Търсене

Как Пруст може да промени живота ви

3 Ноември, 2014 - 22:09
0 Коментари

Докато се е радвал на сравнително крепкото си здраве, сутрин Пруст пиел по две чаши силно кафе с мляко. Обичал ароматната течност да минава през филтър и да се стича капка по капка. В ранните часове от деня четял внимателно и детайлно и най-малките карета от вестниците. След това, благодарение на фантазията си, ги превръщал в трагични или комични романи. Любимото му четиво преди сън пък било разписанието на влаковете. Имената на гарите го карали да изгражда невидими светове, да заплита семейни драми и да чува звука от хлопките на кравите в полето. Никога не бързал и винаги бил жаден за подробностите и нюансите на случващото се около него.

А когато не се бърза, се получава по-интимна съпричастност с нещата около нас. Нещо повече – предимството, което ни дава подобен ритъм на живот, е във възможността светът междувременно да стане по-интересен. Такива и много други поуки се разкриват пред читателя в книгата „Как Пруст може да промени живота ви”.

Опирайки се на примери от биографията на френския писател и критик, но и позовавайки се на литературни типажи, сътворени от перото на Пруст, Ален де Ботон предлага на читателя любопитна житейска философия.

Как да откриваме щастие от скритите тайни на нещата? Колко е важно да намерим свой собствен почерк в живота? Каква е стойността на наглед скромните сцени от заобикалящото ни? Това са само част от въпросите, засегнати в книгата.

 

Ален де Ботон

През 1997 г. швейцарският писател и философ Ален де Ботон сменя писането на романи с написването на дългото и вълнуващо есе „Как Пруст може да промени вашия живот”. За отрицателно време книгата се превръща в бестселър за категорията „Помогни си сам”. През 2012 г. авторът основава курс по библиотерапия, който промотира идеята, че личните проблеми могат да бъдат преодолени при съпоставка с тези на герои от литературни творби.

Откъс от книгата:Откъс от „Как Пруст може да промени живота ви”

Глава 6

Как да си добър приятел

Какво са мислели приятелите му за него? Пруст имал много такива и след смъртта му доста от тях се почувствали трогнати от шанса да публикуват разкази какво е означавало за тях да общуват с него. Трудно може да има по-благонамерени отзиви. Почти единодушно те внушават, че Пруст бил пример за добра компания, живо въплъщение на всички приятелски добродетели. 

Разказите свидетелстват за това, че

- бил щедър 

„Образът му е все още пред очите ми, загърнат в коженото си палто дори и през пролетта, да седи на една маса в ресторанта на Ларю, виждам жеста на фината му ръка, с който иска да му разрешите да поръча най-скъпата вечеря, как се съгласява с избора на сервитьора, как предлага шампанско, екзотични плодове и грозде с клонката от лозата... Убеждава ви, че няма по-добър начин да докажете своето приятелство, освен да приемете.“ (Жорж дьо Лорис) 

- бил разточителен 

„В ресторанти и навсякъде, където му се удадеше случай, Марсел даваше огромни бакшиши. Правеше го дори и в бюфета на най-малката гара, на която повече никога нямаше да се върне.“ (Жорж дьо Лорис) 

- обичал да оставя 200% за обслужването

„Ако вечерята му струваше 10 франка, той щеше да остави 20 франка на сервитьора.“ 

(Фернан Грег) 

- не бил обикновен прахосник 

„Не трябва легендата за щедростта на Пруст да омаловажава добротата му.“ (Пол Моран) 

- не говорел единствено за себе си 

„Никой не притежаваше по-силна дарба от него да изслушва. Дори в тесния му кръг неизменната му предпазливост да бъде скромен и учтив, го пазеше от порока да се изтъква и да налага теми на разговор. Такива теми той намираше в изказаните мисли на хората около себе си. Понякога говореше за спорт и за коли, показвайки трогателно желание да се информира. Интересуваше се от личността на събеседника, вместо да се прави на интересен.“ (Жорж дьо Лорис)

- бил любознателен 

„Марсел страстно се интересуваше как се чувстват приятелите му. Никога не бях виждал по-малко егоистичен човек. Искаше да те забавлява. Беше щастлив, ако те накара да се смееш, и тогава и той се смееше.“ (Жорж дьо Лорис) 

- не забравял важните неща 

„Никога, до самия край на живота му, нито изнурителната му работа, нито страданията не го накараха да забрави за приятелите си – тъй като не успя да вложи цялата си поетична душа в книгите си, вложи я в своя живот.“ (Уолтър Бери) 

- бил скромен 

„Каква скромност! Извинявате се за всичко: че сте се появили, че мълчите, че блуждаете, че говорите, че давате израз на мнението си, следващо завоите на мисълта ви, и дори за щедростта, с която раздавате несравнимите си хвалебствия.“ (Анна дьо Ноай в писмо до Пруст) 

- бил сладкодумен 

„Не може да се опише с думи. Разговорът с Пруст беше поразителен, омагьосващ.“ (Марсел Плантвин) 

- никога не било скучно у тях 

„По време на вечеря той се местеше с чинията си до всеки гост, изяждаше супата си до един от тях, рибата или половината от нея – до друг, и така до края на вечерята. Докато дойде ред на десерта с плодовете, беше обиколил всички. Така засвидетелстваше учтивост, благоразположение към всеки, защото щеше да се разочарова, ако някой поиска да се оплаче, затова смяташе, че е добре да направи жест на лична вежливост и да се увери чрез пословичната си проницателност, че дружелюбната атмосфера е по вкуса на всеки.“ (Габриел дьо Ларошфуко) 

При такива великодушни оценки е учудващо да открием, че Пруст е таял някои крайно язвителни мнения за приятелството, по-точно – неговото убеждение за твърде ограничената стойност на приятелствата, т.е. неговите, а значи и въобще. Въпреки блестящите разговори и богатите вечери той смятал, че: 

- от същата полза може да бъде и приятелството с канапе „Творец, който жертва един час работа за разговор с приятел, знае прекрасно, че жертва реалността за нещо, което не съществува (приятелите ни са такива по силата на някаква общоприета лудост, която ни съпътства в живота и към която, щем – не щем, се нагаждаме, но някъде дълбоко в съзнанието си знаем, че във всичко това няма и капка повече логика от тази в заблудата на човек, който говори с мебелите, защото смята, че фотьойлът е одушевен предмет).“ 

- че разговорите са губене на време „Вид изразяване на приятелски чувства, разговорът е ненужно разливане в думи, от което не печелим нищо. Може цял живот да си бърборим, без да кажем нищо съществено, освен да повтаряме безконечно едноминутно празнословие.“

- че приятелството е усилие, което не си струва „... предназначено да пожертваме единствената си истинска и несподелима (споделима единствено чрез изкуството) част от нас по някакъв претенциозен начин.“ 

- че в крайна сметка приятелството не е нищо друго, освен „лъжа, чиято единствена цел е да ни накара да повярваме, че не сме безпомощно сами в този свят.“ 

Значи ли, че е бил безчувствен? Не, напротив. Че е бил мизантроп? Едва ли. Не означава също, че не е изпитвал желание да вижда приятелите си (желание, което описва като „лудостта на мъжете и жените да се срещат с други хора, подобна на прищявката на лудия да се хвърли от прозореца на психиатричното заведение“). 

По-скоро Пруст се е изразявал предизвикателно, подлагайки на ирония екзалтираните твърдения за това какво е приятелството. Най-общоприетите сред тях са, че приятелите ни дават възможност да изразим дълбоките тайни на душата си, и че разговорите с тях са рядък диалог, в който можем да кажем това, което наистина мислим, а следователно – и без излишна мистика – да сме тези, които всъщност сме. 

Не е казано нито със съжаление, нито с язвителност спрямо качествата на неговите приятели. Скептицизмът на Пруст няма нищо общо с това, че на масата за вечеря у тях са присъствали интелектуално неизвисени персонажи като Габриел дьо Ларошфуко, които се е налагало да забавлява, обикаляйки ги с чинията в ръка, със супата или с полуизядената риба. 

Проблемът е по-общочовешки, той се корени в идеята за приятелството и щеше да съществува дори и ако Пруст имаше възможност да обменя мисли с най-изисканите умове на своето поколение, ако по някакъв начин успееше да размени някоя и друга дума с писател от ранга на Джеймс Джойс например.

Такъв шанс му се удал. През 1922 г. и двамата автори били на светски прием, даден в хотел „Риц“ в чест на Стравински, Дягилев и трупата на Руския балет по повод премиерата на Лисицата на Стравински. Джойс пристигнал със закъснение и без фрак, Пруст не съблякъл коженото си палто през цялата вечер, а за това какво последвало, след като двамата се запознали, разказва Джойс в едно писмо до свой приятел: 

„Разговорът ни се състоеше само от думата „не“. Пруст ме попита дали познавам херцог еди-кой си. Отговорих с „не“. Домакинята попита Пруст дали е чел еди-кой си пасаж от моя Одисей. Пруст каза „не“. И така нататък.“ 

След вечерята Пруст взел такси с домакините на приема Вайълит и Сидни Шиф. Без да поиска разрешение, Джойс се качил с тях. Първата му работа, след като се настанил неканен, била да отвори прозореца и да запали цигара – две действия, които били животозастрашаващи за Пруст. По време на пътуването им, Джойс наблюдавал Пруст, без да каже и дума, докато Пруст не спрял да говори, но не отправил и дума към Джойс. Когато пристигнали до дома на Пруст на улица „Амлен“, Пруст издърпал Сидни Шиф настрани и му казал: „Помолете г-н Джойс да ми позволи таксито ми да го закара у тях“. Така и станало. Двамата писатели не се срещнали никога повече.

Историята звучи малко абсурдно заради очакванията какво тези двама автори биха могли толкова да си кажат. Подобен разговор, приличащ на задънена улица и приключващ с хладното „не“, не е изненада за познавачите на творчеството на двамата, далеч по-изненадващо е, че авторът на По следите на изгубеното време и авторът на Одисей не са намерили обща тема за разговор, когато са седели един до друг на прием под блестящите канделабри на хотел „Риц“. 

Но нека да си представим, че вечерта е протекла по-успешно и от най-оптимистичните очаквания: 

Пруст: (Опитва се без успех да намушка омара по американски в чинията, която държи, сгушен в коженото си палто.) Мосю Джойс, познавате ли херцог Дьо Клермон-Тонер? Джойс: Моля ви, appelez-moi1 Джеймс. Херцогът? Толкова близък и чудесен приятел, най-учтивият човек, когото съм срещал от тук до края на света. 

Пруст: Наистина ли? Толкова се радвам, че сме на едно мнение (с блеснали от възторг очи, че са намерили общ познат, и все още държейки чинията с омара), макар да не съм ходил още до края на света. 

Вайълит Шиф: (Накланя се леко като домакиня на приема към Пруст.) Марсел, познавате ли великата книга на Джеймс? 

Пруст: Одисей? Naturellement2! Кой не е чел шедьовъра на нашия нов век? 

Джойс се изчервява от скромност, но нищо не може да скрие задоволството му. 

Вайълит Шиф: А помните ли някой пасаж от нея? 

Пруст: Мадам, аз помня цялата книга. Например когато героят влиза в библиотеката и – простете моя акцент – но не мога да се сдържа да не цитирам (казва го на английски): „Urbane, to comfort them, the quaker librarian purred...“. 

И въпреки всичко... Дори и ако се беше случило така, дори и ако след това бяха продължили в същия дух в таксито, ако дори бяха останали до зори да обменят мисли за музиката и романа, за изкуството и националността, за любовта и Шекспир, пак щеше да има съществено разминаване между разговора им и творбите им, защото Одисей и По следите на изгубеното време никога не могат да бъдат плод на диалог, макар тези два романа да съдържат най-дълбоките мисли, които са способни да изрекат и двамата автори – доказателство, че разговорът е нещо ограничено, ако и да се смята, че е форма на диалог, в който можем да изразим най-съкровеното от себе си. 

Кое обяснява защо разговорът винаги ни ограничава? Защо човек не може да говори по същия начин, както тече мисълта в редовете на По следите на изгубеното време? Отчасти поради начина, по който действа умът ни, винаги способен да изгуби нишката или да се отклони, способен да роди живи идеи единствено в периода между бездействието си и изговарянето на баналности, откъс от време, през който ние не сме „самите себе си“ и не би било преувеличено да кажем, че в този момент ние „не сме с всичкия си на тази земя“, защото гледаме преминаващите облаци с блуждаещ поглед и инфантилно изражение на лицето.

Защото ритъмът на разговора не позволява да има периоди на „мъртво затишие“, тъй като присъствието на други хора налага постоянно да даваме отговори, едва впоследствие идва възможността да съжаляваме за казаното или за пропуснатата възможност да кажем нещо по-важно. 

Обратно, книгата ни дава възможност да извлечем есенцията от спорадичния си ум, да оставим свидетелство за най-будните му проявления, да вплетем в едно вдъхновени моменти от  преживявания, трупани в течение на много години, да сме предпазени като с щори от хоризонта на блуждаещото празно съзерцание. По тази причина срещата с автор, чиито книги 

изключително харесваме, неминуемо ще се окаже разочароваща („Вярно е, че има хора, които

превъзхождат по стойност книгите, които са написали, но то е защото техните книги въобще не са Книги.“), защото подобна среща би показала на светло само личността, която е написала книгите, а тя ще разкрие единствено това, което ограниченото време на срещата може да покаже. 

Освен това един разговор ни оставя малко възможности да поправим първоначалните си реплики, което е единствено, и уви, в полза на тенденцията да не знаем какво се опитваме да кажем чак до момента (отново – уви), когато вече го кажем, докато писането ни дава богата възможност да пренаписваме мислите си, повечето от написаното излиза в резултат на множество пренаписвания, в процеса, на които нашите първоначални мисли – голи като опустели улици – се обогатяват и добиват цвят, подобно на есенни дървета, изведнъж нашарили се в цветовете на дъгата. Под тази форма могат да се появят (мислите ни) на белия лист според логиката и естетическия ред, който самите те са поискали, за разлика от жалкото им изкривяване по време на разговор поради ограниченото време на същия този разговор за корекции и поправки, преди да сме успели да доведем (неволно) до нежелан гняв дори и най-доброжелателния събеседник. 

За Пруст е известно, че не си е давал сметка за същността на това, което се е опитвал да напише, докато не е започнал да го пише. Когато първият том на По следите на изгубеното време излиза през 1913 г., нищо не подсказва какви гигантски мащаби ще придобие бъдещият му труд. Пруст предвиждал трилогия (На път към Суан, Обществото на Германт, Намереното време) и дори се надявал последните две части да се поберат в един том.

Но Първата световна война радикално променя плановете му и отлага публикуването на следващите томове (след На път към Суан) с четири години, през които Пруст открива за себе си безброй нови неща, които иска да каже на читателите си, и решава, че за целта ще са му нужни още четири тома (освен замислените три). Първоначално заплануваните 500 000 думи за трилогията набъбват до повече от 1 250 000.