Търсене

Харуки Мураками

Въпреки че е роден в Киото, Мураками прекарва по-голямата част от младостта си в Кобе. Баща му е будистки свещеник. Майка му е дъщеря на търговец от Осака. И двамата са преподавали японска литература.

Мураками обаче винаги се е интересувал повече от американската литература, на което се дължи неговият западен стил на писане, отличаващ го на фона на основните японски литературни течения.

Той учи театрално изкуство в Университета Васеда в Токио, където се среща с бъдещата си жена, Йоко. За да се издържа, работи в музикален магазин за плочи. След като завършва следването си, отваря джаз бар „Peter Cat“ в Токио и е негов собственик в периода1974–1982. Много от романите му съдържат музикални теми, особено Танцувай, танцувай, танцувай и Норвежка гора.

Цитати от този автор

Стигнах до заключението, че навикът да мислиш за всичко сам спъва развитието ти, защото така се придържаш към една-единствена гледна точка.

В съня не е необходимо да различаваш нещата. Никак не е нужно. Там няма разграничителни линии. Затова в сънищата почти не стават сблъсъци. Дори и да има, те не причиняват болка. Виж, реалността е друго нещо. Реалността хапе

Според мен повечето хора живеят в измислен свят. Аз не правя изключение. То е нещо като трансмисията в автомобила. На човека е нужна такава трансмисия между него и суровата действителност. Когато светът те притиска с цялата си тежест, ти използваш лоста, за да превключиш на скорост, която ще ти позволи да понесеш тази тежест. Така запазваш крехкото си тяло.

Толкова пъти бях чел и препрочитал тези текстове, че ги знаех наизуст. В такива моменти ме обземаше чувството, че отново сме заедно, че душите ни се сливат в една. Нищо друго не стопляше сърцето ми така, както тези редове на Сумире. Чувствах нейната близост. Нещо подобно ти се случва, когато пътуваш с влак нощем през необятна равнина и зърваш в далечината светлинка от прозорец на селска къща. Миг по-късно тя вече е изчезнала, погълната от мрака. Но ако затвориш очи, продължаваш да я виждаш, макар и само за известно време.

Така живеем живота си сега, всеки сам за себе си. Независимо колко дълбока и непредотвратима загуба сме преживели, колко скъпо ни е било онова, което ни е отнето — изтръгнато направо от ръцете ни, — дори впоследствие да сме се променили дотолкова, че от нас, каквито сме били преди, да е останала само кожата, ние продължаваме всетака, без излишен шум, да следваме съдбата си. Простираме ръце и се вкопчваме все по-силно в отпуснатото ни време, а после, разбирайки, че сме останали с празни ръце, гледаме как то се отдалечава от нас в посока към миналото. Повтаряме това отново и отново, като привична, рутинна работа, често твърде умело. И никога не ни напуска чувството за чудовищна пустота. 

Коментари