Търсене

За морето и спомените, които в миг опустошават сърцето

30 Юли, 2017 - 12:49
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 1

Ето, отново съм тук. Пет изминали години и всичко е толкова различно. Търся те и тягостно е чувството в гърдите ми, защото знам, че теб те няма. И никога повече няма да те има.

Ето ме - малка и наивна. Лято е, душата ми е свежа, аз се чувствам свободна, щастлива, красива. Дали е случайно, че те срещам? Дали има случайности въобще? Харесваш ми.

Срамежлива съм. Винаги съм била. Но се престрашавам да те доближа и ние разговаряме. Вече всеки ден прекарвам с теб и се чувствам увлечена, завладяна от твоя привличащ магнетизъм...

Но ето, че е време. Лятото е към края си, аз съм наситена от спомени, истории, нови изживявания. Време е. Да се разделим. Тая в себе си надеждата, че отново ще се срещнем някъде в безмилостно протичащото време на нищо непрощаващия живот...

И ето, че очакванията ми се сбъдват. Нищо не е по-прекрасно от изпълнени мечти. Но нищо не боли повече от опропастени очаквания и напразни надежди.

Една година, а ти си все същият. Вълна от чисто щастие ме залива, виждайки те пред себе си отново. Помниш ме. Сякаш всичко пак е същото. Но ние сме по-близки, истински, себе си.

Разходка по плажа късно вечер. Оловносиньо небе, ярки звезди, несравним морски дъх. Морето е дълбоко и спокойно, точно както го обичам. Ти си топъл и нежен, точно както те обичам. А ти обичаш ли ме?

Вървим заедно, а аз трепвам при всяко твое (не)случайно докосване. Споменът за меката ти кожа, плътният ти глас, шумът на морето, блясъкът на изгряващите звезди са за мен истинското щастие. Чувам стъпките ни по дървените стълби. Те чертаят сякаш пътят към нестихващата радост.

Дните се изнизват бързо. И ето пак, според вечно действащите закони на неумиращата никога природа, лятото бавно се оттегля. Аз трябва да се разделя с теб, отново, а този път е още по-непоносимо от преди. Тръгвам си, оставайки непълна, неудовлетворена, сякаш частица от мен се е откъснала завинаги. И тази частица остава в този Град, на този Плаж, в твоите Ръце.

Дните отминаваха и така споменът за теб избледняваше бавно, но сигурно. Когато отново те видях през есента я нямаше магията на лятото, топлотата на кожата ти... Постепенно спрях да те виждам.

Но ето, че отново съм тук, в този малък и оживен град. В момента, в който пристигам, усещам вълна от емоции, заливаща ме за секунди. Разкъсваща меланхолия, непреодолима тъга, съжаление и празнота. Една голяма, черна, бездънна празнота, в която ехти гласът ти. Бавно се приближавам към мястото, където се запознахме. Разочарована съм, че не виждам теб. Ядосана съм. На кого - на себе си, на Живота, на Съдбата или на Случайността? Очаквам да се появиш отнякъде с широка усмивка, да ме познаеш след всичките изминали години. Но блясъкът на очите ти го няма, ароматът на дрехите ти е сякаш загубен, но все още съществуващ в спомените ми. Бавно се оттеглям.

Отправям се към плажа. Вечер е, а аз седя на ситния пясък, съзерцавайки нереалната красота на черноморския залез. Небето е розово-лилаво, слънцето се скрива бавно зад скалите. Очаквам да се появиш зад мен, да ме прегърнеш и заедно да се върнем назад във времето, да пропътуваме обратно през всичките сполетели ни несподелени неща и да се отправим в онова прекрасно време, когато бяхме заедно. Но ти не се появяваш, а аз леко потрепервам на студения бриз. Една сълза бавно се стича по бузата ми. Поглъщам я и усещам соления вкус на миналото. Вдишвам дълбоко уханието на вечния морски дъх, прокарвам ръцете си през изстиналия пясък и се изправям.

Сякаш някаква свръхестествена сила ме притегля към бурното море. Студената морска вода докосва крайниците ми, след малко покрива раменете ми, гали нежно гърба ми. Морското докосване ми е познато, но откъде ли? Чудя се, съзнанието ми сякаш е замъглено. Но в миг се сепвам и разпознавам твоя допир. Долавям аромата ти, виждам блясъкът в светлите ти очи. Обръщам се и те виждам с усмивка на лице. Позна ме. Вече не усещам дъно под краката си, едвам задържам себе си на повърхността, но се чувствам щастлива. Ние сме отново заедно, завинаги заедно.

Загубвам силуета ти, докато водата изцяло ме залива и аз се губя из безкрайно синьо. Аз усещам твоето присъствие и това ме успокоява. Знам, че си с мен и не си ме изоставил, затова не се съпротивлявам с морската стихия. Тя изцяло ме поглъща, мамейки ме с теб и аз отдавам на теб последния си дъх.

Аз потъвам бавно, носейки се към безсмъртното, към безкрайното спокойствие на небитието и, докосвайки пясъчното дъно, попадам във вечната ти прегръдка. 

П. 

Ключови думи: 
снимка на damnright