Търсене

Избягала

20 Май, 2018 - 16:27
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 2

33 глава – Къде съм? Какво стана? Може ли да си ходя?

 

Опитах се да отворя очи, но не се получи. Клепачите ми тежаха тонове. Направих повторен опит, който беше почти успешен. Изпъшках и чух движение покрай мен. Главата ме болеше доста и предполагам съм се ударила някъде. Установих че не само главата ме боли. Цялото ми тяло е схванато. Врата се отваря и затваря. Няма никой, тишина. Опитах да се помръдна, но само изпитах по-силна болка. Отворих очи и видях бяла стая. Не бях в хотела, нито вкъщи. Не успях да задържа очите си отворени и затворих. Явно съм заспала, защото не чувствах ужасната болка до преди малко. Чудя се какво ли стана с близначките, Блейк и Саймън, дали някой е разбрал за това което сме. Дали ни разкриха и сега съм в някаква лаборатория и ще ме разпорят, за да видят какво има в мен? Дали ще ме карат да използвам магия, за да я разучат? Дали са заловили Катрин и Жаклин? Ами Блейк? Чух някакъв шум и се заставих да отворя очи. След няколко опита успях. Завъртях главата си по посока на движението и видях гаджето си да спи на един стол до леглото ми. Беше сложил ръката си до моята сигурно ме е държал преди да заспи. Толкова го обичах, не знам какво щях да правя без него. С огромни усилия хванах отпуснатата му ръка и с малкото сили които имах го стиснах леко. Той се събуди, отвори бавно очи, но когато видя, че съм будна скочи от стола и една не падна.

-          Жул, Жул, чуваш ли ме? – Блейк викаше и това дразнеше ушите ми и цялото ми тяло, намръщих се.

-          Да. – пророних едва-едва. Отдъхна си и седна до мен на леглото. Прочистих гърлото си и започнах да го разпитвам – Кой ден сме? Всъщност къде съм?

-          В болницата си и е събота. – кимнах.

-          Събота, как така, нали беше сряда? Толкова време ли съм спала?

-          Да. Не знам какво направи но беше епично. – Блейк започваше да звучи развълнувано сигурно си мислеше, че ще му кажа какво стана и как го сторих. Истината е, че и аз не знам.

-          Кажи ми какво стана със Саймън? – отклоних темата.

-          След като ми каза да бягам го взех на ръце и побягнах, бях стигнал до долния етаж, тогава чух нещо като експлозия и ушите ми започнаха да пищят. Уплаших се за теб и щях да се върна, но знаех, че ти ще се справиш и продължих. Занесох Саймън в стаята ни и той се събуди. Каза че не помнел нищо и попита дори как се е озовал тук. Съчиних историята, че с Томас сме го поканили, за да отпразнуваме пристигането му и да се опознаем. Напил се е и е припаднал. Мисля че повярва. След това си тръгна и аз се качих на покрива отново. Заварих те паднала на земята, цялата червена сякаш беше изгорена. Изплаших се, не знаех какво да правя, нямаше как да обясня това че си изгоряла жива. Все пак те занесох до стаята и докато стигнахме ти вече беше по-добре. Беше излекувала някак си кожата си. Реших че ще се оправиш и няма да се налага да те водим в болница, но нищо не стана. В крайна сметка отидох при нашите и казах, че съм те намерил сутринта така. Извикахме линейка и те докараха тук. Толкова се притеснявах за теб, мислех си, че няма да се събудиш никога. – той спря да говори, знаех че му е било тежко.

-          Блейк, няма нищо, видя ли че се оправих, няма да се отървеш от мен толкова бързо. – усмихнах му се топло.  Опитах се да се надигна и да се доближа до него, да го прегърна и целуна, но едва си го бях помислила и той вече ме беше бутнал назад.

-          Няма да мърдаш от тук докато не се оправиш напълно. – скара ми се той, а аз само му се усмихвах глуповато.

-          Искам да те прегърна, идиот такъв. Ела тук.

-          И аз искам това, но не може. – заяви сериозно.

-          Я извикай този доктор, който ти е напълнил главата с тези глупости и ще се оправя с него… - дори не довърших заканата си и както винаги бях прекъсната от моята любов.

-          Трябва да кажа на доктора, че си будна. – стана и излезе сякаш ако се забави и нямаше да съм тук, закована към това тъпо легло. В стаята влязоха Ванес и Жак. Много им се зарадвах, особено като видях, че ми носят голям букет с цветя.

-          Най-после имаме честа да ви заварим будна. – каза засмяна майката на момчетата. Ухилих ѝ се, бях толкова радостна че ги виждам.

-          Ами просто е трябвало да ми донесете подарък и щях да ви обърна внимание още в сряда. – рекох просто и осъзнах колко много време съм била в безсъзнание.

-          Ще го имаме предвид следващия път, но все пак те моля да няма следващ път. – помоли се Жак.

-          И аз бих се радвала да няма. – казах тъжно и в този момент дойдоха Блейк и доктора.

-          Здравей те,  госпожици Уелст. – поздрави човекът с бяла престилка. Беше нисък, почти плешив, леко закръглен. Общо взето симпатичен възрастен човек. – Аз съм доктор Джон Рос. Как се чувствате днес?

-          Жива. – това беше първото което ми дойде на ум и наистина това беше единственото положително нещо което можех да кажа. Докторът се подсмихна.

-          Виждам, че чувството ви за хумор е налице. – отбеляза и започна да пише нещо по картона който носеше. – Нека сега се отнесем сериозно към прегледа ви. Може ли да напуснете стаята през това време, искам да остана насаме с пациентката си. – гостите ми се обърнаха и се запътиха към вратата. Преди да излезе Блейк ми прати въздушна целувка. Докторът се намести хубаво на стола до леглото. Тръгна да казва нещо, но аз го прекъснах.

-          Може ли да стана?

-          Имате предвид да седнете, нали? – всъщност нямах точно това предвид, но нямаше да споря, ако ми позволеше дори това удобство.

-          Да. Е може ли? – бях доста нетърпелива, но все пак лежах от сряда.

-          Разбира се. – стана и с някакво копче надигна горната част на леглото и вече бях в седнало положение. – Така добре ли е? – попита и само кимнах. – Нека да продължим натам с прегледа. Кажете ми къде точно ви боли.

-          Ами… не мога, всичко ме боли.

-          Ще опитам пак. Има ли място което не ви боли, и кое е то? – засмях се.

-          Лицето, като се замисля само то не ме боли или поне за него не знам да е пострадвало.

-          Добре, ето че има място което не е наранено. Вие ли ви се свят?

-          Не. – не лъжех, ако изключим болката в мускулите ми няма нищо.

-          Добре, сега гледайте в светлината. – извади от джоба си едно малко фенерче и започна да го мести. Следях го внимателно, трябваше да му покажа, че съм здрава и да ме пусне да си вървя. – Спомня те ли си как се казвате?

-          Да, разбира се. Името ми Жулиет Петрович Уелст. – не харесвам докторите, винаги задават някакви глупави въпроси.

-           На колко години си Жулиет?

-          16, рожденият ми ден е на двадесет и шести август. Други въпроси?

-          Мисля че, не. Виждам че сте добре психически, което е най-важното, а физически ще се възстановите до няколко дни. Вие да имате въпроси? – попита притеснено, май го стреснах малко.

-          Да, доста. Първо, кога ще мога да стана от леглото и да ходя? – това беше едно  от важните неща.

-          Още днес, ще ви помоля да останете поне още два часа в леглото и после ставайте, не искам да станат усложнения. – кимнах, два часа звучеше добре.

-          Второ, кога ще ме изпишете, искам да се прибера.

-          Утре на обяд, ако всичко е наред, ще мина да ви прегледам довечера и утре сутринта.

-          Благодаря, че ми отговорихте. – усмихнах му се доволно.

-          Длъжен съм да попитам, имате ли нужда да поговорите с психолог? – този чува ли се?

-          Не, благодаря все пак. Добре съм. – само кимна и се обърна да излиза, в това време посетителите ми влязоха отново. Доктора дръпна на страна Ванес и чух разговора им.

-          Дъщеря ви е добре, доста е силна, трябва да се гордеете с нея при това което и се е случило. Отказа психолог, но ако вие настоявате може и да изпратим. – лекарят каза нещо което ме заинтересува, но после ще питам Блейк за това.

-          Щом е отказала ще уважа това нейно решение. Благодаря, докторе. – каза му Ванес и се присъедини към групичката ни. Връзката ми седеше до мен, а Жак и Том се бяха настанили на столовете. – Жул, забравих да те питам, как си?

-          Ами, добре, наистина усещам възстановяването. – казах и беше така. – Може ли малко вода? – Жак скочи веднага и ми донесе една чаша и бутилка вода, даде ми чашата и я напълни до половината. – Благодаря.

-          Моля, кога ще те изпишат?

-          Утре. Много искам да се прибера, будна съм едва от час, а вече ми писна тук. – намръщих се. Другите се засмяха. Радвам се, че ги виждам всички живи и здрави. Изглежда много бяха притеснени за мен, защото още усещам напрежението у тях. Дано близначките да са се отказали от опитите си да ме убият, защото не искам да ги притеснявам по този начин дори още веднъж. Обичах ги и те бяха моето семейство.   

-          Кой ще ѝ каже? – попита Ванес. Блейк изглеждаше въодушевен. – Давай Блейк.

-          Всички решихме, че по случай оздравяването ти трябва да получиш подарък. – о, не, само да не е нещо скъпо, защото не зная как ще се изплатя на това семейство. Връзката ми млъкна и само ме държеше в напрежение, ударих го с една възглавница и той продължи. – И той е собствен дизайн на стаята ти, което означава, че ще избереш и подредиш дори прашинките в стаята си.

снимка на Ionii