Търсене

ПАЗИТЕЛ

15 Май, 2018 - 17:48
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 0

ПЪТЯТ - Инцидентът

   Пред мен „вглъбеният” и „дърдоркото” спореха за нещо. Бяха изостанали от водача, двете префърцунени момичетата и тримата младежи, поне с десетина крачки. С Дейзи ги следвахме на една рака разстояние, като така зад нашите гърбове оставаха Ким, Дерек, Томас и Бен. „Дърдоркото” се опитваше да измъкне нещо от ръцете на „вглъбения”, който от своя страна се съпротивляваше. Неочаквано дърпащия изведнъж пусна въпросното „нещо”, а другия загуби равновесие и полетя назад. Бе повече от предвидимо, че ще падне. В момента, в който това се случи, нещо изгърмя със силата на топ и разтресе всичко. Аз полетях назад във въздуха и усетих как твърдо се стоварвам извън пътеката. Ударих главата си в камък, от което адски ме заболя и всичко моментално придоби наситен черен цвят пред очите ми. В ноздрите ми се блъсна аромата на почва и трева преди да спра да усещам каквото и да било друго.

   - Трейси! Трейси! – чувах в далечината Дейзи. – Трейси, моля те, отвори очи!

   - Видя ли какво направи, глупако! – викаше мъж. Ако можех да вярвам на слухът си, това бе гласът на „вглъбения”.

   - Не съм глупак, Ралф! – отвърна му неговия опонент от няколко минути – „дърдоркото”. – Не съм имал никакво желание това да се случи. Просто исках да го видя. Съжалявам!

 - Съжаляваш ли? Съжаляваш? – извисяваше се гласът на „вглъбения”. Преди повече от час бях решила, че този човек няма да си отвори устата до края на пътуването ни, но ето на, бях опровергана. - Боже Господи! Нямаш ни най-малка представа какво направи! Къде сме?

   Мълчание и отново някой ме разтърси:

   - Трейси, моля те, отвори очи! – нещо се докосна до челото ми, при което изпитах остра болка и изохках. Не отворих очи.

   - Аз съм лекар. Дай да погледна!

   Някой заговори на Дейзи от другата ми страна.

   Мекият и спокоен тембър на гласа бързо разпознах. Това бе Бен. Чувах в далечината и други познати ми гласове да питат дали всички са добре, но не се напъвах да ги свържа с образите и имената им. Едно от момичетата си бе счупило нокът. „Каква загуба? Явно аз бях единствената, която се „излежаваше”.”

  Усетих нечии ръце отляво на челото си, които внимателно го докосваха. Болката отново ме прониза. Стиснах зъби, направих гримаса, но не извиках, въпреки че ми се искаше. Отворих очи с намерението да покажа, че съм добре и нищо ми няма, но слънцето ме заслепи и отново ги затворих.

   - Доста е дълбока раната. – отсъди в мое ляво Бен.

  - Нося си чантата за първа помощ. – изчурулика бързо Дейзи в отговор.

   - Лепило за рани? – живо се поинтересува мъжът.

  - Ъъъ... Мисля, че не.  – с колебание отвърна приятелката ми. - Малко по-старомодно от лепило. Има конци вътре... Малко са дебели, но съм убедена, че ще свършат работа. – чух как Дейзи пъргаво се отдалечава от нас.

   Този път успях да задържа очите си отворени срещу силната светлина. Стори ми се, че всички се бяха скупчили над главата ми. Повдигнах се на лакти, но Бен внимателно ме бутна по раменете отново назад. Оказах съпротива. 

   - Искам да се изправя! – раздразнено му казах.

   В този момент капка пот се изтъркули от веждата към окото ми. Инстинктивно прокарах ръка през него, за да я избърша и когато я свалих с изненада установих, че това не беше пот. Всъщност бе кръв. Погледнах стъписано мъжа до мен.

   - Смятам, че ще е по-добре да изчакаш малко преди да станеш! Раната на челото ти не е опасна, но е дълбока. Приятелката ти носи нещо, което ще ни свърши чудесна работа, за да върнем целостта ти. – след тези думи той отново ме натисна назад за раменете. Този път не се съпротивих. Дейзи отново бе до мен с кутия в ръце.

   - Не искам всички да са над главата ми! – недоволно изрекох към мъжа.

   Той кимна с разбиране и се обърна. В действителност не го чух да казва нищо, но зяпачите започнаха да се отдалечават, което ме устройваше.

   - Благодаря. – прошепнах.

   - Малко е рано за това. – усмихна се той и разкри леко разкривените си предни зъби. Въпреки това усмивката му бе чаровна. - А тези – кимна към разпръсналите се хора - и аз нямаше да ги оставя да висят над моята глава.

   - Разбрахме, че конци имаме, а лидокаин? – обърна се лекаря към Дейзи, при което тя го погледна в очите и съвсем леко поклати отрицателно глава. Бен отново се завъртя с гръб.

   - Томас, би ли дошъл? – тихо изрече той.

   Зачудих се дали изобщо въпросния го е чул.

   „О, не. Той пък за какво му е?” – помислих си недоволно. Не исках друг да е край мен в момента. Достатъчно ми бе вниманието, което получавах.

   - Може да се наложи, да бъдеш тук. Няма лидокаин, а ще трябва да направя няколко шева. – започна да обяснява ситуацията докторът, а Томас вече приклякаше над главата ми.

   Приближилият се току що гигант се надвеси над мен и ме погледна в очите. Потопих се дълбоко в горещия шоколад разлял се насреща ми. Очите му бяха толкова топли и като че ли бездънни. Притегателни и успокояващи. Усмихнах му се.

   - Мисля, че ще се справя и сама с това изживяване. – докато говорех продължавах да потъвам в шоколадовата лава.

   - Не се и съмнявам. – отвърна ми той. – Просто ще бъда наблизо.

   Гласът му беше от онзи тип мъжки гласове, които карат коленете ти да се разтреперят. Плътни и дълбоки. Носещи тътен на буря в себе си. Невероятно.

   - Ако решиш да буйстваш или да бягаш, той е първият човек, който ще те спре. – усещаше се доза шега в думите на доктора, изречени с усмивка към мен.

   „Но дали бяха наистина шега?”. Почувствах как при тази мисъл очите ми се разширяват и се опитвах с тях да задам въпроса минал през главата ми.

   - Бен, не са ли малко неуместни шегите ти? – намеси се Томас. По тембъра долавях, че бе засегнат.

   - Стига, Том! Просто се пошегувах. – опита се да се оправдае доктора.

   - Да, на мой гръб. Създаваш погрешно впечатление за мен.

   - Прости ми, приятелю. Не исках да прозвучи по този начин.

Бен не откъсваше поглед от събеседника си. Имах странното усещането, че продължава да му говори, но с очи. След няколко секундно взиране в гиганта, той завъртя глава към мен и ми се усмихна извинително.

   - Томас е прав. – поде докторът, докато нагласяше латексови ръкавици на дланите си. - Шегата ми прозвуча по-скоро като заплаха. Тъй като не ни познавате, трябва да отбележа, че Томас не е толкова страшен колкото изглежда.

   Обърнах очи към въпросния. Погледа ми бавно се плъзна по лицето му. Загоряла кожа, прав не голям нос, широка челюст, заоблени скули, плътни устни, изразителни очи. В никакъв случай не можех да кажа, че намирам мъжа за страшен. По мое скромно мнение, по-скоро бе доста привлекателен. Нищо в неговото излъчване не предупреждаваше за опасност. Дори белегът на лявата му буза си имаше своя чар. Останах поразена сама от собственото си желание да протегна ръка и да го докосна. Очите ми отново попаднаха в плена на горещия шоколад. Имах чувството, че Томас разчете мислите в главата ми. Усетих как страните ми моментално пламват, но не можех да отместя поглед от този на мъжа застанал над мен.

   Невероятна беше болката, която изпитах, когато изсипаха без да ме предупредят, нещо върху раната на главата ми. Предположих, че е кислородна вода. Забравих и за мислите си, и за онова, което е привлякло вниманието ми, и за гласа, и за всичко останало. Концентрирах се върху това да държа стегнат всеки един мускул от тялото си и да не издам звук.

   - Колкото и претръпнало да е мястото от удара, сега вече ще те заболи! – предупреди ме Бен. – Но съм сигурен, че ще се справиш... – замълча за миг – Извинявай, но би ли се представила отново!

   - Да. Трейси. Името ми е Трейси.

   - А ти, млада госпожице? – обърна се мъжът към приятелката ми.

   - Дейзи. – отвърна му тя, като го погледна.

   - Носиш бойно снаряжение. С какво се занимаваш? Парамедик?

   Дейзи не можа да скрие изненадата, която се изписа на лицето ѝ. Кимна утвърдително. Зачудих се дали това говорене на представилия се за доктор мъж докато правеше нещо не бе, за да ме разсея или бе някакъв си негов лекарски навик.

   - Мога да оставя тази чест  на теб - предложи ѝ Бен.

   Тя поклати отрицателно глава и погледна към земята.

   - Незная дали с тези треперещи ръце бих се справила.

   - Не се притеснявай. – опита се да я успокои Бен. – На всеки може да се случи. Но поне ще можеш да подготвяш конците, нали?

   Дейзи потвърди отново само с кимване.

   - Да започваме тогава! – обяви докторът и дари приятелката ми с широка усмивка.

   Отново ме проряза болка. Много по-силна и по-продължителна от предходната. Този път освен зъбите, стиснах и очи.

   - Браво, Трейси! Издържа първия. – похвали ме лекарят. – Готова ли си за още един?

   - Предполагам, че да. – отвърнах през стиснатите си зъби.

   - Дейзи, подай ми конец!

   Не чух отговор, но пък усетих болката отново. Челюстта вече ме болеше от стискане.

   - Искаш ли една минутка почивка, преди следващия – предложи Бен. Поех дълбоко въздух и с готовност се съгласих. – Отпусни се малко, пръстите ти са побелели от стискане.

   Чак сега си дадох сметка, че съм уловила колана на панталона си и го стискам до болка. Докторът беше прав. Чувствах пръстите на ръцете си изтръпнали. Отпуснах ги леко за миг, но побързах да уловя колана отново с тях.

   - Готова съм. – оповестих.

  - Добре – отвърна Бен и се протегна към подготвения от Дейзи конец.

  –Този ще е последният шев. Ще се наложи да бъдеш съвсем още малко силна – опита се да ми даде кураж мъжът. Но аз не исках кураж. Исках вече всичко това да е приключило.

   Последното пробождане действително беше най-болезнено. Имах чувството, че не само удареното ме боли, но и цялата глава. Буквално бе на път да се пръсне. Стиснах силно очи и челюст. 

 Минута по-късно, неприятните усещания намаляха. Някой тампонираше внимателно раната и ми правеше превръзка. Не знаех кой, но едва ли имаше някакво значение.

   - Готова си. – обяви доволно Дейзи и чух как се залови да събира чантата си.

   Нещо започна да гали нежно челото ми. Беше приятно. Нямах особено голямо желание да го сторя, но отворих очи. Срещнах отново погледа на Томас, който внимателно с влажна кърпа се опитваше да почисти кръвта от косата ми. Добре, че беше къса. Асиметрично подстригана, тъмен шоколад на цвят. От страната, която почистваше дългокосия мъж обръсната до първи номер, бретон до веждите – над челото напълно рус, започващ някъде от темето, отзад къса - повдигната нагоре с гел, а отдясно - дълга до челюстта. Бен също бе застанал до Томас и ме гледаше преценящо.

   - Как си? – попита меко той.

  - Сякаш валяк е минал през главата ми – изразих с думи онова, което наистина чувствах. – Имам страшно главоболие.

 - Ще ти дам болкоуспокояващо – намеси се бързо моята приятелка.

   След миг протегна към мен една ръка с таблетка и друга с бутилка вода. Приятното почистване спря. Изправих се бавно до седнало положение и поех подаденото от Дейзи. Насилих се да преглътна хапчето със солидно количество вода. Устата ми бе пресъхнала. Догади ми се, но потиснах чувството.

   Огледах се. Повечето от групата ни бяха насядали, кой където е намерил сянка. Моята дружка се отдалечи до раницата си, за да прибере медицинските принадлежности, а от другата ѝ  страна застана доктора и започнаха да разговарят.

   Извърнах глава напред и усетих как очите ми се разширяват от изненада. Пред погледа ми бяха изникнали сякаш от нищото две кубинки, дънки, здрави прави крака, стегнат торс. Томас стоеше изправен, протегнал ръка към мен.

   - Надявам се, няма да откажеш и тази помощ? – дълбокият му глас ме замая и като че ли ме притисна още по-плътно към земята.

 - Как бих могла да го направя за втори път? Това би било прекалено грубо от моя страна?! – опитах да се пошегувам.

   Плътните устни на мъжа се разтвориха в широка усмивка. Имаше „стърга” между предните зъби, която го правеше очарователен. Протегнах ръка. Той я обгърна плътно в своята и ми помогна да се изправя. При това действие, всичко пред очите ми се завъртя, загубих за миг равновесие и политнах напред. Мъжът пред мен нежно ме задържа, като обгърна талията ми със свободната си ръка. Дланите му бяха горещи и изгориха оголилате се плът на кръста ми. Но не ми бе неприятно. Напротив. Но пък и не  исках и да изглеждам слаба. Затова внимателно се подпрях с ръка на гърдите му и се отблъснах назад, докато застана стабилно изправена. Взрях се в шоколадовите очи и вдигнах гордо брадичка.

   - Благодаря! По-добре съм!

Друго от същия автор:

снимка на hrtddy