Търсене

Не заспивай без мен!

18 Януари, 2018 - 11:41
3 Коментари

Оценка:
Общо гласували 21

Постоянното тракане на влака не ми позволи да затворя очи, дори и за миг, макар да бях смъртно уморена. това ми състояние се запази вече цяла седмица. Наред с шок и ужас в бонус. Макар и 17 годишна, се бях справила с цяла орда полицаи, адвокати, прокурори и медици. Всеки би си задал въпроса с какво едно младо момиче, почти дете, би заслужило това? Ами в интерес на истината- с нищо. Така се случи, че баща ми изоставил мен и майка ми, когато съм била на 5 годинки и избягал в чужбина, където 2 години след пристигането си в Италия, го застреляли в някакъв долнопробен бар. На 7 годинки вече бях полу- сирак. Майка ми се омъжи повторно, когато навърших 10 години и смея да каже, че изборът ѝ бе повече от успешен. Георги бе прекрасен човек и обичаше и двете ни с цялото си сърце и времето, когато си бяхме тримата, бе най- щастливият период в живота ми. Но като всичко хубаво и това си имаше своя край. Майка ми, Венета забременя, но по време на бременността нещо се обърка и тя си отиде внезапно, заедно с малкото ми неродено братче. Бях съсипана и уплашена, но може би факта, че все още бях дете, съхрани здравия ми разум. Загубата обаче подлуди Георги, който така и не се възстанови след смъртта на мама. Скръбта го тласна към бутилката, а по късно и към дрогата и хазарта. Но колкото и да беше странно този чужд мъж, не се отказа от мен и аз продължих да живея с него в малкото апартаментче в покрайнините на Бургас. Страдах заради жалкия мъж в който се бе превърнал Георги. Страдах и спомняйки си щастливите времена. Страдах и заради глада и мизерията в която съществувахме като плъхове.

            Страданията, обаче свършиха един ден, когато се върнах от училище. Заварих входната врата разбита, а всичко в апартамента, обърнато с краката нагоре. Повиках Георги и новата му любовница Кристиана, която бе също толкова пропаднала, колкото и втория ми баща. Не получих отговор, затова тръгнах из жилището ни. В момента в който ги открих разбрах защо не можеха да ми отвърнат. Кръвта бе изцапала цялата кухня. Имаше пръски, дори и на тавана. По- късно разбрах от криминалистите, че Георги и половинката му, били разстреляни, заради дълг от комар. Времето около разследването и погребението, ми бе като в мъгла, заради успокоителните с които ме тъпчеха в социалния център. Спряха да ми ги дават, едва когато всичко бе приключило и психолога потвърди, че с психическото ми здраве, всичко е наред, но още съм в шок, който ще се излекува с времето. Чудех се как ще излекува времето самотата, отчаянието и покрусата ми. Нямах си никого на този свят. Не че бях абсолютно безпомощна, но все пак... Бездомна и без семейство. Съдбата ми бе да живея в дом, докато стана пълнолетна. А после какво? Улицата? Порок? Глад? Смърт? Хората казват, че в такива моменти не можеш да си представиш бъдещето, но точно тогава съзнанието ми се бе изчистило от лекарствата и аз можех много точно да погледна какво ме очакваше. И нищо от това не беше розово.

            Идеята за самоубийство почна все повече да ме завладява, особено след погребението на Георги. Дори  бях взела решение кога и как щях да го направя, когато госпожа Кирилова, директорката на социалния център, не ме повика в кабинета си. Тя бе около 50 годишна жена с благ поглед, но вътрешно бе доста строга и някак уморена от всичко около нея. Подозирах, че работата ѝ вече  ѝ бе дошла до гуша, но тя нямаше голям избор, както и по- голямата част от населението на България. Работиш каквото можеш, докато можеш.

            Затова и влизайки в занемарения  кабинет не очаквах топло посрещане, макар възрастната жена да се бе насилила за една усмивка.

- Седни Яна!- посочи ми тя изтърбушеното кресло срещу бюрото й, зад което се криеше толкова често от заобикалящите я проблеми на работното място. В този ден, тя като че ли имаше и здравословно неразположение, защото ръцете ѝ трепереха повече от обичайно, а стегнатия ѝ кок, сега бе някак небрежен и кичури отскубнала се коса, се спускаха свободно около главата й. Ако ситуацията и положението ми не бяха толкова трагични, щях да я намеря за комична в този ѝ вид. - Как се чувстваш?- попита ме тя автоматично с дрезгавия си глас. Заучена фраза, произнесена без грам заинтересованост.

- Вие как бихте се чувствали на мое място?- попитах я с насмешка. Тя не се притесни от наглото ми поведение. На ден сигурно се срещаше с по десетина пубери с много по- лош нрав от моя.

- Знам, че не ти е леко- продължи директорката, но аз я прекъснах ядно.

- Не бихте могли да знаете!- намръщих й се- Никога не сте били в моето положение. Няма и да бъдете! Ще се приберете тази вечер при семейството си и ще заспите в собственото си легло. Няма да се питате, утре накъде ще сте. Какво ще ядете? Дали ще имате покрив над главата си. Само може да предполагате какво ми е на мен!

- Права си!- кимна тя и въздъхна- Мога само да предполагам ужаса, който би трябвало да те е обзел, но те повиках, не за да сипвам сол в раните ти, а да ти дам лъч надежда.

- Нима?- изгледах я скептично. Какво ли бихте ми казала, което да ме накара да продължа да искам да живея.

- Открихме една твоя леля. Сестра на баща ти, която живее в едно село около Добрич. Свързахме се с нея и щом й обяснихме как стоят нещата, тя се съгласи да те вземе при себе си.- мълчание. Директорката очакваше реакцията ми. Но аз мълчах недоволно. Тази леля, която не познавах, объркваше целия ми план, да сложа край на мъките си, още днес.

- Май нямам избор.- примирих се най- сетне.

- Приеми го като приключение!- стана от мястото си директорката- След година ще можеш законно да живееш сама и да вземаш решения за живота си.

            Багажът ми беше опакован още на следващия ден, а госпожа Кирилова и една от възпитателките, лично ме придружиха до ЖП гарата и ме изпратиха на влака до Добрич. Там от гарата щеше да ме посрещне лично леля ми Татяна Андонова. Бях се видяла с нея по Skype връзка и ми се беше сторила приветлива жена на около 60 години. Двете доста си приличахме по черти, макар тя да бе изгубила младежката си привлекателност. Сега лицето ѝ носеше белезите на изминалото време.

            Пътувайки през България, аз се замислих върху историята на моята леля. Никога не се бе омъжвала и нямаше деца. Живееше в къщата на богаташа на когото слугуваше от 10 години. В същата къща щях да живея и аз, поне за една година. А после ще видим... Ако изобщо се стигне до това "после". Леля ми Таня ме бе предупредила и за начина на живот в къщата на архитект Драгомиров, но не исках предварително да се плаша от властната фамилия. Щях сама да се уверя какво точно представляват.

 

***

 

            Нетърпелива и изнервена, чаках вратите на влака да се отворят и да ме освободят от миризмата на пот, цигари и кой знае още какво. Понеже юли месец още бе в началото, времето бе топло, но се бе появил вятър, който ме накара да се свия в якето си, веднага щом стъпих на перона. Огледах се за леля ми, но не я видях и се притесних. Дали не беше се случило нещо с нея?!

            Докато се оглеждах наоколо, стиснала прокъсания си сак в ръце, срещу мен застана безумно красив, млад мъж, събрал сякаш цялото обаяние на света в себе си. Русата му коса, напомняща злато, бе подстригана късо и някак небрежно- бунтарски, а на ушите му блещукаха сребърни халки. Сините му очи се приковаха в мен с любопитство, а устните му оформиха приветлива и сексапилна усмивка. Беше по- висок от мен с половин глава, но имах усещането, че се извисява с метри. Облеклото му, макар и семпло беше някак стилно върху добре оформеното му тяло. Тениска на рок- банда и бели дънки, бели маратонки и кожено черно яке, небрежно преметнато на рамото му.

- Яна нали?- заговори ми той с топлия си глас. Не знам защо очаквах, че гласът му ще е плътен и дълбок. Вместо това се оказа лек и с някаква нотка на закачливост.

- Познавам ли ви?- премигах срещу ръката, която бе протегнал към мен.

- Все още не- усмихна се още повече непознатият красавец- Аз съм Владислав Драгомиров. Най- малкият син на Антон Драгомиров. Шефът на леля ти Татяна Андонова.

- Тя къде е?- моментално го попитах аз, сякаш бързах да се махна от младия мъж. Той ми действаше твърде странно. Едновременно ме привличаше като едната страна на магнит и в същото време, ме отблъскваше като противоположната.

- Почувства се леко отпаднала- отвърна ми Владислав и преди да се усетя, бе изтръгнал сака от ръцете ми- Нищо сериозно- побърза да уточни- Но не искаше да поеме риск с шофирането, затова ме помоли да те посрещна- и той ме поведе към изхода на гарата, а оттам към паркинга. За мой потрес, моят придружител се закова до сребрист мерцедес S серия. Небрежно метна мръсния ми сак на задната седалка, облицована със скъпа кожа, а той се метна на шофьорското място и зачака да се кача. Аз стоях от другата страна на колата, скръстила ръце пред гърдите си и не можех да се реша какво да направя. Да вляза в колата с един непознат или да избягам с писъци на където ми видят очите. Сякаш, прочел мислите ми, Владислав отвори прозореца и протягайки се към мен с пленителна усмивка ме подкани:

- Хайде де! Не съм нито изнасилвач, нито убиец, нито сводник. Заклевам ти се, че те водя, директно при леля ти.

- Сякаш, ако беше някакъв престъпник щеше да си признаеш!- изпръхтях недоволна, а той прихна развеселен и това, сякаш успя да ме убеди в искреността му. Качих се в луксозното превозно средство.

- Права си!- съгласи се той и запали колата, докато аз си закопчавах предпазния колан. Доста бързо мерцедесът напусна границите на града и пое по някакъв третокласен безлюден път.

- Село Сърнево е на 15 минути с кола от Добрич- заговори отново Владислав с мелодичния си глас- Така, че ще можеш да се наспиваш за училище.

- Ти на колко си?- попитах го аз, изпълнена с любопитство.

- На 23- отвърна ми той- Отговарям ли си на годините?

- Не!- откровено му отвърнах- Изглеждаш по- млад.

- Явно ще трябва да те черпя за този комплимент- прихна той отново. Смехът му беше толкова непринуден и... сексуален. Не се и усъмних, че край този мъж има купища жени.

- Не беше комплимент!- отвърнах- Беше мнението ми. Аз не правя комплименти. Особено на мъже- подчертах дръзко.

- Охо!- изгледа ме той иронично- Мъжемразка?

- Не точно- вдигнах рамене- По- скоро скептичка.

- Тъжно е- заговори след няколко минути Владислав- Толкова си млада, а вече си разочарована от живота.

- Предполагам, че знаеш историята ми- изгледах го накриво.

- Може да се каже- потвърди блондина.

- Тогава не би трябвало изобщо да се изненадваш, че съм меко казано разочарована- грубо му заявих и се загледах през прозореца, ясно показвайки, че не желая да продължа разговора ни. Олекна ми, че той сякаш разбра желанието ми и повече не проговори, докато не навлязохме в селото. Сърнево ми хареса. Беше съчетание между типично българско село с животни, ниви и овощни градини, стари къщи, каруци и трактори и същевременно тук- там изникваха и красиви вилички с модерен дизайн. Минахме през почти цялото село, преди да наближим къщата на семейство Драгомирови. Ахнах. Това не беше къща, а палат направен  по европейски стандарти. Бялата фасада бе изпъстрена с тераси и множество прозорци. По- късно успях да разгледам голямата цветната градина, зеленчуковата и овощната. Дворът разполагаше с басейн, не много голям, но перфектно подържан. Преди да успея да огледам навсякъде, леля ми Таня изскочи от вътрешността на къщата и ме взе развълнувано в обятията си, а след това ме целуна по страните и се зае да ме оглежда.

- Толкова приличаш на брат ми!- възкликна тя, а аз се чудех какво да кажа, затова сметнах за най- благоразумно просто да кимна- Само това ли е багажът ти?- попита и се втренчи в оръфания ми сак, който стисках усърдно.

- Да- най- сетне проговорих, надвила притеснението си- И благодаря за проявената човечност.

- Няма нужда да ми благодариш. Ако знаех как са стояли нещата, много по- рано щях да проявя загриженост. Хайде!- хвана ме тя под ръка и ме затегли към къщата, обяснявайки ми кое какво е. Оказа се, че аз и леля ми Татяна, ще обитаваме една къщичка в близост до голямата вила на семейство Драгомирови. Бъдещото ми жилище разполагаше с една спалня, детска стая и малка кухничка. Леля ми ме настани в детската, която бе боядисана в пастелни тонове. Имах на разположение бюро и стар компютър, единично легло, малък скрин за дрехи и масичка с телевизор. Не беше кой знае какво обзавеждане, но при живота, който бях водила в последните няколко месеца, си беше направо луксозно. След като си наредих малкото дрехи и поставих шампоана си и четката за зъби в малката баничка, се върнах в кухнята, където ме чакаше Татяна, сипала си чаша чай.

- Гладна ли си?- попита ме тя мило и щом кимнах, тя ми сложи една купа димяща супа от коприва, която изядох моментално.- Имаш добър апетит- похвали ме ляла ми доволна.

- И ям почти всичко- усмихнах се истински за първи път, откакто бях пристигнала в Добрич.

- Това е добре, защото аз готвя изключително здравословно.

- С мен няма да имаш проблеми, относно храната- заявих и се прозях. Пътят ми беше изсмукал силите и сега умората ме бе налегнала.

- Отиди да поспиш!- потупа ме по ръката Татяна- А след като отпочинеш, ще те запозная с правилата в голямата къща, които трябва да спазваш, ако не искаш да ни изгонят оттук- думите ѝ бяха, придружени с усмивка, но нещо в тона й, ми се стори странно сериозно. Сънят бързо ме налегна след взетия душ и заспах дълбоко. Нещо, което не ми се беше случвало от месеци.

            Щом отворих очи, стигнах до извода, че вече се бе стъмнило. Включих нощната лампа и погледнах малкото будилниче на нощното ми шкафче. Часът беше 01:36 сутринта. Бях проспала вечерята, но не се чувствах гладна. Заслушах се в нощната тишина и дочух говор от голямата къща. Станах от леглото и се приближих до прозореца, който гледаше към господарската къща. Цялата къща светеше и аз мрака виждах сенки, които влизаха и излизаха от входната врата. Не успях да различа някого конкретно, докато в тъмнината не се очерта фигурата на Владислав Драгомиров, който бавно и някак уморено седна на стъпалата пред входната врата. Нямаше и помен от веселяшкото му поведение отпреди няколко часа. Сякаш бе сломен. За секунда лицето му се вдигна и очите му се втренчиха в мен. По- точно в моя посока, защото беше абсурдно да ме види в този мрак, при положение, че в моята стая нямаше включено осветление. На лицето му се изписа леко изненадан вид, но преди да успея да помръдна или да сторя каквото и да било, като че ли го повикаха от вътрешността на къщата. Прецених, че ще е най- удачно да се върна в леглото си и да дочакам до сутринта, за да разбера какво се беше случило. Ако беше станало нещо важно, Татяна със сигурност щеше да ме информира. Така и стана. В 08:00 тя ме събуди с подпухнало от сълзи лице и трескаво ме замоли да се облека. Отне ми 5 минути да се приведа в нормален за пред хора вид и се отправих към кухнята, където ляла ми ронеше сълзи над кафето си. Усетих веднага, че някой бе починал.

- С г-н Драгомиров е станал инцидент снощи- изхълца тя.

- Съжалявам- опитах се да я утеша- Той...

- Погребението е днес- избърса тя очите си, а аз нямаше какво повече да кажа, затова просто замълчах, опитвайки се да покажа солидарност в мъката й.

- Той беше забележителен човек!- след около 7-8 минути проговори тя- Когато му казах за теб, веднага се отзова и настоя да те извикам моментално, макар че някой членове на семейството бяха против.

- Нима?- изненадах се аз- Какво толкова са имали против мен?- бях леко засегната. Как може да са против някого, когото не познават?!

- Не е нищо лично.- отвърна Татяна- Семейството е малко... дръпнато и не обича чужди хора около тях, но г-н Драгомиров веднага прояви милосърдие, спрямо молбата ми. Велик и добродушен човек беше- отново се разплака тя а аз реших да смяна темата.

- Мога ли да ти помогна с нещо?- запитах я аз.

- Не- поклати тя глава- Семейството ще се погрижи за всичко, а ние е по- добре да не им се пречкаме много.

            Последното изречение на Таня ми се стори повече от странно. Тя обичаше покойния, а излиза, че няма да може да му каже последно сбогом, заради снобите, които бяха семейството му. На устата ми беше да попитам нещо по въпроса, но Татяна отново взе думата:

- Братята на г-н Владислав и жените им, трябва да пристигнат днес от чужбина и няма да ти откажа помощ за подреждането на стаите им.

- Разбира се!- съгласих се аз възторжено. Щях да имам възможност да разгледам къщата в детайли. Веднага след закуската ни тръгнахме към голямата сграда, която беше пуста засега. Татяна вече бе по- спокойна, но от време на време, проронваше по някоя горчива сълза. Първата стая, която посетихме бе на големия син на покойния- Емил. Съпругата му Ралица явно обичаше помпозността, защото цялата им спалня "крещеше" това. Макар всичко до най- малкия детайл, да бе изискано и скъпо, аз го намерих за ужасно превзето. След като сменихме чаршафите и завивките с нови, побързахме да заредим банята с чисти хавлии и Татяна нервно ме подкара да напуснем стаята. Личеше си, че не умира от голямо желание да се намира в нея.

- Г-жа Ралица е малко... претенциозна- уведоми ме тя, докато вървяхме по коридора към спалнята на втория брат- Гледай да не те мярка наоколо, защото тя бе най- против идването ти тук. Нека да не й даваме поводи да ни изхвърли и двете.

- Разбира се!- през зъби се съгласих аз и в този момент Татяна ме въведе във втората спалня, която нямаше нищо общо с първата. Предишната приличаше на будоар на кралска особа, докато тази сякаш имитираше късче от гора. Стените бяха с фототапет на тропическа дъждовна гора и целият интериор на помещението бе съчетан с това. Леглото бе семпло двойно, с високи дървени табли, украсени с дърворезба, направена толкова изкусно, че се зазяпах в детайлите.

- Г-н Даниел лично направи дърворезбата.- уведоми ме леля ми, щом ме видя да съзерцавам отблизо таблата в горния край на леглото.

- С това ли се занимава?- попитах аз, насилвайки се да отместя поглед от ловната сцена, която дърворезбата показваше.

- Хоби му е.- доуточни Татяна. Забелязах, че не бързаше да се измъкне от тази спалня, както от предишната.- Съпругата му, Андрея е запалена по градинарството, затова и можеш да видиш толкова много цветя из къщата.- Леля ми беше права. Дори тук в спалнята имаше изобилие от зеленина, а терасата гледаше към овощната градина.

- Хайде!- дръпна ме Татяна от леглото и почти ме затегли по коридора. В дъното му се намираше бялата спалня на Владислав Драгомиров. Казвам "бяла", защото всичко в нея беше снежно бяло. Стени, килими, мебели. Гвоздеят обаче бяха огледалата, разположени на всяка стана. Включително и на тавана, точно над огромното легло.

- Какво ще кажеш?- попита ме Татяна, след като се бях умълчала за дълго време, оглеждайки наоколо.

- Тежък случай на нарцисизъм- осмелих се да изкажа мнението си, при което леля ми се усмихна леко.

- Семейството му е на същото мнение- тихо ми довери тя.- Баща му така и не доживя да го види задомен.

- Толкова млад!?- възкликнах аз невярващо към нея. Тя се сепна за миг, но бързо се окопити и поглеждайки ръчния си часовник ме подсети, че времето е напреднало. Почти на бегом напусна стаята и се отправи към тази на покойника. За моя изненада не ме допусна в нея, а ме изпрати обратно в нашата къщурка. Безропотно се съгласих и заслизах към първия стаж на вилата. Татяна ме бе посъветвала да не минавам през парадния вход, затова свърнах към плъзгащата се врата откъм трапезарията. Точно тогава голямата врата се отвори с трясък и вътре влезе прелестна блондинка с дълга права коса, стигаща до кръста й. За първи път виждах подобна красота на живо. По този начин изглеждаха единствено моделите в списанията. Явно съм прекалила със зяпането, защото блондинката, облечена в чисто черна рокля, подчертаваща перфектното й тяло, ме изгледа сърдито. Дори за миг ми се стори- с гняв и омраза.

- Аз...- опитах се да започна разговор, но г-жа Ралица вдигна бързо красивата си ръка с дълги бели пръсти и ме спря.

- Знам коя си ти!- през зъби заговори, а гласът й бе толкова мелодичен, че нямаше как да не е музикална натура.- Защо се мотаеш из къщата?- пристъпи тя към мен и за момент си помислих, че има намерение собственоръчно да ме изхвърли.

- Стига Рали!- до блондинката застана брюнетка с тъмно кестенява коса и лешникови очи. Бе малко по- ниска от русата, но с много по- лъчезарен поглед от този на етърва си. Подреждайки стаите им, бях огледала и снимките им, така че веднага познах кои са. Блондинката бе съпругата на най- големия син на архитекта- Емил, а брюнетката на Даниел.

- Съжалявам- извиних се аз почтително- Помагах с подреждането на стаите. Не съм искала да ви безпокоя.

- Много мило от твоя страна- приближи се към мен Андрея и хвана приятелски ръката ми. Успях да  разгледам брюнетката. Тялото й бе тънко, стройно и гъвкаво. Лицето й бяло и без видим недостатък. Беше естествено красива, за разлика от етърва си, която сякаш бе извънземна и доста по- недружелюбна. Косата на Андрея, достигаше средата на гърба й и беше сплетена в красива пълзяща плитка.

            Гледайки двете прелестни жени се опитах да определя възрастта им, но така и не успях. Не изглеждаха много по- възрастни от мен самата, а вече омъжени. Нямаше логика да се задомили толкова рано, затова си дадох обяснението, че са просто младолики. Семейството беше заможно, а доскоро децата на архитекта (с изключение на Владислав), живееха в чужбина и сравнително рядко си идваха в България. Явно влагаха много средства за да подържат младежкия си лик.

- Чувствай се свободна да идваш когато пожелаеш- продължи усмихната Андрея и освободи ръката ми. При изказването ѝ, Ралица изсумтя начумерено и лицето ѝ придоби кисел вид. Ясно разбрах, че не бе съгласна с позволението на другата млада жена.

- Къде е Татяна?- попита ме Ралица.

- Мисля, че е в стаята на г-н Драгомиров- отвърнах уплашено. Присъствието на русата жена ме плашеше  до смърт. За мой късмет, Ралица грациозно прекоси трапезарията и се качи на втория етаж на къщата. Щом останах насаме с Андрея, тя се опита да извини етърва си.

- Прости ѝ поведението!- заговори ми шепнешком- Твърде е разстроена от загубата на свекъра ни. Тя го обичаше много и явно ѝ идва в повече. Мисля, че се чуди на кого да си го изкара.

- Разбирам я- леко се усмихнах на Андрея- А и тя е в пълното си право да ми прави забележки.

- Не! Не е!- не се съгласи Андрея и в този момент се ослуша напрегнато- Но ще довършим друг път разговора ни. Мисля, че мъжете си идват. По- добре се прибери в къщата за гости, но утре сутринта задължително искам да пием кафе заедно.

            Съгласих се любезно, а и честно казано Андрея ми допадаше. Докато растях, приятели ми бяха книгите. Не бях много умела в общуването с връстниците си и общо взето странях от тях. Забелязваха ме само когато, по- наперените, не ме вземаха на мушка, за да ме тормозят. За гаджета и любови и дума не можеше да става. Но това никога не ми бе липсвало откровено казано. Имах си мама и Георги и те ми бяха достатъчни. Сега обаче ситуацията се бе променила и трябваше да се нагодя спрямо нея. А в това бях спец. Предстоеше ми цяла година с това семейство и  логично беше да се опитам да се разбирам с тях, докато се намирах в дома им.

            Почти на бегом минах по павираната пътека от страничната плъзгаща се врата до къщата за гости. Настаних се послушно в кухнята и зачаках завръщането на Татяна. Тя се появи след около час и припряно се зае да слага обяда. Реших да не я затрупвам с въпроси. Особено днес.

            Следващите няколко дни минаха почти еднакви, макар и приятни за мен. Всяка сутрин си пиех сутрешното кафе с Андрея, докато тя сръчно и вещо се занимаваше с градината. Случваше се и да ме помоли за малко помощ от време на време. Оказа се, че господарката е много приказлива и ме засипа с разкази за пътуванията си по света, заедно с мъжа ѝ. Тя от своя страна ме заразпитва за моя живот и искрено се разстрои, щом пресъздадох ужасиите от преди няколко месеца.

             На пръв поглед всичко в дома на Драгомирови вървеше нормално. Но след като минаха няколко седмици, започнах да забелязвам някои странни неща в битието на богатата фамилия. Например това, че с Татяна  пазарувахме от Добрич, огромни количества храна за семейството, но не им готвеше. Обяснението- Андрея, която се оказа едва две години по- възрастна от мен, бе страхотен кулинар и предпочиташе сама да изхранва семейството си. Да, обаче станах свидетел на това, че  се изхвърляше почти всичко което с Татяна пазарувахме, макар Андрея наистина да готвеше перфектно, както сама се бях уверила един път, когато настоя да дегустирам пилето ѝ по сечуански. Друга странна привичка се оказа и това, че мъжете липсваха по цял ден. Прибираха се едва по залез. Цял месец мина преди да видя г-н Емил и г-н Даниел, които не изглеждаха по- възрастни от Владислав. Стана така, че ги видях при една пълнолунна нощ в градината. Заради пълната луна, не можех да спя и бях се събудила с нагласата да почета, когато през прозореца на спалничката ми, съзрях огън. Вгледах се в тъмнината и очите, различих 5 силуета, насядали на земята в градината, около малък лагерен огън. Всичките облечени в анцузи, без следа от нещо претенциозно. Ралица се бе сгушила в скута на огромен тъмнокос мъж, който трябваше да е Емил. До тях на тревата, която лично Андрея поддържаше, се бе настанила именно тя, седнала по турски и бъбреща весело, хванала ръката на слаб, светлокос мъж с издължено лице. Срещу двете двойки, небрежно се бе разположил Владислав и с отегчена физиономия слушаше бърборенето около себе си.

            Нищо в ситуацията не бе извън реда на нещата. И все пак интуицията ми показа, че нищо от това не бе нормално. Продължих да ги зяпам, докато сините очи на Ралица не се кръстосаха с моите и на лицето й не се изписа злобна, подигравателна усмивка. Не успях да разбера какво каза, но след 2-3 минути, Андрея се изправи и тръгна към прозореца ми. Можех да видя на светлината на огъня, че лицето й бе озарено от една доволна усмивка. Заставайки до прозореца, тя почука лекичко на стъклото. Макар да бях засрамена от шпионирането си, нямаше как да не се отзова. Открехнах прозореца и смутена поздравих по- малката снаха в семейството.

- Не можеш да спиш ли?- попита ме тя.

- Нещо такова- кимнах аз- Видях огъня и просто станах да видя дали всичко е наред- започнах да се оправдавам, но Андрея ме прекъсна.

- Всичко е наред!- отново се ухили тя с типичната си детска усмивка. Някак всичко в нея излъчваше невинност- Ако не можеш да заспиш си добре дошла при нас- покани ме тя на странната им сбирка.- Момчетата се прибраха късно, а не им се спеше, затова решихме да си направим малък къмпинг в двора.

- Не искам да се натрапвам!- опитах се да се измъкна от това предложение.

- Не се натрапваш- отново ме сряза нетърпелива Андрея- Рали предложи да те повикаме, защото така и така не познаваш момчетата, с изключение на Владислав, а той не е много удачен пример...

- Ами...- затърсих си оправдания да не се появя там, но Андрея ме задърпа през прозореца за ръката, умираща от желание да ме завлече при останалите.

- О, хайде де!- подкани ме тя и накрая аз склоних. Наметнах върху старата тениска с която спях, горнището на съдрания ми анцуг и нахлузих старите си дънки, измъкнах се през прозореца и скочих боса върху мекия райграс. Последните дни на юли месец се оказаха същински ад от жегата. Дори и нощите не бяха особено хладни, затова сметнах за ненужно да обувам обувки. Андрея здраво ме беше хванала за ръка, явно от страх да не избягам, и ме теглеше към останалите от компанията. Щом наближихме, пръв ме поздрави Владислав.

- Здравей Яна- намигна ми той флиртаджийски. Не бих се усъмнила, че този мъж безпроблемно си намира компания за нощите. Но колкото и да бе красив, в излъчването му имаше нещо пошло и цинично. Не пропуснах дори и сега да забележа посланието, което струеше от него, затова само кимнах  с едно тихо "привет" и извърнах поглед от него, сякаш гореше очите ми.

- Яна- заговори ми Андрея като ме поведе към мъжа- канара- Това е Емил.- Междувременно той се беше изправил и се извисяваше над всички ни. Може би нямаше точно два метра височина, но широките му рамене и солидната гръд, създаваха такова впечатление, сякаш заемаше целия двор. Усмивката му обаче бе почти детска, когато се ухили срещу мен и показа идеално подредените си бели като сняг зъби. Подадох му притеснено ръка с немалкото притеснение, че може да я смачка със своята, но противно на това ми опасение, Емил леко, почти ефирно, докосна дланта ми с неговата топла мечешка лапа.

- На живо си по- красива, отколкото на снимките- заговори ми той с дълбокия си глас, който някак пасваше на телосложението му, но не и на излъчването на лицето му.

- Много сте мил- изчервих се аз на комплимента му. Не бях свикнала да ги получавам.

- Говори ми на "ти"- спря ме Емил- Никой няма нищо против.

- Хмф- до ушите ми достигна недоволството на Ралица, но Андрея вече ме бе издърпала пред нейния съпруг, който бе малко по- нисък от Емил и съвсем малко по- висок от Владислав.

- Даниел- тихо се представи той и също толкова фино се здрависа с мен. Косата му бе леко къдрава със светлокестеняви оттенъци. Поне така изглеждаше на светлината от огъня. Средният брат като че ли бе най- невзрачен на фона на другите двама, но в никакъв случай не можеше да се отрече, че също като тях бе безумно привлекателен- Анди ми спомена, че харесваш работите ми от дърво- заговори ме той, щом всички се настанихме около огъня.

- О!- възкликнах аз- Абсолютно! Дърворезбата на таблата на леглото е същинско произведение на изкуството.

- Чак пък толкова!- изсмя се подигравателно Владислав, а аз кипнах. Не стига, че се намесваше в разговора ни, но и говореше със снизхождение за таланта на брат си.

- Изглежда, че не разбираш от изкуство.- върнах му го аз и в същия миг се сетих на кого говоря. Очаквах едва ли не гневна тирада, но Владислав само се ухили, вдигайки безразлично рамене. Личеше си, че не му пука какво мислят останалите.

- С това неджентълменско поведение, никога няма да си намериш жена за брак.- начумери му се Андрея.

- Ако исках- щях!- отсече високомерно Владислав- Но все още нямам никакво намерение да надявам хомота.

- По- лесно е всяка вечер да обърсваш различна- захапа го и Ралица- Добре, че не ги водиш у дома.

- И таз добра!- включи се и Емил, хилейки се срещу Владислав.- Щеше да се наложи да сменяме адреса си през ден.

- Ха- ха!- изимитира го съркастично блондина- Свободата ми е най- ценното нещо в... живота- отвърна той, впил очи в мен- А вие вместо да ми завиждате, да бяхте си останали ергени по- дълго.

- Понякога си невъзможен!- ядосана скочи Ралица- Хайде Ем!- задърпа тя мъжа си- Искам да си лягам!- Емил безропотно се надигна и двамата побързаха да влязат в тъмната къща. Направи ми впечатление, че така и не пуснаха осветлението.

- Рядко съм съгласна с Рали, но този път няма как да не я подкрепя- заговори намръщена Андрея- Всички си мислехме, че след това, което се случи с татко ще се вразумиш, но уви..

- Недей да ми четеш морал!- скръцна със зъби Владислав- Аз за разлика от вас, бях до баща ни, докато вие си размотавахте задниците из Европа.

- Баща ни изпрати нас, защото на теб не можеше да има доверие!- този път атаката я направи Даниел- А ти така или иначе се провали в единственото нещо, което ти бе заръчано да сториш.- казаното от Даниел изкара от нерви Владислав и той бесен скочи на крака.

            В същото време, както нощта бе тиха и спокойна, най- неочаквано се изви бурен вятър, който обикновено предвещаваше буря. Огънят пред нас затрептя за кратко и после угасна, сякаш бе свещичка, духната от детска уста.

- Няма да ви позволя да ми говорите така!- изкрещя им Владислав извън кожата си. Не знаех за какво беше всичко това, но съзрях изключително много болка в сините му очи.

- Тогава се стегни!- спокойно се изправи и Даниел и погледна към Андрея- Идваш ли?

- Ти отивай!- целуна го тя по дясната буза- Аз ще си разменя няколко думи с Влад и ще се уверя, че Яна се е прибрала в стаята си.

- Не се бави!- умолително ѝ прошепна Даниел преди  и той да изчезне в мрака.

- Доволен ли си?!- тъжно  изгледа Андрея девера си- Караш се с Емил и Даниел почти през цялото време, през останалото се драчиш с мен и Рали. Знам, че ти е тежко, но...

- Нищо не знаеш!- сряза я Владислав- Съжалявам, че се държа така, но и вие постоянно ме провокирате и вече почна да ми писва.

- Ще говорим сутринта- кимна Андрея предупредително в моя посока. Стана ми ясно, че техният разговор не трябва да има свидетели- Сега ще изпратя Яна до къщата за гости и ще се прибера при мъжа си.

- Прибирай се!- спря я меко този път Владислав- Аз ще изпратя момичето!- каза го с такава досада, че ме накара да се почувствам едва ли не, като някакво неприятно задължение.

- Мога и сама да се вмъкна през прозореца си- намесих се в разговора им с надеждата да не ангажирам никой с прибирането ми. Опасявах се да не събудим Татяна. Тя като, че ли не желаеше да се сближавам кой знае колко с господарите на имението.

- Татяна би ми се обидила, ако не те прибера обратно- опонира ми Андрея.

- Върви си при мъжа!- почти ѝ нареди Владислав- Аз така или иначе мислех да поседя още малко в градината.

- Добре- предаде се Андрея, а после прегръщайки ме ми пожела "лека нощ" и побърза да последва съпруга си, а аз останах сама с киселия блондин, който най- неочаквано за мен се извини:

- Много съжалявам, че трябваше да ни изслушаш семейните неразбории.

- Няма проблем!- опитах се да не се усмихна аз- Била съм свидетел на къде по- страшни неща, а честно казано не разбрах за какво спорите, така че...

- Мисля, че основното го схвана.- кисело се усмихна Владислав и изваждайки метална запалка от джоба си, се опита да възстанови огъня, който бе загасен от внезапния ураганен вятър. На втория опит по тънките дървета се запалиха. Владислав се отпусна отново около огъня, явно нямащ никакво намерение да се прибира скоро.

- Не бързаш да спиш нали?- попита ме той след като ме видя да стърча като препарирана до огъня.

- Не- примирих се с положението, и също седнах на земята. На прилично разстояние от блондина. Имах странното усещане, че трябва да избягвам всякакъв близък контакт с този мъж.

- Семейството ми никак не е доволно от мен- проговори след 2-3 минути мълчание красивия мъж, който не смъкваше взор от огъня. Явно по- скоро се обръщаше към себе си, отколкото към мен.

- Сигурно имат причина- изтъркули ми се от устата. Лошото ми качество да казвам всичко, което ми минаваше през ума, ми бе докарвало множество проблеми. Едва ли не, очаквах буря. Опознавайки темперамента на Владислав бях усетила, че е като буре с барут. За своя изненада обаче получих едно дълго мълчание от негова страна.

- Права си!- промълви той след цяла вечност- Аз съм семейното разочарование. Особено това на баща ми. Многократно го подвеждах и се обръщах срещу него. Братята и жените им се в абсолютното си право да ме критикуват.

- Защо го правиш тогава?- включих се в монолога му- Личи си, че дори ти самият не одобряваш поведението си и това, че се държиш зле с всички около теб.

- Много си наблюдателна за толкова малко момиче каквото си- подсмихна се Владислав и завъртя очите си към мен и дълго се взира в лицето ми.- Много си сладка, макар да се опитваш да прикриваш привлекателността си с кофти прическа и размъкнати дрехи.

- Как успяваш едновременно да  ми направиш комплимент и да ме обидиш?- засмях се аз, а това го изненада и той се включи в смеха ми.

- Дарба.- най- сетне ми отвърна той и се изправи на крака. Приближи се до мен и ми подаде ръка, която аз поех за да се изправя- Стана прекалено късно- поведе ме той към къщичката за гости, без да пуска ръката ми. Помогна ми да се вмъкна през прозореца и небрежно подпрял се, ми заговори отново:

- Ако не бях обещал на Татяна, а в последствие и на Андрея, да не те закачам, сега щях да те целуна- наглото му изражение ме накара да се опитам да му натрия носа

- Искаш да кажеш, че щеше да се опиташ- ухилих му се и аз и затворих прозореца под носа му, докато ме гледаше изумен. Моментално дръпнах перденцата и  се зарових под чаршафа с който се завивах в големите жеги и за първи път от много време насам, заспах дълбоко в сън без ужасните кошмари от изминалото време.

 

***

Изминаха още няколко дни в село Сърнево. През това време се напаснах към всички привички в тузарската къща. Помагах на Татяна с почистването, прането и всяка домакинска работа. С Андрея гледахме градината, която роди прелестни плодове и зеленчуци. Понякога Андрея ме водеше на джогинг из селото, друг път към гората. Даниел, който бе земеделец и бизнесмен едновременно, успяваше да откъсне някой друг час, за да прекара малко време с нас. Емил се занимаваше с работата на баща им, но той също се включваше в груповите ни забавления. Веднъж играхме на федербал в двора и ако не бяха бързите рефлекси на Ем, Даниел и Андрея щяха да ни размажат. Владислав рядко се заседяваше, а когато го стореше, се забиваше или в библиотеката или в стаята си и не се показваше, докато не станеше време за поредната му любовна среща. Уикендите пък съвсем се изгубваше. Според думите на Андрея, Владислав работеше като комарджия и с това си изкарваше парите за глезотиите. От скъпата кола, до модните парцалки. Но Владислав не ме притесняваше толкова, колкото откритата антипатия на Ралица, която не изпускаше момент да се оплаче от присъствието ми. За щастие,  не се случваше често, защото тя бе модел и имаше много ангажименти и фотосесии.

- Ралица и Владислав много си приличат.- осмелих се един ден да споделя пред Андрея, докато аранжирахме вази с цветя из цялата къща. На Анди всичко й идваше отвътре и го правеше с голяма отдаденост и любов.

- Забелязала си го!- изненада се моята приятелка- Когато им го кажа почват да беснеят и двамата. Дори веднъж Ем ме подкрепи и двамата с Владислав се сбиха. Оттогава си трае.

- Предполагам, че е така защото не искат да приемат собствените си лоши черти- замислих се аз.

- Да- кимна очарована Анди от прозорливостта ми- За първи път, когато са се запознали Рали е изнудила Ем да се изнесат веднага след сватбата, за да не й се налага да гледа девера ни.

- Тя сякаш успява да получи това, което иска. - промърморих. Бях свикнала да говоря свободно с Анди, която мислеше почти еднотипно с мен. Доста често се случваше да сме на една вълна.

- Татяна ми се вижда бледа напоследък- споделих след няколко минути, докато с Андрея бяхме в кухнята да пълним вазите с вода. В момента в който го казах ми се стори, че ръцете й трепнаха, но само за миг.

- Тя има анемия- промърмори Андрея и доброто й настроение мигом се изпари.- Дали си пие редовно лекарствата?

- Пие ги- потвърдих аз.

- А диетата?- продължи с въпросите тя.

- И нея- кимнах- Но мисля, че сякаш нещо ѝ изсмуква силите и то толкова бързо- споделих страха си.

- Ти как се чувстваш?- рязко се извърна към мен приятелката ми. Усетих нещо странно в поведението ѝ. Знаех, че има нещо особено със семейството, но го отдавах на това, че всяка фамилия си има своите ексцентричности.

- Супер съм!- отговорих  честно- Откакто съм в Сърнево се чувствам отлично.

Андрея ме изгледа със замислено изражение. Сякаш се опитваше да ми направи скенер на мозък с очите си.

- Татяна се преуморява- най- сетне проговори Андрея- Мисля, че ще е добре да я изпратя някъде на почивка.

- Не знам дали ще се съгласи- изразих съмнение, но Андрея махна с ръка и каза, че сама ще се погрижи за това. Нетипично за нея, ми заяви, че ще излиза и ме разкара набързо. След 30 минути, тя наистина напусна къщата и отпраши нанякъде с колата си. Анди по принцип си беше леко шантава, но това ѝ поведение надмина всичко, което бях виждала да прави досега. Умислена над поведението ѝ, напуснах слънчевата си стая, за да поговоря с Татяна. Открих я в кухнята, притиснала ръцете си около димяща чаша чай. Лицето й бе придобило жълтеникав оттенък, очите сякаш хлътнали навътре в очните си кухини. Чак сега си дадох сметка, че тя се влошаваше всеки ден и ако не вземеше мерки, тази анемия щеше да я погуби.

            Бях загубила двама бащи и една майка, но нямаше да се откажа и от единствената ми кръвна роднина, останала ми на този свят. Постарах се да изглеждам весела, когато се приближих до леля си и много внимателно се настаних до нея:

- Изглеждаш уморена- започнах аз.

- От анемията е- измъчено ми се усмихна тя- Лекарствата май вече не ми действат.

- Тогава ще ги сменим с други- стиснах ръката й.- А дотогава аз ще поема твоите ангажименти към семейство Драгомирови.

- Много си мила Яна, но не искам да ти отнемам последните няколко седмици от ваканцията ти. И доколкото се сещам, май аз трябваше да се грижа за теб, а не обратното.

- Времената се менят, а и на мен ми е приятно- успокоих я аз- Харесвам семейството, а Андрея се превърна в първата ми приятелка.

- А другите?- попита ме настойчиво леля ми. Определено долових някакво неодобрение към господарите на дома.

- Ем е много забавен и обича да се шегува с всичко и всички- започнах аз възторжено да споделям впечатленията си за всеки член на семейството.- Дани пък е изключително сериозен, но без да е сухар. Той е творческа натура, затова е и малко интровертен. Не говори много, за разлика от Ем, но пък каквото и да каже- го казва на място. Двамата с Анди са пълни противоположности, но именно това ги прави подходящи един за друг. Същото като че ли важи за Емил и Ралица. Двамата някак компенсират лошите си качества.

- Май не харесваш блондинката- отбеляза Татяна.

- Тя не ми дава шанс да я харесам- въздъхнах аз- Голяма снобка е.

- А Владислав?- продължи с разпита леля ми.

- Той ме обърква- отвърнах честно- Сякаш в тялото му живеят две личности. Самовлюбения циник и чувствителния мъж, който страда от нещо което е разбило сърцето му. През цялото време се чудя, коя е истинската му същност и кое маската?

- Странен отговор ми даваш- най- сетне проговори Татяна.

- В смисъл?

- Очаквах да ми кажеш, че е надут, високомерен, но и страшно привлекателен мъж. А ти ми даде твърде задълбочен анализ на личността му.

- О, ами не знам! От малка съм свикнала да се вглеждам по- дълбоко в нещата. Майка ми много се изненадваше от това ми качество.

Татяна имаше намерение да каже нещо, но отварянето на вратата ѝ попречи. Андрея се бе върнала от внезапната си разходка. Усмихна ни се весело, макар да виждах, че беше безумно разтревожена.

- Таня!- заговори бързо тя. Забелязах, че иска да приключи, колкото се може по- бързо и да ни освободи от присъствието си.- Утре потегляш към един спа курорт в който вече ти направих резервация. Оставаш там, докато си възвърнеш силите.

- Много щедро от твоя страна, но не мога да оставя племенницата си сама тук.

- А ние за какво сме?- почти обидено я изгледа Андрея- Лично ще се погрижа да я водя и прибирам от училище и да следя дали ще си пише домашните.

            Двете се припираха известно време, но в крайна сметка, Андрея надделя и леля ми си опакова багажа. Вечерта си взе довиждане със семейството, а на сутринта аз и Андрея я изпратихме до автогарата в Добрич. Автобусът потегли по разписание и когато се скри от погледа ни, двете с Андрея спряхме да махаме с ръце.

- Какво ти се прави сега?- попита ме тя, когато тръгнахме към колата.

- Яде ми се сладолед- отвърнах й моментално, а те се ухили.

- Дадено!- отключи тя колата си- А после?

- Все ми е едно- вдигнах рамене- Нещо конкретно ли имаш предвид?

- Искаше ми се да си обновя гардероба, а ми трябва мнение на външен човек.

- Мисля, че Ралица би била по- подходяща в случая- осмелих се да й кажа- Тя има отличен вкус за разлика от мен.

- Това не ти е много по вкуса нали?- отгатна причината за дърпането ми

- Извинявай!- смотолевих засрамено.

- Няма проблем! Разбирам- успокои ме тя- В теб няма грам суетност, макар да си естествено привлекателна.

- В живота има много по- важни неща от това да изглеждаш добре.

- Съгласна съм, но това  никога не го споменавай пред Ралица или Влад, че ще се опитат да ти откъснат главата- и двете е засмяхме едновременно, докато колата летеше през улиците на Добрич. Купихме си по един ванилов сладолед и наблюдавах как Андрея го изяде с не много голямо желание. Вече бях свикнала да не виждам семейството кога се храни, но това не променяше фактът, че бе много странно и някак плашещо. Освен тази странност се неяденето, тяхна традиция бе един път месечно да си палят лагерен огън в двора и да стоят като статуи под звездите. Най- фрапиращото бе, че го правеха винаги при началото на пълнолунието и това се повтаряше всяка нощ, докато то свършеше.

            Като почти всички тийнейджъри, аз също обичах готик и фентъзи литературата, но никога не бях я приемала на сериозно. Духове, призраци, върколаци, вампири, вещици и т.н. съществуваха единствено в книгите и във въображението на писателите им. Съжителството обаче със семейство Драгомирови ме накара да се замисля сериозно над митовете и легендите. Естествено нито една от историите не отговаряше напълно за господарите на къщата в която живеех. Зарових се във всички сайтове за паранормални явления, но не открих нищо, което да мога да свържа със семейството. В един момент се замислих и какво щях да сторя, ако все пак откриех нещо фантастично. И си отговорих, че най- вероятно- НИЩО. Каквито и да бяха, те ми предоставяха подслон, а Андрея се бе превърнала в моя приятелка и благодетелка.

            Търсенето ме отведе на единственото място, където всъщност да мога наистина да открия нещо. В библиотеката на покойния архитект. Тя може би бе най- огромното помещение в цялата къща. На всяка стена имаше лавици с книги. Повечето бяха от класическата световна литература, но тук- там се срещаха произведения на по- съвременни автори. В началото не открих нищо необичайно, докато не отместих големия том "Война и мир" и зад него не се показа нещо като вграден шкаф в стената. Тръпнещо наизвадих още книги, докато открия съвсем вратичката, която явно криеше нещо. Натиснах малката бравичка надолу и за моя изненада тя се отвори. В тъмнината различих доста книги, но не успях да различа заглавие. Нямах много време да разглеждам, затова грабнах най- горната, когато чух Андрея да ме вика от долния етаж. Не се замислих преди да напъхам книгата между други две и набързо да скрия малката ниша в стената. Поставях последната, когато приятелката ми, почти връхлетя стаята.

- Тук значи си била?!- някак облекчено заяви тя- Не ми отвърна.

- За човек на който не са му отвърнали, ме намери ужасно бързо- отвърнах й притискайки книгите към гърдите.

- О!- стресна се тя, сякаш й бях напомнила нещо, което бе пропуснала- Имах интуиция- отговори ми, взряла поглед в книгите, които стисках нервно.

- Търсих си четиво за преди сън- отговорих на любопитния й поглед- Нали нямаш нищо против?

- Не разбира се!- тръсна тя глава- Но не мисля, че Гогол е подходящ за заспиване- втренчи се тя в заглавието на "Мъртви души".

- Ами...- чак сега ми стана ясно какви точно книги бях грабнала, за да скрия тази която бе истинската ми цел- Обичам руската литература.

- И аз- поведе ме Андрея навън от библиотеката- И с удоволствие ще те насоча следващия път към моите любими автори- някак си тя много тактично ми каза да не се навъртам сама в библиотеката.

            Цял ден трябваше да изчакам, за да се добера до леглото и мистичната книга. Около 22:00 и това се случи. Първо- впечатление ми направи корицата. Беше чисто черна и изключително твърда. Предположих, че е направена от някакъв дървен материал, облицован с естествена животинска кожа. Като обем не бе много голяма, но най- чудното беше, че бе писана на ръка върху пожълтели страници от някакъв странен материал. По- скоро пергамент. Мастилото определено не беше от химикалка, а най- вероятно от някоя мастилница преди стотици години. Езикът беше английски, което ме зарадва, защото това беше единственият чужд език, който знаех. Тръпнещо и почти алчно започнах да чета.

 

            Днес датата е 22 декември 1414 год., а аз съм пътник към Балканите. Моите братя ме изпратиха към тази не толкова цивилизовани земи, за да контролирам положението с местните. За разлика от културата, която имаха смъртните там, от стотици години, моята раса не блестеше с кой знае какво развитие по тези географски ширини. Точно по тази причина братята и сестра ми ме бяха изпратили. Имаха нужда някой доверен и способен да наложи законите на местните безсмъртни...

 

Тук спрях и се опитах да асимилирам прочетеното. Погледът ми няколко пъти трескаво пробяга върху написаното, но нямаше грешка, че го бях прочела правилно, затова продължих нататък:

 

            ...Досега Съвета не бе имал проблем с тукашните, но в последните 50 години се бяха "размърдали", както се бе изразил Адам. Аз като най- младият  член великата четворка, бях изпратен да се докажа като лидер и да въдворя ред. Да пречупя в зародиш местното опълчение, което се бе създало за война със семейството ми. Самата им идея бе безсмислена и фантастична. Никоя сформирана армия не можеше да бъде проблем за кралското семейство на което аз бях лоялен от присъединяването ми досега. Обмислях на какво се дължеше тази отчаяна постъпка на балканските неумиращи... Каквото и да беше, имах намерение да го науча.

 

Тук настъпваше пауза и празно място до следващата древна страница от престарата книга, сътворена от г-н Антон Драгомиров.

 

            Изгрев. Нов ден. Датата е 25 декември 1414 год. В румънските земи изгревите са прекрасни. Макар вечността да е пред мен, никого досега не бях пропускал изгревите, без значение в коя част от земното кълбо се намирах.

            Понеже бях спрял живота си на 28 години, реших да се представя и на толкова сред хората. Човеците и без мен си имаха достатъчно проблеми, за да ми обърнат кой знае какво внимание и да открият нещо ненормално в мен. Водеха своите си битки и се опитваха да оцелеят.

            Наех си къща на няколко километра от река Дунав, представяйки се за френски търговец. Използвах истинското си име- Антоан Сен Фарер. По произход съм 50 на 50. Баща- французин и майка- англичанка. Езиците ми се отдаваха и с малкото предварителна подготовка, започнах да говоря на румънски, почти веднага. Добре, че безсмъртните не спят. Така успях за много кратко време от престоя си, да се сдобия с нужната ми информация.

            Днес датата е 3 януари 1415 год. В покрайнините на Букурещ съм. Прецених, че ще е по- добре да събера всички данни преди да почна да ги нанасям в дневника си.

            Въстаналите безсмъртни не бяха много като бройка, а и като силов капацитет. Моите дарби се справиха, почти безпроблемно с по- голямата част от тях. Покъртителното бе, че тези същества не изповядваха същите хуманистични идеали като мен и братята ми, които се бяхме научили да контролираме паразитизма си над хората чрез зареждане от луната при пълнолуние. Тук обаче тези примитивни същества предпочитаха жизнената енергия на смъртните, за да се поддържат силни и със здрав разум.

            Щом се справих с ръководителите и временно подчиних останалите, налагайки исканията и законите на Съвета, пратих вест до Ватикан. Обратният отговор бе да залича всички от лицето на земята...

            Вече трети ден се колебая дали да последвам заповедите. Нямаше нужда от подобна бруталност и жестокост, затова се чудех по каква причина братята ми желаеха унищожението на невинно-въвлечените себеподобни... Объркан съм!!! Трябва ми още време за да помисля над ситуацията...

            ... Днес датата е 16 февруари 1415 год. Отказах да последвам заповедите на съмишлениците си. На свой ред те ме отлъчиха от редиците си. Донякъде страдам, че загубих семейството си, но пък от друга се чувствам свободен за първи път, откакто станах безсмъртен. За моите 70 години, чак сега все едно, че истински започвах да живея...

             Днес датата е 13 септември 1415 год. В момента се намирам в земите на българите. Вече близо 6 месеца пребивавам тук. Обстановката е меко казано тягостна. Християнският народ е поробен, измъчван, насилван и унижаван. Ислямът по- късно се оказа, че бе забавил развитието на народите на Балканите за почти 2 века. Прогресът бе мит за смъртните. Страдам с неволите на румънци, сърби, гърци и българи, но нямам право да се меся. Работите на смъртните бяха табу за всеки от моя вид. Законът повеляваше, че можем да бъдем единствено свидетели и нищо друго. Брат ми Соломон често казваше че сме като невъзмутими богове, които наблюдават приумиците на хората. "Както човек би гледал мравуняк". Тези му думи кънтяха в главата ми като топовни залпове. Сега съм в едно малко планинско селце в центъра на Стара планина или както я наричат местните- Балканът. Тази величествена планина "разрязваше" географски на две българските земи. Иронично си помислих че това много ми напомня на начина както народът бе отделен и изолиран от Европа и културата й.

            Научих странният български език, който се оказа много древен. Дори по- древен от езиците на доста големи европейски страни. Смених си името от Антоан на българския вариант- Антон. Живея в една църквичка, където съм свещеник. Само по този начин успявам от време на време да давам надежда на страдащите. Събирам техните неволи и ги правя своя болка. За безчувствено същество като мен, съм просто съсипан, наблюдавайки всички извращения на които бе подложен поробения народ.

            Времето сякаш е спряло тук. Всеки ден е еднакъв с предишния. Датата днес е 20 октомври 1416 год. Не се сближавам с хората, за да не ги нараня неволно. А точно от това нямаха нужда. Един агресор си имаха вече и той правеше всичко възможно да ги унищожи. Безсмъртните пък ме отбягват, приемайки ме за натрапник в териториите си. Самотата ме е налегнала. За пръв път откак се помня оставам напълно сам. Толкова е угнетяващо и подтискащо. В последно време се прокрадва идеята дали да не създам себеподобен, но винаги се разколебавам. Твърде е опасно, а аз не съм чак такъв егоист.

            Датата е 7 март 1417 год. Вече не съм сам! Провидението се смили над мен като ми прати Влад. От близо година се намирам в западните български земи. Почти на границата със сръбските. Живеех в една воденица край запустял селски път, по който се движеха селски каруци и впрегнати животни. Общо взето бе спокойно и самотно, но аз се  уповавах на природата и търсех общуване с нея. До тази паметна нощ.

            Бях се оттеглил в гъстата гора на няколко километра от воденицата. Седях на студената земя и слушах звуците на вечерта, когато до свръх развития ми слух достигна изтерзаното пищене на жена. За стотна от секундата прецених, че звукът идваше в близост до дома ми. Скочих на крака и побягнах в посока на женския глас. Но дори и понякога безсмъртните не стигат навреме. В далечината съзрях 5 коня от елитната турска армия. Ездачите им бяха наобиколили малка каруца, теглена от хърбаво магаренце. Бях безпомощен да помогна. Гледката ме ужаси, макар да не бе нещо необичайно за тези земи и отношението на османците към поробените народи. Младото семейство бе пътувало към селцето, когато за техен късмет ги бяха нападнали войниците на султана. Колкото и странно да беше, турците не нападаха с цел облаги и придобивки. То и нямаше какво толкова да вземат от тези двама млади. Не! Издевателствата бяха като спорт. Забавления. Минаха едва няколко секунди и видях как конете тръгнаха към селото, а пищящото младо момиче бе метнато на единия от конете. Знаех, че я чака съдба много по- лоша от смъртта, която бе застигнала съпруга й. Моментално се спуснах след отдалечаващите се турци и спрях пред каруцата. Трупът на младото момче се търкаляше в прахта в краката  на уплашеното магаренце. Имах намерение да погреба красивото момче което без време си бе отишло, но съдбата ме зарадва. Макар и смъртно прободен с ятаган, все още сърцето му биеше. Не се замислих този път, преди да го направя. Магията, която тече във вените на безсмъртните, намира изход само в кучешките ни зъби, които порастват и се удължават когато ни потрябват.

            Дълги години със семейството обсъждахме, че най- вероятно легендите и митовете за вампири са тръгнали именно от тази наша способност. Разликата обаче бе в това, че според митовете вампирите използват зъбите си за да пробиват човешката кожа с цел да пият кръвта на жертвата си, а в действителност ние ги ползвахме за да вкараме магията в кръвта на смъртния.

            Проблемното бе в това, че магията сама избира своя приносител. Ако те избере ставаш неумиращ. Ако ли не- действа като бърза отрова без антидот. С младото момче не поемах рискове. Така или иначе го чакаше смърт. В единия случай щях да го спася, а в алтернативния да го избавя от мъките му. Не бях правил подобно нещо досега. Внимавах много, макар да бързах за да не го изтърва. Съвсем повърхностно забих зъбите си в дясното му рамо и усетих как магията се стича от челюстите ми в тялото му. От моята собствена трансформация се сещах, че външно няма индикации за каквото и да било, но вътрешно... Да кажем, че аз се молех да съм мъртъв.

            Скрих Влад в мазето на воденицата  , а магаренцето го прибрах в пустия обор. Каруцата я прибрах в задния двор, за да не привлича излишно внимание. Върнах се при младото момче и зачаках. Разбрах, че съм успял когато чертите му се измениха и от привлекателен той стана неземно красив. Самият бог Аполон би му завидял на красотата. Освен всичките физически дарове, които получаваме, най- незначителния е привлекателността и обаянието. Още едно нещо което ни свързва с вампирите. И точно от този дар Влад бе получил в излишък. Смъртните, които се бяха сблъсквали с нечовешкото в нас, бързо скалъпваха всякакви странни истории. И митовете за нас са пръснати по целия свят, обвързани с кръвосмучещи демони, върколаци, магьосници. Може би пък сме по малко от всичко.

            Влад дойде в съзнание около два часа след посвещението си (трасформацията си) . Отне ми известно време да го убедя какво представлява сега. Естествено първоначално не искаше да повярва, но щом съзря образа си в огледалото и усети каква сила носи в себе си, започна да ми се доверява. А с течение на времето всичките му сетива щяха да се засилят, а с тях и специалната му дарба. Избягахме в гъстите гори за да го обуча как да се владее и да му предам бърз и съкратен урок по историята на безсмъртните. На планетата нямаше същество което да ни застраши, затова и дивите животни не можеха да са проблем. Влад ми разказа кратката си житейска история. Русото момче бе отроче на смесен брак като мен. Баща- румънец и майка сръбкиня. Щом станал на 18 години се оженил за българката Катерина. Сега бе на 23 години и със съпругата си отивали на гости на нейни роднини в селото.

Учуди ме това, че Влад не поиска да тръгне да мъсти, макар че бяхме разбрали, че съпругата му е мъртва. Самоубила се бе по пътя, изтегляйки от пояса на турчина- главатар, една по- малка кама, която бе забила в сърцето си...

            ... В настоящия момент с Влад обикаляме Балканите като не се задържаме някъде за повече от 3-4 месеца. Влад е послушен и кротък, но знам, че вътрешно гори от мъка. Дано провидението излекува болката му някой ден.

 

***

 

            С разтуптяно сърце затворих древния дневник. Значи интуицията ми не ме бе подвела, въпреки добрата актьорска игра на семейство Драгомирови. Моите домакини се оказаха някакви безсмъртни същества със свръх човешки сили, съществували отпреди 5 века. Поне Владислав. Стана ми изключително гузно, че бях се натрапила в личната му история и болка. По обема на дневника отсъдих, че историите на всички от семейството ще бъдат вътре. От написаното от ръката на Антон, ставаше ясно, че не са опасни, макар да могат да бъдат. Обясних си и причината за анемията на Татяна. Колко ли от цялата история ѝ беше известна?

            Главата ми беше пълна с мисли. Бях жадна да донауча всичко, но за тази нощ беше напълно достатъчно. Скрих дневника под дюшека ми и се насилих да заспя. Мислех, че нямаше да мигна, но явно в крайна сметка съм успяла да се унеса, защото сутринта ме събуди със слънчевите си лъчи и птича песен. Скочих от леглото и набързо оправих сутрешния си тоалет. Навлякох скъсаните си дънкови къси панталонки, а нагоре- тревисто зелен потник. С особени усилия вчесах къдриците си и се запътих към господарската къща. Андрея винаги ме посрещаше още преди да съм влязла, но не и тази сутрин. За разлика от друг път, нея я нямаше. Затова пък Ралица се бе разположила в средата на дивана, облечена в розова копринена рокля, а тя самата четеше модно списание.

- Добро утро!- поздравих любезно и зачаках негативната реакция на Ралица. Без да ме погледне дори, отсече:

- Андрея я няма!- изсумтя тя- Така, че можеш да се върнеш откъдето си дошла.

- Къде отиде?- игнорирах аз заяждането ѝ. Това обаче явно събуди любопитството ѝ, защото смъкна списанието, колкото очите й да се покажат и да ме пронижат като ледени остриета.

- Това не ти влиза в работата, а сега бих желала да си дочета списанието без присъствието ти.

- Може ли да си толкова кисела и то в началото на деня?- по стъпалата лениво заслиза Владислав. Учудих се, че е у дома по това време. Беше събота. А обикновено петък вечерите ги изкарваше в развратничене, чак до понеделник сутринта.

- Я не се занимавай с мен!- отряза го Ралица и му хвърли поглед пълен с гняв.

- Както кажеш- вдигна той рамене и се приближи към мен. Сега когато знаех историята му, можех да разбера и поведението му. Той се стремеше да притъпи многогодишната болка от загубата на жена си.

- Здравей Яна!- поздрави ме той с намигане- Какви са ти плановете за деня?

- Обикновено са съобразени с тези на Анди- отвърнах- Но щом я няма...

- Ела с мен!- хвана ме той за ръката и ме затегли навън. Спряхме при басейна- Плуваш ли?- попита ме, докато сваляше дрехите си.

- Да- потвърдих засегнато- Но се боя, че нямам бански.

- Не можеш ли да плуваш гола?- попита ме той и скочи в басейна, облечен само по бельото си.

- А ти не можеш ли да си по- малко самонадеян?- попитах на свой ред. Той само се ухили самодоволно и се гмурна под водата. Не мога да отрека, че гледката на полуголото му тяло бе пленителна, но в съзнанието ми беше миналото му, в което така нахално се бях вмъкнала неканена.

- Явно няма да влезеш във водата, ако нямаш бански- изплува от басейна Владислав и преди да успея да кажа каквото и да било се бе върнал в къщата. Появи се след близо 2-3 минути и ми хвърли черен цял бански, който веднага хванах и огледах с почуда.

- На Андрея е- обясни ми блондина- Сигурен съм, че няма да се разсърди, а и доколкото мога да преценя, носите еднакъв номер дрехи. - За последното беше прав. С Анди бяхме еднакви на височина, макар аз да имах малко по- издължени пропорции. Моята приятелка вече бе обзавела гардероба ми с по- старите нейни дрехи и обувки- Цветът ли не ти харесва?- начумерено ме изгледа Владислав.

- Не- намръщих се на свой ред- Не ми харесва да си толкова нахален.

- Днес ще го преглътнеш- ухили ми се той и аз вече знаех, че битката бе спечелена от него. Профучах през целия двор и влетях бясна в къщата за гости. Набързо се отървах от дрехите си и сложих банския, който макар да беше цял, бе доста изрязан отстрани и в горната си част. Имах чувството, че гърдите ми са на показ. Не се огледах в огледалото, за да не се обезкуража, а направо грабнах една хавлия и се върнах при басейна.

- Охо!- възкликна Владислав- Доста прелести си крила под скъсените дрехи с които се обличаш.

- Продължавам да се изумявам, че успяваш в едно изречение да направиш комплимент и обида едновременно.

- Талант- ухили ми се той провокативно.

- Не- срязах го- Липса на такт и възпитание.

- Устата си!- призна той с нотка на раздразнение и възхищение едновременно- Малко са хората, които са способни да ме надприказват.

- Ха!- засмях се аз подигравателно- Повярвай ми, че го правя с лекота. Дори не се и старая- и без да добавя друго се гмурнах във водата, която бе удобно топла, попила лъчите на августкото слънце. Басейнът не бе много голям, както и дълбок. Може би не повече от 1, 70 см. Аз съм добра плувкиня, смея да кажа, и направих една дължина на басейна, за да се изфукам.

- Страхотна техника!- похвали ме Владислав- Личи си, че си отраснала край морето, но с мен не можеш да се мериш.

- Няма и да се опитвам- отвърнах му и преплувах покрай него. Без да очаквам, той ме сграбчи и прилепи тялото си към моето. Сърцето ми моментално регистрира близостта ни и започна да бие развълнувано срещу гърдите му. (Факт, който не би могъл да не забележи, предвид свръх човешките си възможности.)  Тялото му излъчваше топлина, но не усетих сърдечна дейност от негова страна. Вече знаех какво е той, затова и това не ме разтревожи, така както би се случило, ако не знаех.

- Отпусни се!- прошепна ми той еротично в ухото.- Ще накарам да се почувстваш наистина добре.- Прокара той върха на пръстите си по гърба ми и аз настръхнах по непознат досега начин. Теоретично знаех всичко за плътските удоволствия. Но едно беше да го знаеш, съвсем друго да го изпиташ- Мога да накарам сетивата ти да пеят!- продължи сластно той да шепне в ухото ми, а нежните му ръце се спуснаха по бедрата ми и ги повдигнаха около кръста му. Тялото ми само откликна на зова на неговото и ръцете ми се впиха в раменете му. Мозъкът ми бе блокирал, а Владислав знаеше това и се възползваше максимално.  И докато успея да си поема глътка въздух устните му се врязоха в моите. Силни и настоятелни. Макар никога мъж да не ме бе целувал, знаех, че едва ли има някой смъртен, който да целува така. По- късно си дадох сметка, че с минимално усилие би ме наранил. Само, че в онзи миг не мислех изобщо. Езикът му атакува устата ми с настойчивост и желание на покорител и завоевател.

- Влад!- до ушите ми достигна гласът на Ралица. Отворих очи и се огледах. Тя стоеше на ръба на басейна и ни гледаше с разярен поглед. Но освен яростта, там имаше и паника, премесена със страх, което ме обърка. Опитах да се отскубна, но Владислав ме държеше като в окови. Силните му крака, сякаш се бяха впили в дъното на басейна и той не смяташе никога да ги махне оттам.- Ума ли си загуби?!- паниката на блондинката премина в истерия- Жените ли ти свършиха?!

- Защо не отидеш да се контиш пред огледалото!- подвикна й Влад без да сваля очи от лицето ми.

- Нямаш никакви задръжки!- продължи Ралица- Едно е да чукаш наляво и надясно непознати жени, но да посягаш на персонала ни...

- Разкарай се!- този път я погледна той намръщен.

- Ако до 5 секунди не я пуснеш, ще вляза в басейна и ще ти наритам задника!- изкрещя тя. Очаквах всичко друго, но не и това. Той ме пусна и аз с омекнали крака стъпих на дъното на басейна.

- Доволна ли си?- попита я той.

- Яна- за първи път блондинката се обръщаше по име към мен.- След като се подсушиш искам да говоря с теб насаме. Ще бъда в спалнята си!- заяви тя и се врътна към къщата.

- Ледената кралица ще ти чете проповед- подвикна ми Владислав, докато плувах към ръба на басейна, където беше хавлията ми. Изтласках се на ръце и побързах да започна да се трия с кърпата. Много бавно красивият безсмъртен пристъпи към мен- Имаш ли нужда от помощ?

- Притеснявам се твоя вид помощ да не доведе до изхвърлянето ми- процедих ядосана, както на него, така и на себе си- За сваляч от твоята класа, би трябвало да подбираш по- добре сцената си.

            В ушите ми отекна гърления му смях. Бе се приближил още по- близо и с един бърз жест изтръгна хавлията от ръцете ми и с бързи и отривисти движения, започна да подсушава косата ми.

- Значи ти не се сърдиш, че те целунах, а за това, че не съм съобразил мястото?

- Не точно- отвърнах му- Ако не исках да ме целуваш нямаше да стоя послушно.

- Да стоиш послушно ли?!- отново се захили той- Начинът по който отвърна, далеч надминаваше това да си послушна, къдрокоске- е това вече ме накара да се изчервя, защото беше прав. На устата ми напираха много неща, но не можех да не изтъкна, че той имаше превес нас мен, заради магичната си същност, която явно хипнотизираше на много леко ниво. Трябваше да се пазя и от това- Мисля, че сега си относително суха и няма да намокриш скъпоценните килими на ледената кралица.

- Трябва ли да се боя?- попитах несигурно.

- Не и щом аз съм наблизо- целуна ме той по челото.

- От това не ми става по- леко- промърморих аз, докато вървях към къщата на семейството, а зад мен Владислав отново огласи двора с веселия си смях. Качих се на втория етаж и застанах пред снежнобялата врата зад която бе Ралица. Единствено тя от цялото семейство ме караше да се страхувам. Дори грамадният Емил не бе в състояние да ме стресне така, както го правеше жена му. Почуках и след 2 секунди тя застана  пред мен на прага. Изражението ѝ не се бе променило отпреди малко. Чудех се какво се бе случило в нейния живот, та да бъде винаги толкова кисела.

- Влизай и сядай!- заповяда ми тя като отстъпи за да ме пропусне в помпозната си спалня, ухаеща на скъпи парфюми. Ралица ми посочи едно бяло канапе, а самата тя остана права, разхождайки се напред- назад из помещението.

- Яна- заговори най- сетне тя- Откакто си тук ти си ми правила лошо впечатление с много твои черти, но досега не бях разбрала, че си и глупава.

- Моля?- премигах срещу нея неразбиращо- Не разбирам.

- Напротив! Разбираш много добре. Леля ти, Андрея и дори момчетата те предупредиха да стоиш далеч от Владислав, а ти какво правиш? Натискаш се с него в средата на басейна!

- Може ли да уточним нещо?- попитах я кротко.

- Обезателно...!- даде ми тя позволение да си кажа мнението по въпроса.

- Има ли някаква опасност Владислав да ме нарани физически? Да ме отвлече или изнасили?

- Разбира се, че не, но...

- Тогава- скочих бясна от мястото си- Никой да не се тревожи за благосъстоянието ми!       

- Ти си непълнолетна и докато Татяна отсъства аз и Андрея отговаряме за теб.

- Щом никой няма да издевателства над мен, може да не се тревожите. А всъщност къде е Андрея?

- Това не те засяга!- тросна ми се Ралица.

- Тогава и теб- натъртих аз- Не те засяга какво ще правя с Владислав.

            Изхвърчах от стаята, знаейки, че съм преминала границата, но не успях да се въздържа. И все пак аз не бях част от персонала, а племенница на икономката им. Вярно, че живеех под покрива им, но това не даваше право на Ралица да ми дава заповеди и нареждания, свързани с личния ми живот. Почти бягах, когато Ралица ме настигна в трапезарията на долния етаж. Когато застана очи в очи с мен, те бяха станали от сини в почти бели. По лицето й бе изписана ярост.

- Как си позволяваш да ми говориш по този начин?!- изсъска тя, пристъпвайки към мен- Жалко момиченце! Бих могла да те смачкам като хлебарка още сега!- знаех, че можеше. Това изобщо не го подложих на съмнение, но така и не разбрах, дали имаше намерение да изпълни заканата си.

- Назад Барби!- в стаята влетя Владислав- Май забравяш къде се намираш!

- Аз ли забравям?- иронично го изгледа Ралица- Поне си дръж на думата!

- Не съм се отметнал от нея- озъби й се той- А сега пусни Яна да се прибере и да се преоблече, а с теб ще си поговорим в моята стая. Яна- обърна се той към мен- Свободна си да се прибереш в къщата и по- благоразумно е да не излизаш оттам, докато Андрея не се прибере.

            Само кимнах и побързах да ги оставя да се дъвчат помежду си. Тъкмо отварях входната врата, когато от вилата дойдоха звуци на рушащи се предмети, сякаш се водеше схватка. А нищо чудно да беше и точно това, но нямах достатъчно смелост, за да се уверя сама. Изкарах целия ден в къщата за гости, гледайки телевизия, очаквайки нещо да се случи. Едва надвечер на вратата ми се почука.

- Не мога да те оставя сама и за ден- прегърна ме Андрея ухилена- Успяла си да накараш Влад и Рали да се хванат за гушите. Това си е значително постижение. Засега само аз и Емил сме успявали да го постигнем.

- Не са се наранили нали?- попитах притеснена.

- Мне- успокои ме Андрея, докато се настанявахме около малката кухненска масичка.- Но телевизорът и още някои по- дребни мебели не са имали този късмет- закиска се тя весело.

- Реакцията им е пресилена- промърморих.

- Да- съгласи се Андрея- Но Рали обеща да те наглежда, докато ме няма и...

- Аз не съм бебе, че да ми назначаваш бавачки- ядосах се на приятелката си.

- Разбира се, скъпа- потупа ръката ми Андрея- Но се притеснявах, че Влад ще се опита да ти налети... Е, изглежда, че не съм сгрешила.

- Не мога да си обясня какво толкова лошо щеше да се случи? В най- лошият случай за мен- Влад щеше да спи с мен, а аз ще се влюбя в него, а той ще ме зареже, разбивайки сърцето ми.

- И това не те тревожи?!- изумено ме попита приятелката ми.

- Сърдечната болка не е нещо ново за мен- отговорих.

- Това не значи, че трябва да я търсиш и да си играеш с огъня- опонира ми Андрея и нямаше как да не се съглася с нея- А и скоро ще почнеш училище и ще намериш по- подходящи за теб момчета.

- Аз няма да ги търся- успокоих приятелката си.

            Вечерта с Андрея и Даниел отпрашихме към Добрич на дискотека, а преди това на ресторант, където главно ядох аз. Двамата само хапнаха по няколко залъка и върнаха чиниите си на келнера. Чудех се дали забелязват колко натрапващо е станало за мен да ги гледам, че нищо не ядат или пият. Затова пък беше истинско забавление да ги наблюдавам на дансинга. И двамата, изключително пластични, направиха същински фурор в нощното заведение.

            Прибрахме се към 02:00 сутринта по моя молба. Излъгах ги, че съм уморена, а дефакто просто исках да продължа четенето на дневника на архитект Драгомиров. Щом се уверих, че Андрея и Дани са се прибрали в къщата, бързо се приготвих за сън и се разположих удобно в малкото си легло. След намирането на Влад, следваха няколко страници обяснения относно битуването им между смъртните. На няколко пъти двамата предприемат околосветско пътешествие. Антон с голяма гордост споделя, че Влад възприема изключително бързо дори и за безсмъртен. Удивляваше го и факта, че за разлика от повечето себеподобни, синът му, както го наричаше, общувал изключително лесно и естествено с човеци. Тук почваха да се появяват и първите сведения за развратното му поведение. Според думите на стария безсмъртен, Влад можел да съперничи, дори и на най- известния в историята плейбой- самия Казанова. Антон с прискърбие споделяше, че страда, заради аморалните постъпки на синът си. Интересното почваше едва след срещата им с Емил, който е едва на 3 годинки, когато го срещат за първи път. Родителите му- бедни селяни, живеещи с многолюдната си челяд в едно селце в западните български земи, където населението се препитавало главно с дърводобив.

 

 

            "... И така с Влад (който сега носеше името Владислав) се заселихме в малкото село Хвойново. Чудех се, защо ли го бяха кръстили така при положение, че едно хвойново растение нямаше тук, но пък хората бяха дружелюбни и кротки, може би защото нямаше турци в близост. Местните ни приеха радушно и с интерес. Аз и Влад се представихме за братя, които търсят място, където да пуснат корени. Купихме си малка дървена къщурка в центъра на селото и започнахме да усвояваме занаята.. Домът ни се намираше точно срещу този на едно многолюдно семейство, каквито бяха повечето български семейства по това време. Главата на семейството беше Иван. Грамаден българин дървар. Суровото му на вид лице можеше да всее страх у всеки човек, който не го познаваше, но приятелите му, знаеха с каква добра душа го бе надарил Създателя. Съпругата му Рада бе неговата душа- близнак. Красива будна българка, посветила целия си живот на голямата си челяд. Понеже бяхме съседи, а и нашия вид има притегателна сила към смъртните, Иван и Рада често ни канеха на гости и споделяха скромната си трапеза с нас. Още първата вечер у тях, очите ми се заковаха в Емил (който по това време носеше друго име, което отдавна сме зачеркнали. Моят тъмнокос син се опита да изкорени всичко което някога го бе свързвало с човешкия му живот). Той бе третото дете в семейството от общо петте. Майка му вече очакваше шесто. Емил бе единственото от всички деца на семейството, което де дубликат на баща си. Макар да беше само на 3 годинки си личеше, че ще израсте висок и едър мъж. Детето, освен,че беше весело и жизнено, още от ранна възраст имаше вроден интелект, който го караше да любопитства за всичко около него. Аз и Влад бяхме същинска атракция за него. Не се отдели от нас през цялата вечер от гостуването ни.

            С течение на времето Емил започна да се навърта около мен и Владислав и за мое огромно учудване, русият ми син, истински се радваше на детето. Многократно ги бях засичал да се забавляват заедно, играейки на какво ли не. Тогава за първи път съзирах истинска радост в очите на сина ми. В село Хвойново изкарахме три зими. Досега не бяхме се задържали на едно място толкова дълго. И когато дойде моментът на тръгването ни, нито един от двама ни не желаеше да се сбогува с мястото и хората... Но защитата на тайната ни, ни принуждаваше да се махнем, преди да са забелязали нещо нередно в нас. Обещах на Влад, че след няколко години, когато повечето от възрастните са вече покойници, ще се върнем."

 

Отново следваше обяснение къде са скитали през тези дълги години преди да решат отново да се завърнат по западните български земи. Попрехвърлих няколко страници преди да стигна до нещо интересно:

 

"...С Владислав отново се върнахме в Хвойново. След 20 годишно отсъствие отново пристъпихме в селото, което беше наш скъп дом за 3 години. По изгрев се озовахме в познатата уличка, където беше нашата къща. Нямаше нужда да питаме кое къде е, защото нашия вид освен всичко друго имаше перфектно обоняние и веднъж щом доловим нечий аромат, той остава завинаги в паметта ни. Така и на тази студена утрин, следвайки мириса на Емил се озовахме в дома му. Къщата си беше същата. По това време в историята на балканските народи съществуваше огромен застой, причинен от османското присъствие и ислямът, който бяха донесли по тези краища на света. Цели поколения не развиваха емоционално и иновативно израстване. Не беше чудно, че намерихме Хвойново същото като преди. Само, че сега вратата ни я отвори, не Рада, а най- възрастната снаха в дома. Съпруга на най- големия син на Иван и жена му. Обяснихме, че преди години сме гостували на семейството и така тя ни покани да влезем. От Божана  научихме, че Иван бе получил сърдечен арест и починал преди около 4 години след последното раждане на съпругата му, която починала, защото била вече на възраст и организмът ѝ не издържал. Понеже ароматът на Емил се носеше из къщата, попитахме и за него и тогава Божана със сълзи на очи ни разказа, че преди няколко месеца, момчето било затиснато от дърво, по време на дъроводобива и оттогава е парализиран на легло. Нито говорел, нито можел да се движи. Щом чу това, очите на Влад потъмняха от мъка. Подобна агония не бях виждал досега в него. Той веднага настоя да види Емил и Божана ни въведе в една малка стаичка с един мръсен сламеник върху който бяха положили красивото младо момче. Единственото подвижно нещо в него бяха очите му, които веднага реагираха щом ни съзряха. Със свръх слуха си дочух как сърцето му започна да бие развълнувано в гърдите му. От гърлото му се разнесе някакъв нечленоразделен звук. Младото момиче ни остави с него и отиде да си върши домакинската работа, а ние с Влад седнахме на пода до главата на Емил.

- За какво си мислиш сине?- тихо го попитах, щом видях един налудничав поглед в очите му, впили се здраво в лицето и тялото на Емил

- Не се върнах в това забравено от Бога място, за да се сбогувам с него!- отвърна ми тихо, но остро Влад.

- Какво искаш да кажеш?!- разбрах какво точно има предвид.- Опасно е да го правим!

- Не и за него!- поклати глава Влад- Той нищо не губи. Нито семейството му. За всички ще бъде облекчение да ги отървем от това бреме.

- Не искам да се разочароваш, ако магията не го избере- положих ръка на рамото му- Твърде много изстрада покрай гибелта на жена си! Това ще те съсипе, синко!

- Не ще си простя, ако не опитам!- помоли ме той- Бих го направил лично, но ти си по- опитен и ще си по- внимателен да не му причиниш по- големи вреди...Умолявам те да се опиташ да го спасиш!

Не ми трябваше повече убеждаване. Аз също харесвах момчето, но това което ме провокира да му пусна магията бе горещото желание на Владислав. Досега никога нищо не бе искал от мен. А и още един син, би изпълнил и моето сърце с обич. Същата нощ аз и Влад се промъкнахме в притихналата къща и отвлякохме Емил към гъстите части на гората, където човешки крак не ми могъл да стъпи през нощта. Емил беше буден и очите му развълнувано се стрелкаха ту към единия, тук към другия. Както обикновено се случваше, магията парализираше човешкото тяло и външно изглеждаше, че обектът е в безсъзнание, но всъщност съзнанието му беше будно и подложено на огромна агония. След няколко часа Емил отвори очи за новия си живот и ни благодари за спасяването му. Така голямото момче оцеля от трансформацията си и се приобщи към "голямото" ни семейство. Първите няколко години двамата ми сина бяха неразделни, но после Емил порасна емоционално и започна да гледа по друг начин на нещата. Израснал сред много братя и сестри, които му липсваха, той реши да се посвети на хората. Отдели се от мен и Влад и замина извън Балканите, за да учи медицина. От време на време ни пишеше писма, които пристигаха със закъснение, но знаехме, че е удовлетворен от избора си. Беше се представил и пред Съвета във Ватикана, които щом разбрали, че ми е син, го почели, както се полага и по него ме помолиха да се върна в лоното им, но аз отказах. Бях намерил истинския си дом тук и те уважиха решението ми..."

 

Отново направих пауза в четенето. Прибрах книгата на същото място и загасих осветлението. Ето, че вече знаех личната история и на Емил. За щастие при него драмата на живота му беше по- малка от тази на Влад. Той не бе загубил любими хора пред очите си с невъзможността да им помогне. Антон отбелязваше, че Емил тайно наблюдавал живота на братята и сестрите си от време на време... И бил спокоен, че с тях всичко е наред, докато не изпратил всички при Всевишния. Като се замислих, стигнах до извода, че от всички в семейството, бе най- щастлив и доволен от съществуването си. Може би изключение правеше Андрея. Зачудих се каква би била нейната история...?

 

***

 

            На следващия ден, Андрея ме помъкна по магазините, за да ме подготви за последната ми година в училище. Нови, дрехи, обувки, ученически пособия и т.н. Накрая и учебниците. За моя изненада ми бе уредила среща с класния ми ръководител. Приятна женица на около 40 години с брутално изрусена коса и дълги нокти. Малко приличаше на карикатура, но се сдържах да не се изсмея, защото двете с Андрея обсъждаха покойния ѝ свекър, който се оказа щедър дарител на училището.

- Свекърът ви беше прекрасен човек!- почти изкряка с високия си глас г-жа Петрова- Винаги толкова щедър и готов да се отзове. Беше най- големият ни благодетел- чудех се колко ли време ще отнеме, преди Андрея да извади чековата книжка пред това явно просене на пари.

-  Семейството ни ще продължи делата на г-н Антон Драгомиров- обеща приятелката ми с усмивка- Но сега с тези отговорности ще се занимава деверът ми, Владислав Драгомиров.

- О!- възкликна доволно възрастната учителка- Русият нали?- светнаха очите ѝ с някаква алчност и похот, които бяха някак грозни и твърде явни.

- Познавате ли го?- направи се на изненадана Андрея. Всички в семейството бяха перфектни актьори.

- Съмнявам се да има жена, която да не знае кой е!- отговори ѝ г-жа Петрова- Но нямам удоволствието да го познавам лично.

- В такъв случай ще му кажа да се свърже с вас или с директора за по нататъшна съвместна работа.

- Чудесно!- зарадва се класната ми, така сякаш бе спечелила от лотарията.

            Щом срещата приключи аз и Андрея се метнахме в колата, пълна до горе с покупки и потеглихме към Сърнево. Известно време говорехме върху банални теми от ежедневието, докато не се осмелих да насоча разговора към Владислав:

- Разумно ли е да оставяш Владислав да се занимава с благотворителната дейност на семейството?

- Вероятно не- замисли се тя- Особено щом има толкова жени в близост, но винаги той се е занимавал с финансите на Антон, а и е истински факир с парите. На него се дължи благосъстоянието на семейството ни.

- Дано да не ми създаде проблеми в училище- изказах на глас притесненията си, а думите ми накараха Андрея да се разсмее.

- Това ли те тревожи?

- Не обичам да съм в центъра на конфликти!- отвърнах ѝ сериозно.

- Ще го предупредя- обеща ми тя.

- По- добре недей, защото това само ще го провикира.

- Ха!- изненада се весело Андрея- За толкова кратко време си му схванала характера доста точно.

- Не е труден за разчитане- вдигнах рамене. Андрея замълча със сериозно изражение и не повдигнахме разговора, докато не стигнахме голямата вила. Андрея и аз пренесохме багажа на два курса, а после тя се извини, че с Даниел имат семеен ангажимент за вечерта и ме остави сама. Изкуших се да хвана отново дневника на Антон, но не посмях да рискувам посред бял ден. Твърде възможно беше някой да надникне през прозореца или да нахълта в къщата за гости и да ме хване как се ровя в семейните им тайни. Затова реших да почета от книгите, които "легално" бях измъкнала от семейната библиотека. Обичах да чета. Особено сериозна литература. Навремето го правех, за да забравям собствените си проблеми. А и понеже не бях особено контактна, класиците в световната проза и поезия, бяха моите приятели, утешители и съветници. На този етап от живота си, може би се сблъсквах с най- голямото предизвикателство на което съдбата ме бе подлагала. Повечето хора навярно биха си тръгнали на секундата от подобен дом, но четейки дневникът на Антон и общувайки с децата му, съзирах личностите зад фантастичната им същност. Антон споменаваше и за дарбите им, но не се бе конкретизирал досега, а аз бях изпълнена с любопитство.

Потънала в четивото си, не усетих как Емил бе влязъл в къщата за гости. Щом се озова в стаята ми остана изненадан, че съм се затворила в този топъл летен ден.

- Няма ли да излезеш да се порадваш малко на слънцето?- смръщи се той някак детински- Ако не е Андрея, ще прекарваш цялата си ваканция като каторжник.

- Ем- усмихнах му се аз развеселена- Може да не си забелязал, но аз не съм много социална личност.

- Надявам се, когато почнеш училище, това ще се промени- приседна той на леглото ми, в което се бях излегнала да чета. Усетих, че той се тревожеше истински за мен и вътрешно му бях искрено благодарна за това.

- Не разчитай на това!- затворих грамадния том- Има ли някаква конкретна причина, която те кара да нарушаваш уединението ми?- попитах го с префърцунен тон.

- Оф!- изпъшка той.- Недей да имитираш Рали, защото те ми е напълно достатъчна с превземането.

- Ха!- разсмях се аз- Нея не мога да я достигна, дори и да живея 100 години.

- Дам- ухили ми се той по братски- Исках да те поканя на вечеря...Андрея и Даниел ще са навън до малките часове, а Ралица потегли към столицата за поредната си фотосесия и няма да си дойде преди края на седмицата.

- Значи ще сме само двамата.- обобщих аз.

- Плюс Владислав- поправи ме грамадния доктор- Обеща, че ще вземе пица или китайско на идване.

- Чудно как си го убедил да остави разврата за тази вечер- прихнах аз.

- Изкуших го с игра на покер- отвърна ми Емил и се изправи на крака- Ти играеш ли?

- Не- поклатих глава- Но съм добра на шах.

- Нима?- изненада се той- Баща ни обожаваше шаха и ние тримата едва ли не, бяхме принудени да го научим- изречението завърши с такъв носталгичен тон, че сърцето ми се сви. За всички от семейството Антон беше значил твърде много, а ето, че сега тримата братя бяха останали сами. Без едничкия си родител, който ги бе посветил в безсмъртието и им е бил водач толкова много векове наред. Дори снахите му го жалеха, сякаш им беше роден баща.

- Когато кажеш може да си устроим една стратегическа схватка!- станах и аз от леглото и щом си обух обувките, последвах Емил към беседката в двора, където се намираше и барбекюто, което лъщеше от чистота. Сега, когато Татяна я нямаше, Андрея поддържаше реда в къщата и двора. Справяше се повече от отлично.

            Докато чакахме Влад да се появи с вечерята, двамата с огромния брат започнахме да говорим за общи и тривиални неща. След няма и 15 минути г-н Плейбой се зададе с огромна торба, пълна с кутии китайско в едната ръка и хартиена кутия с пица в другата.

- Италианско- китайската вечеря може да започне- тупна той яденето в центъра на масата.

- Какво те забави?- попита го Емил, докато душеше кутиите с китайското.

- Срещнах бивша любовница- отвърна Влад сериозно, което беше странно, защото той говореше за жените си с надсмешка.

- Нищо ново!- изкиска се Емил, явно не забелязал по- особеното отношение на Влад към тази му сексуална партньорка.

- Става дума за Елизабет- доуточни русият красавец и при споменаването на името на тази жена Емил рязко вдигна глава и забрави да симулира, че е гладен.

- Бет?- очите му се уголемиха- В България?

- Каза, че е дошла на екскурзия- продължи Владислав с обясненията- Срещнахме се точно на центъра. Може да се каже, че ми пресече пътя.

- Дали наистина е почивка или....нещо друго?- почти притеснено се замисли Емил- А и какви забележителности ще търси из Добрич? Била е тук милион пъти. Тази работа ми намирисва на скандал.

- Надявам се, че британското ѝ възпитание ще я спре от сцени...

- Така каза и за желязната германска твърдост на Гретхен- припомни му друга чуждестранна любовница брат му.

- Ако Елизабет се опита да създава проблеми, аз ще имам грижата да се погрижа за нея- обеща Владислав и се намести около масата в беседката.

- Не я искам в близост до дома си!- в тона на тъмнокосия мъж, долових нескрито предупреждение.

- Остави я на мен!- ядно му отвърна блондина и чак тогава се обърна към мен с брилянтната си усмивка и показа перфектните си бели зъби- Здравей Яна. Както винаги си доста тиха, че човек би си помислил, че те няма...

- Е- изгледах го с ирония- Затова пък ти правиш шумотевица като за десетина човека- при думите ми, Емил прихна неудържимо и мощният му глас се разнесе из двора.

- Ако така ръфаш мъжете, скоро няма да си намериш гадже- кисело се опита да ми го върне Влад.

- Не си и търся- изсумтях аз и станах от мястото си- Отивам до кухнята да донеса прибори и чинии- обясних и побързах да  вляза в къщата, за да се отърва от присъствието на Владислав. Докато ровичках из шкафовете, се замислих, че за първи път се чепкам така с някого. Сякаш за него беше първосигнално да се заяжда, а аз да му отвръщам. Честно казано от всички от семейството, той ми беше най- нетърпим. Дори сумтенето и мръщенето на Ралица, бяха за предпочитане пред заяждането.

            Плъзгайки подвижната врата, за да изляза, успях да сепна разгорещения разговор между двамата братя. За мое смайване двамата се нахраниха стабилно, макар и мълчаливо, пускайки едва по някоя кратка дума, колкото тишината да не стане натрапчива. Усещах напрежението във въздуха, затова щом приключих с вечерята се извиних и пожелавайки им "лека нощ", се изнизах към къщата за гости. Явно им трябваше уединение, за да разрешат семейния си проблем, свързан с една от любовниците на Владислав.

            Аз от своя страна бях жадна да продължа с четенето на фантастичния дневник. Последното, което прочетох беше за заминаването на Емил из Европа, за да учи медицина. Докато трае скитането на тъмнокосия бивш дървар из медицинските училища на стария континент. Антон и Владислав за около 10 години напускат българските земи и се отправят към Русия. Антон споделяше, че  му се искало да отиде до Истанбул, но се разколебал от странния налудничав блясък в очите на Владислав, щом му споделил идеята си. След Русия бащата и сина се отправят към Прага, където Антон учи архитектура за първи път в съществуването си, а Владислав живопис. След 3-4 години се оттеглят в някакъв провинциален град в Чехия, където местните се препитават с миньорство. Там ги открива и Емил, който мъчен от носталгия по семейството се събира с брат си и баща си.

 

            "... Колко бях щастлив, че събирах синовете си на едно място след тези дълги години. Владислав никога не се отдели от мен и това според мен не се дължеше на неспособността му да се оправи сам в големия свят, а от дълг и преданост към мен. Но освен благородните причини, усещах, че в душата му има буря. Нещо черно и опасно. Една ужасяваща причина. Той се боеше от себе си и от мъстта в сърцето си, която явно го изтезаваше вече толкова години. Страхът от това да не ме разочарова, не му позволяваше да покаже яростта си, която да изсипе върху смъртните. Гордеех се с него. Както тогава, така и сега! Изпитвах възхищение от това, че бе способен да сложи емоциите си под контрол и да не злоупотреби със силите си. Малцина от себеподобните ни, умееха да се контролират така, особено ако изпитваха толкова силни и крайни чувства. Моля се на провидението да направи така, че синът ми все някога да намери някаква утеха.  

            Минаха няколко мъгляви дни и нощи в еуфория от това, че децата ми са отново при мен. Емил ни засипваше с истории от странстванията си. С хумор сподели, че никой не го приемал насериозно като доктор, защото приличал на гладиатор. Разказа ни за срещите си и с други безсмъртни и за дарбите им и как е овладял своята собствена. Влад все още имаше известни трудности с неговата...

            През една от мрачните вечери момчетата ми доведоха на гости местно момче, син на починал миньор. Той се грижеше съвестно за овдовялата си майка, макар да бе само на 25 години. Момчето, което след броени часове щеше да се превърне в Даниел, какъвто щеше да бъде през остатъка от времето си на тази земя, се различаваше коренно от своите връстници. Състрадателен, себеотрицателен и безкрайно мил и възпитан. И Емил и Владислав бяха очаровани от младото същество. Дори го поканиха да ни гостува на следващата вечер, заедно с майка си.

            Но съдбата на бъдещият ми син не бе такава. На четвъртия ден щастието ни бе помрачено от внезапно срутване в мината. Над 50 човека бяха под земята. Цялото население се притече на помощ. Ужасът беше неописуем. Толкова смърт, страх и паника. Чувството за безпомощност и неизбежност насищаше въздуха. Писъците на жените огласяха местността. Колко майки, съпруги, сестри и дъщери загубиха любими хора под земята. Малцина се измъкнаха живи. Останалите вече бяха трупове. Няма да забравя писъкът на майката на Даниел, щом научи, че синът е един от безнадеждно затрупаните миньори. Час по- късно тя издъхна от инфаркт в ръцете на Емил, който веднага се зае да помага като доктор в импровизираната болница, която се направи около мината. Аз също започнах да помагам с каквото мога. Влад бе изчезнал. Големият ми син не понася и до ден днешен чуждата болка. Може би защото му припомня неговата собствена.

            Късно през нощта се добрах до своята къща. Емил настоя да остане нощна смяна в лечебницата и да наглежда ранените. Аз бях сам между четирите стени на малката къщичка. Колкото и години да бях битувал на земята, едва ли някога щях да приемам болките на смъртните равнодушно. Не бях заспивал от повече от 20 години, но сега имах нужда да избягам от мислите в главата си. Да не виждам грозната картина на смъртта. Нашият почти перфектен вид се отблъскваше от тленността на човеците.Тя го плашеше, отвращаваше и озадачаваше. Аз лично просто страдах. Направих опита да заспя, но за неумиращите си е истинско предизвикателство да го постигнат. При хората сънят е жизнено важен, защото по този начин тялото им се презарежда с нова енергия, докато при нашия вид е нещо подобно на медитация. Откъсваш се от околния свят и освобождаваш съзнанието си от всичко негативно. Моите усилия да избягам от писъците и труповете се увенчаха с кратък успех. Владислав, който беше изчезнал веднага след трагедията, се появи в дома ни покрит с пепел и сажди, а в ръцете му- безжизненото тяло на Даниел.

- Проникнах в мината!- превъзбуден ми заяви той, докато полагаше Даниел на своето легло. Красивото кестеняво момче едва беше живо. Младото му стройно тяло бе покрито с рани, а белите му дробове повредени от липсата на кислород. Същото важеше и за мозъка му.

- Сине...- изгледах съжалително русото си момче, защото знаех какво очакваше от мен- Не можем да спасим всички.

- Знам!- намръщи се Влад- Но това момче заслужава втори шанс. Сърцето му е пълно с добродетели и ще е жалко такъв потенциал като неговия да се загуби безвъзвратно. Ако знаех, че няма да го довърша и сам щях да го направя...- изгледа ме големият ми син умолително и за втори път не можах да му откажа. А и до ден днешен не съжалявам, че спасих Дани.

            В редки случаи съзирах този плам във Влад. През следващите няколко дни запознахме Даниел с новия му начин на съществуване. Най- ентусиазиран беше Владислав, който искрено се радваше на новия си по- малък брат. Даниел коренно се различаваше от по- големите ми синове. Прие смъртта на майка си тихо и безмълвно. Каквото и да чувстваше от загубата ѝ, той не го показа. Дани се оказа интровертен тип, но за мое голямо щастие бе пренесъл човешките си добродетели и в новата си същност. С трите ми момчета, едва ли бих могъл да бъда по- щастлив...

 

Отново следваше описание на околосветските им пътувания. Този път заедно с Даниел. Антон споделяше, че малкият му син, трудно се разделил с родината си, но пък харесал българските земи, въпреки робството и страданията на местните. Даниел се влюбил в красотата на планините, реките, езерата, тучните поляни и плодородните земи. След няколко години Дани се замонашил. Сякаш това му било призванието оттук насетне. Емил отново заминал да обикаля училищата из стария континент и да усъвършенства медицинските си познания. Антон споделяше, че и Емил и Даниел по свое му се бяха отдали да служат на човечеството. Само Влад още не можел да си намери мястото в света- нито като смъртен, нито като безсмъртен. След още няколко години (и абзаца), бащата споделяше, че най- възрастния му син го напуска и отпрашва към новия свят да си обогати познанията за света. Цели 10 години прекарва там, преди да реши отново да се завърне при семейството си.

***

За пореден път затворих черната книга с треперещи пръсти. Анализирах мислено съдбите и на тримата. Влад бе загубил жена си, която безумно бе обичал, Емил голямото си семейство, а Даниел едничката си любяща майка. Макар Антон никъде да не споменаваше директно никъде мислите си, от самите му думи лъхаше усещането, че  и тримата му синове биха предпочели смъртта пред този вид съществуване. Бяха загубили любимите си хора и всеки шанс да имат истинско семейство оттук нататък. Замислих се каква би била ситуацията, ако подобно нещо се бе случило на мен. Аз бях сама. Нямах си вече никого, освен Татяна, но така или иначе след дипломирането ми имах намерение да напусна семейство Драгомирови и дома им и да се оправям сама в живота. И колкото повече четях за тези фантастични същества, толкова по- непривлекателен ми се виждаше начина по който съществуваха. Замръзнали и неподатливи към промени (поне външни). Дори и без да бях чела повече от дневника на Антон, можех да се обзаложа, че историите на Ралица и Андрея не са по- радостни. Само, че тази нощ нямах емоционални сили да чета повече за трагедиите на семейството от безсмъртни.

             Сутринта ме събуди новият ми мобилен телефон, който Андрея ми бе подарила за новата учебна година. От другата стана беше леля ми, която ми съобщи, че до 15 септември ще си е у дома. Спомена също, че трябвало да поговорим сериозно, относно семейството ни, веднага щом се прибере. Изпитах лошо усещане да не чуя някоя фатална вест, която да преобърне отново живота ми. Въпреки това, реших първо да чуя за какво става въпрос, а след това да се тревожа, ако има нужда. Татяна се осведоми за физическото ми състояние и щом я уверих, че всичко с мен е наред, тя ми пожела лек ден и затвори. Прекарах сутринта си в пренареждане на стаята ми, така че да отговаря на нуждите ми като ученичка. Наредих учебниците си на бюрото и подредих гардероба си. Изхвърлих старите си дрехи, за да освободя място за тези, които ми бе подарила Андрея. Видях проблем с многото чифтове обувки и в крайна сметка ги натиках под леглото. Андрея най- вероятно би изпаднала в ужас, ако ги видеше така немилостиво наблъскани, сякаш се опитвах да ги накажа. Моята приятелка бе изключително педантична, относно реда около себе си. Изпадаше в същински ужас, ако не беше нещо на мястото си. Предположих, че и Ралица страда от същата мания, но не можех да съм сигурна, защото двете доста умело се избягвахме. Тя ме презираше, а аз я смятах за снобка. Обобщено- взаимна антипатия.

            Около обяд ми доскуча и реших да мръдна до града. Андрея и Татяна  ми бяха обяснили и показали къде  се намира автобусната спирка. На всеки час имаше превоз до Добрич. Облякох се в черни плътни дънки и черно поло без ръкави. Скочих в първите маратонки, които хванах и на излизане, грабнах коженото яке. GSM- ът ми беше в джоба и ако се случеше да се загубя, винаги можех да се обадя на Анди, за да мe прибере. Почти на бегом стигнах до пустата спирка и в последния момент хванах автобуса. След около 20 минути, почти празното превозно средство спря на автогарата в Добрич. Времето беше приятно топло, без да е задушно. Не че не обичах жегата. Тъкмо обратното. Колкото по- топло беше, толкова по- добре се чувствах. Спомням си как майка ми и Георги се дивяха на това и ме подкачаха, че в предишен живот явно съм живяла в пустинята като бедуин.

            Слънцето сладко препичаше над мен, а аз сложила тъмните си очила, се разкарвах по улиците на града и зяпах витрините на магазините. Нямах като план да пазарувам, защото си имах всичко от което се нуждаех. Просто се наслаждавах на разходката, слънцето, глъчката на минувачите и спокойствието да съм сама със собствените си мисли. Блуждаех безцелно из не толкова големия център, когато погледът ми попадна на табелата на огромна книжарница, част от най- голямата верига в България. Не издържах на изкушението и влязох. Макар библиотеката в дома на Антон да бе пълна с книги и аз имах позволението да ги ползвам, у мен се породи желанието да си имам свои. За мой късмет,  точно до книжарницата имаше голям супермаркет, а прикрепен към него- банкомат. В единствената дебитна карта с която разполагах, стояха помощите, които получавах като сирак, както и надбавките, които Татяна трябваше да използва като помощ за отглеждането ми. Тя обаче ги бе отказала и любезно ги предложи на мен, за да си ги харча, както намеря за добре.

            Изтеглих 40 лева, надявайки се да ми бъдат достатъчни и тръпнещо влязох в огромната книжарница. Не се учудих, че сега бе малко по- пълна. Наближаваше първия учебен ден и родителите на ученици се бяха активизирали в харченето на пари преди големия ден. Бързо преминах покрай отдела за ученически пособия и учебници и затърсих щандовете с художествена литература. За мое облекчение там беше пусто, като изключим охранителните камери над главата ми. Заразхождах се между рафтовете, четейки от време на време резюмето на някоя книга. Неусетно за мен се озовах пред творбите с фантастични елементи. Явно съжителството с безсмъртни, подсъзнателно ми оказваше влияние. Минах покрай нашумелите напоследък фентъзи бози и се отправих към по- старите. Дълго време се чудех кои по- точно ще са късметлиите. "Дракула" на Стокър го пропуснах, защото бях почти сигурна, че Антон я имаше в колекцията си, както и шедьовора на Мери Шели- "Франкенщайн". "Портрета на Дориан Грей", също бе пропуснат по същата причина. Накрая се спрях на един сборник разкази на Едгар Алън По. И за мое учудване си харесах 2 книги на Стивън Кинг. Той не беше от любимите ми автори, но ми се видя добро разнообразие от мислите относно древния дневник на Антон Драгомиров.

            Прегърнала книгите до гърдите до гърдите си, излязох на улицата с намерението да седна в някое кафене и да почета на слънце с чаша ароматно кафе. Отсрещната страна на улицата предлагаше точно такъв тип заведение и аз устремено и нетърпеливо пресякох пътното платно. Масите отвън бяха, почти незаети. Може би, защото бе средата на работния ден. Настаних се на една маса и припряно отворих едната от книгите на Кинг. Дори не бях забелязала сервитьора, който бе застанал до мен и ме чакаше да си дам поръчката.

- Мхм- прокашля се той, за да привлече вниманието ми. Когато вдигнах очи към него бях приятно изненадана от това, което видях. Момчето бе на моята възраст. Не много висок, набит със светло кестенява късо подстригана коса. Весели пъстри очи светеха на чаровно му лице. Тръпчинките, които се появиха на лицето му, щом ми се усмихна ме плениха на мига.

- Извинявайте!- тъпо му се ухилих и шумно затворих книгата- Бях се отплеснала.

- Няма проблем!- още по- широко ми се усмихна той- И аз съм фен на Кинг- посочи той с глава книгите- Но точно тези двете не съм ги чел.

- А кои?- попитах го аз и двамата се заприказвахме. Той ме остави само за момент, колкото да донесе 2 кафета и после седна до мен и живо заговорихме за литература, после за кино, докато не стана въпрос за училище. Оказа се, че той също е ученик в моето училище и моя випуск, но в съседния клас. Обеща ми, че ще ми е гид през първия учебен ден, а ако се наложи и по- нататък.

            За мой потрес Стефан Димитров флиртуваше с мен. Това беше нещо ново за мен. Не, че бях грозна или нещо такова, но явно никога не съм била толкова интересна, че да грабна вниманието на някой тийнейджър.   Сега просто откривах връстник, чийто интереси бяха сходни с моите. Стефан ми разказа за своите спортни интереси във футбола и как имал намерение да се занимава професионално с това един ден. Но докато дойде този момент и завършването на средното си образование, помагаше на родителите си в семейното заведение. Поздравих го за атмосферата, която бяха създали в кафенето и Стефан обеща да предаде комплиментите на родителите си.

            Сигурно нямаше да обърна внимание на времето, ако телефонът ми не беше звъннал.

- Здравей Анди!- поздравих весело приятелката си- В града съм. Не- отговорих ѝ припряно- Не знам кога ще се прибера.

- Вече е 18:00 часа- осведоми ме тя леко кисело- Последният автобус за Сърнево тръгва след около 20 минути от автогарата.

- Оу!- сепнах се аз, защото не си бях дала сметка, че тя се тревожеше за мен- Предполагам, че ще хвана такси.

- Нищо подобно!- сряза ме тя- Владислав се мотае някъде из града и няма да е зле да направи нещо полезно- заяви ми тя предоволна от идеята си и бързо ми затвори преди да успея да отреагирам.

- Е....- загледах се в дисплея на плоския телефон- Това беше странно- промърморих.

- Семейни проблеми?- мило се поинтересува Стефан.

- Нещо такова- промърморих аз. Мислех си, как Владислав щеше да ме открие, но си спомних от дневника на Антон, че техния вид има изключително силно обоняние и на надутия безсмъртен едва ли щеше да му е трудно да хване дирите ми.- Явно ще чакам, докато пристигне превоза ми.

            Със Стефан отново подновихме опознавателния ни разговор и аз сбито се опитах да му разкажа историята си. Тъкмо бях приключила, когато сребристото Ауди А8 се закова шумно на платното, намиращо се на метри от масите на кафенето. Всички погледи на клиентите се впериха в колата. А когато Владислав слезе от нея с целия си блясък и привлекателност всички жени на около се втренчиха в него с едни глупави погледи, сякаш бяха хипнотизирани.

            Физиономията на Влад обаче бе кисела. Изглеждаше, че никак не се радва на факта, че трябва да ми е личен шофьор. Всъщност, когато наближи до мен съзрях, че е бесен. Сините му очи светеха заплашително срещу мен.

- Знам, че снаха ми си мисли, че нямам личен живот, но всъщност не е точно така!- изсъска ми той в лицето- Не съм наемен шофьор!- с това успя да ме ядоса, както обикновено. Скочих бясна от мястото си. Винаги успяваше да ме изкара от кожата ми за броени секунди.

- Не съм молила нито Андрея, нито теб за каквото и да било!- повиших леко тон- Казах, че мога да се прибера и с такси, но снахата ти настоя да ме прибереш...

- Все тая- поклати той глава- Вече съм тук, а плановете ми за нощта- провалени- въздъхна ядно.

- Господи каква себичност!- бях изумена как успяваше да си самовменява, че света се върти около него.

- Всичко наред ли е Яна?- намеси се притеснен Стефан. Явно с Влад сме изглеждали много интересно отстрани. Почти бях го забравила, покрай разправията си с русия мъж.

- Да. Не се тревожи!- успокоих го аз- Ще тръгвам сега.

- За утре остава ли ни уговорката?- попита ме той за срещата, която си бяхме определили.

- Естествено!- потвърдих и грабнах книгите си в ръце- Ще се видим на гарата.- помахах му, докато вървях към колата, а Влад ме последва мълчаливо. Двамата непродумвайки се качихме в скъпата кола и щом си сложих колана, Влад натисна педала на газта и колата се понесе по шосето. От уредбата в колата гърмеше някакъв стар рок и имах чувството, че музиката ще ми продъни ушите, затова се пресегнах и намалих звука, така, че данданията да се превърне във фон.

- Хм- изръмжа Влад- Освен, че нямаш вкус към литературата- погледна той книгите в скута ми- явно ти липсва такъв и щом опре до музика.

            Изгледах го изумена. Чудех се как е възможно да е толкова арогантен и да си въобразява, че мнението му трябва да е и това на всички останали. Колко самотен и жалък трябва да си всъщност? Не се стърпях и се изкикотих.

- Какво?- намръщи се той като ме погледна за секунда, а после върна очите си на пътя. Вече излизахме от Добрич.

- Смешен си!- отговорих му честно.

- Смешен?!- изуми се той. Явно  беше свикнал да получава обожание от смъртните жени около себе си.

- Мхм- потвърдих, неуспявайки да одържа следващия кикот и затова сложих длан на устата си.

- Никога не съм предполагал, че някоя жена може да ме намери за смешен, а още повече едно невзрачно малко момиченце- това беше гадно и знам, че той се опита да ме нарани, но аз само това и чаках за да го затапя съвсем.

- Това би трябвало да е адски тежък удар за голямото ти его- отвърнах му засмяна- Че именно едно невзрачно момиченце те намира за смешен и, че не се впечатлява от външността ти.

- Искаш да кажеш, че не ме намираш за привлекателен?!- не повярва той.

- О, напротив!- отвърнах, предвкусвайки следващия си фатален удар, който щеше да ми донесе победата в словесната ни схватка- Физически си изключително апетитен и си способен да впечатлиш всяка жена. Дори и мен лесно би ме прелъстил, но ще е само дотам. В душевен план не можеш да ми предложиш абсолютно нищо от което се нуждая.- завърших аз и с удоволетворение гледах как физиономията му се превърна в лице на статуя.

            Никаква емоция не можеше да се определи. Очаквах, че ще побеснее от дързостта ми, но той просто сякаш замръзна. Красивите му сини очи се заковаха в пътя, а ръцете му ядно стиснаха волана.

            Целият път до Сърнево и после до къщата, премина в абсолютно мълчание от страна и на двама ни. Андрея ни чакаше в гаража. С голямо нетърпение изчаках Влад да изгаси колата, за да се махна от присъствието му. Да бъдем двамата затворени в колата не се отрази добре нито на него, а още по- малко на мен. Този мъж ме караше да изпитвам хиляди смесени чувства върху които не желаех да се съсредоточавам. Щом слязох от колата, промърморих едно кратко "благодаря" и побързах да се отдалеча от него. Той само кимна и почти профуча покрай мен и Андрея.

- Уау!- подсвирна весело Андрея- Какво си му казала?

- Истината- въздъхнах леко засрамена, че му бях причинила такова неудобство с откровеността си.- Не съм сигурна, че я понесе обаче...

- Никак даже!- кимна приятелката ми развеселена- Странно как само ти успяваш да го уязвиш така. По принцип критиката отскача от него...

- Всеки си има слабо място и явно аз имам късмета да го уцелвам с лекота- вдигнах рамене и се прозях. Макар денят да бе приятен като цяло, изпитвах умора и исках да поспя, затова веднага щом се навечерях в компанията на Емил и Андрея ( половинките им имали важна работа до късно), се извиних и се прибрах в къщата за гости, макар Андрея да искаше подробности за Стефан. Споделих с нея и Емил за срещата ми с него, за да знаят утре вечер къде и с кого ще съм. Направих го за да предотвратя повторни истерични телефонни позвънявания от страна на Андрея.

            Настаних се в леглото си и отново разлистих дневника на Антон. След дългогодишно странстване на Владислав из Америка, той се връща при семейството си, за да разкаже какво е там. Според думите му преселилите се там общества на безсмъртни, са изключително нетолерантни към човешките същества и живота им. Поради тази причина има много смъртни случаи, които хората си обясняват с болести. Антон сравняваше това с положението в източна Европа. Отваряше обаче скоба, че много местни безсмъртни продължават да се придържат към нехуманния метод да подържат вечния си живот, въпреки наложените от Антон забрани и наказания.

            След още няколко страници Антон описва назряването на първата война между безсмъртните. Бившето семейство на Антон или както често ги наричаше- "Съвета", обявяват война на американските лидери. "Съветът" иска да ги подчини на своите правила, което естествено не допада на вторите и според думите на Антон:"... и адът слезе на земята..." Като обединител и ръководител на всички славянски безсмъртни, Съвета призовава Антон да се включи. Заедно с тримата си сина и всички подчинени към които бе отговорен, "стария" безсмъртен се включва в похода срещу непокорните. Естествено нападнатите не стоят със скръстени ръце и те също сформират опълчение срещу агресора. Антон описваше природните катаклизми, които войната предизвиква, както и хилядите погубени човешки живота. Има огромни загуби и от страна на вечно живите. Насилието идва твърде много за архитект Драгомиров и той се оттегля, заедно с подчинените си. Дезертирането му предизвиква разрив в отношенията му със Съвета и те го дамгосват като предател на каузата. За изненада на Антон и тримата му сина отказват да се върнат заедно с него на Балканите. Децата на Антон искат да се утвърдят като достойни негови наследници и жадуват за военни победи и признания. Антон се връща в българските земи с една малка част от отряда си и започва своето самотно съществуване отново, но този път с тревога за синовете си.

            Три години след започването на войната, Емил също напуска битките и се връща при баща си. Година по- късно същото прави и Владислав. Даниел се завръща едва след 7 години. Временно се установява някакъв официален мир, но се започват подмолните тактики и удари в тила. Антон обяснява как американците бързо набират сили и хъс, плюс стратегическо увеличаване на бройките си. Откликът от страна на европейците е същият. На няколко пъти Съвета отправя молба към Антон да се включи в новото превъоръжаване, но той категорично отказва лично да се присъедини. Британецът дава пълна свобода на подчинените и на синовете си сами да решат дали да участват отново или не.

            През идните векове синовете му периодично, но временно удрят по едно рамо на Съвета, но нито един от тримата трайно не участва в битките. Антон с горчивина описваше безконечността на сраженията и загубите. Много често схватките на безсмъртните се смесват с тези на хората и тогава жертвите достигат до епидемични цифри. Около 1740 година Емил заминава за Ирландия като доктор и се застоява там близо 8 години, преди да се завърне у дома при братята и баща си. Според думите на Антон, това отсъствие на Емил било най- дългото, без нито веднъж да се прибера при семейството си. Завръщането му обаче, е съпроводено от странно и необичайно за него поведение. Кисел, суров и затворен в себе си, той не обелва и думичка за това което става с него:

 

            ....Най- веселото ми и жизнерадостно дете линее пред очите ми, а аз не знам какво го гнети, за да му помогна. Влад и Даниел се опитаха неведнъж да узнаят нещичко, но Емил упорито мълчи. По цели нощи скита из горите и планините, а през деня се затваря в стаята си и гледа в една точка..."

 

            Това състояние на Емил се запазва близо година, когато за изненада на Антон и другите му двама сина, един слънчев есенен следобед на прага на дома им застава една прелестна руса безсмъртна, която търсела Емил. Проследила аромата му до къщата. По същото време обаче, търсеният от нея мъж липсвал. Но Антон я поканил да остане и да го изчака.

 

            "...Името ми е Рейчъл- представи се ирландката на мен, Влад и Даниел. Говореше на английски и това ми донесе носталгия по рожденото ми място и човешките ми корени.- Безсмъртна съм от близо година- започна да разказва прелестната девойка- Емил беше доктор в селото в което живеех тогава. Когато се запознахме аз бях загубила съпруга си, малко след като разбрах, че очаквам дете. Мъжът ми бе от знатен род, но се ожени за мен, въпреки, че аз бях обикновено селско момиче. Беше запленен от красотата ми, а аз от отношението му към мен. Семейството му не прие този брак и го лишиха от наследството и титлите му и се наложи да водим обикновен живот, но въпреки това бяхме щастливи в продължение на година. Тогава мъжът ми пострада, докато цепеше дърва. Раната на крака му бързо се инфектира и за 2 дена го загубих- въздъхна младото момиче- Само на 21 годишна възраст останах вдовица. Абсолютно сама и с дете на път. Бях загубила всякаква надежда, когато съдбата ме сблъска с Емил- произнасяйки името му, очите на русото девойче светнаха с особен блясък.- Той ме взе под крилото си и обеща да се погрижи за мен и детенцето ми. Не ме подведе нито за миг. Преместихме се в друг град, където никой не ни познаваше и се представихме за двойка, за да не предизвикаме проблеми, че споделяхме един покрив.

- Знаеше ли тогава какъв е?- попита я Даниел, а тя му се усмихна чаровно.

- Не точно. Но като жена усещах нещо странно в него, макар той никога с нищо да не показа, че не е човешко същество.

- А ти кога се присъедини към нас?- малко грубо я попита Влад. Това момче нямаше почти никакво чувство за такт.

- В нощта на раждането...- отвърна Рейчъл намусена срещу нахалния въпрос. Още тогава и двамата не си допаднаха- Болките почнаха месец по- рано, през една тъмна безлунна нощ. Изкарах с писъци Емил от леглото му, на което се преструваше, че спи. Спомням си смътно, че когато нахълта в сумрачната стая вече се мятах от болки. Наясно съм, че тогава Ем даде всички от себе си, но имаше проблем и с мен и с бебето. Синчето ми се роди синьо и бездиханно, а аз бях с кръвоизлив и щях да си отида не много след него. Бях съсипана от емоционалната и физическата болка. С блян зачаках смъртта, дори смътно си спомням, че помолих Емил да ме остави да си отида, но той ми заяви, че по- скоро ще влезе доброволно в пъкъла, отколкото да се предаде. Това бяха последните му думи преди да загубя съзнание от недостига на кръв... и да започне трансформацията ми.

- Съжалявам за загубата ти!- хванах красиво изваяната ѝ ръка. Докато ни разказваше бе изживяла наново кошмара от човешкия си живот. Неясно защо, но нашия вид помни най- добре именно тези последни човешки мигове. Сякаш едно малко напомняне за това откъде идваме и в какво се превръщаме...

- Брат ми никога не те е споменавал!- отново изключително грубо се изказа Влад, а очите на Рейчъл го пронизаха със синия си гневен поглед.

- Няма причини да го прави!- промърмори тя ядно- След като отворих очи за новия си живот и брат ти ми разказа какво се е случило, бях разярена. Повече от всичко исках смъртта, а той ми беше отнел всяка възможност за нея. В онзи момент му наговорих ужасни думи. Нараних го. Месеци по- късно осъзнах, че Емил е постъпил така от обич. Толкова векове е бил сам, а ето, че сърцето му се бе отворило за мен и любовта. Не се съобразих с чувствата му, макар да бе направил толкова за мен. Избягах от него. Напуснах го след седмица от превръщането ми. Предадох го- лицето ѝ придоби едно покъртително тъжно изражение.

- И какво търсиш тук сега?- отново я запита Влад, а това преля чашата на търпението ми.

- Ако не можеш да се държиш прилично с гостите ни, по- добре напусни!- наредих му аз, крайно огорчен от липсата му на състрадателност.

- Както кажеш- вдигна той безразлично рамене и скочи през отворения прозорец.

- Извини го!- засрамено помолих Рейчъл за разбиране- Той също има отворени рани.

- Емил ми разказа- кимна тя- Но това не е оправдание за злобата му.

- Влад е меко казано нетолерантен- включи се и Даниел- И може да ти прозвучи грубо, но аз ще повторя въпроса му. Защо все пак си тук?

            Рейчъл нямаше време да отговори, защото Емил нахълта като дивак в къщата. Несъмнено бе доловил аромата на красивата ирландка. Досега не бях виждал лицето му да сияе по този начин. Може би само когато беше дете.

- Здравей Ем- поздрави го тя с плаха усмивка на английски.

- Рейч?- заекна Емил- Какво търсиш тук?

- Теб!- простичко му отвърна тя, приближавайки се към него. Щом ги делеше по- малко от метър разстояние, Рейчъл протегна ръка и положи длан на дясната му буза- Имах нужда от размисъл и възможност да преодолея скръбта си по изгубеното...но вече съм наясно какво имам в този нов свят и съм наясно със себе си и ако все още ме искаш, бих те последвала до всяко кътче на земята...

            Тя не успя да довърши изречението, защото Емил я бе грабнал на ръце и я въртеше из стаята, прегръщаше и викаше от щастие. Няколко дни по- късно направихме и първата им сватба. През идните векове се повтори на няколко пъти в различни страни и места, но със същото вълнение, което изпитваха още в началото на брака си. След церемонията снаха ми реши да си смени името на българското Ралица. Аз лично се нагърбих със задачата да я науча на езика, а после се заех и с обучението на дарбата ѝ. Единственият недоволен от появата на Ралица се оказа Владислав. Той не спираше да показва открито антипатията си към най- новия член на семейството. За разлика от него всички останали се радвахме на женското присъствие на момичето в дома си. Сякаш Ралица вля нов живот в него, макар все още да страдаше по загубата на детето си. Истинският  проблем на русокосото момиче се появи няколко години по- късно, когато невъзможността ѝ да стане отново майка, започна да я разяжда. Гневът ѝ срещу природата ни, се изсипваше най- често върху заядливия ѝ девер и двамата почти не пропускаха случай да се сбият....

            По- мъчително ми беше, когато виждах Ралица, загледана някъде в пространството с празен поглед да проклина на ум съдбата си. Добре, че беше жизнерадостния характер на Емил, който успяваше винаги да върне усмивката на лицето на жена си...

 

           

            Тук очите ми се замъглиха и чак тогава разбрах, че се бях разплакала от историята на Ралица. Нейната човешка история не бе по- малко трагична от тази на момчетата, но въпреки това, тя се бе стегнала и бе направила Емил щастлив преди векове, а и сега толкова години по- късно. Отсега нататък щях да гледам с други очи към по- възрастната снаха на Антон и да проявявам разбиране към киселите ѝ настроения.

            Забелязах, че бях минала средата на дневника. До края му не оставаше много и аз силно се надявах да намеря в него и личната история на Андрея. Поемайки си солидна глътка въздух, отново потънах в историята на семейство Драгомирови.

            Антон описваше няколко сравнително спокойни години за семейството. Караниците между Влад и Ралица ескалират и егоцентричният Антонов син отново заминава за Америка, а най- малкия брат решава да посети студените руски земи, за да остане за малко сам със себе си. Заседява се там близо 10 години през които си идва у дома за съвсем малко и нарядко, след което бърза да се връща обратно.

 

            "...Знаех, че Даниел е открил нещо в Русия, но също така знаех, че най- младият ми син щеше да сподели, когато е готов да го направи....

            ... През 1766 година той се появи в дома ми, водейки стройна и засмяна като слънце брюнетка с кестенява коси, приличаща на горска нимфа. Момичето кипеше от живот и силни емоции, които не се привични за безсмъртните. За първи път се запознавах със себеподобен, който толкова да се наслажда на съществуването си. Андрея бъбреше постоянно и не се задържаше на едно място за повече от няколко секунди. Дори когато седеше (а това се случваше изключително рядко), сякаш бе в движение. Напълно контрастираше на Даниел по характер и именно това някак ги допълваше идеално. Имах страхове как щяха да се спогодят с Ралица, но притесненията ми бързо изчезнаха. Двете се сработиха идеално и изцяло поеха домакинството и грижите за къщата и домашните животни, които отглеждахме тогава. По цял ден бяха заедно. Пееха, шиеха или събираха цветя и билки из поляните и горите.

            Беше минал месец от сватбата на Даниел и Андрея, когато двете ми снахи отново бяха на една от дългите си разходки из гората, а аз се възползвах от ситуацията, тактично да попитам сина си, как я бе срещнал.

            - За пръв път я видях, когато беше на 10 годишна- започна разказа си той- Работех като помощник в местната църква, когато един мъж с подпухнало от плач лице нахълта и започна да пита за свещеника, който точно този ден бе заминал извън градчето. Мъжът бе отчаян. Каза ми, че малката му дъщеричка умирала, а нямало кой да ѝ прочете една молитва преди да си отиде. Съжалих мъжа и си предложих услугите. Няма да ти описвам как ми благодареше, докато ме въвеждаше в богатия си дом. Щом ме въведе в красиво обзаведената стая на детето си, тогава за първи път съзрях Андрея. Беше легнала в едно огромно легло, но умираща от някаква болест, която я мъчила от бебе. Била е на косъм на смъртта толкова много пъти, че дори и тя не можеше да ги преброи. Когато обаче пристъпих в сумрачната стая и огледах малкото същество, свръх сетивата ми помогнаха да открия, че този път наистина си отиваше. Нямам медицинските способности на Емил, но и без тях разбрах, че на следващия ден ще се прави погребение. Майката на Андрея тихичко плачеше застанала на колене до леглото на дъщеря си. Докато отчаяния баща трепереше панически до мен. Цялата атмосфера в къщата беше пропита с мъка и страдание.

            Мъртвото ми досега сърце, за първи път се разбуди, щом очите ми срещнаха нейните. Толкова невинна и малка в болестта си, която я бе изсмукала до кости. Нямаше сили дори звук да издаде. Малките ѝ очички се впериха в мен с едно детско любопитство, което дори приближаващата смърт не можеше да ѝ отнеме. Още тогава изпитах силно възхищение към този малък човек. Въпреки напускащите я сили Анди не преставаше да се бори.

            Прочетох ѝ молитвата, както си му беше редът и напуснах пребогатия дом. Въпреки финансовите си възможности, родителите ѝ не можеха да използват парите си за да спасят единственото си дете. Покрусен от цялата им човешка трагедия и безпомощност се върнах в малката черквичка и за първи път от незапомнено време се помолих истински сърдечно на провидението да не позволява тази млада и невинна душа да напусне този свят. Обезпокоих всички богове, които знаех, за да ги моля за помощ. Макар тогава още да беше дете, подсъзнателно вече я бях избрал за моя спътница в безсмъртието си.

            На сутринта баща ѝ отново нахлу развълнуван в Божия храм, но този път щастлив. Целуна и двете ми ръце и заяви, че Андрея бе прескочила и този път трапа. От този ден нататък аз бях най- желаният и чест гостенин на семейството, което се оказа обвързано в кръвно родство с царското семейство на Русия.

            Ден след ден наблюдавах как Андрея с безкрайната си воля за живот не позволи на болестта ѝ да я унищожи. Момичето заякна и се подобри до смайващи медицината нива. През честите ми посещения, които тя обожаваше я засипвах с всичките ни семейни приключения, представяйки ги като вълшебни приказки, които тя поглъщаше с особено внимание и интерес. Надявах се, историите ми да я разсейват от постоянните болки, които я мъчеха.

            Понеже цял живот бе прикована в леглото си, Андрея жадно поглъщаше всяка моя дума. Задаваше ми проницателни въпроси, нетипични за човек на нейната възраст. Момичето беше схватливо още тогава и около година след запознаването ни тя откри различността ми от хората. Попита ме директно и аз ѝ казах какво съм. После надълго и нашироко ѝ описах нашия свят до най- малките подробности. Светът на фантастичното сякаш ѝ даде нов прилив на сили и воля. Ядеше повече, заякна и дори започнахме да излизаме на кратки разходки из градината на имението.

            Един ден като на шега я попитах на какво според нея се дължи подобряването на състоянието ѝ и тя ми заяви, че има намерение да се запази жива, докато порасне достатъчно, за да мога да я спася от този ад в който се бе родила и израснала. Останах потресен. Единствено волята ѝ надвиваше болестта и смъртта. Андрея ненавиждаше този начин на съществуване и не я винях, че искаше да се отърве от него. Дадох ѝ дума, че ще съм до нея, докато иска. Затова и толкова рядко си идвах у дома. Заминех ли по- далеч тя се влошаваше. Залиняваше без присъствието ми около нея. Родителите ѝ почти ме прибраха в дома си, само и само Андрея да е щастлива и в добро здраве, доколкото е възможно.

            Като по чудо Андрея издържа цели 10 години в почти постоянна агония. Веднъж ми бе споделила, че мислела за самоубийство, но знаела, че ще ме нарани, затова се отказала. Дори не мислеше толкова за семейството си, колкото за мен...- тук синът ми замълча за момент, обхванат от силни емоции. Колко ли бе страдал и колко ли се бе страхувал за живота ѝ мислейки, че във всеки един момент, болестта може да му отнеме любимата. Десет дълги години изтезание и за нея и за него.

            - В последната нощ на човешкия ѝ живот- отново Даниел се върна към разказа си- Помислих, че съм закъснял. Бях изпратен до някакво близко село да опея един мъртвец, когато получих съобщение от бащата на Андрея, че тя е много зле. Родителите ѝ я оплакваха за сетен път, но онази нощ имах основания да го правят. Щом я съзрях помислих, че съм закъснял. Едва долавях сърдечен ритъм. Измислих някаква причина и помолих родителите ѝ да напуснат стаята ѝ. Щом останах сам с нея не се забавих да пусна магията в тялото ѝ, надявайки се да я спаси. Понеже Андрея бе в безсъзнание не издаде и звук, когато зъбите ми пробиха деликатната ѝ кожа. След това я вдигнах много нежно на ръце и скочих през прозореца. Потърсих убежище в един изоставен хамбар на километър от градчето в което живеехме.

            Наблюдавах как тялото ѝ започна да се променя. Издължи се и заякна. Бузите ѝ загубиха смъртната си бледост, а се обагриха с приятен розов оттенък. Косата ѝ стана мека като коприна и с този наситен кестеняв цвят, който има и сега. Скулите ѝ също се измениха и от следите на болестта не остана и помен. Дори за мен тя стана неузнаваема. Но не мога да ти опиша еуфорията ѝ, щом отвори очи и почувства новото си тяло. Досега бе изкарала целия си живот, затворена между 4 стени. Понеже не можех да си представя да я задължа да остане с мен от благодарност, че съм ѝ подарил безсмъртие, аз я освободих за да може да разполага със себе си сама оттук насетне. Тогава тя ме изуми с откровението си, че само обичта ѝ към я бе запазила жива толкова години и сега нямала намерение ме пусне никога далеч от себе си. Ето така се озовахме  на прага ти татко.- завърши синът ми историята си.

- Сега вече мога да си обясня ентусиазмът ѝ към този живот- потупах окуражително сина си по рамото- А ти си проявил изключително търпение и сила през всичките тези години- сигурен съм, че гордостта която изпитвах към сина си тогава не бе останала незабелязана от Даниел. От тримата ми сина, той бе най- самокритичен и рядко проявяваше някаква суета.

- Тя е силната татко!- поправи ме той усмихнат- Само се надявам един ден да не съжалява за това, че се е превърнала в безсмъртна. Ралица страда много...

- Едва ли сине- побързах да предотвратя нова вълна самобичуване от негова страна- Андрея просто не е така устроена. Все още е толкова невинна, сякаш е дете и като че ли завинаги ще си остане такава.

- Дано да си прав, татко!- благодарствено ми се усмихна Даниел и се загледа към гората, откъдето се чуваше песента на любимата му..."

 

 

            Последната страница от дневника бе обобщение на всички истории в него. Антон описваше с голямо задоволство, че двама от синовете му, не само се бяха сдобили с половинки и открили любовта, но и донесли в семейството радостта и щастието. Антон с благоговение благодареше на съдбата, че се бе сдобил с две дъщери, които обожаваше не по- малко от синовете си. Огорчението идваше единствено от най- голямото му дете:

 

            "...Какво ще се случи с душата на сина ми, ако продължава да виси над тази бездна?  Отдавна бях разбрал, че Владислав ненавижда смъртните, заради способността им да умират. Мразеше и безсмъртните заради безчувствието им. Подозирах, че изпитваше неприязън и към самия себе си.

            От няколко лета братята му са семейни и щастливи, а Влад се огорчава от това. Често ги обижда и им се подиграва, че са станали мекушави. Дразнеше Ралица и почти всеки ден двамата стигаха до физическа саморазправа. Единствената слабост на русия ми син беше Андрея. Само нея допускаше до себе си и то в редки моменти на добро настроение. С останалите от нас се държеше отвратително. На Емил скоро му писна и той и жена му се отделиха от нас и заминаха към морето. Не мина много време и Даниел последва примера на по- големия си брат. Двамата с Андрея се устроиха в Стара планина, където Дани собственоръчно построи скромна къща за него и жена му. Аз и Влад останахме сами, както беше в началото. Той обаче забеляза, че ми липсват останалите от семейството, затова тръгна отново да странства. Не искаше да угнетява никой с болките си. Аз пребивавах известно време ту при единия си син, ту при другия. От време на време Влад се появяваше, придружен от някоя безсмъртна. И с всяка следваща, надеждите ми да открие тази, която ще излекува раните му, се топяха като пролетен сняг.

            Цялото поведение на Влад ми се струваше пресилено, докато не разбрах това, което наистина го мотивираше да се държи така. Той не искаше да спре да го боли. Болката бе единственото нещо, което му напомняше за обичната му Катерина."

 

 

            Това бе последното писание в древния дневник. Предположих, че имаше и други книги, проследяващи съществуването на семейство Драгомирови. И бих се обзаложила, че бяха в тайния шкаф, откъдето бях изровила този в ръцете ми. Това, което бях прочела бе като биография на всеки член на семейството. Кой е и откъде идва. Другите книги най- вероятно бяха свързани със специалните им сили. Или пък разкази и описания на битките в които са участвали. Не че не бях любопитна за още информация, но вече бях прекалила с навлизането в личния им свят. Да не споменавам връщането на тази книга, която бях задигнала. Не можех да си представя как биха реагирали на вмешателството ми.

            Скрих книжката на обичайното ѝ място и изгасяйки осветлението се опитах да заспя. Безуспешно. С големи усилия притворих очи в малките часове на нощта и сънувах Влад. Но не както аз го познавах- арогантен и хаплив, а такъв какъвто го беше описал Антон в дневника си- тъжен, агонизиращ, смирен и....плачещ.

 

 

***

 

            На следващия ден закусих набързо, взех си душ, облякох се в типичния за мен стил- дънки, тениска и маратонки и потеглих за града с градския транспорт. Отивах на среща със Стефан. Първата ми среща изобщо. Радвах се, че сред морето от паранормално около мен се бе появил той. Нормално момче като мен.

            Този път Андрея лично щеше да ме върне в Сърнево, затова и времето не ме притискаше. Със Стефан цял ден обикаляхме Добрич и той ми обясняваше всичко по- важно и интересно за града. Докато се разхождахме из улиците си говорехме за какво ли не и за няколко блажени часа успях да избягам от мислите, които малкият дневник на Антон бе зародил в главата ми. Беше ми изключително лесно да общувам със Стефан. Той беше забавен, мил и изглежда искрено ме харесваше. Понеже беше истински кавалер настоя да ме изпрати лично до дома ми и за тази цел помоли един от приятелите си с кола и книжка да ни метне до Сърнево.

            Чак когато стигнахме до голямата порта на имението, Стефан събра смелост и ме целуна за лека нощ, а после засрамен ми каза "довиждане" и побърза да влезе обратно в колата. А аз с приповдигнато настроение от първата си истинска целувка, тръгнах почти подскачайки към къщата за гости. Минавайки през задния двор обаче се натъкнах на цялото семейство Драгомирови. Напълно бях изключила, че днес е пълнолуние. На всяко такова, не пропускаха да се съберат в градината. Засрамих се, защото с техните свръх сетива бяха чули всичко случило се между Стефан и мен. Но все пак трябваше да мина покрай тях за да се прибера в къщата за гости.

- Как мина вечерта ти?- целуна ме Андрея щом се приближих към лагерния огън.

- Доста добре всъщност- с усмивка ѝ заявих аз и се настаних сред тях на зелената трева.

- Личи ти- ухили ми се Емил и ми намигна палаво.

- Ще се видите ли отново?- попита ме Андрея като типичната тийнейджърка.

- Обезателно. Съученици сме- отговорих ѝ през смях, наблюдавайки емоциите ѝ.

- Не това те питам- намръщи ми се тя превзето.

- Знам- прегърнах я и аз и двете се закикотихме в един глас.- На моменти забравях, че цялото семейство не са човешки същества, а безсмъртни божества от които трябваше да се пазя- Ще се видим пак.- отговорих все пак на въпроса и задоволих любопитството ѝ.

- Отваряй си очите с това момче!- най- ненадейно се обади Владислав и ме изгледа странно.

- Какво имаш предвид?- озъбих му се аз, защото подозирах какво щеше да изтърси.

- Това полудяло от хормони момче, може да се възползва от неопитността ти- изплю той камъчето с което мина границите на търпението ми.

- Ха!- присмях му се- Само защото ти го правиш с всяка жена, изпречила се на пътя ти, не означава, че всеки мъж на тази планета е безчувствен кретен, който си играе със сърцата на жените.

-Туш, брат ми!- гръмогласния смях на Емил огласи целия двор, а останалите от семейството дружно се присъединиха към него. Дори и Ралица.

- Давам ти приятелски съвет!- Влад отново бе сложил киселата си физиономия- А ти както винаги си готова да ми издереш очите.

- Не желая точно съвети от теб- отвърнах му гордо- Ти най- малко имаш моралното право да ме предупреждаваш, каква опасност крият другите мъже.

- Отново туш!- този път възкликна впечатлен Даниел. Явно досега не бяха срещали жена, която да не въздиша по него.

- Извинете ме!- изправих се на крака- Настроението ми е добро и желая да го запазя такова, така че ще си лягам. Лека нощ!- помахах им и се запътих към къщата за гости.

            Аз побързах да си отида в стаята, за да почета малко една от книгите на Кинг и междувременно да измисля как да върна на мястото дневника на Антон Драгомиров. След около час компанията загаси огъня и се прибра в голямата къща, а аз още не бях измислила какво да направя. Едва ли Андрея щеше да ме пусне сама в семейната библиотека... Започнах да се отчайвам.

- Над какво умуваш?- стресна ме Владислав, кацнал на перваза на отворения ми прозорец, сякаш бе стоял там през цялото време. Инстинктивно посегнах и сложих ръка на мястото, където криех дневника. Шок порази ума ми, когато констатирах, че не беше под дюшека ми.

- Дневникът на баща ми, който така панически търсиш, е в сейфа още от обяд- заговори отново Владислав- усетих как по тялото ми започна да се стича студена пот.

- Спокойно!- скокна безшумно в стаята ми Влад- Лично аз я върнах в сейфа и никой от семейството не знае, че си наясно....със същността ни.

- На никого няма да кажа!- преглътнах аз, щом той приседна на леглото ми.

- Вярвам ти!- сериозно ме изгледа Владислав със сините си проницателни очи- Не че някой би повярвал, но все пак оценявам дискретността ти.

- Кога разбра, че чета дневника?- отрони ми се от устата.

- Беше в началото на книгата, когато надникнах през прозореца и те видях да я четеш- усмихна ми се той с онази тъжна усмивка, която ми припомняше какво бе преживял.

- Защо не ме спря?- изумена го попитах.

- Това е добър въпрос...- замисли се Влад- Не знам. Може би защото исках да разбереш за нас. Ти си втория човек след Татяна, който е наясно с истинската ни същност.

- Предположих, че тя знае.- смотолевих аз. Все още бях изключително изплашена, че бе разбрал какво съм научила от дневника.

- Странно е, че на теб не ти влияе нашето присъствие, така както на нея и като цяло на останалите хора- хвана нежно той дланта ми, която трепереше върху белия чаршаф на леглото ми.- Какво мислиш за цялата лудост?

- Трудно ми е да го обясня- реших да бъда честна- Не ви приемам за нещо по- различно от останалите хора и мен самата. Може би защото никога не съм виждала каквото и да било от нечовешката ви природа.

- А искаш ли?- най- ненадейно ме попита той и лицето му се озари от една детска и весела усмивка, която рядко се задържаше на иначе красивото му лице. Нямаше как да не му отвърна също ухилена като хлапачка.

- Ако ще е безопасно, защо не?!- поставих лявата си ръка върху неговата, която пък беше покрила дясната ми на леглото.- Благодаря ти, че не си ядосан от вмешателството ми в личния живот на всички от семейството.

- Няма за какво да ми благодариш. Чувствам се облекчен, че не трябва да те лъжем вече и да разиграваме целия цирк.- и тъкмо бе завършил изречението, когато се наведе към мен и ме целуна по устните. Първо леко, почти ефирно, а след това настоятелно и страстно.

            Не съзнателно отвърнах на тази целувка. Нямаше нищо общо с начина по който ме бе целунал Стефан. Влад бе властен и покоряващ и знаех, че много лесно би ме накарал да му се отдам без задръжки. Най- откаченото в цялата ситуация беше потребността от допира му върху мен. Като нуждата от въздух и вода. Една предупредителна мисъл мина през съзнанието ми и ми напомни, какъв беше Владислав Драгомиров. Наясно бях, че ако позволя по- нататъшни волности щях да развия пристрастеност към него...Или поне към тялото му.

- Искаш ли да спра?- откъсна се той от устните ми, за да вдиша аромата на косата ми.

- Мне...- прошепнах аз, все още опиянена от ласките, които си бяхме разменили. Докоснах леко с устни брадичката му и той засмя за пореден път тази вечер.- Но точно заради това мисля, че трябва да го сториш.

- Корава си!- прокара той език по ухото ми, а след това леко го захапа и цялото ми тяло по сигнал сякаш изстена вътрешно. Сърцето ми, сякаш щеше да изскочи от гръдния ми кош. Що за способност имаше, че ме принуждаваше да стоя като хипнотизирана?!

- Напротив!- с последни капки воля и самоконтрол се отдръпнах от него- Точно сега съм податлива на магнетичното ти влияние, поне физически- побързах да уточня.

- А емоционално?- попита ме той някак преценяващо.

- Там сме доста далече един от друг- отговорих му откровено- Ние дори не се харесваме като личности.

- Не съм на същото мнение- поклати той глава, несмъкващ красивите си очи от мен.- Яна, ти си много интересна личност. Интелигентна за годините си, смела щом живееш в къща пълна със странни същества и толерантна към различността им. Не си мисли, че единственото, което виждам в теб е само едно секси тяло.

-Уау!- възкликнах непресторено- Не очаквах подобно наблюдение от теб. За себичен мъж какъвто си ти, си обърнал голямо внимание на една обикновена смъртна.

- Ти си всичко друго, но не и обикновена.- приближи се отново той към мен и погали лицето ми с върха на пръстите на лявата си ръка- Интригуваща си!

- Няма да правя секс с теб тази нощ!- отрязах го окончателно и се отдръпнах назад. Все още имах воля да се противопоставя на неговия чар и на моя собствен нагон.

- Добре!- предаде се той, но без да е огорчен от отказа ми. Вероятно смяташе да опита отново, по- късно.- Какво искаш да правим тогава?

- Моля?- скочих от леглото- Няма ли да си тръгнеш ядосан или поне малко засегнат от отказа ми?

- Не- кратко и бързо ми отговори Влад- Както вече ти казах Яна,  намирам те за интересна и извън първичното ми влечение.

- Изненадана съм.- най- сетне успях да промълвя. Знаех как говореше за жените и как се възползваше от податливостта им. Да не споменавам за дългите истории, които Емил и Андрея ми бяха разказвали за сексуалните му подвизи.

- Аз също- ухили ми се той отново- Искаш ли да ти покажа нещо от вълшебната си същност?

- Сега ли?- погледнах аз часовника си, който показваше, че минава полунощ.

- Освен ако не ти се спи...- изгледа ме той очакващо.

- Не ми се спи!- отвърнах бързо от страх да не си промени намеренията. Влад доста бързо минаваше от една вълна на друга.

- Тогава се облечи малко по- дебело, защото смятам да те заведа на едно малко по- хладно място.

- Нали ще е в границите на държавата?- притеснена го попитах, докато се вмъквах обратно в дънките си, обувайки чорапи. Грабнах първата блуза с дълъг ръкав, която ми попадна пред очите и вече бях готова.

- Обещавам да бъде!- продължи да се усмихва той- По- добре вземи и това!- подаде ми коженото яке, висящо на облегалката на въртящия стол пред бюрото.

- Ти няма ли да се преоблечеш?- попитах го щом забелязах, че не помръдва от мястото си.

- Не ми е нужно.- отвърна той- Моят вид не усеща температурите, така както твоя...

- Нима?

- Да- Влад плавно пристъпи към мен- Тя почти не ни влияе. Нито ниските, нито високите градуси ни притесняват особено.

- Колко удобно!- подметнах саркастично и видимо завистливо, на което Влад се ухили доволно.

- Имаш ли проблем с високите скорости?- зададе той следващия въпрос, преди да тръгнем към общото ни приключение.

- Колко високи?- вече започнах да изпитвам тревога.

- Да кажем 200 км/ч.?- зачака реакцията ми той.

- Не мисля, че някого съм пътувала с толкова- изсумтях- Защо ме питаш?

- Ще разбереш- изскочи той през отворения прозорец, а аз го последвах. Съответно не толкова пъргаво и не толкова грациозно.

            Малко преди краката ми да опрат земята, Владислав ме хвана във въздуха и с много тихо шепнене ми заговори:

- Затвори си очите и не ги отваряй, докато не ти кажа.- тогава ме прегърна, почти като малко дете и щом клепачите ми се затвориха, усетих с каква нечовешка скорост побягна.

            Ушите ми писнаха и ми се прииска да не се бях съгласявала с тази лудост. Усещах вятъра да се блъска немилостиво в лицето ми и сълзи избиха в очите ми, но не ги отворих, както ми беше заръчал моя откачен безсмъртен. Здраво държах врата му, обгърнала го здраво с ръцете си и притисках лицето си в топлите му гърди. Това помогна донякъде. Поне лицето ми не беше изложено на нощния вятър.

            Нямах представа колко време сме пътували и закъде. Изведнъж усетих, че спряхме. Пищенето в ушите ми беше изчезнало и вместо него се появи едно буботене. Сякаш някой ми говореше през зле настроена радио станция. След миг осъзнах, че тази станция е слуха ми, а буботенето- гласът на Влад. Усетих как внимателно откъсна ръцете ми от врата си и ме пусна на земята, като не спираше да ме държи здраво за кръста. Сигурно е предположил, че има опасност да припадна.

- Лошо ли ти е?- достигна гласът му приглушено до слуха ми. Секунда след секунда започнах да чувам все по- добре. Във въздуха усетих мириса на море и чак тогава отворих очи и се осмелих да се огледам. Намирахме се на пуст каменист плаж, а морските вълни се разбиваха под нас.

- Къде сме?- попитах го смаяна от гледката. Нощта, луната, пясъка, морето, вълните. Цялата атмосфера бе толкова романтична, че би вдъхновила не един поет.

- Близо до Балчик- отговори ми Владислав, все още притеснен от замайването ми- Добре ли си?

- Ушите ми пищяха.- обясних му.

- Съжалявам!- погали ме той по косата- Забравих за това. На връщане ще е по- бавно. А ако искаш дори можеш да сложиш ръцете си за защита. Не бих те изпуснал за нищо на света, така че няма нужда да се опитваш да ме удушиш...

- Забележителна скорост!- прекъснах аз подигравката му- С колко летяхме?

- Приблизително около 180 км/ч. Може и малко повече.

- Колко ти е рекордът?- седнах на земята и започнах да навивам крачолите на дънките си нагоре.

- Личният ми е 400 км/ч., но най-бързите от вида ни достигат приблизителна скорост до тази на звука.

- Уау!- подсвирнах аз- Това си е нещо.- след като приключих с крачолите се заех с маратонките и чорапите си.

- Какво правиш?- попита ме той нетърпеливо след като бях приключила със занятието си.

- Да не мислиш, че ще дойда до морето и няма да се намокря?- на свой ред го попитах и побягнах към водата. Нагазих в морето до колене и хладната морска вода ме накара да потръпна леко. С пълни гърди вдишах от морския въздух. Луната осветяваше достатъчно наоколо, за да се насладя на гледката. Не усетих кога Влад се беше приближил и застанал до мен. Разбрах за присъствието му, едва когато постави ръцете си на раменете ми.- Благодаря ти!- прошепнах му, все още завладяна от усещането да чувствам отново морето по тялото си.

- Морето ти липсва нали?- попита ме той също толкова тихо, а топлия му дъх погали врата ми, което изпрати тръпки от главата до петите ми.

- Да- кимнах бързо- Някой ден ще се върна при него.

- Аз ти благодаря, че споделяш този миг с мен- наведе се той към мен и дари шията ми с наелектризираща целувка.

- Ти ме доведе тук, г-н Сваляч- напомних му аз- И няма да стане!- отдръпнах се леко от него.

- Е, бях длъжен да опитам. Смятах, че ще те размекна с романтичната атмосфера и т.н. Досега никога не ми се беше налагало да прибягвам до подобни клишета, за да омая някоя жена, била тя смъртна или не.

- Получаваш точки за старанието.- обърнах се с лице към него и му се усмихнах весело- А и нека ти припомня, че не за това дойдохме, а за да се изфукаш какво можеш.

- Права си! Наистина не дойдохме, за да те свалям...А за да ти покажа някой и друг фокус. Как си с височините?- ненадейно ме попита.

- О, Господи!- възкликнах аз уплашено- Ще скачаме ли?

- Не- подсмихна се той, а очите му хвърлиха дяволити пламъчета- Ще летим!

 

 

***

            Докато успея да изразя каквато и да било емоция, силен топъл вятър се завихри около нас и рязко фунията въздух ни издигна на 2 метра над водата. Владислав бе застанал срещу мен и държеше силно, но нежно ръцете ми и с любопитство следеше реакциите ми. Докато се издигахме, аз започнах да треперя от страх и тогава Влад ме придърпа в прегръдките си, докато се издигахме все по- нагоре. Гледката беше невероятна. Хоризонта, небето, скалите, буйните вълни. Всичко бе толкова магично и фантастично. А ние се издигахме към звездите като птици.

- Как си с гмуркането?- надвика Влад, шума от вятъра.

- Няма да посмееш!- изгледах го аз ужасена, и точно тогава той се разсмя гръмогласно  и вятърът изведнъж изчезна около нас, а ние полетяхме надолу, все още вкопчени един в друг.

- Ти си ненормален!- едва успях да кажа, кашляща от водата с която се бях нагълтала при сблъсъка с водата.

            Дотътрих се до обувките си и седнах на пясъка. Единствено те от цялото ми облекло бяха останали сухи, заедно с чорапите ми. Цялата бях подгизнала, а от солената вода кожата ми бе започнала да ме сърби. Естествено на г-н Безсмъртен му нямаше нищо. Изглежда, че мокрите дрехи не го тревожеха никак. Дори и мокър изглеждаше прекалено секси. Направо престъпно.

- Ти си ненормален!- повторих след като нормализирах дишането си.

- Признай си, че ти беше забавно!- седна до мен той и по физиономията му си личеше, че бе страшно доволен от себе си.

- Добре де!- предадох се аз и му се ухилих- Весело беше, но следващия път искам да съм по- подходящо облечена за плуване- и тъкмо бях завършила изречението, когато кихнах.

- Не се съобразих, че може да настинеш.- притеснен ме изгледа той- Мога да използвам отново някой фокус и да те изсуша за нула време...

- По- добре да се връщаме!- спрях го аз. Едно сблъскване със силите му ми стигаше за една нощ- Андрея може да усети, че ме няма, а и искам час по- скоро да си взема душ.

- Хайде тогава!- скочи бързо той на крака. Дори не успях да проследя движението му. В един миг беше седнал, а в следващия прав. Всичко, само за едно мигване.- Извинявай!- подаде ми ръка да се изправя- Сега, когато знам, че си наясно със същността ми, е по- лесно да съм себе си около теб.

- Предполагам, че ще свикна с това- въздъхнах аз и се вмъкнах боса в обувките си, а чорапите ги зарязах на плажа.

            Обратното пътуване до Сърнево бе много по- спокойно за ушите ми, защото Влад не бързаше толкова, колкото на тръгване. Но за сметка на това пък ми стана адски студено заради мокрите ми дрехи, които бяха залепнали за тялото ми. Отваряйки очи осъзнах, че се бяхме прибрали у дома. Намирахме се до отворения ми прозорец. Владислав ми помогна да вляза през него, а аз се извиних и набързо побягнах към банята. За малко да се попаря от горещата вода, но пък се почувствах по- добре. Щом се подсуших, се облякох като за спане- къси тъмносини памучни панталонки и една стара светлосива тениска, която Андрея ми бе дала, щом разбра как имам навика да спя. Бях омотала една хавлия около косата си и така пристъпих отново в спалнята си.

            За моя огромна изненада Влад се беше излегнал небрежно върху леглото ми и гледаше някъде из пространството. Забелязах, че беше напълно сух и преоблечен в къси летни мъжки панталони в жълт цвят, а нагоре облечен в същата тениска като моята с разликата, че неговата беше напълно нова.

- Ето къде е отишла липсващата ми тениска...- огледа ме той развеселен- Андрея има лошия навик да ми преглежда дрехите и после да ги раздава за благотворителност, но пък се утешавам с това, че ти стои добре...

- Колко си мил!- саркастично отбелязах и скръстих ръце, чакайки го да се махне от леглото ми. Но той не помръдна и на сантиметър- Защо си още тук?- попитах остро.

- Искам да се уверя, че през нощта няма да настинеш- отвърна ми той- А и ми се искаше да се опитам да поспя.

- Няма да стане!- отрязах го аз- Не съм си променила решението.

- Знам- засмя се той хлапашки- Но аз имах предвид буквално да поспя. Не съм спал поне от 60 години насам, а може и повече...

- А, да!- сетих се аз и за този аспект от същността на безсмъртните- Много ли ви е трудно да заспите?

- Определено!- кимна той. Много напомня на медитацията при хората. Концентрация, съсредоточеност, за да изключим околния свят и съзнанието си. А, с нашите изострени сетива не е никак лесно. В тази връзка мисля, че можеш да ми помогнеш...

- Как?- приседнах аз на края на леглото и махнах хавлията с която бях завила косата си.

- Ще се фокусирам към сърцебиенето ти например или пък към дишането ти и ще се опитам да не мисля за нищо друго...

- Това ми звучи като тъпо извинение да ми се пъхнеш в леглото- изсумтях аз и го изгледах накриво.

- Давам ти мъжката си дума, че няма да ти се случи нищо, което не искаш.

            И незнайно защо, му повярвах, а и бях смъртно уморена, за да споря. Затова просто се пъхнах под олекотената завивка и затворих очи. Смътно си спомням, че усетих как ръцете на Влад се увиха около мен. Имаше нещо отчаяно в начина по който го стори. Сякаш бях плуваща отломка на разбил се кораб, а той бе удавник в огромен океан от болка и самота.

            Лъчите на слънцето ме събудиха. Отворих очи и осъзнах, че съм легнала върху нечий гръден кош. Топъл, но без да усещам дишане или сърцебиене. Сякаш лежах върху статуя. Нечий фини и нежни пръсти галеха бедрото ми, което по време на сън бях преметнала през тялото на Владислав. Тогава се сетих за нощта, която споделихме преди няколко часа и малкото ни приключение край морския бряг.

- Добро утро- чух гласа му над главата си- Наспа ли се?

- По- интересното е ти дали си успял да поспиш?- надигнах се аз за да го гледам в очите, докато разговаряхме. Сините му божествени очи ме съзерцаваха весело с онзи детски блясък, който толкова рядко се появяваше в тях.

- Цели четири часа- отговори ми той с една гордост от постигнатото- Затова пък ти спа двойно.

            Погледнах малкото си будилниче, което показваше 09:51. Андрея нямаше да ме безпокои поне още час, докато не дойде да симулира, че пие кафе с мен. Исках да се насладя на усещането да съм до Владислав. И то не заради мен, а заради него. Усещах, че има нужда от мен, колкото и невероятно да беше предвид обстоятелствата. И все пак той ме бе молил да му позволя да остане. Неговите ръце търсиха мен.

- Цялата нощ ли остана?- попитах го, колкото да не мълчим

- Че къде другаде да ходя? А и ми беше приятно. За първи път, откакто съм безсмъртен спя (буквално) с жена.

- Знам- ухилих се аз- Не се задържаш при никоя.

- Поправка- хвана той брадичката ми- Никоя не ме е задържала при себе си- последва бърза, ефирна целувки по устните ми- Благодаря ти, че ми позволи да остана.

- И аз ти благодаря за адреналина и че се държа прилично през нощта.

- Дадох ти дума Яна!- хареса ми как името ми излезе от устата му, но трябваше да си напомня, че не можех да му имам доверие.

- Мисля да ставам.- надигнах се от него, но ръцете му ме спряха.

- Закъде бързаш?- притисна ме към себе си с особен плам, но и изключително внимателно, за да не ме нарани.

- Снаха ти ще почука на вратата ми след около час и някак си не искам да ни свари в леглото и да си направи погрешните заключения. Ще си имаш проблеми.- позволих си една прозявка и ловко се отскубнах от ръцете му. Станах набързо и Владислав ме последва. Мина покрай мен и се насочи към вратата.

- Ще се направя, че съм прекарал цялата нощ край басейна- уведоми ме той, но аз го спрях.

- Влад...?

- Да?- закова се той на място и ме погледна с любопитство.

- Ще ми разкажеш ли повече за безсмъртните?

- Само ако ми обещаеш още няколко нощи сън- смигна ми той и профуча към басейна и шезлонгите.

            Андрея дойде тъкмо, когато пусках пералнята с дрехите от снощи. Надявах се, че обонянието ѝ да не прихване мириса на морска сол. Преди това старателно бях проветрила цялата къща за гости и напръскала с парфюм спалнята и леглото си, за да замаскирам прекрасния слънчев аромат на Владислав.

- Какъв апетит!- възкликна приятелката ми, докато поглъщах последното парче кекс, който беше донесла, заедно с кафето- Май това момче Стефан доста те е запленило.

- Симпатичен е.- кимнах аз- Ще го опозная преди да давам оценки.

- Татяна се връща утре сутринта- уведоми ме Андрея- Искаш ли да отидем да я посрещнем?

- Разбира се!- искрено се зарадвах. Леля ми липсваше ужасно много.- Нямам търпение да я видя. Ще се постарая да не закъснявам много тази вечер.

- Добре- кимна тя.- Времето предстои да се развали тези дни, затова днес мисля да се възползвам от слънцето и ще поплувам. Ако искаш можеш да се присъединиш към мен и останалите от семейството.

- Всички ли са вкъщи?

- Аха- стана Андрея от стола и грациозно тръгна към вратата- Облечи си банския и ще се видим там.

            Когато пристигнах при басейна всички бяха там. Емил и Владислав играеха карти на малка дървена масичка под единия от чадърите. Ралица се бе разположила на един шезлонг, позициониран малко по- далеч от групата. Красивото ѝ, магнетично тяло събираше слънчевите лъчи. На лицето ѝ имаше огромни слънчеви очила с тъмни стъкла и нямах представа дали е с отворени очи или не. Даниел и Андрея бяха в басейна и си подхвърляха една плажна надуваема топка.

- Здравей Яна!- усмихна ми се братски Емил- Белот?- вдигна тестето карти, но аз поклатих глава.

- Казах ти, че шахът е моята игра.- отвърнах му и след това скочих в басейна при Анди и Дани и се включих в играта им. С Влад не си разменихме нито дума или поглед. Държеше се към мен, както обикновено, щом не бяхме насаме.

            Следобедът се извиних на семейството и се запътих към къщата за гости, за да се приготвя за срещата със Стефан. Докато вървях по пътеката дочух, че и Влад има планове да излиза вечерта. Не се бавих много и ето, че вече бях в автобуса и след не много време вече бях в компанията на Стефан. Взех го от кафенето на родителите му и после хванати за ръце, си направихме разходка до киното. Докато течеше романтичния филм, който моят кавалер настоя да гледаме, аз се замислих върху ситуацията с Владислав. Той ме интригуваше като мъж и ми беше интересен заради магичността на вида му, но пък със Стефан се чувствах нормален човек. От смъртта на майка ми насам, това усещане ми се губеше. С него се общуваше лесно и осъзнах, че искам и занапред да присъства в живота ми и да го прави нормален. Не на последно място бе и физическата му привлекателност. Стефан бе спортист и мечтаеше и занапред да се занимава професионално с футбол. Чувството му за хумор постоянно ме разсмиваше и усмивката не слизаше от лицето ми в негово присъствие. И ако трябваше да избирам- хиляда пъти бих избрала него пред Владислав. Това прозрение ме накара да се почувствам по- спокойна и сигурна в себе си.Тази вечер Стефан беше по- смел в ласките и си позволяваше да ме целува на всеки 4-5 минути. Нямах абсолютно нищо против. Напротив. Наслаждавах се пълноценно на всеки миг с него.

            Тъкмо напускахме киното и пътем доизяждахме голямата купа с пуканки, когато мобилния ми звънна. Без да гледам вдигнах:

- Яна- от другата страна на линията се чу страстния топъл глас на Владислав- В града съм и плановете ми се провалиха, така че те изчакам и ще те взема към Сърнево. Обади ми се, щом си готова.

- Добре- кратко отвърнах- Доскоро- и натиснах червения бутон на мобилния.

- Бърз разговор- изкоментира Стефан и ме изгледа с любопитство.

- Беше Владислав- поясних му. Понеже бях разказала целия си живот на Стефан трябваше и да му обясня защо живея в имението на семейство Драгомирови.- В града е и ще се прибера с него, щом ни приключи срещата.

- Аха- намуси се Стефан.

- Само не ми казвай, че се дразниш от Владислав!- изгледах го развеселена, че ме ревнуваше.

- Малко- призна си той- Целият град го познава и няма жена, която да не иска да е с него, а в училище още се разказват легенди за подвизите му.

- Не знаех, че е завършил нашата гимназия- замислих се дали все пак Андрея не ми бе споменавала нещо по въпроса- А и на теб какво ти пука какво мислят другите жени?- скръстих ръце на гърдите си.

- Извинявай!- целуна ме той помирително- Но Владислав е почти перфектен и...

- Спри!- скастрих го аз ядно- На мен не ми трябва съвършенство, а нещо нормално и истинско. Отгоре на всичко аз съм племенница на икономката им. Смяташ ли, че Владислав Драгомиров, който е такъв женкар и ценител на женската красота, ще се загледа в мен? Той дори не ме поглежда, когато се разминаваме у дома.

- Наистина ли?- зарадва се Стефан.

- Наистина- потвърдих лъжата си. Нямаше смисъл да го тормозя със съмнения. А и бях направила своя избор. Влад нямаше да получи нищо от мен, освен приятелството ми. Двамата бяхме от твърде различни светове и то в буквален смисъл. Не ми беше нужен развратник като него. Аз имах нужда от нормалност. И Стефан беше правилният избор за мен и сърцето ми.

            Щом пуканките свършиха, моето гадже ме поведе към един клуб, където бе неговата компания. До доста късно играхме дартс и билярд. Стефан беше изключително секси, докато обикаляше бавно около зелената маса и обмисляше коя ще бъде следващата топка по която щеше да удари. Ласкаеше ме, че цяла вечер не се отдели и за миг от мен, разсмивайки ме с несвършващите си шеги. Най- очарователното в него беше способността му да се забавлява по детски на всичко с което се захванеше. А добро му настроение бе заразно за всички около него.

            Около 23:00 компанията лека по лека започна да се разотива и аз сметнах, че е вече време да се обадя на Владислав. Уредихме си среща пред заведението на Стефан- "Бижу". Когато със Стефан пристигнахме, Владислав вече беше там, облегнат на колата си небрежно, слушайки отново гаден рок през спуснатите прозорци на колата.

- Здравейте!- поздрави ни той прекалено весел, че чак дразнеше- Как мина вечерта ви?

- Забавно- отвърна му леко заядливо Стефан, а после домонстративно ме прегърна и целуна преди да си кажем "лека нощ" и аз да се кача в аудито.

- Гаджето ти ревнува.- подкачи ме Влад, докато пътувахме към Сърнево.

- Знам- промърморих аз- Но се надявам с времето да му стане ясно, че е безсмислено да ревнува и че опасност няма.

- Това беше жестоко, дори и за теб- хвана се театрално Владислав за гърдите, а аз не се въздържах и прихнах в кикот.

- Този път нямах намерение да се заяждам- обясних му- Просто съм честна.

- Добре, че не съм с ниско самочувствие- подчерта той- Досега да си ме изравнила със земята.

            Остатъкът от пътя мина в приятелски тон без да се опитваме да се "хапем" един друг. Щом стигнахме до вилата и колата беше прибрана в големия гараж, двамата се запътихме към двора, където бе семейството, отново "попивайки" лунните лъчи.

- Как мина?- попита ме веднага Андрея в момента в който седнах до нея на тревата.

- Нормално- отвърнах- Стефан се държи много мило с мен, а и имаме доста общи интереси...

- Аз мога да ти кажа точно какъв е неговият интерес към теб- не пропусна да се заяде Владислав. Когато около нас имаше и други личности почваше да е държи абсолютно хулигански.

- Никой не ти иска мнението!- изръмжах му аз възмутена. Знаех, че трудно се въздържа, но това не означаваше, че щях да му търпя глупостите. Понякога се чудех как личност на толкова векове, може да бъде толкова незряла и инфантилна като него.

- Достатъчно!- изгледа ни накриво Андрея- Не можете ли да се държите цивилизовано...? Дори няма да ви моля и за любезно. Умолявам ви само да не си крещите и обиждате...

- Ха!- изсмя се подигравателно този път Ралица- Владислав и цивилизованост...

- Да- ухили ѝ се подигравателно Владислав- Както Ралица и интелект.

- Прекали!- намръщи се Емил към брат си, хванал здраво Ралица в прегръдките си, за да не налети на Влад.

- Май ще се поразходя из селото, за да не ви смущавам покоя- изправи се русият безсмъртен, макар да бе седнал преди по- малко минута.

- Такова е говедо!- не се въздържа Ралица да сподели, веднага щом Владислв се беше скрил в нощта- Не знам дали ще имам волята да го изтърпя още дълго...

- Трябва да проявим малко толерантност към него-включи се Даниел с тихия си монотонен глас.

- Колко време още?- покачи се с октава мелодичния глас на Ралица.- Не чакахме ли достатъчно?

- Какво предлагаш Рали?- ококори се срещу етърва си Андрея- Да го изгоним ли?

- Не- отвърна блондинката- Но мисля, че е време аз и съпругът ми да напуснем този дом.

- Не още- тръсна глава Емил. Категоричният му отказ не се понрави на по- голямата снаха и Ралица бясна влезе в къщата.

- Иде ми да откъсна главата на Владислав!- промърмори уморено Емил и бавно последва жена си.

- Ем е прав- въздъхна Даниел- Брат ни се държи изключително непристойно, а времето което мина е достатъчно, за да спрем да го оправдаваме и търпим.

- Не можем да му обърнем гръб, особено сега!- изправи се на крака и Андрея- Въпреки всичко ние сме неговото семейство.

- Знам- тъжно се съгласи Дани и също стана от земята- Предполагам, че ще намерим начин, който да се хареса на всички ни.

            С тази дискусия се сложи край на тазвечершното събиране и щом двамата ме изпратиха до къщата за гости, хванати за ръце се отправиха към голямата вила. Точно се бях преоблякла в сивата тениска на Владислав и късите панталонки, когато русият нехранимайко кацна на прозореца ми и почука едва доловимо по стъклото. С примирение му отворих, защото знаех, че няма да си тръгне просто така.

- Да ти кажа с това влизане през прозореца твърде много ме асоциира с Дракула. Да не споменавам, че носиш и името му.

- Ха- ха!- прихна той, докато свойски се разполагаше на леглото ми- Аз съм роден преди граф Влад Дракула, така че технически той носи моето име, а не обратното. А теб да не би да те е страх, че ще ти изпия кръвта?

- По- вероятно е аз да изпия твоята, ако продължиш да ми лазиш по нервите.- затворих прозореца и седнах на ръба на леглото, гледайки го заплашително.

- Аз нямам кръв.- осведоми ме той.

- Нима?!- изгледах го недоверчиво- А какво тогава тече във вените ти?

- Добър въпрос- усмихна се той- Предполагам от дневника на баща ми ти е станало ясно, че носим магия, която може да направи от смъртен- безсмъртен. Магията е това, което ни подържа вечно млади и ни дава свръхспособностите ни.

- Може ли един неделикатен въпрос?- приближих се по- близо и седнах по турски в леглото.

- Давай!- даде ми той разрешение.

- Какъв цвят е?

- Толкова много откачени работи има в мен, а ти питаш за цвета на веществото, което циркулира в тялото ми....?!- изуми се той.

- Щях да стигна и до другите.- защитих се аз- Ако не искаш не ми отговаряй!

- Гледай!- Влад вдигна дясната си ръка с дланта на горе и докато мигна с ноктите на лявата си ръка разкъса плътта от вътрешната страна. От дланта до лакътя се отвори огромна рана от която бликна прозрачно вещество като вода, но като че ли малко по- гъсто. Не бях много сигурна, защото магията се изпари във въздуха само няколко секунди, а раната на ръката се затвори почти мигновено след появата си.- При досег с въздуха се разтваря и изчезва, затова и смъртните трудно могат да я видят.- завърши показното Влад и прибра напълно възстановената си ръка под главата си и отново легна на възглавницата ми.

- Боли ли те?- загрижена го попитах.

- Не- отвърна той- Само когато си направих раната ме заболя, но за малко. Телата ни не са създадени за да понасят болка. Имаш ли други въпроси?

- Създавал ли си някога друг безсмъртен?- попитах след малко.

- Никога!- разпалено ми отвърна Владислав и светкавично се изправи до седнало положение в леглото, хващайки ръцете ми в своите- Яна трябва да проумееш, че съществуване под такава форма е като наказание от ада. Замръзнал във времето, непроменящ се. Много от представителите на нашия вид са гнусни паразити, които нямат морал, съвест или каквото и да е положително личностно качество. По- възрастните се мислят за богове и са заличили напълно човешкото в себе си.

- Семейството ти не е такова!- напомних му аз.

- Ние сме от малкото изключения, благодарение на Антон.- отвърна с горчилка Владислав- И въпреки, че баща ми беше великолепна личност, войната на безсмъртните не пожали дори и него.

- От дневника останах с впечатление, че не е воювал кой знае колко.

- Така е!- кимна разпалено Владислав- Но и двете страни го смятаха за заплаха и предполагам са го отстранили като предпазна мярка.

- Не разбирам- изгледах го тъпо.

- Преди да дойде на Балканите баща ми е бил член на Съвета. Те са едната страна във войната- започна да ми разказва Владислав- Висшите му ръководители са 4. Баща ми е бил четвъртият и най- младият от тях. Лично най- върховният в нашето общество го е посветил в безсмъртието. Трябва да разбереш, че континентите са разделени като територии между най- висшите от нас. Всеки е бил задължен да се съобразява с разпределението и да контролира ставащото в земите му.

- На Антон май му се е паднала късата клечка- изкоментирах неволно.

- И той си е мислел така преди да дойде тук и да се влюби в природата и хората на Балканите. За толкова векове нито веднъж не поиска да върне в родината си или при Съвета.

- От написаното личи колко е обичал тукашните земи и вас.- хванах ръката му съчувствено, защото видях, че се бе разстроил леко от спомените за баща си.

- Той не познаваше омразата.- продължи Влад- Затова и всичките му подчинени го уважаваха. Мисля, че точно затова  го пратиха в отвъдното.

- Разкажи ми повече за лидерите ви.- помолих го аз за да го разсея от тъжните мисли, които го бяха обзели. Не исках да виждам красивото му лице, загрозено от скръб.

- Какво искаш да знаеш за тях?- попита ме той.

- Ами как се казват? Какво представляват? На каква възраст са?

- Както вече споменах с баща ми бяха четирима, а сега са трима. Двама мъже и една жена. Най- старшият е Адам, а жената Ева му е съпруга.

- Ха! Като в библията!- възкликнах аз

- Точно така!- кимна Влад- И двамата твърдят, че са първите от нашия вид, но май само те си вярват, че е така. Смятам, че са си променили имената щом са се окичили с властта. Няма безсмъртен, който да знае истинските им. Или пък реалната им възраст. Същото се отнася и за третия член на триото- Соломон, който се присъединява към двамата съпрузи само няколко лета по- късно.

- Не е много оригинално да се кичат с библейски имена.- подметнах.

- Съгласен съм с теб, но по този начин оказват психологическо въздействие на останалите от нас. Но каквито и да са истинските им мотиви, по- голямата част от обществото ни ги уважава,а останалите се страхуват от тях. Тримата са много състрадателни към хората и като цяло тази война бе с цел да се предотвратят злополуките със смъртни, но американците пък отказват да вървят против природата си и така назрява конфликта. Поне това е официалната история. Иначе всички знаем, че това се почна защото някой не искаше да се кланя на друг. И ето вече няколко века се водят сражения в различни точки на света и загиват както безсмъртни, така и хора. Опустошенията, причинени с нашите способности са епохални.

- А лидерите от другата страна какви са?- запитах след като Влад бе замълчал.

- Главатарите са брат и сестра или по- точно полу- брат и сестра. Джак е наполовина индианец от племето чероки. Баща му е бил един от първите заселници в новия свят. Доколкото знам е британец. Майката на Джак е индианка за която той се жени. Няколко години след раждането на Джак, майка му загива и баща му се жени за друга заселничка с ирландски произход. От този брак се ражда Джилиан. Двамата с брат си имат 5-6 години разлика в годините си. Били са превърнати по едно и също време лично от Адам. Направил го е с цел двамата да установят и наложат европейските закони и там, но Джак и Джил имат свои планове и се обръщат срещу създателите си.

- Те имат ли половинки?- продължих да го разпитвам. Беше ми страшно интересно да слушам историите на безсмъртните. Сякаш Влад ми разказваше някаква вълшебна приказка, която не се отнася до този свят.

- Джак е женен от много дълги години за жена, която малцина са виждали, заради силите ѝ. Дори и името ѝ е спекулирано. Цялата личност на съпругата му е обвита в мистерия и за нея се носят всевъзможни слухове. Джилиан е вдовица от близо едно десетилетие. Загуби мъжа си през последната битка. Останалите от войската са с по- слаби сили и съответно са заменими.

- От какво зависи на кое стъпало на йерархията ще се стъпи даден безсмъртен?

- Общо взето от дарбата му и колко тя може да бъде опустошителна или пък полезна в обществото на неумиращите. Предполагам, че вече си разбрала каква е моята?- смигна ми той закачливо.

- Вятър?- предположих, спомняйки си изживяването на плажа.

- Доста по- обширно е от това. Аз съм повелител на един от четирите елемента в природата- въздуха. Мога да правя всичко с него, според волята си.

- Какво имаш предвид под всичко?- зяпнах срещу него изумена.

- Точно това, което казах. Мога да го създам там, където го няма и да го отнема там където го има. Когато призовавам ветрове мога да настройвам силата, посоката, мощността и температурата им.- изтъкна с гордост Владислав.

- Кое е било най- мощното явление, което си създавал?- полюбопитствах, щом се съвзех от шока да науча колко могъща сила носи в себе си.

- През една от битките на американска земя направих торнадо- отвърна ми той предпазливо, може би за да провери дали няма да избягам с писъци от присъствието му.- Но изгубих контрол и нанесох огромни щети и на противника и на своята армия. Повече не се осмелих да опитам.

- Какви сили притежаваше баща ти?

- Антон бе надарен с дарбата да контролира и управлява четирите елемента. Земя, въздух, огън и вода. Аз и братята ми наследихме три от тях. Емил е повелител на водата. Трябва да го видиш как сърфира по вълните без дъска! Дани е повелител и закрилник на земята. Способен е от пустинна почва да направи плодородна и обратното. Да накара земята да се разтресе под краката ти и да те погълне за няколко секунди. Но не се тревожи- прегърна ме Владислав утешително, защото несъзнателно бях започнала да треперя от страх, слушайки го как с братята му биха могли да затрият цялата планета, ако поискат.- Даниел е много миролюбив по природа, макар да е най- добрия войник от трима ни. Той рядко използва таланта си, защото смята, че нямаме право да се месим на кръговрата във вселената.

- А, останалите?- тихо попитах.

- Е, останалите не сме толкова крайни и понякога си играем с дарбите си...

- Не!- спрях го аз- Имах предвид силите им- доуточних се.

- За Ралица не би трябвало да ти много трудно да се сетиш, при положение, че пред теб съм споменавал една фраза...

- Ледена кралица?!- възкликнах- Лед?

- Да- потвърди Владислав- Може да създаде лед от нищото и то в каквато форма и размер поиска. Както и да замрази живо същество за броени мигове.

- Напомни ми да не я дразня повече!- промърморих под носа си, неусетно сгушена върху гърдите му. Владислав ме привличаше към себе си толкова неусетно и мощно. Дори не го осъзнавах, докато вече не се случеше.

- Тя не е чак толкова невъздържана, че да ти направи нещо- опита се да ме успокои Влад.

- А Андрея?

- Светкавици и като цяло електричество.- кратко ми отговори той.

- Шегуваш се!- изгледах го отново смаяна.

- Не, напълно сериозен съм. Освен, че ги призовава от небето, може да ги "изстрелва" от тялото си. Не е много приятно, когато те тресне.

- Не е приятно ли?! Това е смъртоносно!

- Знам, че човеците трудно оцеляват след среща със светкавица или мълния, но нас безсмъртните може да ни унищожи само едно.

- А то е?- попитах нетърпеливо.

- Мисля, че тази нощ ти дадох достатъчно информация, а и е време да поспим. Утре и двамата ще ставаме рано.

            Беше прав, а и нямаше смисъл да настоявам се повече информация тази нощ. Този път заспах директно върху неподвижните му гърди, опиянена от историите, които бе споделил с мен и божественият му аромат, проникващ в обонянието ми. И тази нощ, както и предишната сънят ми бе спокоен и необезпокояван от кошмарите на миналото.

 

***

Спокойствието ми приключи с неприятното събуждане, което Андрея ми устрои в ранната утрин на следващия ден. Около 07:30, моята приятелка започна да чука на вратата на спалнята ми. Отваряйки очи, осъзнах, че Влад бе изчезнал без да го усетя. Сънливо се завлачих към вратата, за да отворя на нетърпеливата му снаха.

- Още ли спиш?- намръщи се тя- До колко си стояла будна снощи, за да четеш ужасии?- пристъпи тя в стаята ми и отвори гардероба ми, започвайки да вади дрехи. Накрая ми избра за обличане бели дънки и риза в спортно- елегантен стил и затворени обувки на токчета.

- На ревю ли ще дефилирам?- прозях се аз сънено и се запътих към банята за направя сутрешния си тоалет. Щом приключих се върнах в спалничката си, където Андрея нервно крачеше нагоре- надолу.

- Можеш да се размърдаш малко повече Яна!- скара ми се тя, щом започнах лениво да се обличам.

- Има още време, а и ти шофираш като рали състезател, така че...

- Много си остроумна!- кисело отбеляза Андрея- Все пак побързай! Ще те чакам в гаража!

            Не само, че ме чакаше в гаража, но се бе настанила в личния си автомобил- Ауди ТТ, което вече бе със запален двигател. Както и предположих, не закъсняхме. Влакът с Татяна пристигна 5 минути след нас. Чудех се защо леля ми бе решила да пътува по нощите, но не я попитах. И тя си имаше своите малки странности и нямаше нужда да ги поставям на анализ. Почивката очебийно ѝ се бе отразила добре. Измореният вид го нямаше, а и настроението ѝ се бе подобрило. Цял ден не ни стигна да се наговорим. Тя ми разказа за хората с които се бе запознала в СПА комплекса, а аз за Стефан и за това, че се бях сближала още повече със семейството на починалия архитект Драгомиров.

- Относно това...- започна колебливо Татяна- Яна, мисля, че се нуждая от по- продължителна почивка и мисля да напусна този дом.

            Не ми допадна много решението, което категорично беше взела сама, но я разбирах. Особено сега, когато знаех какво представлява семейството. Изглежда присъствието им ѝ се отразяваше на здравето. Все пак бе живяла твърде дълго около тях и нямаше как това да не почне да ѝ действа неблагоприятно. Колкото и да умирах от желание да остана и да опозная по- добре всичко свързано с безсмъртните, подкрепих Татяна в решението ѝ без да ѝ правя сцени на недоволен тийнейджър.

- Имам малко апартаментче в центъра на Добрич. Би трябвало да е достатъчно за двете ни, а и на теб ще ти е по- удобно да стигаш до училище...

- Няма нужда да ме убеждаваш- спрях я аз развеселена- Уважавам решението ти, а и след като заживеем в града, смятам да си потърся някаква почасова работа.

- Това няма да е необходимо засега- не одобри леля ми идеята- От теб искам само да учиш и да влезеш в университет. За парите аз ще се тревожа.

            Съгласих се да не ровя повече по темата, откъде обикновена икономка ще има толкова заделени пари, че да ме издържа е ВУЗ. Предположих, че Антон се бе погрижил приживе да ѝ осигури охолни старини. А и едва ли семейството би я оставило да мизерства. И петте деца на Антон я обожаваха.

            За 2-3 дни багажът ни беше опакован и почти пренесен. Андрея обеща да се виждаме всеки ден, ако искам. Получих и покана за посещения в имението, когато имам време и желание. Единствено Владислав не се сбогува с мен, но аз не го и очаквах честно казано. Той не обичаше подобни сцени на дълбоки чувства. Изглежда сега, когато се изнасях, Ралица бе започнала да има симпатии към мен, защото ме изпрати с доволна усмивка и бодро помахване.

            Апартаментчето на леля ми бе на 10 минути път пеша от училището ми. Дори и заведението на Стефан не беше кой знае колко далеч. Кооперацията в която се намираше новото ми жилище бе тиха и спокойна, а апартаментът на третия етаж. Тъкмо свикнах с промяната и учебната година започна. Класът ми наброяваше 25 човека, горе- долу с равен брой момичета и момчета. За моя изненада бях голяма атракция, понеже се разбра, че съм живяла в къщата на богаташите Драгомирови. Засипаха ме с многобройни въпроси за цялото семейство. Момичетата се интересуваха от Влад, докато момчетата от Ралица на която се любуваха от списанията. А, един ден след като Андрея бе дошла да ме вземе от училище с колата, на следващия ден ми устроиха едва ли не засада, за да ме разпитват. В началото Стефан се дразнеше от факта, че съм център на вниманието заради Драгомирови, но веднъж си направихме двойна среща с Андрея и Даниел и оттогава той също започна да споделя славата, че е близък с популярното семейство. Единствено от време на време промърморваше някоя нецензурна дума по адрес на Владислав, но тъй като с него не се виждахме, откакто напуснах имението, ревността на моето гадже бе намаляла значително. Анди беше споменала, че деверът ѝ почти не се мяркал в къщи. От това най- щастлива била Ралица. Скандалите напълно изчезнали и тя и Емил решили. все пак да останат в Добрич за повече време.

            До Коледа всичко бе сравнително нормално и почти човешко. Дори и да се виждах редовно с Андрея и Даниел те не показваха нищо от свръхестествената си същност и понякога забравях, че не са хора. Но точно на празника се случи, така че на едната от коледните вечери аз и Стеф бяхме на гости у вилата в Сърнево, със специалната покана на цялото семейство. Трапезата беше повече от пищна. Андрея явно от сутринта се бе потрудила всичко да е перфектно и нищо да не липсва. За моя огромна изненада всички от семейството вечеряха стабилно, а Владислав се държа прилично без да се заяжда с мен или с някой друг от присъстващите. Атмосферата се измени, когато пристигна неочаквана гостенка. Веднага усетих, че е безсмъртна. Имаше нещо твърде магнетично и притегателно е нея, за да бъде обикновена жена. А и чертите на лицето ѝ носеха белег на средновековна аристократичност.

            Влад я въведе при нас, колкото да я покаже и после я поведе към библиотеката. Направи ми впечатление, че тъмнооката и чернокоса жена, говори с едва доловим акцент, макар да говореше граматически правилно български. Така и не разбрах името ѝ, защото никой не си направи труда да я представи, но по изражението на Ралица установих, че не бе желана посетителка на този дом.

            Любопитството започна да ме човърка и под предтекст, че отивам към тоалетната се качих към втория етаж. Не посмях да се приближа до библиотеката, а стоях в началото на дългия коридор и усилено се опитвах да чуя какво си говореха. Молех се да не усетят, че съм достатъчно близо, за да ги подслушам. Последното не беше особено трудно, защото и двамата говореха ядно един на друг на доста висок тон:

- Бяхме се разбрали да не ни търсиш е дома ни- изплющя гласът на Владислав- Вие британците явно зачитате личното пространство само, когато опира до вас.

- Не драматизирай Влад!- отвърна непознатата обидено- Не можах да се свържа с никой от семейството, принце!- досега не си бях давала сметка, че като наследници на Антон и тримата братя се ползваха с право на някакви титли.

- Днес е празник и хората празнуват!- поясни ѝ русият красавец.

- Семейството ти няма членове смъртни!- присмя му се тя- Може да разигравате шарадата си пред глупавите човеци, но като принцове, ти и братята ти имате задължения към обществото ни.

- Знам си задълженията и отговорностите!- кресна ѝ Влад- Защо си изобщо тук, Бет?- попита след секунда, вече с малко по- спокоен тон.

- Имам работа, възложена лично от Соломон и Негово Величество иска бързи резултати.

- За какво става въпрос?

- Търся таланти сред човеците- промърмори тя, а това само запали фитила на Владислав. Не знаех за какво става въпрос, но каквото и да беше, явно го бе изкарало релси, защото последва крещене на което не знаех, че е способен. Бях убедена, че виковете му се чуваха и от Стефан, който беше на първия етаж на къщата.

- Не ти позволявам да маркираш на наша територия! Особено в този град.

- Техни превъзходителства ми заръчаха да не се съобразявам с територии!- опита се да му обясни гостенката, но Влад я прекъсна грубо.

- Можеш дословно да ме цитираш пред кралете и кралицата. Нека си натикат заповедите, там където слънце не огрява!

- Заплашваш ли ме Влад?- почти предизвикателно го попита непознатата и можех да си представя как му пърха с мигли кокетно.

- Точно това правя!- отвърна ѝ той- Ако останеш нощ- две в Добрич, за да поиграем някоя друга игричка, нямам нищо против, но не и за да отнемаш човешки животи.

- Станал си патетичен! Какво ти се е случило?- отбеляза Бет- И си доста по- кисел от обикновено. Да не би онова смъртно момиче долу...

- Няма да я приближаваш и на километър!- изръмжа ѝ Влад- Нито нея, нито момчето! Ясен ли съм?

- Пусни ме!- почти изпищя безсмъртната- В името на Създателя! Ти си влюбен в нея!

- А, ти явно си откачила! Много добре знаеш, че аз не се влюбвам. Разбра го по трудния начин, доколкото си спомням...

- Тя има потенциал- игнорира заяждането му Бет- Още щом влязох в стаята го усетих.

- Забранявам ти!- чух, че нещо се строши и сметнах, че е по- добре да се върна при останалите.

            За моя приятна изненада Андрея се бе погрижила да подържа доброто настроение на останалите и да ги забавлява. Всички се правеха, че нищо не бяха чули. Аз обаче исках да се махна. За първи път усещах, че се задушавам в тази къща. Изсимулирах стомашни болки и със Стефан хванахме такси, за да се върнем в града.

- Искаш ли да отидем до болницата?- огледа ме Стефан загрижено, щом таксито ни остави пред входа на блока ми.- Доста си бледа и трепериш.

- Мисля, че е от онзи гаден грип, който върлува напоследък- успокоих го аз- Ще изпия един аспирин и ще си легна.

- Искаше ми се тази нощ да останеш при мен...- погали ме той еротично по врата. От няколко седмици бяхме интимни и Стефан, сякаш не искаше да пропусне нито една възможност. Родителите му и по- малкият му брат бяха на гости на роднини във Варна и сега Стеф се ширеше сам в големия апартамент.

- Ненаситник!- целунах го аз възторжено, както винаги. Истински го бях обикнала и не можех да си представя какво бих правила без него оттук насетне.- Аз също имах...интересни планове за края на вечерта и исках да се отдадем на хормоните, но наистина не се чувствам добре.

            Както винаги Стефан прояви разбиране, а и досега не се беше случвало да му отказвам компанията си. Но след чутото тази вечер имах ужасно предчувствие, че трябва да съм в собственото си легло. Татяна ме посрещна и се изненада, че се прибирам толкова по- рано от предвиденото, но щом ѝ обясних за неразположението си, лично ме натъпка с лекарства и ме сложи да си легна, макар едва да минаваше 21:00. Не възроптах. Стресът ми бе дошъл твърде много, за да споря за каквото и да било тази вечер.

            Въпреки тревогите, все пак бях заспала, докато не чух леко почукване по стъклото на прозореца ми, гледащ към улицата. Отворих сънените си очи и видях Влад, целия облечен в черно като нинджа. Станах и отворих тихо прозореца. Не исках да Татяна да знае, че съм наясно със ситуацията около семейство Драгомирови.

- За какво е маскарадът?- попитах го шепнейки, докато той бързо се вмъкваше в стаята ми.

- Сливам се с тъмнината. В противен случай, щях да предизвикам истерия в някой случаен нощен минувач, ако ме види как се катеря неестествено по стените на блока- отговори ми той, не смъквайки сините си очи от мен- Разбрах, че чу препирнята ми с Елизабет- директно ми заговори той без заобиколки- И мога да те уверя, че няма риск да ти направи нещо.

- Добре.- кимнах аз- Предпочитам да си остана човек за доста време напред. Някой друг разбра ли, че съм ви подслушала?

- Не- усмихна се леко Влад- Елизабет беше заета с други неща, че да обърне внимание.

- Каква е тя?- попитах, сядайки на леглото си, докато Влад предпочета да крачи нервно из малката ми спалня.

- Нещо като вестоносец на кралското семейство. Доста е бърза, дори и по нашите стандарти. Като смъртна е била спортистка...

- Значи това влияе на способностите след превръщането?- попитах

- Не е задължително. Андрея например, както разбра от дневника е била в много лоша форма, но сега е най- бързата в семейството.

- Искаш да кажеш, че ако от някой културист например направиш безсмъртен, то той ще е...

- Машина за убиване!- довърши мисълта ми Владислав- Бързо схващаш.- похвали ме.

- Какво иска тази Елизабет?

- Получила е нареждания да търси подходящи смъртни, които да присъедини към армията на Съвета.

- Тя как разбира, кой е подходящ и кой не?- недоумях аз.

- Това е нейната специална дарба. "Проучване на пазара", както тя сама го нарича.

- Отвратително!- потреперих аз- Човешкото съществуване се търгува толкова евтино...

- Знам- съгласи се бързо Влад- Тази нощ ще остана на пост, за да съм убеден, че Бет няма да се опита да те отвлече или нещо по- лошо.

- Принцът има позволение да пренощува при мен.- подкачих го аз.

- Надявах се да не си обърнала внимание на титлите, които ни закачиха от Съвета, щом Антон ни осинови. След загубата на баща ни Съвета предложи един от нас да вземе титлата на Антон, но и тримата отказахме, а вместо това просто си разделихме задълженията му... Глупости и тъпи формалности, които определят кой на кое стъпало ще застане в безсмислената йерархия на безсмъртните.

- Сега си обяснявам част от лошото ти настроение- изкикотих се тихо и направих място на Влад да легне до мен. Начинът по който се чувствах в ръцете на Стефан и на Владислав беше толкова различен. За Стефан бях любима, докато за Владислав...утешителка или приятелка. Предполагах, че той пък се приемаше като мой покровител и защитник. Бях убедена, че с никоя жена не постигал подобен род отношения, защото сексът винаги бе присъствал, а жените неизменно хлътваха, омагьосани от чара му. Въпреки, че беше до мен цялата нощ, съзнанието ми бе обезпокоено и едно лошо предчувствие се бе загнездило в душата ми.

***

            Около 06:30 отворих очи, убедена, че повече няма да мога да заспя. Ръцете на Владислав още бяха около тялото ми и се чудех дали спи. Не посмях дори да мръдна, за да не го откъсна от съня, ако все пак спеше.

- Буден съм.- прошепна той в тъмнината- Изобщо не съм заспивал, Яна.

- Защо не?- надигнах се за да мога да го гледам в очите, колкото ми позволяваше тъмнината в стаята ми. Красивите му сини очи ме гледаха с древна тъга, която никога досега не бях съзирала. Той се тревожеше за мен. Колко ли точно бе опасна тази Елизабет за да го накара да изпитва подобно безпокойство?

- Защото останах да те пазя- отговори ми той- А и съм твърде изнервен за да мога да заспя.

- Не трябваше да оставаш!- погалих го по топлата буза. Странно как в някои отношения бе запазил някои човешки качества, но от други се бе отървал безвъзвратно.- Чувствам се виновна, че ти причинявам подобно неудобство.

- Недей!- сложи той пръст на устните ми- Аз съм виновен, че насочих вниманието на онази психопатка към теб. Тя ме мрази. Мрази и смъртните.

- Кога точно те намрази? Преди или след като я вкара в леглото?

- Повечето безсмъртни с които съм имал сексуални отношения ме мразят именно заради това, че съм способен да им вляза под кожата и да ги манипулирам.- отвърна той малко повече като себе си. Явно тревогите бяха започнали да гo напускат.

- Как не са се опитвали да те премахнат?- възмутено го изгледах аз, а той се усмихна предизвикателно- Значи са пробвали?

- Не веднъж.- кимна Влад- Но никоя не ми беше в категорията. Честно казано предпочитам опитите за убийство на безсмъртните, отколкото сълзливите сцени, които ми устройват смъртните жени.

- Непоправим си!- възмутих се аз от начина по който говореше за жените, чийто сърца бе разбил. Откъснах се от обятията му и станах колкото се може по- безшумно от леглото, търсейки всекидневните си дрехи. Влад както обикновено, нехайно ме наблюдаваше, но можех да съзра, зле прикритата болка зад привидно спокойното му държание- Би ли се обърнал настрани, за да се преоблека или трябва да го направя в банята?- помолих го аз.

- Няма да има нужда- светкавично се изправи той от леглото, без нито един звук.- Ще тръгвам- запъти се към вратата- за да успокоя Андрея, че всичко с теб е наред. Тя беше дежурна да пази Стефан. Сметнах, че той също може да бъде мишена, но Бет не е правила опити да го доближава.

- Как разбра?- изгледах го аз шокирана

- С това!- хилейки се ми показа той мобилния си- Андрея ми пращаше съобщение на всеки час.- Трябва да поговоря с братята си относно появяването на онази змия. Ще ти се обадя по- късно.- обеща ми той и се наведе към мен. Целуна ме нежно по челото и преди да усетя вече беше офейкал без да разбера. Сякаш се беше изпарил. Не се чу нито превъртането на ключа, нито отварянето и затварянето на входната врата. Движеше се като привидение, а това ме нервираше. Може би защото осъзнавах колко безпомощна съм срещу представител на техния вид.

            Около 08:00 Татяна се събуди и остана изненадана, че вече бях станала, направила закуска и кафе.

- От кога си будна?- попита ме тя, отпивайки от димящата си чаша с черна напитка.

- От около седем.- отвърнах небрежно- Не успях да спя добре, но поне снощното неразположение го няма.

- Радвам се!- усмихна ми се тя- Какви са ти плановете за днес? Все пак е ваканция. Последната ти училищна зимна ваканция.

- Около обяд ще се обадя на Стефан. Днес има тренировка по футбол и може би след нея ще се видим. А, докато това стане може да се видя с Андрея за да пием кафе в любимата ѝ сладкарничка.

- Не си ли намери нови приятели в училище?- попита ме леля ми. Не се случваше за първи път да изразява притеснение относно факта, че най- близката ми приятелка е няколко вековна покровителка на светкавиците.

- Намерих- отвърнах ѝ леко раздразнено- Но не съм близка с никой, може би защото са незрели за мен, а и все още ме възприемат като чужда. Въпреки всичко със Стефан сме почти всяка вечер навън с част от съучениците ни, както добре знаеш.

            Татяна замълча, защото знаеше, че не понасям намеците ѝ да преустановя всякакви контакти със семейство Драгомирови. Ако поставеше въпроса директно сигурно щях да бъда много рязка и да ѝ забраня да ми се меси. Тя усещаше това и поради тази причина не назоваваше желанието си открито.

            Набрах номера на Стефан, но телефонът му беше изключен, което ме притесни и лошо предчувствие се загнезди в сърцето ми. Рядко се случваше да забрави да го зареди. Още повече, когато отиваше на тренировка и знаеше, че ще му се обадя. Реших да не протакам повече и почти избягах разстоянието от моя дом до неговия.

            Понеже със Стефан бяхме станали сериозни в отношенията ни, той прецени, че трябва да имам ключ от дома му и сега с този ключ отключих входната врата. Обстановката, която заварих ме накара да потръпна. Твърде силно усещане за дежа вю. Кошмарът от откриването на труповете на Георги и любовницата му сякаш отново оживя пред очите ми. Някои от мебелите бяха обърнати, а една ваза с цветя бе разбита в паркетения под. Прозорецът и вратата към балкона стояха широко отворени. Като луда се защурах из жилището, молейки се Стефан да е добре и това да бе някакъв номер. Намерих мобилния му на масата в кухнята изключен. Моят любим никога не се отделяше от мобилния си. Това вече ме убеди, че се бе случило нещо ужасно и реалността се сгромоляса върху мен.

            Нямах идея какво точно се е случило, но интуицията ми показа да се махна от мястото на престъплението, колкото се може по- бързо. Без да докосвам нищо, побягнах от апартамента на моя Стефан и в пристъп на наближаваща истерия се обадих на Владислав и почти разплакана му обясних на какво бях станала свидетел преди секунди.

- Яна!- на бързи обороти ми заговори той- Отиди в някое заведение, където има хора и ме изчакай там! За нищо на света не обикаляй улиците сама. Аз обещах и щом той чу думата ми, че ще изпълня нареждането му, ми затвори.

            На автопилот влязох в някаква закусвалня, смърдяща на стари закуски и чай. Взех си един плодов сок и седнах на една от мръсните маси. Усещах, че започвах да треперя. Един от симптомите на стреса. Бях го изпитвала неведнъж вече. Причерняваше ми. Досещах какво бе станало и нямах нужда Владислав да ми го потвърди. След около 20 дълги и мъчителни за мен минути, Влад вбесен нахълта е заведението, хвана ме припряно, но внимателно за лакътя и ме изкара от заведението. Едва когато се затворихме в колата му, той ми каза, това което вече подозирах.

- Онази долна мръсница е била в дома на Стефан преди по- малко от час- бесен Влад удари волана и го изкриви до такава степен, че щеше да му се наложи да го сменя.- Смрадта ѝ се носи из цялото жилище. Опитах да проследя миризмата ѝ, но е напуснала пределите на Добрич. Проклета да е!

- Нали Анди го пазеше?- заекнах аз и сълзите ми започнаха да се стичат- Как се е случило?

- Даниел я проследи през нощта. Чак когато Елизабет е минала Дунава, Дани се върна у дома и Андрея напусна поста си. Сметнахме, че онази мръсница няма да се върне вече.

- Има ли някакъв шанс той да е....- едва промълвих, хълцайки от мъката, която раздираше душата ми.

- Съжалявам Яна!- прегърна ме братски Владислав- Но на този етап Стефан е или безсмъртен или... мъртъв.

- Господи! Родителите му ще бъдат съсипани! А аз...- нова вълна на болка и безпомощност ме връхлетя. Имах усещането, че сънувам някакъв много реалистичен кошмар.  

- Ще я унищожа, само да ми попадне в ръцете!- продължи да съска Владислав- Имаш пълното право да ме виниш за станалото.

- Каква полза от това?- избърсах очите си, все още треперейки- Животът му едва беше започнал, а приключи толкова внезапно. Аз съм виновната. Татяна ме съветваше да се дистанцирам от вас, но аз се заинатих. Твърде много държах на Андрея за да се откажа от приятелството ѝ. А ето, че Стефан плати цената за моята глупост.

- Трябва да се стегнеш!- потупа ме Владислав по рамото- Като начало ще се обадим в полицията, както си му е редът, а и семейството му трябва да е наясно.

            Последвалите часове са ми почти в мъгла, заради успокоителните с които се бях натъпкала (отново). Полицията направи обиск на апартамента, родителите на Стефан се върнаха ужасени от Варна, а аз смачкана от мъка и умора, най- сетне си бях в леглото. Нямам идея колко време съм спала, но се събудих, когато навън вече беше непрогледен мрак, а от хола на жилището се носеха скандали. Заслушах се и установих, че цялото семейство Драгомирови се беше изсипало в малкия дом на Татяна.

- Знаех си, че ще ѝ навлечете беля- треперещия глас на Татяна бе обвинителен и знаех, че говори на всички- Защо не я остави след като се махнахме от дома на Антон?

- Яна ми е приятелка, Таня- отговори ѝ Андрея- Предполагам колко странно би ти изглеждало това, но е факт. Аз я обичам като по- малка сестра.

- Постъпи като егоистка, вместо да помислиш за нея!- продължи с нападките леля ми- А, ти! Как си посмял да ѝ разкриеш всичко?

- За разлика то теб, тя го прие доста по- разумно- изръмжа Владислав- А ти, да не би да си въобразяваш, че е сляпа и не вижда всички странни неща около нас?

- Искам да напуснете живота ѝ!- отсече гневно Татяна- Особено ти Влад. Махнете се от нея преди да е поискала нещо, което ще ѝ навреди.

- Като теб ли?- до слуха ми достигна звънливия глас на Ралица- Колко умолява Антон да ти даде безсмъртие, но той не се осмели да рискува, въпреки, че те обичаше.

            Ето още едно парче от пъзела си беше дошло на мястото. Усещах, че леля ми таеше по- дълбоки чувства към покойния архитект, но нямах на идея, че и той бе отвръщал на любовта ѝ.

- Няма да обсъждам отношенията си Антон!- прекърши се гласът на Татяна.

- О, ще говорим и още как!- продължи нападателно Ралица- Ти си огорчена. Обвини нас за гибелта му, а сега пак нас обвиняваш за състоянието на Яна.

- Замисли се, че сега тя можеше да е отвлечената, ако Влад не бе останал по- дълго при нея сутринта- намеси се и Емил- Без значение нашето присъствие или не, Елизабет беше тръгнала на лов.

- Точно така!- отново подхвана Андрея- Само заради Владислав, Яна е в безопасност сега.

- Безопасност?!- присмя се Татяна- До следващия път, когато тази психарка не се появи. Много добре знам как действа. Набележи ли си цел- не се отказва.

- Давам ти дума, че Елизабет няма да се доближи до племенницата ти.- прекъсна я Влад разпалено- Ще се погрижа да защитя Яна по всеки възможен за мен начин.

- А твоята дума значи много...- отново се опита да се заяде Татяна, но аз нахълтах в стаята и я прекъснах

- Достатъчно!- залитнах, защото ми бе причерняло пред очите. Бърз като мисълта, Влад ме вдигна на ръце и ме настани в най- близкия фотьойл.

- Добре ли си, Яна?- попита ме Андрея, хващайки много внимателно дланта ми.

- Ти как би се чувствала, ако нещо такова се случи с Дани?- тихо я попитах аз с цел, oтсега нататък да избягват подобен род въпроси.

- Съжалявам- промълви тихо приятелката ми- Едва ли можем да направим нещо с което да ти помогнем.

- Всъщност имa- вдигнах глава и изгледах всеки един член на семейството поотделно- Искам да ме заведете до Ватикана!

 

 

 

***

 

 

 След 5 месеца

 

            Времето до абитуриентския ми бал, мина като насън. Отчасти това се дължеше на вглъбяването ми по спомените за Стефан. Стараех се да запомня лицето му до най- големите подробности, взирайки се непрестанно в снимките му. Родителите му все още го издирваха и се надяваха, че е добре. Донякъде споделях тази малка искрица надежда, че не е мъртъв. Но ако не беше, защо не се бе върнал при мен? Дори и като безсмъртен не бих се отказала от него и връзката ни. Общите ни мечти.

            Влад и Андрея ме съветваха да се откажа от чакането на моя любим. Но аз не можех. Имах усещането, че ако допусна да повярвам, че го няма, ще загубя здравия си разум. След изчезването на Стефан загубих желание за живот. Светът загуби цветовете си. Сърцето ми сякаш едновременно се заледи и избухна в жестоки пламъци, които заплашваха да погубят душата ми.

            Отделях много малка част за учене, но въпреки това завърших последния клас с отличие. Категорично отказах на Татяна да кандидатствам в университет. Съвсем други планове имах за бъдещето си. Продължавах да настоявам за Ватикан, но семейство Драгомирови категорично отказваше да ме пусне да припаря до кралските особи. Отстъпиха едва когато им заявих, че ще отида сама и ще се опитам да намеря отговорните за случилото се със Стефан. Дори не ми пукаше дали ще се прибера. Фанатичното ми желание стигаше дотам, че не исках нищо повече освен да знам какво точно се е случило с любимото ми момче, а после можаха да ми вземат и живота, ако трябва. Бях готова да платя цената.

            Изглежда настървеността ми убеди семейството, че съм достатъчно луда да изпълня плановете си и сама и отстъпиха. Влад ми постави единственото условие да отида на бала си и да се опитам да се порадвам на нещо, макар, че откакто загубих Стефан претърпях огромна промяна. Нещо в мен се прекърши и започнах да ставам копие на Владислав. Кисела, цинична и затворена в себе си. Рядко се усмихвах и почти не излизах от дома си, освен когато посещавах най- близкия фитнес център. Чрез изразходването на толкова енергия се опитвах да се разтоварвам от болката, която ме разкъсваше. Ставах в малките часове, събуждана от кошмари. Тогава излизах от апаратаментчето и тичах до припадък от умора или пък не слизах от фитнес уредите, докато мускулите ми не откажеха. Татяна умираше от притеснения, че може буквално да се самоубия от преумора.

- Да се самоунищожиш ли искаш?- една вечер ме мъмреше Андрея, докато ме измъкваше със сила от залата- На прага на колапс си!

- Животът си е мой!- озъбих ѝ се аз. Доста често се държах по този начин през последните месеци, но приятелката ми търпеливо понасяше ужасното ми отношение към нея и всички от семейството.

- Скоро няма да ти остане никакъв живот, ако продължаваш така- продължи да ми опява тя, докато ме напъхваше в колата си.

- Това засяга само мен и никой друг!- продължих да се пеня аз.

- Много хора те обичат, макар, че ти нехаеш за това!

- Няма много хора! Има един човек и шепа безсмъртни- иронично я поправих аз.

- Ненужно груба си!- на лицето на Андрея се изписа болка от обидата, която ѝ бях нанесла.- Това, че не сме човешки същества вече, не значи, че сме лишени от чувства и емоции.

- Знам- въздъхнах засрамено- Съжалявам!- бях усетила, че съм преминала невидимата граница на възпитанието.- Надявах се с времето болката да отшуми или поне да намалее, но става все по- зле. Изостря се. И то до степен, че почвам да я чувствам и физически.- споделих с приятелката си, това, което ставаше с мен.

- Май наистина трябва да отидеш до Ватикан- промълви тя, а аз я изгледах невярващо. От всички в семейството само Ралица някак ме разбра и подкрепи в желанието да потърся отговори на въпросите си. Нещо повече. Когато биваше свободна от служебните си ангажименти, ме придружаваше на кросовете ми и търпеливо се нагаждаше към моя ритъм на бягане.

- Не разбирам, защо толкова искаш да чуеш неизбежното, но предполагам, че това ще има оздравителен ефект върху теб- продължи да мисли на глас Андрея.

"...или ще стане по- зле..."- довърших изречението ѝ в ума си. Не исках да я тормозя повече от това, което вече ѝ бях причинила до този момент като тревоги.

            Накрая сделката беше сключена. След бала ми, Владислав и Даниел щяха да са антуража ми до столицата на кралските особи или главния щаб. Останалите оставаха за да държат положението под контрол. В близките векове не бе имало опити за бунтове или преврати, но Емил не искаше да поема излишни рискове, особено когато имаше война, която се водеше с подмолни стратегии и удари под кръста.

- Можеш поне да се направиш на весела!- прошепна ми в ухото Владислав, докато се мусех над чинията си с ядене по време на веселбата около мен.

- Мога- изръмжах му- Но не искам!- Почвах да съжалявам, че изобщо му позволих да ми бъде кавалер на бала. Едно, че постоянно останалите момичета пърхаха около него и така досаждаха и на мен, а второ, че г-н Драгомиров ми налагаше съветите си като заповеди на които трябваше да се съгласявам- Сделката беше да съм тук, а не да се забавлявам.

- Хайде да танцуваме!- издърпа ме той на дансинга в големия ресторант. Вървеше някакъв блус. Андрея здраво се беше постарала да ни направи и двамата зашеметяващи тази вечер. Аз бях напъхана в черна дизайнерска къса рокля, струваща цяло състояние, пристигнала директно от Милано. Не че не беше красива-прилепваше по всяка извивка на тялото ми, което благодарение на тренировките се беше оформило и стегнало като на спортист. А Влад блестеше със собствената си божествена красота, облечен в елегантен панталон и бяла риза. Категорично беше отказал вратовръзките и папионките. Сакото беше зарязано в колата още преди да влезем в ресторанта.

- Кога ще се прибера?- попитах го, докато се полюшвахме в средата на дансинга.

- Не по- рано от 03:00- отсече той- После сме на дискотека- уведоми ме бързо.

- Не искам!- изгледах го ужасена, че искаше да продължавам да търпя това веселие около мен.- Как никой от вас не успя да разбере, че страдам и не мога да се забавлявам.

- Ако Стефан беше тук, щеше да го правиш, а той не би искал...

- Не можеш да знаеш какво би искал!- прекъснах го аз ядно.

            Мина още час в пълна агония за мен. Владислав най- после се бе убедил, че не ми е до веселби, балове, съученици, напивания и дискотеки. Бързо се измъкнахме преди някой да е успял да ни види и се запътихме към вилата в Сърнево за да се видя с Андрея и Дани за да дообсъдим нещата по заминаването.

- Дали Елизабет ще ни каже истината?- попитах Дани, защото той най- добре познаваше кралските особи и приближените им.

- Не съм сигурен- замисли се той- А и не можем да я заставим да го стори, когато не сме в нашите земи.

- Аз ще ѝ извия врата, въпреки всичко!- изплющя заканата на Владислав- Игнорира напълно целенасочено забраната ми да маркира в нашия град.

- Успокой се Влад!- предупреди го Андрея- С твоя темперамент ще навлечеш само проблеми. Не можеш да съскаш така срещу Техни Височества.

- Хич не ми пука за Съвета!- отговори ѝ той с едва сдържана ярост- Тези неблагодарници трябва да си спомнят колко много дължат на баща ни и на нас в частност.

- Съгласен съм с теб, брат ми!- потупа го Емил по рамото- Но не е това начинът да поискаш възмездие.

- Ем е прав Влад- съгласи се и Даниел- Ще оставиш приказките на мен и ще се съсредоточиш да опазиш Яна, защото е възможно Съветът да не реагира положително на това, че тя знае за нашия свят.

- Трябва да ѝ обясним и за по специфичните сили на кралското семейство- промърмори Ралица- Яна трябва да е наясно срещу какво ѝ предстои да се изправи.

- Какви са силите на кралете и кралицата?- поинтересувах се, щом Ралица напомни за този аспект от опознаването на командирите.

- Адам притежава способността да блокира силите на безсмъртните- отговори ми този път Даниел- С очите си съм виждал как за секунди от свръх надарени безсмъртни, кралят прави безпомощни мишени, лишени от допълнителните си сили и разполагащи само с бруталност.

- Ева е друга работа...- включи се и Емил- Нейната сила напомня на Горгоната медуза от древногръцката митология.

- Искаш да кажеш, че вкаменява с поглед?!- изумих се аз, гледайки грамадния чернокос Емил.

- Не точно- този път отговори Ралица- По- скоро парализира телата на жертвите си. Те усещат, виждат и чуват всичко около тях, но не могат да помръднат.

- А какво умее третият?- попитах, очаквайки най- лошото.

- Соломон може да възкресява както смъртни, така и безсмъртни. При нашия вид ако тялото е разчленено, но съществува и сами можем да се...изградим наново. Соломон просто скъсява това време и от няколко минути го прави на секунди. Дори е способен да вдигне безсмъртен само от пепелта, която остава от нас след изгарянето ни. Единственият начин да бъдем унищожени.- продължи с обясненията Андрея.

- Но Соломон прибягва до силата си само когато е в битка и ще се очертава да бъде загубена от техния отбор. Твърди, че е неестествено да се смущава покоя на мъртвите.

- Както знаеш Соломон е женен. Съпругата му Сара е малко по- млада от него с около 30- 40 години. Нейната специална дарба е безполезна за нашия вид, но е манна небесна за човеците.- отново взе думата Емил.- Само с едно физическо докосване, Сара може да излекува всяка болест в човешкото тяло. През повечето време съпругата на Соломон обикаля болниците по света и правеща се на медицинска сестра лекува страдащите. Тя обожава човешките същества и се приема за тяхна защитничка и покровителка.

- Има ли други за които да знам?- попитах шепнешком.

- Има много от свитата на кралското семейство, но няма защо да се тревожиш за тях. Единствените, които имат значение са кралете и кралицата. Никой не би посмял да тръгне срещу тях.

- Освен американците- напомних аз.- Как стоят нещата при противниковия отбор?

- Джак може да се телепортира на всяко кътче на земята и то да вземе някой със себе си. Дарбата му е помогнала в много кофти ситуации по бойните полета.- отговори ми Емил.- А Джилиан мести предмети с ума си. С очите си съм виждал как разхвърля противниковата армия из въздуха.

- А тайнствената съпруга на Джак?- сетих се за половинката на американеца.

- Дълго време жена му ползваше единствено прякор- "нощната сянка"- този път заразказва Андрея- Но от няколко години всички я наричат Кати. Уникалното което тя може да прави е да става невидима, дори и за нашите очи. Тя е дясната ръка на мъжа си и отговаря за шпионската им мрежа по света.

- Панира ли се вече?- до мен достигна раздразнения глас на Владислав. През цялото време стоеше в тъмния ъгъл на стаята и намусено следеше разговора ни, без да взема участие.

- Дори и да съм, няма да се откажа, ако си се надявал на това!- отвърнах му аз и започнах да развалям прическата, която Андрея ми бе направила за бала. Една по една фибите, вдигнали косата ми, бяха отстранени от гарвано черните ми къдрици и оставени на мраморната маса за кафе.

- Какво изобщо очакваш да постигнеш?- изстреля се той до мен и клекна за да е очи в очи с моя милост.

- Искам лично да чуя какво ще ми каже Елизабет за Стефан и как вашите велможи ще оправдаят поведението на подчинената си.- отвърнах му аз спокойна, макар вътрешно да горях. Всяко споменаване на Стефан ми причиняваше ужасна болка.

- Ако ги разгневим може да се опитат да те премахнат- напомни ми тази възможност Владислав.

- Или по- лошо- добави тихо Ралица- Да те заточат като безсмъртна за вековете.

- Ако се случи първото, поне болката ще спре, а ако е второто ще изприпкам при първа възможност при американците и ще си предложа услугите в тяхна полза.- отвърнах аз и цялото семейство ме изгледа с ужасени лица.

- Не си заслужава да стигаш до такива крайности- хвана нежно дланите ми Влад, а сините му прекрасни и тъжни очи ме гледаха умолително.

- И само не ми казвай, че ти не си отмъстил на онези турци за станалото с теб и жена ти!- озъбих му се аз и издърпах ръцете си от захвата му. Влад се вцепени. Едва ли бе очаквал, че се досещах за това и без някой да ми го потвърди.

- Това беше много отдавна, а и ситуацията не беше същата. Катерина и аз бяхме семейство.- опита се да извърти нещата Влад.

- Разликата Влад- изправих се на крака и го изгледа войнствено- Е в това, че си бил законно обвързан с нея. Аз не обичам по- малко Стефан, отколкото ти Катерина. Ти не си простил, така че не очаквай аз да го сторя!- отсякох аз и никой не посмя да спори с мен повече по темата.

- Мисля, че е време да те заведа при леля ти- хвана ме за ръка русият красавец и ме поведе към гаража на вилата. Взех си пътем едно довиждане с останалите и се настаних в колата.

            Пътуването до Добрич и до блока в който живеех мина в абсолютно мълчание. Подтискащо мълчание. Не исках да се прибирам в самотното си легло. Не исках да кръстосам поглед с обвинителните очи на леля ми. Исках тази нощ да забравя за болката си. Поне за няколко часа.

- Влад- заговорих аз в тъмнината на паркираната кола- Имаш жилище тук в града нали?

- Малък мезонет отвъд два квартала- кимна той- Защо?

- Тази нощ не искам да съм сама...- кратко, но уверено му заявих аз.

            Колата отново се понесе по улиците на Добрич. Още не бяхме влезли напълно в апартамента на Влад, когато в неистова и отчаяна нужда се нахвърлих върху него. Не исках повече любов. Любов, която ми бе донесла толкова агония досега. Майка ми, Георги, Стефан. Исках средство за притъпяване на болката. Същото средство, което Владислав век след век бе използвал срещу спомена за обичта към Катерина.

            Роклята ми стана на парчета плат под ръцете на Влад, докато аз се опитвах да откопчая ризата му. Щом го направих с наслада огледах добре оформеното му тяло, омагьосало хиляди жени по света. Той също с любопитство обходи с очи моите женски форми, които след тренировките бяха добили спортен вид.

            Щом останахме само по бельо, Владислав ме вдигна на ръце и ме отведе до голямото бяло легло в спалнята. Както и стаята му във вилата, така и тази тук бе пълна с огледала, но почти не обърнах внимание на обзавеждането. Вниманието ми бе изцяло фокусирано върху мъжа до мен. Тази нощ той не бе многовековен безсмъртен, а аз наранена тийнейджърка, изгубила гаджето си. Тази нощ бяхме просто мъж и жена в отчаяна самота и тровени от кошмарите на миналото. Докато всички ми задръжки падаха се сетих, че преди време Влад ми беше споменал, че е способен да накара сетивата ми да пеят. И беше прав. Не само, че беше постигнал това, но и за няколко часа бях забравила за загубата и мъката си.

            Когато отворих очи, слънцето вече весело препичаше през майския ден. Вратата към балкона бе отворена и топлия въздух изпълваше спалнята. Изправих се в леглото и се огледах. Чаршафите и завивката бяха станали на парчета. Още едно доказателство за страстната нощ между мен и Влад. Въпреки, че беше крайно внимателен с мен, това не се е отнасяло и за мебелировката. Възглавниците също бяха унищожени немилостиво.

            От самия Владислав обаче нямаше и следа. Толкова типично в стила му. Не се изненадах, но се притесних, че нямах дрехи с които да се прибера у дома. Балната ми рокля бе тотално разкъсана и не ставаше за нищо. В крайна сметка реших да проверя всички шкафове в апартамента с надеждата да открия нещо годно за обличане. Може би дори женски дрехи на бивши любовници. За моя изненада нямаше нищо такова. Само мъжките маркови дрехи на русия принц. Ядосана грабнах първата хавлия, която ми попадна в ръцете и влязох в банята. Горещата вода ми подейства добре на опънатите нерви. Въпреки, че снощи бях преживяла нещо вълшебно с Владислав, споменът за Стефан се върна с пълна сила и агонията се завърна по- силна отпреди.

            Не знам колко време съм била под душа, но щом се върнах в спалнята заварих Влад да седи на полу- унищоженото легло и да ме чака. Лицето му бе безизразно и не можех да предположа какво си мислеше. Предположих, че се тревожеше, че след снощи ще съм омагьосана от него и ще му увисна на врата като воденичен камък. Няколко секунди се гледахме безмълвно преди той да заговори първи:

- Помислих, че ще искаш дрехи и бельо- погледна той към хартиения плик, поставен до него на леглото. Досега не го бях забелязала. Но бях трогната от жеста и досетливостта му. Това не беше в негов стил, знаейки как се отнася с жените, вкарани в леглото му.

- Благодаря!- кимнах аз с лека престорена усмивка- И за дрехите и за снощи.

- Яна...- започна той несигурно, но аз го прекъснах:

- Няма какво повече да обсъждаме, Влад!- умолително го хванах за ръка, сядайки до него на леглото- Не искам нищо от теб и нищо не си въобразявам. Снощи се нуждаех от утеха и ти ми я даде, за което съм безкрайно благодарна, но нека не обсъждаме станалото...

            Той ме изгледа втрещен. Дузина емоции минаха през лицето му, но в крайна сметка, каквото и да искаше да каже, го запази за себе си. Не се бавих дълго с обличането и след като бях напълно приведена в приличен вид, Владислав ме докара до дома на Татяна. Тя ме очакваше, подготвила нравоучителна тирада.

- С кого беше досега?- изстреля припряно първия си въпрос. Имах усещането, че бях на подсъдима скамейка. - Обърна ли внимание кое време е и, че може би аз ще се тревожа за теб, още повече като знам, че Влад беше с теб когато излезе за последно от тук? И защо не си в роклята си, а в тези дрехи, които досега не съм подреждала в гардероба ти.

            Дори не подозирах, че Татяна толкова обръщаше внимание на дрехите ми. Влад ми беше взел обикновени сини дънки и лятна дамска риза, придружени с обикновени ниски обувки. Нищо набиващо се на очи, но леля ми явно следеше всичко, свързано с мен изключително зорко.

- Бях с Владислав!- уморено ѝ отвърнах- А роклята ми вече е на парчета в най- близкия контейнер за отпадъци.

- По дяволите, Яна!- хвана се тя за главата и се отпусна в единия от кухненските столове около масата- Какво си въобразяваш, че правиш?!

- Нищо- честно ѝ отвърнах- За разлика от теб, аз не съм влюбена във Влад, както ти си била в Антон- Беше просто утешителен секс.

- Оттам се почва миличка!- изгледа ме тя съчувствено- Няма да усетиш как си затънала, а и това ходене до Ватикана...

- Заминаваме след 3 дни- уведомих я аз- И не желая каквито и да било опити, да ме разубеждаваш.

- Твърдоглава и упорита  си като брат ми- пое си тя огромна глътка въздух- Надявам се, че си даваш сметка, че може да не се върнеш оттам, нали?

- Знам, че съществува такава възможност- кимнах с досада- А сега, ако ме извиниш, искам да се оттегля в стаята си, за да поспя. Тази нощ, почти не мигнах.

            Леля ми ме удостои с изумен поглед преди да потъна в моята малка стаичка. Легнах в неголямото си легло и заспах почти на мига. От месеци не бях заспивала нормално. Без кошмарите и виковете насън. Дълбокия ми сън продължи до непрогледен мрак навън. Когато отворих очи, разбрах, че не бях сама. До мен беше Влад и спеше. За първи път го виждах така. Дори и в съня си той изживяваше емоции. Лицето му беше изкривено в гротесна гримаса. Не бяха минали и 3 секунди и той отвори сините си очи и ги вряза в моите.

- Събудих те!- промълвихме едновременно, а след това се усмихнахме един на друг.

- Гладна съм! Това ме събуди!- поясних аз и понечих да стана, но Влад ме задържа нежно на леглото.

- А аз се събудих, защото дишането ти се промени, а аз се концентрирам в него, за да постигна моят покой.- ръцете му нежно се обвиха около талията и двамата постояхме няколко секунди в пълна тишина и мрак. Може би атмосферата наоколо бе в унисон с тази в душите ни. И двамата бяхме попаднали в огромен трап от който не намирахме изход и спасение. Естествено за Влад бе много по- ужасно. Толкова векове, а все още не бе прежалил обичната си Катерина.

- Колко е часът?- попитах, колкото да не мълчим неловко.

- Около два сутринта- автоматично ми отвърна той без да се замисли- Вграден часовник- докосна слепоочието си на учудения ми поглед.- Една от многото екстри- промълви саркастично, а след това ме освободи от обятията си и отметна завивката под която лежахме. Дори и в тъмното успях да видя, че се обличаше. Бе лежал до мен само по бельо, което ме накара да проумея, че отношенията ни се бяха променили. Допреди да споделим предишната нощ в апартамента му, Влад никога не си бе позволял подобна фриволност. Само, че предишната нощ всичките ми задръжки бяха паднали и бях позволила Владислав да ме опознае така, както само Стефан ме бе познавал. Тази мисъл ме огорчи.- Какво ти се яде?- попита ме Влад, застанал на прозореца ми, готов да скочи долу на тротоара. За пореден път се убеждавах, че за безсмъртните няма нищо невъзможно.

- За храна ли отиваш?- изненадах се аз, че бе готов да задоволи каприза ми на мига. Това не беше циничния Владислав, който познавах. Започнах да се чудя дали станалото между нас имаше по- голямо въздействие върху него, отколкото върху мен.

- Нали си гладна?- усмихна се той- Няма да се бавя повече от 10 минути.

- Тогава хамбургер- отвърнах аз- И енергийна напитка.

            Владислав кимна кратко и със следващото ми мигване, се беше изпарил. Докато го чаках включих осветлението и започнах да ровя из шкафа си. Най- сетне намерих малката раничка, която си бях купила специално за пътуването. Имах намерение да взема само един чифт резервни дрехи, освен тези които щяха да бъдат на мен. Паспорта ми, четка за зъби, четка за коса и снимките на майка ми, Георги и Татяна. Друго не ми беше нужно.

- Закъде толкова бързаш?- стресна ме гласът на Владислав. Когато се обърнах, той беше поставил една найлонова торбичка на бюрото ми до компютъра. Усетих аромата на бургера да се носи из стаята.

- Още ли се надяваш да се откажа?- изгледах го раздразнена.

- Аз и Даниел можем да се погрижим- отговори ми той намръщен- Не желая да ти рискувам живота.

- Ти не го рискуваш!- ядосах му се, че подценяваше моето решение да съм там.- Сама решавам да тръгна и да разбера какво точно се е случило с любимия ми! Искам лично да се уверя, че Стефан го няма вече.

- Обмисляла ли си варианта, че момчето може да не е мъртво?- зададе ми Влад най- мъчителния въпрос, който ме тровеше напоследък.

- Дори и да е станал безсмъртен, това няма да промени чувствата ми към него.- отговорих му кротко, вземайки торбичката с храната. Извадих енергийната напитка и отпих солидна глътка.

- Но промяната може да се отрази на отношението му към теб- поясни ми Влад.- Когато магията те докосне, заличава почти всичко от предишната човешка същност на приемателя си. Освен тялото се променят, и психиката и душата.

- Искаш да кажеш, че вече няма да ме иска?- отхапах малък залък от хамбургера и едва го преглътнах, въпреки старанието ми да прикрия вътрешните си страхове пред Владислав.

- Много е вероятно- кимна той и се излегна на леглото ми.- Не искам да си неподготвена за който и да било сценарий щом се озовем пред кралското семейство и изискаме истината.

- Ако Катерина беше превърната, щеше ли да промениш отношението си към нея?

- Едва ли...- отвърна ми той след кратък размисъл- Но Яна, трябва да проумееш, че с жена ми се обичахме в друго време, с други морални ценности...

- По- добре спри, защото само ще ме ядосаш!- прекъснах го ядно, защото отново омаловажаваше любовта ми със Стефан, докато своята към Катерина я издигаше на пиедестал.

- Добре!- отстъпи той- Не желая да съм жесток с теб, а само да ти опиша опциите ти.

- Нямам опции! Ако всичко мине така, както трябва- Стефан ще е мъртъв, а аз ще се върна в човешкия свят и ще се опитам да си продължа живота без него.

- Сама не си вярваш!- подигра ми се мрачно той- Болката те разкъсва отвътре. Това, че през последните месеци не бях в леглото ти, не значи, че не съм бил наблизо, за да чуя писъците ти насън. Можеш да лъжеш Андрея, Татяна и всеки друг, но мен не можеш да заблудиш. Аз съществувам с този ад векове наред.

- Защо си обикалял наоколо?- попитах го, сядайки до него, забравила храната в ръката си- Твоята агония изглежда е достатъчно тежка. Не е нужно да се нагърбваш и с моята.

- Знам- въздъхна той- Просто не си ми безразлична. Грижа ме е за теб...

- Защо?

- Не знам- вдигна той рамене, а сините му очи засияха, впити в моите- Ти си ми приятелка. Първата ми приятелка от много време насам. Мисля, че започнах да те обичам- несигурно сподели той. Сякаш се срамуваше от емоциите си.

- Взаимно е!- усмихнах му се окуражаващо- Дори и тази обич да не е любов между двама влюбени, не значи, че е по малко ценна.

- И аз така мисля- прегърна ме той, облекчен, че не го бях разбрала погрешно. Вероятно е смятал, че ще си помисля, че това е любовно признание, но моите чувства бяха огледални на неговите и знаех добре какво имаше между нас двамата.

            С Владислав бяхме изградили връзка между две страдащи души, които се лутат в мрака на болката и безпомощността си. Не си лекувахме раните, а ги превързвахме един на друг. За мен русият красавец беше водач в света на болката и самотата, която го бе тласкала в толкова много женски обятия. Татяна твърдеше, че хората по- лесно превъзмогват мъката си, отколкото безсмъртните, но аз се съмнявах в това. Стефан беше оставил една гореща следа в сърцето ми, която не исках да изчезва. Не исках нова любов. Не ми беше нужна. На този етап ми беше нужен само Влад, който не ми повтаряше постоянно, че трябва да се съвзема, а с разбиране ме държеше за ръка и ме въвеждаше в своя свят на обреченост с неизпълнени мечти и копнежи.

 

 

***

 

            Самолетният полет до Рим, вместо да ме измори, по- скоро ме изнерви. За  настроението ми допринесе и постоянно мрънкане на Влад. В първия час, Даниел се опитваше да смекчи лошата нагласа на брат си, но скоро се отказа, щом видя, че е безсмислено. За да е по- далеч от дудненето на Влад, Дани се направи на заспал и задържа тази си роля до кацането на самолета.

            Аз от своя срана се безпокоях за безопасността на Даниел. Мен и Владислав, нямаше кой да ни загуби, но Дани имаше Андрея, която го обожаваше и много прочувствено го беше изпратила на тръгване от България. Ако нещо се объркаше се молех поне Даниел да успее да се прибере при жена си. Мен смъртта не ме плашеше от години.

            В Рим наехме кола и така се отправихме към Съвета. Никога не бях излизала в чужбина, но сега някак не можех да се наслаждавам на италианските красоти. Бях задрямала в колата и се събудих, едва когато Влад на ръце ме беше пренесъл до хотелската стая с изглед към някаква катедрала.

- Извинявай!- сънено му заговорих в опит да се разсъня- Явно вълнението ми е дошло в повече.

- Добре е да се наспиш.- кисело ми отвърна той- Около полунощ имаме посещение при кралете и кралицата.

- Къде се крият те?- полюбопитствах аз.

- Под земята- отвърна ми той- Един от входовете  минава през подземието на една малка черквичка недалеч оттук.

- Смъртните не се ли усещат какво става наоколо?

- Не. Почти никой е влиза в църквата. А и свещените, които се грижат за нея са безсмъртни. Част от охраната на Съвета.

- Ще можем ли да минем през тях?- продължих да го атакувам с въпроси.

- За принцовете няма затворени врати- смигна ми той шеговито- Аз и братята ми имаме правото да влизаме и излизаме, така както Адам, Соломон и Ева.

- Но все пак се тревожиш- констатирах аз.

- Риск винаги има.- потвърди ми Влад.- Затова и изпратих Дани да разучи малко обстановката наоколо и настроението на всеки член от "великото" трио.

            Времето се изтърколи ужасно бързо за мен. Опитвах се да се подготвя за срещата ми с най- могъщите същества на планетата. Тези, които решават съдбите, дори на смъртни и дърпат конците на всички държави по света. Тримата поехме към черквичката 30 минути след полунощ в западна посока. Мястото на което ме заведоха двамата братя наистина беше в окаяно състояние. Със сигурност не се набиваше в очите на смъртните.

            Братята ме поведоха към странична задна врата. Даниел я отвори и първи влезе вътре, за да огледа обстановката, докато ние с Влад стояхме на прага и чакахме да ни даде сигнал, че всичко е наред. След няколко секунди и това стана и Дани ни помаха да влезем. Влад ме хвана нежно за ръка и ме поведе в непрогледния мрак на църквата. За пореден път се ядосах, че човешкото ми тяло е толкова лишено откъм физически преимущества в сравнение с безсмъртните. Лека по лека се приближихме до олтара и минахме зад него. Там ни очакваше огромен и привлекателен мъж, облечен в типичното за католиците свещеническо облекло. Беше достатъчно красив, за да ми стане ясно, че не е човек. Голямата свещ, която държеше в ръцете си осветяваше достатъчно лицето му, за да видя, че непознатият се усмихваше на придружителите ми.

- Ваши Величества!- поклони се роболепно мъжът- Получих вест от крал Адам, че трябва да ви посрещна тук. Отдавна не сте ни посещавали.

- Изправи се Йохан!- нареди му раздразнено Влад- Бях ти казал, че ненавиждам да ми се кланят.

- Моите извинения, принце, но етикецията го изисква- изправи се Йохан и се ухили малко превзето, според мен. Сега очите на гвардееца се заковаха с любопитство в мен- Коя е младата дама?- попита.

- Тя е с мен!- уведоми го Влад и свойски ме придърпа към себе си. Явно това беше намек за Йохан да стои по далече от мен.

- Да не би господарят да си е намерил булка?

- Може би...- неопределено му отвърна Влад. Направи ми впечатление, че водеха разговора на български, въпреки, че на Йохан му личеше германския произход. Акцентът му бе показателен за това.- Бързаме за срещата с кралете и кралицата, затова друг път ще имаме време да бъбрим- издърпа ме Владислав пред един зацапан килим на каменния под и с бързи движения го отметна. Под него се показа занемарена дървена врата. Дани хвана металния обръч закован за дървото и го дръпна. Вратата изскърца и се отвори. Отдолу се откри подземие, осветено от множество старовремски факли, разположени на всеки 2 метра по каменното стълбище, водещо надолу.

            Даниел тръгна напред по стълбите, а Влад и аз, все още ръка за ръка го последвахме. Стълбището не беше с повече от десетина стъпала и щом свършиха се озовахме в каменен сумрачен коридор, също осветен от факли. Братята ме поведоха с човешка крачка по дългия коридор, постлан с дълъг червен килим. Единствено моите стъпки отекваха в няколковековния камък. Толкова тромава бях на фона на Владислав и Даниел, които сякаш не стъпваха по земята.

- Долен клюкар!- изруга Влад, щом бяхме на прилично разстояние от г-н Йохан.

- Сдържай се!- напомни му Даниел- А и според мен, Елизабет е разказала някои неща на Адам, Ева и Соломон. Например как се отнесе към нея по време на мисията ѝ и какви ги наговори по адрес на кралското семейство пак пред нея.

- С нея лично аз ще се разправя- закани се русият ми придружител, а Дани го изгледа недоволно, но предпочете да си замълчи.

            След около 10 минути, коридорът свърши, а ние се озовахме зад огромна старинна дървена врата с метален обков.

- Време е за шоу!- хвана металните халки Даниел и отвори дверите на тронната зала, собственост на най- древните интелигентни същества на планетата, властвали над света толкова много време.

            Помещението бе огромно и кръгло като гладиаторска арена. По стените висяха картини, а тавана бе извезан с божествено красива дърворезба и злато, преплитащи се в неземно красиво доказателство за способностите на безсмъртните. Точно в средата на кръглото помещение бяха разположени 4 изящни трона. Само единият от обаче бе зает. На втория трон отляво седеше смугъл, чернокос, висок мъж, облечен в семпъл черен панталон и риза в червен цвят. Макар облеклото на единия от кралете да беше съвременно на гърба му почиваше старинен плащ, също в червен цвят.

- В името на Създателя!- възкликна радостно мъжът и само за едно мигване се озова пред нас. Беше изминал близо 20 метра едва за секунда.

            За моя изненада, непознатият прегърна братски първо Влад, а след това Даниел. Когато се бе приближил се постарах да го огледам колкото се може по- внимателно. На външен вид едва ли домакинът ни имаше и 30 години. Тогава се замислих, че всичките безсмъртни, които бях срещала досега не бяха достигали кой знае колко зряла възраст и по- късно щях да разбера защо бе така.

- Радвам се, че най- сетне решихте да посетите дома си- продължи да говори усмихнат тъмнокосият мъж с плавен и напевен глас. Толкова лесно говореше на български, че никой не би допуснал, че не е мой сънародник.

- За съжаление не сме тук по добър повод- заговори кротко Даниел- Имахме малко недоразбиране с Елизабет преди няколко месеца.

- Нима?- изненада се доста сносно Адам. Едва ли нямаше представа какво се беше случило в Добрич.- Нищо не е споменавала.

- Умишлено наруши моя заповед!- включи се Влад намръщен- Много пъти съм ти казвал Адаме, че няма да позволя своеволничене в земите ни.

- Сигурен съм, че ще изясним недоразумението съвсем скоро- обеща кралят и впи сиво- синкавите си очи в мен- Мисля, че нямам честта да познавам това младо същество.

- Адам- Яна- представи ни набързо Влад без излишна фамилиарност.- Тя е племенница на Татяна.

- Нима?!- продължи да ме оглежда кралят като някой експонат на търг за ценни вещи и да проверява реалната му стойност.- Мисля, че намирам приликата. Как прие новината за нашето съществуване?

- Много зряло и толерантно- отвърна му русият принц- И гарантирам за дискретността ѝ.

- О, няма проблем, моето момче!- потупа го Адам по рамото, без да смъква очи от мен- Тя е много....интересна и има едно особено излъчване. И е чаровница. Като я гледаш не ти ли се иска да зарежеш развратния си начин на съществуване?

- Обмислям го!- отвърна му с насилена усмивка Влад- Но сега бих искал да насочим разговора към същината на посещението ни. А именно неподчинението на Елизабет и откритото пренебрегване на моя изрична забрана.

- Разбира се!- кимна сериозно Адам и доброто му настроение се бе изпарило- Но първо, ще пратя вест на жена ми и брат ми и щом се съберем ще отсъдим заедно.

- Разчитам на това!- отвърна му Влад и Адам се отдалечи, вадейки мобилния си. А Даниел изчезна в една врата отстрани на троновете. Чудех се къде беше отишъл, но след няколко секунди, той се върна, носейки прекрасен стол, украсен пищно с какво ли не.

- Седни!- постави го Влад до мен.- Тук рядко идват хора и обзавеждането не е съобразено с техните потребности. Ние безсмъртните можем да стоим прави за неизброимо време, но вие смъртните не сте толкова привилигировани.

- Изящен е!- прокарах ръка по коприната на кралско синята подплата на стола.

- От трапезарията на френския кралски двор по времето на династията на Бурбоните е- уведоми ме Даниел- Адам и Ева колекционират подобни вещи. Заринати са с какви ли не съкровища от всички ери и краища на света.

- Посещението може да се проточи, така че е по- добре да седнеш за по- удобно- настоя Владислав и реших да не му се противя поне тук. Отпуснах се върху тапицирания стол и зачаках заедно с братята. Адам тихо говори известно време по телефона, а през това време аз започнах да разпитвам Влад и Дани за нещата които бяха разбудили любопитството ми.

- Кралят откъде знае толкова добре български?- попитах дискретно.

- Адам, Ева и Соломон знаят всички езици, които се говорят в момента на планетата. Ева дори се увлича от умрелите.

- А на какъв език говорят по между си?- отново попитах.

- Различно- този път ми отговори Дани, застанал от другата ми страна- Латински, староеврейски, древногръцки. Зависи в какво настроение са.

- Колко са стари в действителност?- едва промълвих с надеждата Адам да не ме чуе, но се съмнявах, че неговите уши биха пропуснали какъвто и да е звук, ставащ в залата.

- Това никой не може да го потвърди със сигурност, освен те самите, но аз лично съм ги чувал да говорят за събития, случили се 2 000 години, преди новата ера.

- Ужасно!- не се стърпях и възкликнах аз- Толкова векове да гледаш как човечеството деградира ера подир ера.

- Не е приятно- намеси се в разговора ни Адам, който очевидно бе приключил разговорите по мобилния.- Съпругата ми ще е тук всеки момент...- и още не беше довършил, когато вратите през които бяхме минали преди малко не се отвориха със замах и през тях мина една очарователна червенокоса девойка не по- възрастна от мен самата. Ева беше около с цяла глава по- висока от мен с изваяно грациозно тяло, което се движеше, сякаш е привидение. Толкова фини и ефирни бяха движенията ѝ. Червените къдрици в косата ѝ подскачаха весело при всяко нейно помръдване. Младостта струеше от кралицата, но в зелените ѝ очи се четеше мъдростта на вековете, които бе преживяла.

- Каква приятна изненада! - възкликна тя радостно с момичешкия си глас. Щом целуна набързо съпруга си по бузата тя се хвърли в обятията на Влад и обсипа лицето му бързи, пърхащи целувки. След това направи същото и Даниел. Двамата с Влад стоически понесоха този акт на нежност, идващ от кралицата им.- Я гледай ти, какво са ми донесли двамата красиви принцове!- изгледа ме тя весело.

- Много е интересна нали?- попита я мъжа ѝ- В нея има...

- Жар!- помогна му Ева с термина- Отдалеч ѝ личи огнената натура.

- Така е!- кимна Адам- Момичето е находка, но Влад и Даниел така и не ми казаха, защо се разкарвали момичето чак от Балканите дотук?

- Дойдох по свое желание!- не се стърпях и скочих на крака. Откакто бяхме пристигнали говореха, сякаш не бях там или не можех да говоря сама. Не ми допадна, че нито веднъж кралят или кралицата не се обърнаха лично към мен.

- Наистина?- продължи да впива в мен очи кралицата с любопитство- Какво те накара да поискаш да дойдеш в столицата на безсмъртните?

- Елизабет и Влад са имали някакво недоразумение- отговори ѝ вместо мен съпруга ѝ.

- Не е точно така!- намръщи се Влад- Много точно ти обясних какво се случи в дома ми. Не беше обикновено провинение, а съзнателно потъпкване на моя заповед, на моя територия, срещу мои поданици.

- Кротко, сладур!- усмихна му се очарователно Ева, почти еротично по мое мнение.- Нека да изчакаме и появата на брат ни и ще вземем адекватно решение.

- Аз настоявам да ми бъде предоставена възможността лично да се погрижа- прекъсна я Владислав.

- Ще видим...- въздъхна Адам, сякаш бе претрупан с работа чиновник. Той и жена му, която бе облечена в красива червена рокля с презрамки и плътна по тялото, се настаниха на огромните си тронове. На Ева се полагаше мястото отляво на мъжа ѝ.

            Не мина много време и една от страничните врати се отвори и в залата пристъпи най- странно изглеждащият безсмъртен, който бях виждала досега. Платинено руса, почти бяла, права, дълга коса, покриваща врата му. Очите му бяха в пълен контраст с бледата му кожа. Тъмно черни без видима зеници или ириси. Всичко бе слято в черна завеса. Погледът му изглеждаше като обезумял, стрелкайки се из цялото помещение. Макар чертите на Соломон да бяха младежки, изражението му принадлежеше на кисел старец. Цялата му визия излъчваше някаква тъжна комичност и абсурдност. Черешката на всичко бе тъмночервената дълга роба с която бе облечен.

- Заповядай братко!- приветства го радушно Адам- Точно теб очаквахме, за да започнем с обсъждането на проблема, принудил младите принцове да бият толкова път до тук.

- Здравейте момчета!- поздрави Соломон Владислав и Даниел със същото кисело изражение- Предполагам, че заради вашата прищявка, беше прекъсната нощната ми разходка.

- Точно така!- намръщи му се нагло Влад.

- Нека разберем за какво сте тук по- бързо, за да мога да се върна при жена си- настани се на трона, разположен най- вляво в редицата, отдясно на този на Адам.- Толкова рядко се виждаме- продължи да сумти той с рехавия си глас.

- Тогава няма да протакаме- този път заговори Даниел- Случи се така, че Яна- посочи ме той с очи- И нейния човешки приятел ни бяха на гости, когато Елизабет се появи за пореден път без предупреждение или позволение.

- Елизабет набеляза Яна и приятелят ѝ за маркиране, макар категорично да бях забранил!- не се стърпя Влад и прекъсна спокойното обяснение на Даниел, за да се зъби на кралете и кралицата.- Усетих, че въпреки забраната ми вашата търсачка ще посегне  и на двамата, затова моето семейство зорко ги охраняваше цяла нощ.

- Противно на опитите на семейство Драгомирови да ни защитят, Стефан беше похитен от вашата подчинена и искам да знам какво се е случило с него!- този път проговорих аз на кралското семейство. Докато говорех хванах за ръка Влад, за да го успокоя да не беснее толкова, а и на себе си да осигуря морална подкрепа при научаването на която и да е от двете лоши новини.

- Влад- покровителствено заговори Адам. Сякаш хокаше малко дете- Трябва да разбереш, че времената са особено сложни. По тази причина дадох пълна свобода на търсачите ни. Затова и Бет си е позволила да пристъпи забраната ти.

- Това е прекалено Адам!- този път възмущението дойде от Даниел, който по принцип бе въплъщение на самоконтрола, но сега дори той си бе изпуснал емоциите от контрол- Не може подчинените ви да идват и да безчинстват в дома ни.

- Какво е това драматизиране?- намуси се още повече Соломон- Все пак става въпрос за смъртни, а те се въдят като въшки. От векове ги пазим от хуманност и от време на време и те трябват да допринасят с нещо. Момичето- изгледа ме той презрително- ще си намери друго гадже.

- Струва ми се братко- намеси се кротко Ева- Че  с Адам не схванахте същината на проблема. Нашите красиви принцове са обидени и засегнати от постъпката на Бет, а аз самата не знаех, че сте дали такива широки правомощия на един обикновен търсач- изгледа тя строго мъжа си и брат си.

- Аз и Соломон взехме решението и съжалявам, че е станало такава трагедия от това.- отвърна ѝ Адам.

- Всичко ще бъде забравено, ако ми позволите лично да се погрижа за наказанието на Елизабет. Както и това Яна да научи какво е станало с любимия ѝ.

- Аз съм "за"- веднага се отзова Ева- И по двете искания.

- За първото съм против, за второто ми е все едно- обяви и Соломон решението си и бавно се надигна от трона си и напусна залата.

- Съжалявам Влад!- накриво го изгледа Адам- Разбирам те напълно, но не мога да се лиша от  най- добрия си търсач.

- Адаме, може би трябва да ти напомня колко битки си спечелил благодарение на нас- изсъска бесен Владислав- И само си представи колко ще отслабне армията ти, ако нашата войскова част се оттегли.

- И всичко това, заради каприза на една смъртна?- изуми се Адам от наглостта и заплахата на Влад.- Не си толкова глупав, че да си позволиш да ми поставяш ултиматуми.

- Спри, съпруже!- застана кралицата между мъжа си и Владислав.- Според мен принцът е прав. Ти как би реагирал, ако някой си позволи да маркира на наша територия.

- Осъзнавам, че Бет е попрекалила, но няма да позволя този разглезен хлапак да я унищожи, само заради каприз. Можем, обаче да я повикаме за да каже, дали момчето е оцеляло или не.

- Знаеш, че все пак ще стане на моето рано или късно- обяви Влад ядосан. На тези думи тъмнокосият висок мъж, нямаше отговор и се задоволи с един гневен израз на лицето си преди да извади отново мобилния си и да набере.

- Бет скъпа, - почти изгука той на телефона- Би ли се отзовала в тронната зала?

            Последва кратко мълчание през което Адам загледа тъжно и разочаровано Влад. Сигурно на краля на му се нравеше факта, че Владислав му диктуваше какво да прави и настояваше за справедливост в разрез с желанията на кралското семейство.

- Елизабет ще бъде тук всеки момент, принце- заговори Адам на най- възрастния Антонов син- И изисквам да се държиш прилично и с уважение.

- Не се тревожи Адаме. -ухили му се подигравателно Влад- Аз имам цялото време на света, за да ѝ видя сметката, когато на мен ми харесва.- Моят защитник продължи да се хили на краля си като дете, направило беля и знаещо, че няма да бъде наказано за нея.- На твое място бих я посъветвал да заобикаля Балканите оттук насетне.

- Все още не мога да разбера, защо си толкова краен?!- продължи да се муси Адам.

- О!- изкиска се младежки Ева- За толкова възрастен мъж си изключително ненаблюдателен любими!- заговори кралицата на съпруга си- Нашият принц е влюбен в тази очарователна смъртна.

- Ха- ха!- разсмя се искрено Адам- Влад?! Влюбен?! Това е нелепо! А дори и да беше възможно, защо ще тръгне да мъсти за любовника на обекта на обожанието си?

- Лоялност и отдаденост- търпеливо му отговори червенокосата кралица- Аз бих направила същото на негово място. Жалко, че е същият като Антоан и няма да има смелост да я преобрази.

- Каква загуба ще бъде!- патетично въздъхна Адам съзерцавайки ме с една алчност в очите.- От нея ще излезе нещо уникално. Дори и да нямам силите на Елизабет, аз също мога да усетя потенциала я нея. В очите ѝ бушува огън.

- Само през овъгленото ми сърце, Яна ще се превърне в паразит като нас!- почти им изкрещя Владислав.

- Не се тревожи!- успокои го Ева.- Никой няма да ѝ посегне тук, освен, ако не иска да се изправи срещу мен.- предупредително изгледа мъжа си.- Ние не сме тирани.

- Разбира се, разбира се!- вяло се съгласи Адам и тогава друга врата се отвори и тъмнокосата британка се приплъзна в помещението като видение.      

- Господари!- направи бърз поклон Елизабет и щом се изправи очите ѝ се приковаха в мен и тя се усмихна подигравателно и наслада, че вижда болката от загубата ми.

- Бет- заговори ѝ Ева, приближавайки се към подчинената си- Около коледните празници ти беше на мисия да маркираш нали?

- Да, кралице- потвърди ѝ роболепно Елизабет- Кралете са доволни от свършената работа. Новите попълнения се обучават.

- Не става въпрос, че си изпълнила исканията на Адам и Соломон, а че си била в дома на принцовете и си маркирала едно младо момче там- прекъсна я рязко Ева.

- Така е- не отрече запитаната- Но младежът не оцеля за съжаление- със самодоволна усмивка заяви Елизабет. Сякаш се наслаждаваше на унищожението, което причиняваше на смъртните. В този момент нещо в мен се прекърши. Исках да я видя на парчета. Да я убия или каквото и да се случваше с тях. Досега никога не бях желала да посегна на някого с цел да го нараня. Но от този миг нататък жадувах за болката на Елизабет, която толкова лесно бе съсипала живота ми. Ако нещо ме спря тогава да не се нахвърля върху нея, бяха силните ръце на Даниел, обвити около мен.

            Но Влад беше свободен и с бързина, която очите ми не успяха да проследят, той бе хванал Елизабет за врата и я бе издигнал във въздуха на педя разстояние от каменния под.

- Не те съветвам да го правиш Влад!- спокойно му заговори Ева- Поне не тук. Убедена съм, че Адам и Соломон няма да бъдат доволни, ако я нараниш...тук.

- Влад!- повика го притеснен Даниел- Получихме това за което дойдохме. Ще е по- безопасно за Яна да се върнем у дома.

- Не съм приключил с теб!- с все сила блъсна Влад Елизабет към стената, където тя направи вдлъбнатина в камъка с тялото си. За сетен път се убедих колко неунищожими и силни бяха безсмъртните. Логично беше единственото нещо, което ги правеше уязвими да беше друг представител на техния вид.

- Ева- заговори Дани, все още здраво държащ ме с ръцете си- Искам да уведомя и теб и мъжът ти- загледа той критично и Адам- Че нашата армия няма да участва в предстоящите битки между вас и Американците.

- Жалко!- тъжно го изгледа червенокосата кралица- Винаги е било безценно да сте част от подкреплението ми.

- Обясни това на мъжа си и брат си- включи се и Влад, гледайки Адам, който мълчаливо беше стиснал челюсти и вбесен наблюдаваше принцовете.

            Владислав много нежно ме пое от Дани и ме поведе вън от тронната зала. Чух, че Дани се сбогува кратко с Ева и побърза да ни настигне. По пътя към изхода на подземията никой не говореше. Единственото нещо, което достигаше до слуха ми беше собственото ми накъсано дишане и думкането на сърцето ми. Бях потънала в мъката си по загубата на Стефан, когато осъзнах, че сме вече в малката неугледна църква, която бе абсолютно пуста. Явно Йохан си бе свършил работата на куче пазач и сега беше освободен от поста си. Едва бях направила и една стъпка, когато шокът ме застигна и аз рухнах в истеричен плач на пода, за ужас на двамата ми придружители. Конвулсии от ридания разтърсваха тялото ми. Горчивите ми сълзи бликнаха като безкраен порой. Дори ми беше трудно да си поема въздух. Изпитвах ужас, мъка, безпомощност. Почти не разбирах какво се случваше около мен.

- Да я махнем по- бързо оттук!- дочух гласът на Дани, докато Влад ме вземаше на ръце като малко дете. И без да ми каже аз инстинктивно затворих очите и той препусна с мен, възможно по- далеч от кралския палат на безсмъртните.

            Щом ме прибраха в хотела, Дани настоя да взема успокоителни, за да спре истерията ми. Не се възпротивих. Точно обратното. На драго сърце взех по- голяма доза и заспах непробудно. По- късно се оказа, че съм спала за почти 24 часа. За това време Дани и Влад ме бяха върнали в Добрич. Събудих се в леглото си. Отворих уморените си очи и се огледах наоколо. Този път бях сама в малката немного подредена стаичка, а отвън отново бе нощ. Този път Владислав не беше до мен. Нямаше ги и утешителните му прегръдки, които ми носеха малко покой. Бях ужасно жадна, затова тръгнах из тъмнината на апартамента към кухнята, където Татяна целогодишно държеше кана със студена вода в хладилника. Сипах си една чаша и я изпих за отрицателно време. С втората се случи същото. Когато бях преполовила третата, леля ми сънено пристъпи в кухнята, увита в домашната си роба.

- От кога си будна?- попита ме тя притеснено.

- От около 2-3 минути.- отвърнах тихо- Всичко е наред...- опитах се да обясня, но нейната внезапна прегръдка ми попречи.

- Знам всичко- с насълзени очи ми отвърна тя- Влад ми обясни какво се е случило във Ватикана. Съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко наново. Но сега поне станалото е зад гърба ти и...

- Нищо не е зад гърба ми!- отсякох аз бясна- Ще приключи, когато собственоръчно приключа с онази мръсница, да не може да продължи да съсипва човешки животи.

- Не може да си сериозна!- заекна шокирана Татяна- Ще си приключиш живота, заради едно отмъщение?!

- Не само отмъщението ме води, но то е в основата.

- А какво е останалото?- отпусна се уморена тя на единия от кухненските столове.

- Болката.- седнах срещу нея- В света на хората има твърде много от нея. Била тя физическа или емоционална. Ние човеците страдаме неимоверно през целия си кратък житейски път. При срещата ми с кралското семейство, разбрах колко са облекчени безсмъртните от това. Липсата на съвест, състраданието, милостта. Това го няма при тях. Чувствата, които притежават са като ехо от предишния им начин на съществуване.

- Не всички безсмъртни са лишени от чувства!- напомни ми пламенно Татяна- Антон беше изключително чувствителен и добър мъж. Децата му също.

- Те са от малките изключения на вида им.- съгласих се вяло- А са такива, защото са се вкопчили в тази последна останала човещина в тях.

- Дай си малко време! Още си млада!- с насълзени очи ме помоли леля ми. Единствената ми останала жива роднина на този свят.

- Именно! Какво ме чака занапред? Още любовни разочарования. После семейство и още евентуални загуби? Разделих се с твърде много любими хора и ми писна да ги изпращам по гробищата!

- Това е естественият път на нещата...

- Ако беше така семейство Драгомирови нямаше да съществуват. Нито подобните на тях.

- Никой от тях няма да се съгласи да рискува за да те превърне!- продължи да търси начини леля ми, но и двете знаехме че нямаше да мръдна от решението си.

- Те не са единствените!- припомних ѝ аз- Съвета прояви известен интерес към мен. Американците също не ги изключвам.

- Ще ме оставиш сама така ли?- ужасено ме изгледа тя и знаех, че вади този коз като последна своя опция да ме запази човешко същество, обречено на болки и страдание.

- Не- отвърнах ѝ- Ще остана до теб, дори и след преобразяването си. Ти си последния обичан от мен човек, с когото имам намерение да се сбогувам.

            След чутото Татяна се предаде и безмълвно зарони сълзи. Но и аз страдах неимоверно. За милата ми любяща майка. За Георги. За Стефан. Наситих се достатъчно на болката и то в такава ранна възраст. Всичките ми любими хора бяха под земята. Омръзна ми така да ми бъдат отнемани. Желаех сърцето ми да се вледени. По- добре да не чувствам нищо, отколкото тази агония, която ме изяждаше свирепо.

            Заведох Татяна до леглото ѝ. Часът беше около 01:00 сутринта, а тя бе силно разстроена от новината, която ѝ поднесох. Стоях край леглото ѝ докато се унесе от взетите успокоителни. След като  заспа дълбоко, аз напуснах стаята ѝ и излязох на малкото балконче, което имахме. В тъмнината на нощта аз взех твърдото решение да се простя със смъртността си.

 

 

***

 

            Отне ми близо седмица, за да обясня на семейство Драгомирови, защо исках да загърбя човешкия си живот. За мое учудване най- против беше Ралица (разбира се след Владислав). Тя доста бурно се опита да ме запази смъртна, но претърпя пълен провал.

- Нямаш представа от какво се отказваш!- започна тя- Сега си хлапе, но след няколко години ще поискаш да си съпруга, да си майка, а няма да имаш тази възможност.

- Точно това се опитвам да ви обясня- поех си глътка въздух- Не искам да имам подобна възможност.

- Не мога да те разбера!- изгледа ме недоумяващо Ралица.

            Разбирах какво ѝ е. Тя бе загубила дете и навярно копнееше да роди деца на сегашния си съпруг. Но това бе невъзможно за всички безсмъртни. И за жените и за мъжете. Техният вид не бе създаден да се размножава, а да съществува вечно. Може би затова тази човешка способност им бе отнета. Единственото размножаване ставаше чрез превръщане. А процесът необратим.

- Ти си била съпруга като смъртна. Била си и майка.- опитах се да ѝ обясня логиката на мислите си- Спомняш ли си какво почувства когато загуби първия си съпруг и рожбата си?

- Предпочитам да не си го спомням!- изсъска срещу мен блондинката.

- А би ли могла отново да го преживееш?

- Никога!- яростно ми отвърна тя и по очите ѝ разбрах, че тя почваше да схваща посоката на мислите ми.

- Точно това искам да избегна да ми се случи...- хванах бялата ѝ като сметана ръка- От всички тук ти си понесла най- голямата загуба като човек и от теб очаквам да ме разбереш най- добре. Знаеш от какво искам да се отърва и дори да не съм близо да го преживея.

- Не бях поглеждала нещата от този ъгъл...- накрая промълви тя, загледана в мен с почуда- Ти си странно същество Яна. Имаш прекалено дълбоко мислене за човек на твоите години.

- Рали!- изгледа я съжалително Емил- Не трябва да я поощряваш.

- Ем!- усмихна му се тя нежно- Разбирам това което иска да ни обясни Яна. Тя не посяга към безсмъртието с жажда за вечен живот, власт или слава. Тя просто иска да не страда повече. Дори да няма възможност да изпита болките на загубата отново. Предпочита копнежа към майчинството пред перспективата да загуби дете.

- Не е правилно!- намеси се Андрея.

- Анди- този път се обърнах към най- близката си приятелка- Ти би трябвало да си най- доволна на този втори шанс, който си получила. Доколкото знам нищо добро не си имала в предишното си човешко съществуване. Страдала си всеки ден, докато Дани не те е оттървал от мъките ти.

- Това е различно!- поклати глава Андрея- Ти не си болна и прикована на легло в страшна физическа агония.

- Напротив- не се съгласих с нея- Вътрешно се гърча от болка, мъка, безпомощност и мрак. Аз не съм жива Анди! Вече не. Знам, че смятахте връзката ми със Стефан за глупава ученическа любов, но беше много повече. Стефан беше най- хубавото нещо в живота ми. Само с него се чувствах цяла и себе си. Истински себе си. Не желая повече да страдам за него. Това ме съсипва и имам чувството, че ще полудея. Не искам да изпитвам никога вече подобна агония.

- Това не е решение!- избухна ненадейно Владислав. Досега бе слушал мълчаливо цялото обсъждане и се чудех кога ще му изгърмят бушоните. -Аз най- добре мога да ти го докажа. Все още не мога да избягам от чувствата си към Катерина.

- Така е!- съгласих се аз- Но само защото ти си избрал да не се предадеш на природата си. Емил е обичал семейството си, но въпреки това е приел теб и Антон защото е загубил предишното си. И не само това. Успял е да се влюби. Даниел е пренасочил обичта към майка си към Андрея и новото му семейство. Всички в това семейство са се научили как да се справят със загубите си. Само ти тъпчеш на едно и също място вече толкова време. Причината да не превъзмогнеш Катерина е защото не искаш, а аз повече от всичко искам да махна мъката по Стефан от сърцето си.

            Всички ме изгледаха смаяно, но поне бях успяла да ги убедя в мотивите си. А на Владислав успях да му запуша устата. Доста по- късно, когато слънцето бе залязло, Влад шофираше по пустия път от вилата към апартамента на Татяна.

- Влад...- несигурно започнах- Не искам да се нагърбваш с отговорността за мен, само защото имахме една нощ заедно или защото ти ми разкри какво сте всъщност...

- По дяволите Яна!- наби той спирачките и изгаси колата в средата на пътя. Главата му се извъртя към мен и на малкото светлина която проникваше от уличните лампи в колата успях да видя с каква болка светеха красивите му сини очи.- Не изпитвам вина или отговорност или каквото и да било друго от този сорт. Толкова ли е трудно да разбереш, че те обичам?

- Напротив. Не е!- отвърнах му кротко- Разбирам те, защото и аз те обичам, но се чудя как така,  ти си ме допуснал в сърцето си?

- Моля?!- изгледа ме той объркано.

- Имал си милиони жени в леглото си. Както смъртни, така и безсмъртни.- почнах бавно да обяснявам и да подбирам внимателно думите си, за да не остане с погрешно впечатление.- Аз също вече не правя изключение в този аспект. Но съм първата, която допускаш до себе си. До същността си. Питам се, кое те накара да ме обикнеш?

- Ти си като част от семейството, дори да си човек. Братята ми и жените им също държат на теб. Особено Андрея. Може би те обикнах, защото се възхищавам на духа ти, на верността ти, на силата ти да поемеш и преживееш толкова болка и загуби на тази крехка възраст и те да не успят да те смажат и унищожат детското в теб.

- Има и друго- усетих аз.

- То е лично.- отвърна ми Влад сприхаво.

- Всичко е лично, Влад!- настоях аз- Хайде да сложим картите на масата!

- Напомняш ми малко за Катерина- тихо промълви той в тъмнината на купето на колата.- И нямам предвид външността ти, макар и ти да си тъмнокоса като нея и да имаш почти същите лешнкови очи. По- скоро имам предвид характера. Тя също притежаваше несломим дух и хъс за всичко с което се захванеше. Не бягаше от трудностите, а се справяше с тях. Губейки теб като човек, сякаш губя отново нея.

- Съчувствам ти Влад!- погалих по лицето- Знам какво е да те боли от безпомощност. Сякаш си с вързани ръце. Но аз нямам намерение да се вкопчвам в болката, както правиш ти. Аз желая да я изкореня завинаги от себе си!

- Искаш да станеш бездушна статуя като онези нещастници във Ватикана?!- нерадостно се изсмя той- Да посветиш безчувственото си съществуване на една безкрайна и безсмислена война?

- Не- отвърнах му спокойно- Ще се усамотя или ще се занимавам с наука. Не искам да вредя на никого.

- Кога искаш да го сториш?- попита ме той с горчивина, явно приел ставащото. Тази вечер всички бяха избягвали точно този въпрос. Даже и Татяна не смееше да ми го зададе.

- Не веднага!- отвърнах- Искам тялото ми още да заякне преди да се подложа на промяната и мисля, че е да се подготвя и психически за това което ме очаква. Ще се нуждая от помощта на всички от семейството ти. Трябва да ми се обясни всеки аспект от бъдещия ми живот като една от вашия вид.

- Поне не подхождаш безрасъдно- процеди през зъби Влад, с пропити от огорчение думи.

- Искам да те помоля за огромна услуга преди това- предпазливо започнах аз.

- Ако ще ме молиш аз да го направя, можеш да си спестиш опитите!- предупреди ме той.

- Не!- побързах да обясня, че не това бе услуга, която щях да поискам- Не е това, а и не бих го сторила, знаейки колко много си против. Всъщност за мен няма значение кой от семейството ще ме превърне.

- Все едно ти е, кой от семейството ще се чувства виновен, ако магията не те избере?- процеди саркастично Влад. По принцип не бих търпяла лошото му отношение, но при тази ситуация прецених, че е ще по- добре да го оставя да си излее всичко и да започне да свиква с идеята, че няма да променя избора си.

- Убедена съм, че това няма да се случи!- отвърнах му кротко, но твърдо парирайки по- нататъшните му опити за заяждане.

- И кое те кара да смяташ така?

- Начинът по който реагира Елизабет- отвърнах- Беше убедена, че от мен ще стане силен безсмъртен. Адам и Ева също го потвърдиха. Гледаха ме с такъв...копнеж и любопитство.

- Това са само хипотези! Нищо не е сигурно, докато не се случи в действителност!- продължи да мърмори Владислав.

- Ако не искаш да замесвам семейството ти, ще се обърна към кралицата. Тя едва ли ще ми откаже да опита. А ако не се получи, поне няма да страда, че ме е убила.

- За всичко имаш готов отговор нали?- ядоса се русият мъж- Казвай какво искаш от мен в крайна сметка!

- Искам да оставиш Елизабет на мен!- най- сетне споделих това, което исках от него. След по- малко от секунда лицето му се изкриви в гримаса на неподправен ужас.

- Тя е стотици години по- възрастна от теб. Отличен войн. Ще те смачка на мига, застанеш ли пред нея.

- Не съм толкова глупава, че да опитвам преди да съм обучена достатъчно за двубой с нея!- поясних му, обидена, че подценяваше толкова много трезвата ми преценка върху ситуацията.- Искам единствено да остане цяла, докато настъпи време да се изправим една срещу друга. Искам само да ме увериш, че няма да я докосваш... с цел да я унищожиш- доуточних веднага- Няма да се намесвам в сексуалният ти живот...

- Трябва да си мръднала, за да мислиш, че бих имал интимни отношения с нея след всичко, което надроби- запали той колата и отново тръгнахме по прашния селски път.

            Мълчанието, което ни погълна ми дойде като почивка. С Владислав постоянно бяхме в конфликти. Той не приемаше чужда гледна точка по даден въпрос, а непременно налагаше своята. Ето защо почти никой в семейството му не го издържаше за по дълго време. Заради темперамента му, отсега нататък щях да внимавам много, какво говоря около него. Явно всичко, което излезеше от устата ми, му докарваше пристъпи на ярост и гняв. Добре, че Ралица и Андрея ми обещаха помощта си относно промяната, която щеше да настъпи за мен. Мъжете им пък щяха да поемат нещата, щом свикнех с новото си тяло. Агресивно, ускорено бойно обучение. От Влад нямаше да искам нищо, освен да пази дистанция, защото едва ли щеше да принесе с нещо положително, предвид негативната му нагласа.

- Страх ме е да те попитам какво си мислиш в момента- наруши Владислав мълчанието, щом паркира колата пред блока ми.- Винаги успяваш да ме ужасиш.

- Тогава не питай!- сопнах му се аз и понечих да сляза от колата, но той ме спря светкавично, хващайки ръката ми.

- Искам да останеш с мен тази нощ!- помоли ме той отчаяно. Няколко часа разсейване с него в леглото щяха да ми дойдат добре да се освободя за малко от мислите си, но имах смътното усещане, че той щеше да използва секса като начин да ме манипулира, затова доста тактично му отказах.

            Щом се прибрах в притихналия апартамент на леля ми, седнах на малкото си бюро и върху един обикновен лист хартия, започнах да нанасям плана си за остатъка от човешките ми дни.

 

 

***

 

 

            Лятото наближаваше с появата си. Температурите започнаха да се покачват и вече имаше намек за предстоящите летни горещини. Не обръщах сериозно внимание на календара, защото цялото ми внимание бе посветено на физическите ми тренировки, които се удвоиха и съответно дадоха доста добър резултат върху заякването на тялото ми. Коремът ми бе станал абсолютно плосък, бедрата и седалището стегнати като на активен спортист. Хранителният ми режим също бе изцяло променен. Никакви вредни храни. Само плодове, зеленчуци и много малко месо. Увеличих разстоянието на сутрешния ми джогинг. Андрея отбеляза, че освен издръжливостта, се бе променила и скоростта ми. Почти целия месец юли мина в тренировки през деня, а вечерите Рали и Андрея ми обясняваха всичко относно предстоящата ми коренна промяна.

- Вече знаеш, че всички физически нужди отпадат- обясняваха ми една през друга двете етърви- Нямаме нужда от сън, храна, вода, ходене до тоалетна. Не се потим, не можем да плачем, не кървим, не можем да се нараним по никой възможен начин за едно човешко същество.

- А как се... унищожава безсмъртен? - поинтересувах се аз.

- Само друг безсмъртен може да го стори- ми отвърна Ралица- Трябва да разбереш, че всяка отстранена част от тялото ни е способна да се възстанови напълно до начина по който е изглеждала непосредствено след трансформацията.

- Как, тогава?- почти шепнешком попитах.

- Като изтръгнеш сърцето- продължи Андрея- Макар нашите сърца да се замрели, те са "складът" на магията, която ни поддържа живи и вечни.

- Значи сърцето е единствения орган, който не се възстановява?- попитах заинтригувана от всеки аспект на това което предстоеше да се случи с мен.

- Именно!- потвърди Ралица- Затова по време на битки се прибягва до следната схема. "Изтръгни сърцето, изгори го, а след него и тялото". Така няма да има какво да се възстановява.

- Полезна информация- отбелязах сухо.- А частта с паразитирането?

- То е свързано с единствената наша физическа потребност без която е опасно да съществуваме, макар да можем...- продължи този път с разясненията Андрея- Ние безсмъртните имаме нужда от енергия...

- ?!

- Жива енергия- уточни Ралица, виждайки недоумяващата ми гримаса- Тоест такава, каквато произвеждат всички живи същества на планетата. Хора, животни, растения. Но сигурно си разбрала и сама, че растенията са почти безполезни за нас. Животните могат да задоволят до някъде тази нужда, но е недостатъчно. Единственото хората произвеждат достатъчно, за да се тушира напълно тази потребност за определен период от време.

- На колко време?- чух се да питам.

- Зависи от възрастта- замисли се блондинката- Кралското семейство издържа с месеци без абсолютно никакво... "зареждане". Ние също можем, но предпочитаме да не рискуваме, защото съжителстваме ежедневно със смъртни и можем да нанесем огромни вреди.

- Как става...приемането?- продължих да задавам въпросите си.

- Когато сме близо до живо същество, се появява тази нужда, която ние няма как да ти опишем, защото не се доближава до нищо, което човешкото тяло изпитва. Глад, но не съвсем. Жажда, но не точно. Приемането става абсолютно автоматично, ако безсмъртният не е трениран да се контролира. Ако дълго време някой от нас не е приемал енергия, сме способни да убием човек в близост до нас, дори и пряко волята ни.

- Значи все пак, има начин целия процес да се държи под контрол?- попитах леко притеснена от информацията която бях получила преди секунди. Нищо чудно, че Владислав беше против всичко това. Всеки един представител на техния вид можеше много лесно да се превърне в чудовище.

- Разбира се!- позволи си лека усмивка Андрея- Нашето семейство от векове следва законите на кралското семейство, което е открило най- безопасния начин да си набавяме енергия без да вредим.

- Черпите лунна енергия!- възкликнах аз, сещайки се за всички пълнолунни нощи, които семейството изкарваше около лагерния огън на двора.- Но нима тази енергия е достатъчна?

- В повечето случаи- отвърна Ралица- Всичко е въпрос на психическа нагласа, самоконтрол и на воля. Нещо като бивш алкохолик, който се разминава с бутилки отлежало уиски, а единственият алкохол, който приема е бира.

            Явно съм ги изгледала като ударена, защото двете се спогледаха с чувство на неудобство. Помълчахме групово известно време. Предположих, че ми даваха достатъчно време да "смеля" цялата поднеса информация.

- Виждала съм ви да приемате човешка храна!- сетих се да ги питам и за това.

- Налага ни се, щом се правим на хора- усмихна ми се Андрея- Но все едно дали я ядем или не. Организмът ни не я регистрира по никакъв начин.

- Тоест?

- В момента, в който храната попадне в устата ни се превръща в прах, а после изчезва. Същото се получава и с течностите. Единственото удоволствие, което можем да извлечем от храната и напитките е аромата им. Нищо друго. Антон се шегуваше, че това било част от наказанието да сме такива каквито сме. Хиляди изкушения, а да не можем да се насладим на нито едно от тях. Цената, която плащаме за вечността си.

- На колко време става зареждането?- продължих да питам.- По хуманния начин имам предвид.

- Всеки е различен както вече ти споменах- отвърна Андрея- Но нашето семейство гледа да не пропуска пълнолуние.

- Винаги ли когато се черпи енергия от човек се стига до фатален край?

- Не, разбира се!- ужасена ми отвърна Анди- Когато се взема по малко, единственото, което хората усещат е умора. До смърт се стига само когато някой от нас се самозабрави.

- Само, че...- взе думата Ралица- Кралете и кралицата са забранили посегателството върху хора. Всеки който е хванат да престъпва закона се наказва с унищожение.

- Американците обаче са на противоположното мнение по въпроса- продължи Андрея отново- В Америка повечето безсмъртни съществуват в тотална анархия.

- Искаш да кажеш, че им е позволено всичко?!- попитах възмутена и уплашена.

- Е, не точно- поправи ме Андрея- Забранено е публичното демонстриране на същността ни, макар една голяма част да пренебрегват това. Има си отряди, които заличават следите, а тези които оцеляват се настаняват с психиатрични заведения. Има безсмъртни, които могат да заличават спомени... Има случаи в които много хора са наясно  с нас, но пазят тайната ни. Било от страх или жажда за вечен живот.

- Разбирам...- смотолевих аз и потънах в размисъл.

            Светът на безсмъртните тайно се бе вплел с този на хората и двата вида съществуваха рамо до рамо. Сигурно за всеки обикновен човек би станало ясно, ако само се вгледа малко по обстойно около себе си. Но във времената в които живеем всеки е затворен в своя малък свят и почти не желае да отвори съзнанието си и да допусне нещо да разклати изкуствената му хармония. Като цяло май човечеството открай време предпочита да си затваря очите за всичко което му се струва нереално.

            След като ми бе показана общата картина на бъдещия ми вид, разговорът се насочи към най- наболелия проблем в обществото на неумиращите- войната. Започнала преди малко повече от 200 години. Кралското семейство срещу тези, които не желаят да им коленичат и да вървят срещу природата си.

- Вие двете участвали ли сте в битки?- попитах след няколко минути през които двете една през друга ми обясняваха подробности.

- Малко- отговори ми Андрея. Усетих, че го е правила, въпреки своята воля и желание.- За да сме пълноценни съпруги на принцовете, трябваше да имаме ясна представа от войната. Но за мен тя е абсолютен абсурд. Много от нашите я намират за престъпление, спрямо същността ни. Дани настоя да имам военна подготовка, но Рали е по- веща от мен- усмихна се Андрея на Ралица с топлота и обич. Толкова векове бяха заедно и се обичаха истински, въпреки огромните разлики в характерите си.

- Съперничи си дори с момчетата по бойни умения- допълни след миг.

- За сметка на това пък, Анди е най- бързата в семейството- върна ѝ комплимента Ралица- Трябва да я видиш колко е пластична! Затова и с Дани за няколко години пътуваха с един руски цирк като акробати.

- О, Рали!- Андрея засрамено скри лицето си в дланите си- Как можа да ми изкараш кирливите ризи!

- Сигурна съм, че двамата сте били истинска атракция!- предположих аз.

- Това беше много стар и изключително кратък период в съществуването ми- вдигна рамене моята най- близка приятелка.

- Искам да ти кажа, че те разбирам- прегърнах я аз- Като човек си била лишавана от всичко и е било напълно нормално да си експериментирала след като си имала възможност за нов живот.

- А на теб какви са ти плановете непосредствено след като станеш една от нас?- попита ме Ралица.

- Искам да обиколя света и да го опозная, а щом ми омръзне да скитам ще започна подготовка за срещата ми с Елизабет!- жадувах да ѝ отмъстя, че беше отнела най- хубавото и нормално нещо, което ми се беше случвало в последните години. Стефан ми липсваше ужасно и май това нямаше да се промени.

- Това може да отнеме години- напомни ми Андрея

- Отмъщението е блюдо, което се сервира студено. Аз не бързам- обясних кратко- Нали ще имам цялото време на света?

- Не и ако войната достигне до теб- промълви тихо Ралица- Ще се изненадаш, колко кратък период на безсмъртие имат някои от нас.

***

 

            Имах начертани планове за цялото лято. Това време трябваше да ми стигне за да се подготвя психически и физически за промяната си. Да възприема, че при безсмъртните всички човешки емоции са претъпени, а някои дори липсват. И момичетата и момчетата ми споделиха, че една емоция може да е фатална, ако не я овладеем навреме и в разумни граници- скръбта. Ако някой безсмъртен позволи на тази емоция да порасне и да го обладае изцяло- дарбата му се обръща срещу него и го атакува.

            Друга важна подробност беше приемането на живата енергия. Пълен самоконтрол и при нужда да се бяга от човешки същества. Това водеше и до друга подточка- гладът. Ако някой безсмъртен дълго време не се е зареждал с каквато и да било енергия- следва лудост, а тя води до нуждата безсмъртния да бъде премахнат.

            Имах и още една причина да протакам толкова. Желаех Татяна да свикне с идеята, че няма да променя решението си и да се примири с него. Към края на август месец, всички се бяха убедили, че не посягам с лека ръка към безсмъртието си. Дори да бях мотивирана от отмъщение, не смятах да изливам гнева си върху невинни.

            Най- накрая схванаха, че бях изстрадала прекалено много и ми беше писнало от това. Датата беше избрана. На 1ви декември трябваше един от тях да се опита да ме промени. Събитието обаче подрани неочаквано с около 3 месеца.

            Прибирах се към апартамента на Татяна след една особено тежка фитнес тренировка и говорех по телефона с Андрея. Тя и Рали се намираха в столицата, сменяйки гардероба си и същевременно Анди търсеше нещо и за мен. Каквото и да ми беше купила, едва ли щях да го облека. Точно това беше и спорът ни, докато вървях по мокрите от дъжда павета.

- Не желая да ме заривате с екстравагантни дрехи, които не са по мой вкус. Знаеш, че мога да мина само с тениски и дънки.

- Недей така!- разсърди се Андрея- Рали има отличен вкус и съм убедена, че все нещичко ще ти допадне.

- Едва ли!- въздъхнах примирена, че каквото и да кажа Анди щеше да направи това, което си бе наумила. Нямаше какво повече да добавя, затова се опитах да сменя темата- Как са момчетата в Пловдив?

            Ем и Дани бяха заминали за южния град, защото предстоеше нов сблъсък между кралската армия и американското опълчение. Като принцове, имаха задължението да информират поданиците си. Представители от всички славянски области, щяха да присъстват на срещата. Честно казано им завиждах за възможността да се срещнат с толкова много различни народности, докато аз стоях в Добрич и броях дните до промяната.

- Емил твърди, че вече умирал от скука- уведоми ме весело Андрея- Но по- скоро го е страх от реакцията на кралете и кралицата след като им пратихме официалния отказ от участието на армията ни. Но е по добре- така. Особено покрай предстоящото събитие с теб. Семейството трябва да е заедно!

- Знаеш, че не е нужно- отговорих ѝ, изпълнена с угризения, че им окупирам така времето.- Само един от вас е достатъчен да ме контролира.

- Както и да е!- отряза ме набързо тя- Всички искаме да сме до теб...Трябва да затварям! Предай много поздрави на Татяна и след няколко дни ще се видим- и след едно бързо сбогуване, Андрея ми затвори припряно. Предположих, че е видяла нещо на някоя витрина.

            Вече бях наближила жилищната сграда. Трябваше да се обадя на Влад, за да го информирам, че съм се прибрала, но не ми се слушаха глупостите му, затова му написах бързо съобщение докато изкачвах стъпалата. Отключих входната врата и прекрачих прага. До обонянието ми достигна странна миризма, която веднага ми навя лоши спомени. Хвърлих всичко което носех в ръцете си на земята и се втурнах към малкото холче.

            - Татяна!- извиках за леля си. Но тя вече не можеше да ми отговори. На пода в локва кръв лежеше леля ми. Последният ми жив роднина. Очите ѝ изпъкнали от ужас, празно се взираха в пространството. Тъмносиния домашен пенюар с който обичаше да стои у дома, бе прогизнал от кръвта ѝ. Колкото и шокирана да бях, успях да забележа множеството прободни рани върху тялото ѝ. Не бях специалист по рани, но дори неопитно око, като моето, щеше да забележи, че убийството на леля ми бе причинено с особена жестокост.

            - Привет Яна!- до мен достигна гласът на Елизабет. Вярното куче на кралското семейство и причината да загубя моят Стефан, а сега и Татяна. Сякаш огън забушува в гърдите ми...Никога не бях подозирала, че мога да мразя някого така, както ненавиждах нея.

            Щом вдигнах очите си от тялото на леля ми, жената, която бе отворила сърцето си за мен и ме бе приютила в него, видях красивата британка на няколко метра от мен, усмихната като ангел небесен, покрита с алената кръв на последният ми жив роднина. Толкова беше доволна от извършеното, че дори не можеше да скрие въодушевлението си.

            - Не си прави усилието да викаш!- предупреди ме тя, все така ухилена, сякаш бе на комедийно представление- В противен случай ще ти извия врата и така няма да знаеш, защо съм тук и кое ме накара да инсценирам човешкото нападение над Татяна. Да ти кажа, че методите на хората  да се избиват, понякога са доста... вдъхновяващи. Ние Вечните не проявяваме кой знае какво творчество, когато убиваме.

            Мълчах. Не можех да направя нищо друго, освен да се изправя на крака и да посрещна съдбата си достойно, без да доставя удоволствие на Елизабет да ме види уплашена.

            - Е?- изгледа ме с любопитство тя- Няма ли да се опиташ поне да отгатнеш причината за визитата ми?

            - За да ме убиеш!- отвърнах ѝ с половин глас, но очите ми не се отместиха от нейните. Пряко волята ми, сълзите, оплакващи Татяна започнаха да се стичат по бузите ми и да мокрят лицето ми, застинало в ужас.

            - А не желаеш ли да узнаеш причината?- продължи да ми се усмихва сладко тя.

            - Питам се, защо нея?- позволих си да погледна оскверненото тяло на леля си.

            - О, освен, за да те боли теб, Татяна ми е трън в очите още от младините си- започна да ми разказва безсмъртната психопатка.- Виждаш ли, преди Антон да се вманиачи по Балканите и да откаже поста си на крал, двамата имахме нещо. Разбира се, това не продължи дълго, защото аз отказах да напусна Ватикана. Виждахме се от време на време, докато на сцената не се появи леля ти. И Антон ме замени с една простосмъртна.- изсъска злобно Елизабет, гледайки с омраза проснатия труп на пода.

            -Реших да му отмъстя като прелъстя сина му. Това не беше особено трудно, но нямаше желания ефект. На Антон не му пукаше за мен. Денят му почваше и завършваше с Татяна. Сигурна съм, че вече си осъзнала, че да си играеш с Влад има огромни рискове. Да го направя свой любовник беше повече от лоша идея. Защото едва ли има жена на тази планета, която да не е готова да слезе в ада за него, докато той нехае какви разрушения и колко болка оставя след себе си. Утеха ми беше факта, че господин Плейбой е имунизиран срещу любовта и гледах да не задълбавам толкова. Промяната настъпи, когато видях как те гледа и как е готов да те брани от опасности.

            -Владислав не е влюбен в мен!- бурно реагирах аз- Може да се обичаме като приятели, но това не означава, че...

            - Той е толкова самовглъбен, че едва ли си дава сметка, какво се случва!- прекъсна ме Елизабет, вече без следа от милото ѝ говорене. Сега лицето ѝ излъчваше ревност, омраза, болка и жажда да сее смърт.- Но така или иначе, няма да му дам възможност да разбере...- пристъпи тя към мен плавно, сякаш ходеше по вода.

            - Давай!- дори не трепнах, когато я предизвиках. Сякаш вече ме бе убила. Сърцето ми беше мъртво. Дори щях да съм благодарна за забвението, което щеше да ми донесе Елизабет.

            Тъмнокосата британка, обаче явно се ядоса от липсата ми на каквито и да било емоции, относно предстоящата ми гибел.

            - Или си много смела или се правиш на такава.- промърмори тя, докато стъпка по стъпка идваше към мен- Жалко, че не разполагам с много време, за да те накарам да ме умоляваш да те убия.

            - Надявам се, че си наясно колко точно ще бъдат разгневени принцовете!- напомних ѝ аз последиците, които я очакваха след като ме убиеше- Съжалявам единствено, че няма да съм свидетел на отмъщението им и на презрението на Влад. Това ще е единственото нещо, което ще изпитва към теб оттук насетне.

            - Нищожно, безполезно създание!- пропука се самоконтрола ѝ и тя ме зашлеви.

            Това беше последното нещо, което помня преди да загубя съзнание. Тъмнината ме бе обградила, но не се страхувах. Привествах я като скъп и чакан гостенин. А и защо да ме е страх, когато нямаше болка, а само тишина и покой. И нямах нищо против това да продължи вечно.

            За мой късмет обаче това не се сбъдна. Сякаш много отдалеч към мен започна да се придвижва една светлина, която доста бързо набра скорост и когато достигна достатъчно близо до мен разпознах какво беше това. Огън. Пламъци от ада, помислих си тогава. А аз сякаш бях вързана на клада, макар да не усещах тялото си. Бях безпомощна да направя каквото и да било, освен да очаквам огънят да ме погълне и унищожи. Стихията не се бави преди да ме нападне. Можех само да чувствам болка, а дори нямах глас да изкрещя за милост. Зачудих се как мога да агонизирам така, а да нямам връзка с тялото си. Но болката беше факт. Адското изгаряне продължаваше и продължаваше. Но след някакъв интервал от време, което не можех да проследя, започнах да усещам един по един крайниците си. Лошото бе, че изгарянето ми продължаваше. Бях попаднала в пъкъла, обречена на вечни мъки. И щом тази мисъл мина през ума ми, аз се примирих с положението си. Щях да се подчиня на съдбата. Опитах се да игнорирам болката колкото се може повече и да мисля за любимите ми хора. Това ми помогна да приема наказанието си и да не му обръщам чак такова внимание.

            След още един интервал от време, се случи и друга промяна. Сетивата ми се завърнаха едно по едно. Първо беше обонянието ми. Усещах мирис на нещо адски привлекателно. Като най- изкусния парфюм на планетата. Нещо в този аромат ми се стори смътно познато, но все пак не можех да го назова. Вниманието ми се насочи към красивия мирис, но тогава друго грабна вниманието ми. Слухът ми също се завърна и с него долових странно буботене някъде в близост до мен. Тоналността на непознатите думи ми се сториха като молитва. Зарадвах се, когато познах гласът. Влад!

            Значи все пак ме бе спасил от Елизабет. И разбрах какво се случваше с мен. Промяната ми беше задействана. Сега почти нетърпелива очаквах всичко да приключи. Дори горенето не ме притесняваше вече толкова. Сякаш го бях надвила. Слухът ми се изостри още повече и успях да доловя птичи песни, ровене от гризачи в пръстта и т.н. Носът ми беше регистрирал изцяло горски миризми. С погалването на вятъра се върна и сетивността ми. Макар все още да ме болеше от продължаващото изгаряне се опитах да помръдна, но магията не ми позволи. Тогава си спомних за обяснението на Ралица и Андрея, че по време на трансформацията не можеш да мръднеш, дори на милиметър. Потърсих със слуха си, гласът на Влад, но той беше затихнал, макар да усещах присъствието му около мен.

            След още един интервал от време огънят започна да се изтегля от крайниците ми, носейки се нагоре по тялото ми. Когато наближи сърцето ми, усетих, че нещо изщрака и се затвори. Като ключе в кутия за бижута. Щом това се беше случило адските пламъци се насочиха към гърлото и с една последна и свръхсилна атака нападнаха главата ми. Никога не бях усещала нещо по- болезнено от това. Не знаех дори, че има аналог за подобна болка в човешкия свят. Имах усещането, че черепът ми се печеше в пещ. Отново се опитах да извикам, но все още не ми беше позволено. Болката се утрои, колкото и невероятно да беше. Започнах да се моля да умра... И тогава мигновено всичко приключи. Нямаше горене. Нямаше болка. Помръднах пръстите на ръцете си. Функционираха и се движеха свободно.

            - Яна!- притеснено- развълнуван заговори Влад, хващайки нежно ръката ми.         Дори със затворени очи, можех да заявя, че се бе надвесил над мен. Рискувах и вдигнах клепачи. Макар да бях подготвена за промени, изпитах паника и шок от това, което очите ми съзираха. Андрея ми беше казала, че очите на безсмъртните са едновременно като най- мощният микроскоп и най- усъвършенстваният телескоп.  Ушите ми долавяха и най- малкият звук на километри разстояние от мен. А носът ми бе натъпкан поне милион различни аромати, идващи от всичко наоколо. Разбира се, най- силен беше мирисът на Влад, застанал до мен. Фокусирах се в лицето му. В новите ми очи изглеждаше още по- красив и съвършен откакто го помнех като човек. Колкото и обаче да бях впечатлена от външността му, сетивата ми ме разсейваха с множество звуци, миризми, видими детайли от всичко около мен.

            - Яна, успокой се!- грабна ме Влад в ръцете си, защото видя, че тялото ми се тресеше от стресът, който изживявах, свиквайки с новите си способности- Знам, че е много объркващо, но можеш да намалиш сетивата си до начин по който ще можеш да ги използваш без да са проблем за теб. Вдишай няколко пъти и се съсредоточи до това, което искаш да чуваш, виждаш и усещаш.

            Послушах го. Сякаш някъде вътре в мен имаше контролно табло за управление на всичко това. Завъртях "копчето" и намалих тези усещания, оставяйки само това, което ми беше нужно за момента. Звуците намаляха, а зрението ми се настрои на чистота, с която нямаше да виждам всяка миниатюрна прашинка във въздуха.

            - Добро момиче! -отпусна прегръдката си Влад. Чак сега обърнах внимание, колко силно ме беше държал. Може би като предпазна мярка.

            - Влад!- хвърлих се към него, развълнувана от цялата промяна, станала с мен.        Явно трябваше да поработя и над емоциите си. Поваляйки го на земята, не бях преценила силата си, а изглежда, че той също беше пропуснал да се защити от мен. Тялото ми се движеше твърде бързо, а мозъкът ми все още работеше на човешките честоти. При предишно подобно обстоятелство, нямаше да мога да помръдна Владислав и на сантиметър.

            - Извинявай!- отдръпнах се от него след като хубаво се бяхме отъркаляли в горската шума. Чак сега обърнах внимание на дрехите си. Все още бях окървавените дрехи, доказателство за срещата ми с Елизабет. Напомнянето за смъртта на Татяна ме удари като товарен локомотив. Болката и безпомощността ме заляха като цунами. Но въпреки всичко в главата ми имаше достатъчно празно и свободно място за да мисля рационално и да подредя мислите си. Овладяването на човешките емоции беше доста по- лесно когато си в тялото на безсмъртен. Сякаш видът ни имаше естествен механизъм, който ни предпазваше от крайни емоции и чувства.

            - Как се чувстваш?- върна ме в реалността Влад и ми помогна да се изправим на крака. Чак сега обърнах внимание, че краката ми бяха боси. Въпреки това, усещах горските съчки и листа като нежен килим под краката си. Допадаше ми как пръстите ми се заравяха в горската пръст като в пясък на плажа.- Яна?- повика ме отново след като отново се бях разсеяла. По вибрациите на гласа му усетих и притеснението му, въпреки, че лицето му беше изчистено откъм емоции за момента. Най- вероятно се владееше, за да не провокира в мен негативни такива.

            - Отлично!- усмихната му отвърнах- Защо?

            - Хм- изгледа ме със съмнение Влад- Просто кожата ти е малко по- топла от нормалната.

            Спомних си, че Ралица и Андрея ми бяха споменавали, че безсмъртните имат същата телесна температура като хората. Изключение правят само тези с по- специфични дарби. Например Рали имаше малко по- ниска от тази на обикновен смъртен, дължаща се именно на способността ѝ да превръща всичко в лед. Дори очите ѝ се променяха, когато беше ядосана и извън кожата си.

            Изглежда, че моята лична способност също щеше да има отражение върху тялото ми. Замислих се над това и почувствах топлина, която се разнасяше по вените ми, заедно с магията. Тази топлина очакваше да я подчиня и използвам както намеря за добре. Зовеше ме. Осъзнах, че поискам ли, мога да я отприщя от тялото си и да я насоча накъдето пожелаех. Беше толкова изкушаващо да го направя, но си наложих контрол заради Влад или гората наоколо ни. Не желаех да причинявам никуму вреда.

            Докато се опитвах да сложа ред в главата, тялото и сърцето си, Влад отпусна глава на рамото ми и уморено въздъхна, сякаш бе преуморен чиновник.

            - Да знаеш, че щях да се побъркам!- заговори ми той, докато дъхът му галеше кожата на врата ми.- На няколко пъти имах съмнения, че магията иска да те отхвърли.

            - По- скоро ме изпитваше- отвърнах и този път се заслушах по- обстойно в гласа си. Беше си почти същия като предишния ми, но някак по- мелодичен и напевен- Няма да те лъжа, че беше отвратително.

            - Знам, че е било- отдръпна се той от мен, за да може да ме гледа в очите с божествено сините си очи, които сякаш те омагьосваха- Всички сме го преживели, макар и по различен начин.

            - При теб какво беше?- полюбопитствах аз.

            - Задушаване.- отвърна ми той с кисело изражение.- През цялото време на трансформацията. Отново и отново, сякаш не ми достигаше въздух, но същевременно и не можех да се задуша и тази агония да престане. При Емил е било удавяне. Пак и пак докато не отвори очи като един от нас. Дани е имал усещането, че нещо го смачква и натрошава, сякаш засипан с тонове пръст, заклещен под земята. Ралица е била подложена на измръзване до кости при толкова ниски температури на които нито един жив организъм не би оцелял. А Андрея сравни нейното преживяване с електрически стол- завърши Влад- А при теб как беше?

            - Изгаряне. Сякаш бях натъпкана в гигантска пещ- докато му обясних това видях как очите му се разшириха в ужас. Сметнах, че е по- благоразумно да го разсея от фантазиите му как се мъча в адските огньове.- Къде сме?

            - В една гора, извън Добрич, но не прекалено далеч по нашите стандарти. Не исках да рискувам да те нося посред бял ден като труп на рамото си. Прецених, че тук е достатъчно отдалечено от смъртни.

            - Какво точно се случи Влад?- този път сериозно го запитах. Знаех, че нямаше да му бъде приятно да ми обяснява, но на мен ми трябваше цялата информация за случилото се- Помня единствено как Елизабет ме зашлеви. След това мрак и изгарянето.

            - Появих се тъкмо навреме- започна блондинът да запълва празнотите ми- Щом получих съобщението ти, че си се прибрала, реших да намина, за да те видя. Тогава прихванах вонята на онази психопатка и съответно хукнах през глава към теб. Забави ме това, че беше посред бял ден и трябваше да се движа, колкото се може по- човешки.

            - Сигурно е било досадно- опитах се да се пошегувам с цел да го разсея от ужаса, който виждах, че преживява наново, докато ми обясняваше какво се беше случило.

            - Беше ужасяващо!- намръщи ми се той на неуместността на шегата ми- През цялото време се молех да не съм закъснял. Когато нахълтах в апартамента, онази кучка тъкмо се канеше да те разкъса. Нахвърлих се върху нея като обезумял. Тя се възползва от факта, че бях разсеян заради теб и избяга като страхливка. Нямах време да мисля за нея обаче- потрепери отново Влад и аз хванах дланите му, надявайки се да му помогна да се отърси от преживения ужас.- Щом се уверих, че имаш все още пулс, още там ти вкарах магията. После те изнесох и докато пътувахме към гората се свързах със семейството и им обясних случилото се. Тръгнаха моментално насам, но понеже се движат като човеци това, ще ги забави.

            - А Татяна?- почти без глас попитах за трупа на леля ми, която бяхме зарязали в апартамента.

            - Нищо не можем да направим за нея и съжалявам, че я загуби по този начин- отново ме взе в обятията си Влад- Но не можем да се върнем в Добрич, докато не минеш през основната задължителна подготовка за всеки нов "вечен". Обещавам ти обаче, че останалите ще се погрижат да я изпратят подобаващо.

            - Благодаря ти!- целунах го приятелски- Знам колко против беше всичко това, а точно на теб се наложи да ме превърнеш в безсмъртна. Оценявам и това, че си се сетил за Татяна. Може би сега е с баща ти. Най- сетне заедно във вечността.

            - Яна, нямах време да мисля много над спасението ти. Просто не можех да допусна да не го направя. Не искам да те загубя...- последното сякаш му струваше нечовешко усилие да го признае. Не толкова пред мен, колкото пред самия себе си.- А относно Антон и Татяна- искрено вярвам, че са намерили общ покой.

            - Дано да са. А аз се чувствам изненадващо като себе си- констатирах на глас- Очаквах, че ще ми е по- трудно да открия себе си в това ново тяло...

            - Интересно, защото външно си напълно нов човек.

            - Колко нов човек?- притеснено попитах.

            - Да кажем ,че ако бях човек щях да сметна предишното ти аз и сегашното за съвсем различни хора.- прокара той пръсти през косата ми.

            - Сега вече ме притесни- намръщих се, аз макар да очаквах нещо подобно. Загледах се в къдрицата с която Влад си играеше и се смаях. Косата ми бе станала по- здрава, по- наситено черна и в хиляди пъти по красива от преди. Буклите ми бяха съвършено оформени като на кукла.

            - Изглеждащ зашеметяващо!- опита се да ме успокои Влад с комплимент- Всъщност не, че преди не беше привлекателна, но сега си като богиня. Просто на всички ни ще ни е нужно малко време да свикнем с промяната. На теб също.

            - Колко време отне цялото преобразуване?

            - Около 3 часа. В рамките на нормалното. Почти винаги е толкова. - отговори ми той, неоткъсващ очи от мен.- Ще почакаме да се стъмни и ще потеглим на път към обучението ти.

            - Накъде?- попитах го примирена. Знаех част от устава на новите безсмъртни. Не можех да се появявам на публични места, докато не свикна как да се движа сред хора и най- важното- да овладея паразитизма си. Щях да преглътна всичко това по- лесно, ако не се чувствах виновна, че не мога да изпратя Татяна в последният ѝ път.

            - Ще отидем на гости на едно семейство безсмъртни в Русе- отговори ми Влад вече по- спокоен. Явно се бе уверил, че се контролирам и няма да направя някоя глупост- Те са двойка. Мария и Петър. Едни от най- близките на семейството. Всъщност дори част от него...

            - Нима?- изненадах се аз. Винаги бях смятала, че само тримата братя и жените на двамата от тях е цялото семейство Драгомирови.

            - О, да!- ухили ми се хлапашки Владислав- Мисля, че стана време да те запозная с моя племенник. Синът на Даниел и Андрея.

последна редакция на 18 Януари, 2018 - 12:03
снимка на miraq

Коментари
24 Януари, 2018 - 18:13

Поздравления! Прочетох я на един дъх. Очаквам продължението с нетърпение.

27 Януари, 2018 - 19:21

Уникална е и аз я прочетох на един дъх. Кога ще е продължението?

28 Януари, 2018 - 08:58

В момента търся издател. Щом го намеря, продължението ще е налице.