Търсене

„Огнена“ – книга втора от брилянтната трилогия на Кристин Кашор

7 Февруари, 2014 - 10:26
0 Коментари

Файър е последният човек-чудовище. Родена е с коса като жив огън и дарбата да разчита и манипулира съзнанието на хора и животни. Чудовищната й красота е способна да подлуди всеки. Но Файър не иска нищо от това, не иска да има нищо общо и с наследството на баща си – Кансръл, кралският съветник, оставил земите и народа на Делс в хаос и разруха. Затова тя е избрала да живее в отдалечено имение на север, на безопасно разстояние от хорските погледи и агресия.

Но в Делс настъпват все по-смутни времена. Младият крал Наш се опитва да въдвори мир, докато въстанали лордове събират армиите си, за да го свалят от трона. Из кралството са плъзнали шпиони и спокойните планини, сред които е домът на Файър, не правят изключение. След като я пронизва стрелата на непознат, спотайващ се в горите ù, тя разбира, че уединението ù не може да продължава вечно. А и в стрелеца има нещо странно – съзнанието му е обвито в непроницаема мъгла и дори чудовищните способности на Файър не могат да пробият обвивката. Под повърхността на политическите игри и надпреварата за власт се крие тайна… И помощта на Файър е необходима, за да се стигне до истината.

Огненото момиче приема предложението на краля да стане негов съюзник и брат му, военачалникът Бриган, отвежда Файър в столицата. Подготвя се преврат срещу несигурния владетел и единствената възможност е война. Но дарбата на Файър може да реши изхода ù. Стига да преодолее миналото, недоверието към себе си и околните и най-вече страха, който сковава сърцето ù – че ще се превърне в чудовище като баща си…


„Огнена” придружава вдъхновяващата „Даровита“ в трилогията на Кристин Кашор, издавана от „Емас“. С излизането си през 2009 г. влиза директно в бестселър-листата на „Ню Йорк Таймс“ и печели за авторката още куп награди. „Пъблишърс уикли“ и Американската библиотечна асоциация я определят за едно от най-добрите младежки заглавия на годината.


Мненията:

Ако още не сте имали възможността да се запознаете с творбите на Кашор, направете го. Харесва ми този по-сдържан, интелигентен и лишен от мелодрама подход към юношеските романи, да не говорим за страхотните героини на авторката. Тези, които са харесали „Даровита“, ще харесат „Огнена“ дори повече. 

Габриела Кожухарова, „Аз чета“


Изкусните дворцови интриги и дори ужасите на войната са средства за тоталното потапяне в образа на Файър, в нейното изживяване на осакатяваща болка, вина, страх, мъка и дори още по-опустошаващото крехко зараждане на доверие, приятелство и любов.

„Къркъс ривю“

Спиращ дъха... Кашор е писателка с рядката дарба да даде на един фентъзи-роман истинска дълбочина.

„Лос Анджелис таймс“


Откъс от книгата:

Първа глава





Файър не се изненада, че мъжът в гората я простреля. Изненада се, че я простреля случайно.

Стрелата се заби право в рамото й и я отхвърли настрани към близката скала. Дъхът й секна и тя се строполи на земята. Пусна лъка и посегна с разтреперана ръка към ножа, затъкнат в обувката й. Независимо от упоритата болка тя съсредоточи съзнанието си отвъд нея, студено и ясно като самотна звезда в черното зимно небе. Ако мъжът бе хладнокръвен и самоуверен, щеше да се защити от нея, но Файър рядко срещаше такива хора. Най-често се опитваха да я наранят ядосани, самонадеяни или уплашени мъже и тя намираше пролуки в крепостта на умовете им и се вмъкваше в тях.

Веднага намери съзнанието на този мъж - широко, почти гостоприемно отворено. Почуди се дали не е глупак, нает от другиго. Сниши се до скалата - стиснала зъби въпреки болката - внимателно, за да не повреди калъфа с цигулката, провесен зад гърба й. Дочу стъпките на мъжа сред дърветата, после диханието му. Нямаше време за губене, защото намереше ли я, той щеше да я простреля отново. Не искаш да ме убиеш. Отказал си се.

Той заобиколи едно дърво, сините му очи я зърнаха и се разшириха от удивление и ужас.

- Момиче! Не! - извика мъжът.

Файър размисли бързо. Нима не е искал да я убие? Не е познал коя е? Или е търсел момче или мъж? Арчър? С усилие на волята успокои гласа си.

- В кого се целеше?

- Не в кого, а в какво - поправи той. - Мантията ти е от кафява кожа. Роклята ти е кафява. Какво си въобразяваш, момиче? - Тръгна гневно към нея; огледа стрелата, забита в рамото й, и кръвта, напоила мантията, ръкава и шала, увит около главата й. - Ще рече човек, че си искала някой ловец да те простреля!

По-точно бракониер, помисли си Файър. В тези гори и по това време ловът бе забранен именно защото тя минаваше оттук в такива дрехи. За пръв път виждаше този възнисък светлоок мъж с жълтеникавокафява коса. Е, ако е бракониер и я е прострелял случайно, ловувайки незаконно в земите на Арчър, едва ли щеше охотно да се предаде на гневливия Арчър; тя обаче щеше да го подтикне да направи точно това. Кръвта й изтичаше и вече й се виеше свят. Без негова помощ нямаше да се добере до дома.

- Сега съм принуден да те убия - заяви мрачно той, но преди тя да смогне да осмисли думите му, добави: - Чакай! Коя си ти? Майко мила! Кажи ми, че не си...

- Коя? - настръхна Файър, вмъквайки се отново в съзнанието му, което се оказа поразително объркано - намеренията му плуваха, обвити в мъгла.

- Косата ти е скрита - посочи той. - Очите ти, лицето ти... Олеле! - Отстъпи назад. - Очите ти са толкова зелени! Настъпи сетният ми час!

Странен човек - първо щеше да я убива, после заключи, че той е мъртвец, а пък умът му се рееше напосоки. Сега й се стори, че ще побегне. Не биваше да му позволява. Сграбчи мислите му и ги подреди. Лицето и очите ми не те смайват.

Мъжът се втренчи объркано в нея.

Виждаш - аз съм най-обикновено момиче. Открил си най-обикновено момиче, ранено в гората. Трябва да ме спасиш. Заведи ме при лорд Арчър.

Тук Файър срещна известна съпротива. Мъжът се страхуваше, навярно от Арчър. Тя сграбчи по-силно съзнанието му и му се усмихна с най-ослепителната усмивка, която съумя да изобрази, сгърчена от болка и умираща от загуба на кръв. Лорд Арчър ще те възнагради. От главата ти няма да падне и косъм. Ще станеш герой.

Колебанието на мъжа се изпари. Той свали колчана и калъфа с цигулката от гърба й и ги преметна през рамо до своя колчан. Взе двата лъка, провеси здравата й дясна ръка през врата си и я поведе - по-скоро понесе - през дърветата към имението на Арчър.

Знае пътя, рече си изтощено тя, но бързо прогони мисълта. Нямаше значение кой е и откъде е дошъл. Важното бе да остане в главата му, докато я заведе у дома и хората на Арчър го заловят. Наостри зрение, слух и ум за чудовища, защото нито шалът, нито мисленият й щит срещу тях щяха да я скрият, ако надушат кръвта й.

Е, поне се бе уверила, че бракониерът е добър стрелец.


Арчър отстреля чудовищна хищна птица. В същия миг Файър и бракониерът излязоха, олюлявайки се, от гората. Стрелата излетя от балкона на горния етаж и описа красива, дълга дъга. Файър не бе в състояние да й се възхити, но бракониерът промърмори колко уместно е прозвището на младия лорд. Чудовището - яркожълто като слънчоглед - се гмурна надолу и падна на пътя пред къщата.

Стиснал леко лъка, Арчър стоеше висок и грациозен на каменната тераса, вперил очи в небето. Пресегна се към колчана, провесен на гърба му, сложи нова стрела на тетивата и огледа върховете на дърветата. Тогава ги зърна - нея и мъжа, повел я окървавена откъм гората. Обърна се рязко и влезе в къщата. Дори оттук, от толкова далече и макар да ги деляха каменните стени, Файър го чу как крещи. Изпрати думи и чувства в съзнанието му, не със заповед, а с послание: Не бой се. Залови го и го разоръжи, но не го наранявай. Моля те, добави, защото познаваше Арчър. Той е мил човек и аз го заблудих.

Арчър излетя през голямата порта, сподирян от капитана си, Пала, от лечителя си и петима стражи. Прескочи хищната птица и се втурна към Файър.

- Намерих я в гората - извика бракониерът. - Намерих я! Спасих й живота!

Щом стражите го уловиха, Файър освободи съзнанието му. Облекчението размекна коленете й и тя залитна към Арчър.

- Файър... Файър - повтаряше приятелят й. - Как си? Къде другаде си ранена?

Краката й се огънаха. Арчър я подхвана и й помогна да седне на земята. Тя поклати замаяно глава.

- Никъде.

- Сложи я да легне - обади се лечителят. - Трябва да спра кръвотечението.

- Ще се оправи ли? - попита го трескаво Арчър.

- Най-вероятно - тросна се лечителят, - ако не ми се пречкаш, за да спра кръвта... господарю.

Арчър въздъхна тежко и целуна Фейър по челото. Отдръпна ръце от нея и клекна наблизо, свил юмруци. Обърна глава към бракониера в хватката на стражите му и Файър го предупреди мислено: Арчър!, защото знаеше, че тревогата му ще подпали ярост.

- Мил човек, а? - просъска той на бракониера и се изправи. - Виждам, че стрелата в ръката й е от твоя колчан. Кой си ти и кой те изпрати?

Бракониерът не погледна към Арчър. Взираше се опулен във Файър.

- Тя пак е красива! Мъртъв съм!

- Няма да те убие - успокои го тя. - Той не убива бракониери, а и ти ме спаси.

- Ако си я прострелял, ще те убия, без да ми мигне окото - заплаши го Арчър.

- Все ми е едно - сведе глава бракониерът.

- Щом си искал да я спасиш, защо не махна стрелата и не превърза раната, преди да я помъкнеш насам? - изпепели го с поглед Арчър.

- Арчър... - подхвана Файър, но млъкна, преглъщайки писъка, напрял в гърлото й, когато лечителят откъсна кървавия й ръкав. - Аз го направлявах. Остави го на мира.

Арчър се извърна рязко към нея.

- А ти защо не се сети? Къде ти е умът?

- Лорд Арчър - ядоса се лечителят, - не бива да се крещи на ранени, докато кръвта им изтича. Помогни ми! Дръж я, за да извадя стрелата, и наблюдавай небето.

Арчър коленичи до Файър и я улови за раменете. Лицето му бе каменно, но гласът му пресекна разчувствано:

- Прости ми, Файър. - Обърна се към лечителя и го нахока: - Луд си да го правиш навън. Те надушват кръвта.

Последва внезапна болка, заслепяваща и ярка. Файър отметна глава назад и се заизвива в силните ръце на Арчър. Шалът й се смъкна и разкри искрящата пъстрота на косите й - изгрев, макове, мед, фуксия, пламък. Червено, по-лъскаво от кръвта, напояваща пътеката.


Вечеря в каменната си къща, непосредствено зад имението на Арчър. Стражите му я пазеха зорко. Арчър бе наредил да донесат мъртвата чудовищна птица в кухнята й. Той бе от малцината, които не я караха да се срамува, че харесва месото на чудовищата.

Хранеше се в леглото, а той седеше до нея, режеше й месото и я окуражаваше. Болеше я като дъвче, всичко я болеше. Вилицата й се струваше по-тежка от ръжен, хапките върху нея - повече от олово.

Затвориха бракониера в една от построените на хълма зад къщата външни клетки за чудовища, дело на бащата на Файър - лорд Кансръл.

- Надявам се да излезе гръмотевична буря - каза Арчър. - Надявам се да рукне потоп. Искам земята под твоя бракониер да се разтвори и да го погълне.

Тя не му отговори. Знаеше, че само се горещи.

- В коридора се разминах с Донъл. Мъкнеше купчина одеяла и възглавници. За постелята на убиеца ти, а? А и си го нахранила до насита, нали?

- Не е убиец, а бракониер с лошо зрение.

- Вярваш го по-малко и от мен.

- Вярвам, че когато ме простреля, ме сметна за сърна.

Арчър се облегна назад и кръстоса ръце.

- Може би. Утре ще поговорим пак с него. Ще го накараме да изплюе камъчето.

- Не искам да ти помагам.

- И аз не искам да те моля, скъпа, но се налага да разбера кой е и кой го изпраща. За две седмици виждаме втори непознат да скитосва из земите ми.

Файър се облегна на възглавниците, затвори очи и насили челюстите си да дъвчат. Всички бяха непознати. Идваха от скалите и от хълмовете и бе невъзможно да узнае истината на всеки. А и не искаше да я узнава, особено използвайки силата си. Едно е да обладаеш нечие съзнание, за да се спасиш от смъртта, съвсем друго - да крадеш тайните му.

Обърна се към Арчър. Той я наблюдаваше мълчаливо. Погледна сламенорусата му коса, дълбоките кафяви очи, гордите устни. Чертите, които познаваше, откакто бе проходила, а той бе малко момче и винаги разнасяше лък, голям колкото него. Името му бе Арклин, но тя първа го нарече Арчър. Той пък я научи да стреля с лък. Впила очи в лицето му сега - лице на зрял мъж, отговорен за северното си имение, за парите, стопанствата и хората в тях - тя разбра тревогата му. В Делс не царуваше мир. В Кралския град младият крал Наш се крепеше отчаяно на престола, докато бунтовните лордове като лорд Майдог на север и лорд Джентиан на юг събираха войски и замисляха как да го детронират.

Назряваше война. Планините и горите гъмжаха от шпиони и разбойници. Странниците винаги всяват смут.

- Няма да излизаш, докато ръката ти не укрепне - предупреди я Арчър с мек глас. - Не можеш да стреляш, а хищните птици са се развилнели. Съжалявам, Файър.

Тя преглътна. Не искаше да мисли за това неудобство.

- Няма значение. И без друго не мога да свиря нито на цигулката, нито на арфата или на флейтата, нито на който и да е друг от моите инструменти. Не е необходимо да излизам.

- Ще известим учениците ти - въздъхна Арчър и разтърка врат. - Ще помисля кой да те замести в къщите им. Не се доверявам на съседите ни.

Напоследък нищо не се приемаше на доверие, дори между дългогодишни съседи, и една от задачите на Файър бе да си държи очите и ушите отворени, докато дава уроци по музика. Понякога подочуваше разговор, научаваше информация, усещаше нещо нередно, което помагаше на Арчър и на баща му Брокър - и двамата предани поддръжници на краля.

Утехата на музиката щеше да й липсва. Най-лоши бяха раните, които й пречеха да свири на цигулката. Тя затвори очи и задиша бавно. Щеше да понесе тази рана като всички други - с търпение, подклаждано от неизбежността.

Затананика си тихо - песен за Северен Делс; и двамата я знаеха. Баща му обичаше да му я свири, когато бяха заедно.

Арчър я улови за здравата ръка и я целуна. Целуна пръстите й, китката й. Тя спря да пее. Отвори очи и срещна неговите - кафяви, усмихнати, палави.

Шегуваш ли се?, помисли си.

Той докосна косата й, грейнала върху възглавницата.

- Изглеждаш сърдита.

Арчър. Всяко движение ми причинява болка!

- Не е необходимо да се движиш. А аз умея да облекчавам болки.

Тя се усмихна неволно и проговори на глас:

- Вярно. Но и сънят е полезен. Отивай си вкъщи, Арчър. Все ще намериш чии болежки да изцериш.

- Какво коравосърдечие! - възкликна през смях той. - Забрави ли колко се разтревожих за теб днес?

Не беше забравила. Просто се съмняваше, че тревогата е променила нрава му.


След като той си тръгна, не заспа, разбира се. Опита се, но кошмарите я събуждаха отново и отново. Кошмарите винаги бяха по-зловещи през дните, когато се навърташе край клетките, защо там бе умрял баща й.

Кансръл, красивото чудовище, нейният баща. Децата на чудовищата в Делс винаги бяха чудовища. Дори единият родител да не е чудовище - като майката на Файър - потомците неизменно бяха чудовища. Кансръл имаше сребристосива коса със синкави оттенъци и дълбоки, тъмносини очи. Тялото и лицето му спираха дъха - гладки и съвършено изваяни като кристал, отразяващ светлината и излъчващ неосезаемото обаяние, което притежават всички чудовища. Беше най-красивият мъж на света или поне Файър смяташе така. Контролираше по-добре от нея съзнанията на човеците. Имаше по-голям опит.

Файър лежеше и се бореше със сънищата и спомените. Ревящият чудовищен леопард, среднощносин на златни петна, притиснал баща й с цялата си тежест. Мирисът на кръвта на баща й, неповторимите му очи, втренчени в нея, недоумяващи. Умиращи.

Прииска й се да не бе отпращала Арчър. Той разбираше кошмарите й, беше жив и страстен. Нуждаеше се от присъствието, от жизнеността му.

Мяташе се все по-неспокойно в леглото и накрая направи нещо, което би вбесило Арчър. Стана, довлече се до дрешника и облече - бавно, болезнено - палто и панталони, черни, за да се сливат с нощта. Опитът да увие косата си в черно едва не я върна обратно в леглото, защото й трябваха и двете ръце, а вдигането на лявата предизвикваше истинска агония. Успя някак си, но се принуди да погледне в огледалото, за да провери дали някой кичур не се подава. Обикновено избягваше огледалата. Смущаваше се да се смайва от себе си.

Пъхна нож в колана си, взе копие и се престори на глуха, макар съвестта да й нашепваше, припяваше, крещеше, че тази нощ е неспособна да се защити от бодливо прасе, камо ли от чудовищна птица или вълк.

Следваше най-трудната част - с една ръка да се измъкне тайно от собствената си къща, като излази по дървото пред прозореца, защото стражите на Арчър бдяха пред всички врати и нямаше да й позволят да се скита по хълмовете ранена и сама. Освен ако не ги заблуди с помощта на силата си - нещо, което не би сторила. Стражите на Арчър й се доверяваха.

Арчър пръв забеляза колко близо е старото дърво до къщата и колко е лесно да се изкатери нощем по него. Това се случи преди две години. Тогава баща й беше жив, Арчър бе на осемнайсет, а Файър - на петнайсет и приятелството им се бе развило по начин, който предпочитаха да пазят в тайна от стражите на Кансръл. Неочакваното, сладостно развитие увеличаваше оскъдния й списък с удоволствия. Арчър обаче не разбра, че Файър също започна да използва маршрута му, почти веднага - първо заобикаляше хората на Кансръл, а после, след смъртта му, хората на Арчър. Не за да прави нещо стъписващо и забранено, а за да се разхожда сама нощем.

Хвърли копието през прозореца. Последвалото изпитание включваше много сподавени ругатни, потене, прокъсани дрехи и изпочупени нокти. Стъпила на твърда земя, обляна в пот, разтреперана и осъзнала кристално ясно колко глупаво е постъпила, тя се подпря на копието като на бастун и закуцука, отдалечавайки се от къщата. Не искаше да отива надалеч - само там, където свършваха дърветата, за да вижда звездите.

Звездите винаги я утешаваха в самотата. Представяше си ги като красиви същества, сияйни и студени като нея; самотни, тъжни и мълчаливи като нея.


Тази нощ те блещукаха ярко в небето.

Изправена на скалистата поляна отвъд клетките на Кансръл, тя се къпеше в светлината на звездите и се опитваше да попие умиротворението им. Дишаше дълбоко и разтриваше белега от стрела на хълбока й. Имаше го от месеци, но току я наболяваше. Познато страдание - всяка нова рана пробуждаше старите.

Досега никога не я бяха ранявали случайно. Когато обрисуваше мислено белезите си, й ставаше почти забавно. Имаше белег от кама над лакътя, друг - на корема, на гърба пък - прорез от стрела. Случваше се. На всеки миролюбив човек се падаше по един, който искаше да я нарани, дори да я убие, защото не може да притежава красотата й или защото презира баща й. И на всяко нападение, оставило белег, се падаха пет-шест, които бе успяла да възпре.

По китката й се виждаха следи от вълчи зъби. По рамото - белези от нокти на хищна птица. И вълкът, и птицата бяха чудовища. Имаше и други рани - дребни, невидими. Тази сутрин в града горещите очи на някакъв мъж заопипваха тялото й, а съпругата му до него я гледаше с ревност и омраза. Или ежемесечното унижение по време на женското й кървене да я придружава страж, за да я закриля от чудовищата, надушващи кръвта й.

- Не бива да се притесняваш - повтаряше й Канслър. - Трябва да се радваш. Не усещаш ли колко е приятно да въздействаш на всеки и всичко със самото си съществуване?

Кансръл не изпитваше унижение. Той отглеждаше чудовищни животни като домашни любимци - сребристолилава граблива птица, морав планински лъв, тревистозелена мечка със златисти отблясъци. Среднощносиният леопард със златни петна също му беше питомец. Нарочно не ги дохранваше и се разхождаше край клетките им с непокрита коса, прорязвайки кожата си с върха на ножа, та капки кръв да избият върху нея. Обичаше да кара чудовищата си да вият, да реват и да стържат със зъби по металните решетки, подивели от желание да ги впият в чудовищното му тяло.

Тя дори не можеше да си представи какво е чувството да не изпитваш нито страх, нито срам.


*   *   *


Въздухът овлажня и застудя. Тази нощ умиротворението й убягваше.

Тръгна бавно към дървото. Опита се да се покатери, но ноктите й само издраскаха немощно ствола му и тя разбра, че за нищо на света няма да успее да се върне в спалнята си така, както бе излязла оттам.

Гръм и мълнии, помисли си горчиво, облегна се на дървото, изтерзана от болка и изтощение, ругаейки глупостта си. Оставаха й две възможности и двете неприемливи. Или да се предаде на стражите пред вратите и утре да води битка за свободата си с Арчър, или да влезе в ума на някой от войниците и да го подлъже.

Съзнанието й се пресегна предпазливо да провери кой е наблизо. Бракониерът спеше в клетката си. Пред страничния вход на къщата стоеше на пост по-възрастен страж на име Крел - беше й нещо като приятел, или би могъл да бъде, ако не проявяваше склонност да й се възхищава твърде много. Крел бе музикант, талантлив като нея и по-опитен и понякога свиреха заедно - Файър на цигулката, а той на флейта или свирка. Крел вярваше непоклатимо в безупречността й и никога не би се усъмнил в нея. Лесна мишена.

Файър въздъхна. Арчър бе по-добър приятел, когато не знаеше всяка подробност от живота и мислите й. Налагаше се да го направи.

Прокрадна се към къщата и се шмугна сред дърветата край страничния вход. Усещането, че чудовище се пресяга към портите на съзнанието ти, е едва доловимо. Силен и опитен човек е в състояние да се научи да разпознава посегателството и да залоства портите. Тази нощ умът на Крел бе нащрек за нашественици, но не точно такива. Мислите му бяха отворени и отегчени и тя пропълзя в тях. Той забеляза промяната и се сепна, ала тя тутакси отвлече вниманието му. Чу нещо. Ето пак... Чуваш ли го? Викове пред къщата. Отиди да видиш какво става.

Крел бързо се отдалечи от вратата, обръщайки й гръб. Тя излезе измежду дърветата и тръгна към вратата.

Не чуваш нищо зад теб. Шумът долита отпред. Вратата зад теб е затворена.

Той не се обърна назад, не се подвоуми дори що за мисли се въртят в главата му. Тя отвори вратата, вмъкна се вътре и я затвори. Облегна се върху стената в коридора, необяснимо отчаяна колко е лесно. Смяташе за нередно да успееш да заблудиш някого с такава лекота.

Погнусена от себе си, се заизкачва към спалнята. В главата й натрапчиво се настани една песен; незнайно защо се повтаряше отново и отново - погребална делсийска мелодия, оплакваща погубения живот.

Сигурно спомените за баща й я бяха пробудили. Никога не беше я свирила на цигулката, нито пък я изпълняваше в негова памет. След смъртта му се чувстваше твърде зашеметена от скръб и объркване, та да свири. Запалиха огън за него, но тя не отиде да го види.

Кансрел й подари цигулката. Една от чудатите му прояви на благосклонност, понеже той нямаше търпение да слуша музиката й. Сега Файър бе сама, единственото чудовище с човешки облик в Делс, а цигулката бе един от малкото й щастливи спомени с него.

Щастливи?

Понякога в спомените за него навярно се прокрадваше радост. Ала това не променяше действителността. Всичко объркано в Делс по един или друг начин водеше началото си от Кансрел.

Тази мисъл определено не звучеше успокоително. Сломена от умора, заспа дълбоко и засънува в съпровода на делсийската жална песен.