Търсене

Мигове, в които раждат се слънца

8 Ноември, 2016 - 17:23
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 57

 

Настя Байрактарова

 

 

 

 

 

 

 

Мигове, в които

 раждат се слънца

лирика

 

 

 

 

 

 

 

 


©

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

©Настя Байрактарова, 2014

ISBN978-619-7180-33-6

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Целият ти Дух наслада е.

Красноречива, мълчалива тишината

извайва свежи образи на любовта.

За какво мечтае твоето море

в бездните си светлина,

в часовете дълги на мълчание?

Не копнее ли подобно птичка малка, лека

във всяко раждане и разкаяние,

в мъдростта, в изобилието

на святата си девственост –

като искряща пяна от цветя

да хвърли свойте перли в моята душа?

И в дивен кръговрат, въртят се ден и нощ,

но свободата, като вечен огън

гори навеки, не догаря, а в свещения кипеж

оставя пламък, диря в сърцето

и пътешественици в безкрая,

в пейзажите приятни на гората,

изпълнена с добрите духове

на бялата, пенливата река и на цветята,

на дървета, катерици, пеперуди

преброждаме пространства утолени,

неопитомени  – като деца, намерили

елмазите на своите лета.

И в недрата им – възвърнали крилата,

отдъхнали си в лесовете светли,

в усамотението край зелените

и млади дънери, които приютяват

птички и щурци, загледани в планините,

в свойте блянове и разпилели с пчелите –

непоникнали цветя.

Всичко в празнотата, върху пустата земя –

расте от самосебе си и със своите отблясъци –

откъсва позлатени мигове и сладки цветове,

разкошни клонки светлина.

Покълват в лазура, светлозелени –

тревисти върхове и сини небеса.

Ведър блясък в лоното Божествено –

в нас разпилява пориви

и два пъти по-силни,

потънали в съвършенство,

с очи учудени – се реем в пространството,

със смях и обич, пеейки,

възвърнали се към живота

и в девствените нощи –

съблекли свойте одеяния,

открили дълбоката си голота.

Без мяра е и времето, и обичта.

И трае вечно щастието просветлено.

Море от прелестни лози

разпръсва райските благоухания

и позлатените жита и гроздове

на кехлибарени вълни прииждат

и помазват душата нежна

с елей благоуханен

въздигащ се и обожаващсред пустотата –

отрицанието на преходната тъма.

При естествената безграничност

на небе, море, на планините и огледалната земя

вечно зелена, изпълнена с топъл призив,

сливайки прекрасни цветове на нежната дъга

в първично бяло. Докоснала през сферите

въображаеми – реалност и вода,

и птичи полет, благосклонна радост,

стопила булата на очите,

изчистена от всякаква украса и конфликти

в малките си светове стаила

поезията на безсмъртие и огън,

монета златна, с която изгрява

ярката звезда на вечността.

Ти, пламък разцъфтял,

който разпростираш се над спящи

градове и хора, над полята

и дърветата навеки устремени

към полета на птиците опасващ

цялата земя с лъчи от слънце, топлота.

С лице, което потопено в усмивка

разгръща ветровете, дето ни отнасят

на обратната страна на този свят

там, където се разгаря жаравата на светлина.

Луната е с моя профил,

ръцете ми подпират цялата вселена,

а в душата ми като светилникизгряват

фенерите на мъдростта, на любовта

и свободата под нежните клепачи,

скрила в средата пространство бяло

подобно чисто огледало,

което отразява тайните,

отдъхналата в покой земя.

От утробата на нещо девствено, невинно

се ражда фин и чист живот,

облъхнат от цветя на рая,

от изконни танции блаженство,

мистерии, безбрежна красота.

Ти отвори с ключовете златнипортите на рая

и на волността, и дверите на любовта.

И тържествуващи камбани в гласове на птици,

дървета с усмивка блага,

меката роса, трептяща в короните,

на крайчеца на всеки лист –

всичко като лъч от светлина –

пресича мрака и запява

с безшумния зефир, разтворило

прозорците към небеса безбрежни

и моретата безпаметни,

в които нарастват отекващите стъпки

поели към танц на безгранична светлина.

В радостта си славеите пеят

напеви от лунните сонати

и със звънливия си глас

обгръщат планините

сребреещи от облаци и слънце,

от падналата блага и усмихната роса.

§Грее младата луна,

над нея чучулигите изпяват песен,

за да поздравят и любовта ни,

и вярното приятелство,

облечено в ангелски крила.

Благословия нежна е животът.

За теб ми спомня всичко –

лодката на бялата луна,

която пътува по морето звездно;

Славеят под цъфналите клони;

Флейтите на вятъра,

в пасторалната идилия

на тази дива красота

дето изплитат огнени мелодии в утринта;

Серенадата на птиците, чиито напеви

огласят цяла нощ самотните поля.

Мир и покойзагръщат моята душа.

И разделеният, изпълнен с двойственост,

преходен свят – с болката, обидата –

е като пламтяща къща,

сенките простиратсвоите ръце,

а дълбоко в гръдта ни – блика извора

на истинско блаженство и безсмъртие,

усмивка, в която припознавам

свят изпълнен с надежда и любов, с чистота.

Защо не изливаш свойте чудеса живот,

защо не ни достига вяра,

а надвесили глави над бездната на таз земя –

не можем дълго да понасяме страдания,

и душите ни копнеят –

да избегнат завинаги кръга?!

Да премахнем границите на ума, любими,

да замлъкнат устните,

които не познават Любовта.

И нека светнат всички лампи в душата

и в моя дом – едно едничко име –

незабравено и вечно – да разтвори портите

на вечността, да вляза в смеха,

в живота свят отвъд,

да разгадая всичките мистерии,

да усетя във вълшебството на словото –

изкуството на истинска наслада,

съзвучна с безкрайността.

И съдбата – с чистия лиризъм,

с фойерверките на радостта

и с обаянието нежно на твоя чар –

да въплъти в свойто творчество –

невидимото, свръхестественото,

в моята човешка, преходна одежда

и в свойте очертания – на нарисува

дървета сини, ангели

в прелестните небеса.

Реката – ромоли загадъчно и тихо,

звездите – сипят се в гората като блян,

долитат лунните мелодии,

в които и зов, и ангелски копнеж –

заливат сърцето със сладостта.

И в коша на мечтите, от звездите разлюлян

е твоят образ, препуснал с конете в полята

и сезон подир сезон, все по-мил, блажен

с блестящата Венера – издига глас

за светлина и свобода.

Да вдигнем тих, спокоен дом,

любими и нека в светлината –

се слеем с онези същества,

които и накрай света –

душата ми жадува да обича,

да блеснем в тази звезда на свободата,

която огрява като ден нощта.

Обожавам слънцето, което гали твоите коси

и на брега рисува със своя лак –

цветята, палмите и  моята мечта.

Кожата, с дъх солен – попива твойта белота

и радостта прогонва всяка мъка

променя цвета на моето сърце,

превръща в бяло цвете –

щуреца, пеещ в моята душа.

Животът ми е миг –

прекрасен, уловен в дланите от вечната дъга

и тялото на формите е временно –

отива от раждане към смърт –

с дъх на хляб, попил в аромата битието

и после върнал го обратно –

на сферите на безпределна

и безсмъртна красота.

Истинското ни съзнание –се рее

като безграничното пространство,

което никога не свършва, изваяноот вечност –

без лоши сънища, донесло блага вест

със слънцето събрало

най-добрите си лъчи,

отнесло ги при нашите очи,

под шатрата на радостта.

Огледала и звуци – сътворяват този свят,

но когато формата умре –

остава онова, дето съдържа

целия безкраен космос –

със златната карета отлетяло

в райските градини, изваяни от чистота.

Там, дето собственият ни, навеки просветлен,

великолепен ум, есенцията ни прекрасна,

природата – е свободата

и падат робство и окови, и лебедова песен –

изпява залят от щастието този бряг,

обагрен в килимите на есента.

О, мой спомен, образ на дете –

с теб сияе замъкът на младостта

и мостът бял към звездните пространства –

отвежда ни там, дето изчезват всички сенки

и загледани в слънцето –

опиянявам се от тази вечна пролет,

от златния часовник на безкрая,

неотмерващ време и изгубвам се в бриза топъл,

полъхващ свобода в моята коса.

Прекосила далечния всемир –

завръщам се щастлива у дома.

Моят детски двор е приказка, мечта,

цъфтяща в доброта

и нигде няма да открия на света –

умиление и весел взор, любов, целувка,

песен, разтърсила сърца на славеи,

които разпръсват розите в градината,

зарадвани от светлината,

нахлула в моята душа.

И утолила всяка жаждаи копнеж за топлина –

не странства моят дух, намерил дом –

благословен с радостно сърце,

със цигулка в ръка.

И нежният ми слух –

потъва в гласове на чучулиги,

а ликът ми в ония, които били са врагове

и осъзнала, че всяко прелестно създание

е стих от твоята поема,

сприятелена с всичко, с всяко късче светлина,

победила себе си и смела –

разбрах какво се пее в песента на славея,

в сърцето неизпепелено от тази земна прах –

че твоята любов, като мечта тъй будна,

несравнима – е една, непобедима на света.

Каква усмивка

разпиляват твойте устни!

Във времето нетрайно,

с буйна страст – те съхраняват

завършека на всяка горест и тъга.

През прозорците изящни,

звездни на мечтите –

будна гледа моята душа

и осветени – белите ти пламенни страни –

потъват в нежните желания

на бледата луна, изпълнила

с чисти пориви света.

Утолил навеки мойта жажда –

ти преобрази ме в кладенец

с непресъхваща вода –

жива и прославена в чистотата,

в която твоята протегната ръка –

улавя моята,

очите ти – потъват в моя поглед,

а душата ти споделя с мойте чувства –

светлината на света.

Разкажи ми, моя радост

за тези обятия открити на гората,

готови да ни приютят, избирайки един

единствен път за нас –

покрит със златните листа

на скъпоценна свобода!

И с майските горещници,

обвили нашите лица.

Говори ми за топлата трева,

за пъстроцветната и млада шума,

в която главите подслонили –

всичко искано от нас, желано –

усетихме в нашите сърца,

преобразили щастието в светлина!

Нека чуя песента, която на дъното

на твоя поглед – слива се с моето сърце,

с чиито струни, всичките невинни думи

на доверие и топлина, любов и свобода –

преливат в мен като дете и доброта.

Изваяла ме в цвят в овощните градини,

отлети в белота през нашите лета.

Ей, правда, твоят плод и цвят

е смелостта, която слива

всички в братство и любов, приятелство,

оживявайки света с надеждата,

че ако познаваме съзнанието –

ще разберем безкрайните неща,

с безкрайния им смисъл –

без да почувстваме в душата

полъх самота.

Рисувам върху пясъка, снега,

водата, камъните бели – твоя образ

и нежното ти име,дърветата обагрям –

с всички птици, с непрочетените страници

на твоята душа и с безчет прекрасни,

неизпети песни и в позлатената картина

на планините, обкичени с короната

на облаци и на дъга,

в кралската обител на природата –

аз виждам птичите гнезда,

в които сгушени сред теменугите –

косовете приказно възпяват любовта.

Защото като ехо от безкрайно детство –

всичко чисто разпростира свойта светлина

и наблюдавайки безбройните създания свободно –

ще видим, че те са надарени

с безкрайни добродетели, потенциал,

с фино и отворено съзнание,

с чудотворствотона тоз живот,

превърнал гив хляб на свободата и на обичта.

С птиците се рея, изпълнена с вяра,

с топли ветрове на милост и наслада

и пъпките на розите –

звънят в тишината, разлистват се

в полъха на красота.

В един неделим сезон се сливат

пролет, лято, есен, зима

и като късчета лазур, събрани

в белия, прекрасен месец –

ме връщат към влюбена и нежна синева

на младостта.

Сърце, послушай свойте дълбини

и радостта ще бликне от изворите вечни

и ще изсуши безкрайната тъга!

В хоризонта, нарисуван от птичите крила –

изчезва воденицата на образи,

сенките потъват в аления полъх на зората.

И корабът на нашта свобода –

открива в морето своя бряг –

под дантелите на облаците посребрени

и пълната с отблясъци

вълшебна пяна на водата –

оставил камбаните на обичта.

Моя истина, нима такава си по плът и кръв

или подобно ехо на безгранична светлина –

по будните пътеки, отвъд пределите

на всички форми – ти искриш?!

Събираш мойте храмове и домове –

от сърцата на всички същества,

в които нарисувала си вечния си образ –

чудни, затрептели в пламъка благословен,

отлят в дружески протегната ръка.

На моето чело любими –

изписваш безсмъртното си име

и отдадени по плът и дух,

върху стъклата на дъжда,

с устни, полетели при мълчанието звездно,

при фаровете светещи на радостта –

оставяш своята душа.

Ей, копнеж, ти по стъпалата на живота –

възвръщаш преживените надежди

и в реката, която привлича мощта

на всички думи – къпеш моето сърце –

родено, за да те познае,

да назове в теб свещеното

и неувяхващото цвете-свобода.

С твоите очи аз виждам в нощта,

разбирам и живея, разтварям се

във вечността – очаквала едно велико лято,

сбъдване на идеал, изваян в светлината,

който в лекотата на душата –

влива сладостта на плодове безсмъртни,

безброй разцъфнали цветя

и морски сини хоризонти, целунали луна.

Накитена с твойте багри, краски,

с устните докосвам леките зефири

и превръщам се в райска арфа –

запяла нежно и прославила великата зора.

Светът и Светлината са в нас

и изгрели в прегръдката на слънцето,

щастливи, с любимите си птици –

полетели към далечни брегове,

по-красиви от цветята, от капките дъждовни –

достигаме безкрая – вълшебен и прекрасен –

като тюла пъстроцветен, нежен

на утринните небеса.

Оригинално, природата ни пълна

и перфектна в себе си –

изгрява вярна на мечтите –

като градина, преливаща в любов

и любейки – отдадена на моята душа.

Ти имаш най-красивите очи,

които като песен от сините вълни

на топлото море – потъват в мен,

откриват далечни брегове,

разбиват стени, решетки

и разцъфват под клепките на моите очи –

разпилели хиляди надежди –

отпуснати в тежестта на радостта.

Нека с вика на косовете –

в тази утрин нова – да възпеем свободата

и да разлеем своите сърца –

там, дето грее слънцето на възкресения,

намерен пак живот –

понесъл със себе си зората,

свежестта на топлата роса;

Победата над всичко смъртно –

превъзмогнала онези тежки аромати на живота,

които обезсмислят битието –

подобно творчество прекрасно –

свободно, създадено в името

на блаженството, щастието

и неизмерима свобода.

Прелита през душите

удоволствието от вълшебния,

сакрален допир с девствените брегове,

с планините недостъпни, изтъкани

от дива волност, хубост –

в потоците на дълбините –

предвестили златна ера и Божествена роса.

Нека стъпим на земята, дишаща свободно,

двамата с теб, любими,

на която просто се откъсваме

от тясната, ограничена визия

за всички преходни неща.

Ние сме природата

и тя не е различна от нашето сърце,

съзнание, от нежните треви, цветя,

които с парфюми сладостни –

поят екстазите на вятъраи пролетта.

Всички сме Божествено съзнание,

творения прекрасни,

произлезли от един и същи извор

и ароматите ни вливат се в зефира,

буйстват – под шатрите на младостта.

Пречистват се и минало, и бъдеще

дните, часовете и заживяваме

във вечно настояще, в което

Божественото ни съзнание се обновява

и светът – цъфти, окъпан в слънце

и в трепетните гласове на птиците,

погалени от някаква човечна топлина.

Сърцето вече няма тайни, а живо,

руменеещо от блаженство и обич –

разлива реки на радостта и благородството

и огъня на силна светлина.

И хълмовете бели – изпълват се с простор,

с волен глас и песен.

Светът нетленен и негинещ –

изгрява извисен, далеч от сянката си –

в небесата, в човешките очи,

в които вдъхнал си прекрасни въжделения –

сливащи сърцата в перлата безценна

на поема, пренесена върху криле на птици –

в небе на абсолютна свобода.

Приятелю, твоята любов безценна,

живееща единствено чрез себе си,

некупена и непродадена –

ме срещна с всичките сърца,

които умножени в нашето приятелство –

сплотиха силата на милиарди небеса

и просветлиха този свят – оттатък сивотата

на минувачите, изпълнени с грижи,

с белези на горестта.

Сега сърцето грее с обич с техните сърца –

разтворено изцяло и прозряло

природата си, своята безформена,

подобно издигаща се птица – свобода.

Която рисува нашият оригинален ум –

разширил завинаги небето,

наситил живота ни с хармония и мир,

с покой и помирение, попил навеки слънцето

в очите, променил във финес

и чувствителност, в нова памет – битието

и заговорил с езика свят на Любовта.

Природата е в нашто тяло, във всеки миг,

разпръсната в злато и сапфирени зрънца,

с които пенливите вълни блестят,

пеещи, до дъно в екстазите разлели –

тръпките на слънцето,

усмивката на цялата земя.

Отразили елмазите прекрасни на луната –

бреговете са с корона от палми и върби,

озарили заливите златни –

в забуления кръг на някаква мистична красота.

Какво е естеството свято,

същността, изригнала във вулкана на живота?

Природата, пречупена през тялото –

душата ни е назовала с името човек,

през очите и ушите – слух и виждане,

а през езика – говор. И съзерцаващи

през тесните тунелина битието–

понякога проникват частични

струи светлина.

Но винаги зората сътворява кръгове от светове

и вечна младост – събира безброй

вселени в един единствен атом –

чист както утринния звън

на влюбена камбана, изпълнен с вяра,

по-голяма от самите нас,

блестящ с истински щастлива светлина.

И в замък дивен, сред слънчеви мъгли –

трепти градина с приказни фонтани,

вплела цялата дъга,

всички естествени, прекрасни цветове

и заухала на цъфналите ябълки,

понесени от бриза,

повял сред детелините на пролетта.

Вярвай в мен, любими мой,

горещници на твоето сърце 

докосват полета на птици

и слял се с пейзажа,

в градини слънчогледови –

духът ти приказно пътува,

сянката му плъзва се

и спира в дланите на моята ръка.

Нека, ако не мога да достигна светлината –

да те следвам като сянка,

и пристъпяйки на пръсти –

нощем да обагрям твоя сън с любовта,

със целувка да попия сладостта

на твоето сърце, събуждайки те

с нежни ласки в утринта.

Под сините ти, ангелски клепачи –

блика обичта, ликува

възвестявайки часа на свободата,

защото скрита в съкровището на природата –

душата ти е птицаогнена,

която аленее като салкъмите от глог,

разпръснати по целите поля.

Душата ти е ласкаво присъствие и сговор,

парфюм на безупречното съвършенство,

което придържа нишките на този свят,

докосва същината, нечуваните думи,

отплавали към брегове пламтящи –

светещи, окичени със загадки,

с формите на ручеи течащи –

обвити в светлината на реалността.

Платноходки бели плуват по вълните

и като мойте мисли –

реят се в потоците,

обвиват в светлина мига.

Превъплъщения на красотата –

вий в дълго чаканото и прекрасно

писмо от святата природа –

сте хвърлили зрънцата златни

в блестящи заливи – покрили

пясъците на живота и напоили ги със синева.

Виртуозна, с патоса на птица –

природата се проявява във всичко,

съдържайки безбройните неща,

говореща изпод оковите

за настояще – с музика, с прекрасни звуци

и за дните бъдни – със свобода.

Колко е свежа заранта!

През кой ли път тя ще премине,

шептейки на бъдещите хора

за невинната земя?

В която в съзнанието чисто –

падат всичките стени

и се открива хоризонтът светъл,

на устните ми затрептява песен

за щастие на всички хора по света.

Какъв е тоз свят, без хиляди решетки,

дали в светлия прозорец,

в простора ясен и лазурносин –

земята е за всички хора –

разцъфнала подобно пищна, прелестна градина,

скрила в пазвите си славеи,

проблеснала със слънцето във всекиго от нас

и в стъпките ни –

нарисувала безкрайна светлина?!

Където има една преграда или граница –

има много форми –

но щом се слеят ручеите земни в мира –

радостта крилата, подобно жадувана мечта –

прелита през света –прекрасна, сбъдната

и взема душата ми в прегръдка,

притискайки ме с обич до гръдта.

Славни и богати –

цветовете на божурите,

натежали от щурци и пищни багри –

се спущат надолу и целуват топлата земя.

И славеи, със златокоси къдри –

заливат с арфата си нежните поля.

Да разберем природата си свята –

прекрасни мой, благоразумна моя радост,

чистота и моя нежност

и да придобием мъдрост –

чучулигите вълшебно пеят

и с виковете детски, весели –

потъват в тази слънчева осанка на деня –

изпълнена с безкрайна шир небесна,

с мир и топла и спонтанна простота.

Ей, забрава искрена на детството,

в която звездният покров –

изпъстря се с мечти,

с плам в очите, с нишки сребърни,

в чиито блясък  –изгубваме се в света;

С песен, със смях, със забавната игра,

в спомените на която – животът, кротък,

чист като сърна –

извайва мир, разлива се безгласно в полята –

тъй сигурен и крехък,

събрал меда от всичките цветя.

Ех, полъх свеж на свободата,

в който заглъхва цялата несигурност

и в светлик единствен –

потрепва пламък на безстрастна красота!

Ако спечелим проницателната мъдрост,

разбирането, което със стъпките лекува

и дарява здраве –

вървим ръка в ръка с мъдреците,

зарастват всички рани

и в славата – рисуваме гнездата си,

танцувайки в сиянието на градини

с разцъфтели рози – обновени и щастливи,

прелели любовта в младите сърца.

В спиралата на светлината –

обикновен и просветлен човек не са различни –

те са безкрайната природа,

но просветленият във виждането си –

полита оттатък всички форми –

променил в съзнанието си земята,

изградил отново в пожара на хилядите чудеса –

живота, блеснал като цвете –

под благоуханната роса.

През тривиалния, обикновен,

покрит с булата ум –

погледът е към света и формите,

а през очите приказни на светлината –

към себе си и собствената ни природа,

към творбите, които неуморен –

умът извайва, далеч от блянове човешки –

при гълъбите, подслонени, любими мой –

в твоята душа.

Вълшебни, млади, изпълнени с песен,

с пламък на духа, унесени от звуци на китара –

в дивните градини на сърцата,

в изворите на душевни глъбини –

ликувахме. И беше пролет и любов,

а свободата тържествуваше

и светият й зов – се вливаше в река от милост

и от благородство, от възвишеност и слава –

завладяла цялата вселена с мира.

Колко красива ми изглеждаше тогава

цялата земя – с небесата сини,

изваяни от лекота и полет,

в дивните, червени пламъци –

рисуваща примирие и топлота;

Сърцето, окичено от розите на състрадание –

от радост и от чистотата на очите,

от цветето, което ражда се

в най-прекрасните цигулки –

като замък светъл и прекрасен, свод на песен –

избликва във възхита, в пяната на свобода.

И ромоли прекрасен извор на живота,

преливащ с лъчите си отвъд света.

Ей, волна моя и безгрижна,

сладостна природа – ти разцъфти

и проехти във всяка струна,

в стихове, повтарящи безспир

онази заблестяла от източните брегове –

тъй дръзка, възхитена красота!

Тогава душата ми ще трепне ли от сенки

и от сънища или в огледалото –

ще види безсънна, бдяща –

чистотата и невинността?!

Далеч от всеки страх,

танцуваща в припева на цялостно пробуждане,

в думите крилати, в които чезнат аромати

и се стаяват всеки звук и стих,

извезани от светлина.

Несвободните изпитват страх,

че няма граници, за които

някога да се захванат,

за да имат сигурност,

а свободният –се рее –

непоклатим в безкрая –

със своя шепот тих – подобно цвете трепне,

без да оставя никаква следа.

Умът просветлен, едно с безкрайната природа –

с приказни криле отделя ме от таз земя,

от бездната от светлина

и в сърцето – дъжд от рози –

разтваря тишината и вали

и ритъмът на свободата,

дълбоко в кръвта ми – ражда музика,

душата ми запява и блика,

сякаш от сърцето – радостта.

Кладенец от горски, прелестни цветя,

от ягоди и ароматни, дъхави малини

и дъбове, с корони замечтани,

мирис на липи, изпълнени с щастие,

с поличба за любов –

помитат с чистите си струи –

призрачна тъга и скръб и всяка тъжна песен,

окъпват ни с потоци светлина.

Притихнали поля се ширят,

в които шептят листата на дивачки –

сливи и череши и плодовете им блестят –

замлъкнали в песента на времето,

в детинство, което под балконите –

разлива езера цветя и весела,

царяща с чистата спонтанност –

ангелска невинна простота.

Необозрима свобода, естественост –

в класовете от жита се лее

и с елегични напеви –

отвежда сърцата у дома.

Където покой и тишина,

недуалност на раждане и смърт,

движение, покой –

прескочили оградите на думите,

на тялото и мисълта – надвисват

като бляскав меч на Слово вечно,

което сякаш блаженство на Благодат –

трепти в изящна светлина.

Там, в във висшата еквилибристика

на съвършените вселени,

в екватора между двулики крайности –

отпада интелектът ограничен,

който не може да съзнае и да разбере –

ни думите, ни чувствата, ни мислите,

за да докосне и да изрази

безсмъртието, просветленото съзнание

и вечността,

а говори светлината на света –

с гласовете ангелски,

в които замлъква дори и песента.

Понеже умът не може да догони чудесата

във висините, в чиито греещи пространства –

празнува сред фенери светлина –

безкрайна хубост, жарава-огън, злато,

дарове най-ценни на велико щастие,

безмерна топлина.

Нека отпаднат ограниченията в мислите,

имената, формите

и някъде оттатък карнавала –

да видя украсата на истинския,

прелестен живот, с поезията нарисувал

нарастващ пламък радост

и в платното на художник –

изваял образи и доловил с думите в сърцето –

незамлъкващите песни,

в които избухва сияние отвъд

и не заплащаме със себе си, с кръвта си –

всяка дума, жест –

свидетели на нежна, безгранична чистота.

Проехти моя свободна песен

от цвят на цвят и между цъфналите клони,

в свръхестествено блаженство –

музиката златна,

която на любов прилича – разпилей

и нека улиците свежи –

познаят звъна на детския ни смях

и влюбените погледи, които тревожно –

търсят сред пожарите на нашата земя –

отново да се срещнат

и в живописта на утрото

с вятъра в гръдта ми –

да посадят безброй

великолепни бели хризантеми,

във вихрушките на празнотата –

ненаситна и изпълнена с тръпки –

да доловят екстазите на пълнотата,

отразена в изгряваща луна.

§Мъглите пълзят по доловете и билата,

облечени в мистична красота

и после осветени от лъчите

разгръщат ведра синева.

Навсякъде блести и тишина, и Благодат.

А слънцето усмихнато и младо,

приказно вълшебносред тишината

и свенливите лози надига пламенно чело

и плъзва по полята пролетта със сиянията

нежни на пленителната светлина на бриза

обгърнати от златна хубост, в сърцето

скрила радостта.

А ние с теб, любими

извисихме дома си сред звездите

под нас просторни майки равнини,

с искряща и запалена от слънцето трева

шушнат на разцъфтели клони на дръвчета,

изпъстрени с птици и роса.

Нежните и младите горички

отронват цвят, с лунната омая осиян

и сред звездите дълбоки и замлъкнали

по пътя към живота,

озарени с прелестни усмивки на девойки –

откриват свойта същност и закачливо

през непрогледните от цветове

прекрасни клони –

разпръсват смисъл и безкрайност

и липсващи парички от любов и чудеса.

Воденицата на дните, сред блестящата луна

в дар халка от песен и от волност

вълнуваща и топла подари ми.

И красотата, като любов и извор непресъхващ,

изпълнен с мирис на цветя

отронва нежен дъх, извайва златния рояк

от трепкащи звезди

погалили душата, вдъхнали й

анемониева хубост и вълшебство,

затаена някаква безмерна чистота.

Цъфти луната като бяло цвете с нежни устни

и любовта й плахав своя плен танцува,

а сърцето ми в саваните зелени

изпълва се с улиците млади,

с кейовете, с огърлици бели вдъхновени чайки

и птици дивни, с топли ветрове

и мостове по тялото си разпилели

радостните ритми

довели нозете до щастливата, до райската врата.

Събираш в дланта си извори, любими,

преливащи от сладост

и жива, ангелска вода.

А ние, като звезди, стопени

в тази огнена жарава

блестим искри от светове различни,

които сливат влюбени лица.

И в почуда, възхитени,

от бляновете свидни

за бляскава, дълбока свобода,

с поглед истински вглъбен и литнал в безкрая

целуваме душите си,

а нощта с отворени очи,

в свойта бдяща тишина,

с дъжд от капчици елей,

танцуваща в кръга

сгодява нашите сърца.

 

* * *

 

Вятърчето нежно ще ме вземе на ръце

и отново ще ме отведе при твоя Дух

и небесата с тънката мъгла от светлина.

Нишките на радостта

ме свързват с твоето сърце

и с хиляди утра, в които близки,

преплетени в една съдба

стояхме на бреговете на морето,

с венци окичени,

пристъпвайки по топлата земя

изгрели в пазвите на есента.

И този зов на живи плетеници

от птици и цветя, дървета и звезди, 

достигнал до духа ти,

от искрената ми душа, в съзвучие с мелодиите

на морските вълни и на ятата

песнопойни птици

полита в безкрайни небеса.

Мечтае той за тази светлина

изгряла мека и изящна

която ще ни върне у дома.

За слънцето, за раждането зората

и за искрите на пролетта.

Потръпва в блян за незаляваща луна

блажената любов

и за очи свободни, звезден чар и хубост,

които двойно разжаряват

копнежите и пламъка в моята душа;

За гората, която прелестно разстила

топлите съзвездия далече

и близките на любовта утра.

И топъл вятър –

звезди отронва, изтрива всички сълзи

и във вечно настояще, събрало

всички пътища, безброй мечти и блянове –

трепти душата – жадуваща, непогасила пламъка

на неумираща любов, не заминаваща си никога,

вярваща в добрите дни,

в които сливаме се в едно

без ненужната печал като стена изправена

между родените отново, в светлината ни сърца.

Сякаш изгрева прекрасни

блестят усмивка, щастие, незаличима доброта,

чиято нежност, непокосена от смъртта

пребъдва в сърцето, в надеждата,

в тези цветове на розовите пъпки,

дето разлистени в утрешния ден

ще обновят света, дарявайки го

с младост, чистота.

Земята и морето, горичките, небето

и оросените тополи,

хубостта на тази девствена природа

непроменима грее и аромат разнасят

от светлика летен, от топлотата на душата си

цъфналата бяла ябълка и тези макови поля.

С нектар е пълна чашата прекрасна на цветята,

с мед и дарове,

със целебна красота, с вечността.

Съдбата щастие изплита със златни нишки,

безброй души, тела се сливат в реката,

която в космическия океан прелива

и в съзвучие прекрасно

обединява всичко на света.

И няма разделена обич, а море цветя,

които изпращат аромати до края на вселената

и в мелодични звуци и акорди

разливат се в блага тишина.

Вдигни сърцето ми в небето, в рая

и със слънцето ме освети,

за да укрепне моята душа

и силна, простила всичко

в очите ми, неустоимина тъга и зло –

нека се пръсне младата дъга!

§Изгряват огнени лъчи

на слънцето на свободата

и разлети в стъклата –

птиците самотни в миг замлъкват,

желаейки завинаги да помнят тази радост,

чувствата прекрасни и волна – младостта.

Защото да не се простиш с любовта –

това е висшето изкуство

и понесли небесата, събрали слънцето в ръката,

силни – да политнем там, където

земята няма да е същата

и славеите сладкопойни,

разлетели се в долината –

ще донесат неземна музика,

спонтанна доброта.

Които ще вдигнат в полет –

дори и птиците самотни

и ще стаят мечтите си в небето синьо,

ще вдигнат мостове на обичта.

Всички, създадени

от нежна и Божествена ръка –

ще минат под дъгата на чистата реалност,

в която видели своя умбез отражение,

свалили всички маски на привидността,

забравили и зрелища,и думите преходни –

прегърнати, ръка в ръка и без привързаност,

пристрастия – ще слеят душите си

подобно капките в океана,

посветени в блаженството и радостта.

Прокрадват се лъчите топли

през лесовете и в простора нероден,

между огромни хълмове надежда –

се мярка корабът в морето –

понесъл ме към вечна младост –

загъната от плаща на звездите,

изваяна от ударите на сърцето ти,

на устните стаила –

целувката на младостта и мъдростта.

Поведи ме по водата, по чистотата,

защото с твоето докосване безмълвно,

простила на самата мен

и възхитена от поемите на любовта –

потъвам в загадките

на нежните мелодии, изплетени от свобода!

Вземи ръката ми и нека паднат

всичките решетки и предели,

затвори на душата, защото

ако има начало, граници –

ще бъдем винаги в състояние

на преходна зависимост, обвързаност –

непочувствали в пролетта

прекрасен – полъха на волността!

Стотици качества и етикети –

потъват в безкрая

и звуците на чудесата –

отекват в нашата душа.

Споделили цялата земя с всички –

как копнея да се разпрострат в нас вълните

и хиляди лица на детството безгрижно –

да прегърнат през раменете слънцето,

горите, плодните поля и планините

и извисявайки се над мъглата,

разширени с незалязващия месец –

да отпием от белия бокал на дните –

виното на вечността.

И както всичко се върти около оста си,

бидейки без дуалистични форми,

и концепция,език –

да съхраним енергията

и със слънцето, издигнало се

над всички хоризонти –

да изгреем с глас на дете,

препускащи с дивите коне –

в танца на звездите, огласени

от нежните китари и в ехото

на безгранична светлина.

Там, дето просветлението – навеки разпознава

собствения ум като природата

и призовава свободата,

в дъждове проливни на любов –

да понеса душата си,

пеейки в гръдта на майката-земя.

И възгласите, лекото дихание

на тоз живот, в ритъма на хиляди легенди,

окъпан от божествената светлина –

да заискри и поздравявайки зората –

да закръжи в простора птицата,

сънуваща – от слънцето огряна равнина.

Пламти луната и чезнат лъчите греещи

в косите на морските вълни,

пропити с щастието, верността и мъдростта.

В пожара на звездите –

дърветата, целунали се с хоризонта,

преплетени със звездните цветя –

блестят от ярка светлина.

Нежно, пламенно сърце –

душата ми дари на тоз живот

и с теб, безкрайно близки –

споихме със свойте погледи –

съдбата си, милувките на младостта.

Аз търся ръката ти през хилядите разстояния

и те зова с мислите и бляновете,

запалвам твоята звезда далечна

с преданост и вярност, с майската зора,

пленявам те с нежността на бриза

и връщам красотата в изгревите на света.

Ако душите ни пропаднат в бездна –

небето синьо – ще съхрани мечтите ни

и с пръстена на нежните сърца – ще ни дари

вълшебна, искрена и топла – любовта.

В тихото небе –

тъй неизменно, щастието тайно –

разлиства всички шансове на битието

за радост и в лавина-обич –

потъва юлскатарека –

погълнала и синевата, и ослепяващото слънце –

прозрачна от свежест и безсмъртие,

от блаженство и шеметна и лекокрила свобода.

Ти ме призови чрез чайките,

танцуващи в небесата –

с мислите, зареяни във волността,

с желанията си, потънали в екстаза

през стотици брегове –

донесли аромат на любовта!

Събрал в ръцете далечните и пламенни звезди –

в храма на душата прегърни ме!

И заедно с теб, подобно волни птици,

в живота си, на всяка страница –

да нарисуваме очи прекрасни,

които потъват в разсъмване,

в заветните копнежи –

разтварящи дори и думите –

и в щастие безбрежно, загледани едни в други –

потапящи сърцата ни, погълнати от тишина.

Ако с теб не отидем оттатък границите –

как ще излекуваме напълно

сърцата от това жестоко бреме на страдание

и как подобно на морето –

мечтата за простор ще сбъдне

радостта в нашите сърца?

Когато звездите под купола небесен,

ни даряват с надежда –

завинаги щастливи, като в сладък сън,

в ласкавите пламъци на бриза –

докосват мойта кожа – бели вишневи поля.

И аз на твойте устни, преливащи

от розов аромат – притихвам с мойте устни

и кестените в съня си – ти шепнат, любими мой:

„Спаси земята, любовта на нашите сърца!“

Благодарни за деня, нощта,

които преживяхме с теб

и съхранили обичта, така щастливо –

душите ни заспиват – оросени

от твойте капки светлина.

Моя плът и кръв, всичко, защитено

от твойта хубост,

сякаш след молитва към небето –

ликува в радостта

и виното спасително тече през твойте вени –

вълшебно и свети в синевата,

ден и нощ – дългоочаквана луна.

Небесата със своите криле –

ми доверяват пространства звездни,

в които дуалистичните концепции,

понятия, идеи, ум, сърце – не съществуват

а безсмъртието нежно,

като сбъдната молитва свята –

е нарисувало навсякъде вълшебна светлината –

любейки се с всяка форма

и с безкрайността.

Грозно и красиво, малко и голямо,

са частични и ограничени,

преходни идеи, чувства и картини,

безстрастието води до хармония

и ти подобно слънцето за мен изгряваш –

светейки мив земната тъма.

Аз ще съм звездата, която ще ти свети

и като волни птици, политнали

далеч от бездната, забравили за всичко старо –

ще отлетим и заедно завинаги –

ще се слеем в една мелодия и в глас един,

в който вярвайки в любовта –

ще хвърлим в реката – цялата тъга.

Снегът, разстилащ се по всички пътища

разкошен, с белотата си –

покрива страданията на отминалите дни –

в тишината, пустотата на нощта

и само любовта подобно миг от пролетта –

ликува в танца на звездите,

в дните бели – връща онова,

което било е с нас – потънало

в хоризонтите на августовска синева.

О, мечта и съвършенство –

единствени спасявате в душата

красотата! И невъзможно е

сърцето да се върне никога назад

и да забрави мига на свободата –

онази, като изгаряща над моите коси звезда,

която ме потапя в златна светлина.

Над суетата, погрешна струя в битието –

любовта пътува в този летен зной,

навявайки покойи една едничка дума,

отронена от твойте устни –

позлатява самотата със спасение

и аз минавам през дверите на влюбена

надежда, на тази ангелска дъга.

А ти със своя ключ, отворил

портите на рая – в това неизмолено

прекрасно лятоот съдбата –

изпълваш с ласки,

с глътки земна и неземна обич –

нашите сърца.

Попитах пролетта – откъде е взела

свойта топлина. А тя отвърна ми:

„ Навярно от това, което

в годините сме разпилели в мигове-цветя!“

И струните на нежните щурци,

като ръце на пролетта –

отнасят ни в недвойствените светове

и синьото небе – стопява облаците,

а с твоето дихание, с прекрасни чувства –

канарите разнасят песента.

Какви пространства за любов е вдъхновило

сърцето ти изящно –

като мечта вълшебна, в която

нещата не са покрити с противоположности

и не вместяват ни едната крайност,

нито другата – далеч в радостта си,

в екстаза – дори от нежните,

красивите слова!

В реката вечна, в която

всички в светлината – не са различни –

нито се увеличават, нито намаляват,

а като слънцето, което изгрява зад планините –

събират в сърцето си духовно – лъчите топлина.

И ето, пролетта завинаги завърна се при мен

и със свойте златни мигове –

душата развълнува, подобно младо жито –

предала се на щастието,

заблестяло в усмивки и слова.

В надежди неизлъгани –

трептят звездите и луната.

Очите ти блестят на слънчевата светлина.

Игриви пламъчета в този миг разпалва

нежната зора. Духът спокоен, мълчалив –

се рее в пространството, отвъд предели –

смел, свободен и свещен –

под шатрите от слънцето огрени,

далеч от променливисенки,

светлини,в далечните земи –

с примирени дух, материя, надвили всеки страх,

облечени в молитвен дух за красота.

Като елмаз блестящи,

подобно перли, разцъфтели в цвят,

по-дивни от луната – ний вървим по пътя,

озарен от светлина и милост –

при стълбовете величави

на планините, обвити в пролет и цветя.

Прекрасните пристанища,

в нощта вълшебна, бдяща –

разпръсват както в дните прежни –

приказките августовски,

с които аз повярвах в любовта.

И ти си дъгата, разливаща навред

разкошни багри, аромати,

оставяйки в сърцето – музиката на дъжда.

Въплъти в мен красивата мечта

и говори ми думи нежни, от които

разцъфват прелестни цветя

и мигове, прекрасни

като нежните, полярните сияния,

отразени в прелитаща луна!

Ти си слънцето, което като птица се издига

между планините, оставяйки лъчи

на озарение и топлина.

Нявга, в миг съдбовен, спасявайки живота ми –

дойде при моята душа –

в майската заря на багри, песни, танци

и на луна незабравима

и духът ми в спомена отнесе,

дори отвъд това, което беше с нас

и върнаха се в дома на моето сърце –

и слънцето, и нежните алеи,

и лятото, онези мигове на пролетна любов,

които ми даряват огън, небеса.

Душата ми потъва в наслада, смях

и бели птици литват в юлската заря,

всичко от листите на миналото се изтрива

и любовта прощавайки – пристига

на нежните криле на чучулиги

и ни отвежда с твоя глас,

с песните и стиховете, с молитвите ни

някъде далече, зад хоризонта –

изгорила в огъня тъй дълги

часове на скръб – политнала в райската земя.

Спомни си, верни мой любими

за миговете като нежни калии разцъфнали

в нашата ръка! Прости ми всички болки,

защото само в твоето пристанище –

откривам спасение и топлина!

Без теб е хладно

и светът, забравил всичко, красотата –

отминава – без усмивка и възхита,

без спомени-наслада, светлина.

Оставайки завинаги при мен –

ти носиш аромат и песен,

дъжд от рози, който засипва моята душа,

а облаците черни се разпръсват,

оросени – блестят косите на безкрайните поля.

Не задълго – сърцата разделени ще се скитат,

летейки хаотично в морската мъгла.

Защото свободата ни очаква на брега,

на който китарите изпяват любимите ни песни

и лъчите залезни целуват ни,

а с парфюма на твоите коси –

ни съединява обичта в пролетната самота.

На колене, с роза в ръцете,

в поклон пред твоята душа,

в снежната картина на прозореца –

отразявам твоето лице,

което никога не се изменя

и разпилява всяко зло –

в полета на волна птица,

открила своето гнездо във вечността.

Докъде достига полетът й нежен,

нима тя знае някакви предели

или отново и отново,

прелетяла от далечни, приказни страни –

ще покори пространства и земи във вечността?

И тази птица, любими мой

е в нашите сърца.

Ако имаме разделящ ум –

достигаме това, което има форма,

а в полета без граници –

отиваме оттатък тук и тами горе, долу,

положително и отрицателно –

открили оригиналното лице на своя ум,

изгряло в утрото и с него –

музиката прелестна на любовта.

Поглажда косите мои бризът летен

и като допира на твойте пръсти –

фин, изящен – оставя радост, топлина.

Нима в слова аз мога да обвия

екстаза и нощта, и музиката,

дните, в които живяла съм без теб

или душата, която сега се рее

като ято бели лястовици във високите

и недостъпни небеса?!

Природата в нас самите –

не зависи никога от думи,

а разкрива себе си спонтанно

и изразява се в зов на птица,

в полъх от парфюм на нежна, пламенна липа.

Както когато пиеш от водата,

познаваш истинския й, природен вкус

и тя се преживява свободно и директно –

така свободният живее без разделение,

нейде между другите и себе си

и мисли оттатък име, форма и преходната суета.

Светлината на неземни светове –

се сбира в пламъка

и сякаш вчера, дошла в душата ми –

избухва в слънцето на безусловна обич

и моето сърце – превръща се в остров

на невинност, чистота.

А някога живеех без любов

и битие – игра нелека – докосвах с пръсти,

припламващо в мигове на радост

и на болка, самота.

Сега душата ми блажена –

пътува в този южен край, покрит с пяна,

в който няма нужда от компас,

а от безсмъртие и светлина.

Две протегнати ръце към мен се спущат,

вярата, надеждата и любовта –

събират в дланта ни всички светове

и онзи сняг, донасящ леден полъх

под нашите стрехи – стопява се,

затворили очи – пробуждаме с покоя

в сърцето и душата – вечно младата дъга.

Под слънцето прекрасно на живота –

миналото е изтекло в реката,

бъдещето – не е дошло

и белите снежинки –

не падат върху пламъка на любовта.

Оставаме в мир, без думи,

възприемайки с ума, директно

и енергията чиста на безкрайна обич –

като мраморен, сапфирен дъжд –

вали над нашите сърца.

И в превратностите на съдбата –

богата със свобода, с победа над смъртта –

в това безкрайно, топло лято на душата,

пълно със съкровища на обич, волност –

водите на живота ме отмиват

и блести прекрасна синева.

От слънцето залята, лодката ни свята –

пътува между звездните фрегати –

в безкрайна шир, осеяна от птици

и плаща син на фини небеса.

Еликсир на радостта и дар на юга,

ум – блестящ и мил, като роса изящна –

въплътен от вечността

във форма – трепти, в мрежата сиуловил –

мъниста от мечти и красота,

изтъкан от златни нишки

на безсмъртие и свобода.

От блясък сребърен, възторг и сила,

от всемогъщество, подобно ехо отразено –

в звънящата камбана на мира,

на щастието, младостта.

Нека есента ушие ни от разноцветните листа –

прекрасна дреха сватбена

и щом душата ти ме призове –

всеки блян, мечта – отново да повторят

свойта приказка, изваяна в морска,

перлена мъгла.

В душите ни, бездънна хубост –

като в огледало грее

и ликува изкуството на вечността.

Над добро и зло,

в пространството, от чийто корени –

израства дърво прекрасно –

с корона птици и трепти във високите копнежи,

в мъдростта дълбока, в усмивка и в пориви,

изпълнени с мир и красота.

До наште устни – докосва се

вълшебна пролети горящото сърце –

извън плътта проглежда,

дъждовете, бурите – стопяват се

и идваш ти – напълвайки съда на битието

със смисъл и с топлота. Огньовете угасват,

а лятото с потоците се смее,

с движенията си умели, с жеста си първичен –

запалва свещите на утринта.

Ручеи прекрасни на нощта –

поглъщат искрите на луна

и в очите ти се отразява –

сиянието на сърцето, топлотата

на знойно лято със слънчеви лъчи,

проникващи през нашта кожа,

попиващи в кръвта.

И слънцето тече през вените ни,

блаженството ни отвежда при екстаза –

обединил душите, свързал

лунните ни, бели, предани сърца.

Няма вътре, вън и негативно, позитивно,

а неразделено, нашето съзнание,

което е природата –

извайва света в единния и светъл ум –

без понятие за раждане и смърт,

страдание, наслада, а като в сбъдната

надежда и мечта – пронизан от потоци

радост, светлина.

Всички същества фундаментално –

са едно и също естество и същност

и в края на виелиците, дъждовете –

отново се завръщат в чистата земя.

Умът, природата, едноса –

собствената ни природа е ума –

единна, просветлена,

събрала в шепи всички небеса.

И като дар небесен, златен –

не изчезва в моретотази вечна красота,

а фар на мислите човешки –

блести във възторг, в блян

и дава изобилен плод,

достига пристана мечтан

на мир, покой и щастие, на тишина.

О, младост – мечтите ти

огласят жеравите вечни,

в галоп лудуват нежните звезди –

танцувайки прекрасни, хванали се за ръце –

като девичето хоро в гората

на нежните ели и вятъра

и повярвала в твоята любов –

оставям да отминат страданията,

горестта на миналите дни в самотна тишина.

И в снеговете бели, в пустотата на нощта,

която отразява светлината на нощните фенери,

като рождественска хармония –

се сбират мелодиите на звезди –

в една симфония, възпяла

всемирната любов, спасила мечтата,

въплътена в гениална красота.

Какво са очите ни сетивни,

за безсмъртната любов? –

Решетка и обвивка,

която препречва пътя свят на птицата,

за да отлитне истински свободна –

забравила земята, неспособна да се върне

никога назад,

изгоряла със звездата огнена на любовта –

над нас и грешната ни суетата;

Допряла мойте устни,

прошепнала единственото слово,

което ще спаси сърцето на нашата любов

за хиляди години –

въплътено в слънцето на свобода.

Вдигни се о, мой дух

и с жест единствен –

в небесата се разлей, в безбрежните градини,

отразени в облаците земни –

стленна хубост, преминаващи през таз земя!

Ако душата ни запази ограничена гл.т,

дори за просветлените –

тя ще се превърне в пречка,

вместо да се лее като неспирната река.

Отвори със своя ключ вратата

и между земята и небето,

минало и бъдеще –

подобно ангел улови ме за ръката

и в тези белеещи алеи от снега–

поведи ме към зора от чудеса!

Каква изящна мъдростскрила си

в розата на златната среда – съдба –

и между искам, трябва, желания, закони –

си изтъкала свобода,

в която без въпроси – е стаена

една единствена звезда.

Тя като теб прекрасна,

оставила лика си в снега –

осветява пътя ясен и обичайки –

донася незабравима пролет

и накланя везните към надеждата

и пътят към дома се осветява със светлина.

Душата ти ме пусна при съзвездията,

в мъглявините ярки, където

с приятеля незаменим – ликуваме в радостта.

Като снежинки – засипват моята коса

блаженството, животът

и сякаш птица – светлина кръжи

а ти, по-мил от всички –

донасяш на душата ми градини калии,

които раждат вътре в сърцето белота.

О, храм на красотата, в дълбините в мен –

ти накрая ще разчупиш хляба

и в младостта, в силата Божествена, невинна –

ще построиш от синьото небе –

короната на волността.

В която всичко е едно и независимо изгрява

и ако поставим

ограничено качество и етикет,

разделящ обикновено – просветлено –

издигаме стенапред портите

на безпределна свобода.

Ей пречки на ума, заради които

все още не съм блажена и освободена

и завинаги щастлива, а се въртя

в клелото на раждането и смъртта!

Да отстраним булата

и да почувстваме със цялото сърце,

че няма чисто и нечисто, голямо, малко,

а всичко е едно съзнание,

искрящо в пълнота.

Никога душата ми не ще изгуби себе си

в чуждото пространство пустота,

затуй, облечени в синьо –

да не вкопчваме живота,

чувствата си в граници

и да не се захващаме за нищо,

а по спиралата –

нека изчезнат всички сенки

и да закръжат без никакъв остатък тайни,

разбулили загадъчните си лица.

И аз, благословила те,

видяла те в огледалото,

където се отдръпват мъгла и сънища –

откривам пътя и пристанището,

на което ти стоиш на кораба,

наоколо пътуват полята и моретата,

звездите, светлеещи в роса.

И от четирите посоки – приижда светлината,

спасени и прославени,

осветени и отвъд оковите,

с молитвен дух, разтворени в зефира –

ний влизаме през порти цветни, пъстри

на пролетта, облъхната от топлота.

Отпуснали души в безлунен хоризонт,

в пазвите дълбоки на необятен океан –

отвъд подводните скали и страхове,

страдания, усетили, притиснати един в друг

и слети с нашите дихания,

вслушани в музиката – невъзвратимите

мелодии, написани върху водите на морето,

върху прозрачните като стъкло вълни,

които като свещи – изгряват,

узнавайки за любовта ни

и своя отговор в нашите очи –

извайват с нежна светлина.

Целунати от красотата, от плодородната земя,

в острова блажен на тишината,

където вечността и светлината ни събра,

затаили сълзите на света –

разцъфваме в карамфилови поля,

които изрисува слънцето, земята

с жасмини и лалета, с бели хризантеми

и отражения на алени звезди

и белоснежната луна.

Докосни ръцете ми и винаги с мен,

в простотата на тези южни ветрове –

ти разпилей онази песен,

с която ще те срещна,

излекувана от всичките разлъки

и ще целуна с твоите очи, ръце и устни –

самата вечност –

под дъжда зелен на лунни паркове,

на острови блажени, запълнили онази

пустота в душата със цветя!

И обичайки се вечно, безконечно,

без начало и без край – в нов живот потъваме,

който написал отначало любовта –

подобно ярка светлина –

запалва я прекрасна, млада,

неувяхваща, пулсираща –

в безсмъртното сърце на вечността.

Не си отивай, моя обич,

на този път към висините –

такава нежност и отрада

и светло утро – се вливат в нашите души

и в кръвта ми, оставят твоите очи –

свещта с пламъка й вечен, огнени лъчи,

жаравата на радостта! Подобно ято жерави –

свободна и изгряла в мен,

с крилете нежни – отвела ме в екстаза,

в който обгорена от твойте ласки, младост,

удавена в щастието, сладостта –

аз няма да отмина с топлотата, светлината,

а ще остана във всеки миг

със целувката на любовта.

И над свещите негаснещи – отплува

моята съдба – не на роб и пленник,

изгубен и зависим в чувствата и мислите,

а на жена свободна,простила,

със цигулката на обич и надежда –

изплела от лъчите на своята любов –

желана, вечна светлина.

Бъди с мен

и нека никога не се прощаваме,

защото влюбени, забравили за всички рани –

ни е нужна обичта, погледите дивни,

красотата, глъбината

и срещата на топлите очи – от щастието

онемели – в обета да обичаме до гроб

и с мечтата – да пробудим топлотата

под покрова звезден на нощта!

В света тъй кратка,любовта –

като преходен сън минава

и надеждите – отмива водата безвъзвратно,

а само ти блестиш непоклатим

и твоят глас, и песента ти

подобно зрение в тъмнината –

се сливат със златото на прелестни съзвездия –

подобно фарове, разпръснали над този свят –

лъчи от алената светлина.

Вятърът довява прекрасното ти име

от всичките страни

и аз ликувам сякаш птица,

загърбила нощта – плувам в светлината,

която носи ме накрай света,

от бряг на бряг и чувствам твоя дъх –

донесен от вълните и зефирите на нежността.

Какво остава в този свят след теб? –

Пълното забвение и меката, зелената трева

на младостта. Избухва обликът

на чувствата ни ярки в битието –

красиви и като в сън, но истински, наяве –

победили с нашата любовсмъртта.

Разбрали този свят, стопили болката,

запомнили прекрасния и нежен шепот

на горящите звезди и на липите

и нежността на тези ласкави ята.

Твойте обещания – не връщат времето назад,

ни любовта, а с мислите за теб –

отново извикват обичта –

затваряйки вратата на всякаква омраза и тъга.

Помниш ли, мой месец бял

онези нощи-младост, ласките,

които ръцете ни стопиха във въздуха,

събрали в косите звездопада –

в ръцете на вечерната тъма?!

Всеки миг, когато очите ни се срещаха –

отронваха слова и паметта рисуваше картини

в алеите на моето сърце

и любовта на таз земя – не свършваше,

защото завинаги в нашите души,

подобно извор вечен, които блика –

от всички светове – меда събрала –извайва

усмивка, песни, танц, възвишени слова.

Дори когато си отидеш – цветята

ще отронват думи на наслада,

а славеите – запаметили

вълшебните ти мисли –

ще оставят зад булата на света –

единствено великолепна обич

и винаги с нас ще бъде

ароматът на лозата, на вечерите лунни,

ръцете ти, които като две криле –

докоснаха небето и бяхме чисти

и невинни сякаш ангели,

целунали се в този мигединствен,

когато южен бриз – погалва нашите сърца.

Нима светът и битието не са красиви –

животът, всичко в него

е създадено единствено в ума?!

Ако съзнанието нитрепти без граници –

всичко е без граници

и аз очаквам твоето приятелство,

в което съхраних, завинаги възвърнах –

лебедите бели на прекрасна нежност,

крилете, с които да летя към себе си –

изпълнена със сила, с доброта,

загледана в сърцето ми с твоите очи,

взривила моята съдба.

Вселената е цветна и различна,

но осъзнавайки,

че в сините одежди на безсмъртие –

живеят всички, във вълшебната

страна на вечността –

смирени и обичащи, стопили свещта

на зло, омраза – се връщаме в сферите небесни –

при истината, изживели

по-красива в полета си обич –

погълната от океана, от шатрите на свободата,

препускаща с дивите коне

в златото на залеза

и възкачила стъпалата до върховете на света.

Виждам прелестна дъга на разноцветните

пространства и в керваните на дните –

отново завръщащото се море на любовта.

От извора на  нежния всемир,

заради разделящите гл.т –

се раждат различни форми, имена.

А моят дух копнее да постигне

върховно просветление –

без разделение на форми

и без победа, поражение –

потънал в реката съвършена

на изящните, пробудени сърца.

Съхранени и нахранени от небесата

с крилете бели на великолепни птици,

които като снежинки нежни –

политат някъде далеч –прегърнати

и нашите души – разтварят се

в звездното небеи в бистротата

на купола небесен, сияещ в светлина;

В ангелските чувства,

в прозрачносини сенки на цветята,

замиращи в обятията на прекрасни мигове –

неповторими и сърдечни

и мойто щастие за тебе разцъфтява,

оставило в твоите нозе –

безкрайно влюбени вселени – подобно Бог

на утринната, светлата зора –

тъкана от златни нишки светлина.

§Звукът камбанен –

събира всички слънчеви лъчи

и в насладата на този ден, в танца на нощта,

през открехнатите двери на мига –

ний виждаме звездитесребърни,

които изтърсват от пазвите си песни

и звуци живи, изпълнени с обич,

кристални, приказни слова –

по стъпалата на стълбата,

завършваща при небесата,

висините и купола на звездните мечти,

на златните цветя.

При свободата, която с лъчите –

погалва хълмове, поля.

И впили очите си в сърцата,

в светлика на ума –

отгръщаме воала, който скрива

тези пролетни благоухания на дните –

като лястовици белокрили,

изпъстрили с радост небесата

на нашта самота.

Събрали букет от най-прекрасните

и редките цветя,

които растат по върховете,

оросени с победа над смъртта,

с арките от багри и слънца,

с колони от звезди и светлина.

И ти вървиш към мен –

като в просъница великолепен

и в бистрите поля,

в мигове прекрасни –

сливаме душите си в една.

Рояк от пици – вятърът разпръсва

над морската небесна шир,

блестящи утринни луни

и стръкчета от теменуги, красота.

Вместо при морето – да отидем

при свободата, в градините на любовта.

Блестят лъчите в тази орхидея бяла пяна

и в душата ми навлиза – оня дъх

на светлината и на тънката наслада,

на сладостен тамян и рози

на мускус и на синева.

Мраморно красива е тази тишина.

„Бъди завинаги щастлива!”-

мълвят с обич устните ти

ароматни, приказни цветя в утринта,

които засипват детството и тази радост

естествена, свободна и като бяло конче дива,

въплътена в нежната и перлена роса

на моята душа.

Тъй предана, вълшебна, млада,

падаща на капчици елмази от далечни небеса

погалена от твоята ръка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„В най-голяма безопасност

си по средата.“

Овидий


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Настя Байрактарова

автор

 

Мигове, в които раждат се слънца

лирика

 

Настя Байрактарова, редактор

На корицата – William Adolphe Bouguereau, колаж

 

ISBN978-619-7180-33-6

 

 

 

снимка на zvezda77