Търсене

Съкровени тайни и недокоснати пространства

8 Ноември, 2016 - 19:12
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 121

 

НастяБайрактарова

 

 

 

 

 

 

 

 

Съкровени тайни и

недокоснати

пространства

проза

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

©Настя Байрактарова, 2015

 

ISBN978-619-7180-43-5

 

 

 

 

 

 

*

Сякаш по пътя се движат звуците на птици, мелодии великолепни – се смесват с падналите разноцветни листа. Цигулките и флейтите на есента – вземат в шепите си цвят, нашите сърца и умове и ни отвеждат на брега, изпълнен с мир, чиито ръце държат небето, любовта и тези хълмове – тъй прелестни, преливащи от някаква неземна красота. Като букети виолетки, паднали в пазвите на слънцето, със свежестта на бриза – донесли радостта.

Очите ми пътуват из полята. Светлината стопля дъжда. От двете страни на реката – блестят главиците на цветя. Възхитена от луната – душата ми въздига свойта звездна свита към твоите обятия – там, дето пулсира нежното ти, ангелско сърце и пеперуди от мечти – политат в пурпурните небеса. А жълтите акации – са порти, през които минават и пътуват в тишината – звуци от вишневи цветове, щастливи нощи, пролетен дъжд, моите усмивки и стъпките на любовта ми, които не продължават никъде другаде, освен до твоя бряг, до водите на твойта красота. Където се разтварят детелините на щастията безметежни в съвършенството на Любовта. И в океани от блаженство – се къпе среброликата луна.

Разхожда се нощта по пантофи от звезди. Вятърът пее на небето и дъгата. Луната танцува в кръг като жена. Някакво състрадание и милост има в снега, който пада и дарява земята с белота. Преминавам през обятията на месеца изящен. Валят на капки – погледи, топли като цветя. Колко е приятно да общуваш с усъвършенствани, мъдри души, чиито дар е любовта!

Вселената е майка и извор на безсмъртие и няма нещо, което да не есветлина и да не е облечено в дрехата на вечността. Всичко е Божествено, затуй любими, да не бъдем привързани към формата, в която сме излети. Водата приема формата на съда, но отвъд него – се слива с океана, с вечността.

Съзнанието ни изтрива от паметта натрупванията, резултатите от действията, за да не е подвластно на раждане и смърт и светът се превръща в градина – разгадаема със своите мистерии и тайни, прекрасна като плачещите върби, разпуснали косите си сред златните птичи трели и пълната с мъдрост самота.

Всички ние, притежаваме частични знания за живота и безсмъртните пространства, чиито пламък греевъв всички същества.Има природа, съзнание, родено от мъдростта, сияйно, което изсипва свойте искри върху безбройните светове исъщества. Искряща и безсмъртна, сякаш злато, едно без второ, същност, разпиляна в пълнота. В пъстротата на този свят – съществуват различни имена и форми като ограничени представи – отражения на Светлината, пречупена през тесните ни сетива. Но тя е неограничена в мисли, чувства, действия и думи, когато се пречистят по-грубите съставки и остане по-фината ни част – докоснала сърцевината, същността.

Както пчелите правят мед от различни цветя и ги събират в една същност и няма разделение, не казват: „ Това е нектар от това цвете, а това от другото“ – всички същества се обединяват в едно единно съществуване. Без значение дали са във водата, в земята, над нея или във въздуха – те притежават една и съща фина есенция, естеството им е свобода. Издигат се от океана и се сливат с него – те са самия океан, безкрайните градини – плиснали със цветята си във вечността.

Наблюдавам тънката вейка, на която стои птичка и съзерцава заедно с гълъбиците – залеза и света. Наклонила се към красотата, сякаш благодаряща за всяка глътка въздух, за неотиващото си от сърцето й лято, кръжейки в мислите си над морето на радостта. Замислих се: с какви ли очи тя вижда вселената и слънцето, звездите и покритата с килими от цветя и балдахини- небе – топла земя?

Вселената е като дърво на Живота – този, който се намира и в началото, при корените – вижда по един начин света, в средата – подруг и накрая – пие от сока на плодовете и изпитва насладата от блаженството и радостта.

Тялото умира, но изтънчената същност, която сме в дълбините на своя дух, е безсмъртна. Време и пространство се стопяват и в мига – изгрява слънцето на вечността. Във водата, в която всичко се влива, има ли значение коя е настояща или минала....всичко съществува едновременно, оттатък време и пространство – в едно единно тяло, събрало райската дъга.

И освободени от сетивата и тялото – се сливаме в съвършено битие, което е фината есенция, събрала целия свят в самия себе си и в дланите на нежния живот – оставила едничка перла-светлина.

Слънце се сипе над главите ни. Колко много лъчи прииждат – и лозите, и липите, и тополите, и цялата планина – блестят с някаква мистична красота. Дори асфалтът на улиците и въздухът е изпълнен с танцуващи частици светлина. Колко е хубав денят! Трябва да му се радвам. Дано не е последен, нека побързам да бъда щастлива – тук и сега, да усетя топлотата, вятъра, как ме пронизва светлината, очите на птиците и закачките на лястовиците, които помахват с крилете си край моята коса. Аз съм дете и нищо друго на света не съществува. А хвърлила всякакво бреме и грижи – танцувам, пея, тичам по улицата – щастлива и пълна с мирис на пролет и цветя. Догонвам ятата по небето и летя с тях – където поискам, докоснала безкрайността.Откога не съм се усмихвала с тялото и с душата си?! А в този миг ти подарявам всичките усмивки – те ухаят като твоята коса.  Искам да тичам с хвърчило в ръка, да бягаме, хванати за ръце, да танцувам в дъжда, да пусна в небето летящи фенери, да се возя на водно колело, да разпилея смях в младите горички и поля. Да бъда дете, да се слея със залеза, красив като мечта.Непознати майстори на прекрасни картини – полята, облечени в зелените си одежди – стоят на пост, очаквайки да дойде вечерта. Илуната ни кани в гостната на хиляди съзвездия, които ще ни пеят песни – усетили дъха на влюбени – до сутринта.

Като временна черупка – блести битието, а същността е вечно лято, пречистено с мира на глъбината – от земята на храмовете, в които грее само празник,светлина. Моите нозе докосват много фини аромати, очаквайки да бъда удавена, потопена в тях. И от красотата им – да настъпи смъртта на всичко тленно. Толкова вълнуващи картини – разпръсват една след друга всички небеса! Искрите във водата на морето –донасят на сърцето магическа и тайна хубост, вляла в кръвта ни радостта. Дъждът е като къща, в която капките на чистотата ме окъпват и блесва среброто на изящен полумесец, разпръсващ заедно със звездите –единствената светлина в нощната тъма.Изгрява сестрицата луна и цялата природа изведнъж ми се усмихва, а гроздовете се наливат със сладост. Невинна съм. Танцувайки под лунните сияния, обсипани със снежец от вишнев цвят – с теб, във вечността.

*

/Асенова крепост/

 

Пеперудите споделят слънчевия залез –крилете им в хор трептят от радостта. Нека любовта ми живее с теб – като първия пролетен дъжд, окъпал с младостта сърцето – изпълнено със състрадание, любови светлина.

Пролетният бриз копнее да докосне черупките на бисерните миди. Славеите усещат пулса на душата ми и пеят, вярвайки, че песента – привлича мелодии на пролетта.

Водни кончета прелитат във въздуха – цяло ято изпъстря бреговете на реката, които трептят в насладата на утрото – блестящо със сините отблясъци на бриза, плиснало светулки нежни – като фенери греещи над цялата земя. Те танцуват и се радват на златните потоци, на морето пламенно, на слънцето и свещената обител сред безброй цветя – островче на любовта, плаващо по юлската река. Изпълнено с буйна трева, щурци, арки от цвят и късчета ярка синева. Планините – изрисувани със злато – блестят – изящни и великолепни, отразени в прозрачни езера. Бяла, триъгълна скала, е обсипана с борчета и цветя – сякаш животът продължава да процъфтява в своето многообразие и на най-недостъпните места. Катерят се по стръмните склонове, за да достигнат върха и да се целунат със слънчевите вихри и благата луна.

Жълти, ярко обагрени цветя, невинни, като синчец напръскали тревата в причудливи, свежи рисунки – благославят утринта. Акациите са привели цъфнала снага.

Песнопойки ограждат пътя като стражи на светостта. Извисили невинността в полет и песен, в която са потънали незабравките, изпъстрени с нежна влюбеност и с чисти длани, приютили цигулките на щурци и светлината на сияйната луна. Гълъби посрещат деня и се надяват на чудо – на мир и покой, безгрижие, на топла човешка ръка.

Стройни била, окъпани с девствени, яркозелени гори – обливат с тюркоазени багри небесата – отразили като огледало цялата земя. Между тях –самотни букети от брезови, борови и дъбови дръвчета – споделят красотата на райската дъга от цветове, мелодии на птици, пъстри чудеса. Уникални творения – издигат своя глас в тишината, красавиците на гората, облечени в празнични рокли от слънчево ламе – благославят утринта. Изворчета планинска вода – разливат сладка наслада и прохладен дъх, събрали в свойте шепи – цвят, листа и ангелските цветове на пролетта.

Светлосиньо небе и лястовици, които се докосват с криле и отразяват небесата – танцуват валс, разлистват светове, преливащи от красота. Сякаш над главата ти, със сини фойерверки – се раждат денят и слънцето, и облаците светли, цветната мъгла.

Стъпвам върху топлата пръст, която ухае, попила аромата на боровете, смолата, билките, цветята и свежата трева. Слънчеви ливади и гори светлеят и чернокосвъзпява сватбата с лъчезарните и топлите лъчи – белязал с обич утринта. Рекичката полита оттатък небесата и вали подобно водопади слънчеви в очите, в моята коса. Мистична, огнена магия – грабва цялата лъчиста светлина на майката-вселена и рисува радост в душата, в човешките сърца. Спомен за любими стъпки и предано приятелство – споделя красотата, свободата, Любовта –единствена и нежна, която като лебед извисява своите крила.

Нощните славеи – летят с пролетния вятър, отиват на среща със звездите. Моето сърце – изгрява със сладкопойната зора. Върху цветята пада светлината. Храмът от дървета и цветя, облечен в злато и пурпур – блести със своите лъчи по улицата. Вали щастие и блаженство, цветя, пропити с топлина.

Горещоутро. Възхищавам се на тази зора, на нейните пробудени качества. Водата изпява всички звуци, с които се съединява с най-красивото от космоса. Въздухът ухае на мир. А храмът от цветя е потънал в перфектна тишина. И точно като ангел, вдъхновен от калиграфията на зората – ти съчиняваш словата на поредното любовно писмо, превърнато в песен – между моето и твоето сърце, чиято тайна – нежно скрива младата луна.

 

*

Две влюбени птици – гълъб и гълъбица, се целуват и се гледат в очите. Около тях – ореол от слънце и горда красота. Предана любов и топли струи от слънчеви реки – политат в небесата.

Лозови листа, обкичени с бисери, блестящи като жълти огнени звезди – събират златни капки, а ние пием от шепите си обич, амброзия и топлина.

Розовите прозорци на къщите и клоните на плодното дръвче са толкова живи, сякаш току-що, в този миг –са се родили свежи плодове и листа. Изящен рисунък – извайват слънцето и луната. Жажда за живот и мигове, отлети в чудеса.

Три врабчета на клона – майка, прегърнала под крилете си малки, сгушени на сигурно място под слънцето – спят блажено и сънуват обич и възхита, живот изпълнен с грижа и златна светлина.

Нека тичаме заедно, хванати за ръце и съзерцаваме с наслада този свят, поканил в сърцата ни навеки свободата, любовта.

Върху младото дръвче – такава чувствителна луна се е сгодила с нощта! Тя свети и запява песен, романтика, любов – обсипват целите поля. Щурците грабват цигулките си и животът и сърцето – се вливат в един поток, тук и сега, изпълнен със съвършена простота.

Птичка и оранжево цвете –сами се радват на битието, разговаряйки помежду си, оцелели сред зимната мъгла.

През отворения прозорец – влиза светлината на луната. Аз празнувам с нея, отпивам от чашата й бяловино, протягайки ръце към зелените липи, към цъфналите сливи, към стиховете, изпети от флейтите на Млечния път и звездите и песента, която влива в душата ми светлина.

Стойките са облени с мистични слънчеви лъчи, които запалват земята и небето и отворени, завесите на небесата, през които слизат и се качват ангели – сбъдват желанията прелестни на птиците, кръжащи на ята в утринта.

Охлювче почива до чешмата. Мечтае да се окъпе в росата, в еликсир, нектар от младост – пътуващо по спиралите от светлина.

Огромни розови свещници на цветя по неокосените ливади – заобграждат борчетата и цъфнали в бяло, диви ябълки – разпръсват дъх на свежест и любов, на лястовици нежни и безброй лета. Пеперуди кръжат с пъстрите си криле, благословили горичките зелени, свежите поля.

Синя дива мента – цъфти, обгръща пчели и треви и си прави икебана. Бял равнец е описал кръгове около нея.Жълта млечка и маргарити, изпъстренис мозайка от лилави цветове – се стреми към небесата, извисявайки се над човешки ръст – влюбена в звездите медени и аромата на тези лавандулови поля.

Дърво, огънало се като мост – от единия до другия край на реката – свързва брегове и огърлици от птици, звезди и луна. Навред искрят прекрасни, празнични одежди на горички от блестяща върба. Цялата гора се е спуснала в реката и дръвчетата пулсират със светлината –като коледни елхи със запалени, пламтящи свещи – участници в литургията на младата зора.

Сливовите дръвчета, по своите клони са окичили радост, прекрасни нощи, фенери – посещавайки озарената къща на младата луна. Очите на звездите гледат към светове, неизваяни от човека – прекрасни, възхитителни, пълни с пробудени качества, с водопади-светлина. Те са разцъфнали в небесата, отхвърлили всички бариери, преливащи от щастие, песни и очакване на вечно детство, младост, сила, стоейки между представата за живот и смърт, реалността и играта, в блестящите искри на вечно течащата и обновяваща се вода – открили цветове на радостта.

Животът зависи от моето сърце, от небесата и звездите в моята душа, през които съзерцавам океаните небесни и света. Празнувам с този дъжд, със залеза, измил вселената с блестящите си сълзи, с очите на слънцето прекрасно и поезията, разливаща се от езерото, простотата, значението на живота, който е само сега и вече никога няма да бъде. Донесъл дарове на обич, светли оттенъци на мисли, чувства, думи и ята, кръжащи над живата вода.

Битието ни може да бъде всеки миг подарък – зависи от това накъде насочваме мислите, съзнанието си – към ограничените представи или към безкрая –покрили себе си с белите одежди, пропити със светлина.

Има неща, които са по-големи от имената, от ограничени мисли, чувства и слова. Ако сме свободни – добро и лошо, приятно, неприятно – не съществуват в единството.Светът е и формите, и природата. Съществува цялост, съвършенство, което е по-мощно, велико и голямо от ограничения ум, имената и речта, от възприятията на сетивата – потънало в слава и нетленна красота.

Нека никога не ме напускат свободата, вечният живот и пролетта. Опашка от разноцветни облаци – хвърля сенки върху одеждите на песнопойните птици и те заблестяват със свойте багри и неземна светлина. Врабчетата чуруликат, скрити в разцъфналото сливово дърво. Ирисите, със свойте цветове – разпръсват по вятъра топлина. Сякаш в моите длани – разцъфват белите пролетни поля. Слънцето запалва сърцето ми. Безименни дръвчета, цветя и птици – донасят като цвят божествен – радостта.

Можем да бъдем себе си, природата си – трайни, постоянни, да живеем в неразпадащ се, великолепен свят,да сме установени в интелигентността на живота и естеството.Да виждаме планините, реките, звездите, хората...такива, каквито са – като природа, познавайки дълбока и свободна – същността. Без добро-зло, без противоположности. Да разбираме глъбината и естеството си, да съзерцаваме света от висотата на волните птици,преобразени в свободатаи виждайки през нея – хиляди огледала от съвършенство и капчици от златна и Божествена роса.

Всяко дръвче и птица, атом, всеки рисунък нежност, младите дръвчета, пламенните струи на реката – всичко е една вода, която се влива във водопада на живота, попила слънчевите огнени лъчи от безкрайните вселени, благословила братството на съвършените – облечени в одежди бели, в свободата, Любовта.

Пролетни потоци, в нозете ни, до старата врата – са плиснали. Лястовиците жизнерадостно пърхат с крила. Малкото на синявицата пее и прави пътя лек и приятен. Дори нощта се спуща като пролет над сърцата. Какъв разговор между птиците, цветята и ручеите, човека и най-ярката звезда! И каква наслада от възхитителните, блестящи със залеза, изпълнени с емоции, цветове и радост дни, които раждат усмивка, светли мигове и река, потънала в свята тишина. Красотата, с тези вълшебни борови гори – пише писма. Реката разпръсва с водопадите си щастието, а птица докосва с крачета водата и тя се вълнува, прехласната по танца й, погълнат от отразяващата хвойнева горичка – синева.Прекрасна надежда пада в тревата с тези момини сълзи!

Денят е топъл, на брега от миди – с океана слушам гласа на водата, песента на щурците и се чувствам жива. Моя живот извайват – есенният дъжд, ореолите на озарение, блестящи в твоите очи и песента.

 

*

Райската врата на моята душа е отворена за цъфналите сливови и прасковени дръвчета и за твоето сърце. Облаците, със своите разноцветни кичури – ме правят щастлива, облекла душата си в музика, прекрасни картини и танц изконен, изваян от звездите през нощта. Цветята на верандата – обръщат своите главици към слънчевата светлина – благодарейки на вълшебния ден, на слънцето, небето, на райската дъга. Аромати се спущат отвред. Дръвчетата, четейки поеми – се радват на пролетта. Привързани към листата – корените също запяват с песните на птиците. Затваряйки вратата – от клоните се тръсват златни капчици роса в моята ръка. Шоколадовият тен на борчетата и пъпките на брезите – приютили скрилите се пеперуди, застинали като птички, смаяни от лятната светлина, загледани в небето – украсяват утринта. Обичките на дърветата светят, сякаш слънцето е паднало в сребристата гора, потънала в зелената прозрачна сянка и лъчи, изплели върховете, облаците-лодки, пътуващи в розовите небеса. И от цвета на нара и кремовете, на карамфилите и лалетата, на ружите, украсени с пъстри рогца, на букетчето теменужки в ръцете на художничката-пролет – можеш да разбереш живота на всички сезони, на целия човек, на човечеството – като първата любов прекрасен, изначален, преливащ от неземна обич и млада красота.

Лицето на пробудените, изпълнените със светлината – гледа към хоризонта на морето – оттатък човешкия свят. Това, което предстои и миналото – е това, което е  – потокът на настоящето, в който е събрана цялата вселена – разумна, с просветлен поглед и нежен лик – гледащ в ореола на безкрая и реалността. Вечерната луна – слива с бялата си светлина животинско, човешко, Божествено и живеейки в дома, в храма на светлината, изваян в сърцата – нашата сянка си отива и червените цветя като гланц блестящ – покриват равнината, изпълнена с вярата, надеждата и любовта. Лицето на любимите ми същества е като врата, за която съм открила изгубения ключ. И през нея – вали дъжд от обич, доброта и цветя. Всички наши надежди блестят сякаш дъга. Капчиците греятв сенките на тревата. Пее луната, семената на доброто растат и отливат радостта в цвят и топлина.

Каква чистота лъха от душата на цветята в тези лебедови и по детски влюбени поля! Над чиито млади треви и елички – разперва крилете си нов живот, който ражда и отглежда нови хора, в чиито непреходни, истински творения, мъжко и женско – се сливат в изкуството на вечността. Там човек открива лотосовото цвете на своето щастие.И далеч от илюзии, двамата, пробудени в глъбинния смисъл на живота – вървим и изгревът пречиства всичките ни сетива. Природата, със своите стихии – огън и вода, въздух и земя, в кораба на светлината – извършва очистващите ритуали, навлизайки в реката, освобождаваща ни от нечистите неща. Далеч от човешките брегове. Дарила ни с пръстена на вечността. В която не съзерцаваме живота отстрани, а сме част от това веселие, което променя битието, прави го ярко, като пролетен лъч, покрит с девствена белота – отразил свежестта на изящна брезова гора.

Не се надявай, сърце! Няма постоянно щастие в нещо ограничено,безкрайността е неизменното блаженство, вливащо се в ручеи на истинско безсмъртие, с печат на щастието, покорило вечността. Безграничността е навсякъде –в цялото пространство и време, в ограничените форми,в радостта. Във формата има необятна сила и интелигентност. Но мисълта сама поставя своите граници, заблудена от възприятията на сетивата. Имената се раждат от ограниченията. И тесните рамки – сковават волния ни дух и песента. Каква по-прекрасна реалност ни очаква, когато живеем в неунищожимия свят! Ако прозрем, че сме и временното – като представа на мисълта и илюзия на ума – и вечното – няма да има тъга в нас, ще осъзнаем като цяло всичките творения, неща.

Ароматните градини – ме канят да се върна у дома. Колко години с теб и в техния кръг – аз израствам като цвете, поливано от нежните ти, ангелски ръце – изтрили с доброта изящна, чиста бледата тъга! Дъщеря на светлината, в уроците фини и духовни на живота, в обятията на нежната природа –наблюдавам живия Живот и най-прекрасните творения и съхранявам любовта. Битието, без раждане и смърт – отваря прозорците на свят, по-благ и съвършен, свещен, благоуханен от капчиците утринна роса.

Душата ми се храни с Божествена храна, с чувства прелестни и мисли от други, по-изящни, висши измерения на нашето съзнание, които превръщат цялата вселена в бяла роза, ухаеща на младост и несбогуваща се със свойто злато, милост, чар и светлина. А когато храната е чиста – мислите и високото разбиране стават невинни и топли, прегръщащи с Любов и свобода света. Тогава се освобождаваме от всички възли на битието, които ни заробват и отдаваме душите си на вечния живот и радостта.

Звезди, планети, слънце – всичко се съдържа в природата, тя е живота в безброй вселени. Втъкана в тази земна хубост, с която кервани от кончета – кафяви и бели – се разхождат покрай бистрата река. Младо, светлокафяво жребче – стои до параклиса като скулптура, потропва радостно с крака, сякаш изпълнява тържествен ритуал и осмисля с разпилените гриви на свойта дива свобода и някаква величествена, горда осанка – достойнството на този свят и на живота, обичта. Покълнала тъй нежна, волна в нашите сърца.

Първата ти дума, първото име, което постави на любовта и хилядите загадки на света –се сипе като сладост над сърцата, ти тайните на обичта – сякаш поеми – разпиляваш по звездните поля. Едно по едно – порастват цветята на любовта. В настоящето, с обожание, Божествената радост – разлива своите слънца. Гласът ти – отваря сърцето ми към широтата на небесата. В молитва си почиват планините, а наоколо вали – и цвят, и красота.

Звуците на китара – трептят в тишината. Прощавам се с всичко вяло и старо, носещо тъга. Сърцето ми ликува: „Моят живот е вълшебен!“ – не е ли приказка зората и сякаш женена за светлината – аз пиша с калиграфията на всеки нежен цвят – писмо, облъхнато от щастието, любовта?! Обърната с лице към звездната река, целунала луната, която ми дарява чувства, появили се с лика на хубостта сияйна на пътя Млечен и на разцъфтелите поля.

 

*

Нищо не може да се сравни с аромата на енювчето. Изпълват с пролет и дъхави цветове долините – моя дом и дланите ми, преливащи от светлина.

Тъмно лилаво цвете, цялото в камбанки по дългото стебло – трепти между стеблата стройни на разкошна борова гора.

Виолетови цветове, по дължината на пътя – колкото размера на малките борчета и елички – ликуват, милвайки ръцете ни в следобедната тишина.Бял равнец – на букети гнезди в полята, в които е паднала дъждовната дъга.

Най-красивото нещо на света са неокосените юлски ливади, оросени със святост от песента на пъдпъдъците и песнопойките, свили гнездата си в младите жита. Косовете ми пожелават радост и добър път, а аз на тях – любов и поколения, които ще ги прославят, неугасващ пламък щастие и доброта, чиито струни с песента – пронизват върховете на света.

Гъст букет от пастелно-пурпурни цветя, израснали ейтака, в гората, превърнали я в пъстро лято –погалва сърцето и душата с неувяхващата си, неземна хубост, с лъчите, стоплящи вълшебната земя. Мирис на лавандула и свеж горски въздух – разтърсва топлия бриз над зелените поля.

Енювче, жълтурчета и жълта млечка, прошарени с едра, бяла лайка, бял равнец, петунии и лилави ситни цветя, откраднали формата и извивките на синчеца – цяла галерия картини –изпъстря двореца свят на майката-земя.

А ние с теб, два бора с един корен – като брат и сестра, с преплетени ръце, израснахме – политайки към светлината, далеч от ямата на смъртта. Покров ни беше само небето над нас, единствено Божествената радост и свободната и чиста синева. Хранеше ни сладката роса на любовта. И от нищо друго нямахме нужда. Днес, минавайки по същите пътища – тайните на планините растат. Цветята разцъфват, звездите като вълшебни представи – свързват всички прекрасни чувства и с някаква възхита – се напълва тази сладка райска самота. Аз наблюдавам себе си, молейки се никога да не залязва в душата ми –прекрасната, разцъфнала гора. В капчиците роса се оглежда планината. Дъждът разпалва мириси на билки и аромат, на хиляди цветя. Лодката на моя дух – прекосява пространствата на въображението и достига реалността. В която здраве, щастие, сезони – обвиват душата, като нова пролет и потоци ме окъпват в чистота, с чиято прозрачност и яснота – душата копнее никога да угасне, да не се завърне – ни с жест и полъх – никога назад, а като птица бяла – да се рее в необятното небе на вечно млада свобода. Топлите звезди –изгряват в нов живот и чувствата се мият в ручеите свежи на най-високите и святи тайни, във великите нозе на Любовта и волността, на Божественото и вселената, отлята в златна светлина. За просветлените, се отварят мистичните порти между земята и небесата. Планините, със своите великолепни върхове, белеещи от вълшебни храмове – лекуват моя поглед и някаква спиритуална радост – се налива в сърцето – привличаща живота със цялата му красота.

 

*

Заради хубостта на пурпурните рози, заради твоите златни звезди, изпели най-красивите песни на земята, заради съвършените същества – обичам живота – онзи, който не се търгува с пари, а някъде отвъд бреговете – голям, разширен до цялата вселена – се отразява във вечерното небе, чиято красота пише безкрайни поеми и ражда безброй слънца. Човешките емоции, чувствата на дръвчетата, лястовиците, като капките дъждовни – трептят сякаш усмивки на слънцето – пейзажи, родени от светлината, обагрящи със семена на щастие – цялата земя.

Каква прекрасна визита – ирисите, кремовете, нарцисите, лалетата и карамфилите, пътешествайки из пролетта, на дъното на сърцето ми – оставят мир, покой, екстаз и тишина. Говорят ми на някакъв странен човешки език, танцувайки с багри и аромати. А в нозете ми, опадалите разноцветни листа – ограждат жълтите рози, блестящи като звезди в нощта. Огромни златни алеи, сякаш потоци от цветя – резонират със свежия въздух, галантно съхранявайки красотата – възможна заради най-високата доброта и тайна, дарена от природата – да бъдем всички съвършени и скъпи нейни деца.

Дива папрат – разстила своя  чар по бреговете на реката –разпилели цяла градина от изящни графики на стебла и зелени чадъри, огромни листа на подбел, събрали росата – като хамаци, в които дремят водните кончета, калинките, пчелите, пеперудите – пленени от сладки сънища и райска роса.Двойна пътека води до моя бор – цялата в жълти маргарити и оазиси от малини и диви ягоди.Хвойневи храсти се припичат на слънцето. Розов цвят се е събрал над тях, за да ги окичи в празнични одежди и ресни от светлина.

Около малко дръвче и съседното пънче –проблясват толкова ситни бели цветя, нагъсто избродирани едно до друго, с опрени главици – като чемширени топки, образували формата на дъга. Чува се тънко гласче на нежна птица, която пеейки на клончето – ми показва прекрасна картина. Като горски дух, който ми е водач в гората, за да ми открие нейната красота и хората да я обикнат, да й пренесат в дар – любов и грижа, милост, благост, топлота.

Две птици –красят горичката на Рожен. Дебне ги опасност – едната отправя зов към другата, тръгват заедно, говорят си по пътя с гласове, изпълнени с обич и тревога, грижат се помежду си, с майчинки ласки покоряват света. Изящни, като жерави в грациозен полет. Любовта ги спасява. И те политат някъде в бездънното небе – отвъд смъртта.

Мъхести рози, заобградили дърветата – приличат на нежни цветя, сякаш поникнали върху вази- клони.Озареното лице на природата – ни донася светлина на ангел, прегръща ни с музиката, багрите, които изтъкават в мозайката на този свят – великолепна нежността. Прекрасна кафяво-червена птичка с бяла огърлица, обагрена с вълшебни,наситени краски – каца до мен, хапва си от сладките плодове и пие вода от любимата ми горска чешма на Стойките. Около нея – пейзаж от цъфнала шипка – разлиства пищни цветове и папур от розов цвят – оставя мъхести кошнички от цветя. Бяло, розово и кафяво – се сливат в едно –в гоблен от лятна, слънчева мъгла, от която израстват радостта и любовта – като деца на слънцето и неотразимата звездна светлина.

Очите ми са готови да видят прекрасното. Онзи мир, който във всяка посока – ражда хиляди благословии и слънца. Мислейки единствено за светлината, прекосявайки моста, зад който райските градини – рисуват картини, по-великолепни от всички представи – плаващи в морето вътре в нас, в оазисите на живота, радостта. Моето просветлено съзнание е финият водач в цялата природа. Стремейки се да живее в свят без притежания, докосвайки от другата страна на моста – насладата, пронизваща цветята на сърцето и ума. И нека с теб, любими, да преминем през този свят – свободни от зло, старост, смърт, жажда, желания, ограничения, тъга. Щастливи и възвишени, безсмъртни и безстрашни. Летящи впространствата, в които няма начало и край, мъка, полза и безполезност –в света на природата, свободен от зло и тъмнина. Там, където липсват смърт истрадание и ако човек е бил тъжен – престава да бъде тъжен, ако е засегнат – престава да е засегнат, а навсякъде е осветен, свободен от вина. Просветлените имат свобода да действат във всички светове. В златната зала, създадена от живота – злото не ги засяга, защото са изпълнени със светлината на слънцето, намерили нетленната врата към света, входа за знаещите – свободни от зло, старост, смърт, жажда. Безсмъртни и безстрашни. Вглъбили се в собствената си природата,в която аз и ти сме едно в дървото на Живота, в плетеницата от светлина.

Без начало и без край – наоколо валят звуци. Борчето е бяло от съседните дюли, плиснали в полята цвят и аромат и капчици златиста светлина. Връща ме природата, към всички изконни благоухания, които радват душата. Любимите дръвчета ме прегръщат и споделят с мен вълшебството от празника на пролетта. Реката къпе клоните на дърветата. По повърхността на езерото – се разпръсва огненият цвят на божури и макове. И след него оставя диря свободата – пълна с усмивки, тайни, накитена със звезди и луна. Планините изпъстрят в този миг цялата вселена със слънчеви лъчи – изплелисърдечност, топлота. Умът и сърцето ми са така бели! Те не се захващат дори за прекрасните представи и неща. Душата ми не вдъхва и капчица живот на сенките, а живее тук и сега – във вечността.

Денят преваля – топъл и светъл. И всяка птичка, подобно младенец – донася върху крилете цвят и пъстри водопади, преливащи от пролетта. И в златния ден на дръвчетата, в който разцъфват – открила пълния смисъл на живота и сватбата на душата със светлината – аз вървя с усмихнато и озарено лице – на среща с теб, окъпана в магията на нежна свобода. Вихрите на лятото – вдигат златен прашец от бреговете на морето, гората се забулва в бяло от мъглата и в брезовата вечер – небе малиново – огрява простотата и покоя на сърцето светло – любуващо се на полята теменужени, на полъха на Любовта.

 

*

Това е нашият ден – прошепват дърветата и чучулигите нещо тайнствено и радостно. Дроздовете изпълняват любовен танц, празнувайки на живота сладостта. Дъгата разлива свойта слънчева палитра върху мократа трева. Над гласа ми – не се спущат сенки. Освободена от стария свят, обновила ума си, пречистила очите – аз виждам себе си, такава, каквато съм. Цветовете на камелията се спущат над оросената трева. В къщата на нощта – безброй звезди светлеят като нощни фенери. От семената на дъгата и птиците – падат песни и пленителна, омайваща с парфюмите си обич – облъхнала с багри нежни вечерта. Разнася се вълшебен аромат. Отварям вратата към великолепни алеи от бели хризантеми, прекрасни поеми се разлистват и сливовите дръвчета – изпълват равнината с белота.

На брега на морето – порастват от алените пъпки първите рози, старият свят прави път на оригиналния, изконния, който опиянява с разпръснатите навсякъде вълшебни, девствени мириси – оставящи млада, свободна следа. Падат цветовете на черешите. Аз попивам красотата на аромата, който ми подсказва, че сезонът на цъфтящите дървета е започнал. Зад завесата на деня – азалиите прехласват със своите цветове света. Възхищавам се на пролетта, сочите на поет – наблюдавам полята. През погледа на цвета,кипнал в короните – всичко е цветно, красиво, чисто, пълно със светлина. Камбаната в храма на планината –възвръща някакво старо, съкровено чувство. И поетичното в душата ми – възобновявапейзажите на някакво прекрасно съзерцание, наблюдавайки лицето на света.

Смъртно е това тяло. Но има и безсмъртна, безтелесна природа. Удоволствие и болка – не докосват този, който е безтелесен, отвъд сетивата, живота и смъртта. В материята, човек се върти непрестанно в цикъла на наслада и страдание. Как копнея с крилете си бели – да достигнем най-високата светлина и да бъдем без граници, да полетим там, дето умът е божественото око, чрез което попивайки блаженство и наслада – душата ми рисува ореол на радостта. Чрез окото на Духа – човек вижда света на природата и се радва на царството на вечността.Всички светове и всички сетивни форми, в дълбините си – са държани от естеството, същността. Свободата е най-важното нещо на този свят – като живота и смъртта! Оттегляйки се от представите на сетивата –сърцата ни не нараняват живите същества, а достигайки до света на безсмъртната основа, в пълно равновесие на душевните сили – прегръщаме природата, превръщайки враговете в приятели, чувствайки се победители в борбата на индивидуалната душа не за себе си, а за човечеството, за оцеляването на живота, красотата, любовта.

Стойките отново са потънали в мистична мъгла, пронизана от слънчеви лъчи. Аз кръстих скалата в планината „любовен камък“ – като храм на птиците, на сбъднатата мечта.Пред погледа ми се ширят гъсти гори. Блести непрогледна зеленина. Толкова могъщи, девствени поля и два горски успоредни пътя – се вият покрай горички, изпъстрени с високи цветя, светло и мастилено зелени треви и ръждиво-червена метличина, попила медената слънчева светлина. Омагьосваща красота! Цялата гора, изписана със запалени свещи – жълта млечка, ели и борове с особена форма на клоните – наподобава църковен свещник. Дърветата във Великденска премяна –пеят сватбени песни. Полянки с различна форма – пресичат яркозелените планини – сърца, триъгълници, кръгове…. фрактали. И писти от синьо небе – разливат нежност над света.

Малко дръвче, изпъстрено с червен плод – сякаш е събрало гроздове от ласки слънчеви и топлина. Цялата пълнота на живота е съхранена в отражението на слънцето – попило горите, цветята, планините, юлската заря.

Брезата свети на светлината, блести като тялото накрехка девойка, разпуснала косите си, наслаждаваща се на вечерта,оградена от жълти цветя – като стражи на добротата,молитвено устремили ръцете си към слънцето и прелестната зора.

Шипков храст е като млада невеста, облечена в дантелена, булчинска премяна – гледам през него небето и сякаш виждам облаците, обвити с алеи от разцъфнали цветя. Те ми разказват, заедно с ятата птици – пленителни истории за любов, радост, великолепна хармония и красота. Вярвам им като дете. О, да знаеше, мило мое, любимо борче, колко красив може да бъде животът, ако човек умре за онова, което в неговия живот нее младо – преобразен, прегръщайки в дълбините си природата – най-светия и светъл извор на любов и чистота!

Около параклиса „Св.Спас”,на Стойките – огромни хълмове от теменуги – ухаят и светят, сливащи се с виолетовата небесна зора. Блести тревата, разпръсва слънчеви лъчи – оформила облаците в златни шевици. Слънцето гали върховете на гората, запалва райска светлина. И аз те срещам оттатък. Там, дето бродя бавно, почти сънено във вълшебната и вечно зеленеещата се гора на неотминаващата младост. Сред природата, под властта на най-свободната воля, където съм себе си и от очите ми прелива радостта.

 

*

Нека бъдем заедно, в тези дълги летни дни и нощи – щастливи, събирайки в шепи дъжда на нежните  утра.Щастието е толкова близо, отвъд сезоните на света. Някъде вътре в мен – вали летният дъжд и приижда топлината в сърцето ми, изпълва ме като сладостна храна на любовта. Но преди голямото щастие – небесата ми даряват временната радост, топло, живо сърце. В очите на дръвчетата – пътят се връща, изпълнен с черешов и наров цвят, с огнището от пламъци на невени, със сладките грозда, със сбъднатите желания в светлината, изразили простотата на словото: „Нека бъде Любовта“. Свеж аромат – пронизва цветята и поемата на лятото – донася картини на вековни дървета, звуци, чувства, чисти потоци топлина. Слива всички в едно загадъчно приятелство и по тревата, по която пристъпвам – под нозете ми се разлистват цветя. Мирът расте вътре в мен и в моята прегръдка – славеите композират песента, в която разцъфва вечна младостта.

Така дълбоко, съединявайки се с красотата – светът се ражда чист и без представи, облян в нетленна светлина. Светът е моята мисъл. И с нея аз те чувствам – като жълта роза, потънала в нежната мъгла. По повърхността на водата – се спущат облаците, звуците обагрят цялата равнина.

Синя дива мента, лайка, бял равнец – тъчат килими в равнината, а помежду им –блестят калинки като капчици роса. Жълто игриво птиче, с ярка дреха, пъстра, на пръски злато, необикновено, неземно красиво – ме гледа в очите от най-ниския клон. Две птици, спуснали се от параклиса –танцуват на пътеката, изпращат ме у дома. Бели гроздове цветя, като килим – преливат от дворовете и градините в свежата трева.

Целият път е изваян от жълти цветове – малки, приветливи, лъчезарни, безброй. Отстрани – друг паралелен път е нарисуван от бели маргарити, незабравки, синчец и обсипана с кехлибарено грозде лоза.Коне пасат върху ливадата, изпъстрена с рози, творяща  магия и красота.Жълта млечка, висока колкото крайпътните хълмчета – блести на светлината. Неокосена, стройна, преплела ръце – търси луната, жадува за прегръдка във висините, при съзвездията и цветята на нощта.

Оранжеви гербери и пъстри жълти нарциси – искрят в равнината, бял равнец ниже огърлици по пътя, оставя ги по сънната трева.Път от маргарити и пъстроцветни  бегонии се извива, заобикаля всяко борче, после се спуща в топлата равнина. Природата, нарисувала свои собствени пътеки от аромат, свежест, красота и цвят – пълни моето сърце с танци на пчели и пеперуди, осветени от песента на птиците и целунати от слънчевата светлина.

Хълмове от лилави цветя, скулптури на доброто, на лъчезарната заря на утрото, на лицето на планината – са огрени от лъчите слънчеви. А аз искам моята усмивка да блести всетъй вълшебно в очите ми, а лицето ми – да озарява прекрасната дъга.

Трите лястовици – вяра, надежда и любов, се целуват. Красят залязващото нощно небе над мен – измито от синя роса, оранжеви дъждове и зелени воали на боровете, пълни със светлина. Божии знаци от чиста ръка.

Каква прекрасна причина да остана сред природата и да съзерцавам гората, морето, окъпаните в слънце върхари – великолепния полет, привличащ пеперуди и разноцветни птици, храмовете, обкичени със цветя. Изгледът от планината, ме приканва от това високо място – да докосна радостта, сякаш притежава лице, плът, очи, потънала в щастие, което има безброй имена. Поема е душата ти – по хоризонта на източните брегове и по билата на тези южни планини, по крилете на птиците, които долитат от запад – оставяща невъобразима красота. Някакъв древен, легендарен ароматна вярна, неразделна обич – се възвръща – издигайки полета ни отвъд класическата висота. Там, където са непоклатимите пространства и никой не може да се отрече от природата, нито природата от него. Отвъд тунела на света, потънали в лъчиста светлина.  В чиято слава, хубост – прекрасни добродетели живеят в мен и греят мир и чистота.  И двамата летим, в океаните бездънни на небето, разперили криле в абсолютното съзнание, без граници –там, дето липсва страх, страдание,тъга. Сетивата създават видимата вселена. Всички същества са безграничната природа, но сетивата раждат двойствеността.В единството, всичко, което виждаме разделено в този свят – изчезва, стопявайки се във водата на реката – като воалите на млечнобялата мъгла.Абсолютното няма разделени части, а е едно единно цяло. Същността ни, естеството – е и частичното, и цялото, и природа и форма, слети в един поток, достигнал океана на безкрайността.

Да отидем отвъд смъртта, кръга на раждане и умиране – без завръщане, любими! Да останем в чистотата, блестяща в абсолютното съзнание – обгърнато от разума, невинността. Неразделено и недуално, кристално и прозрачно, едно без второ, в чиято река няма създаване и смърт, щастие и страдание,няма връзки между формите, различия. А съществува безкрайност,вечна радост, блаженство и благословия – надмогнала всички граници, в безсмъртието – разпиляла свойта красота.

Ограниченият интелект не може да обхване безпределното и да го изрази, а съзерцава в екстаза – извора на нежното веселие и свободата, полъха на Любовта.

„Ела тук!“ – ме викат пъстрите поля. Картините, които разлиства пъпката на света, от миг в миг – задържат моето съзерцание, изпитващо наслада. Листата на дърветата танцуват. Дълбоко в есенните цветове – птиците пишат стихове. И аз откривайки крилете вътре в себе си, цялата пищна красота – не губя нищо от света. В наблюдението  на светлината, цветовете на орхидеята – помазват с благоуханни масла нозете на долината и хвърлят семена на щастие и слънчева топлина. В които се изгубват пол и форми, граници, ограничени значения и думи. И напоена със светлина и щастие – долината сияе от хиляди слънца. Песните ми – опасват хълмовете от цветя като брегове, които прекосявам, откривайки перфектна чистота.

В разцъфнала одежда, попиваща аромат от самата себе си, украсена със скромност, нарисувана с багрите на непоклатима надежда, носейки мириса на нещо отвъдно – аз вървя по бреговете на реката, освободена от товара на живота – продължавайки напред, оттатък хоризонта,в Божествената красота.По повърхността на водата – оставяйки благоухания върху лицето на пътя, изтривайки границите между човешко и Божествено, в светлината, където едно на друго – съществата се целуват – отворени към живота и отразяващи съвършенството и някаква свещена пълнота. В която всички се събират като безброй лъчи в едно блестящо слънце. В Живот, подобно бликащ извор – без старост,гибел, тъмнина.Какво е животът вечен, изтъкан от радост и блаженство? За да разруши смъртта – човек трябва достигне до неразделящата, цялостната мъдрост, до съвършенството, пълнотата на нещата, на света. Да се освободи от границите, да овладее желанията и ограничените си представи, за да пребивава във фината есенция и вечността.

Пампорово е малък оазис на обич и рай. Посрещат ме ята от лястовици. Кръжат около главата ми. Напомнят ми, че животът ни е даден, за да се радваме. Така, както в свободната природа –чувствайки се волни, щастливи, необременени, без да оставяме следа в душите си от човешкото мислене и бреме, изпълнени с Благодат и глъбина.

Рожен блести с градини от жълт кантарион. Сякаш букети, събрани в средата на вазата на планината. Неокосената трева е като жито. Прошарена с виолетови цветя и бял равнец. Разцъфнал магарешки бодил – украсен с огромни лилави цветове, върху които си почиват калинки и медоносните пчели, подвластни на теменужена нежност и мамеща красота. Свещници от розови цветя и светлосини петунии – украсяват долината. Хълмове от жълта трева и безбрежни поля – обагрят деня. Така прекрасен, с облаци от белота – букети равнец се спуща от върхарите по билата и венчета от жълта млечка, разпилени по хълмовете и полята – рисуват цели градини, изпъстрени със цветове – прекрасни, пищни, златни и вълшебни, оградени от горички борове, ели и хвойна и възпети от косовете през нощта.

Мащерка е обвила пътя и стебълцата на младите борчета. Бъз, цъфнал в бяло и жълти маргарити – прошарват полята. Като сплетени плитки от бяло и златисто, подобно пъстри мартеници – цветята се състезават кои градини ще прелеят извън очертанията на хълма и ще образуват река, близо до пътя. Опасан с несравнима прелест, небесна красота.

Слънцето – разтваря прегръдката си за любов. Сърцето е като дланите, в които покълва цвят. И слънчевите лъчи се сбират в средата. Вселяват се надеждата, вяратаи обичта. А изгревът – полита нагоре, като главичките на цветята и вятърът носи целувки и закачливи ласки върху лицето ми, ръцете, тялото. Довява цялата подлунна прелест и лъчиста светлина.

Прозорците на лунната нощ греят с някакво вълшебство. Верандите са облъхнати с ароматни ягоди и цветя.Пояси от борове около пътя – блестят така ярко, обгърнати с ореоли, сякаш огромни ивици злато, са пронизани от стройни, еднакви, изключително прави стебла. Тънки, като брезички нежни, свенливи, през които прозира слънцето, обвити сякаш в мистична, небесна мъгла. Пеят дръвчетата след зимата, радват се на лятото –празнувайки възкресението на слънцето. Повдигнали клепки, с бистри, нежни очи и корони – напомнящи звънливи камбани,протегнали длани с надежда към отворените сини небеса.

Билките ухаят на свежест под дъжда. В моите любими градини, се чувствам като дете. Прасковите разцъфват, оградени от люляци, акации и ябълки, а аз поклащамнозе като в детството на клона, сякаш съм седнала върху самата дъга – разноцветна, върнала ми най-свидните мигове от младостта, облъхнати от лятото и любовта. Родена под камбаните на цъфнали цветя, ликуваща, празнуваща безсмъртие и нежния разцвет на жълти рози – пръсваща масла от аромати, тамян, сееща по полята миросани капки роса. Очите ти са бисери – облачета нежни, потънали в зелената трева. Вдигам наздравица за любовта, милвам и целувам ръцете ти и в прегръдките на топлината – се връщат картините как ти ме носиш на ръце, спасил ме от смъртта. В лицето на зелените градини – вятърът изписва с нежния си полъх смях и младост. И ти се връщаш пак при мен, със същата наслада и екстаз, облечен в бяло.И по устните на зрелите череши – оставяш сладостта и радостта.

*

Очи в очи с някаква невидима хармония, свежи, изпълнени с веселие и радост, неразделени от рамките на цялата вселена и свободни, усещайки аромата на просветлението – моите мисли и поетични представи – пътуват чрез съзнанието, поемайки на вечно пътешествиеи достигат морето на мечтите райски и фара в средата, пропит със светлина. Няма страх, аз наблюдавам, разбирайки високия печат на красотата, съзнанието с неговите вечни атрибути, скрити в дървото на Живота, в златните листа на вечността. Луната –булка на безсмъртие – разпръсва непозната светлина в нощта, сгодявайки се със звездите, вятъра и птиците – понасяйки с диханието си песентаи танца,радостта.

Едно птиче ме посреща след дълъг път, пее сладкогласно, радва се, пърха с криле, друго –се възхищава на залеза, блести на слънцето, като огнено кълбо светлина. А аз –сякаш дете, което скача на въже и се смее – пригласям на чучулигите с радостта в сърцето си и търся в дълбините на душата – песента.

Цели поля от енювче, а под тях – бял равнец и лайка, хълмчета от жълта млечка, хвойневи храсти и изворна чешма с дървено коритоза горските животни – ме връщат в детството, в нещо просто, свидно като любовта. Мирис на ела и топло безгрижие, сякаш просветлена радост, избликнала спонтанно, от всичко наоколо – ме дарява с любовта.

Пеперуди – бели, оранжеви, жълто-черни, на ивици, така разнообразни и кокетни – се радват на тишината и прелитат през сърцето ми – благославят пътя и лъчите слънце, греещи над топлата земя.

Пътеката към с. Манастир –разкрива зад горички борови, зелени, гъсти – пазвите на езеро, събрало като злато – цялото небе и неговата светлина. Песнопойки ограждат пътя и ме благославят, пърхат радостно, призовават ме към свобода на сърцето и духа в тази дива, девствена красота; Към усмихнатите поля на безгрижие и чистота. А азим пожелавам цялата любов и щастие на света, които остават завинаги – не отлитат като есенните листа.

Две борчета –сякаш брат и сестра се възправят, със сплетени корени, обагрени с жълт кантарион – като нежна пелена и детска панделка, обвил ги в основата, в захлас загледан в слънчевата светлина.

Хълм от бодили, извезанс лилави воали – извисява своята снага. Те цъфтят с пищни цветове, като огромни лотоси, с прекрасна свежест украсили сумрака на залеза – отразил зорницата и тази нежна, звездна пелена.

Едното било на планината е изваяно от папрат, а другото – симетрично – от зелените листа на подбел, примесени със цветя, които се катерят по хълма – сякаш разноцветни реки, влели се навътре в гората – прионази птича радост, споделена между синигери-деца.

Цели горички от лайка и крайпътни езерца от маргарити и бял равнец, са изтъкали локвички от белота. Жълта пеперуда пърха върху тях и се пръсва в радостта на лятото. Светло сини камбанки на цветя –са опасли пътя като пояс и стражи на неземна красота.

Пеперуда каца върху роклята ми. Мисли, че е чашката на цвете. А самата тя е пъстрокрил цвят. Маргарити ограждат пътя около езерото. В средата на градина, изпъстрена с енювче, жълтурчета и кантарион – пасе младо конче, сякаш плува в цвят и гривите му докосват вятъра, разнасяйки в гората Божествен аромат.

Нощта пада. Листата  блестят на лунна светлина. Вече няколко дни и нощи, месецът е като сребро – блестящ и свеж, подобно бяла роза. Водата тече в малката рекичка, донасяйки рая на просветлението, на чистата земя. На сцената на света, зад цялата мимикрия на маските и булата – гори нетленен огън и картините на битието – оживяват в отговор на велика светлина, мир, покой и тишина.

И сякаш цялата вечност е събрана в един безучастен поглед върху целокупната вселена, в който след дълго очакване – откриваме чудесната градина на радостта.

Ако съзнанието е съсредоточено върху недуалното – вселената е обединена. Затуй нека сме свободни от всички различия, от разделението на действията на вътрешни и външни. Да видим всичко като един поток, да не разпиляваме енергия, щом разберем, че сме единно цяло. Изпълнени с вътрешна смелост, безстрашие. Прозрели, чесме без граници, вътре и вън –като пълен съд, в който между творенията – не може да има деление и межда.

Осъзнали, че няма разлика между знаещ, познавано и поток напознаването, че всичко е едно –да съзерцаваме върховната светлина, която блести. Великолепна, колкото безброй слънца.

Жълтитерози искрят. И всичко от стария свят си отива. В моята прегръдка – младите, зелени горички – даряват букети светлина. Протягам ръце към вечерния залез. Танцувам, а цветята разговарят с щурците и еличките и на сцената на полята –запяват птичките, освободени от ежедневното бреме – сякаш в други светове, далеч от човешки грижи и вина. Луната изглежда вълшебно. Върху мен е печатът на месеца и слънцето, звездите, цялата вселенска светлина. Ронят се цветовете, изплитат венче на главата ми. Пеят дръвчетата, дарени със силата на авлигите, с красотата на килима от шарения цвят, напоил многоликата равнина.

Цветовете, стоплени от лъчите на правдата и истината – избухват в облаци светлина. Всичко е красота – неумираща, като живота. Свободата, сякаш листенца на падащ цвят – се спуща върху душата ми. В слънчогледовите поля – очите ми наблюдават великия, обширния мир, погълнат от космическата тишина. Под искрите светлина и дъгата от облаци, при зеления хоризонт – душата ми като диамант блести, удивена от блажения свят. От стройните тела на боровете – наблюдават птици. Аз вдигам наздравица с дръвчето, в чашата ми капе черешовият сок и толкова усмивки, на върха на планината – стопяват всяко зло и тъга. И като шапка над главата ми – цветовете разтварят пазвите на дръвчето и в святата обител на безкрая – разпръсват просветление и белота.

В акациевите гори са спотаени тайни, които сякаш излизат навън от вътрешността на вълшебните дървета, сбогували се с тъмнината, стопени в златото на изгрева, с лице към разноликата заря. В този свят, аз не губя нищо – всичко е мое и остава в душата ми – всеки полъх и жест и като първите птици на пролетта, ухаещи на медените поля, на земно сладко от ягоди и малини – влюбена в живота – аз се любувам на мирисите на земята, чиста като уханието на косите на първата любов. Онази, отронена с листата на светлите дни, които ми дари ръката ти – опазени в златните картини на небето, които птиците-художници – рисуват с полета си, благословен от Божествена ръка.

*

Вътре в чувствата и мислите ми – бушува един вълшебен и изящен свят. Тайни, отражения, форми – всичко наоколо е прекрасно. Лятото, пристъпва по някаква небесна чистота, разговаря с авлигите, цветята. Птиците пеят, а от всеки тон и звук – гората изтръгва екстаз, невинност, непознати езици, с които през лятото и есента – говорят ухания на цветя, очите и замахващите криле на птиците, сякаш прегърнали света. На лятната сцена – някакъв приятен полъх променя земята –вдъхновен от смеха на деца, илюстрациите, нарисувани от теменужени поля и съзнанието, излязло от всички калъпи и етикети, пишещо поезия и музика.Погледнало на света с невинност, въображение, възприемащо по детски чистотата, още неразчетените мечти на морето – навлизащи в пространството на доверието и любовта. Пристъпвам в залата на природата. Аз не ще бъда пробудена в някакво далечно бъдеще, а сега – достигайки светлината, смъквайки одеждите на невежество, заблуди и бреме, прониквайки във вътрешния мир, улавяйки всяко движение на пролетта, отвъд раждането и смъртта. В духовното прераждане, в този миг – с ново сърце, ум, душа, преобразявайки се като дете, вдигайки наздравица за живота без петно и несъвършенства, издигайки се нагоре от пространствата на огъня – в безпределната светлина. На сцената на реалността, там, където пламъците поглъщат въображението и детето, родено без причина и вина, следвайки Благодатта – израства в мен като пролетен цвят –в сферите небесни, в които гласът на природата – обединява всички гласове и багри в един поток – на блаженството, радостта.

В новия свят – изгряват само финес, нежни слова, чувства изящни – като черешовия цвят в топлите поля, тополите край реката, фините брези, разпръсващи петна от младост и белота. Техният съпруг – слънцето – ги гали, рисувайки с лъчите си чудесни стихове и ноти. Нощем, те искрят осияни от блестящите звезди, с чиито песни – сърцето ми се усмихва, докосвайки дълбоката истина, поеми, по-прекрасни от човешките – не част от вселената, а цялата вселена, в благото лице на която – се отразява вечността.

Разделени в материалността на света – нека видим, че вселената съществува и като безкрайност, и е извор на щастие, което не се променя, на океани, в чиито води няма неща, форми, време и пространство.Да достигнем до нивото на мъдрост, емоция, тяло, които са свободни от връзката с обектите, формите, от зависимостта и представите за тях. Да полетим високо в небесата – без омраза, страх. Непривързани към материалните неща, във всички действия и жестове – свободни, докоснали със сърцата – райската земя.

Освободеният не се страхува от хората, не се гневи, а е в състояние на радост. Без да разделя нещата, осъзнавайки, че природата е всичко, а в нея ний сме волни, независими, свободни от промени. Чисти и невинни като деца.

Червени рози, надвесени над пътя – гледат планината, а птиците с песни ги ухажват, озарили с обич златната зора.

Розови цветя, като пухкави глухарчета, нежни от сладка роса – сякаш пътници към рая благоухаят.

Брезови гори – рисуват бели била, а отстрани – малки тополки, ограждащи планината светлеят. Златно слънце – гали медено небе, нарисувано с оранжеви пръски светлина.

Каква живописна красота, отворила дверите на свободната поетична фантазия!

Щъркел, приютен в огромно гнездо – блести на слънцето, прегърнал под крилете децата си, се радва на деня. Прекръствам се за късмет и щастие. И с надежда съзерцавам изгрева – нарисуван от природата с венче от топла тишина.

Орехи край пътя – потънали всенчести меки треви и прохладни извори –цели километри искрят от летния бриз, хванати ръка за ръка.

Върба се накланя към къщите –донася им слънце и радост.Крайпътните череши в селата са обагрени целите в червено от плод. Преливащи от щедрост, непритежавани, ничии, изваяни в природата от спонтанна ръка – пълна с вълшебни, сладки дарове и мисъл-светлина.

Орехите блестят на слънцето, разнасят топлия бриз. Лозята зеленеят до планинската верига – прекрасни, окичени с плод и украсенис градини с рози по краищата. Кончетата в тръст се спускат по полянките на стръмните била. Прасковените дръвчета се усмихват и чакат да се налеят със сладост, покланят се приветливо на минувачите и трептят с клони за поздрав – погалили последните лъчи на залеза вълшебен над сънливата земя.

Борчета, оградили хълма –зеленеят като вечни стражи, доставили на сърцето ми радост – погледнеш през просеката и очите ти не могат да обхванат безкрайните пояси гъсти девствени гори – като реки струящи под безсмъртни сини небеса.

Лястовици и пеперуди – рисуватпът от любов.Нагънатите хълмове на Родопите са нежни – сякаш планината се слива с небето и хребетите изглеждат като царствена рисунка върху небосвода – тъмносиня графика върху искрящо резедаво и огнено-червено от залеза небе – подобно стълба към дъгата, в която разливат свойте очертания – коприни на различни цветове от облаци, разцъфнали в трептяща синева.

Там, където любовта разкрива себе си думите са излишни. Само един поглед, полъх или жест и разтопени в любовта и оживели вкусваме от сладостта на чистото безсмъртие. Душата ми е лодка приказна, спасителна и в пламъците на Духа преражда се в жар-птица, в криле на гълъб бял и в жарава-светлина. В източника на насладата, вълшебна аз преливам в теб. Прозряла за невидимото. Изваяна с великолепна светлина в тишината, попила диханието на нежната зора.

Върховете на гората, озарени изливат звук на флейти, идващ от накацалите песнопойни птици. Роза и аромат на святост – благославят приказно нощта. Галактика, побрала целия живот на всичките вселени в моето сърце блести в единството на светлината, ликуваща в сливането на душите ни. Пътуващи към свободата, към Моцартовите пространства на смелите, възтържествували над всяка смърт блажени птици, които като букетче момини сълзи стоят на моята веранда, рисувайки с природата магична светлина.

 

*

Камбаните на храма бият в утринта. Животът е непостоянен и всичко потъва в снежнобялата мъгла. Като първото раждане на пролетта – колан от цветя, обгръща тялото ми – сякаш във възторга си – политнало над златните жита. Реката разговаря с мен, докосва мечтите ми. Дръвчетата са облечени в нотите, струните и багрите на пролетта. В дланите ми блестят от ръцете на борчетата – капчици жива вода.

Липи край пътя –разпръсват ухания и облечени в жълто и бални рокли на девойки, танцуващи по небето – освещават с валсове нощта.

Зелен килим от поля, окичен с всички цветове, нарисуван с фигури от рапица и жълт кантариони езера от макове – се слива с всички нощи лунни и звездната заря. Хармонията в сърцето ми – рисува чувството на благодарност към света – за благоуханните люляци и природата, отрупваща с подаръци полята – с птици и цветя и борови горички, заблестели върху хълмовете като в детството – чак до звездната завеса и лъчистата луна. Рози, надвесени над оградите – рисуватарки от красота.

Бели, диви крайпътни храсти,кацнали върху слънцето – гледат света, поклащайки учудени главици, сякаш не съзнават хубостта си. Разпръсвайки по бриза прелестна и бяла младост, благословила всички пътища с чистота.

Около параклиса св. Илия – хвойневи храсти, са обвити вмистичнакрасота. Отсреща необятни поля от нежни цветя и билки се стелят и във веселието на деня, радостните им сенки се сливат, в натежалите от капки клони, ронещи върху земята късчета-светлина.Розови храсти, обкичени с диви рози, в детска премяна – благоухаят в утринта. Макове струят с червена топлота и разнасят мириса на любовта.Благословени лястовици ме посрещат на жиците и ме отвеждат до мечтания извор. Пет щъркела размахват бели криле над главата ми, донасяйки ми Благодат и Вечност, вярата, надеждата и любовта.

Панделки- храсти от градински божури – преливат от красота и нежност. А фонът на рисунката, изпъстрен с жълти, червени, оранжеви, небесно сини рози – килим от розов цвят, плаващ по морето на тревата – изпълва деня ми с показалото се над главиците им слънце, веселие и сърдечна топлина.

С пречистването на изгрева и залеза – земята се обновява и със своите нежни ритуали ме връща към календара на мечтите. Корабът на радостта – пътува в сладката вода, разтворила в себе си всяка прелестна мечта. Новородените диви патици – потъват в мекотата на вълните, сякаш къпят нежните си телца. Пада дъгата, благославя небето. Реката блести и в същността – се къпе моят дух. С песента танцувам и утринният ветрец – палаво погалва моята коса. По ствола на дърветата, скачат птичките, като припкащи дъждовни капки. Слънцето залязва, аз яздя кончето на вярата и надеждата, следвайки пътя, обсипан с диаманти свобода. На моста на любовта и добротата – стоят в очакване толкова много приятели от по-разумни светове, който вдъхват надежда, че животът си заслужава и е милиарди пъти по-прекрасен от природата, която виждам със сетивата си, единствено на майката-земя.

Нека надалеч отлетим в мислите си, моя душа – превърни се в птица, в криле на пеперуда и отнеси ме там, където под мократа мека шума – ще открия безброй цветя пробудени и в разсъмването – ще напръскам с викове, кънтящи в ехото земята – привличащи розова светлина, изгрева на света и тази будна тишина! Достигайки мъдростта –нека пречистим речта си. Словото ни да е боговдъхновено, изящно. Да изтрием всички страсти вътре в себе си, да се освободим от грешките, за да се премахнат препятствията и следите от вина. О, как жадувам с теб, о, мой дух, да пребиваваме в мъдростта перфектна инеограничена, в знание, което не може да се постигне с ограничения интелект и сетива! С тихо съзнание, успокоено сърце и пробудени сетива. В бодрата, вглъбена и нежно-синя зора, в която всички обекти и техните качества се стопяват и цялото е перфектно, а ний сме свободни от представи, тесни понятия, грешки и вина. Отвъд ограничените думи в речта.

Освободени от прегради и граници – душите ни виждат върховното място на природата, към където са насочени нашите духовни очи. И цялата вселена – влива свойта сила в океани необятна синева.

Крайпътни череши блестят в червени копринени одежди. Сладък аромат и вкус на безгрижие и детска палавост, на свобода – черпим от даровете на природата – попивайки блаженство, скрити в балдахина звезден на нощта.

Бели лайки, изпъстрили цялата поляна –се гледат лице в лице със слънцето. Лястовици ги ограждат и сливат бялата си гръд с младата трева. Спомени нахлуват в сърцето, погалени от нежността. Букети лилави цветя – рисуват красота и искрящи багри, залели пътя – роден току-що от бликналата роса.

Песнопойни птички ни посрещат в гората – ликувайки, изнасяйкиконцерт, извайващ съвършената й прелест. Откриват ни завесата на вълшебните й тайни. Кеклик пресича пътя, някаква Божествена загадка – изгрява в утринта. Някъде ще бликне чудотворен извор, който ще напои душите и сърцата ни и ще ни върне младостта.

Песнопойки освещават пътя към дома.Топола се извисява до небето. Кани ме да попеем с вятъра.Лайка, покрила поляната – изпъстря ангелската равнина. Камбанки разтварят главици и се радват на слънцето.Яркожълти цветя, сякаш кацнали върху слънчеви лъчи – копнеят дъжда.

Гъсти гори, прошарени в кафяво, светло и тъмнозелено, с писти от слънце – пламенеят сред полята. Две кончета бият камбаната на параклиса св. „Арахангел Михаил”. Звънят със сладкогласни звънчета в утринта.

Навред се ширят поля, розови от цветя, прошарени със сламено жълта и яркозелена трева и главици на дръвчета, целунати от бели облаци. А на мен ми се диша живот! Благоуханията влюбени на пролетта.

Слушам песните и всичко се усмихва, а аз конче свободно, застанала на великолепен хълм, върху картините на мира и вечната свобода – рисувам вътре в мен вяра, разширени качества, глас на възхита – пеещ истинска, безсмъртна песента. Гори огънят на щастието – жълтите рози пръскат аромати в моята ръка. Отразява се животът в душата като огледало, без сенките, тъгата и смъртта. И аз щастлива, едно с подаръците на прекрасна вечност, на върха на хълма – наблюдавам като дете хоризонта на сърцата – с пречистени очи, свежа, композирайки поеми със звездите. Разхождайки се по бреговетелетни на ярката вълшебница-луна.

 

*

Дръвчетата искрят, илюминирайки със своя цвят под уличните лампи. Летните планини белеят по високите върхове със снега, който по южните им била – се слива със цвета на цъфналите бадеми. Необятните хълмчета – приличат на разпрегнати кончета, а аз съм ездача, който лети над върховете и хоризонта и такава поезия струи от моето сърце, мелодията на звездите и пъстрата дъга. Като малко момиче в светостта на залеза потъвам – окичена с нова лятна дреха, с обшивки от златото на месеца и съзвездията, украсяващи нощта. Някакво състрадание към другите – връща душата ми към съвършения свят. Поглеждам прекрасната лятна одежда от цвят и аз разцъфвам като цвете – целувайки писмото на бриза, написано по брезовите гори и еловите поля.

Калинка каца на пръста ми – мечтае за добро и за целувката на вятъра.Слънцето рисува планината със светлосенки. Между два хребета – изниква птица от слънце – изваяна от лъчи, докоснати в екстаз и светлина.

Храстът е розов от слънчевите петна. Блести в разкошни дантели – като булка, сгодена за слънцето, замечтала ярко светещите звезди, които в люлката на небесата – се спущат чак до нашата глава.

Две кончета ни посрещат, преплели гриви. Търсят се с викове, споделяйки любовта. Изправят гръд –като грациозни скулптури на красотата.

Лястовици и песнопойки ме изпровождат по пътя. Оставят ми дарове, благославят ме, украсяват с радост деня. А скорецът връзва лъскави панделки на лозата. Жълта птичка успокоява сърцето ми с вълшебни песни, сякаш дошли от рая, за да повдигнат цялата природа някъде отвъд тъгата и смъртта. Какво вълшебство е да общуваш с природата и колко много тайни ни разкриват небесата и майката-земя!Вселената крие безброй истински приятели, които те навестяват, само за да те понесат към свободата – с буйните гриви на радостта. Пъстър гълъб, обагрен със свежи краски, облечен в черно-бяло кожухче – ми маха за сбогом с ръка.

Връщайки се назад – годините и хората, съществата са непознати – през призмата на просветлението – всичко е без граници и блести като сребро, подобно лъчите на най-ярката звезда. В лятната нощ – безброй върхове изгряват в моята душа. В дългите вечери – вишните цъфтят, белите им цветове се стичат като пролетни потоци бистра вода. Планините потапят своите чела в морето. Бъдещето е като съвършените кръгли капки на росата – открило небесните пътища и в средата на лятото – почувствало прегръдката на любовта.

Със цялата си душа чувствам – пробудена, бодра, ласкава и вглъбена в себе си, всеки ден със зората – новото раждане на света, в което в хармонията на такова душевно спокойствие – се разкриват тайните на живота и смъртта. И всеки миг става лек, спонтанен – като лудуващите червени и зелени, златисти листенца на дърветата, които във вихрушката на дните – летят, радвайки се на пътешествията с вятъра – волни, играещи със слънцето и дъжда.

И аз като тяхсъществувам сега.Съзнанието ми е свободно от философия, психология. Всяка философия е временна,всяко време е крайно, аживотът е вечен в потока на постоянното настояще, отвъд времето и пространството, в което разцъфвам като цвете, разтворило се в мига.

Временно и вечно кипят в извора на едно единно цяло. Да станем вечността и да разберем битието, мое сърце! Аз съм живота, сега, над всяко ограничениеотлят в пълна свобода. Животът е безсмъртен и в този миг е вечността.

Целият въздух на „Хайдушки поляни” – мирише на смола. Пазят ме пеперудите, познават всяко кътче в гората, водят ме, благославят ме. Споделят ми тайни и мигове-красота.

Разлюлени треви – помахват с ръчици, сякаш животът струи от тях и радостта се носи – непресъхваща, вплеладетски смях и чудеса.

Акацията се наслаждава на благоуханните си цветя, но от въздишката на вятъра – те се отронват като златни парички и отлитат някъде далеч, оттатък бреговете на светещата от звездите река. Така се сипят и дните, като ситен дъждец, под чиито капки – блестят ярки лъчи, от които гори и поля светят, като звездна градина в безсмъртните небеса. Но очите ни не ги виждат, като неузрели ябълки – съзерцаващи през пролуките на живота – небесната светлина.

Това, което пречи на душата ни да пребъдва в настоящетоса умът, миналото, бъдещето, желанието, стремежът, очакването, представата, сравнението и страхът.
Умът мисли за миналото и бъдещето и се разсеи
̆ва от настоящето,извайва надежда за по-добро бъдещеили си спомня нещо нереално в миналото. Появява се страданието от невъзможността бъдещето да се случи сега или миналото да се повтори. Умът е илюзията, че има време. Духът познава само сегашното и доверявайки се на съвършенството, сме щастливи в мига.

Навсякъде, в кръг – искрят борови гори – гъсти, зелени, изпъстрени със свежест и безсловесна красота.Птичките акомпанират на музиката в душата ми – прекрасни звуци и сърце от нежни мелодии – залива цялата земя.

Въздухът дъха на енювче, кантарион, мащерка, равнец, на борова смола и целуната от слънцето  –моята безсмъртна, девствена природа – изгрява във вечността!

С прасковените цветове, сякаш чадър над главата ми – вървя и моитеочи са озарени, небето е като поема и с лице, обляно от топлия летен дъжд –пристъпвам боса по зелените поля. Празнувам своето щастие и фестивалът на сезоните и дните – отнася душата ми към светлината, спасението и храма от цветове, отрупали изпълнените с нектар от благост – полски цветя. Храмът е украсен с рози,а аз съм дете – пробудено, в пречистващите, кръщаващите ритуали на звездите – отнесло своя корабкъм най-чистите водопади, наблюдаващо далеч от формите – невинността. Реката ме освобождава от всички нечисти неща и окъпана в красотата на изгрева – спуснал безброй разноцветни коприни над света – аз потъвам в мекотата на земята – една частица светлина и неугасваща звезда.

 

*

Пада дъгата, от небето вали светлина, а аз следвам и последните слънчеви лъчи, яздейки коня на приятелството, изминавайки моста – украсен със срамежливите цветове на акациите – вслушана в зова на жеравите, отлитащи към топлите страни, виещи се над морската вода. Всичко е красота, а животът – винаги начало. И душата ми се моли, моят път през маковите поля – да бъде като химните на ангелите в рая – възхитен от всичко, гледащ към великолепния свят, незахванат за временните черни облаци, открил прекрасната посока, тайната, мощта на родената от звуците, възторга – свобода. Поемата на боровете е така красива! Вдигам наздравица със слънцето и вятъра. И на върха на хълма – виждам как се отваря портата към дома.

Запалвайки огъня в сърцето – наровете цветове се разлистват и съзнанието между небето и земята – изгражда мостове от светлина. Непозната радост, блаженство се спуща от сферите небесни. И като свята сватба – обвива цялата земя в лунен ореол, в белота.Стръкчета ягоди и боровинки – изплитат с гъстите зелени храсти – усещане за детство, за радост, празник, свята тишина. Теменугите и малините, плъзнали по полята, разлели се върху цели хълмове, с блестящи плодове и цветове – ухаят и привличат кошутите, елените, сърцата, изпълнени с поезия, копнеещи за любовта.

Красотата в природата е родствена на красотата в душата – родена от хармонията, разума, който при тази чудна, ангелска зора – благодари за вълшебните акации, украсили полята в жълто-лилава светлина, пръснали своите подаръци от благоухания, с които не пътувам в спомена, а се наслаждавам сега, на мига.

Когато проектирам мечтите, мислите си в  бъдещето:„един ден аз ще бъда просветлена“ се измества вниманието към нереалното бъдещето на просветлението. Покълва сравнение с настоящото несъвършенство, чийто плод е страдание и вина. А времето не съществува – просветлението е единствено сега. Постигането в бъдеще е отричане на съвършенството в настоящето, на вселенската безсмъртна светлина.
Появява се илюзията за развитието, което се нуждае от време и поражда недоволство и мъка. Със своя повелителен зов – търсеща надеждата в полята на завистта. А аз сега съм съвършена, аз съм любов. Ако не осъзная това, сърцето ми е изсушено и измъчено от желанието. Което е неудовлетвореност от съществуващото сега, изваяло скръб и тъга.Възниква стремеж към нещо все още несъществуващо то е илюзия, ориентирана към  бъдещето, чиито дни са неясни като сън и също оставят в душата чувството за нищета. Нека имаме всичко в този миг, моя душа, вечността е сега!

Хайдушки поляни и пътят за с.Манастир са осеяни със цветя. Моята любима птичка ме следва, възпява красотата на Бога и след дългоочаквана среща, от една цяла изминала година – излива любовта си като водопад в утринта!

Пеперуда ме поздравява отдалече. После се гмурва във високата, разлюляна трева. Изпраща ме и ме прегръща за сбогом.Феерия от жълт кантарион и розов равнец – с нежни ръце прегръща вечерта.

В ръцете ми грее надежда. На обичайното място в планината – красива река разговаря със залеза, който отдаден на съзерцание – потъва в тишината и покоя – прибрал в шепите си звездите и девойката-луна. През най-творческата бленда – моите очи виждат името на вечността. Мостът е накитен с червените рози на любовта. Лицето ми е пълно с искрици-светлина. Горичката, разцъфнала и нежна – се приготвя да потъне в своята поема, целуната от слънцето. По лицето й вали топъл дъжд, а в моето съзнание – пристигат пътуващи мечти, празнуващи сезоните на спасение и просветление, които в храмовете от цвят – оставят разнообразни багри, пътища, сърца.

 

*

Птицата лети към някакво прекрасно бъдеще, към златист, далечен хоризонт и пее, танцувайки с лекота във въздуха, вслушана във вълшебните звуци на влюбената гора. Камбаната на храма е пълна с люлякови ухания от съседното дърво. Нима всичко не отминава като роза, огряла слънцето с красотата си и разтопила се в блаженството на безкрая, в езерото-светлина? И най-любимите неща са като роса след пладне. Само реката е поезия, която ми нашепва стихове, оставя сапфири-багри в моята ръка. Дърветата са облечени в розова и бяла коприна, в пролетни лъчи и будят в душата възхищението на човек от самия себе си – като творение, вместило цялата природа, в общото дърво на Живота, в което сърцето ми е едно с този цвят, обладал нежността.

Сякаш дете, украсено с венец от цветя, невинно – посрещам блясъка на вечерта и в съзнанието ми, неизтрити – остават само миговете, в които сърцето ми е било живо, радостно, прегръщайки светлина. Някакви книжни лодки плуват във фонтаните и като перли в средата им – стоят нощни лампички, огряващи повърхността на водата с романтика, пропили бриза с топлина. Подобно форми, които откривайки златния път и среда – разтварят своите черти във вечността.

Какво още да очаквам в живота, освен това, което ми е подарил преди да се родя и след смъртта – прекрасно съвършенство?

Очакването е представа, представата е илюзия на ума, аживотът е това, което е. От сравнението между това, което е и трябва да бъде, се появява разочарованието, чийто цвят е страданието, потиснало насладата в глъбините на моята душа. Ако приемем живота сега, такъв, какъвто е, мое сърцесвободен, той се променя веднага в настоящето. Божественото е в този миг. Ако душата ми не прозре това, тя е подвластна на сравнението, което разделя, на цикъла на живота и смъртта. Деленето извира отума, съзнанието и разделяйки себе си на части – се появява скръб и тъга. Нека се обединим в духа си и бъдем едно цяло! Природата е едно, живееща отвъд  страдание. Отгледала в сърцето си тайната на есенната, златна гора, която не чувства печал, знаейки, щом погледне редиците брези пред очите си, че напролет всичко ще потъне в зеленина.

Залезът е дълбок като съзерцание. Мостовете между небето и земята са безименни, скрити в мистични откровения. Жълтите рози – отбелязват свежестта и началото на деня.Със цвета на сливите – аз окичвам косите си и правя чадър, обсипан със ситни капчици синчец и роса. Животът като вълшебна представа –разгръща своето лице, свързвайки всички поеми в една.

Такъв огромен букет от лайки, разположени в кръг – омагьосват очите. Прекрасната булчинска украса на полята, със цветя, притиснали се едно в друго – сгрява душата, дарява я с късчета синева. Така пленяваща е тяхната красота, че искам да съм стръкче от ярко жълтите пояси около горския път.Настоящето блести като дъга. Всички представи, в мига на раждане – умират. Аз празнувам рождения ден на красотата, фестивалите на сезоните, спасението в храма от цветове, декориран с разноцветни хризантеми, азалии, невени, макове, орхидеи и бели клончета люляк, вдъхващ благоуханията на деня. В душата ми се разлистват ритуали на пречистване. Наблюдавам как корабът ми с мечти – достига желания бряг и в пръстена на радостта – животът вписва освободения ми дух и мислите, които никога не могат да бъдат изтрити и да погинат – за щастието, вечността.

Каква радост е за мен да ви срещам, дръвчета, обвити във високи бели разцъфнали градини хризантеми! В Широка лъка –чичопей изпълнява толкова красива и страстна музика – очакващ залеза, върху стройната снага на бреза. Навред звучат безкрайни ноти от Божествена симфония, разливаща се във вечността. Бял гълъб, кълве от ръцете на Баща ми – Божествен Хляб. Красив и благословен. Знак за милост,роза от сърцето на Духа.

Душата ми поддържа просветлението, политайки далеч над земята и преходния свят.На главата ми – блести венец от звезди и луна. И аз влизам през портата, обкичена със злато и цветя, потъвайки в гласа на песента, която ме води по твоя път, отвъд всички небеса – в свободата. Там, където всичко пламти като запален огън и в любимите, бели градини – се превръщам в дете. Земята оттатък се изпълва с пеперуди, цветя.А аз сея семената на бъдещите светове – прекосявайки като птица вселената – разцъфнала в моята ръка.

 

*

Дъгата е блестяща, като подарък. През сезоните на цъфтежа – нощта е магическа, а месецът –разпръсва навсякъде блага тишина. Бреговете на реката – блестят пленително. А аз се вглеждам в сенките на кончетата, пасящи със своите малки жребчета, как целунати и прегърнати – искрят под лятната луна.

Поемите на планината – разливатнежна светлина. Дръвчетата, облечени в пролетта, сякаш обожавайки себе си – разпръсват наслада, сладостна енергия, хармония и светлина. Дъгата е като мост на съзерцанието – през творческата бленда – всички въпроси за живота, са свързани с името на Любовта.

Песента на славеите – разговаря с високите вълни на морето. А те разбират всичко и от пяната на екстаза им, в някакви паралелни светове – се ражда радостта. Откривам природата, долавям съвършените атрибути на съзнанието, наблюдавам непозната светлина.

Пея и танцувам с лекота, придвижвайки се напред, към полята слънчеви, където от ситния пролетен дъжд – ще поникнат крехки стебълца, а после огромни корони от цвят – галещи с благоухания душата ми, милващи с листенцата си бели, нежно –моята ръка. Камбаните на храма – звънят в празничния ден, освещават някаква мистична красота. Дърветата са наизлезли на припек до уличните пейки, за да попият слънчева светлина. Колко е непостоянен животът, раждането е кратко сякаш мелодията на тази камбана, битието ми вибрира като звука й и после се връща във вечността!

Мислите ми се събират на ята и търсят капчиците топла роса, които блестят в пазвите на листата, за да се научат да се възхищават на живота – безгрижно, поздравявайки с блясъка и радостта си земята, която като млада девойка, сресала нежно косите си – гали всяко цвете и дръвче, крилете на птиците, за да им вдъхне екстазите на любовта в утринта. Колко важно е, както моите скорци, гълъби, врабчета и синигери се връщат всяка година отново, при мен, на същото дърво, така и душата ми – да се върне към океана и дървото на Живота, да се пробуди във вечността!

Ако не прозра това, че всичко в този свят е събрано в едно блаженство и превъзхожда скръбта – ще бъда роб на страха.Страхът е от неизвестното, от бъдещето, което е във времето,а времето е илюзия, затуй страхът е измама наслоила булата си върху моята душа. Свободата е реално съществуваща тя е животът, същността, естеството, Божественото. Нашето съзнание е природата тук и сега. Мисля за Съвършенството, за това, че човечеството, ще бъде помазано с Истина и Свобода ирозова пеперуда прелита, обгръща ме снежна светлина.

Дъждът се сипе. Небето разпростира тайни, свободата пада с прекрасните цветове на пурпурните рози върху моята душа. А аз моля всички създания на светлината, достигнали съвършенство – да се докоснем до полята на красотата, хармонията, вечността. За да не изсушаваме никога сърцата си, а във водата на Живота – да разпилеем семената на великия свят, да окъпем своите души в извора на радостта.

Как е изваяно дръвчето – нима цветът, плодът и корените му, не са едно и също нещо – нежно и фино като шепота на падащите листа, които с брезовите горички си говорят с лек полъх, с който отвръщат на радостта – дарена от ръката на природата, безсмъртието, вечността?! Нима всичко, целият потенциал на естеството – не е вътре в нас, в сърцето и душата ни от самото начало и трябва само небето да просветне като мълния над главите ни, за да открием във внезапното просветление – златния ключ за райската врата?!

Придобиването на качества, е плод на представата ни за развитие, но качествата, ограниченията на „аза“ са илюзия, водеща след себе си страданието и скръбта. Самата илюзия е корена на тъгата.Животът е реалността и вечността сега.

Гларуси прелитат в утринта. Огромни бели криле, изплетени от слънчеви лъчи – блестят и потапят зората в красота. Поляните са изрисувани с разнообразни геометрични форми – в светло и тъмно зелено, жълто, червено, макове, жито и ръж, буйна трева – картина, нарисувана от самата Вселена. От всеки цвят – струи любов към съвършенството на Земята, безсмъртието, светостта.

Жълтите поля са безкрайни. Жито и слънчогледови пити – се оглеждат в светлината. Лодка с пъстри светлини, фенери, свещи иносещи се върху повърхността на водата цветя – подобно лилия, потънала в чистота – плава с вълните към брегове безбрежни, отразили райската дъга.

Двайсетина врабчета се люлеят на един клон –сякашв детска люлка и се радват на слънцето, на хубавия ден, на потока на живота, на насладата, донесена от нежния дъх на цветя.

„Нищо не съществува като положително или отрицателно, а вниманието ни го прави такова”. Моята душа прелива от спонтанността на невинните деца. Които си играят в алеите върху влакчета, водни пързалки, окъпани в детски смях – със сърце свободно и щастливо, отдало се на радостта на мига.

Белязани от безкрайната добродетел – вселената ни дарява Благословията на щастието и мира.

Цяла лилава градина от разцъфнал бодил – разлива свойта екзотична красота. Пчелите пеят, а птиците жужат помежду си и споделят тихичко тайни. По пътя за с.Манастир –прелитат пеперудите – кафяви, бели, червени, сини, сливат се с песнопойните птици, които изнасят концерт през целия път, чак до житата – вдигнали своите ръце, молещи се за любов – към слънчевите небеса. И сърцето ми полита,заедно със сладкопойните, нежнолики чинки, гледащи загадъчно, разгадали тайната на душата ми, отвърнали на радостта ми – Божествени, добри деца на майката-природа, творения на вечността. Мирис на бор и цветя и топъл, благоуханен въздух – разливат горичките и полята. Земята пръска аромат на свежест. Буйна трева и боровинкова плантация – украсяват долините, изпъстрени с разцъфнали дървета, теменуги, риган, жълт равнец и горски ягоди – поели в далечния си път по бреговете на бистрата река. Греещи под незалязлата луна. Силно искрящи лилави цветя, в корените на борчетата и меки килими от трева – се спущат в далечината. Трели на птици – безкрайни, като във величествен хор – изтъкаватпът от музика, картини и поезия, преливащ от любов и светлина.

Пречиствайки крилете и очите си – иницацията ни въвежда в Божествената есенция, задвижвайки центъра на реалността. И на последното стъпало на истината – животът като оригинална поема – разлива зелените поля на свойта красота. На върха на моята глава сякаш израства дървото на Живота, с огромни ореоли от цъфтящи корони. И в отворените ми длани – някаква святост спуща крила.

Навярно сгушили телата си едно до друго, птиците, накацали по бреговете на топлите страни, на свечеряване – изнасят концерт, припомняйки на влюбените всичко, изживяно през детството – така красиво, ярко, топло, че нощта се обсипва с безброй големи звезди и като ден се облива със светлина. Пълната луна – сякаш срамежлива девойка – хвърля бели сияния над земята и дърветата и цветята, стоплени – плуват в обилна звездна роса. А ние, като омагьосани от блестящите нанизи, пленници на чаровната украса от сапфири и бисери – стоим в царствената тишина. Приседнали до елите – целите светещи, като обкичени с диадеми от безброй елмази и сърцата ни, биещи в радостта – принасят на тази любовна нощ светли дарове, с които облечени като младоженец и невеста, два бели гълъба – политаме към своя дом в безбрежните, щастливи небеса.

 

*

Малка дива слива в Стойките – грее като детенце, отрупано с богат плод –създание на щедрата природа. Самотна бреза между боровите гори – налива женственост и красота. Гали въздуха и благославя топлите поля.

Бели пеперуди на кафяви ивици – правят кръгове около мен, опасват местността с белота, отвеждат ме при красивото изворче, при малините и разноцветната, сплетена с багри трева. Викат ме песнопойните птици, пъдпъдъци кацат на рамото ми. От лъчите на параклиса, дори през най-гъстите бели мъгли, пронизани от ярки слънчеви лъчи – изтича доброта. И аз се чувствам като у дома – в рая на утрото, при Бога, пристъпваща по алеите, по които кокичета и минзухари, оцелели под снежната покривка – ликуват, празнувайки победата на топлината, пролетта и радостта.

Ягодовите листенца, примесени с венчета на теменуги, незрелите боровинки, които като диаманти или блестящи копчета искрят по целите поля – преливат в лъчите на слънцето. Птиците и пеперудите на Стойките, прохладните борчета, които разбират всичко, тревата и кадънките, чинките, дето пеят в захлас – разпръсват чистота наоколо и по ръцете на борчето –се стичадоброта.

Достигайки просветление – лицето ми е озарено, сякаш е избродирано със звезди и през дверите на светлината – влиза нежен вятър, който с мелодичния си глас – изпява любимата ми песен в тези пробудени поля. Денят преваля и аз като дете, което лови пеперуди-листа – тичам след топлия бриз. Един по един – прииждат красивите мигове, времето минава, а от шепите на вечния живот – се ражда любовта.

Небето се усмихва. Изпълнена с вяра – душата ми, разширява свойте качества, наблюдаваща през портата, през която се чува сладкопойният глас на вечността. В ръката ми падат безброй подаръци на природата, между които най-ценният – алената роза на любовта.

Нагиздена в бели дантели, като булка – природата, с майчинските си инстинкти – разнася навред меда на живота, извайва го все по-красив – с трелите на дроздовете и синигерите, скорците, с картините от цветове и алени плодове, които като в огледалото на гората – оставят уникална следа със стотици песни, танци, таланти и багри, с букети от лъчиста хубост, която носи полъха на топла, тропическа тишина.

Всички хора, без оригиналните, индивидуални качества и таланти, които притежават, са единосъщни, произлезли от един извор,притежаватдве очи,уши, два крака, едносърце и ум, свързани с вечността. И едно семейство с животните, които са устроени по подобен начин и растенията – нямат поводи за битки помежду си, споделяйки разумно богатствата на една и съща земя. Пътят на златната среда е универсален модел във вселената, донасящ благоразумие и светлина. Там, където живее достойната умереност, при която е глупаво да се доверяваш на всеки и да се дистанцираш от всеки – съзнанието открива баланса, привлича най-усъвършенстваните и красивите неща. Всички сме свързани в една верига – едно мое докосване – достига през душите до края на вселената. И най-отдалечената звезда, е съединена с нас – блестяща в сърцата ни с нетленната и свята светлина на безкрайността.

Нека тялото ми се пробуди и всички мои сетива  –отидат на среща с безсмъртието, защото са природата и аз откривам в собствената си личност –целия живот на света. Човек може да се пречисти първо чрез разбиране на себе си. Как искам да вляза в „пещерата” на възвръщането, възобновяването, трансформацията, която води към корените и нетленните неща.Чрез липсата на болка – да достигна оттатък – в безсмъртието разпиляла своята следа.

С необичайно майсторство – природата разпръсва своите елмази по планините. Цветовете на прасковата са като деца, които изведнъж нахлуват в моята стая, донасят розови вълни от младост –споделяща моята тишина. Свежият вятър се движи, съчинявайки звездни поеми, разхождайки из лятото своите цветя, пеперуди, пчели, птици. През лятната нощ – луната се отразява в реката като злато. Небето отваря завесите за сладките си тайни, нахлува ягодов аромат от свежите поля. Някаква перфектна, фина същност блещука като звездица. Три капчици роса – падат върху ръката ми. Искри среднощна красота.

Моят подарък към този свят са горещите лета, преливащи от дъга и стихове. Празниците на небесата, утрините, които върху речния бряг –оставят лятна луна. Въздухът е зареден с някаква магия. Луната е пълна и ярка, от сърцевината й – сякаш излитат птици и кацат в моята душа.

 

*

Поемайки на пътешествие из гората – твоите очи гледат вдъхновено, с възторг, но и теб те наблюдават дърветата, цветята и щом ги докоснеш – изпускат сладостни аромати, разлели своите нектари във вазата на деня. Благоуханните плодове – блестят от слънчевите лъчи като играчкина Рождественска елха и аз слушам бриза, който гали косите на елите и борчетата, улавящ песента на славеите – отшумяла в бистрата река. А след банята от цвят, нектар на кремове и момини сълзи – душата ми е преизпълнена с непознат небесен аромат. В бели одежди, светлината на лятото – докосва вечерта. Моят свят – струи през райските порти и донася влятната стая: поеми, плодове от дървото на Живота, сватбени благоухания, сгодяващи земята с прелестните небеса.

Брегът на реката – утре отново ще е осеян със цветя. Мъдростта на дръвчетата – ще изпълва въздуха, в сянката на стадата коне, които пасат на върха – отново ще кръжат лястовици. А днес аз обличам лятната си дреха от облаци, пеперуди, пъстри листа и орхидеи и вървя по пътеката в планината. Дъждът ръми като поезия, изпълнена с мелодия, утолила всяка жажда. Децата, сякаш свети ангели, под робата на лятото – танцуват, възвръщайки света към неговата весела невинност, искрено и нежно състрадание, оригинална красота.

Може би съчувствието се ражда от прозрението, че животът е безкрайно по-велик и по-голям от мойте сетива. Че е създаден от един извор, а талантите, любовта и радостта – се явяват в различни образи, но цялата ни същност, във възхитителната песен на сътворението – е обвита в съвършена светлина.

През мен преминават вълните на ограничената заблуда. Но аз не съм привързана към тялото, както небето не е привързано към облаците. И моето естество е чисто, лишено от мнения, конкретни оценки, характеристики – когато съм отвъд въображението – изтрило белезите на гняв и вина. Различна от това тяло, винаги непроменима и променлива,като океан безкрайна – аз блестя в реалността – подобно слънце в безбрежна синева. С неразделимо съзнание, свидетел на всичко, свободна от „аз“ и „мой“, от егоизъм, алчност и тъга. А когато сетивата са освободени – те възприемат обединението,реализирайки неразрушимото,безсмъртната и непокътната природа, обагрена с вечността.

На св. Спас, Стойките – прелестна песнопойна птичка, така изящна,великолепна, разноцветна, нарисувана от природата с жълт, зелен и кафяв цвят – ме гледа в очите – предава ми мир и покой, разлива в душата ми ручеи на радостта. Светлината ми прощава. Вълшебната ръка на прекрасни, благородни същества – милва косата ми. Благославям ги с любов, здраве и доброта. И благодаря с всяка клетка, със светлината, която откъснах от перото на жар-птица, със сърце, осветено от слънцето, щастието и младостта.

Пеперудка – малка, чиста, като дете – каца на ръката ми –благословия от Бога. Сърцето ми танцува с нея и в този миг – спасява на земята любовта.

Светулка ме следва през цялата вечер – вълшебенпризив за щастие, добро и белота. Блещука сама в нощта. И носи цялата светлина на света.

Трите лястовици – вяра, надежда и любов –изпълняват висш пилотаж – с изящни пируети, обладали някаква спонтанна радост, пулсирайки като звезди в сумрака на нощта. Сърцето ми избухва и се взривява в просветление.

Всички сезони в природата – се отразяват в душата. Птиците тази нощ пеят така сладкогласно, за да влеят блаженство в сърцето ми, сякаш в молитва към светите, лъчисти небеса, за да почувствам хубостта на този свят, усмивката, която поражда играта на форми, величието да се родиш отново, приживе, в чистата земя.В моята стая – блести луната. И пролетта ме връща към всички южни пътища, които завършват с любовта.

 

*

На върха на дърветата – блести луната, някак пролетно, правейки сърцето ми щастливо с покривката от облаци цвят и лъчи, трептящи върху прозрачната река, не оставящи следа. Съседното дърво се усмихва – облечено екстравагантно, в ухание на бели люляци и дъхава липа. Чистото небе – искри беззвездно и с всяка стъпка на мечтите ми, става все по-дълбоко – като морето, в което виждам отвъд повърхността на вълните – дъно, изпълнено с нефрити и смарагди, трепет звезден в празнотата, украсена с пролетни поля.

Лястовици се изгубват в летните цветя. От чешмата „Майчина сълза“ на Рожен – течевода, изпълнена със слънце и радост, с вкус на мед и роса. Целувам въздуха около теб, твоя аромат,искам да го докосна с ръце. Птички пеят неуморно. Провъзгласяват красотата на деня. Донасят в човките амброзия и благоуханни чувства се разлистват в младата зора.

Колкото повече светът затъва в ямата на заблуда, невежество, предателство и тъга – толкова повече ти блестиш – любими мой, моя сбъдната мечта, изваяна от гениалното небе – преливаща от истинско достойнство, чест и благост, обич, хубост, изящество и светлина. Ти си цяла вселена – няма толкова различна нежност, финес, красота и приказно добро, от което дори в студа – да никнат рози и цветя. Лице мое, лъчезарно, озарено, запазило невинността през всички изкушения –окрилени, душите ни се сливат във вечността на Любовта. Протягаме ръце като жита към слънцето – докосваме безсмъртие и светлина.

Чинка се спира до мен, прощава се. После взема трошици от ръцете ми и ме благославя. Живеейки в свободната природа – тя ми е водач, пазител през целия път, дарил ми цветни искри топлина. А аз я прегръщам в мислите си и я орисвам на радост, щастие и обич, от всичките вселени, хилядократно върнала се към нейното сърце, което горещо разпилява навред по цялата земя – онези златни семена на щастието, любовта.

Летните дръвчета с великолепен жест – разнасят цвят из равнината и душата ми се преражда в зелените лета. Моето въображение свързва безброй красиви представи. И хубостта на природата, вътре в себе си – ми обещава в големия храм на сърцето – да запее с литургията на птиците за обичта и волността, вглъбявайки се някъде в безбрежната и свята празнота. Моето тяло е пролетна дъга, направена от цветя, косите ми са дъжд, покриващ изток, север, юг и запад, оживяващ цялата вселена със сила, с аромати, събрани от парфюмите на рядка, екзотична чистота. Великолепна радост – струи от цвета, изпълнен с безброй багри. Поезията на живота – следва храма на небето, без сенки – сътворил вълшебните дървета на вечнозелена младост – спътница на блаженството, щастието, свободата, Любовта.

В този миг, в тялото ми няма повече удоволствие или болка. А в идентичността на индивидуалното и универсалното Себе си –частта е цялото и цялото- частта.С въздържание от думи, мнения и определения –аз освобождавам речта си и я правя съвършена – отразила перфектната вибрация на кристалната вселенска чистота.

Мъдреците, достигнали трансценденталното ниво, отвъд тясното, ограниченото – не се завръщат назад, а остават невеки в ложето на радостта. Свободата зависи единствено от моя ум, защото качествата на наблюдаваните форми – не влияят на зрител, койтоне ограничава нищо, те не го засягат, в светатой остава необвързан, без никакви умствени промени – потопен в нетленния извор на блаженството и радостта. Обектите за мъдрия не се изменят, те са безкрайни и без граници, изваяни в будната им пълнота.

Аз пристъпвам през безбрежните, зелени, млади поля, свободна от резултатите на действия, вина промени, разделяне на части и форми –безкрайна,без дуалности, вединнотознание и благословия на Себе Си, събрала в шепи райската дъга.

Лястовичка каца на рамото ми – на изпращане от светите хълмове – Божия поличба, на залез слънце – изгряла над главата ми подобно първата звезда.

Може ли цялата природа да те обича, да съпреживява срещите и разделите – и птиците, пеперудите, лястовиците, целувайки те за късмет – да те благословят с нежност в утринта? Борчетата на Рожен –да те прегръщат с клоните и топлия вятър. И всичко – цветята, слънцето, параклисите, майката-земя, със свойте струи от слънца – да поведат душата ти – по пътя бял, красив, благословенитопъл, по слънчевата стълба – пристъпяща като млада невеста, целуваща светлина?!

Вълните приповдигнато шептят, понасят ни в безкрая. Със златни арфи – небето свири песен, през тази лунна нощ – осеяла със среброто на луната – бреговете сини, заливите с кораловата красота. Звезди-цигулки му припяват. И всички светове, като в пламъка на свещ – се претопяват в неумиращото слънце на безпределна светлина. Бреговете се събират и морето няма бряг. Озарените ти погледи, очи – в миг осветяват моето лице и връщат душата ми, подобно птица у дома. Ти ме гледаш през звездите – в огледалото, в което красотата ти неотразима – разгръща бял, великолепен, съвършен лотосов цвят и венче от звездна роса. Открих съкровището в твоето сърце, когато то трептеше в тази брилянтна синева на ангелската ти душа. Аз съм твойто отражение в огледалото – прекрасно, неизменно, отлято от образа ти златен, с който рамо до рамо – вървя по брега. И морето свети, събира в дланта си нашите души – подобно две слънца, изгрява в палата царствен на небето и в тайнствената и вълшебна, Божествена, искряща самота.

 

*

Гласът на пролетната луна – изпълва дивите, свободни, девствени планини, които от стая в стая – представят различни пролетни картини, чиято нетленна одежда – не сменя никога своята чистота. Единственото, чиито пламък изтлява, но красотата му залива цялата земя е само временното тяло и лице на горичките, букетите цветя по хълмовете, ятата от кръжащи в небето птици и килимът от разноцветни багри на небесата и майката-земя.

Каква лирика и дивна мелодия е това пътуване към чистата земя, в утробата на светлината! В този живот сме пилигрими, които като сезоните сменят своите одежди, но от първия до последния ден в календара на вселена – пулсират с най-ярката Любов, танцуващи в сините морета, преливащи от свобода.

Кристалите на пролетта, скалите, равнините – блестят на слънцето като цветя. Дъждът,сякаш благословия, се излива над земята. Летните планини, изглеждат като този залез – чисти, искрящи в незалязващата светлина. Главният път е обсипан от двете страни с гардении, стремейки се към върха, където утрините са като райски алеи, изпълнени с бели рози, лалета, с карамфилии магнолии, с дъх на канела и медена роса. А небето е огърлица от перли-птици, които в дългите нощи – оставят блестящите си лица върху месеца – застинал като бяла пряспа – искряща от светлината на звездите над света. В дълбоките джобове на съзвездията, светлеят диаманти – звезди-пулсари танцуват, прославяйки вечерта с тънкия й аромат на свежест, младост, светлина.

Мирът и радостта покълват, когато съм усамотена, а твоята възлюбена душа е с мен – прекрасна, обновена и не могат безброй съкровища и злато да заменят сърцето ти и красотата, птицата на нежната наслада, на изцелената душа, потръпваща от твоите слова.

Съюзът ми с теб – прелива от екстаз и младост, от надежда. Рядка моя перла, най-сладко, чисто слово на мойте устни – сладостна роса. Как да живея без лицето ти, без твоите ръцете, в които любовта блести като топаз, събрала от всичките вселени – лъчи на любовта!

От друг свят е твойта свята Обич – тя се разлива от сърце в сърце и като извор и копнеж, в който е присъствието на безкрая – този свят е заличен, потънал в белотата съвършена на този лунен яз, окъпан от рубинената звездна самота. В пътуването нежно по стълбата на светлината – душата ми въздига се до края, до слънцето, досам звездите, отвъд тленното, в дланите на рая, оттатък форма и предели – там, дето греят мир, покой и тишина. Обичам те, заради самата обич, поради нефритовия, фин и нежен блясък на вечната ти хубост. Размечтала се за топлата сълза, за нежната ти, влюбена длан на живота и за кръвта свещена – попила в земята, отвела сърцето ми върху тропическите брегове, окъпани в златни, млади небеса. И първоизточникът свят на чистотата – с твоите ръце притегля ме навеки, с Любовта. Душата ми се стапя в твоята душа, до съвършенство – влюбена в слънцето и в мълчанието, в което всичко, в молитвена омая и поклон – се напоява със светлина. Очите ти са мир и сладостен покой, и простота.Вратите ти открехнати са неизменно за всяка предана душа, която те зове и закопнява съвършенство като отворено небе, в което любим се слива с любима и съзерцават заедно зората, райското лице и неувяхващата красота. Изпратих аз по птиците, сърцето си при теботвъд хоризонта, битието. Там, където дори криле на славеи не могат да достигнат, а разцъфва върху лозата на съзвездия  гласът на птица-жар, раздиращ с Любовта си всичко тленно, потънало в космическата тишина. При даровете на живия Живот, от който чашата на тялото ми ангелско прелива и твоят печат съдбовен е поставен във вечността. Гласът ми влюбен потрепва от полъха на нежния ти вятър. Душата ми с екстазни тръпки се залива – като вулкан от теменуги, чучулиги, които с удоволствие, застанали върху тревата златна съзерцават огнените слънчеви лъчи и бързоструйните потоци, извиращи от радостта. С птиците небесни понасям се във висините при лика ти чист, безкраен, пред който всяко трепване, въздишка е само облак в небето, който отминава и остава будното пространство, озарено със светлина.

 

*

Устните миса напоени със сладката вода на извора нетленен. Земята се стопява под нозете ми и всичките екстази от вселените се сгушват в пазвите на моята душа. Пее пространството и чувствам чудото прекрасно на отваряне на орхидеята. Сърцето ми сдобива се с криле и пари от ручеите-топлота.

Какво искат да ми кажат със свещените си танци гълъбите бели? Щом погледна оттатък хоризонта навред избликват извори от светлина. Съзнанието ми прославя дух свободен, който не ограничава майката-вселена до човек, растение, животно, а я пронизва с фибрите на нейната вълшебна пълнота. Отвъд имената всичко е свободно. Умът ми е крилата птица и чучулига златна пее върху розите в душата ми и налива в сърцето всички цветове на чистата дъга. Докато обвие в обятията си – целостта и съвършенството, перфектното свещено просветление и ангелската белота.

Като бяло платно, сякаш сняг, който се стапя – всичко се разтваря във водата – подмладено от безбрежна чистота. Безкрайността е всичко – във  формите и отвъд тях – едно без второ, единение, съвършения кръг на слънцето, пространство-светлина.Мъдрият достигайки до свободата – живее както желае – неограничен, събрал в длани цялата вселена – потънала в свята тишина.

Всички песнопойни птици – пеят в горичката, наоколо цветята ухаят и дърветата миришат на младите сърца на зюмбюлите, природата като любяща майка – се любува на формите в безкрая – красив подобно сън и пламенна мечта.

Майка, която обича всички синове и баща – дъщерите си, не ги разделя, а пронизва създанията смощна енергия, обединява ги внеразрушимо цяло, в което се потапят всички същества.

Неунищожими, неограничени, отвъд формата, любими – да отидем оттатък тъмнината и разделението – там, където всичко съществува реално и вечно, рекичките и моретата на любовта не замръзват, а хиляди искрици ни понасят като птици, от другата страна – при радостта. Природата е огън, слънце, вода, земя, сезони, звезди и амброзия, луна. Да прекрачим границите и да политнемв пространството, където няма граници и дефиниции! При неразрушимите сърцеи ум – преобразявайки се в безсмъртие, познавайки Го –превъзмогвайки смъртта – в сферите небесни, където разцъфва цветето изящно нанестихващата свобода! И песните, родени в Божествена утроба възпяват розата и птицата, долината и дръвчето, планините и потоците, заскрежената леса. Там, всичко е сътворено от диамантите на силата, от непоклатимо щастие и блаженството на вечността.

Душите ни, прекрасни по природа, сякаш бляскави смарагди, бели като огърлици-перли, окичени с достойнство, разпознали себе си като Божествена искра забравят всяка болка и остават верни на завета свят на светлината, обещанията и надеждите наЛюбовта прегърнала с блаженство всеки атом във вселената. Превърнала го в ореол от слава, нежност и проблясващи капки светлина, оставени върху огнена следа.

Не изгубвайки своя финес – пъпките на летните цветя около селските дворове – разнасят блаженство и благоухания, игличките на борчетета – искрят върху слънчевата жарава, попивайки полярни сияния, сливайки любовта си със цялата земя. Китните селца и хълмове – пречистват въздуха с редки парфюми, аромат на смола и билки и като пъстро кимоно, разляло разноцветни коприни и блестящ сатен – небето искри, а звездите, по неговата дреха, сякаш брошки от нефрит – с главозамайваща красота – закичват вечерта.

Равновесие и равноденствие – се стичат като два пълноводни потока и всичко преди да се отвори вратата на вечното щастие изгубва значение, потъва във вълните и се разтваря в небитието на вечността. Когато в огледалото се отрази съвършената любов състрадателна, велика, тогава през окото на Бог аз виждам разтворена в пространството безбрежна светлина. В олтара на природата няма решетки и наименования. Умът и тялото политат с крила в небесата на просветлена свобода, в Любовта, в дълбините на собственото ни съзнание. Очите ми са измити със светена вода. И в съвършенството, пред перфектния поглед всички създания са равни. Лицето на твойта красота не е разкрило докрай богатството си, скрития потенциал – в пълнолунието на съвършената белота. Светът е бяла невеста. По челото ме целуват единство, лъчи на слънце, светлина. Любовта, отворила очите ми пречистена, повярвала в естествената невинност на всяка форма превръща този свят в светилище, планините и горите в храм, в цвете, което като слънце, е огряло цялата земя. И в дървото на Живота, с общи корени преплитаме с теб души, облечени с вкуса на лято върху престол от огън и вода, въздух и земя. И изгубваме сърцата си като в гора- магия в свойта собствена, божествена и просветлена нежност, отлята в свобода. Върху купола на звездното небе – блести светът. Цвят на горски ягоди – разпръсва парфюмите на сладост и като в сън вълшебен на природата – гората, реката и полята, разделящи пътя, звездите, вечерната заря – всичко се усмихва – изкласило, за да ме дари с щедри дарове, с грижи, истински чудеса и небесна приказка, талант, отлят в нацъфтяла красота. Сърцето ми е ласкаво, спокойно като водата в езерото, която не потрепва, огледала се в очите предани на слънцето – празнуващи дъгата и отразили най-нежната душа нарисувана като звезда в Душата.

 

*

С ежедневната капела от божури, див мак и розови ружи, момина сълза и синчец – пролетта прекрачва прага ми. И под юргана от дъждовни капки, блестящи от слънчевите лъчи, сякаш завита със светулки – аз се понасям на крилете на мечтите и ярката луна. Меката трева ме гали по косите и малко по малко – нощта открива в топлите ми мисли – най-човешките лица. Такава силна светлина нахлува в стаята ми, преди мръкване, като че ли някаква свръхразумна сила – материализира отново ден, пролет, младост, вяра и безкрайна любов, оставила в сърцето диаманти на надежда, чистота. В другия ми дом – лятната луна – нощта бленува цялата любов на вселената, пронизала всички създания, Божественото съзнание и свила гнездо в душата ми – като мост от звезди, който ме отвежда във вечността.

Виното на любовта на капки попива в душата ми, залива я с мистични тайни, хубост, слънчеви изгреви, тънка красота. Дърветата си шепнат съкровени мисли. А аз и ти вече не съществуваме. В най-дълбокия храм на душата световете се сливат в една река. Радостта кипи в екстаз, премахнала воалите и реалността се стича като рози в нозете ми прекрасна, завела ме на своите криле във вечността. Сякаш птица се връщам при Божественото. Душата ми, подобно злато, изчистено от примеси проглежда през безкрайните вселени и в мен свива гнездо безсмъртието, достигнало в съзнанието свойта глъбина. В богослужението на сърцето нектар и  сила разпръсват по тялото ми спасение и свобода. Дрехите ми са перли и сладко вино. През дългите летни дни и нощи – колко време за обичане и топлина! Звездите са на пост и някаква възхита – пристига с топлотата на вятъра – напоен с мирис на люляков цвят, акация, с парфюмите на сладостта. В палата на дъжда, нарисуван от светлина – проблясва първата луна и планините, хванати за ръце – преливат в прекрасната дъга. Като пилигрими – минават хълмовете през цветната мъгла, покланяйки се на залязващото слънце, на цъфналите девойки – розовите ябълки. В нова лятна рокля – реката изразява своя възторг, покрита с различен цвят и пръски-светлина.

Аз ти дарявам себе си, сърцето си, душата, а ти пускаш в ръката ми розата на радостта. С твоите очи навред се стели безгранична свобода, мир и покойдобър, безсмъртен; Хармония и щедро блаженство; Благодат и милосърдие, и светлина обединила всички в едно семейство, във великия и неизбродния храм на природата – като лодка, устремена към възхитителните брегове, открила океана на целокупния човек, могъщия, вълшебен ствол на природата, дървото на Живота, вечността.

Цветята се раждат от извора на безсмъртие и като хиляди искри, всички форми и творения се връщат в него. Сърцето ми е влюбено, моята надежда е втъкала като музика прекрасна вълшебна тишина. Покоят е одежда на душата ти. Вътре в себе си сърцето пее песен за далечни равнини. В обятията на вселената аз чувствам изгреви безбройни и вечно младата зора. И всичките любови, близки и далечни, явили се пред мен като велика, сладостна хармония протягат своите ръце, танцувайки в кръгизвайват съвършенство, топлина.

Неродени, открили Себе Си във всичко, съзрели своя лик в цялата Вселена – душите ни реализиратбезкрая, безсмъртието на източник великолепен, мъдростта. От Него възниква дъхът на всички същества, от извора – Вселената се ражда и се абсорбира завинаги обратно. Той се трансформира в отделни форми, обединени от Реалността. Тези, които достигат до безсмъртието, целомъдрените и свободните – разбират всички създадени същества.

Волни, далеч от страх и врагове, от ограничени  качества и форми, от създанията, които не ги харесват, от техните оценки, мнения, живот и действия, донасящи цветовете на тъга. Достигнали градините на вечността.

Аз искам да почувствам как се движи светлината и сладостта по правите, стройни стебла на борчетата и елите. През есента – живият живот разлиства своите чудеса. На скалата е пораснала малкаеличка, красиви кестени, върбички и брези – сякаш небето ги е нанизало в прекрасна огърлица и те се хранят не от земята, а от самата светлина, с Божествена храна и манна, показвайки на света колко устойчив е животът, дори при най-трудните условия – устоял на бурите и вятъра, победоносно възправил своя взор към необятни небеса. Сприятелявайки се с водата, слънцето и въздуха и преобразявайки и най-суровите елементи в природата в доброта.

На моя прозорец – блести луната. Опитвайки се в лятното кимоно на нощта – да въплъти високите планини, върховете – като храмове възвисили изящна снага. Преминавайки през бомбетата на летните хълмове – птиците показват треската от красивите чувства и възхитата, щом напролет се завърнат отново у дома. Те не бързат да се приберат под завивката на звездите, а кръжат, във възторг от изгрялата луна, от свежестта на елите и боровете, от морските брегове, обсипани с магнолии и рози и в календара на пролетта – още един ден – завръща в душата цялата любов, топлотата на света.

 

*

Пролетните цветя – разпукват пъпките и цялата долина е обагрена в свежи, жълти краски. Поля от рапица – ослепяват очите със светлина, която съперничи на слънцето и срамежливата луна. Предвиждайки красотата на всички бъдещи лета. Слънчевите лъчи си играят с формите на залеза, израствайки сякаш от вътрешността на борчетата и еличките. Славеите запяват и като че ли отново извикват деня. Утринта окъпва всички борове и кипариси в някаква енигматична, загадъчна светлина. Така чиста и чудна, великолепна! Носейки дрехата на благоуханни дървета, парфюмите на нещо скъпо, близко като храм на душата, което сякаш някаква слабост – обзема тялото и преминава като тръпка през всяка клетка, връща спомена за младостта.

Небе от пролетни лястовици, обагрено в черно- бели краски – почти скрива синевата с многобройните ята от птици, които кръжат над полята, къщите, улиците, покривите, липите, сякаш, за да докоснат всичко познато, разтъжили се с родните места. Дори върховете на планините – блестят, поканили всички звезди нагости в сумрачния залез, обагрен в оранжево-розови краски и вихри от пъстроцветни листа. Душата ми плува в морето от щастие, превърнало сезоните в света в един – на необятната, безвременна светлина. Радват се дори градчетата зад хоризонта – под играта на лъчите, които като диви цветясе спущат над земята –огрени в разнообразни краски, заобиколени от пълнотата на двойна, прелестна дъга. И тъкмо понеже играта изглежда като реалност – животът е богат на цветове и красота. Основан на скъпоценните камъни на вечността, на звуци дошли от музиката на безкрая, на прекрасни песни, които ранните лета, изпълнени с юношество, младост – връщат на света.

Водата на живота – разрушава грешки и недостатъци. Всичко нечисто, проблемите и грижите – в езерото вечно се разпадат във водопади-светлина. Сърцата ни – достигат красивото и свято просветление на върховната истина, непривързани към зло и робство, към тленни удоволствия, вина. Моята вечна природа –изтри, разтвори всички мои грехове! Всички минали дела и мисли, чувства, думи – изчезнаха като в пустиня, цветята вчерашни и грешни – увехнаха, попарени от слана. И душите ни израснаха и разшириха своите пространства, вливайки се в езерата на безкрайността. Дар на обожание –природата остави в моята ръка, в най-святото и ценно място, в сърцето – към Божествения извор, разливащ свойта Благодат и съвършенство във всяка фибра, клетка и създание на майката-земя. И неугасващият пламък, в жаравата на истинско безсмъртие – заличи навеки плътските ни грехове, оттатък тленните проблеми – пазейки ни в лодката, която прекосява морета, океани и достига други брегове. Отвъд, в онази безпределна шир на незалязващите небеса.

Утринният вятър погалва градините от рози и те разцъфват. Горичките от макове запалват пламъци, воала си разпущат лавандулови поля. Всичко под шатрата на свободата волно, без да се идентифицира с някой или нещо, увито в златото прекрасно на живота разпръсва свойта чистота. Откривам тайната на битието, онази вечната, пронизана от мъдростта и любовта отлята в сърцевината на всички неща. От ручеите бистри и прозрачни на Обичта, изваяна от светлина и святост потича всичко и в нея се завръща. Земята и луната, звездите, слънцето кръжат в орбитата на сърцата ни и с фините отблясъци рисуват картината на обич и на волност, завинаги освободила крилете на Духа.

Хляб небесен е душата ти и в кваса на вечния живот не намалява, нито се увеличава благословията на чистото безсмъртие, което като река потича от сърцето ти и влива се в моята душа. Свободна съм от всички светове подобно птица, поела към градините на рая. И топъл бриз полъхва през всичките души, без разделение пробудил ги със слънце, светлина.

Родих се отново, истинска и на небето изгря звездата ми, наречена „безсмъртие“. Душата ми крилата се издигна над света. И в диаманти от любов мойте мисли закръжиха над реката на сърцето. Светът разбули пъпката си, паднаха булата на всичките заблуди, пронизани от светлина. И ти, подобно страж на красотата роди се в мен, навеки влюбен в свободата. А с теб дойде смехът и обичта онази, като лястовица бяла, предвестник радостен на пролет и веселие, на хубост и неземна светлина. Душата ти в стръкчета от рози спи, от тях попива лицето на дъжда, на небесата и на птиците свободни, зареяни в безбрежни небеса. Като вино в чаша кипи в мен Духът. И разбивайки скалите земни ново небе, нова земя се ражда под струите на вечна светлина. А аз вълна от непреходното море безсмъртно се сливам с теб в алената, ангелска зора.

 

*

Птичките пеят от гнездата. Месецът блести през лятната нощ. Пеперудите танцуват, във вихрите на вятъра, заедно с отронените есенни цветя. Новата наметка на сезоните – сега така е обагрила бреговете, че те изглеждат неузнаваемо красиви. Изпълнена със цветове, които подхождат на нещо екзотично, рядко, изпълнило вътрешността на моето сърце с наслада и мечта. Аз си играя с вълните по брега, като дете се възхищавам на блестящите мидени черупки и събирам в шепи – росата от жълтите рози, нацъфтели по брега. Някаква медена сладост – изпълва всичките ми сетива. Цветовете на дъгата – падат и сякаш сменят дрехите ми с пролетни и летни и се чувствам подмладена, обновена, окъпана в клоните на върбите и майската роса. Всички форми се стапят в тревата, а във възприятието на сетивата ми – ярката луна пише поеми, канейки в мойта къща, под звездите – красотата на всичките Божествени вселени.Изгряла като сливово дърво, цъфтящо под моята стряха, с напеви на птици, благославящо нощта.

Всички вселени- отражения в безброй паралелни огледала се сливат в безкрая. Усмихнатите калии  блестят в белите градини. От източника блика вярност. Пречиствам себе си в лодката на Любовта. 

Възвишените светове пламтят в сърцето. Просветленото море попива златото на нежните звезди и тази блага, мека, алена луна. Сърцевината, естеството ни тегли към копнежа да достигнеш върховната и истинската Обич освободена от тлен, от егоизъм и тъга. Ликуване, цъфтят градините, отвъд затворите на тялото. А аз мечтая да видя светлината в себе си и да докосна същността, опиянението в Любовта.

Вътре в свободата умират светове и всичко временно стопява се в свещта на някаква безбрежност. Аз съм небе и птица, преминала през всичките решетки и врати и преродила се в огън и цвят, току-що роден на света. Аз съм нов живот, бриза, който разлива чисти аромати; Живителен лъх;  Дихание, в което, сякаш в огледало виждам твоите очи и съживеното сърце, преливащо от доброта; Аз съм стръкче трева и розова градина; Свещ, осветяваща себе си и слънцето; Аз съм чиста любов, дето вещае свобода; Аз съм две пламтящи форми, слети в една душа; Аз съм сватбата със светлината, в чиито дом гости са звездите и луната. И на една трапеза, на която ястието е пробудена Любов, а питието Свободата сядаме и в славата на тази нежна праведност оттатък окъпваме душите си във финия, прекрасен Дух на някаква безсмъртна красота.

Хвани ръката ми, любими и да тръгнем да се издигаме нагоре, при птиците небесни – по вода, по чистотата, по Духа, без да търсим опора в устно и писмено слово, водени от извечното Слово, от енергията, създала всички Вселени – вдъхновила екстазите на творчеството, радостта! Отвъд всичко разпадащо се, трудности и грешки – непривързани към грях и тъга, премахнали пречките за просветлението, дарени с безсмъртната благословия, с нетленна светлина.

Лятната нощ – отваря вратата си и се показват главиците на звездите – обсипани със златен прах, изразявайки величието на живота и поглеждайки през прозорците на планината – паднали в нейните длани, направени от цветя. Някакво изконно щастие, което ни помага да се съхраним непокътнати – покрива душата. Изпълнена с веселие – луната вдига наздравица и като руйно вино – заблестяват хиляди съзвездия, обсипали с топази и нефрити скъпоценни – долината на нощта.

 

*

Като магия, извираща от съвършенството на вселената – луната събужда гласовете на славеи и спуща фенерите на безброй светлини, пламъчетата на свещите, запалени от звездите в нощта! Отразени с благодарност от тази нежна утринна роса. Вечерта е изпълнена с простота и доверие. Планините са приютили всички сезони. А чучулигите, със своите скъпоценни песни – ме връщат към пътя, чиято лятна топлота е приседнала до моя праг и чака нозете ми да тръгнат в утринта. Планинският път – достига до езерото, на дъното на което още блести пролетта – отразила долините, зелените ливади, вятъра – повяващ през дърветата, чиито трепет е съхранен във вълните, в екстазите на младостта.

Пролетта с нейните горещи небеса – възвръща вярата в някаква добродетелна светлина. И сякаш чувствам отвсякъде полъха на духовното, който развива стремежа към спасение – към онези дни, пълни и слънчеви, в които всички обещания се сбъдват и в утринното зарево, алено-розово като сладка праскова – дръвчетата, под румената тишина живеят в мир с всичко – обагрени със сини алеи от небе, което им напомня вечността. Спонтанно, без усилие – природата разгръща своята вътрешна сила и топлина. Моето сърце е като цвете, разлистващо оригиналната ми същност, основана на красотата; на златните нишки натялото и душата, израсли от белотата на перфектното ми естество, изтрили всяко зло със силата на Себе си, водещи към святата земя в наште дълбини, която като свежаорхидея– разцъфва и разпръсва ухание на мир, покой и тишина.

По високите склонове на планината – се сипе снежец и обагря всичко в бяло, а слънцето пие от чашките на кокичета и минзухари, билков чай от полята и навред се стрелват червени от слънце птици със златни криле, които се носят над градините от облаци – разцъфнали, разсъмнали деня.

Природата, същността е всичко – опазила непокътнати милиард създания в топлатаси гръд. Затуй, нека сетивата ми не възприемат форми, за да не изгубяот поглед върховната природа, с която искам съзерцавайки безкрая, съвършенството – да се обединя в пространството без граници и да премина през вратата на ослепителната светлина.Нищо друго не съществува в света, освен великолепната, безсмъртната същност на всичките вселени, в състояние на сън и будност – благословила живота и разнообразието, втъкала във всяка клетка Любовта.

Поглаждам с длани цветята. В шепите ми – ароматната роса – оставя твоя мирис и ми напомня благоуханните ти, изпълнени с мед и свежест устни, ухаещи на роза, с които светът мирише тъй хубаво в часовете на зората, когато се раждат слънцето и топлата мъгла.

Стеблата на дръвчетата – изглеждат толкова изправени, стройни и живи, че си мисля, че колкото повече съзнанието се издига нагоре – както мъглата към слънцето – толкова по-красив изглежда светът. Звездите залюляват в свойте кошове безброй песни, дръвчетата отронват, като подаръци-цветя – рояк цветове, в които ятата се къпят и зефирът надвечер – поглажда еличките, замислените гълъби, изпращащи слънцето, парфюмите на земята и морските вълни, разливащи елмазите на свойта чистота.

Умът е света – какъвто е светът, такъв е и умът. Съзнанието създава видимата вселена. Безсмъртието е идентичност с върховната природа, свободата и чистота на разума, невинността.

В градината на любовта ми се раждат всички плодове. И в нея няма граници, а пропита от радост, свежест, пролет, смях и вярност – тя ражда пурпурни цветя, в които падат звездите в нощта. Птиците ме учат да обичам, изпълнявайки вълшебни, сладкопойни серенади. Приказна мантия е спуснал бисерният залез. Топлота и Благодат, звукът на Слава и екстаз и изворът на всичко като бяла роза свято – напояват цялата земя.

А душата мипразнува срещата с твоята душа. Ти, приятелю на моето сърце – сега си тук! И нека великолепното ти, ангелско лице, пропито с благост тъй свежо, като утринния бриз и слънцето, искрящо от нежните лъчи на светлинатаогрее с приказни лъчи душата ми и върне в моите надежди всичките лета.

Всичко тленно минава през света и трае само миг нека в този миг душите ни изгреят в усмивка и смъкнат всяко бреме и вина. Твойта Доброта обича всичко, ти запълваш съдовете на сърцата, пиеш чистота, танцуваш в пазвите ми с вятъра и потъваш в единството на младата, лъчиста светлина. Ти, възлюбени, познаваш истинската стойност на нещата волността, в която единствено си струва да пътуваме чрез танца на екстаза, покрити със светлина. Слети в целостта и озарени от райската дъга. Сърцето ми е океан, подхранван безспир подобно извор от Божествената Свобода. То търси теб в детството, в дните, разпилели перлите на чара, любовта и младостта.

Замислени и замечтани, кипарисите с жест любовен, със свежите си устни целуват в предутринните мигове земята, слънцето, водата, оставят в нея виелици- звездички, разпръснали подобно тръпки на наслада обичта.

Дали помнят вчерашния ден с аромата – разцъфтелите череши, с песните на синявици, авлиги, на синигери, канари, следващи гласа на вечността? Само днес, аз вярвам в този кратък миг-живот –дочувам твоя шепот, усещам нежната ти, пламенна усмивка и виждам ослепителната светлина, проникнала в стаята ми – знак за безкрайната любов, с която ме обвива твойта златна дреха, вдъхнала в сърцето топлина. И в росата на света – запяват безброй кеклици и червеношийки, дроздове, скорци и косове – чувствайки парфюма на живота, живеейки без капчица унилост, скръб, смърт и тъга. Сега, в тези пламенни минути – залюлявайки пищните като подаръци небесни корони и звезди, пеейки за нежната роса, за моето сърцеи за душата на гората и небето –те оставят в шепите наслада, доброта. В този кратък миг живот, споделящ вечността.

 

 

 

 

 

 

 


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Настя Байрактарова

автор

 

Съкровени тайни и

недокоснатипространства

проза

 

Настя Байрактарова, редактор

На корицата –Richard Borrmeister, колаж

 

ISBN978-619-7180-43-5

 

 

 

снимка на zvezda77