Търсене

Нежният полъх на безкрайността

7 Ноември, 2016 - 13:44
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 58

Настя Байрактарова

 

 

 

 

 

 

Нежният полъх на Безкрайността

 проза

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Настя Байрактарова, 2011

 

 

ISBN 978-954-9449-45-7

 

*

Безпределни сини небеса, се оглеждат в

океан без брегове. Върховна реалност.

Радостта да живееш без граници  и двойнственост.

Свободна птица – умиротворената душа искри с чистотата на лотос.

 

*

Бяло платно, на вселенски художник без предел и лице – през него преминават образи и сенки.

Идват и си отиват. Наблюдавам ги, без да се привързвам. Ръката на художника ме подтиква

да вляза в роля, да стана едно с тях. А аз – знаейки, че вечното платно е съвършено бяло, а те са временни скулптури на мечтата ми, ги гледам безпристрастно. Прилив на свобода.

 

*

Светът е безграничната природа. И аз съм като чиста река, течаща безкрайно на воля – не се раждам и не умирам.

 

*

Върховете на борчетата образуват идеален кръг.

И над пищните корони на дърветата, аз виждам само късче синьо небе. В този миг, нежната, овална багра, за мен е цялото небе. Да можех да полетя и да се рея свободно, бих открила, че небето е безкрайно. Моите мисли, чувства, сетива, рисуват ограниченото пространство и привързана към тясната представа за света, аз раждам страдание /и наслада/.

 

*

Децата се смеят на живота, трептящ в постоянна игра. Спонтанна радост. През моите очи и сетива –

красивата актриса вечност, се превъплъщава в разнообразни форми, макар че истинската й природа е безкрайност. Игра на появяване и изчезване. Щастливо, детето не привързва сърцето си към временните мигове и форми. Старият мъдрец е също толкова радостен, постоянно живеейки в мир и свобода. Като голямо, чисто езеро.

 

*

Лятно кино. Потопена в свят магия,

изваян от ръцете на опитен магьосник. Образите на екрана – плодове, израстли от клоните на въображение. Да разбереш магията – е да загуби власт над теб. Виждайки щрихите и образите,

родени от ограниченото съзнание, човек живее като безкраен, като Божествено съзнание, тук и сега.

 

*

Свободна по природа през цялото време,

безкрайна, без граници. Реално. Аз съм бликащ, непресъхващ извор. Защо живея в тази приказна илюзия – да желая освобождение или зависимост?

 

*

Има хора, свободни. Жилището им е царствената природа. Дори когато отиват на пътешествие,

се качват на кораба и нямат цел и посока,

нямат представа за мястото, до което ще стигнат,

нямат изградена стратегия за пътя, нито постилат пътя си с думи. Съзнават, че свободата – дума и теория, това е също образ върху екрана, който създава двойнственост – брега, на който си

и брега, до който трябва да стигнеш. Тези, които са празнота, безформени, непроменливи, неопетнени,

не виждат подобно нещо. Не ги смущава даже един звук.

 

*

Летен вятър прониза душата на върбите, полетя през клоните, обгърна цялата земя – бедни и богати,

непорочни и нечестиви, любещи и сеещи омраза,

роби и свободни, просветлени и гледащи света

през тясното прозорче на душата си – в безграничността цялото творение е едно*.

Всепроникващата сила на природата.

 

*   без граници, ограничения, стени между създанията, противоречия

*

Криволичещи пътечки през зелените равнини

и всяка една, огряна от слънчев лъч. Всяко стръкче трева, протегнало ръчички, поема жадно от нектара на живота, пие слънчевия сок.

Неделимост. И моето сърце се топли от пролетното слънце. Мисля си: „Аз съм слънцето, слънцето е в мен, аз съм Божественото съзнание. И всичко – и тревата, и цветята, и другите изваяни творения- това съм аз.“

В миг се ражда двойнственост – аз и цветето,

аз и Бог, аз и слънцето. Просветление –

както през зимата, снегът покрива цялата земя

и я облича в бяла носия със странни, причудливи шевици, така онези, които целите са светлина,

не разделят с мисълта си белотата. В техните очи: „Бог е“, „Безграничността е“. Навсякъде, всепроникваща, всеприсъстваща. Без двойнственост, без „аз“, без център.

Всичко – и къщите, и белите брези,

потънали в снега – в царствен поклон

пред арките на чистотата. Велика тишина.

 

*

Тайна прелест. Шепоти на дървета и птици.

Концерт в гората. Сливане на хиляди мелодии.

Зараждането на радостта. Всичко е безкрайно –

този миг на просветление, пронизал сърцето,

накара очите ми да искрят. Съвършен поглед към света – съвършен свят. Навътре и навън.

Еднакво свирят цигулките на есента.

 

*

Роженските поляни. Тичам на воля по поля и ливади, танцувам с поглед, сякаш се въртя върху детска люлка и се чудя къде да погледна – към сините теменуги, розовите метличини или

жълтите свещници на млечката, надвишаващи човешки ръст, с аромат на мед и дъхави плодове. И чувствам в душата си любов, която не познава граници – сякаш започва от земята и цветето, достига до птиците и обгръща целия космос и неговите създания.

Същия огън в сърцето и светлина, която извира някъде дълбоко от мен и грейва на лицето ми, усещам, когато пътувам някъде сред природата. Наблюдавам хората във влака и сякаш всички в него се движат в една посока. Поглеждам към красивото младо момче отсреща. Неговите очи ми прошепват топли думи. Синьото в тях е меко като небето, а ръцете и миглите, и зениците, и косите му, са позлатени от слънцето. Млад и импулсивен. Когато е сред природата, човек сякаш диша и живее непринудено в златната среда.

Щом всички се сливаме в едно, нима има място за негативни чувства – завист, гняв, алчност или за позитивни – наслада. Всичко е единосъщно, една природа. Осъзнал си, че ти си във всичко, във всички вселени. На какво човек да завижда и да се гневи? И кое да приеме като обект за удоволствие? Някаква невинност като ток съедини очите ни. После стрелвам погледа си в червените макове по линията, в пъстрите водопади от цветя по дворовете, в жълтите нивя от слънчоглед. Затаяваме дъха си – толкова пролетно пътуване и чувстваме, че заедно, с хванати ръце, отиваме нанякъде. И всичко е все по-светло и светло – като изгрев. Едновременно си господар на живота и дете, което пляска с ръце от радост.

 

*   златната среда – когато двете противоположности изчезнат, човек се установява в една среда, която е единственото трайно нещо

 

*

Цялата природа цъфти и всичко наоколо изобилно прелива от цвят, сякаш всяка секунда израства нов и още по-пищен. Светът е като глинена делва, толкова шарен – и огнен като любовта, и син като нежните пръсти на щастието, и розов като юношеството,  и закачливо, пухкаво бял. Сред тази красива, мистична, величествена природа, човек се захласва и забравя дребните човешки мисли, онемява от някакъв тих възторг. Но в сърцето ми, вместо това – тъжна песен, притаена сълза от чувството за раздяла с нещо много скъпо. Изведнъж голяма, пъстра и кокетна пеперуда – танцьорка, кацна на ръката ми и стоя там около половин час. Сякаш онова, скъпото, беше кацнало върху сърцето ми и никога не се бе отделяло от мен. Душата ми засия, като на дете. Щастието зависи от самия човек. Изведнъж осъзнаваш колко е лесно да си щастлив – понеже светът е в човека, само в неговото мислене, това са неговите мисли – щастието му не зависи от никого другиго, освен от него самия. Ако мисли прекрасни неща и светът ще е прекрасен. Човек има свободата и възможността да избира и да огъва както пожелае временните образи върху екрана. Точно затова тази делва е толкова красива и вълшебна и от пукнатините й тече жива вода.

 

*

В природата всичко е родено независимо, свободно, волно и има своето незаменимо място в общата мозайка.

Премените на листата, тревата и цветовете през есента, се събличат, за да възкръснат телцата им напролет за нов, млад живот. Така идва и миг в човешкия живот да хвърли старата дреха и да облече новата- нетленната дреха на светлината.

Високите скали на Метеора и билата на околните планини /наречени  „подножието на боговете“/,са обвити в мъгла. Човек има чувството, че се е издигнал над летящите птици и стъпва по пътека от бели облаци. Планините са като забулени невести. Интересно нещо е човекът. Всеки скрива зад завеси своята истинска природа – както гъстата мъгла над върховете скрива небето.

Образът, който човек налага върху безграничната природа и нарича морал, е временен /има начало и край/ и ограничен /според представите и формата, която се определя от общество, религия, възпитание, пол, раса, нация...от целия ограничен, временен свят/. Не е като онзи „морал“, който е без граници, в безкрайността – когато съзнанието е максимално разширено и неограничено.

Но ще дойде време и слънчевите лъчи ще се съберат в средата, между планинските била и там, между ръцете на боговете, ще изгрее едно ново слънце.

 

*

Цвете, което се отличава от другите си сестрички – четирилистна детелина. Еленче– бебе, албинос! От гледна точка на човека- това не е просто уникална форма, а нещо което не се побира в общата норма. Често, в такива краски рисуваме и случаите, в които природата е проявила ексцентричност във външността или вътрешните качества.

Човек знае, че когато някой приписва определени качества на друг, ограничени качества – грозота, гневливост, вина,....всъщност това е от ограничена глeдна точка, характеризира го като форма. Но като безкрайна природа, този човек няма подобни качества, а е съвършен. Затова когато осъзнае безкрайността, личността престава да съди.

 

*

Красотата и изяществото на природата, притегля човека към вечността.

Всяка секунда от живота е изпълнена със свой собствен живот.

Между клоните на дърветата изгря аленото слънце, пронизвайки ги като блестящи огърлици с ярка светлина. Брезите целите затрептяха със своите златни месечинки. В това ослепяващо пространство, сякаш от вътрешността на огнено кълбо, се появиха ята от песнопойни птици, който празнуваха началото на новия ден и срещата си с човека, тръгнал на път, за да му открият цялата прелест на гората.

В прегръдката на дърветата, грабва душата ти някакъв естествен покой. Топлината на въздуха на талази тече по тялото. Тук, опитвайки се да вникнеш в същността на гората, да я разбереш, заживяваш в магията на някаква естествена мъдрост.

В това райско кътче, човек живее между похвала и хули, между радост и страдание... еднакво невъзмутим и равнодушен и към двете неща. Сред достолепието на дъбове- столетници, в миг те осенява чувството, че това са временни неща /не могат едно без друго, възникват едновременно…напр. – с радостта – мъката и преминават едно в друго/ и постоянно индивидът се затваря в този омагьосан кръг.

Умът ти не е разстроен или доволен, а просветлен – без желания, без крайности.

Тук, отпада гордостта и нажежените, екстремни емоции. И чувстваш краткостта на живота на всяка дъждовна капка – от небето, през ръцете на  борчетата, до земята. Така е и с всеки човек – азът му се стопява като утринна роса и възникват нови форми, животът се обновява.

В този идеален покой се чувстват дори крилете на птиците – как прелитат край теб, как те галят с вятъра. И в тази минута тишина е събрана цялата радост на света. Сякаш бялото гълъбче е кацнало на рамото ти.

 

*

Който познава себе си, природата си, е един и същ навсякъде, на всички места, където отиде, във всяко време – със свободен ум. В неизменното пространство.

Няма желание за страдание и удоволствие, и свобода. Винаги и навсякъде е без привързаност. С притихнало сърце, забравил е всичко, което може да се изрази с думи – от небесните светове до земните.

Ехти тишината, звънят благоуханията на цветята, на боровата смола, на ягоди и билки. Любовта се разлива като благодатен дъжд и се спотаява не в отделния човек, а в цялата човешка същност.

И имаш чувството, че си участвал в раждането на земята, на вятъра, на слънцето и звездите, на цветето.

Питаш се дали морето има детство, дали чувства радост, дали обича. Дали не си роден във водата и дали пак в нея ще свърши животът ти.

Стори ми се, че морето е събрало сълзите на всички влюбени сърца, че водата е отмила всичко и с чистия благослов на зората, над душите царува свобода.

 

*

Любовна игра между гълъб и гълъбица – докосват главите си, милват се с човки. И цялата природа откликва на това нежно докосване – облаците като бели лебеди плуват по синьото небе, покрити с цветове от прекрасния залез.

На прозорчето на параклиса, са пръснати букети от макове, като че ли не човешка ръка, а Божията длан ги е поставила там. И когато белият гълъб на връщане лети до предното стъкло на колата, сякаш неотклонно те води по пътя, чувството на радост и възторг е пълно. И в тоя унес, живееш с усещането, че всъщност си имал един рожден ден, но истински, един имен ден – когато си назовал себе си безкрайност, един празник в живота, но такъв, че да те накара да почувстваш целия живот като празник.

Когато си изчистил погледа и си премахнал разделението /на крайности и на нещата като две, отделни/, чувстваш такова блаженство и вечна свобода. Единственото трайно нещо, което поради това че е трайно и неунищожимо, те прави щастлив- усещаш се като безгранична природа. А когато очите ти са чисти като стъкло, като огледало, и мислите, и чуствата, и словото, и тялото ти е чисто.

 

*

/Дали животът ни е просто частичен, част от цялото или същевременно сме и целия живот?/

 

На лунна светлина елите сияят. Красотата им се подсилва от светлината на уличните фенери и всяка капчица вода или снежинка по тялото им е като запалена свещ. Изглеждат момичешки, така, както човек изглежда през своето юношество и ранна младост. И в това опиянение и изобилие от багри, се чува гласеца на песнопойна птичка и си мислиш за тържеството на младостта, на песента в сърцето, на радостта от живота над зимния студ. Обръщаш се и ги налюдаваш така, сякаш искаш да ги запечаташ завинаги. Дали не желаеш да ги направиш свое притежание, да ги съхраниш задълго, за да може през късните есенни дъждове и зимни виелици, да те топлят, да бъдат твоето сигурно кътче, в което да се скриеш?

Човек има постоянно това чувство за загуба- на любов, на близък човек, на сърдечен приятел... Разумът му вечно се бори със сърцето. Понякога си задаваш въпроса – какъв ли е съвършеният модел на човека, каква ли е неговата първообразна красота, преди сърцето и ума му да се разделят, когато са били едно цяло и не са спорели помежду си?

Тогава може би човек е чувствал, че всичко остава при него и нищо не губи. Нито пък нещо може да добави към вечността и съвършенството.

В безграничността, като всяка друга противоположност, изчезва и тази – сърце-ум и няма конфликт между тях, няма избор между тях, няма отиване в едната крайност и после в другата.

Без двойнствеността, човек е цялостен и изпълнен, с неограничено съзнание.

Свободен е от аз, мен и мой. Нито мечтае за собственост, нито да притежва някого и нещо, нито изпитва скръб, когато му липсва.

Има радостта да е пълен в себе си, без имущество, свободен от това да дели света на две, от съмнения, без привързаност към всяко създание, без чувство за мой и мен.

Луната прелита като бяла лястовичка и подготвя изгрева на слънцето и на новия ден. Стелят се снежните преспи и търпеливо спокойствие обзема душата: нищо че елите ми махат за сбогом. Сърцето ми е в очакване на новата пролет.

 

*

Сутрин, оглеждайки се в морето, можеш да видиш самия себе си като дете. Топъл юлски ден. Морето звъни като светлосиня камбана. Когато плуваш рано сутрин с първите лъчи, се наслаждаваш на детско щастие – рибките си играят около теб, водата е прозрачна и в прегръдката и милувките на лекия бриз, трепти. Тогава слънцето блести най-ярко и в тоя унес на усамотението, сякаш морето споделя тайните си – всички птици, които дотогава са разговаряли помежду си, наизлизат, за да ти се покажат и политат високо в небето, нагоре, към слънцето, а ти чувстваш, че тялото ти се издига с тях.

Морето е усещане за безвремие. Сякаш няма изкривяване на времето и пространството и в живота ти няма никакво разделение – няма минало, настояще, бъдеще.

Като че ли се разтваряш във водата, всичко в теб се разгръща като цвете, на което са паднали листата, образуващи пъпката и е останала само слънчевата сърцевина.

Нима можеш да мислиш за нещо, отдавайки се на водата и чистия й свят?!

Докато в ежедневния суетен, преходен и забързан свят, ти се струва, че има мисъл, чувство, действие и резултат от това действие, на което береш плодовете – горчиви или сладки, тук всякакви вериги и причинно – следствени връзки са разкъсани.

Има някаква недостъпност и божествена красота, пред която временните състояния са просто сапунен мехур на повърхността.

И ако в раздробения обичаен живот си живял с  чувството, че имаш нужда от коригиране на характера /да бъдеш друг/ и от време за това, тук всичко е едно цяло – и чувството, и разума, и действието, и плодът – просто се отпускаш в покоя и се наслаждаваш.

Тук няма радост и тъга, а в музиката на собствената си душа, разпознаваш всеки като приятел. С вълнение откриваш, че няма завеса, която да ви разделя.

Вечен лъч огрява постоянно високите хълмове край морето.

Децата живеят в някаква особена, свободна красота, като безсмъртни.

 

*

Като пламъчета на фенери изглеждат брезите край пътя, оградени от цъфтящи и все по-нежни аромати на билки и цветя.

И аз стоя край пътя като тях – и не познавам нито радост, нито болка, които могат да ме докоснат.

Както в рекичката се вливат безброй поточета, но тя остава чиста и златисто млада и нищо не би могло да смути нейния покой.

Не изпитвам страх /от нараняване/. Действията на доброто и злото, ума и тялото, не съществуват в мен. Аз съм на някакво просторно място, извън обхвата на сетивата. В нещо абсолютно, изначално, неделимо, уникално, свободно от всичко, неизменно.

Едни се опитват да нарисуват онова, вечното, като ритуал и принасяне на дарове. Има такива, които го описват като чувства или качества на характера и ума. Други като наслада. Някои като форма, други като безформеност и разтваряне. Трети като справедливост. Четвърти като време или пространство, мъжки или женски пол... Но това са просто нашите представи вътре в себе си.

Понеже все още възприемаме себе си като отделни същества, а не като едно с цялата вселена.

 

*

Колко приятно е да прегърнеш морето, да му кажеш, че го обичаш, да полежиш върху водата и после да оставиш водопадчето под скалата да „тече през тялото ти“. Водата те отмива, извайва те, а ти се наслаждаваш и се чувстваш ослепително, като синьо цветче, което е закопняло за светлина и пие жадно от слънчевата чашка. Наоколо летят пръски – чадърчета, а ти сякаш надничаш през светло прозорче и виждаш свят, който не може да се измери надлъж и нашир. Като че ли вече си се наситил да бъдеш човек и си пожелал да се превърнеш в разливаща се в пазвите на морето река.

Трудно е човек да разбере какво е да си вечнотечащ и неумиращ и да усещаш в себе си тази благодат. То е като да чувстваш в тялото си постоянно струяща вода и да „тръгнеш по нея“/по чистотата/,  докато се извисиш до слънцето и засветиш с неговата светлина. Като по небесна стълба тази чистота се издига сякаш птица, някъде вътре в теб.

Там, под водните пръски, светлината се пречупва, подобно на слънцето през стъклените стени на скъпоценен камък и вае форми, които оживяват. Дали са реали или винаги съм съществувала във вечността като тази река?

Моите сетива също пречупват светлината. При мен тя достига отразена, на порции и не ме облива цялата светлина, както бих желала в мечтите си.

Чрез своите „телесни очи“, чрез сетивата си /съвкупността, от които, представлява смъртният ум/, човек вижда вътре в своя ум и навън в света ограничени представи и външни и вътрешни обекти. А след това, паметта затвръждава това виждане. Съзнанието ги свързва с ограничени думи, с ограничен смисъл /а думата и значението няма нищо общо с реалната природа на нещата, която е безгранична/. Мисленето се произнася за тях крайно, за тяхната доброта или грозота /така възникват собствените желания и интереси/. Следва отблъскване или желание за тях,  привързаност и дела, като по този начин се влиза в един омагьосан кръг. Понякога думите се стремят да задържат в паметта отдавна минали емоции и човек не може да живее тук и сега, а умът му пътува в миналото или конструира представи за бъдеще, което още не е дошло, които също са нереални.

А с универсалния ум нещата не стоят по този начин. Той е като слънцето – надхвърля границите и индивидите, техните отделни „светове“.

Както пространството вътре в кутията и навън е еднакво, когато кутията се счупи и отпадне формата,  по същия начин всичко е една природа.

Ако това, което е неродено и неумиращо, бъде разделено на отделни части, противоположности..., то ще стане смъртно /ще има начало и край/. Всъщност то е вечно, безначално и безкрайно, а тези временни форми са просто ограничени представи. Лишено от форма, лъчезарно и всезнаещо, неизразимо и немислимо, мирно, вечно лъчисто, екстаз, неизменно. В него човек е постигнал безстрастие и вечен мир, върховно щастие и блаженство. И всички са самото си естество, свободно от старост и смърт.

 

*

Понякога, когато вървиш замислен и сърцето  трепва при вика на позната птица, имаш чувството, че отдавна, още от детството е била спътник в твоя живот. Катеричка се спира на пътя, оглежда се, надниква в очите ти и после започва да припка радостно от дърво на дърво. Дори когато в сърцето се опитва да се промъкне тъгата, душата ти, като ведро от кладенец, черпи сила от красотата на природата.

Когато се просветли, човек не може да бъде емоционално засегнат от неща, които не съществуват релно като крайни, като такива, каквито си ги представяме /напр. някой може да те назове уродлив, но дълбоко в себе си знаеш, че ти си съвършената природа, която не познава граници/.

 

*

Рубинено небе и цъфнали кестени. По полянката зад тях, като тюркоазени обички, са накацали зелените храсти. От глъбините на душата те обзема някаква възхита и думите, които се раждат и умират, са тесни и утре няма да могат да изразят онова чувство, когато сърцето ми е спряло от тази гледка. На клончето, на един дъх разстояние, пее чинка, която ме следва по пътя и аз я поздравявам: „Радвам се, че се усмихваш и цъфтиш като нежно цвете, победоносно, тази сутрин, мила моя. Да попеем заедно в това чудесно утро!“ И този танц на любовта и душата, който те слива с всичко наоколо и от който гърдите ти се изпълват с песен без думи, може да се преживее само в тишина. И цялото ти същество се претопява в красотата и потъва в рубиненото на есента.

Думите са ограничени, но и знанията ни са пределни, понеже те са за ограничени обекти и защото има нещо отвън, което да познаем и нещо отвътре, което познава, нещо отвън, за което мислим и нещо отвътре, което мисли. Такова разделение /външно-вътрешно – като в примера с кутията/,  всъщност не съществува реално и трайно в природата, нито такива ограничени обекти. Затова просветлените са назовавани всезнаещи, понеже универсалното знание за дълбоката природа, което няма граници, се различава от ограниченията на интелектуалния ум.

 

Отвъд всички измервания.  Да прекосиш бреговете на раждане и смърт  и да се слееш с океана.

 

*

Шипката цъфти в разкошни розови цветове. Когато погледнеш шипковата градина, ти се струва, че си попаднал във висящи алеи от диви рози. Пчелите пият жадно роса. И вкъщи от нектара на тези нежно розови цветчета, приготвят сладко.

От пътя се вдига слънчева пара. А ти вървиш и се наслаждаваш и тази красота не може да не те докосне и вътре в сърцето да посее мисли за нещо любимо.

Колко хубаво би било животът да се приеме като едно интересно, забавно пътуване през тези волни, девствени поля. Тогава всички живи същества – тези пратеници на живота, любовта, красотата, творческия разкош, ще те правят щастлив. Човек може да се наслаждава на този свят, който вижда чрез сетивата си, без да старада, със съзнанието, че в дълбоката си основа е безкраен.

Ако мислим, че във вечността има временни, преходни форми, я свързваме с неща, които са родени, защото само те са преходни и подлежат на смърт. Но тъй като няма раждане, няма и унищожение – няма преходни неща, които да искаме да задържим, да страдаме, че това е невъзможно и да изпитваме тъга, че умират, да се привързваме. Човек не се страхува от нищо, не изпитва страх и от смъртта.

 

*

Колко е интересно да гледаш цветето или дръвчето без да го назоваваш, без да впрягаш в поводи и да стесняваш емоциите си, а да ги оставиш да препускат в тръст. Да приемеш, че животът е нещо, от което се учиш. И чрез всичко наоколо, с радост и лекота да опознаваш самия себе си.

Можеш ли да видиш хората и другите същества свободни като небето, детски чисти /и реално, това е природата им/? Техните таланти като пълноводна река, от която се ражда музиката, багрите, словото и нежния възторг. И нищо на този свят не е толкова сигурно, колкото изглежда през нашата призма. Има хора, на които са дадени красиви очи и използуват тази свобода да „огъват“ останалата част от света както желаят, за да се усмихват на живота и да го живеят с благословение.

Вечност без граници, предполага, че няма никакво разделение, понеже само между отделните неща съществува граница. Думите вечен-не-вечен, добро-зло, освобождаващ-освободен...вече не могат да се приложат.

Позитивизъм и нихилизъм, твърденията и отрицанията / „е...“ и „не е...“ за всяко творение и за самата природа/, не се прилагат към безграничната природа, понеже не може да бъде крайна и ограничена.

Не могат да се правят категорични изявления за неизказаното.

 

*

Циганско лято – хем слънце, хем дъжд. Пътеките в гората блестят като злато. Там, където проникват лъчите през клоните на дърветата, росата блести сякаш ято светулки. Всичко в живота е като цветно стъкълце, относително – няма идеално черно и идеално бяло. Има места, на които познавам всяко дръвче, с всяка особеност и красота на извивките. Когато си отиде някое дърво, макар и сухо, ме боли душата и имам чувството, че една струна на моята китара вече я няма, а до вчера, като ярка заря е било обсипвано от песните на косове и канарчета, на червеношийки и синигери. Но това е, защото не мисля за общото добро, за онези новопосадени млади елички, които с ококорени очи сега стоят на слънцето и чакат. Миришат на смола и зелена свежест и с всяко ухание на цветята, се вливат в общото ухание и общата радост. 

С. Гела е пълно с виещи се божури. За да израстне това пищно цвете, с колко трудности е трябвало да се пребори. Или тази еличка, за да си пробие път и да достигне до слънчевата светлина. Но всичко това се е превърнало в тор и е част от неговата индивидуалност и красота.

Освен, че доброто е относително, то е невъзможно без неговата половинка. Ако я нямаше сянката, която придава на непроходимата горичка по стръмните скали, мрачен вид, как щях да разбера какво е топлината на тревата под буковите и дъбови гори, светлината на клоните им, тяхната майчинска приветливост. И аз искам да разтворя ръцете си като тях и да прегърна всеки минувач, да го почувствам като приятел, сърцето ми да се разлисти, сякаш пъпката на червения божур и всички прегради по онзи път, в който вървим един срещу друг да паднат.

Ограничените противоположности – любов-омраза.../всички/, се схващат само взаимно, т.е те не могат една без друга – напр. какво е любов чрез това какво е омраза... Възникват заедно /когато възникне едната – възниква и другата /и заедно изчезват, когато съзнанието се проясни и схване неограничената си природа. Човек пие от нектара на абсолютното знание, извън обхвата на сетивата /вкус, мирис, форма и звук/. И усеща Себе Си като целия свят. Нищо безкрайно не подлежи на унищожаване, то е отвъд раждане и смърт и в него няма ден и нощ.

 

*

Колко пъти си чувствал милувката на слънцето и си имал усещането, че си едно с него, че възкръсва някъде вътре в теб. Или си наблюдавал звездите и си разговарял с тях. Или в притаеното сърце на изгрева, когато ръцете на дърветата звънят и те поздравяват с вятъра, си оставал смълчан в тази разбираща тишина. Не можеш да се разделиш от природата и да кажеш: „аз я познавам“ и „аз не я познавам“. Ти си тази природа.

В безкрайността не се прави разлика между себе си и другите, себе си и вечността, себе си и просветлената природа.

Блаженият мир и безграничното и необяснимо познание прониква във всички.

 

*

Най-голямото изкуство е да умееш да слушаш и да наблюдаваш. В тишина да опознаваш сложния, пъстър свят на човека и природата. Тогава разбираш колко малко знаеш за себе си и другите.

Когато общуваш със сърничка и елен само с мисли и те ти отвръщат с жестове и с почти човешки поглед. Когато от водата разбереш, че трябва да влизаш чист в нея и да я пазиш като нещо светено. А на сбогуване, от сините й ръце, се отрони подарък – една прекрасна песен с нежни стихове. Или лястовици те заведат до непознатото място, за което си се запътил и почувстваш любовта, която струи към теб от бялата им гръд.

И накрая, щом птици с необикновени окраски се появят, когато нещо в живота ти е на косъм и трябва да те окуражат.

Тогава чувстваш със сърцето си колко малко познаваш живота, неговата разумност, милосърдие, неговата интелигентна фина същност и велика мощ.

А колко по-прекрасна и блажена е безсмъртната основа на всички творения и на цялата природа!

Човек живее с представата за себе си и външните неща. И в тая представа нищо не е свободно от  раждане, старост, болест, скръб, удоволствие, болка, смърт и в крайна сметка от страдание. Реално в безкрайната природа няма его, притежания, стремежи, идвания, свършвания и привързаност към обекти. Има нещо, което не се поражда и не изчезва.

 

 

 

*

Слънцето, като огромна огнена птица, се спря между стръмните планински била. После се претопи в оранжево кълбо и сякаш медена пита се затъркаля надолу по отвесните склонове. Всичко наоколо изглежда като декор на вълшебна приказка. Колко интересен и необикновен прозорец към света е сложният човешки ум!

Имаш чувството, че усещаш топлината на слънцето, гальовните му ръце, че е толкова близо, че можеш да закичиш в косата си неговите оранжеви лъчи.

От едната страна – цялата горичка от борове по пътя към Кръстова гора изглежда като пояс, везан от чисто злато, искряща от светлина и изпълнена с млад възторг. От другата – сенчеста гора от прави и неизмерими с човешки поглед стебла на бели брези. И стичащи се студени ручеи, обвити в покоя на есента.

Излизаш на равен път, който гледа към сияйна полянка, изпъстрена с толкова много и различни цветя във всички цветове на дъгата. Те разговарят помежду си с различни парфюми, а ти вдъхваш цялата смесица от опияняващи аромати. Над теб – копринено синя ивица и чистият покров на светло, радостно и пленително любовно утро.

Целият свят е събран в нашия ум. Външният свят не е вън от ума. Умът разделя обектите на части според:  виждане, чуване, вкус, миризма, докосване, мислене, желание. Той вижда навън много, отделни обекти, отделя ги. Създава имена и форми и така възникват удоволствие и болка. После се опитва да ги продължи чрез думите. Вижда ги като добри и лоши и не преминава отвъд, докато не се просветли. И всичко това подхранва потока на разделянето /ставаме пристрастни към твърдение и отрицание, назоваването с имена, свързването им с етикети/...И човек се хваща за приятното. Но противоположностите вървят заедно и се взаимообуславят. Докато цялото това възприятие стигне до своя предел и спре. Тогава, хоризонтът е като този ясен изгрев, напоен със светлина и цялата тази сложна любов от музика и багри се вплита в една искряща плетеница от пробудени души.

 

*

Понякога се учудваш на мъдростта на природата. От една малка вазичка, изникна стар спомен – перо на птичка, на врабче – някога видях с очите си как се пожертвува за цялото ято. Колко човещина е събрана в птиците и колко грация във всеки техен жест!

И нима онази песнопойна птица на Кръстова гора, която трикратно отива до Кръста, събрал около себе като рубинена звезда, ранните слънчеви лъчи, и изпява три пъти една и съща мелодия, няма същите вълнения в сърцето, каквито имам и аз.

Няма самостоятелна природа, вътре в отделните индивиди, природата е една. Както и понятията, думите, които пораждат страст, пристрастеност – качествата и квалификациите на отделните индивиди отпадат. Умът въвежда време и макар и преживяванията да свършат, той ги свързва с определени думи и ги продължава и така старото наименование си остава, дори когато преживяванията са вече променени и човекът също е променен. Не виждаме нещата като преходни и страдаме от промените. Да изпразниш съществата откъм етикети и граници, значи да ги видиш като безкрайни. Вътрешна тишина, съвършеното единство на утробата.

 

*

Плод и цвят на едно дърво. Вълните целуват морето и не могат да се отделят от него. Семенцата на цветята и шишарките също са самото цвете и самото дръвче.

Какъв дълъг път изминава цветът, докато стане сладкия съблазнителен плод, който като лак или по- точно като лачена дреха на дръвчето, свети радостно  и блести на лунна светлина. Или вълната, която минава през необикновени, различни страни, прегръща толкова морски водорасли, звезди, риби... растения и животни. Като бяла дантелена пяна почива върху скалите, отразила на пръски рубинените съзвездия. Играе си с делфините и корабчетата, грабва смеха на децата, които карат водни колела. Докато достигне брега и се сгуши в мен и моята любов към морето като в огледало слee душите ни.

А семенцата, върху крилете на птици, пчели и пеперуди, се понасят в пазвите на вятъра и танцуват през гори и поля, докато намерят най- топлото и гостоприемно място на земята, където от нейната любов ще се родят прекрасни форми.

Колкото по-възвишен поглед толкова по-необятни виждаш нещата. Както семенцето не може да се отдели от цветето, така и човекът е самата природа. Тогава изчезва и това разделение индивидуалност единство. Разделението индивидуалност- единство, води до идеята за тялото и собствените притежания. И така се образува личността и се появява раждане, страдание, удоволствие, смърт. Няма разлика себе си и не-себе си /която е въведена от ума, който разделя/ и безкрайността не се дели на индивидуалност и единство.

 

*

Всеки има любими улици, любима звезда, човек, цвете, стих или музика. И през очите на различните хора, едно и също нещо, изглежда по различен начин.

Аз например, обичам теменужените поля на Стойките и „шипковата градина“ с великолепните цветя, които през лятото миришат на канелени питки. А планините ограждат селото с някаква достолепна, красива самота. Или дъбовите гори на Новаково- гнезда на песнопойни птици, които пеят и танцуват валсове и нощем и изпълняват 18 мелодии. Красивите хълмове около Кръстова гора отвесни почти колкото скалите на Метеора, но покрити не с камък, а с жива трева, борови, букови и брезови гори, пресечени от стъпаловидно разположени полянки. А в дъното не пропаст, а ярко зелена, тучна ливада, която може да се види от високото. Аз се наслаждавам на усамотението, защото само така мога да общувам със сърцето на природата, а тя да ми открие своите богатства и приказни тайни. За друг селата излъчват пустота и го подтикват да потърси динамиката на живота някъде извън тях.

Колко красиви са облаците и оставени на въображението на човека, какви картини могат да нарисуват! Ето в този облак аз виждам ръка, към която се изкачва кълбо от светлина и се спира в ръката, заблестява и огрява всичко наоколо, частички от светлината му се „вселяват“ в хората и те стават по-добри. За друг, неръкотворната форма на облачето, прилича на ярко блестящ храм. За трети, хвърля сянка върху покривите на къщите и от нея израства образа на човек в златисти одежди...И така всеки рисува като художник своя единствен и оригинален свят така, както в букета от рози, едната роза не прилича на другата. И всяка се състезава с онази до нея по красота, аромат и уникалност.

Човек, опитвайки се да представи някакви аспекти на безкрайността, които е успял да възприеме, я назовава като празнота, Истина, върховен принцип, единство, не-двойственост, безформеност, Път на Мъдростта, Божествено съзнание. Но чрез назоваването не я вижда изведнъж като цяло, а я отразява в ума, пречупва я. Когато нещо не е измерено от ума, поставено в рамки, не може да му се даде някаква дума, която е ограничена. Думите губят смисъл.

Думата е нещо родено, което подлежи на унищожаване, за разлика от нероденото и необусловеното, далеч от ограничени качества и измервания.

 

*

Животът е даден, за да му се радваш и наслаждаваш. И твоята радост да отприщи такава вълна, която да залее целия свят и светът да се усмихне. Да няма върху лицето му сълза от нечия болка.

Най-красивите преживявания принадлежат на младостта, на влюбването, на възторга от необикновената красота на природата, която може да те вцепени от възхита. Или нещо, толкова благородно и самопожертвувателно, че ти се струва, че човекът, който го е извършил, е надскочил човешката форма и се е превърнал в свръхчовек, в нещо, което надвишава човешките представи за героизъм. В такива мигове, самото естество на красотата взема връх над словото и човек обикновено не може да си служи с думи, за да я опише.

Есенната гора е като възкресение на слънчевите лъчи. В средата на гъстите гори по склоновете – ярко жълти дървета, около тях – кафяви, оранжеви, червени багри от листата на съседните. Слънцето просветлява деня с малиново розовата, нежна светлина на изгрева. Няма нищо по-красиво от гората през есента и от това да я наблюдаваш с усмивка и благоговение, без думи, в тишина.

Вечността и нейното безгранично блаженство и мир – това състояние, освободено от думи и форми на разделяне, няма нищо общо с двойнствения начин на говорене. Когато се спре разделението и именуването, които са центъра на смъртния ум и думите, понеже те са предмет на раждане и смърт, се получава смисъл, който е отвъд букви и думи – те подлежат на разделение, а смисълът и истината, и свободата – не. Извън обхвата на името си, безкрайността е дълбока, неизмерима, бездънна, като океан. 

 

 

 

 

МЪДРИ МИСЛИ ЗА ВЕЧНОСТТА

 

„Когато разделяме битие и небитие, единство и форми, съществуване и несъществуване, вечност и не-вечност, влизаме в двойнствения свят на ограниченото виждане и мислите ни са обсебени от идеите за раждане, растеж и унищожаване.

В този смисъл може да се каже, че във вечността няма съществуване и несъществуване, битие и небитие, безкрайност и временно. Няма такова разделение, няма измерване, тя е отвъд тези неща. Затова, когато говорят за нея, избират средата и казват – нито временно, нито вечно*. Тогава няма противоречия между хората – има еднаквост на думите, еднаквост на смисъла, има еднаквост на природата.

Единство, което хармонизира различията и преобладава абсолютното спокойствие.

То не се ражда, не се продължава, не се унищожава не е смъртно.

Вечността е отвъд всичко и всички, които идват и си отиват – отвъд всички преходни явления.

Ако човек види хората и света по спокоен начин, отвъд крайностите, качествата и двойнствеността, ще ги види с нови очи – няма да има похвали и хули.

Противоположностите не са независими, а аспекти на едно цяло няма вечност без да има временни неща, няма просветление без да я има тъмнината.

Безкрайността не е обект нито на раждане и продължаване, нито на разрушение и смърт, нито на унищожаване, на изоставяне на нещо, понеже ще има действие, което ще постави началото на нещо друго. Нито пък е обект на постигане. Няма просветление като представа за просветлените и освобождение като представа за свободните.

Реалността изгрява иманентна, вечна, непроменлива, неразгадаема, нетленна.

 

 

*        Абсолютното пространство е моята природа и тя не е :

нито единство, нито разнообразие.

В нея няма:

двойнственост/ и недвойнственост,

чувственост / и нечувственост

минало/ настояще и бъдеще

вечност/ и временни неща /не вечност/

битие/небитие

вътре/ и извън себе си,

добро /и зло,
мисъл/ и липса на мисъл

голямо/ и малко

близо/ и далеч

светове/ и неща на този свят

разсейване/  или покой на ума

В чистата природа няма елементи:

тяло/ и ум

материя/ и Дух

няма робство/ самопознание и ум свободен от обекти и желания

знание/ и незнание

Свободен си от индивидуалните характеристики.

Няма:

извършител/ и потърпевш,

мъжки и женски род

няма касти, племена, няма семейство, няма националности

Човек остава в собствената недвойнствена природа.

При чистотата няма:

оценител/ и какво да оценява, няма оценка

щастие/ и страдание

обикновена/ и абсолютна истина.

действие/ и бездействие

освобождение/ и робство

А съществува неделимост.

И човек е без ограничение.

Няма единство/ и двойнственост.

Нито е безформена, нито форма.

Няма нищо извън мен /и като отделна реалност- вътре в мен.

Изобщо всички форми на разделение, водещи до представите за:

раждане и унищожение

единство и различие /индивидуалност

съшествуване и несъществуване

Нещата нямат нищо общо с квалификациите, нито с раждане, трайност и разрушение.

Думите също са предмет на предразсъдъци, на раждане и умиране. Затова реалността е отвъд тях.

А да виждаш света спокоен и отвъд концепции, значи да си свободен и необвързан.”

 

 

 

 

 

 

 

Настя Байрактарова

автор

 

Нежният полъх на Безкрайността

проза

 

Мария Ковачева, редактор

На корицата – картина от Emile Munier

                и Claude Monet

 

ISBN 978-954-9449-45-7

 

снимка на zvezda77