Търсене

"Лисицата” - новият роман на Галин Никифоров

26 Ноември, 2014 - 18:26
0 Коментари

Една удивителна жена, пренесла през вековете обичта към детето си, и един полицейски психолог, раздиран от демоните на собствената си вина, който разследва най-загадъчното убийство в кариерата си. И тяхната история за това как успяват да намерят трудния път един към друг, закриляни от една могъща сянка, която бди над тленното им съществуване с необикновената си справедливост. Всичко това, преплетено с легендата за митичната лисица, която според една китайска притча, знаела тайната на „златното хапче” – безсмъртието, но не се възползвала от нея.

Една загадка за смисъла на човешкия живот, за смирението пред неизбежността на смъртта и за всичко, което тази мъдрост поражда. В един свят от полуистини и полулъжи, в един свят, в който единствената реалност е да намерим покой. И да обичаме – в малкото време, което ни е дадено. 


Галин Никифоров (роден 1968 г.) е сред  открояващите се имена в съвременната българска литература. В романите му се преплитат вечните теми за крайните стремежи на човешкия дух, за ненакърнимата любов, за скритият смисъл на живота и за отрезвяващата мъдрост на смъртта. Сред романите му са „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”, „Лятото на неудачниците”, отличен с наградата „Роман на годината” и „Къщата на Клоуните”, отличен с националната награда „Елиас Канети”, който предстои да бъде издаден в Хърватия.

„Лисицата” е шестият му роман.


Романът има две сюжетни линии, които се развиват паралелно. Едната проследява необикновения 700-годишен живот на Нора Волпе – родена в Ирландия в началото на 14 век, а другата – едно съвременно полицейско разследване, водено от Виктор Трейман – полицейски психолог, който се бори отчаяно с чувството си за вина, породено от убийството, което е извършил като дете. Двамата се срещат и свързват съдбите си, всеки опитвайки се да превъзмогне собствените си терзания и болки.

Когато е 12-годишна, бащата на Нора, я оставя сама в една гора, за да се отърве от нея. След три дни, вече безкрайно изтощена, тя се бори за живота си с една лисица и успява да я удуши, а след това пие от кръвта й, за да утоли жаждата си. Тогава нещо в тялото й се променя и години по-късно тя разбира, че заради ужаса, който е преживяла и заради лисичата кръв, която е пила, тя не старее като другите хора. Два века по-късно, през 1503 г. в Италия Нора се опитва да намери заместител на ужасяващия „лисичи” ритуал, на който се подлага през около трийсет години, за да съхрани „пренебрежимото си стареене” – както ще бъде наречето състоянието й след няколко века. Във Флоренция тя се сближава с Леонардо да Винчи, който й помага в търсенията й, а накрая – и в бягството й от закона, пред който е наклеветена от помощника му Салай. Тя успява да си прелее кръв от едно дете старец и, получила това, което е търсила, избягва от Флоренция, подпомогната от вярната си прислужничка Гобба.

В Япония през 1613 година тя вече е зряла жена и майка, загубила синовете си. Един ден неочаквано научава, че нейното последно живо дете Мусаши, родено с увреждания, е убито и погребано от жадния й за власт съпруг, който иска „да изчисти мъжествеността си”, преди да стане даймио. И решава, че преди да умре, трябва да научи къде е погребан синът й, за да може духът й – според японските традиции – да бди над него. Постига целта си и преди да бъде обезглавена от охранителите на съпруга си, една жена самурай на име Кишокан я спасява от смъртта.

Във Франция през 1824 година, Нора е принудена да изкарва прехраната си в един замък в околностите на Париж, като обучава няколко млади момичета на сексуални умения, след като домът й е бил умишлено опожарен и тя е останала без средства. Но неочаквано двамата й натрапени благодетели – братята Фонтен и Персие Лотрек, са убити и тя се оказва отново свободна. Докато се опитва да разбере как са били извършени убийствата, тя се натъква на графиня Ангеси и на очевидното доказателство, че някой бди над живота й – както се е случвало много пъти в миналото й.

В наши дни Виктор Трейман, заедно с Елза, която е неговият служебно назначен „съпътстващ” полицай, разследва убийството на Венизеус Аристеас – колекционер на произведения на изкуството. Той успява да се добере до отпечатъците на убиеца и до връзката му с мадам Илайза, която държи луксозен публичен дом, а след това и до още три неразкрити убийства от миналото, насочен от Нора Волпе, с която се запознава след един от разпитите. И трите неразкрити убийства, както и убийството на Аристеас, са извършени чрез удушаване с черно найлоново въженце, което кара Трейман да мисли, че са извършени от един и същи човек.

Трейман се сближава с Нора и разбира, че е увлечен от нея, като в същото време проблемите му с чувството му за вина, останало от детството му, започват все по-силно да го обсебват и да го тормозят. Отива в къщата й, за да поговорят за разследването и там вижда нейни картини, артефакти на безсмъртието и лисичи символи, които го изненадват. Пренесла тайната си през вековете, Нора също се влюбва в Трейман и скоро осъзнава, че не иска вече да бъде безсмъртна: подобно на лисицата, която според китайците знаела тайната на безсмъртието, но не искала да живее вечно, а да намери някого, когото да обича и да умре с него. Но също така иска чрез разкриването на убийството на Аристеас да се добере до човека, който през целия й повече от 700-годишен живот й е помагал и я е закрилял.

Трейман разкрива, че Нора е свързана с още две от убийствата, които разследва, и разбира, че убийците са двама – един имитатор, свързан от години с мадам Илайза и другият, към когото сочат всички улики и факти – Нора Волпе. Когато тя е арестувана и вкарана в затвора, Трейман е съсипан и след като се сбогува с нея, отива в сиропиталището, където е прекарал детските си години, за да поправи греха, който винаги го е измъчвал – че е оставил жертвата си непогребана. Когато погребва костите на момчето, което е убил, той прави невероятното прозрение, че истинският убиец е оставял на всяко едно от местопрестъпленията собствения си „подпис”: черните въженца, с които са били удушавани жертвите, са били оформяни като алгебрични криви с екзотични имена: „Лемниската на Бернули”, „Охлювът на Паскал”, „Къдрицата на Аниези”.

Връща се в града, където живее, и разказва всичко на Елза, която единствена може да му помогне. Но се оказва, че тя знае всичко – защото тя е извършила три от убийствата, за да защити Нора, и е използвала имената на алгебричните криви за свои електронни адреси, които е сменяла след всяко убийство. Елза успява да го неутрализира – идва в къщата му, зашеметява го и го завързва за един стол. После му разказва цялата история и Трейман разбира, че дълбоко зад всички факти и съвременни разбирания за престъпление и наказание, стоят отговорите на мн    го от въпросите, които и самата Нора си е задавала. Защото Елза е нейната майка, която винаги е живяла край нея, като се е крила зад различни самоличности – тя е била прислужницата й Гобба в Италия, тя е била необикновения самурай Кишокан в Япония, тя е била и графиня Агнеси, която е убила двамата братя Лотрек във Франция, и най-накрая – тя е убила и Венизеус Аристеас, който е кроял план за убийството на Нора, за да присвои част от колекцията й от произведения на изкуството. След като разкрива всичко, Елза изчезва безследно, оставяйки по този начин отговорността за щастието на Нора в ръцете на Трейман.

Романът завършва с посещението на Трейман и Нора, които отново са заедно, в една стара църква край Килкъни, Ирландия, където Нора е родена и е прекарала детството си.