Търсене

Водопад от Вселени и дихания

8 Ноември, 2016 - 17:54
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 70

 

Настя Байрактарова

 

 

 

 

 

 

 

Водопад от Вселени и дихания

лирика

 

 

 

 

 

 

 

 

 


©

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

©Настя Байрактарова, 2014

 

ISBN978-619-7180-31-2

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Отвъд булото на чувствата

открих прекрасни розови градини,

от които птиците отпиват

нектар безсмъртие и чистота.

Отвъд маската на думите

душата ми докосна сладостна роса,

която изпълва всяка клетка

и кълни в светлината

сляла се с красивата й пъстрота.

Целувка свята, която с горещия си дъх,

сама за себе си говори

разцъфва като цвете

оттатък думите и тези златни песни

на вълшебницатаярката луна.

Отвъд тюла нежен и сребрист

на облаци,мъгли дъждовни

аз виждам лъчезарно слънце,

бляскав лъч великолепна красота,

който от душата ти се спуща към моята душа

слял сърцата ни в мигове съдбовни

и устремил в полет свят, благословен сърцата,

превърнали в перла вечността.

Оттатък границите на земите и вселените

съзирам птиците свободни,

които летят навсякъде

с криле прозиращи от светлината,

напълнени със слънце, с белота.

Прекосявайки жаравата

на този преходен и тленен свят,

окъпани от капките свещени,мироносни

на безсмъртие и свобода

във възторг и празник на душата,

възпели в гръдта

живота, поривите,смелостта,

от светлина облени,

докоснали пламтящи небеса.

Подобно съд, напълнен с вино

тялото ми грее в екстаз с обичта.

И волни чучулиги, с гривни вечност

ний политаме далеко, погледите впили

в животворната зора

млади и изпълнени с радост изпращаме деня,

който поздравен и ненадминат

във възхода си е надделял над бездната

и вдъхновен, дълбоко развълнуван –

достигнал е с порива си млад –

бокала с мощна красота.

§Песни славееви, всяка утрин

възпяват вечността като рубин прекрасна.

Очите ти ту спущат се, ту пак възкръсват,

когато търсейки душата ми

я свързват със слънцето,

и разцъфтяват в усмивката

на всяко цвете, багра и на хубостта,

която огледалният ми дух

открива в езерото на безбрежното небе,

звездите и чевръстата и развълнувана луна.

Щом в молитвата на утрото,

общувам с теб с всяка мисъл, чувство, дума

далеч от нас остават всички вери,

царства на земята,

които прах в твоите нозе –

с по-голяма страст разкриват –

великолепната ти хубост, дух висок,

прекрасен, скрит в младостта.

Ако трябва – нека стане чудо,

но всички да докоснат висините

на твойта алената звезда –

огряла безброй планети и слънца,

в гръдта на облачета бели –

посадила хризантеми нежност,

вихри сладост, мощ и топлина.

Любими, ти каза ми:

„Нека набират мощ творенията на плътта,

но ти далеч от граници

и усмирила всички страсти,

измила очите си пристрастни,

отмаляла в моите ръце –

вдигни се до лазура чист,

до тюркоазения изгрев –

разчупила стените, клетките,

политнала в блянове, които като аметист –

блестят – без страх и гняв –

в пламтяща смесица,

излята в злато, светлина!“

Нека попеем с очи и въздухът, и синевата –

да ни дарят криле,

и опиянени от любов –

да пътешестваме навеки сред звездите,

а часовете – да текат край наскато цветя.

Платна да вдигнат корабите ни свободни,

да полетят към романтични планини,

в които мелодии завърнали се –

разпиляват савани младост,

родни краища и храброст

и властващи с любовта си –

щедри дни на пролетта.

Защото всички разноцветни,

безбройни същества във вселената –

съдържат една и съща, безсмъртна, фина,

прелестна субстанция, която води ги

към цел заветна –

да опознаят себе си и вечността.

И безкрай творения,

в своето пътуване по светлата спирала –

ще проникнат през тази пламенна врата

на просветлението и ще разберат

прекрасния, невинен принцип:

„Аз съм без мерки и без граници

и всички живи същества

са приказно, единно цяло –

свободно и непокорено на решетки и стени –

тъй смело, изпълнено със свян

и влюбено в живота – с душа,

от вятъра развяна – обичаща и устремена,

посипана с червени карамфилирадост,

орхидеи свобода и изгревите алени

и украсени с вярност, песен, чистота.“

Нека туптят сърцата ни,

в танците изконни на всичките творения,

защото всяко живо същество –

ще може нявга да се просветли,

да се роди в щастието –

хвърлило върху лицето на планетата-земя –

бели рози, безброй великолепни песни за любов

и възродило безстрашен, силен тоз живот –

почувствал победата на добротата,

щедростта и обичта.

Моя душа, ти приседни край топлото огнище

в този миг със сърцето, което чете

като в книга – позната, близка и обичана,

любима – мислите ти,

защото то познава и разбира всеки трепет

и с голямата си, огнена любов –

не вижда, не признава нивга граници

и спънки в обичта,

ни изключения, а всеотдайно –

побеждава с нежност –

осъдило на истински живот света,

покрило навеки мрака с ружите червени

на неудържимата любов, усмивка, свобода!

Нима не сме прекрасни, възродени, чисти,

откъсналисърцата сиот пламъка мъждукащ

на тленната, преходната любов,

за да се родим отново в Любовта?!

Потопени в тези слънчеви води,

в синята мечта за свобода –

вдигни вълшебния си взор и виж

прекрасните очи на таз земя,

обвий душата си в роса уханна,

посипи с рози ложето на вечността

и нека с теб – да станем златен прах

по струните на тази арфа на мълчанието,

която в светлината – звъни със сърцата ни

с еднакъв ритъм – и носи музика,

разцъфнал цвят и танц, вълшебна смелост

и морави, окъпани в лалета,

теменуги, в роса и сини небеса!

Ти помниш ли онази младост,

сияеща като Париж в мъгла от светлина

и слънцето, подобно злато, което в покоя –

разгръща щедър небосвод

и весела и доблестна душа –

подслон на свободата, на всичко

свидно, родно и достойно,

пропито с топлина?!

Любимо и отлято в чудни песни,

в които сърцата ни мечтаят –

не за титли и пари, оттатък всяка мяра,

а за люлката на нашта младост,

в чиито длани – няма бреме, грижи, робство,

а разпростират в душите ни крилете бели –

гълъбици кротки, влюбени,

закриляни от силата на радостните времена.

Избухни и в този миг, любими

с огромната си мощ,

разруши затвора здрав, закостенял на мисълта

и на сърцето и завладей пространствата,

провъзгласи на всички хора –

онази бяла волност, милост, свобода,

в която няма ни петънце от грозните

разплати на битието, а хубост царствена,

неустрашимост, детство,

апостолска и свята вяра –

в свещените води на чистата,

безсмъртната реалност,в храбростта!

В неугасимата любов,

която пали фенера на мечтите,

пламъка на фината наслада –

в двореца на природата, изпълнен с птици,

с вази от безброй ухаещи цветя

и с ветрила от нежност, хълмове и планини –

разцъфнали, притихнали в кристала на деня.

Капка по капка – цветята пускат

в душите нежните парфюми,

напомнящи докосването на сърцето ти –

изящно, благо, свежо,

което дори и в люти снегове и зими,

залели този свят –

навеки съхранява цвета на любовта.

Не докосвай ти, живот с оковите си тежки –

душата, която любимият напълнил е

подобно чаша с обичта, а дай му миг покой

и нека без болка да нахлуе този свят

в мен и моят дух безспир, подобно пламък,

истина-светлик да грее –

привлечен от слънчевия лик

и от звездите, които ме прегръщат

с незнайна мълчалива красота.

Да разберем, любими,

раждането и смъртта и да останем

непривързани и непристрастни,

да не вкопчваме в тях сърцата си

и нека слухът ни – да усети ритъм нов

и аромати на цветя с непознати ласки,

усмивка в очите, целувка на звезди

с жадни устни и безброй създания,

прегръщащи ме с любовта.

Обичани и мили, недокоснати от този свят

с груб жест, защото те са част от мен

и аз копнея да е очарован нежният им глас

и да живеем в просторите на свобода.

Прониквам през реки и океани, планини

и виждам общата ни същност,

чувствам всичко като собственото тяло –

в дни прекрасни, в часове добри,

когато за всички има хляб и слънце, и вода.

Снежинки от звезди –

засипват наште длани, устните ни и лицата

и твойте ангелски очи,

които вдигнаха воалите на цялата пагода

и избухна слънчевото лято –

с одите на птиците и песни на ели,

на младата гора.

Корабът ни бял – пътува в светлината,

ята от жерави – зоват ни

към брега изящен и единствен на мечтите,

към дома.

И душите, и телата ни

са напоени със слънце, с топлина,

а отвъд любимите градини – чакат ни,

в свод блестящ – звездите

и свежа, млада прелестна луна,

летни потоци чучулиги, топлота,

изкуството,в което зреят праскови и сладост,

с чар и без вина – в пожарите, разпалили

искрящи пламъци в сърцата –

бляскави и надвиващи с песента –

нищетата на света.

Душите ни изгряват в мрака

и духът ни повелявасъс цвят и бодрост –

безмълвно да целунем тази красота,

наместо отговор за смисъла –

сърцето да запее песен

и като знак за утрото настъпващо,

в пяната от приказна поезия

и девствени мелодии –

да се превърна в море и светлина.

С плясък тих – минава утрото

и в заливите морски –

тъкат лъчите бели чайки, гларуси и корморани –

посребрили бреговете и плаващи с поглед впит

в хоризонта, във ветровете топли

и вълните, които с опиянение играят –

поздравили топлите скали

и изцелителната самота;

Звездите в тъмата, погълнати от белите

платна на корабите, трепетно очакващи

във водите сини – покой заслужен

възобновени небеса и пролет –

са разнолики – като сезони на изкуството

на топлата природа,

изпълнени с негаснещи мечти и ведрина.

С благост и велика чистота.

Така са мили, драги на душата

всички твои блянове, любими –

нима щом видя млади и щастливи,

изпълнени със сила и пробудени,

преливащи от мъдрост хора –

не са опиянени единствено от твоята любов,

невинност, красота?

Подобно вино, кипнало от радост

и сърце, докоснато с дланите

на хиляди екстазина душата ти –

благословено, разцъфтяло като светъл ангел,

политнало досам звездите

и саркофага на блестящата луна.

Целунало ги с устни,

преобразено с чудеса да чувства –

Светлината и всичките тела като едно,

душите ни – съединени

и избрали благословията

на съвършена обич и на безгранична свобода.

Да посадим алеите, градините на рая

с безброй прекрасни, дъхави цветя

от обич, щедрост, милост, доброта,

любими мой и по средата –

дървото на Живота – в душите

да разлистим, изпъстрено с птици песнопойни,

с благо слово, светлина и хубост –

бродеща в тези дъги зелени, прелестни

на младостта!

Да станем едно в оригиналното лице

на собствената си природа

и нека не поставяме начало, край и граници,

а да разбираме ума, отваряйки

очите светли, приказни на мъдростта.

И да познаваме природата,

прозирайки смърттаираждането –

откъснати от вечната верига

на битието, която не ни влияе

и в полята нежни и бленуващи –

в миг да разлеем тъй страстни, луди аромати –

събрани в мечтите свидни,

никнещи в цвят и в дъга.

Да освободим душите си

и да дочакаме онзи вълшебен рай,

в който лазурът се усмихва

и лъчите птичи – танцуват

с бриза морски, полетели сред пяна от небе

и паркове от синева!

В реч или в мълчание, в движение или покой –

нима природата ни просветлена –

не е в великолепен мир и смелост,

винаги без страх,понасяйки невъзмутимо

наранявания и обиди –

с пълно търпение, подобно птица в полет,

издигаща се с поглед отразен –

в самотна и неизмерима светлина?!

О, дни на радост, със свойта чиста белота –

дарихте ми покой, любов нечувана

и тайнствена природа – накърмили ни

с щастие и младост, със сини мигове,

откъснати от топлите лета.

Накрая всички ще достигнем

истинско безсмъртие

и корабът ще вдигне котва,

ще залюлее нашите мечти,

а мачтата му вярна – ще отпътува,

там дето песента на преданите ни сърца –

зове ни – във вечния лазур,

с усмивката сияйна,

с прелестта на свежи багри и цветя;

на поезия безкрайна и талант,

който подобно сладък плод –

разлива нектар безсмъртие и щастие,

усетил в порива дълбок –

как в дните ни се впива любовта.

Нима богатството на моето сърце

не е в това, което то копнее и желае,

търси с всяка своя клетка,

разлистило в дните най-скъпоценното

и свято благо на живота –

свободата – неумолима и дълбока,

която в купола просторен, мълчалив

на пролетта – извайва зефири влюбени,

мъгла от слънце, обляна в светлина,

и сини птици и лета, които ненапразно –

разпръсват свойта топлина?!

Нежните тела на облаците –

се навеждат над дърветата

и сърцето ми – свидетел

на тези страстни птичи песни,

далеч от минало и бъдеще –

отронва перли и ги хвърля в реката

на душите скръбни,

дарявайки ги със светлина.

Нима тази пречистена вода, любими,

която се преобразява в неспирен

бликащ извор в нас – не тече

ведно с онзи, който който желае свободата,

любовта, невинността?!

Животът, пленяващ

и омайващ като глътка вино,

изпълнен с хляб на мъдростта,

с нови очи, които омагьосват дори и слънцето –

разпалва ослепителни сияния

и се явява със цялата си хубост,

разбулил всички тайни –

в лика на слънцето и вечността.

Нека измием своите очи, ръце, нозе

от всички преходни пристрастия

и да приседнем с Детето на масата свещена,

която храни ни еднакво с любовта –

като братя и сестри –

единосъщни и единокръвни

и да познаем всички тайни

на битието и на обичта.

И нека над сградите летящи –

сърцата си в лика изящен, златен

на изгряващото слънце – потопим

и сътворим света – прекрасен, нов,

окъпан в ангелската и лъчистата зора.

В небето да умрат в забрава –

суетни земни идеали, грешки и вина,

страдания – опразвайки навеки чашата

на тялото, ума си – да я налеем със свеж живот,

да възвестим прослава с камбани бели

и в лазура – да потънем в покой,

усетили триумфа син на свободата в Духа.

О, древна сила, в която като цветя

привличаме от всичките вселени –

най-благоуханната любов, прекрасната,

в чиито нежен бунт към всичко старо,

изпълнено със страдание, невежество –

облечени сме в лазур – подобно пратеници

бели на нови времена –

сякаш самотни птици – открили пътя,

сочещ към покоя, златото,

благословена тишина;

Към хармонията свята – без угризения,

достигнали мощта, подобно блян голяма –

безгранична, окичена с венец

от пролетни цветя и лъх свободен

и божествен, скитащ в бездънни небеса.

Сведи челото си към мен, любими,

душата си със сладката усмивка,

отронена от устните ти, с ароматите си нежни

и нека превърнем любовта в море,

във вълна прекрасна, девствена,

която във фонтаните прозрачни, бели –

засиява с твоя лик връз живата вода,

където радостта на слънцето

и на танцуващи през пролетта листа –

се впива в жълтите поля от слънчогледи!

И дарът на поезия, изплетена от птиците

и топлите звезди – донася детство

и криле, прозорци, изпълнени с благоухания –

млади и неуязвими, зора, която връхлетяла

върху сърцето влюбено на пролетта –

оставя пориви и взор – вълшебен, син,

невинност на дете и песни – като рождение

прекрасни, притиснали в гръдта –

онуй, което грее някъде отвъд плътта

и пада на капки бели в устните,

попили тази чиста, розова роса.

Изпълнени с девствен дъх, запели

с клавесина на песнопойна и лазурна синева.

Ако моята любов

е стих от поемата на естеството и реалността –

тя ще остане вечна

и ще взривява хорските сърца.

Със свойте ожаднели, девствени ръце,

с ветрилото на нежната дъга.

И вместо думи, като жест в небесата,

отнесен на криле на птици, сякаш полъх,

трепване – нека почувствам крилатата с вятъра

надежда и в огледалото да отразя –

блестяща и прозрачна радост,

рой невидими неща!

Които като светулки с пламъка изпепеляват –

портрети, спомени и ги заменят

с покой и мир, с повтарящ се безкрай екстаз,

с мечти, които гмурват се

в дълбините чисти с наслада –

крилете ми опазили,

при всеки повей – в плен на радостта.

Ако моята любов е песен –

нека далеч от струите измама,

в кръгозори бели и изящни,

в които лъх на волност, чистота трепти –

да отлети – в простор,

където целувка сладка –

изблик на надежда, на познание и вярност –

ще слее нейните звезди

с най-ярката звезда на вечността.

Ако моята любов е танц –

то нека в луда страст и буйна младост –

разпилее воала си и в рая, с весел смях –

и да излее върху устните на всяко цвете,

на дъното на пориви –

простори розови и златото на залез,

в който гълъбите бели в своя полет –

оставят ангелски следи и светлина.

Ако моята любов е време и пространство –

то нека в гривната й –

отразя най-ценните и веселите мигове,

с чиито пламък – сърцето ми преражда се

тъй девствено и живо,

пияно от любов –

под сенките на твоите дървета,

в които открило мир и тишина,

попило от ведрото на дъжда най-чисти струи –

като възвишен лебед разпилява в самотата –

спасение и плод през снежна зима,

проблясващ поглед, бяло щастие и топлота.

А ако моята любов е истинска безбрежност –

то нека осъзнала вечната си,

прелестна природа –

безчувствена се рее, нежадуваща за слава

и незасегната от драскотина

на похвала, оскърбление –

живееща в мир и светлина.

Птиците, покрити

със златния прашец безсмъртие –

препълват въздуха с река от песни,

а вечността превръща ги в поезия неземна,

в отекващ в далечината –

глас на живота всемогъщ –

изпълнен с ангелски покой, велика чистота.

Любовта е отговор на всичко

и станали от сън върбите –

целуват нашите лица.

Примесват се дихания

и кипва виното на свободата,

разлива сладък сок по топлата земя –

невинна като детска длан.

Превръща ни във вечност,

в зов, в ангели, чиито гласове

се вливат в барелефа

на обич без предели –

пристанище сред бурните съдби –

преобразила ни с Благодатта си в океан.

Като отломки златни и космически,

забравили, че са единно тяло –

нека се върнем към оригиналния си,

чист, невинен лик, към славата,

която възвестява бъдещите дни,

когато обединени в радостта неизчерпаема,

без ограничения, прегради и стени –

в пълно спокойствие,

отлети в чиста светлина, безгрижие –

ще бъдем всички, изваяни от майсторска ръка

и от искрата на безсмъртие и висини.

В състояние на независимост,

в което ангелски криле в полет –

възвеличават приказната свобода –

поставила началото на опиянение,

кипящо от лозата вечна –

по-красиво от жадувана химера,

по-истинско от злато

и по-прекрасно от арки розови

и от победна светлина –

надвила всяка смърт и преходна тъга.

Величествен и свят –

единствено душата ти дарява ме

с благоразумен пламък, щастие,

с благородство – по-бяло от луната,

в мраморната тишина изваяло –

прекрасен образ – мярка на вълшебна вечност –

опияняващ с дъх, с искрящите очи,

преливащи от верност,

с бялото, обвито с достойнство, чест чело

и сладки устни, изпълнени с безброй

златисти пеперуди, трептящи в радостта.

Съгледали море без брегове,

емайла на кристално гладката и съвършена

прелестна зора.

Да приседнем с теб

във вълшебната горичка от цъфнали дървета

и да не гледаме с изненада и учудване –

прелитащия свят,

защото ако изгубим мярката,

съда с живата вода 

светът ще ни пороби

и ти ще питаш: „Кой е истинският смисъл,

дума, коя храна е чиста

и върху кои от бреговете морски –

водата в дар оставила е перли,

коя е розата, чието алено сърце –

привлича славея и той изпява

най-великолепната си песен –

издигнал душите ни до ярката,

изпълнена с величие звезда?“

Защото най-грижливия, прекрасен майстор –

намерих в твоето сърце,

дарило ми с покоя – пръстена на свободата

и като златар изкусен –

гравирало в моята душа –

бели утра и пурпур, и позлата,

безспирна песен, слънце, небеса кристални,

бели мостове, върху които събирахме ръцете си –

обвити в шал на младост

и в ореол на свята красота.

Нека вдишам светилната,

открила извора на живата вода,

отпила сладост, пролет

и нека от безсмъртното дърво –

уханни плодове и мъдри, зрели –

да паднат в моята ръка.

Да останем с теб, любими,

в дълбините на сърцето си –

да опознаем любовта и чистотата, мъдростта

и после да излезем сред долините,

планините и света

и да дарим на всеки – цвете обич,

разбиране и път в небето, чар и младост –

глухи за всеки шум и суета.

Защото първо обичта в сърцето ни

ще трепне, ще закълни зелено стръкче свобода

и после с ветровете в платната

на кораба ни, устремен

към най-загадъчните брегове –

ще се излее над света.

Невинна, свята, извор на искрящ лазур

на топли, южни, прелестни вълни –

блестящи устремено от славните копнежи

да достигнат заливите у дома.

Да отпаднат от света ни тленен –

етикети, качества, характеристики,

понеже зависимото има форма

и не е като свободното и независимото,

волното, а издълбава с длетото на живота –

битки – напускайки насладата,

там, дето душите ни живеят в беднота.

Прогледнала през зрящия ти Дух

и през очите ти прекрасни,

чисти и вглъбени, аз вярвам:

ще отидат някога душите и сърцата ни

при всичките души, сърца –

като ята от лястовици бели,

които събират се вкупом –

в един букет от нежност –

оттатък тленните желания,

с крилете си открили –

горд живот, жадувана мечта.

Дали ти идваш

при моя дух, за да го върнеш

обратно в чистата земя?

Вдъхнал музика чаровна,

океани от картини прелестни

и танци вдъхновени, за да привлечеш

с виденията от злато, втъкани в съня –

сърцето ми при огъня на любовта?

Моя невиждана звезда,

която паднала сред рифове коралови

на таз земя – я украсяваш с блясък

и загадъчни сияния,

прегръщаш я с вълните морски,

заливаш я със слънчеви лъчи

и в някаква разкошна светлина –

облъхваш я със цветя!

Защо в мълчанието – ти намираш

смисъл ценен – оттатък думите,

които обвити в пурпурни воали,

в игра със цветове, с мнения, оценки –

изкривяват в огледалото великолепно –

чистата реалност –

трептяща в отблясъци безброй,

които като прозрачни сенки –

се раждат и умират, подобно облаците,

но остава безсмъртна синева?

Странната привързаност човешка –

като сън минава в кристала син на небесата,

а остава свободата – събрала злато и седефи,

изумруди, разбудила в миг птиците,

запели с тласък фин –

към най-съкровените и чисти струни

на своята мечта.

От негативното, човек се пази сам,

но как примамлива е тленната привързаност

към временните, позитивните неща,

стесняваща духа ни –

не изпразнени от граници,

стопени в сълзите на неосъществени чувства,

пориви, пропуснатите мигове на радостта!

Живей със сърцето ми, любими мой

в настоящето, утеши ме в самотата на света,

защото с твоя чар, омая –

най-обичните черти на твоя лик,

с взора ти даряват – светлината, хубостта

на битието, а от очите ти – душата черпи –

далечни звуци на прекрасна музика

и скъпи гласове, трептящи в любовта.

О, сърце велико –

ти в звуците, пулсиращи със звездите,

отразени в морето –

палиш пламъка, светлика

и всяка от вълните – идва с блясъка

на твойта светлина!

И щом отпаднат

качествата и характеристиките

и възцари се истината на единството и цялото –

стопяват се преградите между създанията –

свободни, независими от нищо

и под звездния покров –

подобно песен пролетна от струни на цигулка –

изгрява топлата луна.

Душата ти, о, гълъб бял, призвана да спаси

и да пламти в обич, да лекува,

да възкръсва от пепел и от тлен,

от суетата на света –

е слънце, което изгрява всеки ден,

за да възлезе във вечността.

Очите ти – красивите морета на безкрая –

стопяват всички сенки

и като птици – отлитат

оттатък хоризонта на земята –

изпулвали зад бурните вълни на този свят,

прегърнати от пролетите ранни –

унесени в сладостта

на тишината, настоящето, мига.

Не ридай, мое сърце,

ти остани при нежния възлюбен,

който те дари със златна обич –

далеч от всеки плен – с чиито струи оживя!

Засмей се, защото животът ти – преобрази се

и с очи незамърсени – повикай любовта,

отпий от светлината и обгърнато

от топли ветрове – с мен сподели

онази златна участ, в която не съм аз

лист отбрулен, а огъня златист

на чисто и невинно, прелестно дете –

превърнало се в птица, в занемяла нежност,

в празника на лунна светлина,

в безбрежно ангелско море.

Любовта прошепна ми,

че с твойте стъпки, любими мой,

далеч от робство и зависимост, с крилете ти,

с усмивката ти топла,

с твоя танц – пронизва всяко същество в света –

завърнала се в себе си – тъй свежа,

искряща с нова светлина, даряваща

сърцето си на цялата вселена –

в пейзажите цъфтящи

на Благодат, добро и чистота.

Далеч от чара тленен на маските

и танца временен,

когато завърти се колелото

преходно на сетивата

и попадаме отново в живота и смъртта.

При карнавала на свирещите, пеещите форми,

при които реалните характеристики

на свежата природа –

са заменени с ограничени –

там дето любовта не може да се слави

със сладкогласни лютни, флейти,

с вяра в щастието, блаженството –

примесвайкибезкрайните и свети песни

с лъчите слънчеви, с чара на живота,

с екстаза, който на потоци –

избликва върху мраморната чистота

на нашите души,

окъпани във фонтаните на радостта.

Носталгията води ме при теб, любими,

в градините на твойта красота,

в които бели гълъбици 

украсяват вечните дървета,

а славеите пеят и аз и ти се сливаме

в едно сърце, душа,

в ручеи, изпълнени с живата вода,

с вечността. А звездите приютяват ни –

в своите лъчи и вътре в изгрева потънали –

разливаме безвремие и сладост,

розови градини, в които душите ни говорят,

укрити от света, усмихнати в свойто щастие,

споделили всички тайни –

достигнали там, дето няма думи,

а общуват само влюбени сърца.

Тази вселена е вълна

и във фонтана на безсмъртието, чистотата,

щом пречистим своите души –

нека избликнат потоци младост и надежда

и в светлото небе – да заликува радостта,

да се превърнем в извори на светлината,

в даряващи любов и топлина.

Човек съссвоето съзнание –

въздейства върху другите –

за да се пречисти, просветли сърцето

на цялата вселена и да се отдалечат

и мрака, и всички сенки от живота

и да се изпълни с щастие,

със сладостна омая,с хубостта,

обсипана с безброй цветя.

Нека в тихата и свята реч

на тези огнени камбани на душите ни –

да разберем фундаменталното съзнание,

естествената ни природа

и в песните, изваяни от доброта

и слънчеви лъчи–

постигнем единството, в което

безбройните въпроси към живота –

намират своя отговор и ни отвеждат

при флейтата на бялата луна,

искряща в леса.

Огрей душата ми, о, моя предана звезда

и нека бъдем заедно –

отвъд илюзиите на света

и птиците да пеят,

да се скрият нашите сърца под арките

на розови градини

и да избягаме далеч, там дето чувстват

всяко движение на тишината

и трепване на чуждото сърце

и всичко – разказва истории за твоята любов –

изпълнена с нежност, глъбина!

Отворила вълшебния си взор

към всеки, погледнала в лицето –

с очи прекрасни, чисти – всичките неща,

с усмивката докоснала безбройните сърца;

Дарила вълшебни плодове от своите градини –

танцувайки подобно пеперуда

върху цвят на орхидея

и стопляща с вятъра – очите на света,

измиваща ги с пълнота, с мистика,

със светлина, която навсякъде рисува –

Името на Любовта.

§Ти си послание на обичта

и зов на свободата.

Дрехите ти слънчеви загръщат

рядка хубост навред огряла

с музика изящна прекрасната земя.

Ти даряваш възторжени очи,

дето попиват блаженствотов този свят

блестящи, разтворени в синята зора.

Ти си душа на моята душа,

която възкресява всяка клетка

и сенките на розите вълшебни

връща във вечната градина,

изпъстрена с райска красота.

Ти люлееш във вълните на Духа си

златна треска от живота,

дето заситена от свободата,

прекрасна като диамант

навеки утолява всяка жажда и вина.

В теб се ражда обичта и детската невинност

чиста като сняг по Рождество,

недоизказана, в която

изгрев на спасителна звезда

влива в кръвта ми песен

и криле на райска птица,

шепот на луна.

И в сините гнезда на чучулигите

освободени, пуснати от клетките

от твоите ръце

изчезват всички мрежи и стени

стопени в лъчи на прелестни звезди

онези, дето с музика и сладкогласно слово

осветяват тъмнината

и превръщат сърцата ни в небеса.

И вглеждайки се в очите

на всяко живо същество

аз виждам ангелски очи и звуци сладкогласни,

сбрани в светлина.

А твоето сърце, изпълнено с добрина,

ликуващо и чувстващо

в безсмъртните пространства

всяка фибра на обич и блаженство,

на чиста и на свята свобода,

в миг на сбъдване

изпя любимата ми песен и се сля с мен

преливащо с хармония и тишина.

И всички нежни клони, птици и цветя,

узнавайки мига, изпълнени с радост

посипаха върху ни

водопад пленителни, благоуханни рози,

звезди, луна, дъждовни струни, чистота.

Запяха сладостно потънали в синевата.

Завърнали се в себе си,

в единството Божествено.

И като флейта разцъфтя

в силуетите ни бледи,

в които Духът разтворил е криле

в сиянието звездно принц богоподобен

и образ на дете прелял в невинността.

 

* * *

 

Слънцето блести над нежните поля,

горичките усмихнати попиват светлината,

цветовете избродирани звънят като камбани,

приведени от пищни багри

до нозете на земята,

от която до облаците се въздига

глас на канари и червеношийки

навред огрели с чудесата си

земята, потоците, високите върби,

в които вятърът ликува, пеейки на воля

наште песни, стоплили земята и мига.

В китните поля скорците

играят лунен танц със цветята

потънали във вечната игра невинна

на невръстни, чисти и безгрижни,

пламенни деца.

Изгревът червен с трапчинките на утрото сияе

и в житните узрели ниви, любими мой,

под твоята любов

пъдпъдъци свиват прелестни гнезда

до песните прекрасни на щурците,

мечтаят заедно със сърцата ни

и вятърът трепти във всемира

изпълнен с благ покой

и звезден рой от бляскаво небе,

добри поличби, кончета,

примигващи с очи и своя взор

разливащи в хоризонта нежен

пътешественици млади към далечната земя.

Протяга слънчеви ръце,

изпълнени с килим от алени, зелени багри

нежната и топла долина,

отворила врати от злато,

зад които планините

спущат свойта дреха от звезди и дъжд,

от райска светлина.

Младост блясва,

пълни сърцата ни сладост,

с пламъка девичи, девствен

в градината от прелестни цветя на любовта.

Двамата с теб вървим

сред нежните алеи,

в храма на гората и росните треви,

в който копнежът за небе и радост

звъни кристален,

намерил златен ключ към вечността.

Прекрасен лунен свят,

сияещ като перла в нощта

душата тиблести,

сърцетообвито е в смях

и в чистотата на дъжда.

Вятърът ефирен, дивен

повява над прозрачни небеса,

като дете разнася своя дъх

и в перления здрач – рисува чудеса.

А ти, море безкрайно

в което плават бели кораби,

достигнали вълшебни висини,

небе безсмъртно и звезди

с дланите си спущаш всички птици,

дето закотвени върху земята

страдат от утеснения и празните желания

на невежество и суета.

Като видения изгрява твойта бяла дреха

и в простора на душата,

сякаш чудна приказка

разтваря пръстите си светлина.

И твоят взор най-мил и обичлив

попива полъх топлота,

разлиства този свят подобно роза

и ни отнася в сферите безсмъртие и чистота.

Кончето на свободата

лети към нежните градини,

оттатък хълмовете земни – при блясъка

на слънцето и радостната тишина.

И като в блян залива ме покой,

сърцето, сякаш луна, взривена от искри

пътува в безконечна светлина.

Ела, о моя нежност и в мига на щастие,

когато аз и ти преливаме душите си

нека дъждът вали, в сърцето хиляди усмивки

да затрептят и да звъни водата

под стрехите, улиците млади,

пеейките, със струните си нежни

песни от сърцето на дъжда

за обич без разлъка, за верността

и за насладата, в която няма мъка и вина!

Попила чистия покой с безбройните отблясъци,

с позлатата, с която искри снега

в долината и небето и ражда се луна.

Подари ми мигове вълшебни,

в които няма пара сива,

обвила полята на душите ни,

а ни спасява зелената и доверчива

сладка младост откъснала от плодовете и цвета

на истинско безсмъртие и светлина!

Поднеси сърцето си в дар

и не отблъсквай ръцете

вейки от напъпили лета,

нито душатадето пулсира

в храма чист на обичта,

и трепти за теб потърсила покой

в безмълвната ти красота,

в чара ти невинен, окъпан с роса!

Нима е застинал този свят

или пък утринният лъх,

погалил лицето огнено на прелестна зора?!

С твоите нозе – аз стъпвам в светостта,

заспивам на гръдта тив отмора и мечта,

помирена със света,

в който проехтяват целувките, копнежите,

покоя и всеки лъч от прелестната ни вселена

се слива в слънце-светлина.

Кога ще се изпълни с познание без граници

и ще се просветли – умът обикновен –

на таз земя?Нима не е щом рее се

в свободните пространства –

без преценки и присъди,

захващане или отхвърляне,

без мнима радост и тъга?

Тогава нашата природа – пълна, цялостна –

изгрява отвъд добро и зло

и без сравнение и мяра,

изпълнена с дух добър,

с порив лек, хармония и тишина.

О, рози алени, обгърнати от светлината,

не виждате ли моята любов,

която без промяна и тревога,

в лазурите просторни –

подобно въздух свеж и океан прозрачен,

и младите треви напролет –

сега изпълнена е с мъдрост,

ведрина в сърцето

и любовен пламъкв гърдите,

с младостта, избухнала

без време и пространство

и отразила арките на радостта?!

Положили глава на топлата и свята

майчина, любяща гръд на моята природа,

смирена – аз пристъпвам,

вдишвайки небето синьо вън,

полюшвайки короните разцъфнали

на своето сърце – което пролетно, спокойно,

оставя в небосклона –

звън на камбана, птича песен,

чиито струни, с напеви подхващат –

мотивите за щастието,

простотата и спонтанността.

Така копнее душата ми, любими,

животът прост и лесен, като реката –

да тече и да понася песен –

без глъч и прегрешения

и без да се прикрепва към тесни думи и неща!

Щом духът ни свят – захване свойта същност

за нещо преходно, ограничено –

ний търсим външноотговора на мечтите си

и в този миг, в мисълта –

навлиза раждането и смъртта.

Умът се скита в ограничения –

политащ далеч от младостта.

Навред прониква, сред мъглявостта

на битието, обвито в мистерия –

мелодия, препълнена от яснота,

от взор, проникнал същността иззад воалите,

от трепкащ летен лъч в лесовете

и есенни, вълшебни небеса.

Нека си отидат в хаоса и цветове,

и всичките нюанси-форми,

чрез които търсим своите представи,

сънища и бляновете тленни

и побратимени, възпели с флейти

своите мечти за свобода –

да премахнем корените земни

на раждането и смъртта.

И по път, тъй девствен и любовно бял,

край извори, напълнени с благост,

с волност, непреходна красота,

покрити със цветя –

да заблестим като пътека

от звезди в небето –

завела ни до бряг отвъден,

до островите златни на пречистия лазур –

където красноречива вечност разпилява –

свойта музика и светлина.

Създавай музико –

крилати стихове, които да разливат

любовта дори отвъд смъртта,

и да политат с утринните ветрове,

с приключенията на душата –

отвъд унинието, сетния упадък

на желанията временни и нека

с взор прекрасен, заплела изгреви

и залези във венеца – да достигнеш

сладкия живот – в плен на пориви

и редки мигове на просветление и топлота!

Така красива си, че приближаваш

дори смъртта, до дъно пиеш усмивка,

танц, екстаз, със смях заливаш утринта

и птиците небесни и в своя пристан –

приютяваш вдъхновените сърца.

И нека връхлети ме светлината –

като буря, която отмива всеки сън,

оставяйки покой, вълни лъчисти,

отразени в бриза пролетен и алена мъгла –

пронизала прибоя равен и смирен,

отворила очите за всички зими и лета!

Ти идваш, любими мой,

душите ни докосват се подобно капки две,

които сливат се, за да разкажат

тайната на любовта.

Светлите ни духове –

смесват своите дихания и аромат –

подобно две реки, течащи през света,

избягали далече от устни нараняващи, невежи,

изпълнени с глупост,

събрали ръцете и сърцата си

в оросените поля, опазили навеки –

святата и млада тишина.

В която няма съблазняващи слова и правила –

дошли не от душите и сърцата ни,

които влюбени, свободни –

умеят само да летят – а рози,

никнещи от приказна мистерия,

гледащи в лицето любовта.

Да измием очите си, любими

и незамърсени от измама, гордост,

непочтеност и самонадеяност,

които се създават от разделянето на света –

да докоснем милиард сърца

и да отпием от нектара

на вълшебната им сладост,

да опитаме от плодовете, от парфюма

на всичките души

и да танцуваме с розите и вятъра –

отворили очите си за този свят,

за пълнотата, съвършенството и целостта,

в които скрити са магията, мистерията

и легендите, тайните

на свободата и на обичта.

Щом умрат ограниченията –

душите ни се вливат в океана

и абсорбирани от него –

превръщат се в безкрай –

записал аромата си на всеки камък,

дърво и птица, синева.

Далеч от тези галещи лъчи,

повърхностни – на топлото море –

сърцата ни достигат глъбините,

в които има само обич, волност,

мир, покой и светлина.

Прекрасна същност, ти разпростираш

ята от птици и светулки –

там, дето душите срещат се –

в треватаогнена, сияеща,

в която светът е пълен и завършен

и сърцата знаят истински какво е любовта –

без забрани, без оценки, без грозно и красиво,

а в смисъла свещен, който долавя

цялата прекрасна обич – като поток

от целокупната вселена, приютила

духовете просветлени у дома.

Щом се пробудим

за нашия фундаментален ум

и есенциялната природа и влезем в Светлината –

много заблуди ще умират завинаги

и света ни, подарен, отново ще блести

със златото си непреходно –

като водата в океана,

сякаш говорещо пространство,

отразило в огледалото –

съвършенството на себе си

и оживяло в усмивката на любовта.

Така копнее душата ми

за родните места,

в които върху бреговете на морето –

разцъфтява радостта

и грее между хълмите с бриза.

Пристига обичта и всичко временно –

преобразява се във вечно,

в което чиста, отпила от чашата на светлината,

далеч от празната мечтателност, съмнения,

от временния ум, напълнен със знания –

отлитам сякаш птицаи разгарям свойта свещ –

пламъка запалила в безброй лета,

превърнала сърцето си в извор-светлина.

Ей, мое море, мой сладък бриз,

мъгла, с косите си пронизала

и ветрове, и всичките вселени,

моя радост и спокойствие,

и смисъл свят на мойта тишина!

Аз те обичам тъй вълшебно, силно,

защото с погледа ти вдъхновил си

красотата прелестна на хилядите пролети –

като поет, възпял с песните

и приливите на сърцето си –

небето, вълните на прибоя

на нежната любов,

онази жар на волната и непоробена душа,

която в звездни нощи,

подобно злато сред покоя –

разпръсва свойта светлина.

Къде са днес, любими, хората,

които през земята тръгнали за слава,

за пари и бледи удоволствия –

не достигат бреговете,

неоткрили в небосвода –

топъл дъх и близост, обич, светлина?

А ти, дари ми светове

и цъфнали дървета, детство, сънища

и сбъднати мечти, блестяща медена

и свята благодат и доброта –

сред небесата сини –

манна, празник вдъхновен

и тържествуващ, далеч от сиви делници;

пропити с любов поля, елмази топлота –

като зрънца в твоя наниз обич –

под капчуците от светлина.

С буден дух и сила, с мощокичена,

душата ми –сякаш скала –

непоклатима и прекрасна,

неотразима и величествена –

искри след този сном

от незаляваща луна и слънце,

от звезди, цветя и позлатени

куполи на храмове –

озарени от небесен блясък, чистота;

От лъчи, от огън, искрите бели на дете

и стъпките, със звук лек,

подобно обич, отлетяла с крила.

Ти чуваш ли, любими, онзи глас,

който обема цялата вселена?

Как копнея да възприемем с него

безсмъртието и безначалността

на всичките неща,

да разберем ума и същността

природна на обектите и формите,

да отлетим, там, дето

фалшивите понятия не могат да възникнат

и думите – монети са без стойност

и като дим отлитат,

а учители ни са сърцето и душата, и духът ни –

проникнал в дълбините на природата,

облъхнат от прекрасна, вечна воля,

напълнил сърцето и душата с нова светлина.

Как може да се обясни неизчерпаемото,

което е основата на тленния ни ум?

Нима всички етикети и оценки –

не извират от съзнанието,

коеторажда формите

и корен на всичките явления –

извайва този свят на временна тъга?

В който мнозина

са летели като деца над земните треви

и страсти, с коси от вятъра развени

и поглед, блуждаещ в огньовете

на светещи звезди

и непреходни, заливани от обич

и усмивка небеса.

Ти подари ми букетче незабравки,

разхубави живота – подобно златен блясък

и обви в забрава – глухите за битието –

делнични неща.

Какво е животът ми без теб, любими –

калъф, без златното си съдържание,

което вълнуващо, с копринен поглед –

обагря залеза и зрелището прелестно,

на добродетели, споделяне и благородство,

на кристална и лазурна чистота.

Всичко в този свят, независимо от формата –

е като луната,заблестяла във вода,

подобно огледало, което

отразява формите – едно дихание,

бриз сладостен, сферична красота.

Но подобно океан, прекрасен,

идентичен със себе си

и усещане за радост, лятна вечер

в здрача син –във всяко цвете и тревичка –

оставящ финото си, ангелско докосване,

косите си, окъпани в зефира

и свободни, ярки, топли ветрове и светлина.

Въздухът сребрист трепти,

а слънцето е позлатило долините.

Дълбок покой. Сърцето гали

тази мощ на нежната Божествена ръка

и свежестта разлива се

в безпределни небеса.

И в тънката мъгла на слънцето –

прозрачна, огряна от Духа,

вълшебна – любовта, подобно гладко езеро –

разпуща косите на свойта

скромна радост, простота –

далеч от бягащото време –

при покоя, чистотата, вечната зора.

Ти, моя безпределна обич,

искряща в душата ми –

прехласната по теб,

щастлива, като жена любима,

бяла сред снега

и чиста между капките и струните дъждовни –

разцъфвам сякаш светъл ден –

като дете следя с поглед

как ти ще дойдеш

и ще превърнеш любовта във вечност –

нагазила в цветята, в реалността усмихната

и приласкала ме с парфюмите

на непреходна и безбрежна долина.

И ще отпия от бокал божествен –

глътки светлина и смях,

шанс да живея истински щастливо –

плувайки в радост, разперила криле

като прекрасна, силна райска птица,

привлечена от твойта свещ и пламък –

открила себе си, напълнена със свеж екстаз,

плуваща в младостта и благодарна,

дарила просветление на този свят

и хляб на чистота.

През твоите очи – погледнала с обожание

меките и бели криле на светлината

и сладостта на тази прелестна луна.

Притаени, с дъх горещ –

се спускат планините –

прозорци към безкрая – откриващи

зад хоризонта – приятните мелодии

на чучулиги, възхитата на ветровете,

честити пътища, със скреж покрити

и детство, споделило с реката песента.

О, мой живот – ти като молитва тиха, свята,

изпълнен с блаженство,

с пресен сок на благодат и свежест,

със съкровища,

които в сърцето ми оставя тишината –

виждаш навсякъде, във всичко – любовта!

Нима сърцето ми, любими,

чрез теб, не е почувствало,

дори в безжалостните зими –

пролетта, развяла своя шал

и лятно слънце, кадифените отблясъци

на добротата, на потопените в луната –

невинни езера. От чиято чаша – отпивахме,

преливащи от чистота?

Ний достигнахме с теб просторите и пихме

от безсмъртното и свято вино

и в тишината, на пътя на сърцето ни –

изгря през хиляди пътувания

необятно слънце,

което отведе ни без думи –

в безсмъртна равнина.

Умрели за всички стари светове,

за своите представи и илюзии,

разчупили черупката и отлетели като птици –

при любовта, оттатък земно и небесно,

Божествено, човешко –

в дома на изцелителен покой и тишина.

И почувствали приятелството

и духа на тоз живот, изпълнен с красота –

когато действията, чувствата ни, мислите

са вкоренении няма граници,прегради –

ний напускаме гнева и алчността,

конфликтите на хиляди години –

огледали се в покоя езерен, в чистотата,

приютили душите си в изящните обятия

сред нефрити и сапфири и разкошна

и нечувана, преобразена в злато и цветя –

пламтяща синева.

Нозе, вий в надпревара с ятата

от птиците в лесовете сини –

пристъпвате в трептящата зора

към свободата, към прелестна мечта,

обзела като сън най-смел –

мелодия вълшебна, екзотична –

преклонени пред Божествената хубост –

поръсила тез лесове зелени

с очи блажени и безброй цветя.

Слънцето, опиянено от неукротимите

цветя, които сякаш огнища пламват

съзидаващи навред тъй фина хубост,

с дланите разпръсва –

сияние и щастието влюбено,

като рубин блестящо и възпламенило

милиард сърца.

И съживени в безкрая –

ний вървим по пътищата неутъпкани

и устните ни предани шептят:

„Не ме напускай,

дух на живота и приятелството,

върни при мен и благородството, и обичта

и нека непривързана към този свят,

нарисуван с милиарди цветове –

при тебе да отдъхна –

при художника на абсолютното –

в дълбокото море,

в което няма мрежи, клетки,

а славеи летят,

с криле на силата и светлината,

погълнати от пролетта.

И нивга незавръщащи се

към зимите студени –

изпълнени с огън, топлина.“

Не казвай, любими мой,

че нашата любов зависи от някого

или от нещо друго,

освен от нас самите и в пролетта

на всички добродетели –

не питай за делата ми, а заведи ме у дома,

бъди учител и приятел,

отвори сърцето и ума ми –

нека откъсна своите нозе от сигурното

и с вятъра да литна към твоето съзнание,

почувствала целувките на любовта!

Понеже ако умът ми се захваща

за ограничените неща –

се включват външните условия, причини

и раждането, и смъртта,

но ако няма граници – е просветлен

и виждам през очите ти, духа ти,

подобно вятъра – безкрая –

щастлива, дарена с живот, любов и светлина.

Животът ми е бриза,

рисуващ устните, гласа ти,

доверието, в което стапя се земята

и нежната ти песен, младата луна.

И твоя неизменно и завинаги,

гледаща в тайнствено небе –

с ръце от святост засияли,

далече от покрусата на чувствата,

в ангелските ти обятия, пречистена –

се сливам с твойта плът и кръв, и дух –

запяла с всяко стръкче

в градините от просветление

и нежност, топлина.

Освобождението е природата,

реалния и просветен, прекрасен ум

и ни едно творение –не е изваяно

извън пространството на мъдростта –

разделено завинаги от нея,

а всичките обикновени действия –

изгряватс блясък фин

на фона на безкрая и реалността.

И птицата, вестителка на волността –

сияе като слънце, а лицето й Божествено –

се къпе в море от чистота и благодат –

с потоците запяла в младата

вечнозелена долина, в която всяко цъфтящо

стръкче – говори за любов –

като парченце злато, попило слънцето,

блестящо в пазвите на планината,

в прибоя от лъчите на романтичната луна –

паднала в леглото от треви, измита от дъжда,

от струите на свежа светлина.

Пяна от звезди се спуща

над платната на морето,

което пламти в бакърен цвят

и аленее върху лицето приказно на месеца,

дъгата тръсва от дланите си нежни –

стихове върху света,

вещае танц на живота –

сред зелените вълни на свята тишина.

Прозрели между мъгли и сняг –

колко красиво е да си дете,

далеч от власт, пари и жаждата

да притежаваш, от слава, титли и злина;

Скитащо се из полята,

с хвърчилото на пламъчето волно;

Реещо се в синьото небе

и бродещо сред нежните жита,

щастливо и свободно –

при планините и прибоя на любов,

на милост и невинност, чистота;

Естествено и слято с ручеите на природата,

облъхнато с парфюмите на нежните цветя,

отпуснато върху гърдите на майката-земя –

оставила безкрайни чудеса

в крехката му, нежна, ангелска ръка.

С която пита лазурните звезди:

„ Природо, ти в свойте чисти пориви

ли с огъня си свят роди любимия –

с олтарите на неговата

приказна, свободна обич,

с вратите бляскави на топлото му,

пламенно сърце,зад чиито златни орнаменти –

проехтява една мечта,прошепната от муза,

скитаща по този свят,

избликнала в извор от любов към теб,

от дланите на цялата земя?

Бленувана и украсена

с мелодии и нежни гласове –

пропити с капките роса от твоето лице

и от недрата на прелестната ти душа.

Стоя край пътя – любими на душата ми –

и всички часове на изгрева –

минават покрай мен, докосват моето сърце

с напевите от твойта флейта –

отвела стотици влюбени

към свободата и живота,

направила със сърцата им –

онази първа стъпка,

с която се разлиства невидимият свят,

пропит от чистота.

Ако сърцето ми политне нявга от света –

заради теб – то няма да тъгува

за цветята и дърветата,небето,

а за птиците, за свободата,

дарена ми от твоите ръце,

с които ще отида при безкрайната Любов

и никога не ще сбогувам душата си

с битието, рая, с обичта и радостта.

Защото смъртта врата е към живота

и по спиралата – душата ми пътува,

разширявайки се безконечно

с дъх на морска синева.

И сърцето ми освободено е,

открило онзи златен ключ

за вечното и чистощастие –

пробудено в благословията, танцуващо

срез топлите вълни на фина самота.

Ела и влез отново в живота ми, приятелю,

о, мой подарък, върнал ме към себе си самата,

сърце, което в кръга

на този свят – проглежда завинаги оттатък

и на земята, покрита с розови благоухания –

помага на стотици да растат –

прекрасни, разширени, влюбени,

отпили радостното вино,

от празничната чаша!Чиято вътрешност

е пълна с твоята любов и щедрост –

стопила всичките вражди, политнала

над врагове и близки на душата,

докоснала сърцата с еднаква светлина.

Копнея да остана завинаги при слънцето –

далеч от сенки, дързост и при лирата

изящна, мека, която в безстрастните потоци –

къпе се – на брегове, изпъстрени

с ярки цветове, със слава, с пробудена зора.

И нека просто се отпусна

сред приливите морски

и бъда частица бляскава от твойта светлина,

едничък полъх от ветреца ласкав,

заслизал от далечни хълмове

и музиката прелестна в зефира,

дошла от нежните цигулки –

искри от вечността.

Нека съм вълшебна пъстра пеперуда,

кръжаща  край свещта

и пламъка на твойта светлина.

А, ти, подобно славея,

потънал в ароматите на мойта роза,

на душата ми – да привлечеш

онази обич от вселената,

която във всичките галактики –

тъй фина и интелигентна – пронизва

безкрайните създания –

през нощите зелени,

изгряла като паметна мечта.

В нея „аз“ съм „ти“ и ти“ си „аз“–

сърца, които в огледалото откриват се

като дръвчета цъфнали, цветя,

събирани в букет от светилна.

Да се втурнем сред приливите морски,

любими – като радостни деца,

прегръщащи водата,

отпуснали се в звуците, политнали

над леките тръстики, танцуващи

посред вълни опиянени на пробуждане,

достигнали до кейовете на невинност –

пълни със сладки плодове,

с детски устни, свобода.

Потопени в стиховете прелестни на океана,

попили зеления лазур, звездите, паднали

подобно злато в безкрайна шир,

блестящи фарове и млечната луна.

Ти с очите на морето гледаш ме, любими,

пълни с естествена и благородна,

благоразумна и свободна младост,

благодат и чистота.

Ако налагам над своето съзнание –

волността, представите на този свят

за свободата – навеки разрушавам

свещената, природна святост –

без граници, пропита от Божественото

и просмукала галактики, вселени –

в екстаза, ритъма на синьото –

пламтяща под алени лъчи,

с огромна мощ и сила, дълбина;

Украсена с лира нежна на розови,

невинни небеса на любовта.

Какво е свободата, която като мълния –

пронизва небесата

и в този топъл тен на дните –

оставя криле на гълъб бял,

зора и океан, в чиито струи –

 слънцето мистично отразява се

и преобразява утрото в светлина?

Освобождението е разбиране,

проникване в светлината.

И щомдушата ни избягва злото

без да се привързва, пристрастява към доброто –

желаейки награда, суета –

накрая на тунела земен – просветлявасе

и като в древен хор от младенци –

запява, изпълнена с антична мощ, величие,

с опияняваща и звездна синева.

Виж ме, любими, как отивам към небето,

как израствам и с гласа

на всичките пространства –

отронвам думи на любов,

забравям семената преходни на времето

и сърцето ми се слива със света!

С реката пееща, с гласа на светлоликата луна,

с благоуханието, чистотата на звездите,

и ставам есенциялната любов,

и естеството, породило този свят –

отвъд смъртта.

Запейте капчици дъждовни

и окъпали земята – пременете всичко,

до което се докоснете в радостта!

Пробуди се, о, сърце

открий безсмъртни извори

и влей кръвта си свята

в потоците на обичта,

защото когато очите ни се вкопчват

във външните обекти –

се отдалечаваме от светите целувки

на безсмъртието, от реката,

плиснала в безграничността!

Да излезем отвъд

закостенелия и постоянен цикъл,

който ни потапя

в източника на раждането и смъртта.

Далеч от робството,

върху пясъка любим на моето море –

аз съм дете и слушам

копнежа на вълните, младостта,

чувствам по кожата блаженството

и добротата, лъчите ангелски на любовта.

И обич като вино, от вечната лоза –

лекува и сърцето, и душата,

които пламтят в светлина

и къпят се в празника на радостта.

Песен моя, стаена в душата –

с вятъра разлей целувки морски,

очите на звезди, избликнали в златен сок

и в полярните сияния и изгревите жълти –

донеси със своя ярък звезден чар –

прибоите на щастие, копнеж,

сияйните нозе на обичта,любимия

и нека се отдръпне морето старо

и изгреят нефритови ята,

които под крилете си разперени –

са скрили алените изгреви

на всичките слънца!

Да бликнат извори цветя

и украсени с пастелната дъга –

да плиснат багри над света

и сред смълчаните вълни –

да разпилеят музиката

на Вивалди, водопадите на любовта!

И в кралството на мир, хармония и самота –

да пътешестваме – в небе от пламъци, жарава

и да пътуваме сред ароматни лесове,

скали крайбрежни и коралови,

в които златни рибки – плискат своите тела

в пяна от цветя.

И окрилени от безброй зефири –

достигаме кристални брегове,

без полюси, които люлки на безсмъртие –

отнасят ни с плахата си радост –

към небеса с ласки нежни, мекота,

към птичите простори,

в чиито прелестни слънца,

опиянени от водата – изгубваме се,

без за оставяме следа.

Там, дето ураганите на светлината –

са погълнали невежествотои лъжата,

ласкателството, самомнението,

арогантността

и всички страсти зли, които

проявяват се във формата –

в природата се стапят и свободни,

напоени със слънце, с лазур, с роса,

с небе от лачени звезди, градини, плодове –

изпращаме рояк прекрасни бели гълъби

в небето – нашите мечти, пропити

от верност, чувства сладостни на младостта;

Разпръсваме усмивка, щастие и обич,

стоплила духа –

отвъд материалното богатство и разруха –

в тишина, в която озарена доброта –

танцува с морски кончета покрай реката –

в син покой безбрежност и острови,

разтварящи великолепни небеса.

И в настоящето – душите ни ликуват

в дъгата на сърцето – пълни с благост,

с любовен огън, слели се с всяко същество,

обединили се, превърнали се в пътници

крилати, прекосили небесата –

в бездънен ден – възпят от хорове на ангели

и птицизлатни, преобразени в бъден свят

и в месец бял – побрали любов неизлечима

със свойта красота.

Ти, моя тайна,

покрий сега с благоуханията нежни –

всичките ми рани,

запечатай ме с печат на обичта

и потопи ме в огъня на радостта,

на хиляди екстази

и нека достигнала оттатък тялото –

усетя мощта на планините,

сърцето ми да спре от щастие,

да възроди живота и да ме върне

в себе си и любовта!

В онази честност на единството върховно,

в която потопени – мечтаем

вечно за вода и за река течаща,

отразила образ на надвесено дете,

играещо си със света.

Залезът, подобно бяла пеперуда –

лек, ефирен – ме изкачва

с лястовиците в небесата

и корабът на мойте мисли, чувства –

потегля с вълните на вселенското море –

отвъд плътта.

Какво е черупката на съвършеното яйце

на битието – нали щом счупи се обвивката

на „аза“ – птицата, която впива

поглед в светлините край брега –

отлита надалече и като кокиче бяла

и усмивка на момиче –

без гняв, в миг на всеотдайност –

се слива с елмазени морета,

плиснали от вечността?!

Когато тялото родисе –

се раждат всички елементи,

а щом изчезне –се стопяват в безкрая –

подобно нарциси, чиято белота

се слива с топлата земя.

О, пурпурен живот, ти разлюляваш

покой, душа, облъхната от нежна тишина.

И блян, разтърсил този свят,

посял хармония и мир,

със своя тръбен зов –

в миг отговорил на всичките въпроси –

с мълчанието на безкрайни светове,

със силата, превърнала ни в образ и подобие

на истинско, погълнато

от взор прекрасен, син –

изящно и Божествено небе.

В простосмъртния живот на формите,

в колелото на началото и края –

една мисъл следва друга, без прекъсване

и песента на моето сърце – пресъхва,

защото не набира цвете от лицето ти

и не отпива – нектар от устните –

изящни, нежни, попили от безкрая

гласа, с който сливам се, трептя в светлина.

И в музика, надвила всяка болка –

преобразявам се в дете, поведено

от святата носталгия – далече от света.

Където душата ми опазва

алената роза на женственост всевечна,

майчинство,оазиси велика радост,

песента си чистаи земята –

подобно ехо на съвършеното ми „аз“ –

тъй прелестно и устремено

към безкрайна обич,

която привличам със сърцето

и вселената прекрасна –

връща я обратно, към моята душа.

Нима природата, любими,

не е покой, печат на океана

и всичките неща в същността си

сареки безбрежни –

форми, различни по размер и чистота,

които вливат се в него,

в сияние на бяла лунна светлина.

И водата в океана –

е пропита от един и същи вкус

с изисканост, смирена,

събрала в златен ореол на белотата 

седемцветната дъга.

Да отидем – най-скъпи мой –

отвъд шума на празни, негативни думи –

защото моят ум копнее бездни светлина,

криле на бяла птица,

и дом в небесата,

гнездо във вечната вода –

тъкано от гълъбови песни, красота.

Нека променим сърцето си, ума си

и светът ще бъде друг,

ще тръгнем двамата на пътешествие,

в чието щастие най-важната

е първата ни стъпка,

която е последна – свободата,

блаженството и обичта.

Да преобразим духа си

в сладък плод, в дърво на вечния Живот,

което посадено с корени, дълбоко в земята –

слива душите ни и ний политаме

при тази тайна хубост,

която разтваря небесата,

при извисените чинари и мечтите,

детството, венеца свят на любовта и мъдростта.

И аз цъфтя отново, в накити прекрасни –

щастлива, изпълнена с младост

и живот достоен, просветлен, изящен –

в плен на свободата и този

пъстър балдахин на пролетта.

В мелницата на живота, любими –

обичта привлича обич.

Нима щом в огледалото на другия –

ще видя своето сърце и разум –

душата ми не ще политне към красивия

и сладък танц на висините, в които изящна,

във всички пътешествия –

ще отрази онази песен,

чиито струни – ехо от съвършения живот –

ще ме направят истински щастлива и добра?!

Далеч от всички етикети,

от рамките на интелекта,

в градини розови открила –

пълнотата на света.

Запали сърцето ми с пламъка неугасим

и нека в дар, приело любовта ти –

пулсира, свободно като вятъра

и под клепачите си чувства –

танца на вселената с ритъм волен,

всяко движение на светлината

и песента на тази странница-луна.

Очите ми са чисти и оттатък сетивата,

в твоето присъствие,

стопили всичките илюзии –

потъват в градина от цветя.

През красотата ти – обгръщам с поглед

духа на свободата, обичта

и смисъла на съществуването,

оттатък минало и спомени, тъга –

съзряла щастието – орхидея в градината,

окъпана със струите вода,

обляла ме с белота по пътя,

изтъкан от любовта.

Докосни ме пак, любими

и нека спомним си мига,

когато приседнали на меката трева –

в слънцето се вглеждахме –

през клоните, говорейки си с душите,

погълнати в сладката целувка на Божественото,

отлети в скъпоценната и чиста перла –

родена във вечността.

Дъгата, слънцето и допирът прекрасен

на морето – връщат ни при корените свети –

в дома, в сърцето на живота,

който вали над бедността на този свят,

подобно дъжд от Благодат

и наште стъпки в небесата –

запалват светлината на душата,

прегърнала навеки танца

на ума и тялото, на вечността.

Екстазите –докосват битието

с обожание и няма красиво, грозно,

низко и велико, а потъваме

в пламъка на вечния светлик,

душите ни – танцувайки говорят помежду си –

разпръснали подобно дим –

страданието, светската тъга.

Формитеразпръсват се

във всички океански струи

и станали едно с водата –

вливат сев заливите,

черпят от общата и свята

сила на природата, потъват в слънцето

и във волята Божествена,

в която обитаваш ти

и аз оставам със своите мечти,

с най-красивото и скъпоценното

съкровище на този свят,

събрано в ангелската ти душа.

Аз виждам през твоите очи –

летата, зимите и пролетта –

дошла при нежното ти,

топло, искрено сърце –

по пътя, който ти избра за мен –

единствен между много пътища

и съзерцавам себе си – навсякъде

в света, покрит с одеждите на обичта.

Колко е дълбоко битието!

Да гледаме в есенцията на нещата,

оригиналната природа и да разберем

как в лъчите огнени на слънцето –

вълшебно, мълчаливо –

прокрадва се лазурът, които лее

светли струи върху същността

на всичките творения

и русокосата земя.

Звезди, вий знаете, че аз ще се родя –

умирайки за всичко, за волята си,

разчупила веригите на страх,

на думи, играещи подобно пеперуда

край свещта, живеейки в безкрайност

и чувствайки в тялото, в душата –

как се ражда пролетта, в сезоните

на виното и всяко зрънце,

пътувало през светлината – достига

до гроздовия сок

на сладостта, безбрежността.

Дай ми криле, любими

и нека обичта ми не очаква нищо

от любимия, повдигната в свойте кули

от илюзии, а с порив чист – да черпи от извора

прекрасен, жив, изпълнен със сила –

далеч от представите, пропити от тъга

и да забрави свойте правила, слова!

За да остана чиста като огледало,

в което ще се изрисува твоят образ –

неотразило ни света, ни мен самата,

а открило смисъла и съдържанието

на всичко скъпоценно в душата –

образ и подобие на твойта обич,

на прекрасна – отвъд оценки, пълна с вселени –

празнота, в която тишината ни говори

и любовта споделя тайни

и гледаме в лицето на изящна красота.

Цъфти вълшебна младостта ми нежна

в песента, далеч от мелницата

на заблуди и невежество, съня

и с празнични одежди

блести в слава и надежда, в прошка

и сърцето в блестящата роса

навеки стапя свещта на вечността.

Изгражда храм на чистотата,

зад чиито двери

няма хубост, мъдрост на света,

които с теб да се сравнят,

с фенерите на твоята всевластна

доброта, невинност, дълбина.

Флейтата на славеите

звънти над ручеите и потоците,

вълните, погалени от нежния зефир

припяват на магията,

на заливите, засияли в сребърна зора

и падат воалите на времето,

животът тласка нашите сърца

към златото на слънцето,

обвито в млада свобода.

Където ще гледам твоето лице

и хубостта ти – като магия,

разпиляла своето величие –

в шеметния мир, покой и тишина.

Сребристи пясъци по пътя лунен

засипват косите ни като деца

със звезди и светлина.

И върху майчината гръд на времето

в себе си потъваме, в унес,

в поклон пред прелестта на тоз живот,

на пясъчния бряг оставили

блестящо слънце и небе прозрачно,

море, в съзвучие с мелодиите на сърцата

доловило миговете славееви, възпели любовта.

В дланите ти леки – се чувства полъх,

ласките на пролет младолика

и дните сладнеят от вълшебна обич, радост,

изригват от сърцата нивулкани свобода

и в слава и живот нетленен

облечен е Духът ни, слял стройните ни сенки,

там дето небето радва се с чайките

на огнените и безсмъртните лета.

Да полегнем двамата на кейовете,

на морето вечно и замижали срещу слънцето

да си представим как песъчинки,

измити от водата –ний ставаме

вълшебни извори всесвята топлота.

И нека силуетите ни,

отразени от лъчите слънчеви –

се слеят и в стройното небе –

да се роди, с щъркели прекрасни, бели –

нова пролетна звезда.

§ Целуват се дори и наште сенки,

небето от усмивките ни нежни

изплита венец, окичен

върху шийките на чайките –

пламтящи в блянове прекрасни,

в плен на омаята и сладостта.

Изтъкали килим от погледи,

мечти, градини цветни,

нарисували го с шарките невидими

на опияняваща със свойте стихове и танци –

прекрасна песен и рисунки-светлина.

Наситен с усещане богато –

като в приказен дворец,

потънал във велура на небето,

в бисерната мида – събрала съвършенството

на хиляди души, сърца.

И поръсени със слънчева вода –

вървим през нежните поля на тоз живот,

а пътят е осеян със спомени любов

и младост дори и в тленните неща

открила блаженството и срещата

на нашите сърца.

Любим мой, най-благоуханно мое цвете

пътуващ отдалече към моята душа

щастливи, намерихме приют в радостта

и гледахме с разширени, огнени очи, съзнание,

сърцагорите и простора,

тези кристални, гладки езера

и взорът ни, огрян от светли морски ширини

попиваше безкрая,

целунал ресниците на прелестните небеса.

Лодката ни прекоси

пространства безгранични

и двамата по белите брези

като деца се покачихме по стволовете нежни,

за да докоснем слънцето,

за да покажем на света,

че всеки може да улови прекрасен

този див, вълшебен дъх на лятото,

да целуне живите листа

и да опита трескаво-блестящите,

алени и златни плодове на вечността;

Да се огъне с плетените клони,

люлеещи се от звездите до земята

и да остане чист и свят, изпълнен с милост,

със сърце, пропито с топлина.

И брат на пролетта животът вечен,

със златен рог изсипва връз главите ни

простори сини, висини, потоци, птици,

рой ширини, които до зенита на нощта

ни хранеха с небосвод и дъжд, и песен

и в ромона на клони разцъфтели, светлина

двамата политнали с вълните,

отвъд бремето на дните и на егото,

при лирата на нежната цигулка,

при твоите мечти, които не умират

разпиляхме орхидеи, невиждани вълшебства,

топлина; Море от приказни звезди, блестящи

преди изгряващото слънце

пориви на дух любящ,

притихнал в молитвата на песента.


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Настя Байрактарова

автор

 

Водопад от Вселени и дихания

лирика

 

Настя Байрактарова, редактор

           На корицата –RichardE. Miller, колаж

 

ISBN978-619-7180-31-2

 

 

снимка на zvezda77