Търсене

Алеко Константинов

Алеко Иваницов Константинов е роден на 01.01.1863 г. в Свищов. Учи в родния си град и в Априловската гимназия (Габрово). Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885). Работи в София като съдия, прокурор, юрисконсулт, адвокат на свободна практика. Двукратно уволняван по политически причини. Подготвя се за научна и преподавателска кариера в Софийския университет. Посещава международните изложения в Париж (1889), Прага (1891), Чикаго (1893).

Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество "Славянска беседа", на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. Инициатор и радетел на организирания туризъм у нас. Член на Демократическата партия на П. Каравелов, в чийто печатни издания сътрудничи. Убит по политически причини на 11.05.1897 г. край с. Радилово, Пловдивско.

Започва писателската си дейност с поезия. Първият му запомнящ се текст е пътеписът "До Чикаго и назад" (1894), в който описва пътуването си до Америка и проследява цивилизационните разлики, като дава темпераментна картина на нравите. Талантът му на хуморист и психолог проличава и в анекдотичната книга "Бай Ганьо", в която създава образ на герой, оспорван и до днес, но превърнал се в нарицателно име за различни проявления на човешкия и националния характер. Алеко Константинов е автор на пътеписи за красивата българска природа, на разкази, както и на множество фейлетони. "Пази, боже, сляпо да прогледа", "Разни хора, разни идеали", "Страст", "Честита Нова година!" са емблематични за Алековия граждански патос и за тънкото му чувство за хумор, ирония и самоирония, които го правят четен и до днес. Превежда от руски и френски език.

Цитати от този автор

Опознай родината, за да я обикнеш!

Пази Боже сляпо да прогледа!

Разни хора, разни идеали.

В Париж… Ама, ще речете, защо почвам от Париж. Защо ли? — Да ви кажа: ако бях почнал пътните си бележки от София, трябваше преди всичко да кажа какво значи да се снабдиш в България със задграничен паспорт, а пък това е толкова невесела история, щото би рискувал да се отклоня от спокойния тон, с който искал би да прозвучат моите леки, хвъркати бележки.

Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст! 

Я се поотмести малко към края да си сложа и другия крак. Ха така! Браво! Е-е-е-х! Майка му стара! Кеф! Я чувайте машината какво прави: тупа-тупа, тупа-тупа! Фърчи!... Много обичам така да се обтегна. Отвъд тясно. Па и другарите - прости хорица, какво ще приказваш с тях?... Какво ядете там, круша ли? Браво! Я да видим, тъй както съм легнал, мога ли изяде една круша. Благодарим! Отде ги взимате вий тези неща?
- Купуваме ги - отговаря едва сдържано един от нас.
- Тъй ли? Браво! - одобрява той с пълни от сочната круша уста. - Аз обичам круши.

Аз почнах да изказвам своето възхищение от американската свобода, равноправие, от държавното им устройство, от общинското им самоуправление, от всичко туй, което ме е възхищавало при четението книжки за Америка; но бай Неделкович ме обля със студена водица, като захвана пък той да ми разправя, че "овде е таква велика корупциjа, що jе нигде нема; у вас, у Европи, лjуди су императори, овде е злато император; коj има наj-више злата, он има наj-више силе. Парица е царица, како кажу у нас". Тази е най-благодарната тема за американците, както за устното, така и за печатното слово. "Вéлика корупциjа" - повтаряше бай Неделкович, като ни сочеше на раните, които раздира в обществения организъм на Съединените щати жаждата за злато.



Коментари