Търсене

Непресъхващият извор на радостта

7 Ноември, 2016 - 13:58
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 64

    НАСТЯ БАЙРАКТАРОВА

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

НЕПРЕСЪХВАЩИЯТ ИЗВОР

НА РАДОСТТА

 

художествени миниатюри

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пловдив, 2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Настя Байрактарова, 2012

 

 

ISBN  978-954-9449-61-7

 

 

 

 


ПРЕДГОВОР

 

ЗЛАТНИТЕ СКУЛПТУРИ НА БЕЗСМЪРТИЕТО

 

Една мъдра мисъл описва човека като златна скулптура, обвита в дреха от кал и нечистота. Скъпоценната му същност се състои в това, че е безсмъртен, вечно щастлив и блажен по природа, без ограничения, с огромен умствен потенциал, способен да достигне до „другия край на Вселената“ /използувам този израз като метафора на мощен, безгранично голям, понеже Вселената е без начало и без край/. Но създавайки с мисълта си материално тяло с неговите безброй ограничения, наложени от сетивата, от ума и сърцето, от думите и действията, се затваря в определени граници и не изпитва свободата на волна птица, която му е дадена като дар от природата, такава, каквато е, вечна и непреходна. Човекът е тази природа и в сърцевината на неговото същество се крие дете, невинно и неопетнено, вечно, младо и съвършено.

И ако наистина златото* символизира нашето безсмъртие /понеже няма нищо по- велико и източник на по-голямо щастие от това да си безсмъртен/, а нечистата дреха – илюзиите, които ни пречат да видим безсмъртната си основа, фонтанът на дружбата всъщност е една метафора, според която, ако хората открият дълбоката си, Божествена основа, ще са едно цяло завинаги, в пълен мир и хармония.

 

*  /животът не е това, което изглежда. Хората не са това, което изглеждат. Също растенията, животните и т. нар нежива природа. Животът е прекрасен. Всичко в този свят е без граници – това е истинският реален свят – съвършен и безсмъртен. Всичко е в нашия собствен ум – ако е съвършен, светът е съвършен. Да променим начина на възприемане и мислене. Свикнали сме да мислим и възприемаме в граници, форми, с отделни съзнания, отделни чувства, думи, действия. Когато видим всичко като безгранично – без начало и без край, светът става безкраен, вечен живот, без раждане и смърт. Само човек, който вътрешно и външно излезе от кръга на раждането и смъртта и се установи в безкрайността, намира вратата на свободата. Ако се спуснем в дълбочините на океана, ще открием друг свят. Ние сме като отражението на слънцето във водата – всяко от тези отражения, съдържа слънцето. Всяко едно манифестира съвършенството /вътрешното/ на целия феномен – цялостния, свободния. Пристрастното съзнание не вижда цялостния феномен. Но независимо от това, дълбоко и завинаги, реалността не спира – не идва в съществуване и не престава да съществува./

 

 

*

 

Залез слънце. Лозите блестят, а зърната кръгли, съвършени, приличат на месечинки, изгрели в нощта. И цялата веранда, залята от зелените им листенца, е изгрев на нощно небе от нежно- зелена коприна, обсипано с едри, искрящи звезди.

Съзнанието е като грозд. Всяко зрънце е натрупан опит, знание, емоция, навик и отношение с околния свят и създанията в него. Всичко е съхранено в паметта чрез думите.

Светът прилича на тази лоза. През нея протича сладък сок, изпълвайки всяко зрънце. И този сок е безсмъртната ни природа – тя няма начало и край, няма ограничени качества, не може да се опише. Ако за миг личността изтрие представата за зрънцето, ще заприлича на слънце, чиято светлина никога не умира.

 

 

*

 

Лозата изведнъж се отрупва със своето злато. Гроздовете блестят в тъмнината като капчици роса, в които са паднали звездите. Но човек се идентифицира с едно зрънце, онова, което е натрупано от опита, ограничил се е в една форма и е казал: „Ето, това съм аз“.

 

 

*

 

Бели лалета. Замечтано искрят между червените рози. Ухаят на слънцето, къпят се в топлината му, но очите им не гледат направо в светлината, а срамежливо накланят чашки- близо до сърцето на другите цветя.

Човек изпитва тъга и страда, понеже не може да види цялото и нито чувствата, нито мислите, нито думите му за себе си и другите, са реални и отразяват неговата истинска, свободна природа.

 

 

*

 

Залезът – окъпан в малинова светлина. Ням свидетел на прекрасния свят. Цялата природа заспива в покой и изглежда съвършено.

Не виждайки безграничното цяло, ние ограничаваме себе си и всичко наоколо, изтъкаваме го в конфликти* и противопоставящи се качества и интереси и затрупваме съвършеното изворче с тъга.

 

/* може би всички конфликти, на всяко ниво- между общества, прослойки, личности – идват от това, че не сме успели да напуснем двойнствения свят на противоположностите и дори вечността се опитваме да обясним с двойнствен ум. Според представите си за добро и зло, според формите, според ограниченията си и границите, които поставяме на света, на хората, на всички създания. Тоест – опитваме се да я направим смъртна, нещо ограничено, нещо, което има начало и край./

 

 

*

 

Спасовден. Планините и дърветата са залети от дъжд и слънце и слънчевата мъгла прилича на мистично видение. Красотата пълзи по възторга на очите и сърцето немее. Потресаващо великолепие!

Съвършено бяла мъгла, сякаш ангели се спущат от небесата и окъпват планината в море от чистота. В Пампорово, когато мъглата слиза от планините от всички посоки, е искрящо бяла и сякаш облича света в рокля от снежни дантели, докосва всяко същество, измива го с белота и после се спуща над нощните фенери. Приютява се в тяхното сияние и имаш чувството, че слънцето е изгряло през нощта, разпростряло се е около боровете и се движи към теб като огромни облаци светлина. Като купола на църква.

Наистина нощта прилича на Възкресение и небето сякаш се е отворило.

 

Когато се отдръпнат косите на мъглата, завесата се разтваря и се открива отново реалният свят. Така и човек, преодолявайки своите граници, вижда че той не е нито тялото, нито формата, нито чувствата, които е изпитвал, нито съзнанието, а е нещо много по- голямо. Отвъд тясната форма се открива неограничената безкрайност – светла, лъчиста, погалена от неизмеримо щастие. При срещата със светлината на истината – завинаги свободни!

 

*

 

Да виждаш света като цяло и всички същества като теб самия е дар, който прави усещанията ти толкова фини и изпълва всяка клетка с човечност. Чиста, почти детска обич. В градината, близо до нозете ти,  се приближава чичопей – светлосин, плиснал в тревата небе, нежен, обсипан с разкошни цветове, царствен, облечен в дива красота. До тялото му се гали женска- окраската й – прозрачните сини очи на дете.

Някакъв необуздан трепет обгръща сърцето ми. Ако всичко е едно и навсякъде виждам себе си /през всички същества протича гроздовият сок на безсмъртието/, нали аз чувствам и аз съм обект на своите чувства!

 

 

*

 

/Един и същи свят, погледнат от две различни гледни точки несъвършена и съвършена.

Хората казват: „Какъвто е умът, такъв е и светът“. Или: „Каквото мислиш, това става“. Умът е света. Умът създава формите. Умът е просветлението. Умът е врата към битието  какъвто е умът, такъв свят виждаме. Светът е в ума, а не отвън – затова, ако искаш да достигнеш чистата земя, първо очисти съзнанието си /.

 

 

 

- Линейно възприятие на света. Свят на формите.

 

Координатна система линия, в средата e нулата, от двете страни плюсът и минусът /така нареченият кръг на раждането и смъртта, на началото и края...както и на всички противоположности, които стоят от страната на „+“ и „“. Свят с разделение и граница/

 

- Възприемане на света като безкрайност. Безформен свят.

 

Кръгът /който формално изглежда като нулата/. Свят без разделение и граница. Тук нещата не се разделят на добро и зло, понеже противоположностите се събират в нулата т.е  първичната природа на това, което наричаме добро като го ограничаваме,  е безкрайност и първичната природа на това, което наричаме зло ограничавайки го- също е безкрайност /без при страстен поглед към света нито клонящ към страстта да се оцветява нещо в „+“, нито клонящ към страстта да се оцветява нещо в „“//.

 

 

 

Една любима стая или къща, или дърво, пази спомените за всичко изтекло – за реката на доброто и злото, преминала през живота ти. Стая, пълна с частички детство, спомен, с лист от първото написано любовно писмо или хербарий на първата подарена роза, първото стихче или есе за мъдростта на живота, украсено с детския ти почерк. Всеки предмет от общата мозайка говори и навява чувството на нещо много топло, близко, сърдечно. Понякога градината на стаята ти е била изпълнена с момини сълзи, с бяла и чиста тъга по нещо отлетяло, със страсти, белязани от възторг и страдание.

Вчера за пръв път видях любимата си стая по различен начин – цялата обляна в светлина. Всяка играчка на елхата светеше – и иконата, и цветята, и стените. А изгревът усилваше оранжевата светлина. Правеше я все по-ярка и интензивна. Като че ли светлината беше преминала през всеки предмет и се бе просмукала в него, беше проникнала навсякъде и предметите, формите, реката на добро и зло, изчезнаха в светлината на нов съвършен поток. Усетих се щастлива като дете. За да се отдадеш на Любовта, онази, която гали Цялото, трябва да забравиш всичко ненужно, минало, старо, което огрубява душата и я кара да се мята в оценките на „+“ и „–“. Да си лек, ефирен, спонтанен като детска усмивка. Имах чувството, че потъвам в оранжевата светлина. И бях станала слънцето!

 

 

*

 

Между мен и слънцето – ята от свободни, танцуващи птици. Някога си представях как с червен копринен шал в ръцете, танцувам в огън на брега на морето. И съм красива и просветлена. Точно това почувствах в този миг, но смесено с усещането, че съм отново дете. И сякаш стаята ми беше прегръдка от брега на морето, от танца на огъня, от просветлението.

 

 

*

 

Някакво вълшебно чувство, сякаш слънчевият диск искри някъде в теб и прелива навън, осветявайки очите, лицето ти, дрехите, душата, изпитах на поляната пред параклиса „Св. Неделя“ по пътя за „Момчил юнак“.  Тя беше оформена в идеален кръг. Някак спонтанно, от дълбините на душата, ми се прииска да танцувам. Танцувах, въртях се в кръг като дете. Такава радост, спонтанна, съвършена, изтрила цялото минало! Сякаш се бях върнала наистина у дома.

 

 

*

 

Пълният, цялостен живот, когато раждането и смъртта са прикючили и човек е изпълнен със святост. Живот във Вечността, в който не можеш да усетиш вкуса на смърт, вечен живот. Нима има нещо по-прекрасно и по-съвършено от това!

Разходка в планината вечер. Бели цветя и бял равнец около пътеката от стълби, виещи се към местността „Св. Илия“ /„Асенова крепост“/. Тревата сменя зелената си свежест с бели одежди, блести като бял сняг, покрита с чиста дреха. Аромат на чистота, на влага и свежест, която излъчват дърветата вечер – пренасят те в спомените на детството ...и унесът, който си изпитвал, когато си слушал гласа на щурците нощем, под открито небе.

 

 

*

 

Сърцето е скрито в цялата човешка същност –словото му се лее от божествената природа като река, от която се подхранват всички цветя във Вселената. Човек изпитва три чувства – на удоволствие, на болка и безпристрастност/ нито удоволствие, нито болка/. Удоволствието е нещо временно и непостоянно и зависи от условия /от другите например, както и от болката, за да съществува/. Страданието също е преходно.

Но какъв е светът през погледа на безпристрастието? Там, където чувствата не са собственост – мои и на другите и не се противопоставят, а са вечен поток на свободата. Същото се отнася и за мислите, за усещанията и сетивата. Тогава дните ни са като запалени метеори. А ти наблюдаваш зарята на брезовите и лешниковите дръвчета, наметнати във воалите на залеза. И в един миг всички лета, всички цветя, дръвчета, реки и морета, преливат в една обща възхита. Чист дъжд върху душата – като блажен порой от нежна святост.

 

 

*

 

Вечер ятата от гълъби политат, изпълнявайки необикновен природен ритуал – първо кръжат наоколо, прощават се с къщите, с очите на загледаните минувачи и се стрелват към слънцето, все по-нагоре и нагоре, докато от крилете им останат само блестящи бели точки, които се събират в едно. Далеч от земята, те заприличват на бяло слънце, което е отишло на среща със слънцето, за да се слеят завинаги. Дали познава безкрайността оня, който е отишъл отвъд мислите, чувствата, сетивата и думите /своите и на другите/, отвъд всяко разделение?

 

 

*

 

Откраднати мигове от Вечността – три бели гълъба изпълняват танц в небето. Ято лястовици ме обгръща и разговаря с мен със звуците на нежна музика. Небесни арфи – струни от душата на Моцарт.

 

 

*

 

Оранжеви фенери. Надвечер огряват стволовете на дървото, сякаш между пазвите на две стебла извира светлина, която на пръски пада и осветява птичите гнезда. Като че ли за живота в гората е изгряло нощно слънце. И бръшлянът, обвил кората на дръвчето като царствена корона, трепти радостно под оранжевата светлина. Птици ни поздравяват, пожелават ни приятна разходка и лека нощ. Косът ни изпраща по цялото протежение на пътя. Белите камъни блестят по неговата снага. Дръвчетата ми махат с ръцете си.

Замислих се: Какво е пролетта? – умиране на старото. Или полетът на птицата? – да се извисиш високо, над земята, да се „преродиш“ във вода, в непресъхващ извор, в съвършенство. В небе и безбрежност, в океан и незалязващо слънце. Там, върху белия път на светлината.

Сякаш отлиташ далеч от старото, издигаш се над него, преставаш да се въртиш в цикъла на раждане и смърт и светът се превръща в храм на тишината.

 

 

*

 

Реката – голяма, чиста, светла – стаява се в сърцето и ражда светлина. Водата няма твърда форма, тя тече и намира пътя си, отмиваща всяка минута живот, заменяща я с ново раждане – на ново слънце и земя и нови очи за света. Вечно течащата река на живота, пречистен като злато.

 

 

 

 

*

 

Тази сутрин, на верандата, ледените висулки бяха измайсторили кошнички, изрисувани със цветя, борови шишарки – по краищата на ръцете на борчетата, звездички и магически пръчици. Но следобяд слънцето ги огря и в слънчевия огън, се стопиха като танцуващи нестинарки. Всички форми* – физически /материални/ и умствени се променят, непостоянни са и това води до разочарования, а затварянето, ограничаването в тях като в клетка, ражда стрес.

Животът тече и от нас си отиват всички неща.

Но когато знам, че това не съм аз и нищо от тези форми не е мое в действителност, не е моята същност, нито е мое истинско притежание, страданието престава. Аз съм оригиналната природа, която е безсмъртна.

 

 

/* такива форми са тялото, сетивата, възприятията, чувствата, мисленето, думите, вътрешните и външните обекти и представи за тях, минало, настояще, бъдеще...всички разделения в света, всички неща, които имат начало и край. Всички разделения пускат корени в „аза“- „аз съм....“. Всичко, което е създадено с начало и с край е непостоянно и ще изчезне – тяло, чувства, мисли, думи.../

*

 

Съзвездията на небето светят ярко. Няколко звезди, застанали на една линия, се целуват и прегръщат. Моята представа за звездите е като мечта от детска приказка, далеч от реалността, при сбъднатите желания. И винаги, когато човек ги погледне, сякаш разговаря с небето и заживява в илюзията на детството, покрито със звездния прах. Ако познавам цялото, аз ще знам наистина, реално, каква е природата на тези блестящи, примамливи принцеси. Това е и моята природа, макар че сме различни форми.

Човек може да притежава част, значи представа за нещо, но ако то е безгранично, е свободно и не е притежание. Тогава аз съм в пълен мир със себе си и света.

 

 

*

 

Да живееш без представи! Наслоената заблуда пропада във водопад от чистота, преливащ цял един живот в един миг. Съзидание на миг, като златна статуя – когато всяка фибра смърт се прекланя пред безсмъртието. Отмиване на грешките, нова чистота – сякаш вода, която кротко се подчинява на вълните на безкрая.

 

*

 

Морето блести от бялата коприна на морската пяна. Огромни вълни, обшити със златни дантели. Точно в средата на пенливите им коси- ослепяваща светлина – слънцето, паднало върху техния гребен, си играе с делфините.

Напуснах сетивата /ума, чувствата, думите, действията/ и техния опит. Изчезнаха всички спекулации и изкривени представи, които като оптична измама огъваха света. Нямаше нито удоволствие, нито болка, нито минало, нито бъдеще. Не се чувствах прикрепена към никаква представа за живота и нещата в него. Усетих безграничното пространство.

Ослепителен хоризонт.

 

 

*

 

Има мигове, в които човек не мисли за нищо – когато разделяме света на: формите и истинската природа, се получава двойнственост, а съвършената гледна точка към света е без полярност. Просто се отпуска блажено и директно попива светлината.

Асенова крепост. Самотно лилаво цвете сред рекичка бръшлян. Изпраща деня – щастливо и искрящо в зелената, разлюляна пелена. Над него – лястовиче гнездо – майка топли децата си. Вечер природата е естествена, без да е докосната от човешка ръка. Започва непринуден разговор между птици и цветя. И в пълно усамотение и покой, кипи животът.

 

 

*

 

На площада – децата се радват на свободата – запалват свещички в балоните на желанията и ги пускат в небето. Около тях танцуват птиците. И отвсякъде лъха чувство на волност.

Цветето също е свободно. Свободно е сред природата, а не в саксия или откъснато- когато отронва сълзи по земята. И животните са свободни, общувайки с природата, неопитомени.

Споделяш с мен красотата и превръщаш романтичните мигове в писма и спомени, за да прогледна за прекрасната страна на живота. С такава сила ме поразява красотата ти, че оставам безмълвна и прощавам на целия свят като на нещо мъртво без любовта ти, дребнаво, преходно.

 

 

 

 

*

 

Когато минеш край липите, те те поздравяват с парфюми от нежност. Цветята усещат любовта ти и отронват благоуханен аромат, щом ги докоснеш. И сякаш раждането на техните цветове е и мое раждане. Покрай реката, кестените сплитат цъфнали клони и сенки, стремейки се към висините. Гледам на тях като на живи същества, които пътуват към слънцето. А то гали всички еднакво, дарявайки им любов. Днес върху всяко цветче и стръкче на брега, жужат пчелите, извира живот, цъфтят пищни ухания и гората едва не се привежда от този разкош. А утре снегът ще ги покрие в сватбена бяла премяна и ще изгрее абсолютен, царствен покой. Нищо в природата, или поне в ограничения свят, в който всички неща имат начало и край и граница помежду им, не съществува отделно от другото. Всичко е някак смесено – например миналото се отразява в настоящето, а то- като огледален образ на мислите ни – в бъдещето.

Тъгата прелива в радост, радостта – в тъга. Втурнала се с дива радост под дъжда, идва вечер и черните й коси танцуват върху земята. С тихи стъпки, вървя по пътя към дома.

 

 

*

 

Върху един самотен пън – порастнало малко борче, изправено – воювайки за светлината. Сякаш на гости под короните на големите дървета, прошепвайки им нещо за величието на живота със своето нежно дихание. Отвсякъде полъхва топъл вятър, милвайки по главата малчугана. Животът е крехък, но и изпълнен с огромна сила. Има същества, които в короната на мислите си приютяват птици, а други – обемат цялата вселена.

Малко са хората, които са успели да се освободят от границите си, от раждането и смъртта. Онези, които не страдат, а се наслаждават на живота, полетели в безсмъртието. Там, където няма време и пространство. Да не страдаш и да не нараняваш! – само съвършенството е милост. Милостта значи съвършенство.

 

 

*

 

Много пъти съм си задавала въпроса дали другите създания са като нас. Дали имат същата чувствителност, дали разбират всичко, цялостния живот. Сред природата срещнах едно куче – молеше с очи за хляб, беше майка с няколко малки. Една от местните жени ми разказа история, свързана с животното. Нейният съпруг се напил и разгневен от непрестанния лай на някакво улично куче, взел пушката и я насочил към него, с намерение да го застреля. Тогава кучето – майка отишло в краката на съпруга й, започнало да се гали, да вие и от очите му се стичали сълзи, умолявайки човека да го пощади. Поглеждайки в очите на кучето, той се вцепенил и не посмял да посегне на живота на уличното.  Разказаха ми това точно в деня на Възнесение Господне. Помислих си, че хората убиват животни и считат това за спорт, за варварското ниво на разбиране и чувстване на природата. Изведнъж изгря ослепително слънце и дъждът заваля през слънцето – благодатен, покриващ планините в пелена от бисери.

Всичко е едно и всички създания са едно, без йерархия и разделение.

 

 

*

 

Теменужено небе. Птиците си играят – едната застава над другата, после сменят местата си, разминават се и политат заедно. Любовта на животните и цветята, изразена в багри, танци и звуци. Изгрява звездата на Цялото. Сияе век след век.

Няма вътрешен и външен свят, всичко е едно. Когато нашите очи виждат безраничността – и светът е такъв. Отпадат всичките ни представи за нещата и ги виждаме такива, каквито са. Прегръщащи хилядолетното дърво на Живота.

 

 

*

 

/чешмата „Майчина сълза“, на роженския път/

 

Борчетата, изпъстрени с млади шишарки, се извисяват като жълти свещници. Клоните им – гнезда на безброй песнопойни птици. В ръцете си държа хляб. Те ме наблюдават с обич и слизат да ме поздравят и да си вземат трошици. Не са гладни – просто искат да ми покажат, че разбират моя език и ме обичат. Калинки кацат по ръцете, радвайки се на топлия летен вятър и на хубавото слънце. Когато сърцето ти сияе като на дете – притихваш, за да съхраниш красотата на мига.

Свобода – толкова спонтанно чувство. Огън, въздух, вода и земя, сплели ръцете си в древен танц. Невинност. Всичко в природата – сакрално чисто. Неуловимо в образи и думи – като истинска любов. Понякога представите се създават и около това какво е свобода, какво е безформеност, просветление....И отново се измислят ограничения и илюзии, които въвеждат началото и края – смъртните неща.

 

 

*

 

Камбанен звън се разлива в нощта. Кукувица запява в горичката – предвестник на пролеттта. Врабчетата ни посрещат на стълбовете край моста на реката. Три щъркела прекосяват пътя, разперили криле. Изживявам миговете като свещени. Макар че безсмъртната природа е много повече – нейното ложе е безкрайната радост.

Илюзиите като диви бурени оплитат съзнанието. За да разцъфти цвят, под ромона на живителни потоци и плисъка на неумираща безкрайност, човек трябва да се освободи. Тогава животът е лек като пеперудени криле, жужене на пчели или трепет на трева под слънчевия вятър. Когато си задам въпроса: „Какво възниква?“, напущам всяка страст и заблуда, понеже каквото възниква, ще изчезне. Ако я има едната противоположност, ще я има и другата, ако има начало – ще има и край и влизам в кръга на временните /ограничените/ неща, кръга на живота и смъртта.

 

*

 

Огради от рози и ябълков цвят. Нежните венчелистчета ухаят. Светулки се сипят върху тях като слънчев дъждец.

Когато се смрачава, те заприличват на замислени деца.

Разсъблекли дрехи на невежество и грешки, да закопнеем за невинен живот. Измити, пречистени. В нозете и очите ни – чиста роса – на неизмерима мощ.

Аз виждам нещата като форма, чувство, възприятие, съзнание, дума, понеже съм се ограничила и съм се пристрастила към ограничената си представа.

А в дълбочина, онова оригинално, спонтанно и чисто, природата, каквато е, което напоява душата ми с водите на радостта, е като неугасима звезда.

 

 

*

 

Светът е като черешовите дръвчета. Още щом ги погледнеш – забравяш всяка тъга.

Охлювите – излезли на водопой и изпъстрили тревата с красиви спирали, от които сякаш се показват нови светове. Ароматните горски ягоди оставят дъх на обич. Дърветата гледат към звездите. Красота – като слънце след дъжд. Преходна радост!

Когато любовта блуждае между добро и зло и се люлее като махало е заблудена лодка. Ако знае за вечното пристанище, на което отдъхва винаги, без време и пространство, страданието е игра.

Ограничените неща са несамостоятелни – едната противоположност зависи от другата /напр. доброто е добро спрямо злото/. Двете крайности взаимно се пораждат. Те са непостоянни и създават модел, според който светът в нас и навън е различен. А всъщност всичко е едно единосъщно цяло. Всеки човек- океан без брегове.

Сестра на гълъбите – летя в безбрежното небе. Попивам залеза.

 

 

*

 

Понякога в душата ти избухва внезапна светлина, залюлява света, претопява го и изведнъж се разгръща реалност, която с всяка клетка докосва безсмъртие. Бели лилии, потопени във водите на реката. Цветето на живота, Духът, съвършенството. Очите ми спират да бягат след сенки.

Когато се спре игото на сетивата и се види пълнотата на живота, тук и сега, се измъкваме от кръга на раждането и смъртта.

 

 

*

 

Слушам песента на морето. Равномерното докосване на прибоя с меки, нежни венци от пяна. Луната ме грабва в бяла прегръдка.

Пристигнала отвъд. Нещо голямо ме взема на ръце и превръща сърцето ми в ручей. В молитвен шепот, чайките се сгушват. Светът идва и си отива, отразен в капките морска роса.

И удоволствието, и страданието са временни и водят до стрес- ако човек не получи желаното, страда. Отвъд привързаността към представите, безсмъртието се реализира.

Щастливо утро – зелени хълмове и искрящо синьо небе. Умът се освобождава чрез липса на ограничаване.

 

 

*

 

Гледам слънчевите лози, които прокрадват светлина върху леглото ми. Толкова нежни светлосенки, че напомнят нещо много фино – сякаш класическа музика. Като скулптурата на гълъбицата сутрин, която се къпе в слънце и блести със цялата светлина на света, предизвестява утрото с прекрасни звуци.

В това най-фино усещане, поле на душата, си мислиш, че най-голямото наказание за черните мигове е тяхната забрава и си струва да запомниш само слънчевия дъжд и онова чувство, което раздвижва зениците и ги кара да се усмихват замислено. Всяка секунда живот е съвършена, тук и сега.

 

 

*

 

Птици, които пресичат пътя на ята. Пазят се една друга, кръжат заедно, когато не могат да прекосят от другата страна на асфалтовия път. Смелостта и единството ги спасяват.

Фините хора казват: „Не хващай птицата с ръка, остави я да лети!“- тоест бездействието и ненамесата в природата, са най- доброто действие.

 

 

*

/Несебър/

 

Бели чайки полюшват криле върху вълните. До тях – ято лебеди. Белите – величествени, царствени, прекрасни, отвреме на време прибират главици под крилото, сякаш танцуват фламенко. Потънали в крайморските градини от цветя. Черният – дружелюбен, скромен, чаровен, но свит, сякаш сън между бели морски скулптури светлина.

Разделяйки света на бяло и черно – пристрастна обич. Пленен хоризонт. Хвърля мрежи вечерта.

Между двете противоположности има среда, среден път, който води до тишина, директно знание, пробуждане, безпристрастен поглед, мисъл, реч и действие.

Ухание на вода. Цигулки под дрехата на лятото.

 

 

*

 

Мащерката и еньовчето ухаят. Дивите сливи пръскат бели цветове по тревата. Дъжд и прекрасни мъгли се спускат и се галят в земята.

Скриват слънцето. А аз се приютявам до чистия извор и отпивам вода с шепи. В природата има някаква висша, нечовешка справедливост. Да опазиш всичко чисто, да разцъфтиш с птиците и да оставиш душите и телата на нежните бразди на вятъра да ги изглади в кристално съвършенство.

За нещата, които се намират в средата, използваме израза нито – нито и казваме, че не са: нито едната противоположност, нито другата / нито добро, нито зло.../, с което отбелязваме, че нещо не е нито добро, нито зло реално, наистина, а просто се нарича с това име. По природа е без ограничени качества /противоположности/, безгранично, без раждане и смърт.

 

 

*

 

Свободна и чиста природа- като съвършен по самосебе си извор. Слънчогледи – безброй жълти нивя и над тях- ято лястовици. Като слънчогледите неизброимо, безкрайно, сякаш се целува с всеки слънчогледов цвят.

 

 

*

 

Гларус танцува над мен и маха с опашка, захластнат в страстно танго. Сякаш опитвайки се да общува със сърцето ми, да му вдъхне веселие, песен, възхита. Бели пеперуди, заспали върху градина със цветя. А щурците пеят песни до полуда – стебълцата на розите и червените божури – като струни на цигулки.

За всеки под това небе има място.

Широко пространство. Безкрайност, в която няма отделни неща. Независима от никакви условия, понеже в нея няма разделение на черно и бяло.

Безусловна Любов. Неродена, оригинална.

 

 

*

 

Две самотни дървета върху безкрайна пустиня от зелена трева. Единствени, сякаш привидение, изпълващо душата с красота. Говорят си, прегръщат се влюбено. Колко силно се държат един за друг! Внимават да не се прекърши живота на другия. Споени от страстна, неразделна любов – до гроб. Наслаждаващи се в опиянение на временния миг, наречен живот. Там, без страх от смъртта, без чувство за притежание, знаейки, че ще се срещнат оттатък.

 

 

*

 

Сливам се с лилавите акации, с белите и небесно сините люляци, с огненото слънце и заприличвам на тяхното отражение – ставам дъга. Моята малка обич наднича през прозорчето на дома ми и внезапно закопнявам да видя сърцето на всички хора, да стана едно със целия поток на чувстването. Когато разделяме света, често казваме: „аз“ и моята любов, „аз“ и доброто, „аз“ и другите. Но в светлината на слънцето, което осветява целия свят, няма разделение – няма личност, която „има“ и притежанието й – всичко е една природа- вътрешна свобода, безгранична, навсякъде, без двойнственост.

 

 

*

 

В шепите на просветлените – планини, долини, реки и морета. Градчета, обсипани с лунна светлина.

Докосваш луната и звездите, живите същества и избухва една нова вселена. Всяко създание във вселената е един цялостен свят.

Когато няма разделени неща, няма твърдения за тях /че са красиви и грозни, положителни и отрицателни, че са вън или вътре в нас, че са в миналото или в бъдещето, че са колективни или индивидуални/,  всички разделения умират.

Кос и гълъбица си почиват на покрива – крило до крило, сърце до съце.

 

 

*

 

Чайки – любовници на светлината. Върху крилете им- отдолу, прозира слънцето. Летят високо, без да се обръщат и да поглеждат надолу- към света.  Сякаш докосват слънцето и изпадат в екстаз. Далеч от суетната тълпа, само те знаят защо са тук. Небето ги обгръща в синята прегръдка на безкрая. Върху лицето му – само две танцуващи сенки.

 

 

*

 

Чашките на кокичетата звънят като камбани, в които се отразява слънцето. В тази тайна градина се любят, докосвайки телца. Ръцете на борчетата ги покриват. Разгръщайки цветовете – загледани в сърцевината.

 

 

*

 

Когато човек види същността на всички създания, проблемите отпадат. Пролетта стопява снеговете. Завещавам на преходната трева тревогите си. Прекрасен покой. С пречистена душа. Тиха като лунна лятна нощ. Твоят благоуханен дъх ще ме пробуди от съня и животът ми ще избухне във вечна пролет.

Сякаш привидения в пустиня, миражи, са страстите, страданието, мъката. И няма безнадежност в неистово неизчерпаемата вечност. В светлината на звездите.

Този свят, който виждаме, е мисловна конструкция на разделението /на „+“ и „–“ , на обект и субект/. В него присъствува принципът на противопоставянето. „+“ и „–“ възникват взаимозависимо – не могат едно без друго /умното се разпознава чрез глупавото/.  Обикновената логика винаги разделя и е свързана с кръга на раждане и смърт. Логиката на просветлението – не.

Пролетните води окъпват селцата и в светлината на водата, птици плуват в небето.

 

 

*

 

Представите, които създават сетивата, чувствата, мисълта, формата, думите, са непостоянни и когато се закрепва за тях, човек страда.

Светът плиска вълните си и върху гребена им – причудливите форми. Безкраен като блестящото от слънце синьо море. Врабчета на плажа – догаря вечерта, а те излизат, за да общуват с морето.

*

 

Нощ. Около уличните фенери – бели пеперуди ме съпровождат – призив за по-добри мисли. Кръжат около главата ми. Нощем – посещение на ангели. Късчета от реки доброта.

 

 

*

 

Висящ мост. Водата слуша стихове, а рибките се гмуркат като слънчеви искри. Дърветата се търсят, протягат ръце, за да се прегърнат. Природата отваря щедри двери към дома.

А в любовта има мъка – разтърсени, пъпките падат на земята. Бързеите ги отнасят.

Крайностите, които се намират и от двете страни /и от страната на плюса, и на минуса/, са страдание. Ограниченията създават страданието. Дори удоволствията, когато са ограничени – идват и си отиват– ни нараняват с отделянето от приятното и невъзможността да се постигне /плюсът преминава в минус, минусът – в плюс/.

 

 

*

 

Бистро изворче, оградено от жълти цветя. Водата тече ли тече, а в него се отразяват цветята и разцъфналите клони. Отмахвам с ръка падналите листа и пия. Когато си извор, животът в теб няма край.

Реално, в настоящето, сме чисти и безгранични – това е истинската ни природа.

Чисто съзнание, което не се привърза към нищо преходно.

 

 

*

 

Когато пречисти очите си към света, човек придобива мъдрост.

Често, щом мисля за единното цяло, на верандата, на един дъх разстояние, върху лозовата клонка до ръката ми, каца прекрасна птица и започва да пее омайващи песни. Значи съм открила белия път.

 

 

*

 

Оранжева пеперуда, с пъстра и ярка окраска, се намества почти цялата в едно огромно розово гроздово зърно и пие сладкия сок, радва се на живота. Пърха с криле от удоволствие. Нещо пронизва сърцето ми, което като дете се е възхищавало на тази гледка – пеперудите живеели само няколко дни!

Всички неща са в същността си същите – безкрайни, безсмъртни. Когато осъзнаеш това, не се страхуваш от живота и смъртта. Просветлението променя обикновения свят в рай и блаженство.

 

 

*

 

Обширни светлозелени поля, обградени от буйни борови гори. Започва да ръми. Пъдпъдъци се вдигат от тревата и политат нагоре към гората с песен. Няколко, скрити в цветовете на високите, неожънати полски цветя и блестящите от росата треви, ме наблюдават и се обаждат приглушено. През облаците се прокрадва светлина и лъчите ги огряват. За пръв път видях как изглеждат тези прекрасни, дружелюбни птици, които на това диво място летяха свободни. Душата ми се почувства едно с тяхната песен, пропита със зелената свежест на младостта и с чувството, че съм вечна и никога няма да се разделя с това място. В реката си играят прекрасни светлини. И как да хванеш красотата с ръце? Нека очите я изпият и се радват. И няма тяло, няма мярка в цъфтящите планини, в зеленината на дърветата и кипналите бързеи. Вселената  не е отделена от нас, тя е нашето съзнание. То е космическо. Всичко е във всичко – отделните форми са идентични и се взаимопроникват. Реално – всичко в природата е едно съзнание, без разделяне на части /и форми/.

 

 

*

 

Снежинки посипват сякаш елмази земята, елите, верандата. Дърветата – сияещи плетеници, се приготвят да посрещнат първите щъркели. Очакват да се накичат като елхички с мартеници, за да изпратят снега. Децата превръщат с чистите си ръце зимата в безкраен карнавал – пързалят се с шейни и кънки върху ледените пързалки, играят със снежни топки, разпръсвайки елмазите подобно на детски смях.

Когато белият сняг засипе всичко, изчезват формите и светът става равен, чист. Отразил съвършено луната. Запяват чернокосовете и земята притихва. Започва концерт на Чайковски. В аленеещото небе – мост от светлина. А ноколо побратимяваща катерици и кеклици, зайчета и елени белота.

Между моето индивидуално съзнание – представа /за света/ и съзнанието – представа на другия, се намира универсалното съзнание, там, по средата, където няма конфликти и разделение, върху „алеята“ на мира. Слънцето изгрява като бяла птица и струи светлина.

 

 

*

 

Веднъж, когато сърцето ми замираше в някаква тъга- като стар, ненужен спомен и от мен за миг беше избягало детството, едно врабче кацна на гърба ми и ме помилва с крило. Никога няма да забравя това нежно докосване, топлината, бликнала от душата на толкова мъничко същество. Нека Божествената природа го благослови – да е щастливо като дете. Същото чувство изпитах, щом пуснах на свобода от клетката една червеношийка и детето, чиито ръце дариха свободата на птицата се радваше, сякаш е получило най- скъпия подарък. След време, в двора на църквата „Св. Спас“ /Новаково/, в един труден за мен момент, същото птиче дойде и започна да пее над главата ми като ангел. Природата е една голяма тайна – приказна красота и необикновена загадка. Самата природа е чудо.

Всичко е едно цяло – в едно зрънце пясък, може да се види безкрайността и вечността. В една капка вода –  цялата вселена, в една секунда – вечността. Едното е всичко – едно съзнание, което не може да се раздели на части. Всичко има еднакво естество. Ако мислим, че можем да избираме между частите на реалността, ще пропуснем есенцията /това са външно противоположни неща, които съществуват относително и оценките и разделенията пречат на вътрешния мир. Ако тръгнем от или- или – или това, или онова и някоя от безкрайните противоположности, ще загубим цялото, едното. Следвайки едната противоположност, ще бъдем отведени далеч от центъра на балансиране/.

 

 

*

 

Лястовиците се любят с морето. Летейки над сребърните вълни, за миг поспират полета и докосват водата, сякаш я целуват. Върху нея се появяват концентрични кръгове, после изчезват и при всяко докосване, водата си играе с временните скулптурки от пяна. Там, където се докосва крачето на птицата, се образува перла върху лотосов цвят – бяло кръгче.

Всичко в този временен, видим свят на формите, е преходно, но истинската ни природа е вечна. Сякаш върху едно безгранично небе се появяват облаци – форми, които идват и си отиват, но небето остава неизменно.

 

 

*

 

Планински огледала – езера. Позлатени от отражението на слънцето, блестят ослепително.

Бели птици кръжат неотклонно – като булки, застанали под дъжда на белите пръски вода. Под съпровода на вълшебните флейти на песнопойните птици – кръгове нежност. Младите хвойневи храсти и светлозелени борчета в окрайнината, споделят тайни. От водата, полските треви са колкото човешки ръст – цветни, ярки, буйни. Поляната прилича на персийски килим, везан с различни форми, изписан пъстро, естествено, красиво от жълтия кантарион, белия равнец и млечката, която надвишава нивото на погледа. Внезапно се очертават силуетите на сърнички – светлокафяви, напръскани с бели петънца, дошли да се почерпят с горско сладко от малини и диви ягоди. Истински планински рай, блажен остров, свят в света, прегърнал хиляди екзотични създания.

Само когато ограничаваме нещата, придаваме им начало и край, виждаме различни съзнания. А иначе обхващаме дълбоката, красива природа на съзнанието. Простор и прелест, излъчваща светлина като слънце. Прегръщаща целия космос. Любовта, поставена на високо, широко и красиво място, дълбока.

Като чист, изящен камък.

 

 

*

 

Внезапно се върнах към един щастлив миг – летях на крилете на едно хвърчило, гонейки се с вятъра, пред параклиса „св. Неделя“ /по пътя за обсерваторията/. Толкова пъстро чувство и топло – като тази любов, обгръщаща с горещия си дъх всичко – от атома до просветлените светове.

 

 

*

 

Чинка ни води по пътя към Орфеевите скали. Птиците пеят, планините се приближават. Сини езера – като очи на планината. Птици – влюбени двойки, които изпълняват танц, прескачайки от клон на клон под съпровода на класическата музика на природата. Борове, целунали се и прегърнали се вовеки. Любовта споява всичко.

Това тяло изпълва всички светове, космоса безкрай, прониква навсякъде – не идва и не си отива, не може да се хване. Този глас достига до всички посоки. Знанието навлиза във всички форми – не е разделено на мое и чуждо.  В него няма разделящи мисли – всичко е едно – вътре и вън, няма субект и обект. Безпрепятствен интелект, трансцендентална мъдрост, отвъд всичко, отвъд ограничения. Слънцето разстила лъчите си бавно над Орфеевите скали, огрявайки всяка игличка, листо, цвете. Налива слънчева роса и те заприличват на лирата на Орфей – така симетрични, звънливи, прекрасни.

 

 

*

 

В близост до боровинковата градина в планината – житна нива. Ако я разгледаш внимателно, всеки клас е излят уникално. Сякаш виждаш хиляди същества, устремени към слънцето. А то – царствено, великолепно, милва всички еднакво. Спира се върху най- малкия класец и го облива с нежност, заглежда се в него, дори повече, отколкото в другите.

Безграничност, която съдържа формите като представи, но между тях няма разделение. Споени в едно, от една природа, от едно съзнание, еднакво и безпристрастно. Фудаментално единство и хармония.

 

 

* 

 

Пеперуди, обагрени във всички краски на дъгата, кацнали върху един храст – сякаш е цъфнал с безброй различни цветове.

Сладък дъх, излял се от цветята, се гони с вятъра.

Ружи около изворчето – толкова пролетни, облечени в нежна розова премяна. Каква радост изпитва човек, съзерцавайки небето, слънцето, тревите, общувайки с някой случаен пътник, който усмихнат върви срещу него като дете!

На повърхността няма значение какъв е човекът, вътре в същността си е чиста природа, без петънце. Всички обещания на живота са сбъднати, а в тях и любовта.

 

 

*

 

Тичам под дъжда, танцувам. Сърцето ми – като прозрачна капка. В леглото на планината – целувки между дървета и птици. Песнопойките, като любезни домакини, ни канят по меката пътека от трева. Горичката след дъжд прилича на златен дворец – призрачно светла, блестяща. Свежият въздух обгръща всичко. Всепроникващата форма на водата. Свободата, която чувстваш във въздуха, в крилете на душата си, е очарователна. Надеждата разлиства пъпката и се зазорява сърцевината на цветето. Разбулва се животът.

Съзнанието е безкрайността. Безграничен и незичерпаем /в свободата/, човек върви по пътя на чистотата, отвъд разделения, разрушил барирерите между съществата и те са хармонизирани и успокоени. Безпрепятственият му Дух, пребъдва в мир. Природата извършва ритуали отвъд предела на съзнанието. В тайните дълбочини, в които цъфват утринните цветове.

 

 

*

 

Докато достигнеш сияйния връх, всички пътеки в планината, те водят надълбоко, там, където в прохладата на сенчестите букови и дъбови гори, потоците вода те отмиват и пречистената ти душа се учи да лети. Когато усвои това изящно изкуство, пътят към слънцето е най-кратък. Дните – цветове на есенни цветя – се отронват. Препускат като игриви кончета, а душата се стреми все по- надълбоко и надалеч.

Оригиналният, първичният разум не може да се побере в и да се търси с ограничения интелектуален ум, натрупаните знания/в които има противоположности, конфликти, начало и край на ограничените мисли/. Мъдростта на човека е безкрайна- не може да се измери, да се постави в рамки. Тя е извън ограничена концепция, не би могла да бъде сравнена с нищо, напълно свободна.

 

 

*

 

Като късове чиста прохада се стели това утро. Вечнозелена красота и буйни цветя. Птици пеят на косачите – глътки радост. Гмурвам се с поглед в чистата трева, която се стели на километри – дива, недокосната красота. Прозрачни летни облаци, целунали планините. Повдигам с ръце борчетата, полегнали на земята от бурята, освобождавам клонките им и притаявам дъх – цъфнали дръвчета, упоили сетивата. Душата ми – преобразена и прекрасна- като вечна младост!

 

 

*

 

Пътувайки сред природата, човек не е никога сам- обграден от златните стволове на боровете и цъфтящите диви череши и сливи. Някое куче или птичка, или катерица, ще поспре до него, потърсила не само трошици от трапезата му, но и приятелска ръка. Малко гущерче излиза смело, застава до мен и си похапва от вкусните парченца диня. Лястовици кръжат между планинските хълмове. Елите – разперили зелени пелерини – сякаш хванати за ръце, искрят от светлина на фона на залязващото слънце. Питам слънцето защо се е поспряло в техните корони, а то ми отвръща, че така се прощава с прекрасния ден. Обляни в слънчевата феерия, създават усещане за спокойствие, безгрижие, детство и радост.

 

 

*

 

Когато лятото се сбогува с неспирен дъжд и  пламъчетата на дивите божури и карамфили престанат да горят, цветята не загиват, а се връщат към вродената си природа, към майчинството на хармонията. Живите пъпки не спират да се радват, а се вливат в общото блаженство. Скорците пеят прощални любовни слова. Безшумно, облечена в росата на деня, природата сменя дрехата си, но тялото й остава все така вечно и младо.

В природния си корен, всичко е недвойнствено, без мярка и неродено. Връщане към корените /нашата природа/– в тях няма чисто и нечисто, красиво и грозно, създаване и смърт. Тялото ни не е родено /и не умира/, съзнанието също, проникват целия космос, всички светове. Платна от светлина. Чист океан без брегове.

 

 

*

 

Човекът е като сънуващо дете, което спи върху Млечния път. Когато се пробуди и тръгне по пътя, осеян с бели цветя, заблестява от чистота.

В съгласие с безграничния ум, се ражда и безграничното тяло, очи, универсален език.

Тогава имаш чувството, че посрещаш всички изгреви, събрани във вечността. И заоблените хълмове са те приютили в лоното на някакво безсмъртие.

Наметнат със зелено одеало, с тяло – по-диво и невинно от планинската река.

 

 

 

*

 

Тази сутрин, небето се спуща като лебедова гръд над морето. Децата са необикновено добри – обхванати от някакво фино, интелигентно, сърдечно чувство към природата – пускат мидите, рибките, рачетата и морските игли обратно във водата. И започва разговор между тях- задъхан, радостен, звънлив, споделяйки с морето детското добро.

 

 

*

/местността „Кръстова гора“/

 

Изгрев слънце. Гората се събужда от сън и нейните очертания – като поръбени от слънчеви дантели, оформят света на планината. Реката е смирена, тиха. Стълби водят към чудодейния извор. Дъхът ти – като на новородено дете. Да родим небесната шир в нас.

При обичта, която не дели, а прегръща света- там, където храстите, камъчето, животните, тревета, се изправят на пръсти, за да те целунат. Чувствайки твоята благодат, мира в сърцето ти, невраждебността, привличайки цялата любов на вселената с разширеното си съзнание. Сваляме своите окови като първите кокичета, едва дочакали пролетта. Безгранично, безпрепятствено освобождение. Просветленият обхваща безкрайни светове. В неговото тяло се манифестират всички тела. Всички пробудени от минало, настояще и бъдеще са едно, за тях няма време и пространство.

 

 

*

 

На път за дома, на няколко метра от бездомните котки, намерих малка гугутка, паднала от гнездото – кротка, прекрасна. Погалих я и я отнесох на мястото, където се събират ятата гълъби. Сянка върху стената на моята стая – лоза на фона на слънчева светлина – клоните се докосват. Дълго време се наслаждавах на срещата с това чисто същество, сякаш бях прегръщала дете. Залезът – като дъга и път в небесата.

 

 

*

 

Пъдпъдъци в тревата – падат от небето, заедно с дъжда и се приютяват в прегръдката на борчетата. Близо до крайпътна църквичка – птиче с кожухче на сиви, черни и бели ивици, се обажда с молитвен глас – ангели общуват с Бога. Около крайпътния мост – ружи, жасмини и рози. Когато зърнат приятелски погледи – те необуздано пръскат своите аромати, погалени от топлия южен вятър.

Човек изведнъж схаща природата на всичко. И не можем да бъдем задържани от хватката на никакви разделения- на време,  на „аз“ и света.

Щастието ми отваря криле като птица. Лети над земята, чувства мириса на вода. Потъвам в светостта на небесата.

 

 

*

 

Сутрин. Навсякъде около балконите, пълни с билки и цветя, вали дъжд от малки, бели пера – лястовици посрещат утрото. Две оранжеви пеперуди играят танц – пъстри капки красота.

Около магистралния път, който води към морето – израстло самотно кипарисово дърво. Как се е озовало тук – толкова красиво, стройно и яркозелено, в тази тревиста пустош, която продължава стотици километри? Оригинално, различно, достолепно. Клоните му от ръка на ръка, предават слънчевите лъчи, докосвайки и последната капка светлина. Толкова живо, вълнуващо, сияйно! В тази пустиня, през няколко километра, могат да се видят диви горички – като оазиси, нарисувани от ръцете на вълшебник, с приказна магична красота – изпълнени с борчета, дъбове, тополки и плачещи върби, с безброй пеперуди, намерили прохлада и дом, хълмчета от мравуняци и килими от пъстри цветя, недокоснати, едно до друго, сякаш споени в един огромен букет от цветове. В техните очи си играе весел дъждец. Ехти песен на щурци. Свобода и неприкосновеност.

Макар да са самотни острови на блаженството, с екзотична хубост, не отстъпват на гората с красотата си.

 

 

*

 

Само прокарваш ръка през водата на рекичката и избухва вселена – водни кончета, захласнати в игри, малки рибки, стрелкащи се на ята, пеперуди, които си почиват върху отронените листа и птички, дошли да отпият пресна вода от водопадчето. Тревата по бреговете – обвита в роса и скреж. Имаш чувството, че няколко сезона са се срещнали на това място и са се събрали в едно. На свечеряване, в реката се отразяват златните звезди, луната, формите и отблясъците на съзвездията. Земята се оглежда в безметежното ярко лилаво небе, небето – в земята. Светът е озарен от танците на вълшебна музика, сякаш небесата са слезли върху майката-земя. Възлиза чувството нагоре и помита граници, слива се със свещения поток.

Няма разделение между обикновени и просветлени хора, его и не- его – на всичко това, коренната, истинската природа отвъд ограниченията, е безкрайност.

 

 

*

 

Залез. Заря от розова нежност.

Бели чайки. Отпуснати върху вълните. Телата им не трепват. Съзерцават неподвижно хоризонта. И се сливат с него. Бяла нишка без предели. На фона на залязващото слънце.

В могъществото на природата, делата ни са близки до нейното лице. Разбрали безпределното пространство, внимаваме да не прекършим всеки крехък цвят – живот, понеже сме еднакви в посвещението на природата. В замъка на златните облаци – песни на птици.

Формите, пространството /вътре – вън/ е нещо, което се наслагва върху оригиналната природа като представа. Истинската реалност няма граници.

 

*

 

Две борчета, прегърнали се и си пеят, припяват на песента на чучулигите. Две глътки жива вода.

Да срещнем добър човек, зависи от това с какви очи гледаме на красотата на света.

Отпивам от водата – погалена от златните искри на слънцето – сякаш от небесния купол пия светлина на звезди.

 

 

*

 

През есента, червените, жълти и оранжеви листа като клавиши звънят върху дръвчетата. После вятърът ги понася във вихър и те се завръщат при майката-земя. Но на пролет, мелодията на гората се ражда отново, понеже зелените листенца, сякаш птички кацат върху дърветата, а при тях се заселват щурците. Кръговратът на всичко в природата. Формите приличат на цветни стъкълца на фона на неуловимия безкрай. В първичната природа, реално, няма нещо, което да идва и да си отива.

 

 

 

*

 

Най-важното нещо в този живот е истината – но не ограничената, на отделната личност, а онази, която е вечна и непоклатима. Светулки огряват цялата градина – приличат на летни огньове, засветили върху цветята и камъчетата. Върбите, огънати като арки, са обсипани със звезди. Дори и тъмнината е просветлена. Сякаш неръкотворна красота рисува изгрев. Огън, в който изгаря потокът на всичко временно, благодатен, начало на нови светове. Сърцето е почивка, преливащо в покой. Лице в лице разцъфва красотата. Душите ни – кристални под яркия небесен свод – блестят. Разкрили цялата си светлина. Окото на мъдростта в пръстена на всемира, проглежда в нас, прозира битието в просветлената му форма. Удивление е животът, красиво, блажено пътешествие без край.

Няма крайна истина като представа и цел, понеже тя отново ще е нещо ограничено. Безкрайността е неизразима с думи, тъй като няма ограничени характеристики, които могат да бъдат преподавани. И човек престава да тачи мислите, живеещи във формата /в сетивата, в съзнанието/ като реални. Тогава чистите мисли не съдържат противопоставянето на формите/ на ограничените представи- на чувства, идеи, качества, на „+“ и „–“./. И съзнанието е независимо от временните неща, които възникват в него и изчезват.

Вълните на морето се смиряват и отраженията на сенките в него. В океана на блаженството, се влива душата.

 

 

*

 

Като пратеници на любовта са летните брези, със златните накити по листата. От тяхната сърцевина сякаш извират слънчевите лъчи.

Песен на славей се гони с вятъра и достига до другия бряг на реката. Летният дъждец разресва дървета и храсти и те изглеждат като новородени. Сърцето изхвърква сякаш златна птица и полита нагоре, към небесата.

Безграничната обич е като млада лоза, която протяга ръцете си и се захваща за всичко. Прегърнала е цялата къща – и розите, и цветята. Обичта може да бъде дълбока като бездънно море и широка като океан без брегове. Изпълваме всичко – звезди, галактики, слънце, земя, океан. И всеки атом, всеки стрък трева е частица от космическия прах. Всичко се поглъща и преобразява от безбрежната вода в единно същество.

Есенциалната природа не идва отникъде и не отива наникъде. Космос е просто дума, думата не обяснява природата на космоса, не я обхваща. Природата не може да бъде изречена като нещо частично и стеснено в граници. Нито има ограничена форма. Нито крайности /противоположности/, нито разделения и прегради между нещата. Няма ограничено време и пространство. Няма възприятие на отделни същества. Затова, ако иска да познае природата си, човек не трябва да се закрепва за никакви ограничения. Нито за преходните представи на отделното его/ привързаност към субективното его – представата за себе си и обективния свят – представата за другите/. И личностните пристрастия. Природата е безформена и неразделима. Може ли човек да измери пространството на изток, запад, север, юг – такава е любовта без страсти / „+“ и „–“/.

 

 

*

 

Циганско лято – дъжд и слънце. Щурците правят серенада на луната, застанали един до друг – като богомолци –  цял звезден оркестър. Звуци, устремени към вечността. Дъгата извива стройното си тяло. Седнали върху нея, гледаме отвъдното. Излети в цялото творение – навсякъде прониква същността. Вечна радост, пламъци на щастие неземно, поглъща тяло, ум и всичко наше. Кротки трепетни вълни и вечно подновяващо се блаженство. Покой, отвъд изразяване.

Съзнанието е природата – понеже не може да         бъде разделена, не може да се постигне /като нещо отделно от нас/, да се хване в ограничения, изрази, да се опише на другите. Няма с какво да се съпостави – тъй като няма ограничени свойства. Не създадена, неумираща. Като вродена радост от живота, която го пази.

 

 

*

 

Животът струи от всяко одушевено и неодушевено създание. Вървя боса върху мократа трева и нозете ми попиват роса. Премествам охлювите от пътеката – излезли, за да се окъпят в бистрите локвички след дъжда. И някаква необикновена тайна и прелест има в простия детайл – като весела, безгрижна мелодия, излязла от рога на изобилието. Ручеите разказват за земята като за майчинска стряха. Подранили катерички, птици, таралежи, излизат на утринното слънце и се наливат със светлина и сок на живот, съгласувани с природата, прекрасни, съвършени.

Техният свят се разлива в човешкия и животът прилича на делва, от която прелива разноцветна красота, а в сърцето й – тупти живот. Аз съм ти, ти си аз. Разширено съзнание, отвъд пределите на смъртното – изчезват лицата на всичко преходно. В отдалечената палуба на вечността, моето его е малко и разтварящо се в безкрайната вода. И цялото пространство е духовно – като синьо море. Всички атоми, растения и планини, и хора – се разтопяват сякаш свещ и се превръщат в светлина. Душата ми танцува като в пороен дъжд, който покрива хоризонтите. До сърцевината на съществото ми- изпълени с блаженство фибри. По тях потича сок от обич – вечна, неизменна и се раждат цветя.

Понякога човек изпитва чувство на състрадание и благословено щастие, което кара лицето му да свети. Чувства се свободен от идеята за отделно съществуване. Това, което отделя една личност от друга е име, форма, звук, мирис../всички сетива/, умът и качествата...Но когато умът се трансформира, вече ги няма тези прегради и няма харесване на нещо и антипатия към друго. Умът спира да формира граници. Невъзможно е да се запази минал ум или да се задържат тесни представи. Там, където светлината донася на ръцете си всеобхватната Любов.

 

 

*

 

Морето е като дланите на дете, което събира златни монети – в него всяка секунда се ражда необозримо пъстър свят. Танцуват медузи, риби, корали във валс на светлини и сенки. В музиката му тържествува екстаз. Палмите наоколо изпускат балсами и аромати с мирис на свежест. Прозрачно зелено крайбрежие, в което плуват мидите като цветя. Душата ми – сякаш перла, изваяна във водата. За нея няма брегове. Като благоуханна милувка върху детска главица, сякаш сладка целувка от мед и амброзия и шепот на юлски вятър е нежната ти ръка. Сърцето се е преобразило, пременило се като вечнозелен оазис. Ако гледа поотделно хората – те са красиви и отблъскващи, но човекът като цяло е щастлив, съчувстващ, перфектен. Между пролетните цветове капе водата, изпълнена със просветлени лъчи. Кръжи птица и взривява тишината.

Мисля си  за човека – не е ли е съвкупност от сетива – форма, усещане, възприятие, съзнание? Но истинската му природа е безкрайност. Дълбоко в себе си всяка душа се стреми към щастие– копнеж, заложен от природата, както цветето жадува за вода. Самата вечност е блаженство. Ограниченото щастие- просто временна сянка в слънчевата долина. Всички неща – като знание и невежество, край на невежеството, страдание, край на страданието, смърт на нещо и постигане на друго, са като временни илюзии, временни представи и образи, които преминават. След като този свят няма начало- това е представа- дали краят му, разрушаването му също е представа? Всъщност човекът е природа без начало и без край.

 

 

*

 

Прекрасният живот, който търсим, може би е винаги тук, пред нас. Между слънце и дъжд, земя и небе, радост и тъга. Когато се отдръпнат всички облаци на невежество – отново съм дете. Открехвам белите врати и литва радостта. Мигове на съзерцание – като скулптури бели на безкрая. Устните преливат в светещи целувки на луна. Ръцете раждат небе. Кристален дъжд – разцъфват райските цветя. Искри на красотата – миг след миг.

Нека да не гасне светлината от сенките на страх и безнадежност. Желанията, страховете да не изгасят пламъка на свещта. Святата любов дарява с чистия си дъх и с пълни шепи. Облечена в смирение. Земята – като храм с отворени врати и песнопения. Скръбта е само миг в света. И няма боязън. Човек не владее утрешния ден. Само мигът е радостен – нека живеем радостта днес! Не се боя, че ще стана прах – тя е безсмъртието на космоса. Нито че ще живея – нали Божествената природа ме държи в ръцете си. Тя е в животното, в пръстта, в камъка, във всичко, което плува в необятния космос. А то е благословено, щастливо, блажено и непреходно.

Понеже няма прегради, няма противоречия, няма и страх – веригата на ограничените неща и представи, които възникват едно от друго е спряна. Отвъд разделящото знание, отвъд обсега на промяна или страхове. Отхвърляйки началото и края на всички неща. При истината, която е винаги истина.

 

 

*

 

Там, където отговорът е винаги: „Да бъдеш!“. Поразяваща природна красота, място свещено. Чисто и непорочно – като Божествена утроба или космическо откровение. Човек иска да погали земята, да докосне с ръце водата, да отпие аромата на въздуха, да събере роса в шепите. Да види безкрайното лице на невинност и  възвишеност. На покъртителната доблест, вдън глъбините. Абсолютно! Съвършенство! Кръгът е човешкото око, през което протича живота. Отвъд думи и психични образи и картини – представи за нещата, които създаваме. Когато се хващаме за ограничените думи, не можем да видим цялото. Отвъд границите на тялото и вътрешния свят на представи и усещания /като форми с начало и край/. При девствената природа!

 

 

*

 

Изгрява ден – като благоуханно диво цвете. Боровете изпущат приятен мирис на смола. Кончета пият от чешмата и подскачат игриво, сплитат гриви. Върху едно пънче са пораснали пъстри цветя, снопче трева и щурци са се настанили на следобедна дрямка. Докъдето ти поглед стига – трева, жълта и висока като житни класове, погалена от вятъра. Мравките се запасяват със зимнина – събират трошиците, които разпръснах до мравуняка, отдавайки се на неуморен труд.

Шишарките пръскат семенцата си. Пчелите отиват на гости у цветята и почерпени със сладък нектар, се връщат у дома, жужейки доволно. Цялата природа води важен разговор – може би за смисъла на живота или за доброто, наслаждавайки се на хубавия ден. Човек е тази природа, но поради ограничените си сетива, не го осъзнава. Нашите сетивни органи имат граници – ухото не може да чуе всички звуци, окото не може да види всички форми. През сетивата виждаме реалността разделена /на части/ и през малък процеп. Ако отворим вратите и излезем навън от клетката на представите, ще я видим като цяло /което не може да се раздели/. За вечността също имаме една малка представа, докато не преодолеем пречките и не осъзнаем благословеното ниво.

 

 

*

 

Три чернокоса – мъжки, женски и малко. Пеят божествено, вълшебно, класически мелодии от валсовите зали на природата, изпълнявайки любовен танц. Размахват криле закачливо, доближават се до човека, вглеждат се в очите му, за да го опознаят. В мигове на тъга – странници, долетели, за да изцелят сърцето му. Пазители на любовта, на лятото, на миговете красота.

Животът на човек прилича на нежна, крехка пъпка, която се разлиства, за да се открие слънчевата сърцевина. Венчелистчетата са фрагменти от нашето минало, маските, които падат, за да блесне битието с неговата несравнима, царствена същност, отразила незалязващото слънце. Вечният ден. Когато аз и ти ще се прегърнем и притиснем един до друг като стебълцата на тези цветя, устремени към златната светлина. Поглеждам към безпределния свят и животът е нов, възкачен на престола на свободата. Неизменни, необвързани, в храма на светлината. Благовонието на ума, на тялото, сърцето. Цветята изпълват цялото ти същество с чудна прелест.  При единия живот, единните сърца и сбъднатите надежди. Изпълнени с радост, ръка в ръка. Притихнали в нозете на безкрая.

Ако човек иска да живее в нов свят, без разделения, целият отминал вече живот, с цялото му старо мислене, трябва да отпадне. Трудно е да възприемем всички неща като неограничени и да се откажем да ги притежаваме /понеже те са свободни по природа/, оценяме, назоваваме...по стария начин. Навиците са дълбоки и се опитват да ни върнат назад. Да отхвърлим присъдите върху миналото и бъдещето, което още не е дошло. От една страна сме под въздействието на миналото, от друга сме привързани към ограничената представа за коренната природа. Безупречният духовен плод израства върху непоклатима канара – вечността без начало и без край – само тя не е временна и не може да се разруши.

Капчици божествена роса – като сапфири покриват майката-земя. Сякаш земята е изкачила небето и е заприличала  на слънце.

 

 

*

 

Прекосявайки планинския мост – открива завесите си друг свят. Чудните мостове- над тях небето е като дъга. Сякаш между планините и долините, дърветата и цветята, хвойневите храсти и тревата, пръстта и небето, има невидими мостове от светлина. И качвайки се по тях, всяко създание става все по-бяло и съвършено и погледът му все по- обширен, неограничен, изпълнен със съчувствие и обич-светлина.  Докато всички, хванати за ръце, достигнем безкрая, без време и пространство и открием ключа на вечното щастие, отваряйки блажените врати.

Вълнуващ екстаз отвъд мярка. Мощна енергия, интензивна, блажена, неразпиляна, поглъщаща човешките пристрастия, оставяща те без думи. Пътуване чрез собствената природа през същества, планини, долини, реки, морета... Наводнени от блаженство, възвишени състояния на съществуване. Пряко съзерцание, далеч от умствени теории и слова.

Звезди трептят и в лоното на нощта и носят тайни. Безпределна радост с жасминов аромат.

 

 

*

 

Когато наблюдавам как децата се къпят във фонтана или тичат с балони в ръцете, играят си върху детските и ледените пързалки, строят замъци на плажа, танцуват в парка или споделят сладоледа си с кучето, си мисля, че освен мъдростта и обичта, в живота на човек остава само детството, изживяно хилядократно – и всеки път все по-красиво. Отдадени на живот – усмивка и безгрижие, преродени, невинни, щастливи. Може би и това е дар на природата – да бъдем деца.

Слънцето се спусна между орхидеите и се огледа в тях, а те му изпратиха обичта си с уханието на скъпи парфюми, които се разпръснаха по вятъра из цялата поляна. Песнопения на птици – с дух на художници и музиканти, танцуват из полята, върху небето пишат сините си ноти и обичта залива ги с ведър вятър.
Край престола на живия живот – събрани всички създания- под него тече река. На съвършена святост.

Какво ли е да бъдеш вечно щастлив, освободен от страдание? Да живееш в безкрайност – нещо неизмислено, независимо, свободно, встрани от временния свят, където всички неща възникват и съществуват зависимо – щастието чрез нещастието... Автономна, независима от никого, без понятийни, словестни разделения /от които започват всички други деления/. Временните неща в света съществуват само като понятия и представи, а не реално. Вечност, свободна от промени. Само децата знаят тайната – със свещената си святост и чистата като кристал душа.

 

 

*

 

И през реката, и през пъстроцветните риби в бистрата вода, и камъчето, и дръвчето, и тревата... – през всяко създание тече все същият живот.

Реката отнася всичко – цветовете на копнежи и разочарования, робство и свобода, светлина и тъмнина и във водовъртежа на живота, се ражда спиралата на съвършенството, такова, каквото е. И ние тръгваме по нея, смирили тяло и плът в свободните отблясъци на живот, пронизващ света като мълния.

Светът е в нашата глава, в нашето възприемане. Тъй като при това възприемане често се влияем от предразсъдъци и ограничени, временни представи, страдаме. На това ниво, на което очите ни са съвършени, светът е независим от „+“ и „–“.

 

 

*

 

Хвойневите горички са разположени стъпаловидно, а до тях безбрежни картофени поля със цъфнали бели цветове, които приличат на копринените облаци над тях, спуснали се на земята, за да я окъпят в пяна от белота. Навсякъде, където очите ти могат да докоснат пейзажа- девствени борови гори, една до друга- сякаш зелена плащеница, обвила приказното кътче от природата в диво очарование.

Когато пътувам в планината, ме следва моята сянка. Разбирайки красотата със сърцето си, спонтанно, душата се радва на екстаз, който не може да се опише. Очите греят въодушевено и цялото ми тяло става светлина. Сянката винаги следва светлината, докосва я с шепи, но не може да я хване. Животът – като водопад, който струи от невидим извор – човек го наблюдава с ума и прониква в него със сърцето.

Личността се състои от променливи фактори – форма, име, съзнение, качества… – всички те са умствена измислица, сянка на светлината, представа, с която се отъждествяваме. Всички неща, които възникват едно от друго /всички противоположности/ са смъртни, ограничени, имат начало и край.

Как да обхванеш музиката със слух? – навсякъде откриваш струни на цигулки- и в последния атом, и в самия себе си и чувстваш трепета им. Как да докоснеш цялата красота с очи или да усетиш вибрациите на словото? Онова, което докосваш и се стремиш да задържиш, е само сянка.

Птиците изпълняват симфония за прослава на живота. Изгрява светлина, която не си отива и в нейното чудо разцъфва всеки цвят. Като дар, като легенда, написана от живота. Ритуал на освещаване. Царствена тишина и велика независимост.

 

 

*

 

Гостоприемството на природата напомня на майчина ласка върху главицата на крехко, невръстно дете. Такова величие, сила и обич, събрани в едно! Душата ми в този ден е пролетна и млада. Шипките, малините и горските ягоди мислят за лятото, замечтано поклащат телца. Пеперудите пият роса, а пчелите отнасят със себе си пити медена сладост.

Изворче в гората. Над него – ръката на майстора е поставила бели ангели – като бели гардении, които светят на слънцето, пазители на хармонията и покоя. Облечени в светлозелени ризи, младите борчета, вдигнали главички, се показват на света. В чашките на дръвчетата се стича роса и те трептят и сияят сякаш живи деца.

Много често, когато се разхождам сред природата, срещам ранено животно – лястовица, гълъб, песнопойна птичка или хищно животно – техен естествен враг. Но превързвам раните на всички – нали са рожби на майката-природа!

Ако гледаме на света със съвършени очи, цялата безкрайност, цялата природа е едно съзнание – пробудено. Просветленото съзнание е безкрайността.

С нашите мисли, ние правим света и сме това, което мислим. Заради нашето приемане и отхвърляне, не виждаме нещата, каквито са. Ако искаме да видим как нещо наистина изглежда – да не бъдем нито „за“, нито „против“ нещото, нито от страната на плюса, нито от страната на минуса. Без конфликт, с чист ум. Когато познаваме дълбокия смисъл на нещата, не нарушаваме нашето спокойствие. Съвършенството е пространство, в което нищо не липсва и нищо не е в повече. Връщайки се към корените, ние имаме смисъла.

 

 

*

 

Времето се е запролетило – златистото слънце се издига като храм в небето и навсякъде се разнасят ухания на бели, сини, лилави цветове, напоили дръвчетата със сок на живот. Розовите пъпки се вълнуват, докоснати от ръката на изкусен художник и цветята протягат телца към блестящия изгрев. Сливовото дръвче до верандата е като русалка –  толкова отрупано със цвят и плод, че е влязло у дома и е сплело клони над постелята ми. Приказно явление- венчета от бели цветове е изплело младото дръвче  и едновременно с тях- ароматни, сочни сливи.

Формата е безкрайността, безкрайността – формата – без дървото няма хартия и обратно. Понеже сме едновременно форма /като представа/ и реалност – нито сме в безкрайността, нито сме вън от нея.

 

 

*

 

Има едно ексцентрично, уникално цвете с интересно, очовечено име: „дама и кавалер“– с къдрави листенца и огромни пищни червени цветове. Цветето е сляло стебълцата си като стеблата на влюбените борчета. Сплетените стебла, приличат на две огнени души, слети в едно. Срамежливата дама е отпуснала червената си главица върху рамото на кавалера и нежно му прошепва: „Вземи ме, вземи ме!“

Споделяйки емоции от човешкия свят с водата, със цветята, с животните, човекът е огледален образ на другите светове. Каква признателна любов и детска топлота открива в очите на животните! В своето разнообразие, всички същества споделят мъдростта и свободата на природата.

Когато се пристрастяваме към просветлението и изграждаме представи, идеи, образи за него, ние губим баланса. Привързването води до разделяне от природата, а ние сме едно с нея.

 

 

*

 

Пътека от цветя. По цялата поляна са плиснали разцъфтели череши, дюли, облечени в най- красивите и благоуханни цветове, бледожълти пъпки на ябълки и розови дантелени цветове на праскови. Кончето ме позна – изправи се на задните крака и възторжено ме поздрави. После се доближи до ръцете ми, за да си вземе плодове. Кучето – пазач е мило и дружелюбно, опитвайки се да общува с очи и да разбере всяка човешка дума. Оставих му няколко лакомства и то близна ръката ми доволно. После нахраних с трошици трите лястовици, които винаги ме чакат на верандата и когато отворя вратата, влизат в стаята и правят няколко кръга летейки, сякаш я благославят. И накрая- новородените бебета – котки, които очакват да се появят домакините и започват да се галят в краката им и да мъркат от радост. Във виличките, усамотени сред природата, човек общува непринудено със целия естествен, жив свят – чувства се една кръв и плът със цялата природа.

Дали любовта и доброто могат да бъдат отнесени само към един човек или любими хора, или към природата въобще? Когато човек не прави избор, предразсъдъците изчезват. Ако няма пристрастие /към „+“ и „–“/  и ограничаване, нещата са, каквито са. Как може просветленият да има симпатия към едно нещо и да отхвърля друго? В безкрайността няма разграничения. Всички двойки противоположности вече не съществуват. Когато всички неща се видят с равен ум и се върнат към тяхната природа, щом стигнем до единството на ума, нищо не остава от миналото.

 

 

*

 

Любовта, изразена чрез ноти и багри- канарчета и чучулиги в гората на Рожен. Най- красивата песен на славея – за мен!

В своите представи, човек изгражда идеал за красота, а всичко, което е извън идеала, сякаш е белязано с неговата противоположност. Наблюдавам езерото – водата пада без звук и следа – толкова равно и идеално отражение на природата. Всичко е единосъщно, прекрасно, съвършено- като в кръглата капка. Или във вечнотечащия ручей, чиято вода всяка секунда е нова и свежа и не задържа старото. Дърветата като огърлици блестят в мрака. И езикът им кипи от музика и ритъм. В тази топла августовска утрин, светлината се прецежда през облаците и прераства в сияние.

Окъпани в една река, която не се подхранва от завист и от гордост, разтворили зелени пазви и златните си скровища за вечността. Природата, извила гъвкава снага се плъзва между крайностите на бреговете. Вдигнала непокорно, свободно чело. Непленена.

Всички противоположности са от разделението. Двете противоположности са свързани – когато изчезне едната, изчезва и другата/напр. радостно – тъжно – понеже се определят една според друга/. Изгрява слънцето на съвършения покой.

 

 

*

 

Цялото небе е събрало своето синьо в морето и то наистина изглежда без брегове и хоризонт. Вълните една по една го заливат със сребро. Чайките летят сякаш булки в сватбени рокли, които венчават морето и небето във вечен съюз. Като съчетанието на стихиите, което ражда новите светове.

През хоризонта на душата ми преминава пътник. Видение, просто случайна сянка, без да набраздява  водата с грижи и тревоги, със зло и удоволствие, без да иска нищо и в най-отдалечената равнина на живота ни, се срещаме като близки, сродни души, като един дух. Умът ми – спокоен – отхвърля столетия, които могат да стоят между нас, и мисли, и чувства. И ставаме едно. Няма ги призраците от миналото, пространството, което ни разделя, ромонът на думите – като отливка – спомен. Ние, двамата не сме пропуснали белия път на любовта – не сме извън него.

Ако искаме да гледаме на живота отвъд разделение, няма да е с това, което знаем като опит и чувстваме. В безстрастното съзнание, двойнствеността е изчезнала и нещата се виждат каквито са. Няма себе си и другите, няма в нас и извън нас....

 

 

*

 

Между две величествени планини, планинските вериги от борове докосват чела и в далечината, когато изчезнат детайлите, сякаш окото вижда една планина. От птичи поглед различията се стопяват и природата на всички тези древни и млади дървета, си остава една.

Камбаните славословят обичта. Възпяват красотата в тази тиха утрин. Великодушно разпиляват със звуците си безкрайния запас от светлина. И човек се чувства невинно – като цвете, което сега е дошло на света, при вечното детство.

Отвъд пределите на раждането и смъртта и редуването на ден и нощ. Далеч от земята. Чужд на нейните граници. В нежните тела, отвъд време и пространство. От радостта на вярата оковите загиват.

И ако в този миг, трябва едно същество да се определи безпристрастно, може да се каже, че нито е положително, нито е отрицателно/или каквото и да е от двойките противоположности/. По този начин съществата се изравняват. Едното е всичко, всичко е едно. И няма нещо, което да не е включено. Безкрайно малкото е толкова голямо, колкото безкрайно голямото. Безсмъртната Истина не може да се увеличава и намалява. Очите не могат да видят граници. Няма линейно време /минало, настояще, бъдеще/ и пространство/тук и там/. Няма обект на избор – нито „за“, нито „против“ – няма разделение. Ако нещо е не- родено, как може да бъде настояще? В израза: „да отидем на другия бряг, при свободата“ – този бряг /свят/ и онзи бряг /свят/, също са корелативни двойки.

Неизразимо слово. Неизказано щастие. През пръстите ми минава вечността.

 

 

 

 

*

 

Когато наблюдавам света на морето и планината, който обединява хиляди създания по най-симетричния и съвършен начин, си мисля, че любовта на природата е сложна. Тя е свобода.  Често, когато назоваваме или съдим, не си даваме сметка, че противоположностите са относителни и субективни. Ако сме привързани към противоположностите, ако сме пристрастни, как ще видим единното цяло. А ако не видим единното съзнание, двете противоположности, ще ни въртят в кръг/ ще се пораждат една на друга/.

Като причастие е тишината. Там моят глас замлъква, за да послушам вечността. И думите са песен – като безкрайна мелодия в сърцето.

 

 

*

 

Животът сам твори себе си, спонтанно. Самоподдържа се. Всичко в природата става от самосебе си. Във всеки гениален, безсмъртен миг, се съдържа целият живот. Тя хвърля семената, които растат свободно и оцеляват със собствени сили, понеже животът им е дал всичко необходимо.

Открихме две борчета в планината, изкоренени от бурята и ги засадихме – едно птиче ни ги посочи, а ние като добри стопани се заехме с възстановяването на младия живот. Радостта от всички победоносни усилия да се победи смъртта е чудесна. Макар че в природата няма смърт, няма начало и край. И от позицията на единното цяло, всяко нещо е перфектно и безсмъртно, тук и сега.

Когато истината запали светлината на ума, неистини и ограничени мисли, умират в тъмнината. И никога не влизам в техните орбити. А в сърцето разцъфва любовта като най-скъпата светиня. Добро и зло- душата ни, като птица с две крила, която е окована за земята – за да достигне сока на живота и благодатта на вечната зора, трябва да прелети през всички прегради.

Оценките възникват от ограничения ум, който разделя, но не трябва да се придържаме към тях. Когато спрат всички ограничаващи думи, безкрайността е навсякъде. Връщаме всички неща към техния източник. Ако погледът ни надмине виждането на неща, които се променят поради разделения и мнения и спрем да избираме между правилно и грешно, не губим единния ум. Всички неща са безвредни, лишени от противоположности.

 

 

*

 

Балкон от птици. Вечер с копринен дъх. Ако има любов, това не е ли онази, която спи в човешката същност, любовта, с която се обича човекът като едно цяло. Брезите – излезли по края брега на реката, за да общуват с хората. Цветята – като на изложение в цветарски магазин – преливат от разнообразие, помилвани от топлия летен вятър. Звездите се любят и туптят сякаш рубинени сърца. Като че ли душите на всички създания се сливат с една обща душа и светът е изпълнен с хармония.

В мълчание сърцето тупти със цялото творение. Тишината е думите на сърцето. В покой то е отворено цвете.

Когато наблюдаваме съществата като безкрайни, няма мерки и съпоставяния. Правилата в отношенията се стопяват, тъй като няма нужда от тях – няма аз и другият. Всички неща са обединени, нищо не остава извън. Няма конфликти или условия за обичта.

 

 

*

 

Облаци и тънки мъгли скриха планината. Кончето, което пасеше на пистата – елегантно, изящно, изпълващо въздуха със свобода и покой – се скри зад тях, после пъдпъдъците и двете прегърнати борчета. Изворчето се облече в синя мъгла. Сякаш облаците бяха скрили младенеца, а той беше навсякъде, във всеки атом – като вечен живот. Но красотата на всичко остана недокосната и неговата свещеност – велика колкото дървото на Живота. След дъжда – обръч от лъчи с формата на слънце проникна през облаците и застели цялата земя. Светлината надделя и позлатените дървета си отдъхнаха.

За да е изцяло светъл, човек не трябва да се пристрастява към плюса и минуса, да обича и да отхвърля, да гледа през двойнствена гледна точка. Няма разделение субект и обект, „приемам“ и „отричам“, точно-погрешно. Всичко е равно, голямо и малко се изравняват, когато границите са забравени. Всичко е едно и се разкрива без маска /без „одобрявам“ и „не одобрявам“ /. Няма насройване на това, което ми харесва срещу онова, което не ми харесва. Спокойствието е перфектно, пространството- широко. Умът почива ведър в единството.

 

 

*

 

Съзерцавам летния залез. Поруменялото небе срамежливо сменя нежно-розовия цвят с оранжева слънчева заря, обагря кордона от най-високите дървета на планината, на самия хоризонт, в златист цвят и после бавно се оттегля, разпилявайки последните си царствени лъчи върху града.

След това, в парада на небесните тела, излиза неговата сестра луната – искрящ от блясък огнено жълт сърп, около който се подреждат звездите – във вид на триъгълници, хвърчила, спирали... в идеална симетрия. Колко разумна е природата! Нали е втъкала свободата във всяка клетка и в човешкото сърце! Кой може да надмине четката на тази изящна художничка? Нейният аристократичен и волен дух?!

Прозрението разпръсва илюзията. И всичко ни изглежда като сън. Събуден усет за хармония, божествена искра. Когато се разтворят воалите, светът прилича на игра – на танц на светлината и сияйно чувство преминава във всепроникващо блаженство. Аз – това, което познавам и познанието са едно. Родена съм щастлива, живея щастливо и накрая се вливам в извора – щастие.

Когато с усилия се опитвам да въдворя покой, да накарам мислите си да замълчат, аз се разделям от покоя, който имам по природа и се получава двойнственост. Докато има две, как може да се осъществи единството? Покоят се превръща в цел за постигане, а коренната природа е мир и покой. Следвай свободата като представа и ще я изгубиш. Един миг свобода е по-голям от представата за свободата!

 

 

*

 

Есен е. Навсякъде обграждат очите ми прелетни птици – ята от жерави, щъркели и лястовици. Преди да отлетят на юг, те се любуват на вятъра, на уханието на родния край, прощават се със стряхите, с гнездата, с късчето небе, около което всяка вечер кръжат, наслаждавайки се на свободата си – в любовен танц.

Напролет пак ще се върнат у дома – пречистени, обновени, изпълнени със сила и млад живот. В същото гнездо. Така е и с човека- временен гост на този свят, пътува винаги към вечната светлина.

Щом няма раждане и смърт и животът е вечен, дали има пре-раждане? Или това е само в рамките на представите и ограниченията? А когато се премахнат, животът е безбрежност, безкрайност.

 

 

 

*

 

Листата на черешата след дъжд блестят ярко. Всички капки роса, наподобаващи опал и прозрачен розов кварц, се стичат по листата и стеблото и образуват една голяма капка, която целува земята. Така е в природата  две отделни неща се стремят към сливане, към едно цяло и това е някакъв вътрешен инстинкт. Ако се вгледаме в прелетните птици – те винаги летят по две, хранят се по две, за да опазят живота си. Отстрани изглеждат като малки деца, които никога няма да пораснат.

Магнолиите са накацали сякаш ангели в градината. Събрали в чашката си водните капки, белите им цветове, ухаещи на мед, приличат на запалени свещници, а върху тях – безброй кадънки възпяват слънцето. Като че ли във вихъра на огъня, водата и земята, те са се срещнали, слели са се в едно и са изваяли нежни бели скулптурки.

На изток, на запад, север и юг, горе и долу, в дълбочина и на ширина – всички лъчи на този свят /създания/ са едно слънце – навсякъде съм аз.

Всичко е перфектно – като огромно пространство, свободно, но заради привързване и отхвърляне /към нещата и съществата/, не можем да го видим. Обектът идва и си отива. Природата е свободна от възникване и изчезване. Обектът е обект, поради субекта и двете са единно цяло. А когато отпаднат границите, те са едно и също – безграничност. От широка гледна точка, измерванията на нещата се губят и се придържаме към реалната природа, не се отклоняваме от нея. Отвъд сетивната сфера и сферата на мисълта, няма прилики и разлики между едно и друго. А ако не разделяме- не сме пристрастни, не се привързваме, не ограничаваме. Когато разберем едно разделение, всички други отпадат и се връщаме към нещата, каквито са.

 

 

*

 

Чудно утро. Слънчево, приветливо, гальовно. Снегът започва да се топи, горското изворче се съживява. Изпод ледените висулки бълбука вода, а сърцето ми се радва на слънчевата светлина и на първите кокичета, навели срамежливо главици, които звънят като бели камбанки, предизвестяващи пролетта. Капчуците свирят на цимбал. Сякаш окъпан от пролетната слънчева роса, светът е преобразен и прекрасен. Духовните сили на природата са освободени. Напролет тя се подготвя да твори велики неща. На мястото, на което са растли първите минзухари и теменужки – сега има цъфнали дръвчета. Дъбът също се облича във вълшебна премяна. В целия този блясък и разкош, имаш чувството, че от всяка пролетна мисъл разцъфва по едно цвете. В човешкия свят, много често цялата душа е подменена с една част.

И срещаме любовта – мъгла, която затъмнява живота, помрачава битието ни с алчност, с ревност.  Аз искам тя да е без срещи и раздели, без тъга. Излята във вечен образ, който просиява през облаците.

Аз съм като цигулка, в която животът е налял музиката. Между мен и теб – умират думите и в тихия звънтеж на живия живот, се ражда истинската обич.

Когато отричаме едно и поддържаме друго, се получават противоречия в ума, едностранна и предубедена представа и не спазваме природата на нещата. Частичното като представа пречи да се види безкрайното. Когато мисълта е вързана, несвободна, пристрастна, тя е тежка. Настройване на „да“ срещу „не“, на копнеж срещу отвращение /и хвалене срещу отхвърляне/, разболява съзнанието. Ако сме и в двете, как ще разберем единството, щом имаме двойна гледка.

 

*

 

Една красива птица може да те накара да изпиташ преклонение пред природата. На скалите на Асенова крепост беше кацнал великолепен фазан – толкова вълнуващ, с достолепна осанка, нарисуван от четката на природата във всички цветове- необикновено пъстър и аристократичен. Наблюдавах го, затаила дъх. Нима цялата природа не е прекрасна, ако човек не я гледа с хищнически, завоевателен поглед, а я остави да бъде свободна!

Който владее себе си, има власт и над света- негова е цялата вселена – и сладкото ухание на бриза, и майските птици, и младостта.

В дълбоките недра на свободата. Спускайки се в дълбочините на човешката същност, в изначалния мир. Когато не мислим през просветлена гл.т, сме пристрастни към частични обекти /обичаме ги или не ги обичаме/, оттам възникват противоречията и конфликтите, които собственото ни съзнание създава. Ако то се върне към това, което не може да се определи с мярка и да се сравни, се връща към единството и покоя. В не – две всичко е същото /без другия и себе си/. Съкровеният извор на безначалното и безкрайното. Свалили оковите, прегърнали изначалната майка-природа, сгушили се в нейните обятия. Жадни за извора на вечно щастие и радост.

 

 

*

 

Птиците изнасят концерт на слънцето. Пеят весело, закачливо. Чернокосът чурулика мелодично и композира любовни трели и слова. Костенурката в двора похапва от узрелите череши. Люляците са разцъфнали и разнасят благоуханието по цялата улица. Смях на деца. Лисатата на белите брези блещукат в утрото, трептят и ме поздравяват. Подаръците на природата са неизброими, стига да умееш да ги вземаш и даряваш с добро, безпристрастно, стремейки се да зарадваш всяка душа. Любовта не е недостъпна цел. Щом облаците се стопят, тя разцъфва във всичко – в цветята, в животното, в пъстрото камъче, във водата, в човека. Като осъществена реалност. И светулките правят гнезда в сърцата – когато любовта открие собственото си значение. Абсолютна вяра, отвъд време и пространство. В която нищо не е оценено с „утвръждавам“ или с „отричам“. Противоположностите се успокояват. Ако искаме да виждаме истината – да не задържаме в себе си становища „застъпващи се“ и „отблъскващи“ нещото, за да не се създаде конфликт между онова, което ни допада и не ни допада. Затова правим избор – приемаме и отхвърляме, понеже не виждаме истинската природа. Когато осъзнаем дълбокото значение на нещата и сме в единството, има първичен мир.

 

 

*

 

Черешовата градина е пълна с плод – черешите са накацали като червени обички по клонките и кокетничат със слънцето. И дървото си има възраст – в най-ранното си детство е малко детенце, което гледа очудено света и потрепва със светлозелените си листенца, сякаш е накичено със зелени пеперуди. Напролет прилича на булка, облечена в бяла сватбена рокля. През лятото става майка и домът й се изпълва с деца, на чиято сладост се радват веселите врабчета. А през зимата посребрява коси, притаява се и мъдро дочаква новата пролет, потънала в спомени за първата любов. Щом се замислим върху смяната на сезоните и фазите на човешкия живот, ще открием, че той е симетричен, изваян перфектно, с велика мъдрост и съвършенство.

При съкровищата на великите дълбини – светлина, вълшебна музика, танци, като перли – форми разцъфтяват. И от бисерите на твоите очи, потича вечност.

Добро и зло, щастие и нещастие са брат и сестра – като близнаци – не могат да се откъснат едно от друго.

Ако оставаме в едната противоположност или в другата / при плюса или минуса/, не познаваме единството, да се клони към „+“ или „ –“, значи да се пропусне реалността на нещата. Просветлението излиза извън представите ни за живота и хората. Ние мислим, че светът /и създанията/ се променят, защото според представите, които имаме за света, той има начало и край, а всъщност, той е вечен, без начало и край- нито се променя, нито не се променя /нито „+“, нито „–“/. Основната действителност е единството, в което двете противоположности са неразличими /заличават се/ и всяко нещо съдържа целия свят.

 

 

*

 

Върху тънките вейки на брезичките, до прозореца на танцовата зала, е кацнала птица, която подскача ритмично. Казват, че изпълнявала врабчова ръченица. Вечер, под звуците на класическа музика, всички птици се събират над верандата и започват да танцуват. Валс, танго, меренге – цялото небе се превръща в сцена, а светът оживява от повсеместната радост. Щастливите мигове са като прекрасни звуци от вечността. Ако човек успее да улови магията на живота, миг след миг, влюбвайки се във всеки негов детайл, да види творческото разообразие и мъдрост, да пречисти очите си, така че да станат като белите листа на лотоса, ще се слее с вселенската хармония и в симфонията на природата ще бъде най- вълшебния звук.

Ако умът, душата и сърцето ми имат було, как ще открият своята невинност?

Остави нещата да бъдат, каквито са, подчини се на единството и те няма да идват и да си отиват. А ти ще се движиш свободно. Ако искаш да влезеш в единния път  – нищо не поддържай и нищо не отхвърляй. Разделението идва от заблудата на прикрепването към крайностите. Човек се захваща за представи. Мисли, в които има противоположности, могат да се премахнат наведнъж. Когато всички неща изглеждат на една равна плоскост, сме стигнали „себе си“ същността. Тогава няма отмерване на нещо и сравняването му с друго, няма и описания на природата. Просто в това не – две, нищо не е разделено и не се изключва. В този свят на просветлението, човек не вижда нищо друго, освен себе си. Безкрайната Вселена е винаги пред очите ни, отвъд вчера, днес и утре.

 

 

*

 

Игра на светлосенки. Едно цяло стадо се е събрало в лятната прохлада под гъстите борови гори, за да си почине и слънчевите лъчи прозират и падат върху белите кожухчета на животните като медени парички. А навън слънцето започва игра със светлолюбивите цветя. Нали повдигат главички, за да целунат слънчевата чашка и самите те засияват като слънца. Всяко от тях хвърля сянка върху тревата и цялата долина се е изпъстрила с кръгчета, които бягат по поляната, щом слънцето се премести. Кучето играе със сянката си и се върти в кръг. Клончетата на боровете и елите се отразяват върху земята и приличат на протегнати ръце на дете. Когато нощем черешата и цъфналата слива хвърлят сянка върху покрива на къщата и комините, изкуството на светлосенките изобразява такава чудна красота, изящни графики, рисуващи влюбените силуети на младостта.

Така че и безкрайната светлина и нейното отражение – формата, са еднакво красиви. Ако съзнанието не разделя безначалните и безкрайни неща по природа, всичко е просветлено. Щом се забрави робството към „+“ и „–“, всичко е равно и е едно цяло /няма голямо, малко, тук и там, минало- бъдеще/. Няма избор между „+“ и „–“, един и друг, а мир и чистота. Да делим съзнанията на просветлени и заблудени, означава пак да имаме двойнственост. Когато съзнанието е свободно, то работи в света, но не се влияе от света и не е засегнато от него. Няма разделение между умния и глупавия, богатия и бедния, изток и запад, древно и ново. Общуваме без разделяне, отвъд думи и теории. Имаме пълно и чисто съзнание. Тишината, покоят, който идва в него, е непринуден, не наложен, щом разберем безграничната си природа. Тогава нито се привързваме, нито отхвърляме обектите на сетивата и ума.

Изведнъж сърцето ми поиска да взема земята и небесата, цветята и долините и всички великолепни същества в прегръдка и достойно да ги почета с мълчание.

 

 

*

 

Първият зимен сняг преди Коледа – храстчетата чемшир заприличват на бели агънца. Звездопад. Небето е искрящо от падащите снежинки, сякаш върху него е изгряла поляна от бели маргаритки. Снегът сияе, по пътя снежни човеци ми махат с ръка, усмихвайки се като деца. Постепенно слънцето ги стопява и ледът рисува със снежните боички нежни форми с мирис на лято- цветя и палми, море и слънце. Снежните топчици летят подобно на бели гълъби и под очарованието на утринните звезди ти се струва, че оживяват. И в тази бяла, мека светлина, дроздове и гълъбици, косове и канари, описват идеални кръгове и покрай челото ти въздухът пари от тяхната любов. Поела светлина от слънцето, звездите, сияещите кокичета, зелените филизи, минзухарите, от тези силни снежни планини, любовта ми е всеобхватна като извор на топлина.

Отвъд веригата на черно и бяло /крайностите/, начало и край, когато съзнанието е безпристрастно, има пълно, перфектно състрадание. Когато успееш да се откъснеш от веригата, от омагьосания кръг, усещаш безкрайно щастие, без спиране – както слънцето не престава да грее. Една безкрайна благословия и блаженство. Побеждавайки собствените страсти, премахвайки пречки и ограничени представи. В мир и проникнати от духовната сила, без време /минало, настояще, бъдеще/ и пространство /няма изток, запад, север, юг/. Влизайки в голямата, неразделена стабилност, тяло и ум са свободни и леки.

 

 

*

 

Акациите разцъфнаха и пръснаха ароматите си в градината. Цветовете им са сладки, сякаш напоени с мед, на едри гроздове, разположени стъпаловидно до земята. Черниците са откраднали короните си от зелените плачещи върби – с коси до земята, сресани, чисти, отрупани със сладкия плод, кокетничат с минаващите птици и играещите под короната им деца, които отнасят с пълни шепи от вкусните им подаръци.

В детството, този възторг, изпълнен със свобода, се нарича любов. С възрастта, човек чувства природата като собственост и така се отдалечава от естествения природен източник.

Свободна, непленена, незавоювана душа. Неуязвена. Сред мъглявата пустиня от образи и копнежи, Любовта не може да увехне и чувствата да изсъхнат, когато някой духне свещта на желанията си. Небето е препълнено с нея. И душата ни – с неизразим покой. Живи мигове сред глъчката на живота – шарен, прекрасен и само мой.

Ако преобладава едната противоположност- аскетизъм или хедонизъм, не може да се стигне до пълна тишина. Когато сме в средата /без „+“ и „–“/, вратата към тишината се отваря. При извора умира алчността, гордостта, егоизмът. Всички същества, видяли първичната си природа, от всички страни  и времена, са събрани в едно съзнание. Когато съзнанието се разширява, всички неща се разширяват. Щом съзнанието е тихо, нещата са тихи, ако е неродено- всички неща са невинни.

 

 

*

 

Утрото гали с топлината на изгряващото слънце. Морето е като пъпка, която се разтваря и достигайки до сърцевината, отразява слънцето. И водата става блестящ огън, в който си играят утринните рибки, рачета, морските звезди, раковините. Вечер, щом започнат звездните нощи над морето, вятърът разнася цвят на рози, гардении и калии от съседната градина и цветовете падат във водата, сякаш напоявайки я с благовония и чувствени аромати.

Когато човек стои на брега и наблюдава вълните и прилива, си говори с морето без думи и сакралните равномерни звуци и плисъкът на вода, го отнасят в някакъв блажен рай.

В тишината на съзнанието, думите спират да разделят. Тяло с възторг и радост, родени от спокойствие. Свежа вода, която тече в нас. Всичко е проникнато от водата- пълно съзнание, неизмеримо в тялото. Няма нито удоволствие, нито стрес. Всичко е бяло, просветлено, чисто. Водата пречиства физичните форми и формите на ума и отива оттатък. Няма нужда да се опитваме да определяме безкрайното съзнание- то също е нито „+“, нито „–“ /нито.., нито.../. Да го ограничаваме и да изпитваме удоволствие от безкрайността като наше притежание. А да виждаме природата, каквато е.

 

 

*

 

Рубинена звезда – блесва и угасва в небето. Един миг от вечността – като човешкия живот. Незабравки, сякаш късчета синьо небе, отразено в зелените вълни на долината. Днес цветето е обвито в царствена красота, утре вятърът ще грабне цвета в шепите си и ще го отнесе надалеч. В росата плуват щурчета – тяхната серенада под балконите на пухкавите катерички, продължава само един сезон. Рекичката, събрала пълноводните потоци, водопадчета, морските кончета, блестящите оранжеви рибки, тече и никога не сменя посоката си. Водата ражда, водата пречиства, в нея се разтваря личността, прегръщайки просветления ум.

Окъпана, разцъфвам като цвете и пазя чисти- тяло, ум, сърце, душа –  понеже живият живот е във всяка моя клетка. Океанът е в мен и цветето, и небето, и човекът – странник на този свят. Тишина – благост, приятелски очи и стряха, под която да подслоним глава. Хвърлили тленната си дреха, в неизменно ложе.

Преобразяване – на масата на вечността – във вечно млад живот. Деца на цялата вселена.

Любовта не е само плът и сетива – очи и звук. Щом разцъфнеш в любовта, си пламък на живот непреходен, на слънце без залез и изгрев. Радостта от просветлението – неуловена в рамки и слова. Не е вечно слънце онова, което залязва, нито е мой подслон, това, което изгаря и изчезва като тревата през лятото. В щастието на блаженството всички светове преливат в един и радостта свети в самата тъкан на съществуването. Правя стъпка по стъпка извън пределите на радостта, за да позная какво е истинска радост.

Когато се свързва с форми, чувства, възприятия, съзнанието е непостоянно. Безстрастие, отказ от умствени ограничения. Качествата, които приписваме на нещата, щом са свързани с „+“ и „–“ и взаимно се обуславят, са също непостоянни. Същото се отнася и за удоволствията от сетивата и удоволствията от просветлението /блаженството, уловено от сетивата/. Удоволствието ще доведе до страдание /обожанието на личността също води до болка- има разделение между човека, който обича и нещото, което обича и при раздяла човек страда/. Докато виждаме ограничени форми, усещаме ограничени чувства, не можем да се обединим /да се почувстваме едно/. Безпристрастието слага край на ограниченията. Като водата, която пречиства златото, минавайки постоянно през него и то става все по- блестящо и скъпоценно.

 

 

*

 

/местността „Кръстова гора“/

 

Пътечка в гората – може би води към живата вода. Вековни букови и дъбови гори, брези, разтворили длани към светлината, извили бяла снага- почти се докосват с небето. Събирам в шепи вода от изворчето и отмивам очите си. Отстрани поляна, грейнала, обагрена в различни краски, налели в своите ръчици цветовете на дъгата. Когато кленът разцъфти в жълто, цялата поляна прилича на запалени свещници под купола на искрящо, светлосиньо небе.

Виещи се божури, розови, червени и жълти рози и момини сълзи с опияняващ аромат. Дори кората на дъбовете столетници – изписва свети фигури и знаци. Мир, любов и безкрай – като шевици в танцовите одежди на природата. Борчетата стоят в редица мълчаливо, сякаш в предверието на вечността. Когато безкраят отваря вратите си, те прикланят глави  и със цялото си сърце и душа се покланят пред чистотата.

Мъдростта се свежда с посрамено лице и в истински екстаз изгрява възвишеният ум на универсалната вселена.

Всяка мярка и критерий, действа като ограничение върху ума. Според тях гледаме другите и вътре в себе си. Безкрайност, която не може да бъде измерена от мисъл и ръководена от действие. Проницателен ум, възприемащ безпристрастно. Собствена природа- космос, състояние на абсолютна свобода и непосредствено настояще. Няма ограничена, пристрастна гл. т и затова няма и спорове.

 

*

 

Русокоси жита и слънчогледи с кестеняви очи. Искрящо жълти поля от рапица и хълмчета алени макове, целомъдрени, прекрасни, докъдето поглед стига. Благодатна тишина, сякаш цялото небе се е разтворило в нея, синя, млада, чиста като дете. Достигнали до младенческата висота на звездите, оттам наблюдаваме света без бури. Ароматен дъжд. Люлеят се светулките върху сърпа на луната и носят подаръци на света – късчета небесна светлина.

Светът- огледало на слънчевите лъчи, отразени върху кристал, пречупени в стотици цветове. Когато отпаднат изкривяващите гледни точки „+“ и „–“, светът  е безкраен– нито ограничен, нито безграничен. Без да влизаме в система от крайни твърдения, понятия, опит, да поставяме граници и да ги пренасяме в отношенията. Когато свободата се описва като система от неща, които трябва да бъдат постигнати чрез определени методи, тя също се дефинира по ограничен начин. Свободни в себе си. Пълнота на съзнанието, неизмерима в тялото.

 

 

 

*

 

Нощно небе – градина от камелии. Луната е приказно ярка – грее като нестинарски огън, от чиито въглени се е образувал поясът от звезди. Със светлината, която я огрява и тъмната сянка, прилича на символа „ин и ян“. Но има мигове, когато цялата искри от светлина – тогава мъжко и женско, добро и зло се вливат в общата река и стъклената от чистота вода ги претопява. Звездите й протягат ръце като новородени живи деца и от огъня и цялата тази ослепителна светлина, се ражда нова вселена. Звездни купове се отразяват във вода – не можеш да ги различиш от синьото море. Нека всичко бъде свободно, да не поставяме окови чрез формите на сетивата и на ума. Да се измъкнем от клетката и да видим света. Ако се концентрираме върху непостоянните неща / от страната на „+“ и „–“, противоположностите/, страданието ще възникне. Когато погледът е чист, нещата са, каквито са. Вътрешен мир и свобода, слят с потока на съвършенството.

 

 

*

 

Чучулиги, скрити в пищните цветове на чая. Докосват струните на всяко цвете и свирят на арфа. Пеперудите танцуват, две по две, увлечени в шеметен валс. Волята на природата е свободна и тук никога не може да се почувстваш пленник на някого и нещо. Тя те приема, какъвто си и лягайки върху топлата земя се чувстваш като дете, което се е докоснало до майчините гърди и заспива сладък сън, успокоено, щастливо, изпълнено със светлина. Сякаш са се отворили вратите на чудните райски градини и всяко цвете, което докосваш с ръка е изворче на несравнимо щастие. В човешкия свят, където битието е частично и раздробено и не можем да видим себе си чрез цялото, тези нежнозелени оазиси, се обвиват с лед. И трябва личността да върне светлината на слънцето и високия дух, за да полети като чучулига и да не бъде прекършена. Като крилато птиче, което се венчава със светлината и бидейки във вечен полет, не умира.

Всичко, родено и опазено в паметта, загива като сянка след пладне и смъртното не помрачва вече безсмъртни висини. Океан от радост. Тече през заблудите и ги отнася. Прозрачно щастие! Какви са Твоите думи и какви думи да намеря за безбрежното море? В мълчание, роден отговор на вечността. И само вятърът нашепва. Цветът разцъфтява. Думите са точни като стрели в сърцето на просветлението.

Когато човек изрази ограничено мнение, влиза в конфликт с хора на противоположното ограничено мнение и изживява състояния на губещ и победител/ на порицание и похвала/. Има разделяне на вътрешно и външно и измерване /оценки/. Щом свободата е неограничена, тя е отвъд класификации.

 

 

*

 

Светът на водата, на земята и небето. Всеки, който може да лети, пребивава и в трите свята. Дюлите, натежали от цетове и аромати, се гмурват в реката. От клоните излита птица, устремява се право към слънцето. Откъсва си едно златно перо и се връща на земята – окъпана, чиста, сияйна.

Каква свобода, движи се като бистър поток! Независимо виждане, отвъд кръга на чувствата, кръга на тялото, на интелекта /ума/– отвъд колелото на раждане и умиране. Няма ограничения във виждане и поведение. Нито граница между този и онзи свят. Мир чрез преодоляване на резделенията.

 

 

 

*

 

Камбаните като сини пламъчета лумнаха изведнъж и залюляха утрото. От техния звън, вятърът започна да си играе с листата на ябълката, да се гони със цветята, да къдри повърхността на водата, в която лястовиците потопиха крачета, рисувайки различни форми. Каква хубава тишина! Божествена, девствена, небесна. Има утра, които посрещам заедно с децата, с техния глъч, със смеха и игрите около стройните липи на пътя.

Има мигове, когато чувствам, че животът е като листото, което скоро ще бъде отбрулено от вятъра и ще поеме по пътя вечността. Но на негово място ще дойде младо, зелено и силно, изпълнено със сокове на жизненост. И животът, макар и временен миг, ми изглежда безсмъртен. Тогава човек възприема смъртта като сватба със светлината. Гълъбите – сгушени един до друг в гнездото. Пада синият воал на нежна вечер. Обич – когато сърцето е в покой, в свойта пълнота, усмирено от безкрая.

Целият смисъл е втъкан в светлината и думите ми потъват в изгрева.

Противоположностите са относителни. Няма идеално зло и идеално добро при нещата, които имат начало и край. В един случай нещо може да е добро, в друг зло. Има субективност. Всяка противоположност се ражда от другата като в неразделна двойка. Липсва  автономно съществуване, напълно свободно от привързаности и робство. Ако нещо няма отношение към друго, как може да съществува – напр. широко без тясно. Щом те са взаимозависими, не битуват самостоятелно. Истина и лъжа не съществуват от самосебе си- зависими са. Те не присъствуват като независимо цяло. В този смисъл, ако няма представи, илюзии, няма неща с реална природа. Средата е нещо несравнимо, немислимо – това, което не възниква, не изчезва. Не е постоянно или непостоянно.

Водата между двата бряга е чиста и бистра – в нея плуват образи, картини от минало и бъдеще и си отиват.

 

 

*

 

На този свят, най-важна е свободата! Като пламък на свещ трепти залезът. А в душата ми музика- започва от земята, от сърцата на щурците и достига до небето и песнопойните птици. Запяват небето, облаците, реката, щъркелите, белият гълъб и лебедите в безбрежно синьото море. Сърцето може да пее без думи и да улавя най- фините струни, звуци, чувства и жестове. Пространството ражда мелодиите на любовта, понякога в думи или в звуци и багри. Но има мигове, толкова искрени, откровени, когато душата ти е разтърсена от нещо велико, възхитително и думите са безсилни. Както в минутите, когато очите се срещат и търсят, споделяйки истинска любов. Разказват си безмълвно всеки трепет. Като наниз от хиляди сърца е Любовта без край. Свободата е пред прага ни и скитайки по заобиколни пътища, прокудени от домовете на невежи хора, разбираме, че тя е тук, пред очите ни.

Усмивка в заревото на утрото. Небето е пълно с любов, а земята пари от радост. Отваря дверите на просветлението, на блажения рай. От широкото пространство се излюпва птицата на свободата. Там, където очи, уши, нос, чувства, мисли, не са сензитивни. Отиване оттатък сетивата и ума, в безграничността на пространството. Ако човек има представа в ума за безкрайност и безгранично съзнание, не може да почувства безкрая. Когато е разбрал природата си, той е концентриран по самосебе си, спонтанно, неразрушимо, но не е постигнал това чрез принуда /повтаряйки изречения, упражнявайки контрол върху тяло и мисъл.../. Ако концентрацията се приспособява към някаква система и изгражда представа за това, което ще постигне- безкрая, освобождението, не може да е сензитивна за свободата. Спонтанността на истинската, оригиналната, природна свобода се състои в това, че умът нито поддържа концентрацията, нито я блокира. Вечна свобода и непрекъснат покой. Тази вглъбеност в себе си се случва само в настоящето. Ако съзнанието се раздели от нея, сложи я в миналото и след това опише тази свобода, която е почувствало – като опит, може да я изкриви през пристрастия, заблуди и думи. И така свободата става нещо временно, представа – с начало и край. Оригиналната природа – независима, неопределима красота.

 

 

*

 

Водата на езерото – раздвижена от моите мисли. Когато е окъпано в слънце – то изглежда като кълбо, което застава неподвижно, очаквайки вечерта – за да се скрие зад планината. Тихото присъствие те слива със целия живот в природата. Сядам на камъка, който блести от слънчевата светлина и наблюдавам естествените явления, без да се намесвам. Тогава и звездите притихват и светят по-ярко.

Умът и сърцето излизат извън пределите на вселената. И пият от цялото богатство на безкрая. Ако сърцето вижда като изгрев през мъгла, няма да почувства реална обич.

Всичко, което се поставя в рамките на раждане, растеж и смърт е ограничение. А всяка липса на ограничение, е свобода. Пристрастия и граници между нещата отпадат. Вече не ги виждаме като отделни.

Разтворени в сладката хармония на битието. Нашепващи гласове – като фини дихания.

 

 

*

 

Ароматните горски ягоди са се спотаили под борчетата и планинските пънчета, пазейки своя скъп парфюм за минаващите наоколо сърни. В градината червенеят наровете и през слънчевата светлина, струят техните усмивки. Като деца съблазнителните плодове ни примамваха отдалече и чакахме да дойде оня божествен миг, в който ще узреят.

Всичко в света говори за любов – цветята си подаряват ухания, песнопойните птици – омайващи песни, гълъбите се целуват, хората се докосват с усмивки, прегръдки и благи, красиви слова.

Като съдове, в които творецът налива живот – музика, човек се пристрастява обикновено към удоволствията. Но бързо се чувстваме неудовлетворени от сетивните удоволствия. Всяка привързаност – напр. обикновено към положителните неща, е с начало и край и след като свърши, остава като навик. А навикът пречи човек да е съвършено свободен, в състояние на лекота. Ако обаче осъзнава от самото начало, че удоволствието е просто една положителна представа, която е наслоил върху свободната си природа /нещо като временна „маска“/, няма да страда, когато приключи или да създава навици. Едно е да имаш и другата гледна точка, друго е да се „вживяваш“ в ограничените си представи за нещата, света, отношенията.

 

 

*

 

Годините – летят като бели лястовици.  Колко красиви са ятата от жерави, които се готвят да заминат на юг! Когато техният водач издаде звук, цялото ято се прегрупира и птиците рисуват в небето триъгълници, съвършен кръг, различни геометрични фигури. После танцуват, прощават се с морето слизайки ниско, докосвайки водата – като в свещен ритуал, накрая заедно се стрелват към слънцето и заблестяват сякаш лъчи в светлината му. Разумът, мъдростта, грацията в природата, е като чисто злато, което не принадлежи само на един вид /на човека/, а от щедрата си глинена амфора, тя разлива обилно своите дарове върху всички живи същества, прославяйки живота.

Безкрайното пътуване към себе си!

Понякога чукаме на вратата на ненужни хора – и те не знаят пътя към щастието. А светостта е в нас и ние сме в нея. Свободата е достъпна за всеки.

Ако се откажеш от отъждествяването с тялото и пребиваваш в Съзнанието – си свободен и необвързан, щастлив. Съзнанието не се въвлича в това, което се случва с телата то просто наблюдава света. Човек вярва, че е свързан, че страда, че не е свободен, тъй като е забравил изначалната си природа. Освобождавайки се, любовта и радостта са самото съществуване, различни от породените от дуалистичния ум емоции любов/омраза, удоволствие/ страдание, които съществуват само едно с друго и взаимно се пораждат от умствените ни представи и внушения.

Обикновеното съзнание работи с неговите обекти. Когато разделяме материални обекти, сме в сферата на раждането и смъртта. Няма постоянни форми, които да се оценят, да им се поставят имена и над тях да се господства. Просветленото се установява в нещо сигурно, където няма обект и субект като отделни, а нещо непреходно, свободно от зависимости, без граници. Без да се захваща за някаква представа – за умствени форми /мисли, чувства.../ , материални форми /на 5-те сетива/ и имена. Свободно от представата за форми и безформеност, удоволствие и болка, виждайки светлината навсякъде.

 

 

*

 

По тревата на алеята са насядали деца. Полъхва топъл летен ветрец, играе в лицето ти, сякаш донася вкус на свобода. В тази кристално бяла тишина се открояват позлатените пътечки на планината, огряни от слънцето и всички се движим към неговата лъчезарна, всепроникваща светлина. И в своето далечно пътешествие, пътуваме през всяко създание, откривайки най- накрая себе си във всичко наоколо.

Екранът на двойнствеността – не създава вече образи на щастие и скръб. Душата ми е океан от разум – вълните са отделните творения, които преминават като звук през него. Навсякъде, където отворим врати, влизаме в своята същност.

Свещта на сърцето ми е запалена и нещо свято приижда в душата като вода сред лятна жажда. Светилникът на ума не може да го обхване. Любов без прегради.

Аз съм смъртно същество като представа и образ – нижейки илюзии на своята магическа пръчица, но реално съм безсмъртна – стъпила здраво на земята и няма бури и мъгли, и заблудени пътища.

Любов, втъкана във всички векове и всичките съзнания в тях. Като милост и смирение. Увенчана с нежния венец на свободата.

Когато човек е свободен и установи визуален или умствен контакт с нещо, не го определя като красиво – грозно, мъжко или женско, удоволствие или страдание. Не само не се привързва към него като форма, но и към нищо крайно във възгледите. Нито се привлича, нито се отблъсква, а му дава абсолютна свобода. Усещане за вечна младост, безсмъртен мир и блаженство, изчерпване на вечната жажда и неудовлетворение/ на желанието/. Безпристрастност, сигурност, чистота. Вездесъща природа, иманентна, идентична във всички същества на вселената. Едното унищожава противоложностите, противоречията и кръга на раждането и изчезването. Просветлен мир.

 

 

*

 

Новородените птичета отварят човчици, пърхат с криле и чакат майката върху слънчевите и безветрени клони на джинджифира, за да ги нахрани. А тя загрижено и прецизно подбира даровете на природата, за да растат здрави и свободни, а душите им да укрепват пролетни и щастливи, влюбени в живота. Така е и с природата – като майка се грижи за всяко създание, обличайки го в слава и уникално творческо разнообразие и красота.

Нито едно същество не може да бъде подценявано. Всеки има потенциала да се просветли. Всеки е светлина през цялото време и е без раждане и смърт, ако не наслагва върху оригиналната си природа своите представи. Разделящите мисли отпадат. В погледа ни към съществата има безупречна чистота.

 

 

*

 

Нощната лоза е отрупана с щурчета. Пеперудите търсят мед в гроздовите зърна. Улицата е пълна със светещи фенери и жълти цветове на липи – отразяват се едни в други. Изписват светлина. До всяка врата цъфтят рози и великденчета. Разлиства се вселена от лъчи. Съзерцавайки дома си – пълни с блажена топлина. И всички сили – земя, огън, въздух, вода, сътворяват любов. Без маски.

Светът е чисто платно, върху което всеки рисува своята индивидуална картина, пъстра, като пръстов отпечатък различна. Пречупена през безброй изгреви и залези красота. Накрая сърцето се връща при извора – невинно и искрено като дете. Неописуемо щастливи. Златен покой и тишина.

Има любов – като течаща вода, неспирен океан и вечност неизменна. И всички мъки и възторзи, мигове и думи, се стапят в потоците на вечността. В една единствена Обич.

Който трупа щастие, намира и мъка – две неразделени противоположности – това е светът, потопен в потока на любовта и омразата. Но чрез мисленето си сътворих нов свят – в него – само бисери на чиста вярност.

Тялото, сетивата, мислите, чувствата и думите на човека са непостоянни – когато сме разбрали това, спираме да възприемаме себе си /истинската си природа/ като тяло, мисъл, чувство..., понеже просветлената природа е постоянна. Виждаме се такива, каквито сме наистина по природа – без граници. Но какво е положението в света? Промените в света са също в кръга на раждане и смърт, те не са  реални /реално има вечност без начало и край/, а са смяна на представите и илюзиите. Преходността на парите, славата и авторитета, на удоволствията, води до страх. Освободени от представата ни за самите себе си, първичната ни природа е щастие и чистота, непоклатимо спокойствие, ведър и волен дух.

 

 

*

 

Вечер, когато вървиш по кея, морето отмива пясъчните ти стъпки. И всички следи, оставени от живота, изчезват в мъглата на щастие – дълго чакано, благословено. По крайморската улица- карети, впрегнати с бели коне. Да тичаме на свобода за ръце, неудържимо! Загледани в морето, от величествения глас на водата – не се чува гласът на хората. Само аз и ти и звездите заедно с нас – високо, свободни, незримо красиви. Земята описва кръг – аз и ти ще се слеем във вечност.

Безгласна радостта сияе и неуловима, природата ни прегръща в своите обятия. Под музиката на звездите и приспивните песни на нощта, приижда сияещото ти лице и в съня ми ме очиства и ми дарява вечен мир. Неизречените думи спазват твойто съвършенство. И цветето по неведом начин разцъфва, невидим за очите, само се храни с Божествената Благодат. Нов свят, в белите одежди на естественото.

Свободата да бъдеш себе си /но не като ограничена визия, а като безграничен/. Природата е нашето съзнание, както и на всички същества. Абсолютна, безкрайна, неразделима във всичко, което живее /без образи и представи, без фалшиви прегради/. Фундаментална, вечна, постоянна, дълбока. Неегоистична, за разлика дори и от най- мъдрите философи, които мислят разделено /ако се ръководим от усещанията на сетивата и „плътския ум“, ще останем с ограничено съзнание/. Неродена.

Нежно сияние. С чиста бяла одежда.

 

 

*

 

Пъстрооките цветя се наливат с хубост. Кехлибареният цвят на водата, откраднала залязващото слънце, се разлива по моите ръце.

Брегът се намята със звездна дреха. И рибите блестят на рубинената светлина – облечени със звезди. Денят стихва. Чува се само звукът на пясъка под моите нозе. Дълбоко, в света на водата- мълчание. И чистота на водните лилии- невинни ръце. Щастие сега и тук – отсякъде валят ухания на кремове и рози. Свободно сърце!

Просветлението е винаги сега – представите /ограничените/ от миналото и бъдещето не съществуват. Когато няма аз, мой, мое съзнание, слушаш на сто процента, съзнанието ти е като камбана, която отеква в цялата вселена. Ако виждаш, чуваш, мислиш на сто процента, няма разделение. А ако не прилагаш аз, мой и мен като ограничени представи към всяка ситуация – и действията ти няма да са заблудени.

Кристално чисти ручеи си бъбрят. В багрите на залеза- пробудени струни и песни. Многоцветен сън – късче от дъга. Малък свят от прошка.

 

 

*

 

Елите през късния август са великолепни. Върху една пищна ела, разперила ръчичики, за да ни посрещне и приюти под сянката си, виси една единствена зелена шишарка, обвита в паяжинки. Прилича на последния летен подарък, който носи радост на катерички и птици. Млада еличка, закичена със злато. Сестричките й също блестят. Някои са еднакви като близначки с асиметрични прически. И в тази тишина като камбанен звън, ми разказват приказни неща, а аз не откривам думи от възхита, за да им отвърна. Изворчето им припява, изпъстрило люлката си с безброй хризантеми, утолили жаждата си под неговия благодатен дъжд. Пъпките образуват червени пръстени и се виждат отдалеч – приличат на царствена корона.

Някои елички и борчета са облечени в обикновени одежди, отдавна излезли от младенческата си възраст, преживели много лета и любови  и прошарени от слънцето си почиват, потънали в спомени, които им навяват птичите песни.  Други като принцеси в златни рокли, се извисяват с горда осанка. Тяхната жизнеутвръждаваща сила извира от стремежа им към висините, към слънцето.

В природата има безкрайно, неограничено разнообразие – едни неща ни изглеждат семпли и обикновени, други – надарени, талантливи, гениални. Но истината е, че природата на всички същества е еднаква и перфектна.

Вечнозелена младост, събираща в едно новото раждане и прастарата древност, новопокълналите стръкчета и вековните скали.

Няма разлика между обикновен и просветлен човек – и двамата са безкрайната природа, но гледната точка е различна. Когато осъзнаеш истинската си природа, клевети, похвали, признания, одобрения, са като шума на вятъра. Не можем да засягаме и да сме засегнати от другите. Няма да реагираме на неприятните неща, нито на похвалите, нито да изграждаме вътрешни мнения и оценки покрай дадена ситуация, нито пристрастия, нито твърдения, нито представи. Перфектна гледна точка. Ниво на виждане през постоянната свобода. Непривързани към представата за щастие и нещастие. Слагаме край на оковите и виждаме всичко като свободно, още тук и сега.

 

 

*

 

Поляната е изпъстрена с минзухари- лилави, бели, оранжеви. Съседната е покрита с пъстър килим от жълта млечка и синчец. Три чучулиги си почиват върху жицата. Какво приятелство, каква дружба, каква любов, заради която оцеляват всяка година, все същите, сплотени като пръстите, стиснати в един юмрук! Изписват кръгове с полет. И накрая всяко птиче каца до братчето си – притиснати едно до друго, върху жицата, която прилича на наниз от перли.

Изведнъж се почувствах като птицата, която пее на върха на най-високото дърво. И под дъгата на тази необятна белота и безгранично пространство, протягам ръце към светлината все по-високо и високо и крилете ми на птица се сливат с огненото кълбо, пулсирам в любовта на жар-птиците. Там няма омраза и тъмнина и сърцето ми пламти в копнежа на истинното изкуство на самата природа. Илюзиите свършват и цялото богатство и радост на гората, преливат в мен.

Душата ми бди със сведено лице – за да се отърси от представите и лошите сънища. В утрото зяпават птиците и пробуждат всеки минувач за нов живот. Докоснати от несравнима обич. И неродена девственост запълва празнотата в сърцето. Любовта не казва името си, самата тя е дар. Светилник в мрака. Не е мой дом това, което се руши. Нито любовта, която държа в шепата си и ще си отиде.

Измислиците се появяват една от друга и остават в нас като навици. Определяме себе си и другите като ограничени, непостоянни неща – като форми, чувства, сетива, умове, а всъщност всички ние сме вечност. Правим ги зависими от време /минало и бъдеще/, от пространство /тук и там/, а не ги гледаме в настоящето.

Колко е интересно да се погледнеш отстрани, сякаш всичко това, което е формирано в съзнанието ти, не си ти, а просто представа! Често се захващаме за думите. Думата също има начало и край и създава ограничена визия за нещата. Затова човек не определя, не наименува, не оценя, няма собственически поглед /това съм аз, това е мое/, не контролира – не приема и не отхвърля. Ако вървим в потока на свободата, речта ни също ще се пречисти, приемайки, че това не е мое и това не съм аз. Ще бъдем очаровани от свободата на тази изконна, стара, добра природа.

 

 

*

 

Колко прекрасно е да танцуваш с пеперудите. Искрящо жълтата принцеса ми показва кокетно балното си облекло. До нея оранжева- унесена в любовно танго. А белите са моите водачи по пътя, благославяйки го с добро. Отвсякъде долитат цветове на глухарчета, обсипвайки пътеката с бели скъпоценни камъни и обвивайки я в мъгла. Романтичните розови ружи, поляти от моята ръка с жива вода – любовта ги съживи.

Колко различна е любовта, ако сърцето докосне струните на всеобхатната обич. Всички създания – плетеници от огнени цветя – като елмази чисти. Когато природата те приеме в своето царствено ложе и опреш гръб до топлата земя – сърцето ти бие неудържимо от горещи чувства към всичко свято, от прошка и радост. Човешката душа се бори винаги за красота, с дъх на истина. Себепознание, разцъфващо от претворяване на космоса – душата благоговее пред неръкотворната, девствена природа.

Всичко е винаги чисто, нищо не е в своето естество добро и зло, чисто и нечисто. Средата между идеализъм и нихилизъм е реализмът, реалността. Истинското „себе си“ е като космоса – постянно, вечно, неизменно. След като няма раждане и смърт, защо да изпитвам страх от смъртта?

 

 

*

 

Магично езеро и път към с. Манастир, изрисуван с вълшебни поляни. До чешмата- гъбка – икебани от цветя, цели градини, заляли земята около стройните борчета. Кафява чинка, която стъпва с крачетата си камъче по камъче с мен- ангел- пазител в гората. Кацнала на клончето над главата ми, цял ден ми пее – поезия в звуци. Искрено, добродушно чувство – усмивка, дарено от безсмъртния Бог. Съцветия от нежност, разливат чуруликащата река като валс на Чайковски. Изпълвам сърцето си с щастие, съзерцавайки мига.

По един начин човек се радва на красотата на природата, по друг – щом докосне човек. Когато удоволствието е лично и егоистично –рисуваме вододел между красиво и грозно, добро и зло.

Окото разделя по посока приятни и неприятни форми, ухото – приятни и неприятни звуци, носът – аромати, тялото – усещания, съзнанието- приятни и неприятни идеи. В неутралната позиция е мирът и няма пристрастия, привързаност и антипатия. Който успее да види болката в щастието, вижда преходността на двете. Видели сме как действат върху собственото ни съзнание чувствата, ограничени от тялото или идеите. Когато не познавам цялото, са непостоянни /едното чувство преминава в противоположното/ и конфликтни. Това се пренася в отношения и натрупва навици и така се въртим в кръга. Отвъд него – необятна шир и вълни без приливи и отливи.

 

 

*

 

Около морето се носи ухание на диви рози, перуники, бели зокуми и божури, изпълващо въздуха със сладък вкус. Морето може да бъде и майка, и любовница, и мъдрец, който в мекия звук на водата, рисува съвършени слънца. Морето е дете, играещо с водните лилии на Ропотамо, подхвълящо в ръцете си огнени звезди. Морето може, целуващо лятна луна, със спирали от бели лъчи да сияе. И между камъните да крие остра вълна. Да бъде бурна стихия. Или Божия милост, осияла неземната хубост на целебна, свещена вода. Морето е жена, зов и мелодия. За да се роди светлина и да отидем оттатък.

Доброто и злото не са фиксирани, а относителни- зависят от възприемането на индивида, на сетивата.... Всеки човешки опит е приятен, неприятен и неутрален и когато отиде отвъд себе си, възприема истината за света.

 

 

*

 

В далечината, отвъд боровите гори, планинските вериги са разположени стъпаловидно- редуват се постепенно, обагрени от масленозелен до бледосин цвят. Последните хребети се сливат с небето и не можеш да разбереш дали са част от небосвода или от планината. Бледокафяво птиче, с фрак от розова и кремава окраска, се покачва върху едно малко борче и ме наблюдава оттам. Любовта го кара да общува с другите създания –  с мисли за добро, детското любопитство, а не глада. Колко добра е природата – спокойна, приветлива, свободна. Сред нея се живее волно. От ръцете ми политат бели гълъби, щом съм тук. В очите на дружелюбното куче, което минава по пътечката – откривам своето детство. Мълчаливо наблюдавам градините, пъстрокрилите цветя, заляти с топли цветове. Пламъци от огън са дърветата – донасят ми слънцето. Планината изпъстрена с наситени пастелени цветове. Долавям уханията на дивите карамфили. Играем влюбени, които се сливат в съюз. И напояват раменете на раздялата със сълзи. А правечната любов отдавна ни е сляла. Както когато два сродни потока, се вливат в едно море. При златната сватба на светостта, в чистия дом. Намерили подслон. При целувката на слънцето. И топлината ни гали. Предвещаващи добро пътища, озарени от лъчи, издигащи се в небето.

На фона на тази величествена природа, дребните човешки проблеми са като детска грижа, а раздробеният свят- сякаш игра. В човешкия свят, стресът идва от ограниченията, конфликтите /между „+“ и „–“/ и промените. От разделението, от пристрастията, от границите, от раждането и смъртта. Също ако живея в илюзорното бъдеще или илюзорното минало, далеч от тук и сега, от вечното настояще. Обсебен от приятни форми и отблъскващ  неприятните. Често човек се привързва към временни приятни форми, които днес ги има, утре ги няма – например едно красиво цвете, което ще увехне. Когато разберем кои сме наистина, няма страх, омраза, привързаност. Щом сме свободни от начало и край, сме свободни от страдание и приемаме нещата, каквито наистина са.

 

 

*

 

Русокоса поляна, цялата – обляна в слънце. На нейния фон– строени сенчести силуети на дървета. В центъра на тази слънчева заря, планината е разполовена – от едната страна сияние, от другата – сянка. Слънцето прилича на огромен фар – той събира всички съкровища на гората в себе си и свети на всяко създание, което е загубило пътя. Въздухът е прозрачен воал, а в него – безброй косове изпълняват песнопения. И сякаш в свещена литургия се оглеждат лицата на ангели. Разцъфнали като речни потоци и водопади – градини от цветя. Бистра, прохладна мъдрост –благословена да се роди във времена на жажда. В свещената баня, където ще поникнат нови цветове. И ще се разсъмне утрото на светлината. Близо до божествената природа и близо до всички. Танцувайки в синхрон с нея. При обичта, която ни води в сърцето.

В реалната природа, където всичко е свободно,  има върховен мир, свобода от проблеми, страхове, временни неща, зависимости и привързаности. Човек е спрял да създава ограничения и има разширено, освободено, пълно, цялостно и незимеримо, перфектно съзнание.

 

 

*

 

Малки дръвчета, порастнали върху скалите- накичени със златни, везани дрехи, сияят и се вълнуват от погледа на всеки минувач. Сякаш знаят, че учудените му очи се питат как по средата на тези скали, които ограждат пътя, е пораснало това бебе-борче или брезичка, или мъничка акация. Любуват се на малките му ръчици. На шепата цвят, с което се е окичило. А то сякаш им отвръща: „Ето, че и аз съм като възрастните – напролет се изпълвам с красиви цветове, а наесен ще дам вкусен плод.“ Над главичките им шумолят одобрително листата на кестените. Техният живот намира упование в скалата– как няма да оцелеят тези палави малчугани! Под тях тече река от жива вода. Сърцето ми се радва и ги зова с пълни шепи да раздават обич от капките жива вода, за може когато мине някой странник и ги погледне, никога да не губи надежда. Златни като езеро листа, които нашепват тихо: „Животът е винаги победител!“.

Когато се осъзнаеш като безграничен, неизчерпаем, всепроникващ, свободен, изпитваш радост и щастие, удоволствието на пълен мир. Безкрайната свобода не може да бъде поставена в рамки и описана. Безкрайно блаженство, цялостност и пълнотата. Чистота. Универсалното познание прониква във всички форми,  без да разделя. Очите виждат безпристрастно. Умиротворяване. Всички сетива са винаги радостни. Всемилостива мъдрост.

 

 

*

 

Зеленооката река с белите, обли камъчета, пее песен. Ручеят, вливайки се в нея, подскача в сватбен танц. По брега – докъдето ти стигат очите- разцъфтели кестени. Акациите се къпят в розов воал. Целят хълм– залят с блестящи брези. Мънички слънчеви храсти и борчета се катерат по склона, за да достигнат върха, блестят като живи, сякаш се движат от слънчевата светлина. Гората- есенна кралица, облечена във всички цветове. С ръждивочервени, кафяви, оранжеви и ярко жълти кичури. Край пътя – есенна тополка разпуща руси коси. И в тази дива красота – струи покой. Под слънчевите арки – минаваме, склонили глава. Необозрим океан от вечнозелено безсмъртие. Колко е хубаво да имаш пълно, недвойнствено, цялостно съзнание! Очите да са мъдри. Духовната сила – съхранена. Покоят- опазен. Няма нужда от думи – гледайки се очи в очи с природата. Думите могат само да загатнат нещата, но не могат да ги назоват. Да се преклонят пред полета на свободата. Влизаме в океана на мъдростта. Осъществяване на безграничната чистота. Море от радост, съвършени качества, универсални отговори на съзнанието. Превъзхождайки всичко дребнаво, пречиствайки всички същества – постигаме радостта. Добри и чисти очи, които гледат надълбоко, в светлината на мъдростта. Намерили вратата на безграничната истина и освобождението.

 

 

*

 

Лешникови дръвчета – писти се вият до върха. Върху балконите на всички селски къщи – изникнали потоци от цветя. По пътя – километри алея от накичени като гроздове по клоните на цялото дърво, ярко червени плодове на див бъз. Стотици дървета, разположени чак до кубетата на хълма. Кротко ни гали дъждецът от цветове на есенни цветя, разноцветни листа и корони на глухарчета. Лястовици кръжат наоколо и минават от другата страна на пътя и натискайки клавишите на дърветата, се впущат в старинни, ритуални танци, под съпровода на ветреца. Изконна природа. Човек й вярва, отваря крила и я следва. А тя го докосва мачински с невидими ръце и го взема при себе си, за да отпусне глава в безкрая и да си почине. Както детето с ръчички се вкопчва в майчината сила и тя му служи за покров. При спокойния й дъх. Кой би отнел от детето майчината плът- безсмъртната природа и нейната вечна прегръдка? Топлината. Красотата. Обичта.

Умиротворено сърце – постоянно щастие – като танц в радостта. Чиста светлина, съчувствено съхраняваща всички живи същества. Вродена природа, универсално премахваща временните проблеми.  На тези, които нямат покой, просветленият посочва мира – природата на нещата. Чрез чистотата притежава съкровището на радостта. Желаейки мир, блаженство и щастие на всички живи същества. Разширявайки се колкото целия космос. Творби на природата, потопени в океан от чистота.

 

 

*

 

Катеричка пресича пътя и се катери върху дръвче, обвито в бръшлян, сякаш скача на въже и изпълнява сложен еквилибристичен номер – кокетничи пред нас и гледа право в очите ни с блестящите си очи-мъниста с лешникова форма. Масленозелените листа на бръшляна, са накичени с фунийките на диви растения – отдалече изглежда така, сякаш старото дърво се е облякло в млада, буйна зелена премяна и е цъфнало в розови, червени, лилави и небесно сини цветове. Но истината е, че зад тази пищна маскировка,  дръвчето напълно изчезва и стволът му, по който тече живата река, сокът на дървото на живота, остава скрит. Листенцата ми приличат на пулсиращи мигове от живота, а цветовете – на коледни лампички, светещи в полумрака, за да посочат пътя. А живата вода в сърцевината на дървото тече и чака някой да протегне шепи и да я отпие, за да стане извор.

Изчезват сън и пробуждане. И средата между тях. Всеприсъстващи, без време, без минало, настояще и бъдеще. Вселена без сенки, космичен океан в покой, без вълните- образи на повърхността. Но нали и те се раждат от океана?  Независими от тях – пада воалът на тъга и на преходна радост.

Свободният не се захваща за представи, привързаности и пречки или за различните форми, изявени в космоса. Пречиствайки всички неща, за да вървят към мир и щастие, смелост и радост, и тиха светлина. Влизайки в природата на всичко. Широки очи. Неограниченост. Океанът е неограничен. Природата- широка, неизчерпаема, невъобразима. В очите на просветления- страданието на всички е премахнато.

 

 

*

 

Всичко наоколо е пропито от необикновена съзидателна сила. Няма нищо по- блестящо на света от брезата. Така силно искрят листата й, че хвърлят сянка върху белия ствол. В реката- червени и жълти хълмчета от есенни храсти. Отдалече приличат на елхички, накичени с лъскави подаръци. А край пътя, от огражденията прелива папрат – за минувачите – невзрачно, незабележимо растение. Но сега за пръв път, забелязах колко е красив – заприличал на висяща градина, обкичена със снежни топки от бял равнец, с ярколилави цветя с човешки ръст и жълти маргарити и синчец. Под гениалната четка на природата, дори и най- грозното същество, притежава мъдрост /хитрост/ или някаква тайнствена, магическа красота.

Няма красиви и грозни същества. Истинското тяло е  фундаментално недуално и въпреки това, изпълва вселената със същества и форми. Реалното ни тяло е чисто, широко, без сравнение в света. Като безгранично пространство. Когато човек се пробуди за реалното си тяло и съзнание, не робува на представи и привързаности.

 

 

*

 

Гласът на кукувицата в гората ознаменува идването на младата пролет. И се разгаря обичта ти към всичко живо наоколо – към трите кеклика, които осветяват боровите гори с божествено, ослепително вдъхновение. Свети пазители на поля и ливади, оставящи в ръцете ти перо на чисти песнопения и обич. Към първите лястовици – те непрестанно прекосяват пътя, за да ти се покажат и летят до залез слънце, радвайки се на свободата си. Към долината, изпъстрена с великолепни цветя, ухаещи на мед. Към себе си – този огнен, цветен спектакъл на пролетта те прави едно с красотата на света и разглеждайки неръкотворните картини, се чувстваш част от един живот, отвъд пределите на разума. Ухание на сливов цвят донася вятърът, а аз се люлея над него като детско хвърчило и докосвам небето.

От дъжда на истината, пораства безгранично чисто цвете. И добродетел без граници. Блаженство, което не спира. Със светлината на мъдростта идва спасението от безброй болки. Радост без край. Комфорт и щастие, свободни от стрес и страх. Разрушавайки мрежата от невежество и спасявайки всички живи същества. Откривайки, че всички същества, споделят една и съща истинска природа, която не можем да видим, понеже сме в заблуда. Разбирайки липсата на форма и ограничения, както и че са безкрайни, създанията са в пълно единодушие помежду си.

Благоуханен венец пред стаята, пълна със сладост. Слънцето – кандило на свята служба. При живото богатство на живота. Съкровища на обич.

 

 

 

*

 

Кафявочервени брези. Гледам отдолу – нагоре гората край пътя. Вижда се само прозиращото слънце, стройните стебла на боровете и осветените от слънцето върхове. Необикновена красота. Пъдпъдъците пеят в тревата. Две чинки ме посрещат на най-ниското клонче – вземат си трошици от моя хляб. Над главата ми кръжат ята от птици. Безброй осветени пътечки – като неоновите булеварди на Айфеловата кула. Плясък на вода под тялото на рибите. Колко мъничък е човекът! Потънал в малиновата пелена на залеза, а гората сякаш става по- могъща, уголемява се от целувката на слънцето, прелива се с небесната вълна. Каква свята тишина! Когато не закриваш красотата на цялостния човек с представи, светлината на слънцето е преклонение пред всепроникващия Живот. Огледало, което отразява съвършената простота на идеала.

Там, където млади кълнове се галят с главици. Там няма изоставена любов и надежда, и незрели плодове. Няма кръстопът и тъмнина. И всички са приятели и вратите на душите са отворени.

В ограничения свят, доброто е субeктивно – зависи от разбиранията на човека. Относително е – добро е, по отношение на злото / когато дефинираме какво е добро, въвеждаме злото- с него назоваваме това, което остава извън доброто/. Освен това е временно /има начало и край/. В света на промените, човек е смесица от добро и зло /не може да му се постави краен етикет, напр. „идеално зъл…“./. Като всичко преходно като представа, едно и също нещо може в един случай да е добро, в друг – зло /напр. храната – в умерени количества води до добро, в големи – до зло/. В безкрайността няма граници – има само свобода и вечно блаженство. Без добро и зло – съвършенство на първичната природа. В относителния свят,  цялото страдание и радост зависят от условия, успехът и загубата са временни – когато условията свършат и те приключват и това прави съзнанието несвободно. Докато когато човек се просветли, зависи от себе си. Равнодушен към временния вятър и на двете.

 

 

*

 

Утрин – млада месечина, отвлечена от чаровния ден. Градът на кестените. Толкова много дръвчета, подредени като поклонници край пътя! Цъфнали, приветливи – спомен за детството, за безгрижието и тишината. Между тях – арки от акации, празнуващи моминския си празник – облечени в розови рокли с блестящ от слънцето десен. Върху лодката на зелените меки треви, обкичени с венци от буйни цветя. Блестят най-много от всички, прегърнати от слънцето за цяла вечност. Целувки между ухания. Всичко наоколо кълни в свят копнеж да се слее. Единство – извор на хармонията и невинна утроба.

Нашият ум рисува света с четката на Духа. Съзнаниено е корена, от който израстват всички неща. Ако човек разбере съзнанието си, е разбрал света. Извън съзнанието няма свят, няма вродена природа и просветление. То не съществува извън природата. Съзнанието е природата и природата е съзнанието, безкрайната, Божествена природа. Тя не върши добро и зло, в нея няма ограничения, раждане и смърт. Когато осъзнаем природата си, ще се освободим от колелото на раждането и смъртта. Да се просветлим, значи да видим собствената просветлена природа, без начало и без край. Ако не сме познали себе си чисто, кристалната си невинност, а сме на ниво двойнственост, не сме прекосили кръга на раждането и смъртта. Не сме се откъснали от зациклянето, от постоянната верига. Да видим вродената си природа, без да се разделяме от нея и от другите същества. Поезия, в хармония със законите на космоса.

*

 

Път от вековни орехи, покрил хълма и бели скали с руси коси.  Върху скалата се извисява горичка с ограда от ръждивочервени храсти и пъстролики цветя. Прелитат гарвани и пущат орехи върху стъклото на колата, за да паднат отворени на пътя и да си хапнат от тази разкошна вкуснотия. Хитростта и мъдросттта на природата. Есента е като картина, нарисувана със цветя в свежи багри – кафяви поля, светло и тъмнозелени гори. Брези, подредени като мостче в реката. Дребни бели камъчета подтичват по коритото й. Безветрена вода със свой собствен, неотразен блясък. Нарцисите приличат на разцъфтели замъци – пламтят в някаква магия на слънцето, чевръсто повдигат главици. Тополките – разпуснали коси се къпят във водата, без дрехи – приличат на палави деца.  Навред – синееща тишина. Само трелите на песнопойните птици се чуват.

На мястото на радостните срещи се сливат нашите сенки – сякаш пролетни стръкчета, докосващи се лист по лист. Крехки, като вятъра раними. Светят две звезди в далечината, протягайки ръце една към друга. Необясними, чувствата се стапят в топлината на нощта. За най-красивата любов човек запазва неумиращите думи и жестове на благодарност. Хвани ме за ръка и да отидем в градината на вечната любов. Като чудо изгревът ще озари лицата ни. В нея всички съдове в природата са напълнени от извори на живот. Благодат, божествен нектар, смирен и волен дух. Там се лее свежест и живот като пороен дъжд и роса по цветята остава.

Ограничената любов е временна – когато обожавам някого, аз се разделям от него и формирам представа, граници и влизам в кръга на раждането и смъртта /чрез страха или респекта към форми/, правя я смъртна.

 

 

*

 

Самотна роза сред дивия трънак – късче младост и надежда, изпратена по крилете на гълъбицата- като свят знак за любов. Дори и една роза е достатъчна, за да ти свети в нощта, и една гълъбова песен. Изисканите струни на аристократична красота разлиства всичките любови и прелива в сърцето чистота. И нежността, събрала всички имена, извайва се в цвете. Нужна ми е само тя, за да усещам пулса на дете, с благодарност, че мой е бил света, прекрасен като славеева песен.

Изтичат минутите – река, разливаща водите си през алеята на живота, която води към светлината на белия път, на вечността. И мигове – узрели череши, чакат да ги откъсна. Като дете на светлината – радостта е само в настоящето. Просветлението е само настояще и човек вече не се ражда и не умира, не се появява и не изчезва, не расте и не намалява, не е чист или нечист, няма неща, които в живота му са минали и сегашни, истински и фалшиви, от мъжки или женски пол. Не е глупав или мъдър, стар или млад, смъртен или безсмъртен. Не може нито да задържи безкрайната си природа, нито да я загуби. Капацитетът на съзнанието му е безкраен. Съзнанието няма граници и реалното тяло няма граници и не се променя /само материалното е обект на раждане и смърт/. Ако човек не се прикачва към появявания /форми/ е просветлен. Строшил е всички бариери. Наистина, под маската има нещо много чисто!

 

 

*

 

Две борчета, подобно на чадърчета – еднакви, симетрични.  Докосвам с лицето си зелените им ръце. Общувам с птиците и пеперудите. Нанизвам си гердан от цветя и капчици роса – блестят като перли на лунна светлина. Пея със сърце, политайки с музиката на дивите канари. Заспивам сред благоухания, окъпана с мирис на билки, треви и цветя. Тичам през полята като дете в рая, събрала в ръцете ароматните звезди. Тази свобода, дарена завинаги от природата – като бяла статуя на обич, кой ще ми отнеме?! Или любовта, подарък от целия космос, от Божествената светлина! Вървя по брега на рекичката – докосвам с ръцете вода, галя житата и питите слънчогледи, с косите си прегръщам вятъра с нежност. Ненакърнима, безсмъртна, свободна. Като това синьо небе, обвито във вечност.

Нищо не е способно да ни увреди, понеже природата ни е есенциално чиста, истинското ни тяло е чисто. В него няма глад и жажада, топлина и студ, удоволствие и болка, справедливости и несправедливости, слабости и сила. Те съществуват, защото сме привързани към материалното тяло и тези неща се появяват. Когато спрем да се прилепваме към ограничените представи, ще видим нещата, каквито са, свободни от раждане и смърт. Ще имаме духовна сила и мир навсякъде. Просветлението е нашето оригинално съзание, в него няма форми и характеристики. То е като безкрайно пространство и не е съзнанието на материалисти и идеалисти. Но просветлението не е извън материалното тяло. Когато смъртните достигнат до безстрастие, виждат дълбоката си, просветлена природа.

*

 

Лястовичи полет в дъжда – под съпровода на вълшебна музика – океани нежност. Окосена, яркожълта трева – борче хвърля сянка върху нея и хлад върху кожата й в летния ден. Пара се вдига от земята, слънчеви вихри се сливат с дъжда. Танцуват вихрушки. Пътища, огрени от слънцето – сякаш е без заник. Слънце и дъжд в едно – циганско лято, илюзия, нарисувана от моите есетива. От гръдта на майката земя – най-ценното мляко, за да издигнем в себе си онова, което наричаме природа. Хвърляйки хиляди златни семена. Покълва щастие неземно. Прекрасни лебеди около езерото, вдигнали гордо глава и водни лилии по Ропотамо – белите цветя на живота.  Нашата лодка. Сладкопойките композират чудесна музика в нощта. Светят цветни градини със запалени фенери. А аз се оглеждам в тях – за да видя приятеля в себе си и после всичката пламенна светлина да ти дам.

Когато съм огнената белота на жар- птицата, която излита от пепелта, ограниченията изчезват. Щом ограниченията се появят, реалността се закрива. На практика просветленото съзнание не зависи от нищо. За пробудения, в този свят нищо не зависи от другото- всичко е като безкраен океан без брегове. Докато във вселената на противоположностите има зависимо раждане – те заедно се раждат, заедно умират. Когато изчезнат сетивата, тялото, умствените представи, се открива светлината. Ако човек опази мислите си от ограничения, изпитва щастие. Той наблюдава формите, но не е засегнат от тях. Когато личността знае как да гледа на формите, те не се пораждат в съзнанието. Щом възникне ограничената мисъл, се появяват добро и зло, ад и рай. Затова крайните концепции биват отрязани от корен. И усещаме вкуса на единствения дълготраен плод – свободата.

 

 

*

 

Когато небето затвори рубинените си очи – звезди и заспи сладък сън, тогава да тръгнеш в летния дъжд, да танцуваш с боси нозе и да тичаш на воля по планинския път. В тази очарователна нощ, само елите са будни и осветени от уличните фенери, присядат на верандата, рамо до рамо, за да слушат приказки, по които се захласва луната. Забравят за земния си път и като райски птици политат нагоре. Сякаш прекрасни девойки, търсещи звездния принц. Оглеждайки се в пъстрото огледалце на уличните локви, въздишат от любов. Аз облягам глава върху стройното им стебло и чувствам как всичко в душата цъфти. И ставаме едно. Поздравявам последните лястовици: „Здравейте, любими мои. Нека нощта ви приюти с нежната музика на звездите и танците върху Млечния път. Бъдете все така благословени и добри!“. И как да различа тази любов, която струи от бялото им сърце, от сладкия сок на брезите, от песните на чучулиги, славеи, дроздове и скорци. Прекрасни временни форми, изрисувани върху свято лице.

От ограничена гл. т има разлика между смъртно и безсмъртно – когато разграничава двете, както и напр. мъдър от глупав..., човек е пристрастен.  От свободна гл. т, обаче, няма разлика. Понеже смъртното е само представа в една реалност, която си е винаги безсмъртна. Свободният знае, че всичко по природа е безкрайно- в него няма заблуди за раждане, смърт и граници. Той вижда надълбоко, не само на повърхността. Безпристрастност.

 

 

*

 

Ако си бил свободен като небето в юлската мъгла от птици – ненапразно си изминал земния си път. Ако с добротата си помилвал раненото сърце на кротката сърна и гълъбите с излекувани криле и си повдигнал с ръце прекършеното цвете – заслужил си живота – ценен дар. Обичта като прохладен дъжд измива раните от вчера и напоява с простор и светлина душата, която дарява волност на другата душа с невинно чувство, носено в пазви на дете. От всяко красиво сърце, падат върху градината на живота прекрасни дъждове. Оросена с благост, щастие и радост, земята се покрива със цветя.

Всички създания са пъпки от дървото на Живота, напоени с жива вода. Прекрасни, уникални като ароматните рози в градината на Великия Градинар.

В тялото на смъртните е неразрушимата, пробудена природа. Подобно на слънцето, със светлината си запълва безкрайното пространство. Но забулена от облаците на сетивата, се скрива от погледа. Когато илюзията мине през вратите на сетивата, се получават ограничения, пристрастия, притежания, желания... и ние сме подведени в тялото и ума от тях до момента, в който се пробудим за нашите корени. Тогава се достига до хармония на тяло и ум. А в мига, в който нашето съзнание е чисто – и съществата са чисти. Затова човек започва пречистването от себе си.

*

/по повод на избиването на животните и спорта убийство лова, коридите... неща, които засенчват славата на човека като разумно същество, което владее земята и я облагородява със своите действия и идеи/

 

Животът на една жена, потънала в Черно море, бе спасен от делфин. Разказа ми потресаващата история за тези интелигентни, благородни, великолепни създания, чиито сърца надминават по красота човешките. Влязох в  делфинариума – усмихнатите лица на делфините и на греещите деца сякаш се бяха слели в едно слънце, което засия над водата. Делфините чувстват, обичат. Може би имат очи за това какво е красота и сърцата им се вълнуват от музиката и изящното изкуство. И ако те ни виждат като картина, изпълнена със светлина и ни даряват живот, как гледат на тях човеците?!

От гледна точка на цялото, всички сме еднаква природа, безсмъртна. Ако личността умре за миналото и за всички представи за света – забрави кой човек към какво е бил прилепен, пристрастен, към каква ограничена визия, ще възсияе фундаменталният характер.

 

 

*

 

Дървета – столетници, разположени върху хълма. Конче храни малкото си. Вдига се на крака, щом ни види и издава радостни звуци. Птици, които летят ниско, почти до моята ръка и се галят в тревата, проправят пътеки с нежния вятър. Никой не е самотен пътник – цялата природа, вплетена в едно изкуство, ни обича. И арфи на поети и на птици, възпяват цялостната красота. Градината е сплела детски плитки с огромни панделки – черешите и дюлите цъфтят. Цветове на праскови и кайсии- падат върху земята и я покриват като килим. Лягам върху тях и земята ме пречиства с топъл дъх.

Колко е красив животът сега, в този миг, с какви мъдри и великолепни същества е изпълнена вселената и колко малко я познаваме! Що се отнася до просветлението, човек постоянно прави планове, теории, за да търси истината и обръща гръб на природата тук и сега. Ако не се захваща за формите /ограниченията, границите/, вродената природа ще е налице. Оригиналното не е нужно да се пази и поддържа, защото то е в основата неизбежно – когато разберем това,  страхът изчезва.  Всичко сияе от самосебе си и се връща към източника. И няма култивирана добродетел, а личността е добродетелна по природа.

 

 

*

 

Какво е свобода – истинска, вечна, непреходна, която не е плод на въображението?

По тялото на просветлените дръвчета тече блажен сок.  Короните, в които се е спряло слънцето, не помръдват от спокойствие и тишина. Птица лети в кръг. Под белите камъни –  непресъхващо изворче с жива вода.

Няма нищо за постигане като цел и представа. Ако нещо може да бъде постигнато като ограничена същност /с начало и край/, то е заблуда. Няма нещо, към което съзнанието да се привърже, да го огради в представите си и да остане свободно.

 

 

*

 

Безпределната ни близост с морето – копнеж, надежда и вяра. Място свещено, с могъща енергия. Красота, поразяваща сърцето и девствена духовност. Когато ме докосне, душата ми се преражда в слънце, цъфти и пръска радост и сваля оковите на временното. В косите ми се отразява слънчевата светлина, прелива се в нежност. Дух – съвършенство, чистота, природно начало. Обединени струи се сливат в мощен водопад. И мойта същност ми вдъхва Божествена опора, сила, истина, невинност и съвършено милосърдие. Посрещам изгревите с морската роса, изконно чиста, без да съдя за грешките на минало /което изчезва като сън/, понеже нося другия в себе си. Узрели за мигове – любов, изпълнени с прошка. Завръщане при корена. Чрез покаяние политаща душа нагоре като гълъб бял. „Прераждане“ в море, в дете, смирено преклонило глава пред светлия всемир, във вода, отмила грешките, превърнала ни в чистота. Отворили златните двери, с ум и сърце, отключени за птиците, водата, въздуха, земята, живота с неговите тайни... Като влюбени, които гледайки се в очите, спояват сърцата си, туптят в едно и тишината бяла ги извайва в безбрежност.

Нероденият и неумиращият е в съгласие със света. Загуба и печалба са две страни на една монета. Защо да говори за добро и лошо? С погасяването на живот и смърт, начало и край, задълбоченият ум влиза в абсолютния принцип. Където няма две. Субекти, които са отделни, изолирани от техните обекти, изчезват, както и обекти, които се изключат от субектите, изчезват. Всичко съществува в зависимост от другото – това е дуалността. Всъщност няма субект– обект, виждащ – виждано, а имаме силата на едно завършено същество.

 

 

*

 

В детството си, обичах да минавам по тези места- да докосна водата на езерото, да прегърна дръвчето и помилвам тревата и боса в дъжда, да го оставя да ме измие в слънчевата роса като в любовен танц, да излее върху душата ми хлад и покой, жадувано безгрижие. Да разстели премяна – обич – като благ еликсир, да ми даде светлина.

Там някъде, през святата вода, която го облива,  през дъждовните спирали, човек отсява истината от лъжата. Достигнал сърцевината, одарен с непорочност, слят с Божественото. Роден отново в чистата утроба. И щастие – експлозия на нова вселена, го качва на върха. Където вижда с очите на учудено дете –  безкрайното лице на езерото и чистата възвишеност. Докосва кръга, по който тече живота. И водата – изпъстрена с лотоси и детелини – с щастие и съвършенство. Потъвайки в глъбините на света и на душата си. В ефирното пространство, в което „се ражда“ отново и отново- като безсмъртен.

Съзнание, освободено от идване и отиване, от понятия. Когато се създаде формата, идват възприятията за това че има много различни обекти, освен нас, пристрастността, привързаността, чувствата... всички ограничени неща. После започва противопоставянето на формите. Какъв е погледът от позицията на средата – недуалност, при която противоположностите са невалидни /вкл. и свят – трансцендентално.../. Средата съществува по отношение на противоположностите – ако ги няма тях, и нея я няма. Липса на отправна точка. Свобода. Преминали с полет през космическия тунел, към светлината, която няма край.

 

 

*

 

Птиците поемат на път, а с тях и аз, и този ден. Понесени от прозрачните ръце на светлината, с копнежа на летенето, докосваме сърцата и телата си. В порой от светлина, растат цветята. Денят е с мирис на усмивка, на чист поток. Със сини стъпки се приближават всички към живата вода- и рибите, и зайчетата, и пчелите и в това любовно утро, отпиват от кристален ручей. Разцъфват райските цветя. Мигове – красота – слънчеви късчета – падат върху земята. Звездите, целунали я с рубинени искри, се отразяват в градината, в капчици роса – горещо ме прегръщат в летния порой. В акордите на нощта, радостта ми – млада птица- не свършва. Минутите за обичане нямат край- изливат се в музика. Идва празникът на лятото, сътворено от синьо море и небе, и нежни висини, огрени с обич. Върху всички прегради, които ни спират да вървим един към друг, ще пораснат цветя. И в душата със залапена свещ ще вървим. Красотата ще издигне глас и ще се отлее в хиляди рози, ще отлетим в щастливия край. И ще бъдем като ласкава музика, която гали лицата на влюбени. Миналото онемява като отронен лист на цвете и сенките се стапят. Животворни ръце и устни сладост, тяло – благоухание от райските недра. Душата огледало на Неговия Дъх. Обичайки всички по рождение, през цялото време, до смъртта – любов, оживяваща в безкрай, във всичко сътворено. Сърцето – отворена врата за всекиго, за чудото – живот. Затворили кръга и сляли се с вечното.

Свободните нищо не приемат, нищо не отхвърлят, освободени са от кръга завинаги. Мисли и състояния отвъд чистота и нечистота. Те не пораждат мрежа от размисли, гледки, сетивни възприятия отвътре и отвън. Гледат безпристрастно- приятните неща без привличане и неприятните – без омраза. Който търси свободата във вид на външно появяване, на ограничена форма /нещо ограничено/, как ще я намери? Ако някой е прикрепен към „е“ и „не е“, грешно и правилно, не е съвършено мъдър, засенчва потенциала си, поставя препятствия в своето съзнание. Човек има всичко, от което се нуждае, вътре в себе си. Ако престанем да гледаме на нещата през техните временни аспекти – като идващи и отиващи си – тогава в цялата вселена – горе, долу, наоколо, няма да има и зърно на нещо, което да не е нашето собствено съкровище, което да не е нас самите.

 

 

*

 

Слязла в дланите ми музика и светлина – навсякъде разпръсва твоя дъх. Изкачвам се по стълбата на красотата. И звуците на пиано при изгрев слънце, звучат като камбана. Душата ми полита с весели танци – на юг – при птиците и неотиващото си детство, при лятото и сините вечери. И в шепите си отнасям слънце и нежност. И обич – безкрай – като щедра земя.

Цветята, в пробудената утрин на шарените поля, ме поглеждат и ми махат – всяко едно е копнеж. Още само миг – и ще дойде светлината без звук. Ще запали уличните фенери, ще ги погали нежно с трептящия вятър. Ще потичаме с него и ще залеем с музика земята, ще попеем със залязващата луна. И в очите ти – милостиня, ще се стопят цветовете на есента. Като утринна роса в нозете на сърна е нежно утрото. И ранните звезди, паднали върху слънчевите стъкла, го даряват с блестящ ореол. Сякаш притаили дъх във възторжена литургия се изправят младите дръвчета. И от целувките им прелива слънце. Щастие тук и сега!

Който не е видял безграничната природа, се привързва към теориите за промяна на абсолюта. Истината не може да бъде прозряна с ограничения интелект /натрупаните знания за неща с начало и край/. Природата на съзнанието е неразривно чиста истина. Ако не следваме изяви и форми, които пораждат разделение, сме стигнали безпристрастността. Между нашето съзнание, просветленото, чуждото съзнание и Божествената природа, няма разделение. Отваряйки ума си, премахвайки пречките, възприемаме директно източника на съзнанието. Просветлението не е нещо далечно за постигане. Дълбоката ни природа е просветлена!

Над главата ми прелетя разкошна благословена птица. Имах чувството, че денят в гората не иска да свърши. Целият хълм и веригата от борови гори бяха обляни в такава светлина, като че ли е изгрев, сякаш слънцето не иска да се прибира у дома и е изгряло отново, преди да залезе. Всички борове сияеха, други – бяха облечени в пъстрата дреха на светлосенките. Птиците пееха и след залез- сякаш сега започваше животът и радостта от него. Като че ли не желаеха да прекъснат сладките, пълни с обич и благост разговори със слънцето, с катериците, със сърничките. Колко различна е гората, колко е добра! Дали я познавах изцяло, в дълбочина?  Такъв покой, свежест, благодат и красота, каквито няма при хората. Прекрасна, дори и на залез!

На небето засвети бялата луна, под нея – свилено жълта поляна. Природата те поразява с красотата си, спира дъха ти, облагородява те така, че ти се иска да бъдеш добър, да летиш в доброта и щастие, за да наподобиш поне малко нейното съвършенство. Озарява те мисълта, че единствено това има смисъл в живота. Допирът на тялото до земята, те залива с майчинска енергия и топлота. В този миг ръцете ти рисуват небе, очите ти плуват в море, целунато от слънце. И в тази тиха нежност, дишаш синева и възкръсва животът ти като лумналата светлина на утрото. Щастлив, с аромат на диви ягоди и малини.

Очите ти се гонят с птиците и дивите цветя и те залива бяла нежност – ефирна, с тайнствения шепот на природата и чувството, че си намерил сигурно огнище. И красота – като цветовете на ухаещите дюли.

Изведнъж, когато ме обхвана тъга, че се разделям със слънчевата гора и сияйните хълмове, с жълтокосата ливада на Рожен, стана чудо. Като във вълшебна приказка, докато се движех по асфалтовия път, потънала в мисли, възхищавайки се, че красотата преобразява човека, изведнъж цялото слънце излезе на пътя и ме огря с ослепителна светлина. Никога през живота си не съм виждала такава силна светлина. В този миг слушах прекрасна ария на Андреа Бочелли, която звучеше толкова величествено, тържествено, сакрално, вдигайки духа във висините, че имах чувството, че вратите на рая ми се отвориха и аз влязох в заслепяващата очите и изпълващата всичко наоколо светлина. Изпитах толкова силна вяра и надежда. Човечеството никога не трябва да губи надежда – животът някога ще бъде по- прекрасен и от най-вълшебната мечта. Усетих надеждата като реалност, като смисъл и истина, сякаш сбъднато обещание на Живота, изпълнен със сила, достойнство и величие.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Настя Байрактарова

автор

 

Непресъхващият извор

на радостта

 

художествени миниатюри

 

Мария Ковачева, редактор

на корицата – снимка „Фонтанът на дружбата“

 

ISBN 978-954-9449-61-7

 

 

снимка на zvezda77