Търсене

В цветовете на изгрева

7 Ноември, 2016 - 22:29
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 53

Настя Байрактарова

 

 

 

 

 

 

 

 

В ЦВЕТОВЕТЕ НА ИЗГРЕВА

лирика

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

©Настя Байрактарова, 2014

ISBN978-619-7180-07-7

 

 

* * *

Толкова са скромни твоите очи –

загадъчни и тайнствени,

изпълнени с чест, с достойнство,

със синя чистота и вярност.

Толкова е странно твоето сърце –

така влюбчиво и невинно –

сърце на ангел –в свят на маски,

на тъга и преходност,

на недостойни мисли, жестове,

на бързо изгасваща искра.

Толкова желани са твоите ръце,

отронващи с топли длани слова –

познати и далечни, от прекрасни светове –

мечтани и жадувани, и вечни,

в младите мечти на буйното,

красиво и невинно юношество,

облечени в прекрасни цветове.

И потънали в небесата,

като бели птици в златните подкови-облаци,

със целувки и мелодии,

със звуци на пиано – посрещахме зората.

Твоят лик – така красив, че сякаш нереален –

рисуват чучулигите в небето

и сърцето ти, подобно слънце –

спуща своите лъчи край мен,

сякаш музика, отронена в сърцето на детето,

което притаено –се крие някъде дълбоко

в световете на духа ти.

Като знамение

на някаква усмихната съдба,

пропита с любов – вълшебен,

неочаквано дойде,

неповикан от душата ми,

която скърбеше в нищетата на света.

По-красив от видение и по-добър от ангел,

по-достоен и изпълнен с разум

от Божествено създание,

по-мъдър си от светлината

и любящ, истински любящ, нe възприемащ

никога смъртта, омразата –

като късче от живота,

а сякаш миг, посрещнат

с усмивка и презрение,

с вътрешен покой, с мълчание,

политнал над света с млад чар,

строшил ярема и хомота.

Безмълвен, силен, смел като скала.

Със цветя в ръцете – живи, приказни,

незабравими като теб,

останал мечтател в душата,

осмелил се да повярва в красотата –

ти стоиш пред мен –

млад подобно недопята песен,

прелестен и чист

с чувства – поема недописана,

омайваща и свята.

И носиш в дланите си свободата

като видение на небесата –

удивителен и истински.

Моярадост ивеселие,

неочаквано прекрасен плод!

Защо душата да скърби,

след като твоето сърце –

вече е едно с моето,

а не далечно и жадувано,

в недокоснатия хоризонт на някаква мечта,

на сън-живот?!

§Ех, мои нежни устни,

моя амброзия и сладко вино,

изпито от сърцето мидо дъно,

лъч мой, слънце, светлина,

рубин скъпоценен и свещ,

която осветява мрака,сияеща луна!

Душата ти ми повелява

да се къпя в красота.

Ти, мое истинско, прекрасно битие

и рай. Съществувание на моята душа!

Животът ни, подобно сянка на чинар –

разпуща своите коси.

И като лястовица след дъжда,

която предвещава слънце, пролет и усмивка

в топлите и летни дни, от птичи поглед –

поглеждаме на този свят

и той преобразява се в различна белота,

в която не се делим

на знаещ, виждащ,виждано.

Не съзерцаваме форми,

събития, неща –вън от нас,

а само светлина.

И цветът му – пълен с живец,

сгоден за пламък райски

донася изобилен плод,

за да живея сред багри, в съкровището

на напъпили дръвчета,

които пилеят пролетта

на този свят живот.

Прелетните птици,

прекосявайки хиляди морета –

се връщату дома и свиват гнездата си,

в най-волните пространства.

Световете стопяват се в един поток.

Първо се появява желанието

от едно да стане много,

после от много – едно.

Да се върнем към вселената,

за да я създадем отново.

Да плисне с подмладена хубост

девствен, юношески, позлатен живот.

И пролетният дъжд вали,

без да спира дни и мокри дървета и цветя –

със свежест и с аромати

и скрити от дъжда, като петна от слънце –

в прегръдки стапяме душите си,

блажени и щастливи,

простили всичко,

без да обръщаме очите си назад,

благословили с чар и щедрост този свят.

Птиците кацат на брега на езерото,

загледани в пространството,

полегнали между облаците

и тези пролетни цветя.

Съществуването, любими, е за кратко време –

затова да се освободим от страданието!

Под стрехите –

гнезда на песнопойни птици

и обитателите им –

разливатстройни гласове

и арфите им се издигат

чак до виолетовите нежни хълмове

и резедави планини,

там, дето светлината ни зове.

Тяло и душа – едно единно цяло –

не познават брегове.

Вселената – като вечност е безкрайна,

без раждане и смърт.

Пронизала с блаженството

далечни светове.

От този миг нататък –

ти винаги ще идваш с пролетния дъжд

и в живота ни – вълшебен, кратък,

във всички небеса –

ще зазвучават твойте песни,

плиснали в чертите

на горите, планините – изведнъж.

Ще е открехната вратата на чистата любов.

И в тези необятни, приказни вселени –

ще има нещо,

което никога не се променя –

една неземна обич,

вълшебна като дъжда

и светла, събрала всичките слънца.

В златното дъно на морето

и на пурпурните хълмове и планини,

попили лъчите слънчеви –

се отразява вечността.

През погледа на ограничена форма,

на създаване и разрушаване –

природата променясе и в свойто ярко,

светещо и звездно тяло –

разпилява хиляди лъчи на светлината.

Добро, зло – всичко съществува

като една тясна представа.

А същността е без начало, край,

без качества и страсти.

В далечината, майсторска ръка

извайва радостта – чрез свитата от чучулиги

и аромата, извлечен от полските цветя,

от пролетен разкош,

белязан с лавандуловите мириси

и парфюмите на нежните дръвчета,

които на своя ангелски език –

на този свят раздават най-скъпоценните

парфюми, създадени в небесния светлик.

Ти, моя пролет, радост, смисъл

на всяка глътка въздух и вода,

любим – изваян образ в душата ми,

мое цвете, усмихнато, ухаещо в утринта!

Ти като факел сега огряваш

истинския вкус на живота –

победил смъртта

и сякаш смарагд изящен, благороден –

блестиш с чар в нощта.

Сърцето ми разбра,

чевсички освободени същества

са цяло –прелестно и неизменно,

събрани в дланта на вечността.

Всичко във вселената

е безсмъртно по природа.

Ако се разделяме напълно –

значи се отделяме от общата природа,

която ни свързва помежду ни,

от единството на Любовта.

И пада по устните ни пролетта –

със целувките вълшебни на дъжда.

Очите ти – като мокри сини незабравки –

блестят подобно капчици роса –

близки, нежни, топли и познати,

разтворени в разпръснати искрици

на обич, на нежен,

приказен екстаз и свобода.

И върху моето сърце

е легнала усмивката ти,

споменът и свежата земя,

напоена с чистотата

на наште първи чувства –

първата дарена роза

и небето в пелената на дъжда,

пронизан от лъчите слънце.

И този дъжд на младостта, повярвай,

никога не ще отмине,

ако мислите ти са при истинската, вечна,

пролетна любов,

при зрънцето на святата и райска свобода.

Виж, с нас е цялата вселена,

празнуваща с радостта в сърцата ни,

с безсмъртен благослов.

Ти мое цвете, сладък мед,

съкровище нетленно –

с душата си проникна

във всички тайни на този необятен космос,

прозирайки в него фина

и интелигентна красота,

гнездо на птици и любов.

В моминското сърце

на богатата с хубост

и цветове река –

всички неща са форми на природата,

едни и същи, за цяла вечност,

същността е всепроникваща

и озарена от прекрасна светлина,

от чуден и брилянтен зов.

Погледни небето, любими –

на теб и мен се усмихва слънцето,

цветята и птиците, които обичат ласките

и нежните, вълшебни думи на любов –

стоят на нашата веранда,

пеят и сънуват свойта сбъдната мечта.

Ние се мислим за части от природата,

но сме цялата природа.

Която дава светлина подобно слънцето,

разпръсващо лъчите си –

из долини и небеса.

Нетъжи ти, прекрасни мой,

защото обичта –

няма да си тръгненикога

от нашите градини,

пропити със цвят на топлина.

Дори и зрънцето на нежно озарение –

не ще помръкне в нашата съдба.

Знаеш ли, любими, аз ще скътам

съкровените неща

и няма да хвърля този спомен във водата.

Ний отсега сме неразделно цяло,

а колко повече ще бъдем някога –

отвъд смъртта!

Мои очи, изпълнени с благоразумие,

които пред портите на този свят –

възхвалявате, възпявате с гласа си свободата!

Като индивидуалности –

може да виждаме малко и голямо,

противоположности,

но истината е, че сме едно в чистотата.

Нека твоят образ – бавно

пристъпва към моята душа –

сърцето никога не ще престане

да потръпва и да танцува в екстаз.

Колко красив е животът

в този яз на небесата!

Дори и в мига – прекрасен, чист,

ако в мислите си не грешим –

човечността, достойнството –

изпълнят тези прозрачни чаши на сърцата,

в които човек налива според волята си –

каквото пожелае от живота,

от даровете на Лозата.

Опиянявайки се от цветовете на света.

Светлина на моите очи, моя душа –

скътай парфюмите на целомъдрието,

мъдростта и съзерцавай

това богатство безконечно

на росни утрини и красота!

Различните лица на природата –

сатеснитепредставивъвформата.

Те се раждат и умират,

както и щастието във временния свят.

Всичко преходно – ще бъде разрушено.

А искрите на нашта радост –

разтварят небеса.

Гняв, негативизъм,

съществуване на формата...–

се създават като гранични, преходни неща

при уеднаквяването с тялото.

А битието окичва нашта шия –

със златния венец на вечна вярност

на нетление, което ни възкачва

до небесния зенит и до сияйни ореоли

на музиката, на хармония и щастие

и полъха на волността.

Твоят слънчев лик, сътворен от желанието

на гениалния Творец,

е надежда на вселената и плен на радостта.

Ти си като свещ, която носи

пламъка на любовта.

Некаот великите небесни сфери –

животът подари ми щастливите звезди

и извори на топлота.

Нека с теб потънем в забрава

и всичко да простим, с лик, нарисуван

в крилата и разноцветна есен,

във величие на любовта.

Мокрите от дъжд улици –

се подмладяват

и дърветата, цветята, пеперудите –

повтарят наште танци,

целуват огнената ни душа.

Нека не нажаляваме сърцата си, любими!

Можем да бъдем в себе си

чистата природа –

от това какво повече да копнеем и жадуваме

и да достигнем с мисълта?!

Когато съзнанието се движи чрез ума

и сетивата, е разделената природа.

А сърцето ни ратува свобода.

Но щом аз съм естеството, същността –

съзнанието – не е различно от вселената.

И върнали се при онзи предишен огън –

ликувам в младостта

и чрез твоето сърце –

никога не се разделям с нея, пия красота.

В откровенията на сините очи,

в които потъва песента ми –

за любовта, която в живота

изгрява единствена, веднъж –

пада пролетният дъжд и мокри

душата ми, сърцето,

спомените, младата липа.

Мое ярко слънце,

изпълнено с щедрост,

единствено гнездо, екстракт на чистотата!

В плен на музика и щастие, хармония –

звъниш, в съзвучие изплиташ гласовете,

даряваш своите богатства,

разпиляваш дъжд от диаманти над света

и създаваш нежен плод – в съюз с небесата,

не скриваш в гръдта си птицата на любовта!

Но тази, което нехае за преходните неща

и за отлитащите листи

на хубост, слава, суета.

О свят, не бъди безразличен

към своята съдба,

а нека сам към себе си питаеш обич

и привличаш в хубавия храм на времето –

безбрежност, която диша в светлината

на твоя дом – милостив и съвършен!

Ограниченията създават

гнева, удоволствието, мимолетната вина

и разделяме себе си от природата

и тленният ни лик, омаен –

се стопява в река на вечността.

Когато се въвлечем

в сетивни форми и обекти –

се раждат разделения,

оформяне на качества....

и огледало, пред което разгръщаме

оценки, думи, имена.

Да освободим себе си от отговорност –

да познаем своята безкрайна

и дълбока, истинска природа –

в пълен мир, покой и радост помежду ни,

погълнати от свята тишина.

Ти, моя вселена –

остави ми оазиса на свободата,

отведе ме навеки там,

дето реките разбират всичко,

прегръщат се чрез вятъра с любовни ласки,

преливащи от лунна топлина, от волността!

Цвете мое, усмихнато

и разцъфтяло в светлина,

ти си моя свят в градини от прекрасни рози

и славей, възпял с омагьосващ глас

и с тайните пленил звезди и птици, и цветя –

нежността и любовта

на омайващите сини планини.

§И перлите във венчалната корона

на тези дъждовни капки,

паднали върху косата ми –

блестят и прозорците мегледат в очите,

съучастници в изповедта на чувствата,

в трепетите на душата.

Звездите по светлосините била

на детското небе –

се пързалят по склоновете,

обзети от младо щастие

и призрачната радост разсейва белите мъгли

там, дето радостта и песента –

в приказното детство ни зове.

Ти си като пролетта – вечнозелен и млад,

изпълнен със слънце.

Ти си този, за когото наземята

влюбените казват:

„Тъгувам, че не срещнах

сърцето му по-рано,

при първите вълшебнимигове на любовта,

първите вълнения –

когато младата река

премина през живота ми“.

И после ме превърна в небе.

И огънят на твойта сила – стопи душата ми,

а нежните градини – съживиха я отново

и росата я заля със светлина.

И младостта избликна

в откровенията на сините очи

и като вятър –прониза

невинността в духа ми.

Пеейки за любовта,

която в живота е веднъж –

първа и последна

и в очите носи нежност и съдба.

И небесата, които дълго бяха с нас,

и щастието фино, чисто –

споделяха чрез птиците със сърцата ни,

изтрили от лицата ни тъгата,

събрали в наште шепи влюбени звездите –

донесоха ни пръстена на свободата.

 

* * *

Самомесецът и звездите –

знаят за мойте чувства,

за цялото ни минало и настояще,

за нашето вълшебно щастие –

тъйблизко до сърцата ни.

Месечинке моя, сестрице нежна,

донеси със свойта светлина

неговияпоглед! Уморенаоточакване

аз търся тази топла, пламенна ръка,

която рая ще ми донесе

и чистата утеха.

И летният благоуханен вятър –

полъхва през лицата ни,

през нашите усмивки

и изтрива тази огнена тъга.

Във всички бели пътища –

откривам твоя лик

и в нежния светлик на утрото –

жадувам ласките на твоята душа.

Аз плача не за грозните неща,

а са онези, които дават плод

на обич, милост и на хубост –

за свободната любов

и вярата в по-добрите краски

на живота, разцъфнал върху таз земя.

Може сърцата ни да са на разстояние,

но са винаги едно.

И моят дух събира в шепи цялото небе

и късчета от слънцето –

ваяние на млада красота.

Когато ти не си до мен –

птиците не пеят и небесата

не са безбрежно и по детски сини.

С теб в душата ми прииждат

реките на райските градини.

Какво небе!Волно и прекрасно.

А по него, като пойни птици –

прелитат мечтите и носят топлота.

И как мостовете на обичта –

бели, искрят по младата земя!

Нежно, нежно, сърцето подарено

на невинността –

пристъпва към светостта и свободата

и заедно завинаги, сме близо един до друг,

но дори и през космическите разстояния –

аз те търся в мислите

и във волните копнежи и мечти,

възраждащи печата на посребрената,

седефената благост и на красотата.

Като звезда на чистите желания –

върни ми любовта!

Зови ме чрез реката и наште птичи песни,

които с розите, дарени от твоята ръка –

ни сплитаха във венец от щастиеи светлина

и се разпръсваха по младата вода

на сърцата и душите ни.

Тайно щастие, зелен и вечномлад,

вълшебен, рядък шанс –

обкичи дните ни.

И двамата, със слети длани –

прегърнати се наслаждаваме

на райските градини

и на добротата, мекотата,

разгърната в мига.

§Възвисяват се планините

и слънцето върху билата.

Пътят на лястовиците,

от теб до моята душа –

сякаш звучи в мен с всяка стъпка

и със свойте тайни –

докосва чувствата и сетивата ми.

Нетлението, преминавайки през нас –

преобрази душата ни.

Покрити с дрехата на вечността,

докато съзерцаваме вечния живот –

усещаме и чувството на радостта –

и кораби, отплавали към широтата на света,

достигат свойте хоризонти –

сложили край на страданието, горестта.

Всичко ухае на поезия –

и дъждът, който кани топлите лета,

и върбите, люлеещи

косите си разкошни край реката,

децата, които усмихват се на слънцето,

играят с палавия вятър,

водата, пронизана

от лунна светлина и чистота.

И ти – проблясвайки

със смеха си кротък в душата ми –

се взираш в огледалото

на нежните сезони и разпръсваш светлина.

Да намерим пролетното цвете,

цъфтящо вечно,

прекосило и живота, и смъртта!

Различните ограничени представи

и желанията ни –

раждат противоположностите.

А сърцата, издигнати

на нивото на съзнанието,

в което свободата не намира различия

между малко и голямо, а пътува в светлина –

обединяват всичко,

погълнати от райска топлина.

Озарена от твоя светъл взор –

разбирам небесните рисунки,

в които са слети истина, любов и свобода.

Призовавай ме, любими –и в тъгата,

и в разстоянията,

и в радостта, и в близостта!

В мислите и тишината,

в желанията и в безстрастието.

Във всеки миг на младостта.

О, мой зов на любовта –

от пролетните ти ръце се ражда

вечната надежда, дъждът,

живота, радостта.

Виж как цветовете на света –

преобразяват се и сменят своите места.

Ако нещо отива към увеличаване,

то непременно ще се появи

неговата противоположност – намаляването,

ако нещо се създава – то ще бъде разрушено.

И като звезда, моя рубинена, прекрасна,

близка на сърцето ми, позната,

носеща ми щастие

и южен полъх, топъл вятър,

песен и закрила, блестяща във всяко

пламенно и чисто, благо и добро желание –

ти трептиш на небосвода

и душата ми чрез теб се слива с небесата.

Моя първа обич, ти пишеш писмата

със златни букви

и с носталгия по любовта и свободата –

мечтаеш за детство, дом, градина с орхидеи,

за топлотата свята,

истинската музика на радостта.

Изпей ми песен, подари ми стих

и нека паднат всичките стени

и слънцето, морето и луната –

се върнат в необятното, вълшебно

огледало на живота. Там, където

чрез разрушаване на границите

и тесните представи –

свободата избухва като най-ярката звезда

и пада суетата и хомота,

отваря се вратата

на съкровената, свещена светлина.

И всеки образ, стеснена представа –

или було –щом се разтвори във водата –

се обединяваме с природата –

във вечния екстаз и сладостта,

в пространството, в което зазвучава –

сонатата на младостта.

Далище призовеш душата ми –

каквато е в тялото или пък светлината,

дали ще ме потърсиш в копнежите си

или в красотата на живота –

всичко е късче от нежната вселена –

от пъстрата мозайка чистота.

Няма разделение

между ограничена представа –

родена във формата и сетивата

и природата, защото са единно цяло –

в диханието на утринната,нежната зора.

Мое изцеление, спаси душата ми,

в опиянение от хубостта на тоз живот,

която дори и при последния ни дъх –

разкрива тайната на любовта

и ни окъпва в свободата,

в изящество и истина,

в чудесата и в невинността.

И в нас ще покълне зрънцето на мъдростта.

Нека се върнем при морето, слънцето –

там, дето се смеят всички птици

и безгрижно, в целувка със светлината –

се реем по бреговете,

осветени от морски фарове

и виждайки в очите си,

горящите огньове на душата –

се приютяваме при детството несвършващо,

което ни обгръща с топлотата.

Погледни света – ти, моя светлина,

която показваш красотата на живота,

отразена в тези мамещи звезди!

Как всичко е свързано

и в плетеницата на всичките души,

в черно-белите клавиши на пианото –

преплитат се сезоните и дните.

Форма и реалност –

са неразделна двойка,

в която се съпоставят едно с друго

и в зависимо възникване –

разкриват своите черти.

Няма реалност,

без съществуване наформа.

Докато сме в ограничената представа –

виждаме като две природата

и нейната временна скулптура –

пламъче на разделение изтляло,

но когато се освободим –

избухва водопадът на единство –

понеже обхващаме

с погледслънцето на това благословено цяло.

Върни ме у дома –

сякаш звезда прекрасна,

която извървявайки далечния си път –

избухва и от нея ражда се вселена –

нова, бяла, чиста и преобразена,

носеща в сърцето си плеяда

от милиарди пламенни звезди!

Нека политна в този миг

като изящна светлина,

която може да огрее цялата земя

и да достигне оттатък времето –

до края на света, досам звездите!

Вземи ръката ми, за да не падна –

нека плуваме в бялата премяна

на нежното, вълшебно сливово дърво,

пред чиято хубост – душата вцепенена

произнася името си,

приседнала на бисерния морски бряг,

окъпана в чистите води.

Виж, моя пролет, раззеленила

оазисите светли на душата ми –

знанието на природата –

не е зависимо от ума и сетивата!

Материализъм и идеализъм –

на везните никое не надделява,

всичко е в равновесие и пълнотата.

И редом с теб, като свободна птица –

летя, животът ми

във всяка дума, жест, мелодия,

в ясната зорница –

е лек, прозрачен и изпълнен с обич,

с твоята ръка на щедростта.

§В очите ти откривам изгрева

и най-заветни, чисти идеали,

които като цвете се раждат в младостта.

И единствено с теб разтварям в небесата,

своето сърце – в мечтата,

в извора на чувствата и волността.

Ръцете ти подобно океан –

прегръщат всички птици

и в пространствата без брегове –

пътуваме прекрасни, необятни,

лъчезарни, сливащи се, огнени зорници.

А сърцата ни улавят

и най-малките искрици красота.

Устните ти предано даряват ми –

изгряващото слънце на духа ти.

Верни и обичащи завинаги,

изпълнени с ненаситен чар на младостта.

В сладък сън, месецът и небесата

разпалват жаравата на нежни пламъци –

върху сцената от слава и тайнствена заря.

Твойте ласки падат над душата ми,

звездите в сърцето ми догарят

и от огъня им лумват свещиците на любовта.

А мойте устни, потрепващи във вълнения –

ти шепнат, близък и любим

на моята душа приятел –

че ти си тайната на красотата

и на деня, изпълнен със светлина.

Те отронват нежни думи,

стаили в себе си най-съкровеното

и тази благодарност –

за всеки изгрев, залез, за нощното небе

и топлината на дъжда.

За тази ласкава закрила

от огнена тъга и от беди.

И станал моя плът и кръв –

ти за мен се молиш

и бдиш над моя сън и сладостен покой,

в който душата ти отново ме роди.

Благодаря натвоетосърце,

което се хвърли в огъня,

за да спаси и да ми върне любовта.

Превърналя в дъжд, в порой от радост

и сбъднал най-красивата мечта,

която нарисува с душата си –

прекрасен ангел мой –

в зората на онази слава,

родила пролетта.

 

* * *

Далилуната ти е казала, че твоята любов,

нашата любов, е като вълшебните

годишни времена?

И сякаш лавина – свободата,

чувствата и красотата –

след нас заливаха света.

Бяла като снега – обичта ти,

разпръсва със снежинките блестящи

слънцето на утринта.

Дали звездите са жадували и вярвали

на твойта пътеводна, пламенна звезда?

Дали в синьото море,

прекрасните и влюбените лебеди –

от теб са взели своите криле?

И като молитва, отронена от устни на дете,

в сърцето на което има само обич и тъга –

дали душата ти е ангелска и бяла,

дали мечтала е да срещне

моята душа?

За теб, ще се превърна в птица,

която ще отлитне със сърцето ти

в други, по-прекрасни светове,

в небесни сфери, изпълнени

сщастие и топлота.

За теб ще стана ярката зорница –

мечтала да изгрее, за да види

твоя лик в утринта.

За теб ще бъда слънцето на небосвода –

огряло очите ти и спуснало в тях –

цветовете пъстри на райската дъга.

За теб ще се разлея с морските вълни –

за да догоня твоята душа и да се слеем

заедно, завинаги, като звездите нежни –

достигнали до края на света.

За теб ще се преобразя в песен

и сякаш славей, полетял над раменете ти –

ще те завия с рози

и ще изпея с песните неземни

толкова любов, че ще ти стигне,

за да стоплиш цялата земя.

И двамата в небесата –

като птици ще се реем

над тази яма на тъгата.

И долу не ще погледнем вече,

нито някога ще паднем

в тази примка на човешка скръб и суета.

§Даполетим сега, в синевата, където

в мир със себе си – блажено ще потръпваме

в неспирна светлина.

Свободни от тревожност, гняв,

тихи в съзнанието,

отвъд ограничените неща.

Където ще познаваме

Духа на вечната природа

и ще говорим от хълмовете озарени

на волността и свободата.

Ще се откъснем от това колело

на раждането и смъртта.

Безконечно ще се наслаждаваме

на любовта и на онзи вечен ден,

който небето ще ни прати –

победило в битка с тленността.

Твойта обич – нарекох свой свят и своя песен

и съединих онези златни нишки,

които ме заведоха нагоре,

в приказното битие – при идеала,

в свят невинен и чудесен.

Там, дето няма страх,

а вяра в себе си и сенките ни сливат се,

прегърнати от птиците на пролетта.

От раните израстват приказни цветя.

И сърните кротки –

отпиват вода от шепите,

погалени от радостта.

Морето синьо – засажда хризантеми по брега,

където наште стъпки са минавали,

облечени в детство и в мъгла от светлина.

Отидохме отвъд изгарящата вечна жажда,

удовлетворени, надарени

с увереност, надежда.

Обитавайки безсмъртието.

При тази волна и безгрижна,

пропита с лекота чаровна птица,

която с предчувствие за неотлитащото време

покълнало във вечността –

полита с дивите коне, препускащи

през полята и ливадите, горите и потъва

в приливите на море от цвят на щастие

и безгрешна, девствена роса.

Неумолима младост,свежест

ни е повикала, приветстваща взори

мечти и лекота, естественост,

спонтанност, преливаща в боите

на сладко виолетово и розово, и нежно утро

и ний вървим през пъстрите портрети

на природата, познали този огън,

който води ни към най-високо ниво

на съществуване,

поддържайки вселената, Благодатта.

В рамка от алени, зелени,

сини пламъчета от цветя, родени свише –

като море, полъхнато от лек ветрец и тишина.

Ти просто назови

всички оставащи следи на свободата.

Аз съм готова, нека с тебе полетим –

превърнали се в алени звезди на небесата.

И в тази огърлица от безкрайно много форми –

даотидем отвъд начало, край,

с изкуството на простотата,

побрали смисъла в очите,

с които гледаме земята.

Всепроникващи, в единство,

светли и достигайки мира.

Да живеем в широкото пространство,

в което са всички същества.

Просветлени, обитавайкис радост

дебрите на неизменна красота.

И нека вечния закон на този космос

ме обнови и с плам да ме извае

в нещо възхваляващо живота, бъдно,

преливащо от дарби и засенчващо

ликът позлатен на всичките творения

с хубост непроменлива,

подобно стих безсмъртен,

който диша във вечността.

Ти си моето дихание и аз обикнах себе си,

осъдена чрез твоя поглед –

да виждам всичките вълшебства на света.

Ти, хубост на море,

изтъкана от синева, безсмъртие и нежност –

погледни душата на водата:

раждането и смъртта условниса,

изваяни във формата,

а само в пълния живот –

нетлението съществува истинско –

в ложето на чистотата.

И този звезден дъжд, напомня ни,

че оглеждайки се в огледалото на твоите очи,

вървейки редом с твойте стъпки –

аз ще следвам пътя

до мига, в който осъзнаявечната ти пролет

и се слея с ангелските ти лъчи,

дишайки с твоя дъх –

във водовъртежа на бездънна белота

и нарисувана с благия резец

на бъдна и крилата красота.

Ти, като молитва свят,

сякаш дихание тъй лек, блажен и нежен,

ти – вяра моя в любовта,

край на тъгата и скръбта,

на миналите дни – ела и ме вземи

със себе си в този полет

в благоуханни, приказни страни!

Нека, обич моя – се отворят всички пътища

и корабите, с приливите, отливите –

достигнат вечните пристанища

и бялата луна.

Човешкият свят е пълен

с желания, представивременни,

които изчезват

и оставят душата жадуваща,

неудовлетворена,

докосната от смърт и светска суета.

Дори и птицата ранена –

полита във висините,

когато паднат границите,

смъртното, ограниченото

и живее в неразрушимото, безсмъртното,

в долините прелестни на светлината, Любовта.

Идва белият сняг.

Като нежна и прекрасна

вест от небето – пада на пътя ни

и аз знам, че в таз съдба –

ти чист си като ангел, верен,

изпълнен с надежда,

с пленителна и благородна красота

и никога слана не ще попари

нито ще отмине – твойта обич,

твойта доброта.

В този свят на плътта –

страстта изчезва като утринна роса,

а изкуството да се отдаваш

и да обичаш истински –

рисува вселени и слънца.

Сърце човешко, което търсиш удоволствие

и излизаш от вечната природа

пристъпваш през портите на погледа,

пречупен през призмата на формата,

ограниченията, на страстта!

Вместо вечна радост –тлееш в желание

да притежаваш удоволствието

като част –временна,

нарисувана от един човек,

еднонещо – източник на насладата,

привързването, пристрастяването –

далеч от блаженството на вечността.

Запленена, очарована от поглед звезден,

разпалена от стихове на ангели –

аз простирам ръцете си към теб.

И морето подарява на душата бисери,

а луната –майски цвят, вятърът –

безчет скъпоценни вейки аромат.

И хубостта на всеобятния всемир,

подобно идеал на муза –

облича сърцето в младост,

безмълвна нежност и звук на флейта,

разтворил земните окови в безбрежен океан.

Когато не разделяме –

не преследваме сетивни форми и обекти –

смъртните, ограничените неща –

стопяватсе в мъглата на света –

и блесват прозорци към земята,

от които сякаш този мир

е от очи на съвършен поет, художник –

изтъкан.

Белиятсняг на невинността –

така наподобава пустотата –

празнота без граници,

пълна със цялата вселена,

събрала в шепите си чистота.

Снегът заличава всичките представи

в ума и сърцето

и докосвам завинаги

безграничните пространства,

напоени с щастие и топлина.

Свещта, запалена във формата

от нежния безкрай – свети като фар в мрака

и ни води към пробудените висини,

в които овладели сънищата си –

ни чакат люляци, ухаещи отбистра,

огряна от слънцето, трептяща живина.

Любими, в ателието на природата –

това, което ще видим с кристален взор,

през широко отворена врата

към райските обители на вечността –

не е да рисуваш красотата

с повърхността на своите очи.

Това, чието блаженство

е постоянно, вечно –

не може да бъде достигнато чрез онова,

което е непостоянно, временно,

обвито в сетивата на плътта.

То поддържа завинаги вселената

и се намира на другия бряг –

в градините на смелостта.

И твоите копнежи, нежност,

доброта, достойнство, честност –

спасяват красотата, но не претворена в мечта,

а в нещо истинско, реално,

до което докосвайки се – моята душа

не може да забрави обичта и топлотата

и простила всичко на света,

отпила виното на чистотата –

превръща се в ангел и намята в белота –

цялата вселена с природата й свята.

Нека пуснем нашто слънце по реката,

прекрасни мой и като деца –

да се окъпем във водата

и до сърцето да проникне вечността.

Непостоянните неща запалват

огън на страдание.

Смъртното разделя отделните,

различни същества.

Да литнем в свободното пространство,

да достигнем финото ниво

на себе си и радостта.

И като слънца на любовта,

изгрели над суетата – да блестим

и да бъде невъзможно

да се върнем към тъгата.

Да достигнем онова, което

никога не се разпада

и събрало светлините на дъгата –

остава неродено, вечно,

трайно, щом тялото се разрушава

и всички форми преливат

в един поток, в реката.

От ръцете и тезилюляковинощи

събрал си слънчевите мигове,

градините от цвят, които напоил си с чистота

и с вечност, различна от действие и резултат,

минало и бъдеще, раждане- умиране.

Преливаща в цветовете на човечност.

Едно едничко слово от твоята уста –

може да спаси душата и да ми вдъхне свобода.

Толкова е мъдро твоето сърце.

Побрало в себе си всичките загадки

до края на вселената, света.

Филизите зелени на младостта и красотата –

изпълват сърцето на разцъфналия май

и като децата – загръщат ни

с бадемовата белота на

всички цъфнали дръвчета –

в сърцето огнено на пролетта.

Като дар на щедростта – ти идваш, моя душа –

дарявайки ми еликсир безсмъртие

и чашата на вечността.

Временното добро –

има начало и край и преминава

през вратата на страстта.

Свободата е безсмъртна и неунищожима.

Благостта и съчувствието в нея –

безгранични, излети в пълнота –

без избирателност и ограничения.

Виждайки славата

на една свободна вечност –

чрез покоя на съзнанието и всички сетива.

Пълни с радост –

душите ни празнуват и ликуват,

края на страданието и всяка суета.

С ключа на твоята любов и свобода –

ти отвори вратата на спасението,

на радостта, която не умира,

на цветните градини на душата

и даримизвездата, дето изгря над мен

и не угасна, изпълнена с надежда.

Не обръщам очите си назад по пътя,

в който разпилявайки енергия, сърце

и щастие – не притежавах

гривната на мъдростта,

която ти закичи на ръката ми

и преобрази живота ми

в перлен наниз от приказни, вълшебни чудеса.

§И в това лято, неизмолено,

дошло като подарък,

в тази ласкава прекрасна зима,

в есента, която не трябва да забравям

и в пролетта – тя като глътка нежна обич –

изпълни чашата на дните ми

с непресъхваща и цветна красота –

теб навсякъде те има.

Защото аз помолих слънцето –

да ме прегърне с твойта топлота.

И птиците да нарисуват с крилете –

синьото небе, покрило цялата земя.

А дъждът със своите ръцеда очертае –

облаците на неистовата нежност,

която ме целува с твоя дъх и чистота.

Песентана птиците с твоето дихание –

да ме прегърне и ми каже

красивите и съкровените слова.

Ти си слънцето, което изгрява зад планината,

разпръсвайки лъчи от обич,

доброта и светлина.

И в топлия и влюбен май –

парфюматиразпръснахацветята

и ето, че се върна пролетта при мен.

И любовта, не миг,

а залък хляб от вечността –

загърна ме с белотата

и със цигулките на любовта

и светлинките на надеждата и милостта,

по пътя ни осеян с птици –

ме вплете в мелодията на дъжда

и струните на красотата.

* * *

В тези златни мигове, когато бели,

пътувахме през цветната мъгла,

потънали в ухания – като лебеди

прегърнати в тишината –

ний се раждахме отново,

без минало с отворени сърца,

през чиято кръв –

потичат струите вълшебни на живота –

нови, свежи, пълни с красота.

С всичко се простихме, освен с любовта,

оставаща завинаги в душата.

И в гласа, и в твоите коси са вплетени –

всички стихове и песни,

които като плод, налят със сладък сок,

със слънце, с невинност –

оставихме на този свят.

Мойте грешки изгоряха в огъня,

а с молитвите, подобно пеперуди –

политнах с криле от светлина в небесата.

И в този миг – ти позволи ми,

да не спирам да обичам!

Твоето сърце, душа

и спомена за нежните ръце и аромат –

да запечатам с името ти във вечността.

И на белите пристанища –

да срещна и дочакам

завинаги вестта за любовта.

В утрото изгарят светлинните зари

и фойерверките на облаците и дъгата.

Розите червената роса попиват

и билките понасят мирисите с вятъра

над нежните поля.

Всяка сълза и ангелска тъга,

сякаш пада върху твоята душа любими –

прекрасна, съвършена –

и обезсмисля любовта,

която ми даряваш всеки миг,

твоята невинност, чистота.

Човек съжалява единствено за красотата,

а тя не разплаква ничии очи,

не покосява душата със страдание,

а я обагря със слънце, топлина.

Жадувам сълзите да спрат да капят

по ръцете на любимия.

Затуй затварям сърцето си за горестта,

за всички отрицателни потоци на живота,

за сенките, които замъгляват

ослепяващата и велика светлина.

Аз моля те, на нашето пиано –

изпей сега любимите ни песни

и слънцето ще стопли очите ни

с лъчи на изгрева,

ще украси нощта ни със залеза

и цвете, изтъкано от звездите в твоите очи –

ще се разлисти в синьото небе,

ще затанцува в ярка светлина,

в която гласът на чучулигите звучи.

И морето ще ни съедини в едно сърце,

а синевата ще наметне свойта риза.

Светлината – сякаш картина,

графика зад топлите прозорци –

ще ни напомни младостта.

Безгрижието, волността.

Нека забравим всичко лошо,

защото ти върна се отново,

сякаш от далечни брегове.

С парфюм на свобода.

Да погалим този ден,

косите на дъжда, ръцете на зората,

цветето на обичта между душите ни.

Да изгреем в огледалото на вечността.

§И със сърцата ни да бъде

само вълшебната китара,

от която струят с бели ноти –

танците на любовта

и музиката на живота –

велика, всепроникваща,

изваяна в пълнота.

Цъфтяща в нещата, които са неунищожими.

Както орхидеята съблича цветовете си

и остава великолепната и слънчева сърцевина –

на воля собствената ни

дълбока същност, естество –

разкриват съкровената, изящна красота.

Ищом познаем себе си –

тогава ще се радваме на истинската обич,

праведност и справедливост –

при вечността, безкрайната природа,

в истината – потъваща подобно

плод в светлина.

Неразрушимата. Безстрашната.

Прекосявайки океана на живота и смъртта –

при вечността.

Каксъм живяла без мъдростта ти

и без свободата, без теб, без твоите очи

и златните ти, ангелски следи –

оставени по моята душа –

като живец, безсмъртие и песен.

Крилете ми, политнали в небесата,

ще помнят вечно твойто име,

ще извайват свят чудесен

и щеносятс нотите от рая –

музика от светлината –истинска и свята.

Над тялото и сетивата –

светът с очи на птица –

е изпъстрен със звезди- вселени,

с топъл полъх на море и лято-красота.

Погледни в очите ми,

помириши във въздуха безсмъртните сезони,

усмихни се със зениците

на тази женствена,

изпълнена с човечност тишина!

Любими мой, нека отпуснем телата си

в безбрежното море на свободата.

И щомпрестане робството,

игото и ограниченията на сетивата –

умът не разделя повече на части

и не копнеенищичко да притежава.

Изчезва всякаква вина. И самотата.

Разделящият, пленен във форма интелект –

ни върти в кръга на раждането и смъртта.

А прозрението – като мълния в сърцето и ума –

освобождава.

Мини с мен през тази отворена врата –

зад нея очарователни сърца ни чакат,

рисуват върху стъклото на деня –

онази хубост, жива на земята,

в която потънали, за радостта родени,

напълнени с най-знатното богатство

от твоята ръка, любещи чак до смъртта,

обичани и царствено добри,

извършили най-доблестния, смелия

възвишен подвиг

на благородството и любовта –

като звезди-закрилници изгряваме

върху жаравата от светлини в нощта.

Елмазени зрънца, които ухаят на море –

покълват в простора златен

и пролетта зелена – изпраща ми цветя,

дървета с песнопойни птици,

бели гълъби и песни,

с които политам по вълните

и галя радостта.

Дълбокото в себе си, в мир с всичко –

обхващам цялата вселена

и съм в пълна хармония със света.

Без звук, докосване, без форма,

неразрушимо, вечно,

безначално и безкрайно, постоянно –

сред звезди, целуващи челото ми в нощта.

Свободна от робството

на раждането и смъртта.

Колко дълго живях без любов

и истинска, прекрасна свобода!

Моята душа, заключена между стени –

не знаеше какво е спонтанна радост,

нежна чистота, фино разбиране, доверие,

съчувствие и честност, смелост

и сърце, отворено подобно цвят на лотос –

към любовта, с невинния си дъх

обгръщащо света.

Аз стъпвам по небе

и дърветата, със звук на цигулки –

пригласят ми, обгръщат ме

с разпилените листа и цвят,

с криле на птици и нежен аромат.

Мое сърце,

отгледай по пътеките на топлите души –

лунна тишина и песен!

Дай им да отпият от шепите вода,

покажи им планината, вятъра и птиците,

цветята, долините, всичко живо,

а накрая – блаженството

и радостта на вечността!

Обикновеният човек препуска

към външни удоволствия –

роб на страстта.

Духът интелигентен, фин –

обръща своите очи

към чистото безсмъртие,

виждасобствената си природа

несеинтересуваотвъншнитенеща.

Лятното езеро е приютило прелетните птици.

В тревите, в гнездата на любов –

скорците огласят равнината.

Завивката на този приказен сумрак

е пълна със звезди и извори на щедростта.

И в тези ваяния на красотата –

просветленият, познавайки безсмъртието –

не се влияе от ограничено мислене

и живее без страдание,

препълнен с обич, чистота.

Познавайки голямото

и всепроникващо себе си –

открива същността на формите

и не се захваща за представите за тях,

пронизан със съвършенство, пълнота.

О, мой Дух, свидетел ням

за дарбите на всичките творения,

в които обич вярна

е нарисувала поеми, танци и картини

върху платното на мраморно красива,

гладка синева!

Брилянтен, обладаващ покой,

хармония и тишина;

В одежди на перфектно тяло и душа,

със сърце, което изтъкава радостта,

грабнал всичките звезди от висината,

прославен, изпълнен с Благодат –

химните на твойте славеи и чучулиги –

с криле ме връщат към глъбините

и повика на твоя свят.

И сякаш падайки безшумно

и превръщайки земята в бели дюни –

снегът блести под звездната тъма,

а моето сърце – спокойно, сладко спи,

пътува с птиците на юг и у дома.

Щом сме видели небесата,

чисто мое и единствено сърце,

събрали в шепите си едрите звезди –

нека заедно се мокрим

под дъжда на чистотата.

Знаеш ли, моя река,

с невинни и прекрасни брегове,

на които умореният намира утеха

и поделя с теб живот и красота –

в светлината – никой не проектира

ограничен, измислен външен свят,

минало и бъдеще. Отива оттатък.

Отхвърлил онова пътуване

от смърт към смърт,

поел по пътищата бели

на вечността и вечния живот,

лице в лице с Любовта –

достойна, искрена, неопетнена,

преливаща от свобода,

събрала пулса на безброй сърца.

Съществуваща завинаги сега, в настоящето,

открила онзи кивот на радостта –

живот без бреме, минало и суета.

Нашта глъбина,

се слива с реката на природата –

както чиста вода се среща с чистата вода

и остава същата. Прониква всичко

и обитава навсякъде –

милиарди форми,сърца и същества...

Твоят лик прозира във всички любими,

чисти, истински лица.

И отвъд пределите – се срещаме

подобно две мелодии, две думи влюбени,

които надживели реката на света –

остават живи, с искреното слънце,

което запалиха в златото сияйно

на млада и благословена,

стоплила студа и изцелила всичко

с нежните балсами – топлота.

Носейки ме на ръце,

през алеите на този град –

аз чувствам туптенето на радостта

дори по пулса на земята.

И става пролет целият вълшебен свят.

Как съм живяла

без тези извори на светлината,

единствен мой, ти, който виждаш красотата –

вмраморнитестатуи

набелия, изящен сняг,

в пъстрата и нежна рокля от есенни листа?

И чувстваш с всяка глътка въздух и вода –

тази вселена – тъй фина,

прекрасна, женствена,

изпълнена с перлите на обич,

майчинство и топлина.

Изпитваш преклонениеиуважение

към всяка форма, изтъкана от природата,

зазидана в лъчисти, ведри водопади –

късчета от вечността.

И пътищата пеят,

защото заедно вървим по тях –

през пъпките красиви на розови градини,

ручеи кристални,

през трепетите на безсмъртните сияния,

които в едно сърце ни сливат.

Устните, и тялото, душата – усмихват се,

понеже поделяхме в радост и беда –

смеха и красотата.

Днес ти си тук и в този миг душата ти,

изпълнена с щастие – зове ме към безкрая,

където с любов и нежност –

празничната мантия на бриза я намята.

И зад разцъфналите клони,

неуловими –покоят и мира,

хармонията – съзерцават в бялото корито

от дръвчета – само свят от светлина.

Стоейки в средата, отиваме отвъд крайности,

противоположности, отвъд смъртния живот –

във вечността – чиста и безсмъртна,

в мечтата златна, изпълнена с рая,

победила със свободата –

завинаги, в нас – света.

И твоето горещо, предано сърце –

зад тази плът е истинска вселена.

Две цветя, диви и свободни –

преплели са стебла –

аз и ти, под лекия ветрец

слели тела, души, сърца –

стоим невинни, преродени.

Толкова съм силна, моя утеха,

млад, божествен идеал,

защото присадена към дръвчето

на твоята душа – усещам прилива

на знатна обич, благодат и нежна слава,

които верни, предани и чисти –

завинаги в жадните ми длани ще останат.

И под покрова на царственото ти достойнство,

когато открие чистата природа,

която е в свойта глъбина –

човек не може да бъде замърсен,

от мръсотията на онзи външен свят

и наранен, превит под горест и страдание,

а духът му ще се рее волен и на щастие богат.

Който е обхванал цялата вселена –

е едно с това, което прониква

всички същества – ваяние на светлината.

Творба блестяща, възпяваща подобно славей

с мелодията си сърдечна – добротата.

Днес ще се разпали огънят

и днес дъждът ще ороси земята,

а чашата на пролетта –

ще се изпълни със смисъл.

Днес ще ни посрещнат белоснежните ята

от щъркели и лястовици,

чрез които животът е орисал

на блаженство – смеещите се зеници.

И ручеите ще ромолят,

в разговор с дърветата

и ще приютяват във водите си –

песните на птиците,

разнасяйки музиката по полята.

Днес да живеем с теб –

като в приказка вълшебна!

Тайнствена и свята.

Залюлей, луна блестяща –

на мойте дни мечтите ми и зазвъни

със звънчетата на любовта.

Затворили очи – да си представим

свят детски и забавен,

през който преминават ята от птици и лета.

Или изящна обич.

Или бели лястовици,

дето докосват стъпалата на жена

и окъпана във водите на реката –

тя става свободна, истинска и свята.

И в опиянението си –

преобразява сърцето и всичко на света.

Ти си моята усмивка,

изгряла в тишината.

Ти си добротата в мен –

от жаравата на слънцето налята.

Ти си най-достойните, облени с чест очи,

с които съзерцавам всичко – дар на земята.

Ти си възхвалата на любовта,

облагородила и със смарагди нежност

надарила – душите и сърцата.

Твоето око на мъдростта –

ме тласка да се взирам

в съвършенството и пълнотата.

Интелигентният –

насочва погледа към себе си,

вътрешната си природа и съзнание –

прозирайки, че той рисува цялатавселена,

че светът зависи от него и ваяние на мисълта –

е плод на погледа през призмата

на собствените му очи и вътрешната светлина.

Докосвайки с длани белотата

на пълната, излятата в целостта луна.

Месечината искри в звездните потоци

и във вълните на небето –

и с рубинената красота, в която музика звучи –

разлиства тишината.

И твоите невинни, сини, прелестни очи,

отразяващи вселените,

измити от водата, от дървото на Живота,

отхвърлили временните

форми и представи – изпъстрят с лодки

на хармония и чистота света,

потънал във вечен мир,

който не дели тази вълшебна светлина

на „аз“ и „другия“, в небето на Благодатта

и в богатството на Светлината.

Затваряйки очи, аз слушам твоя глас,

маха на гълъбовите криле;

пролетния вятър, ласките на нежния южняк;

опиянението, песента, която с твоята ръка –

отронва се и пада в листака – като роза;

прехвръкналата птица;

целувката ти върху нежното чело;

докосването на устните,

напоени със сладостна роса;

ударите на сърцето,

което никога не ще напусне –

образа ти свят и бялата луна

на твоята любов и чудеса.

С вярата в света, в човечността –

горят лъчите на нежното, невинно лято,

оставайки надежда.

В светлината, с която всичко заблестява

от чистота и нежност.

В изворабезсмъртен –зад него

кротките елени целуват ръцете ми

и в очите ме поглеждат.

Няманищо над тази велика свобода!

С нея, душата ми се наводни с любовта –

пълна, цялостна и съвършена,

отвъд плътта, в прелестно,

блуждаещо в царството на вечна младост

и свято щастие неземно.

Пръстенът на волността, който ми дари –

отведе ме отвъд, на други непознати брегове.

И вече не чувствам себе си, подобно птица

между вчера, днес и утре,

„трябва“ и „копнея“,

небето и земята, любов и съжаление,

опрощение, вина. Политнала, там,

дето хоризонтът изгубен в рози,

флейти, славеи и топлина –

с покоя и хармонията ни зове.

И свободна от всички клетки на плътта –

виждам млечнобялата луна

и звездата на всички волни,

щастлививечно, прелестни души,

която се таи дълбоко

в небесните вселени, висоти.

Тя на тебприлича, обичайки –

моя звезда, която водишме

в този летен зной и в снежните вихрушки

и ме изпълваш винаги с радост –

свободна от света,

в краища далечни, в блаженство родени,

изваяни в пълнота и сладост.

Когато прегръщам земята с мирен жест

и не попадам в капаните на тялото,

на неговите ограничения –

виждам свободно, отвъд тленното, смъртта.

Смъртното е освободено

и достига до безсмъртие.

Пролетта разпалва истинска надежда

и болката изчезва, потъва в морската мъгла.

Снегът пада блажено върху пътя –

започват дните на белота и чистота.

В които формите не са в потока

на виждането на света.

А сърцето и умът – са в състояние,

което не може да се докосне

чрез реч и ум, рисувани в ограничения –

оттатък думите и извора на тление и суета.

Чувствам сърцебиенето на морето,

акацията, въздуха и с всичко –

вдишвам любимия и сладък аромат.

Двойка клони – като нас сплитат ръцете си,

потънали в цвят.

Истинската природа е освободена.

Вътрешното себе си

е в сърцата на всички същества.

Красотата е спасена,

отлята в розов цвят.

Над нас гори звезда на волността.

Неразделяйки нещата,

не поставяйки граници

в себе си и извън себе си –

сме безпристрастни и безсмъртни,

пречистени и „преродени“ –

в нов, по-хубав свят.

Окъпани в красотата,

в реката златна на радостта и чистотата.

Превърнали се във вселена.

И казвайки думите заветните,

надявайки севекове,

че ще политнем в свобода –

откриваме ключа, който ще отвори

златната врата.

§И пътят към дома, посипан със сняг –

слънцето ще разтопи в обич,

а твоята душа, готова да ме пусне

в своя приказен чертог – ще заликува

в незаменимата и нежна красота.

По-мил от всички, с венец звезди,

които над главата ти кръжат

и мечти, дето очакват свойто сбъдване –

ти, любими, отронидългоочакванислова,

които сърцето и душата запечатаха

в картините на любовта.

Снегът затрупа

ненужните следи от миналото –

в живота ми и на човечеството –

и те потънаха в сферата на пустотата.

И раздала себе си докрай

и без остатък на света –

в огледалото, в което като слънчев сън

се отразява любовта,

на пристанището бяло

на чувствата и на душата –аз стоя.

Пътуват полята, звездите и луната,

във вечерната жарава,

потънали в благоуханната роса.

И аз те благославям

за красотата, добротата и духа свободен,

сътворен във всичките вселени –

за всичко, което диша в светлина.

И възвръща се към свойте корени –

чисто и спасено.

Пиша на прозореца с дъжда

красивите слова,

а ти целувка свята ми оставяш

с букетче теменуги,

които в този миг разцъфват

във волни птици нежност –

пробудили ме от съня

и превърнали вселената в Надежда.

* * *

Ти дишаш във всяка секунда –

в цветето, в небето, в птицата,

в цвета на дърветата, в нежната дъга –

завръщайки се отново и отново,

отвеждайки сърцата у дома.

Пускам в морските води

стиховете, които като дар небесен –

ти ми подари –

за да залеят с любовта си цялата земя.

Откривам твоя лик в ручеите чисти

и припознавам в тях очите ти,

които се опитват да докоснат

нежността – стаила толкова невинен смях,

запяла с устни на дете, докоснала ръката ми

и останала завинаги с мен –

в сърцето на младоликата луна.

С хиляди листа – тази златна есен

е оставила върху земята –

късчета от твоята небесна красота.

И щом затворя очите си –

през моята душа минават –

всички приказни минути –

с простотата на чист, прекрасен дъжд,

със сърцето на южните морета

и лекотата на полъхващия летен бриз,

с гласа в недрата –

на живата и свята тишина.

И нежността ти спотаява ги в тайна,

с която ме облича в бяла рокля

на щастие, усмивка и сълза гореща,

отронена от радост – попила в мирисите

на цветята и дъжда.

Обичайки вечно,

срещайки се с твоята душа

във всички битиета и вселени –

раздялата не ще ни покоси –

аз нивга няма да умра

в сърцето огнено на птиците,

в ароматанадръвчетата,

в бриза, който те ласкае в утринта.

Нека твоето сърце да каже

какво е любовта –

когато душите срещат се навеки

и се обичат през небесата на всички светове,

в живота и в смъртта.

И битието, в свойта книга –

ще напише толкова красиви стихове

и танци, и картини – подобно светлина

и огън, който гори, но не догаря,

извайващ жаравата на Любовта.

Като вълшебство и прекрасно чудо,

пронизващо нощта с бисери-звезди –

вратите си отваря –

прекрасна, златна, празнична заря.

§Цялата вселена –

се къпе в море от обич и от светлина.

Като спокойно езеро,

в което листата падат без усилия –

душата ни раззеленена,

окрилена сякаш гълъб –

каца върху синевата от вода.

Млади, с росното ухание на свежест и трева,

на мекота и чистота –

вървим по пътя, без дъх оставящи

цветята и цъфналите праскови,

отпечатали лика си детски

върху морето и покоя, върху младостта.

Поприрода всичко – светло, чисто,

без гняв и алчност,

без ограничените представи –

искри, празнува в невинността.

Същност – безкрайна и непроменима,

неразрушима, единство –

неродено, неумиращо, без качества,

свободно от усилия на волята –

блести в музика изящна,

плиснала във вечността.

Не си отивай, бъди с мен –

такава светлина, покой

струи от всички краища на лятната градина!

С теб няма страх от сянката ми,

нито егоизъм,разделение,

ограничения и тясно мислене,

а птица бяла в небесата сини.

Състояние на мъдрост,

перфектно просветление,

ярка, огнена звезда.

И щастливи – душите ни –

летят с птичите ята.

Аз целувам тази звездна огърлица и луната

и в изгарящия пламък на свещта –

виждам твоите очи

и бялото ти, ангелско чело,

докосвам парещите длани

на небето, тишината.

И крилете на птиците –

потъват в слънцето.

В топлото сърце на синевата.

Слива се ограничената от тялото душа

с върховната природа,

към която всичко връщасе,

потънало в слънцето червено,

в пулса на алената птица,

в усмивката на вятъра.

И с огнените ласки на дъжда – топъл, летен –

се сливат всички капки в реката

и се стичат ручеи надежда,

в която аз и ти – едно сме,

прегърнали завинаги душите си

във вечното море.

Когато се спре светът на формите –

изчезва множествеността и всички понятия,

свързани с противоположностите –

красиво, грозно...се заличават

от реката на безкрая и безпределното небе.

Прошка и зелена свежест раждат

дърветата, небето и градините лалета –

в царството на нещо драго, близко,

пробудено от любовта и радостта,

преживяващо най-висшите,

блестящи и безплътни като елмази чувства –

благословени, греещи в дълбоката реалност,

изваяни от дивна,

съвършена и кристална белота.

О, моя мисъл –

стена или предел, не може да те спре –

ти летиш през морета, долини, вселени

и дишаш със звездното небе!

Съзнанието не зависи от сетивата,

празно от ограничените представи –

танцува някъде – оттатък,

с неродената и негасима радост,

изваяна в светлина и в безгранични

хоризонти на безсмърното море.

И стопена от ласките на вселената,

като пламъче на свещ –

ще изгоря в огъня на свободата –

там, дето бяла птица с песента си ме зове.

Страстите в гърдите ми утихват.

Всеобхватната любов, очаквайки ни

и жадувайки сърцата,

в които бе замлъкнало

и щастието, и песента –

обгръща ни с възторг, с дъжда на красотата.

Времее за топлота и светлина

и замърсената река ще изтече

в бистрите води.

Ще падне чиста, утринна роса.

Ще отрази природата лицето

на истинския свят и истинската обич,

такъв, какъвто е – блажен и неизменен,

изпълнен с хубостта. И ще роди

дъха на слънце, гълъб син, усмивка,

пулса парещ на звездите –

под този балдахин на есента.

В очите кацат светли дните

и литва между хората с радост –

над цветя и планини, градини –

птица, която в алената кръв –

понася блестяща, неизстинала луна,

дъх на цъфналите ябълки,

песента на вечно жива светлина.

Щомсъзнанието е зависимо

от ограничени форми –

то не полита кат гълъб бял в това,

което е реалната му, вечната природа,

в чистото море на шепнещата доброта.

Във ведростта и бистротата на водата,

чийто извор в сърцето –

се слива с вечната река.

Душата ми се спуща

над златно-зелените поля

от жито, слънчогледи, макове.

Слънцето разлива вино огнено от чашата

и пурпурна и свежа песен –

попива в тишината.

Ти, моя мелодия и стих –

в теб гори дъгата и дъжда

и струни, свирещи Вивалди –

разнасят песента и топлят тъмнината!

Нека изживеем приказно мига,

защото душата ми като дете –

минава край потока на живота,

с искреността невинна – целунала земята.

Макар погалено с обич –

битието се излива сякаш дъжд пороен,

а преданост и красота,

далеч от човешката тъга,

във винения сок на вечността –

целува с рубините на свойте устни

живот безсмъртен,

потекъл в нектар от свобода.

Във временния свят –

няма постоянни, непреходни неща –

вътрешни и външни,

неспирно блаженство, кипящо в радостта.

Като жениси на щастие безпаметното –

рисуваме картината на бездиханна нежност,

обич и с бързата стрела на безвремие,

облечено в светлина –

достигаме до свода от звезди,

в който се ражда огънят на озарената

от ореол на надеждата – луна.

Въздухът, водата,

огънят, земята – късчета

от мойта плът и дух –

във вихъра на полета се гонят –

докато достигнат пространство – ефирно,

сигурно като скала,

в което ставам цяла,

надживяла кратката роса.

Нещо, което зависи от друго, не е вечно,

а противоположностите

в двойка – взаимно възникват и изчезват

и се определят една чрез друга –

във веригата от тленни, преходни неща.

Човешкото щастие зависи от хората,

човешкото добро...изтлява

и потъва в морето от безбрежна синева.

Аз и ти вървим към светлината.

И простили всичко – ти ме пускаш

от клетката на смъртни мигове, неща и хора

и ме закриляш да разтворя своите криле

и да политна високо

над хълмове и планини –

далеч, в простора.

В който безграничното небе –

разпръсква вълните на нежния си блясък,

излят в неизменна красота.

Субектът и обект, знаещ и познавано –

съществуват в тялото,

но в природата няма разделения,

а единство, пропито със светлина.

Разказвам на дъжда

за твоята невинност на дете,

а той отвръща ми с песен,

паднала върху стъклата.

Виж, моя птица –

ти изпяваш песента си

и я разнасяш из волните поля!

Устните ти предани горят върху челото

и като лястовица,

вгледана в синевата и морето –

посаждаш стиховете в душите

на онези, които искат да ги чуят,

далеч от този свят,

от суета и минало, вина.

На земята, умът – непостоянен,

влияещ се от хиляди понятия и имена,

които също възникват зависимо

от своите противоположности и форми –

потъва в широтата,

с лирата на незамъглена свобода.

Умът човешки се вкопчва в представи,

а небето е събрано

в сърцата на онези,

които обгръщат с любовта –

всички, всичко, като природа –

чисто и неопетнено –

в пътеките от слънчевата светлина.

В прасковените ухания на сенките –

душите ни почиват в безкрайни и зелени,

целуващи ни с вятъра поля.

В природата, съзнанието не се захваща

и характеристиките, личните очертания –

не съществуват, а само дихание на волността,

което гали върховете на горите

и със слънцето ликува в чистите сърца.

Бели надежди, мигове и бели вишни –

отнасят ни в синьото небе на младостта.

В новия свят –

толкова вълшебни песни изпяват птиците

и такава чиста любов ще се излее

над душата на вселената, света –

че аз и ти, ще гледаме

течащата вода, конете, радостта,

живота, преминаващ

с плаващите в светлина цветя.

През дивните очи –

ще гледаме как в галоп пристига пролетта

с постоянната и неродената природа,

а слънцето – като проблясък на мечта

и славей,потънал в ухание на рози –

ще огрее еднакво, с всеки лъч

създанията, привличайки ги в сърцевината

на необятна красота.

Без да извайваме

ограничена гледната точка

за себе си и другите.

В галактика, осеяна с кълнове на чистота.

Пробудениятсняг, напоен със зора,

розовите градини, пропити с аромати,

клоните на магнолиите и кипарисите –

накланят се към мен,

напомнят ми на твоето сърце

с топлината си.

Форма и безкрай – всичко в ръцете ти

е съвършено и прекрасно.

Сноп от светлина пронизва наровия цвят,

малкото жребче върху поляната,

дървото, изпълнено с птици,

гълъбицата, която гледайки в очите на врабче,

и разговаряйки с него –

прогласява любовта, надеждата

и тази безсмъртна хубост,

изваяна в мига.

И в искриците на проницателност и нежност –

душата не може да опише себе си

с еднаквост, другост,

постоянност и непостоянност –

чрез сетивата и ограничените неща,

тесните представи –

за които се прикрепват

тленните творения.

А натежала като ябълкови клони

в озарената земя, открила своя скъп приятел –

щастието, отразено в очите и сърцето,

слели се в хармония;

с ясен взор проглеждайки

в онова, което недостъпно е за погледа –

отразява лика кристален на небето.

И думите, който нявга

лястовиците ми шепнеха,

пробуждайки душата и мечтите,

копнежите, под купола на звезден храм –

останаха в света, в песните прекрасни

на сладкопойни птици,

в музиката на звездите,

в тайните на морската вода

и тишината, в този млад и топъл дъжд,

в арките на красотата.

Дъжд от лястовици. Любов,

надежда – политат от очите ми сияещи,

изпълнени с нежност и тръгват по улицата,

обхождайки морето, слънцето,

което рони лъчи върху света,

сребърните облаци,

разтворили се в синевата.

Но как да опиша с думи –

лодката отрупана със цветя,

пяната златиста под шатрата на небесата?!

Себе си и естеството,

втъкано във вечната частица на душата?

Ако съзнанието е неописуемо с форми –

тосеизразявачрезбезкрайнатаприрода,

като океан, изпълнен с древни тайни

в покой и мир, наслада –

отпуснат в тишината.

Потъват нашите души

в тези дъждовни капчици надежда.

Разстилат нежност нощните звезди.

Съзнанието не е нищо друго,

освен собствената ни природа –

неопиуема с качествата

на ограничен и тесенум.

Чайките чаровно се спущат във водата,

кестените бродят по тези младолики брегове

и всичко се стопява в слънчевата светлина,

в любовта на розово, прекрасно,

усмихнато небе.

Светът, ръка в ръка с любовта ни –

отнася душата ми в златните поля,

където сърцата ни – подобно перли

блестят от жар, невинност –

пречистени през огъня

от примесите на света.

В това сияещо пространство,

в което егото стопява се

в жаравата на свобода –

личността не съществувакато център,

липсват характеристиките на нещата

и само екстазът и насладата –

изпълват всяка огнена частица светлина

в затворения кръг на чистота.

Възвръщат се всичките надежди.

Внебетотолковазвезди

светят за нас, отразявайки се в очите ни!

И ръцете на елите –

греят като елмази, посипани от вечерта.

§Снежецът пада върху устните ни,

ласкаво и нежно –

сякаш бяла приказна мъгла,

която ни обвива и ни връща

в златното и чисто детство.

Снежинките – като броеница

върху дрехите ни –

искрят под звездната одежда на нощта.

Ти ме гледаш в очитеи сякаш звездици,

които остават завинаги в мрака да горят –

спомените се завръщат в наште клепки –

в сълзи от радост, сърцата ни искрят.

И запалват светилника в душата.

Това е нашата любов –

тези целуващи се ангелски звезди.

А снежинките, красиви, бели –

са твоите мечти – спущащи се

като ръчици на деца от небесата.

Съдбата, дето ни носят

тези думи, пълни с любов и свобода,

в разтопените свещици на нашите молитви –

трептят като луната,

облечена във вълни от светлина.

Вдъхвам радост на цветята

и отново запалвам младостта.

Пак камбаната, забива в утрините

с бяло щастие и Благодат,

полята не скриват от стъпките ми –

алените цветове и пищните ливади

напоени с мирис на жито

и аромат на вечен хляб.

А ти в ръката ми остави –

перлата на неугасващата радост,

нежност, лято с ухаеща трева,

разсипани звезди, заливащи полята

и безгранична волност –

потънала в онези огнени криле на птицата,

родена от жарта.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Истинската вяра означава любов

към всичко живо.“

Кордовский

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Никой не е толкова мъдър, че да няма какво

да научи от природата.“

Едгар Кейси

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Настя Байрактарова

автор

В ЦВЕТОВЕТЕ НА ИЗГРЕВА

лирика

Настя Байрактарова, редактор

На корицата –Джон Уилям Уотерхаус, колаж

ISBN978-619-7180-07-7

 

 

Ключови думи: 
последна редакция на 7 Ноември, 2016 - 23:08
снимка на zvezda77