Търсене

„Открито“ - книга на годината от Forbes, San Francisco Chronicle и Washington Post

30 Юни, 2016 - 22:37
0 Коментари

На седем години съм и си говоря сам, защото ме е страх, а няма кой да ме чуе. Никой друг не ме слуша.

Шептя тихичко:

Откажи се, Андре, просто се откажи. Хвърли ракетата и напусни корта. Влез вкъщи и хапни нещо вкусно. Поиграй си с Рита, Фили или Тами. Поседни до мама, докато плете или реди пъзел. Чудесно звучи, нали? Няма ли да е прекрасно, Андре? Няма ли да е прекрасно никога повече да не играеш тенис?“.

Но не мога. Не само защото татко ще ме погне с ракетата, но и нещо дълбоко в мен не ми позволява. Мразя тениса, ненавиждам го от дъното на душата си, но продължавам да играя, удрям топката цяла сутрин и цял следобед, защото нямам избор. Колкото и да ми се иска да спра, не спирам. Увещавам се да спра, но продължавам да играя и животът ми сякаш се върти около противоречието между онова, с което искам да се занимавам, и онова, което всъщност правя.

Мнения:

Той е един от най-обичаните спортисти в света и един от най-талантливите тенисисти, излизали на корта. Но от съвсем малък Андре Агаси мрази спорта, който впоследствие го превръща в легенда.


За разлика от повечето спортни автобиографии, „Открито“ е изненадващо добре написан и откровен мемоар.

- The New York Times




С ракета в ръце още от люлката, малкият Андре е принуден да удря по стотици топки на ден. Момчето ненавижда постоянния натиск въпреки изключителния си талант − вътрешен конфликт, който го преследва през целия му живот.

В увлекателната си автобиография, Агаси ни кара да изпитаме паниката на дребното седемгодишно момче от Лас Вегас, което тренира по цял ден под зоркия поглед на гневния си баща. Виждаме как на тринайсет го изпращат в тенис интернат във Флорида. Самотен и уплашен, деветокласникът по-късно напуска училище и се бунтува по начини, които скоро ще го превърнат в икона на 80-те години. На шестнайсетгодишна възраст външният му вид обещава да промени тениса завинаги наред с мълниеносния му ретур.

Агаси описва в детайли всеки свой решителен мач и личните си връзки, обсъждани шумно от пресата. Освен ярките портрети на съперниците му на корта, той обрисува подробно кратката си връзка с Барбара Стрейзънд и обречения си брак с Брук Шийлдс. Разказва как увереността му е била подкопавана от дълбока депресия и разкрива грешката, която едва не му коства всичко. Агаси описва забележителното си завръщане на корта, което го превръща в най-възрастния играч, оглавявал световната ранглиста.



С въздействащи изразни средства той разказва за верния си брат, мъдрия треньор, всеотдайния кондиционен треньор, за всички, които са му помогнали отново да си стъпи на краката и да открие любовта в лицето на Щефани Граф.

„Открито“ е динамична и изпълнена с откровения автобиография, която ще допадне на всички поколения читатели. Истинска наслада за почитателите на спорта, книгата ще заплени дори онези, които не се интересуват от тенис. Също като играта на Агаси, тя налага нов стандарт за стил, темпо и въздействие.


Агаси е написал една от най-добрите спортни автобиографии на всички времена. Вдъхновяваща и откровена история, в която нищо не е спестено. Мемоарът на Агаси е също толкова пленителен, колкото играта му.

- Time





Откъс от книгата:

НА СЕДЕМ ГОДИНИ СЪМ И СИ ГОВОРЯ САМ, защото ме е страх, а няма кой да ме чуе. Никой друг не ме слуша. Шептя тихичко: “Откажи се, Андре, просто се откажи. Хвърли ракетата и напусни корта. Влез вкъщи и хапни нещо вкусно. Поиграй си с Рита, Фили или Тами. Поседни до мама, докато плете или реди пъзел. Чудесно звучи, нали? Няма ли да е прекрасно, Андре? Няма ли да е прекрасно никога повече да не играеш тенис?”. Но не мога. Не само защото татко ще ме погне с ракетата, но и нещо дълбоко в мен не ми позволява. Мразя тениса, ненавиждам го от дъното на душата си, но продължавам да играя, удрям топката цяла сутрин и цял следобед, защото нямам избор. Колкото и да ми се иска да спра, не спирам. Увещавам се да спра, но продължавам да играя и животът ми сякаш се върти около противоречието между онова, с което искам да се занимавам, и онова, което всъщност правя.

В момента омразата ми към тениса е насочена изцяло върху дракона,машината за подаване на топки, модифицирана от огнедишащия ми баща. Черен като нощта, с големи гумени колела и думата PRINCE, изписана с бели букви в основата, на пръв поглед драконът прилича на машините за подаване на топки във всеки клуб в Америка, но всъщност е живо същество, сякаш излязло от комиксите ми. Драконът има мозък, воля, черно сърце и страховит глас. След като всмуче поредната топка в ненаситната си паст, драконът издава поредица от злокобни звуци. Започва да ръмжи.

Топката се надига бавно в гърлото, стига до устата. Драконът надава рев. За миг звукът е почти смешен, като машината за фъдж, която поглъща Огъстъс Глуп в “Чарли и шоколадовата фабрика”. Но когато драконът се прицелва в мен и изстрелва топката със 180 км/ч, звукът ме смразява.

Всеки път се стряскам. Баща ми умишлено направи дракона страховит. Сложил му е изключително дълъг врат от алуминиева тръба и тясна алуминиева глава, която отскача като камшик назад при всеки изстрел. Вдигнал го е на платформа и го е поставил досами мрежата, за да може драконът да се извисява над мен. Нисък съм за седемгодишен. (Изглеждам още по-малък, защото непрекъснато се свивам от страх и заради подстрижката на паничка, която татко ми прави на всеки два месеца.) Но когато стоя пред дракона, изглеждам миниатюрен. Чувствам се ужасно мъничък. Безпомощен.

Баща ми иска драконът да се извисява над мен не само за да привлича вниманието ми и да ми вдъхва респект. Иска топката, която драконът изстрелва от устата си, да пада в краката ми все едно е пусната от самолет.

При тази траектория е почти невъзможно да я ударя по нормален начин: трябва да я взимам много рано, докато още е по възходяща траектория, иначе ще ме прехвърли. Но и това не е достатъчно за баща ми. Взимай топката по-рано, крещи той. Взимай я по-рано. Баща ми крещи всичко по два, понякога три пъти, понякога по десет. По-силно, вика той, по-силно. Но какъв е смисълът? Колкото и силно да удрям топката, колкото и рано да я взимам, тя се връща. Всяка топка, която прехвърля над мрежата, се присъединява към хилядите в другото поле. Не стотици. Хиляди. Те прииждат към мен на непрестанни вълни. Нямам място да се обърна, да пристъпя, да се завъртя. И крачка не мога да направя, без да стъпя върху някоя топка – но нямам право да стъпвам върху топките, защото баща ми не търпи подобни работи. Ако настъпя някоя от тях, баща ми надава такъв вой, все едно съм настъпил очната му ябълка.

Всяка трета топка, изстреляна от дракона, удря друга, вече паднала на игрището топка и отскача накриво. Намествам се в последния момент, взимам топката рано и я удрям елегантно. Знам, че това не е обикновен рефлекс. Знам, че много малко деца по света са в състояние да зърнат тази топка, да не говорим пък да я ударят. Но не се гордея с рефлексите си, а и не получавам похвала. Това е мое задължение. Всеки добър удар е нещо нормално, всеки пропуск – провал. Баща ми казва, че ако удрям по 2500 топки на ден, това прави по 17 500 топки седмично и за една година ще съм ударил почти един милион топки. Той вярва в математиката. Казва, че цифрите не лъжат. А дете, което удря по един милион топки всяка година, ще стане непобедимо. 

– Взимай топката по-рано – крещи той. – По дяволите, Андре, по-рано. Приближи се до нея, по-близо!

Сега той се приближава до мен. Крещи в ухото ми. Не е достатъчно само да удрям всяка изстреляна от дракона топка; баща ми иска да я удрям по-силно и по-бързо от дракона. Иска да победя дракона. При тази мисъл ме обзема паника. Казвам си: “Не можеш да победиш дракона. Как би могъл да победиш машина, която не спира и за миг?”. Като се замисля, драконът много прилича на баща ми. Само че баща ми е по-страшен. Драконът поне стои пред мен, където мога да го виждам. Татко стои зад гърба ми. Рядко го виждам, само чувам виковете му в ухото си.

– С повече топспин! Удряй по-силно. По-силно! Не в мрежата! По дяволите, Андре! Не забивай в мрежата!

Нищо не разярява баща ми така, както топка, попаднала в мрежата. Дразни се, когато изкарвам в аут, крещи, когато топката излети зад основната линия, но когато я забия в мрежата, побеснява. Грешките са едно, мрежата – съвсем друго. Баща ми неспирно повтаря: “Мрежата е най-големият ти враг”.

Вдигнал я е с петнайсет сантиметра над нормата, за да ми е още по-трудно. Мисли си, че ако успея да прехвърля топката над по-високата мрежа, един ден без проблеми ще я прехвърля и над мрежата на Уимбълдън. 

Няма значение какво искам аз. Понякога с татко гледаме Уимбълдън по телевизията и викаме за Бьорн Борг, защото е най-добрият, неуморен е, от всички тенисисти той най-много прилича на дракона – но аз не искам да съм като Борг. Възхищавам се на таланта му, на енергията, на стила, на способността му да се потопи изцяло в играта, но ако някога успея да развия тези качества, предпочитам да ги приложа другаде, а не на Уимбълдън. Някъде, където сам си избера.

– Удряй по-силно – крещи баща ми. – По-силно! Сега от бекхенд. Бекхенд. Имам чувството, че ръцете ми всеки момент ще окапят. Иска ми се да попитам: “Още колко остава, татко?”. Но не смея. Правя каквото ми се каже. Удрям с всички сили, след това още малко по-силно. При едно замахване дори сам се изненадвам колко силно и чисто удрям. Макар да мразя тениса, обичам усещането от удара на топката в самия център на ракетата. Само това ми носи покой. Когато изпълня съвършен удар, за частица от секундата ме обзема пълен покой.

Драконът обаче отговаря на перфектния удар, като изстрелва следващата топка по-бързо.

– Не замахвай толкова назад – казва баща ми. – По-късно замахване. 

Докосвай топката леко, по-леко. Понякога ми демонстрира на масата по време на вечеря.

– Подложи ракетата под топката – казва той – и я докосни съвсем леко.

Като художник, който плъзга нежно четката.

Мисля, че това е единственото нещо, което съм виждал баща ми да прави нежно.

Упражнявай волетата, крещи той – или поне се опитва. Баща ми е арменец, роден в Иран, и говори пет езика, но нито един особено добре, а на английски говори със силен акцент. Бърка звуците “у” и “в” и излиза нещо от сорта на Вупражнявай уолетата. От всичките му инструкции тази му е любимата. Крещи я, докато започна да чувам и насън: Вупражнявай  уолетата, вупражнявай уолетата. Толкова уолета съм вупражнил, че зеленият цимент на корта вече е напълно скрит под килим от жълти топки. Пристъпвам с клатушкане като старец. Накрая дори баща ми трябва да признае, че топките са прекалено много. Не може да се работи така. Ако не мога да се движа, няма да достигна дневната квота от 2500 ударени топки. Той пуска гигантската машина за сушене на корта след дъжд. Тук, естествено, никога не вали – живеем в Лас Вегас, Невада, – тъй че баща ми използва машината да събира топките накуп. Също като с машината за подаване на топки, той е превърнал и тази в демонично създание. Един от най-ранните ми спомени е как като петгодишен татко ме взима от детската градина и ме води в една работилница, където го гледам как сглобява огромната подобна на косачка машина, способна да премества стотици тенис топки наведнъж.

Сега го гледам как бута машината, как топките се търкалят бързо напред и ми става жал за тях. Ако драконът и вентилаторната машина са живи същества, може би и топките са живи. Може би правят онова, което бих направил и аз, ако можех – бягат от баща ми. След като събира всички топки в един ъгъл, татко взима лопата за сняг и ги насипва в редица метални кошчета за боклук – хранилките на дракона.

Обръща се и вижда, че го наблюдавам.

– Какво зяпаш? Продължавай да играеш! Удряй!

Раменете ме болят. Не мога да ударя и една топка повече.

Удрям още три.

Няма да издържа и минута повече.

Играя още десет минути.

Хрумва ми нещо. Уж случайно удрям висока топка с рамката на ракетата, за да се чуе, че ударът е неуспешен. Правя така, когато имам нужда от почивка, и ми минава през ума, че трябва да съм доста добър, щом мога нарочно да изпълня лош удар.

Баща ми чува как топката удря дървената рамка и вдига очи. Вижда как топката излиза в аут и изругава. Но тъй като е чул удара в дървото, знае, че е случайност. Сега имам четири и половина минути да си поема дъх и да гледам как ястребите кръжат лениво в небето. 

Баща ми обича да стреля по ястребите с пушка. Жертвите му, мъртви те птици, осейват покрива на къщата нагъсто като топките по корта. Баща ми твърди, че не обича ястреби, защото убиват мишки и други беззащитни животни. Не понася силните да нападат по-слабите. (Това се отнася и за риболова: щом хване риба, я целува по люспестата глава и я хвърля обратно във водата.) Естествено, няма никакви угризения да тормози мен, дори не трепва, докато ме гледа как се мятам в борба за глътка въздух на въдицата му. Не вижда нищо противоречиво в това. Противоречията не го интересуват. Не осъзнава, че аз съм най-беззащитното същество в цялата проклета пустиня. Чудя се дали щеше да се държи с мен по различен начин, ако го осъзнаваше.

Сега той се връща на корта, мята топката със замах в едно от кошчетата и забелязва, че зяпам ястребите. Хвърля ми кръвнишки поглед.

– Какво правиш? Стига си мислил! Няма да мислиш!

Мрежата е най-големият враг, но най-страшният грях е да мислиш.

Според баща ми мисленето е източникът на всяко зло, защото да мислиш, е обратното на това да действаш. Хване ли ме замислен, потънал във фантазии на корта, баща ми реагира така, сякаш ме е хванал да крада пари от портфейла му. Често размишлявам как да спра да мисля. Чудя се дали ми крещи да спра да мисля, защото по природа мисля много. Или пък размишлявам толкова, тъй като ми крещи? Дали пък размислите за всичко друго, но не и за тенис, са моят начин да му се опълча?

Ще ми се да мисля, че е така.

КЪЩАТА НИ Е ПОСТРОЕНА през 70-те години на ХХ в. и прилича на огромна барака – бяла тухлена постройка с лющещ се тъмен кант по ръбовете. Прозорците са с решетки. Осеяният с мъртви ястреби покрив е от дървени плочи, много от които липсват или хлопат. На входната врата има камбанка, която звънти при всяко влизане и излизане като гонга на боксов мач.

Баща ми е боядисал високата циментова стена около къщата в тревистозелено. Защо ли? Защото зеленото е цветът на тенискорт. Освен това му е по-лесно да обяснява как се стига до дома ни: завиваш наляво, вървиш

до средата на улицата и стигаш до тревистозелена ограда.

Макар че никой не ни идва на гости. Къщата се намира насред пустинята. Накъдето и да се обърнеш, виждаш пясък, докъдето стига погледът. Пустинята за мен е символ на смъртта.

Осеяна с ниски храсти, сухи треви и навити на кръг гърмящи змии, пустинята около къщата ни сякаш съществува единствено за да има къде хората да изхвърлят боклуците си. Дюшеци, автомобилни гуми, трупове. Вегас - с казината, хотелите и Главната улица – блещука в далечината като мираж. Баща ми всеки ден пътува до този мираж. Работи като разпоредител в едно от казината. Преместихме се в пустинята, защото само тук татко намери достатъчно евтина къща с двор, който да побере тенискорт. Друг мой ранен спомен: обикалям Вегас в кола с татко и брокера от агенцията за недвижими имоти. Ако не бях толкова уплашен, сигурно щеше да ми е смешно. Къща след къща, още преди брокерът да е спрял колата, баща ми изскачаше от нея и тръгваше с маршова стъпка към входната врата. Брокерът тичаше по петите му и обясняваше за училищата в района, за липсата на престъпност в квартала, за лихвени проценти, но баща ми изобщо не го слушаше. Вперил поглед право напред, той влизаше в къщата, минаваше през хола и кухнята и излизаше в задния двор, където вадеше рулетка и отмерваше 10,97 м на 23,77 м – точните размери на тенискорт. След това се провикваше:

– Малък е! Да вървим! Хайде!

После се връщаше обратно през кухнята, хола и по алеята, а брокерът едва успяваше да го догони.

Сестра ми Тами страшно хареса една от къщите, в които ходихме на оглед. Умоляваше баща ни да я купи, защото имаше Т-образна форма, а Т е буквата, с която започва името є. Баща ми за малко да я купи, вероятно защото с “т” започва и думата “тенис”. На мен къщата ми хареса. На майка ми също. Но задният двор бе с няколко сантиметра по-къс от необходимото.

– Малък е! Да вървим!

Накрая дойдохме на оглед в сегашната ни къща, чийто заден двор беше толкова голям, че нямаше нужда баща ми да вади рулетката. Той просто застана по средата на двора, завъртя се бавно с изцъклен поглед сякаш гледаше в бъдещето.

– Купуваме я – каза тихо той.

Още не бяхме пренесли последните кашони, когато баща ми започна да строи корта на мечтите си. Още не мога да разбера как го направи. Никога не се е занимавал със строителство. Не разбираше нищо от цимент, асфалт, отточни канали. Не четеше книги по темата, не се съветваше със специалисти. Просто си представи как трябва да изглежда кортът и се зае да го превърне в реалност. Както и с много други неща, той съгради корта сякаш само с инат и злоба. Понякога ми се струва, че използва същия подход и с мен.