Търсене

ПАЗИТЕЛ

11 Май, 2018 - 20:35
1 Коментари

Оценка:
Общо гласували 3

ПЪТЯТ

Вече повече от час вървяхме през гората, всеки нарамил своята раница. Първоначалните разговори и еуфория бяха стихнали. Преди близо час бяхме слезли от автобуса в подножието на планината, от където започна прехода ни към хижата, в която щяхме да се установим. Всички се бяхме отправили към така желаната почивка в планината. Далече от ежедневното напрежение, работа и умора. Но явно пътят до хижата щеше да бъде дълъг и изтощителен.

Дишах дълбоко. Наслаждавах се на всяка глътка свеж въздух. „Това е раят!” - помислих си. Толкова време работа, работа и пак работа... Редно беше да си почине човек. Моите приятелки бяха „виновни” за това мое решение. Толкова месеци се опитваха да ме убедят, че трябва да избягам за кратко от ежедневното напрежение, че в един момент просто им повярвах.

За което изобщо не съжалявам.

Последното доказателство, че е време за „тайм аут”, бе моя грешка в работата и то не незначителна. Не бях използвала отпуската си  повече от четири години, а сега се наслаждавах на свободата. Наистина свобода, сравнявайки го с целодневното и ежедневно затворено пространство на офиса - четири стени. Единственото, което ме доближаваше до външния свят, бяха клиентите и отиването и прибирането от работа.  Но аз обичах професията си. Бе сбъдната мечта за мен. Работех я с удоволствие и желание.

Аз съм графичен дизайнер със собствен офис. Когато започвах своята кариера, реших да следвам небезизвестното правило да работя за името си, а в бъдеще се надявах то да направи същото за мен. В  моят случай, неписаният закон действаше пропорционално, което ме изпълваше с още повече амбиция.

Фирмата, чийто служител бях, е голяма, предлагаща всички възможности за реклама: мултимедийна, интернет, периодичен печат, радио и телевизионна реклама. Аз се специализирах тясно в графичния дизайн и предпечата. Но често се случваше да се занимавам и с други дейности на рекламата: външна реклама и довършителни операции, което се явяваше като разнообразие за мен /нещо различно от компютъра/. С тези странични физически дейности, мозъкът ми оставаше в почивка, защото като цяло работата на графичния дизайнер е предимно умствена.

След няколко години упорит труд и доказване на способностите си, наистина успях да тръгна по пътя, който исках да следвам. Все още бях в началото на този път, но пък животът беше пред мен, с възможности за по-голямо развитие и усъвършенстване. Щастлива съм, че работя това, което обичам.

Когато ме приеха да уча графичен дизайн, за миг не се поколебах. Имах шанс да следвам мечтата си. Моята най-добра приятелка от детството - Дейзи, също последва своята - да учи медицина. Това стремглаво преследване на мечти раздели пътищата ни, но не и нас самите. Вярно, виждахме се значително по-рядко. Деляха ни хиляди километри една от друга. Но в днешния информационен свят трудно би загубил връзка. Често си пишехме имейли и се чувахме по „Скайп”, което стопяваше разстоянието помежду ни. В момента тя беше парамедик в болница. Доскоро имаше връзка с шофьора на линейката от нейния екип. Може би това беше основната ѝ причината да предприеме това пътуване. Твърдеше, че иска да си почине, но вътрешно чувство ми подсказваше, че има и друго. Не исках да я притискам да ми каже истинската причина. Тя рано или късно сама щеше да го направи. Аз също не ѝ споделих веднага за раздялата си с Маркъс. Приятелите около нас в един момент бяха започнали да ни възприемат с него като едно цяло. Щом видеха единия, търсеха дали не е някъде наоколо и другия. Смятаха ни за най-стабилната двойка, но... уви. Всяко нещо си имало край.

С Маркъс се запознах през последната година на моето следване. И бяхме заедно допреди две година. В един момент обаче, просто пътищата ни се разделиха. Виждахме бъдещето по различен начин, той искаше едно, аз друго... И напълно логично следващо действие от наша страна бе да се разделим. На никого от нас не бе нужно да се изтезаваме взаимно. Не, нямаше скандали, караници или гонения. Успяхме да запазим добрия тон и здравия разум. Не бяхме най-добри приятели, но не бяхме и врагове.  Нямаше омраза, обвинения или допълнително нараняване на другия. Бяхме зрели хора, за да преценим ситуацията съвсем трезво. Зная, не е за вярване, но някак си успяхме. Най-добрата възможна развръзка след края на една любов. Мразех разделите с обиди, обвинения и последвала ненавист. Но нещо ми подсказваше, че може би раздялата между Дейзи и Айвън е точно от този тип.

За разлика от своята приятелка, в този нелек за мен момент,  за свое щастие имах съквартирантките си Лекси и Марго. А Дейзи се местеше на ново място след раздялата и не можеше да се похвали със здраво приятелство там, където се намираше. Разбрах, че се е настанила временно при нейна колежка, но... нали знаете приказките за временните неща? Много често те стават постоянни. Щом нейна колежка я е поканила при себе си, то значи тя също търси близост и приятелство. И според мен, Дейзи щеше да изгради едно добро такова.

Със своите съквартирантки аз се запознах още в колежа. Още когато бях в първи курс. Едната – Марго бе три години по-голяма от мен и учеше начална педагогика, а Лекси бе колкото мен и се бе отдала на мистични науки. Учехме заедно, живеехме заедно, завършихме заедно, намерихме си работа в един и същи град и преди четири години като естествено продължение на това, което правихме заедно, се преместихме в по-голяма квартира. Една стара къща близо до гората, с голям заден двор и цветна градина отпред. Отдалечеността ѝ от града си имаше своите предимства – значително по-нисък наем и невероятното спокойствие и уединение, което предлагаше след дългите и изтощителни работни дни. Това че имаше отделна стая за всяка от нас и собствен санитарен възел, я правеше още по-ценена. Към сбъднатата ни мечта, за още по-голям наш късмет, си имаше и бонуси - голяма трапезария, всекидневна, гараж, мазе и не на последно място стая за гости.

Макар с момичетата да живеехме заедно, се виждахме рядко. Марго, като педагог излизаше най-рано за работа и най-рано се прибираше, но пък често си носеше домашна за вкъщи. Аз излизах два часа след нея, и определено се прибирах най-късно. В много редки случаи бях вкъщи по светло. А Лекси, за разлика от нас, често работеше у дома. Понякога се затваряше с дни в кабинета, който си беше обособила в мазето, и се занимаваше със своите проучвания в нейната област. Честно казано още и още не проумявах онова, над което по цели нощи блъскаше мозъкът си. Всички онези дебели и прашни книги, които бе натрупала около себе си понякога буквално ме плашеха. Не че не бях чела дебели книги. Напротив. И то не една и две. Само учебния материал за обучението ми възлизаше на милиони страници. Да не говорим, че бях прочела още поне толкова, за да се доусъвършенствам, но... определено не и на умрели отдавна езици с неразбираеми за мен текстове.

Неочакваната появата на Дейзи в домът ни, изненада всички ни и промени предвидимия ход на ежедневието ни. Тя дойде да ми гостува и да ми съобщи, че е резервирала места за нея и мен в едно приключенско пътуване. Съквартирантките ми веднага подкрепиха идеята ѝ. Трите започнаха да ме убеждават, че ми е време за почивка. И в един момент просто се предадох. Не че се съпротивлявах много де. Напоследък сякаш блокирах на работа - работех по-бавно, допущах грешки... истина си беше, че имах нужда от презареждане.

Когато съобщих на директора за решението си за отпуск, той с усмивка отбеляза, че съм един от ценните му кадри и това е една от най-разумните ми постъпки напоследък. Отдавна мислел да ми предложи почивка за презареждане, тъй като повече от ясно било, че имам нужда от такава. А той искал най-добрите му служители да си останат такива. Още същият ден подписа молбата ми за отпуск.

И ето ме на, вече вървях към последната дестинация от пътуването ни. Дейзи се движеше до мен мълчалива и умислена. Останалите от групата, все хора решили да си дадат почивка от напрегнатото ежедневие, също не разговаряха много. Всъщност не бяхме голяма група - четиринадесет души, заедно с водача. Представянето ни едни други се случи още в автобуса, но аз със своята прословута разсеяност, не запомних голяма част от имената. Мозъкът ми упорито отказваше да приеме този тип информация.

Имаше две атрактивни момичета, които се държаха адски досадно и префърцунено. Първите, на които забравих имената. Все намираха нещо, за което да се оплачат. Зачудих се, знаеха ли накъде изобщо са тръгнали. До тях се бяха настанили трима младежи, които оприличих на строители и някак не се вписваха в обкръжението на момичетата. Звучаха леко простовато, но пък за сметка на това доста забавно. Намираха различни неща, с които да се шегуват. Един от спътниците ни бе много тих и замислен, и май по-отнесен и от мен. Придружаваше го такъв дърдорко, че на моменти си задавах въпроса, дали не го заболява устата от толкова приказки. Четворката страняща от всички останали, седнала най-отзад в автобуса ми направи най-силно впечатление и може би това бе причината да запомня имената им. Сериозни, мълчаливи, замислени. Полагаха усилия да изглеждат незабележими на фона на всички останали, въпреки, че според мен това бе абсолютно невъзможно. По-скоро допълнително предизвикваха интереса към себе си. Най-малкото с ръста на двама от тях. Те бяха направо огромни, поне сравнени с моите 1,62см. Можех да се обзаложа, че се опитваха да догонят 2 метра, ако не ги надвишаваха. Дългите им сплетени в плитки тъмни коси, големи бакенбарди и бради не ги правеха по-малко незабележими. Единствено дрехите им можеха да ги слеят с групата ни – износени дънки и ризи с навити ръкави. Но това, което се подаваше изпод тях, отново теглеше белезите на различията след себе си и невъзможност от сливане с групата. Изпод ръкавите им се забелязваха множество татуировки. Не че аз нямах такива, но определено бяха в доста по-скромно количество. При единият от тях почти не бе останала чиста кожа. Гигантите носеха големи раници, плюс китари. От къде знаех, че са китари ли? Трудно човек би сбъркал калъф за китара. Но погледнато от забавната страна, спокойно в такъв можеше да бъде скрит и гранатомет. За разлика от тримата младежи, настанили се до „фръцлите”, с които започнах, не можех да определя тези мъже евентуално с какво се занимават. Единственото, което можех да твърдя със сигурност за тях, съдейки по приликата и имената им, че са братя. И то не просто братя, а близнаци. Томас и Дерек Макбрайън. На пръв поглед всеки би твърдял, че са еднояйчни близнаци, но аз виждах един отличителен белег, който да обори това твърдение. Томас носеше в погледа си топъл шоколад, докато в този на брат му се бяха оформили сини циркусни езера. Трудно би ги объркал човек, дори да ги срещне по отделно. Още повече, че по цялата дължина на лявата буза на Томас, от окото до устата, се простираше огромен, дълбок, страховит белег. Три успоредни резки, които навяваха мисли за борба между човек и животно. Тази съпоставка ме накара да настръхна. Имах богато въображение и мозъкът ми веднага услужливо започна да рисува картина на кървава и жестока битка. Тръснах глава, за да пропъдя смразяващото кръвта видение и прехвърлих погледа си върху съседа на Томас. Той също бе с внушителен ръст, но физически щяха да му бъдат необходими години, за да догони близнаците. За сметка на това изглеждаше начетен човек. От цялото му същество лъхаше на изисканост. За разлика от братя Макбрайън, той старателно бе пригладил косата си назад и се бе постарал да не остави следа от мъжкото окосмяване по лицето си. Прошарените му коси подсказваха за видима възрастова разлика с другарите му. Макар да не знаех с какво се занимава, по всичко личеше, че е сериозен и отдаден на професията си човек.

Последния член на тази привлякла вниманието ми четворка бе жена. Стройна и смело бих казала красива. Макар тя също като Томас и Дерек да бе с дънки и риза, те по никакъв начин не можеха да прикрият привлекателността ѝ. Не изглеждаше слабоволева. Напротив. Излъчваше сила и непоколебимост. Създаваше усещане, че е готова да направи невъзможното ако се налага. По близостта ѝ и държанието между нея и Дерек, отсъдих, че са меко казано близки. Те със сигурност имаха връзка. В интерес на истината, отстрани погледнати, си подхождаха чудесно. Когато се представи Ким Скилфайър, незнайно защо си спомних за „Ким Суперплюс” и се усмихнах. Тя ми отвърна със същото, като разкри равните си, бели, подредени като мъниста зъби.

Нашият водач Уил О’Нийл ни извади от вглъбението ни, като ни даде знак, че е време да се приготвим да напуснем автобуса и да поемем пътя си оттук нататък пеша. От където и да го погледнеше човек, той изглеждаше като типичен гид. Комбат панталони в цвят каки, туристически обувки, непромокаемо и ветроустойчиво яке и голяма раница, в която можех да се обзаложа с всеки, че крие цяло бойно снаряжение за непредвидени ситуации. На кръста му бе затъкната радиостанция, която от време на време неприятно пращеше. Преди да слезем, той сложи шапка върху разчорлената си тъмна коса и скри очите си от силното планинско слънце зад тъмни очила.

Друго от същия автор:

снимка на hrtddy

Коментари
13 Май, 2018 - 22:12

Intriguva me tazi kniga.mnogo bih se radvala ako mi q pratite na email yetim15@abv.bg