Търсене

"Изневяра" – книга за (без)нравствеността на висшата класа

23 Септември, 2012 - 13:05
1 Коментари

Така определят романа „Изневяра” на Ахмет Алтан веднага след появата му на книжния пазар.

      Ахмет Алтан е роден през 1957 г. в Анкара. Учил е в Средо-източния технически университет в Анкара, а по-късно завършва и Икономическия факултет на Истанбулския университет.  Кариерата си на журналист започва като нощен репортер, за да се издигне до главен редактор на в. „Тараф”, какъвто е и в момента. Работил е в различни телевизионни канали.

Ахмет Алтан е добре познат на българските читатели с книгата си „Като рана от меч”, в която описва борбата на българите от Македония и Одринска Тракия и ролята им за събарянето на османската империя.

Първата му книга „Четири сезона есен” излиза през 1982 г. и веднага е забелязана както от критиката, така и от читателите. От тогава до сега всяко следващо произведение на автора се посреща като сензация и за кратко време се превръща в бестселър. На Ахмет Алтан все още принадлежи и европейският рекорд за най-продавана книга – 1 000 000 за 45 дни!

Романът му „Следа във водата” излиза през 1985 г., и за една година претърпява три издания. Същата година книгата конфискувана и забранена за разпространение, а срещу автора е заведено дело.  

Последният му роман – „Най-дългата нощ” (2005 г.) излиза в тираж 500 000.

През 1995 г. по политически причини е осъден на 18 месеца затвор.

Известен с активната си гражданска позиция и многото дела за обида и критика на сегашния министът-председател на Р.Турция.

 Скандалната „Изневяра”, (превод Панайотка Панайотова) излиза през 2002 г. и от тогава до сега не престава на бъде предмет на разгорещени спорове, коментари и социологически проучвания във всички слоеве на турското общество, особено в ислямистки настроените.

„Това ли образът на турската жена?” „Жените имат ли право на изневяра?” „Книга за безнравствеността на висшата класа в Турция”. Стига се до абсурдни твърдения като това на известния психиатър и сексолог д-р Хайдар Дюмен пред списание „Актюел”: „Жените не носят ген за изневяра! Те са програмирани да раждат. Мъжете са тези, на които изневярата е генетично заложена”.

 Отричана и възхвалявана, за по-малко от два месеца книгата се превръща в бестселър – започва да се продава в кварталните супермаркети и магазинчета, а името на автора не слиза от страниците на вестниците, телевизионните канали се надпреварват да го канят за гост – и така – цели десет години!


 „Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с него, това нямаше да бъде вече просто „забежка” – случайна, за един път. Приключението ѝ щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга – сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството „А после какво?” я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, тя попадна в капана на любопитството.”

След като прочетете тази книга вече нищо няма да бъде същото. Тя ще ви накара да преосмислите живота, връзките си и с изненада ще откриете, че всъщност са много по-различни, отколкото сте предполагали...

Tова не е само “дисекция” на една изневяра, а тънък психологически анализ за мислите, подбудите, чувствата, определящи поведението на човешката личност!

Мисля, че е време да се запознаете с романа „Изневяра”, защото много малко писатели могат да разкажат за хората и любовта като Ахмет Алтан.

                                                                                                                     Мария Петрова  

Откъс от книгата:

След това дълго мисли как един прибързан отговор може да промени живота на човека.
Скрити желания, дълго потискани от навиците и рутината, но продължаващи да се развиват и растат, неосъзнати копнежи, малки, бързо преминали недоволства, незабележимо натрупващи се досада и скука – подобно на чук, който се стоварва върху мрамора и му придава форма, влияеха върху живота ѝ, докато накрая не реши да го промени изцяло.
А всичко започна по една толкова проста и невинна случайност. Толкова незначителна, че чак ѝ ставаше обидно, когато си спомняше. Самата невинност дори се усъмни в себе си!
В един от онези комплекси, скрити от очите на града зад обрасли с бръшляни огради, чиито широки улици ухаеха на цветя и скъпи парфюми, поискаха да разширят детската площадка.
В един слънчев ден в края на пролетта младите майки се събраха, да решат какво да направят. Обсъждаха, спореха, накрая решиха да се обърнат за помощ към някой архитект от комплекса. Една от жените се сети, че в блока срещу басейна живее един вечно намусен архитект.
– Има ли някой, който да живее в същия блок?
С присъщата си припряност Айдан отговори: „Аз”. Ако беше се забавила с една-две секунди, може би друга някоя щеше да каже „Аз” и тогава животът ѝ нямаше да се преобърне наопаки, но… Айдан си беше такава – изправеше ли се лице в лице с някакъв проблем, трябваше веднага да го реши и така не остави възможност друг да изрече съдбовната дума.
– Като се прибирам, ще се отбия при него и ще говоря – каза тогава.
Събранието се разпръсна. По неделните улици цареше спокойствие, присъщо за часовете между сутринта и обяда на този ден от седмицата.
Вървеше бързо. Струваше ѝ се, че закъснява за вкъщи. Бяха оставили Селин при майка ѝ и заедно с мъжа си планираха да обядват в онова рибно ресторантче, в което се бяха запознали някога.
После, както винаги в неделя, щяха да се любят. Винаги го правеха и това, че предварително знаеше какво ще се случи, ни най-малко не намаляваше желанието ѝ. Напротив, знаейки какво я очаква, ставаше по-нетърпелива. Дори можеше да се каже, че неделното любене ѝ доставяше много повече наслада и удоволствие в сравнение с това през седмицата именно защото го знаеше и очакваше. Било защото беше припряна по душа, било защото беше амбициозна и трябваше да успее, било защото открито показваше целите и стремежите си, предварителното познаване на нещата, както коритото на буйна река, ѝ помагаше да насочва живота си в правилното русло. Организираните и планирани предварително неща ѝ доставяха истинска наслада, нещо като удоволствието от постигнат успех. Неочакваните обрати, изненадите, приключенията, чийто край беше неизвестен и които предизвикваха вълнение и възбуда у някои, за нея бяха плашещи, убиваха всяко желание и страст. Беше с вродено самочувствие и знаеше цената си. Нещо като сладка стафидка с шоколадова глазура. Успехите бяха нейни непрестанни спътници още от началното училище и винаги бяха подплатени с мотивация, организация и дисциплина и всяка промяна, извън този ред, правеше живота ѝ безцветен и прозаичен. Удоволствието от живота си намираше в сигурността, а не в приключенските вълнения. Редът, който успяваше да създаде, я възбуждаше точно толкова, колкото и постигнатите успехи.
Вървеше по асфалтираната пътека между тревата и си мислеше, че ще реши проблема с площадката , и това, подобно решенията на всички останали проблеми, които беше успяла да намери до сега, я изпълваше с доволство. Почувства тялото си готово за предстоящото любене и вътрешно се усмихна на себе си.
На входа се спря и затърси с поглед името на архитекта. От толкова време живееше тук и нито веднъж не бе проявила любопитство кои и какви са съседите ѝ, кой на кой етаж живее. Четеше редицата от табелки по звънците и търсеше Джем Къркоглу. Намери го. Значи архитектът живееше сам в един от най-големите и най-скъпи апартаменти срещу басейна. Значи беше много богат. Изпита странна смесица от уважение, безпокойство и лек срам, подобно на всички богати хора, когато срещнат по-богати от себе си.
Влезе в асансьора и натисна бутона за последния етаж. Погледна се в огледалото, пооправи бездруго подредените си коси, придърпа яката на блузата си и откопча едно копче – онова, което откриваше гънката между гърдите. Нямаше за цел да съблазнява или предизвиква мъжа. Просто се опитваше да впечатли един човек, който вече я беше впечатлил със силата, богатството и ума си. Погрешно ще бъде, ако кажем, че това беше някакво пресметнато, обмислено действие – не, просто подсъзнателна реакция на жена, леко притеснена от впечатлението, което някой е произвел у нея. Дори не си даваше сметка, че още не беше се срещнала с непознатия.
Излезе от асансьора и затърси с поглед номерата на апартаментите. Намери каквото ѝ трябваше. Застана пред вратата и преди да натисне звънеца, за последен път пооправи косите, яката си, пое дълбоко въздух, изправи снага и позвъни.
Почака.
Нищо.
Поколеба се за миг да позвъни ли отново, или да си върви.
И точно тогава вратата се отвори и на прага ѝ застана полугол мъж. Около кръста му беше завита хавлия. Косите му бяха мокри и той ги подсушаваше с хавлията в едната си ръка.
– Моля! Кого търсите – изрече го толкова спокойно, без да изпита никакво неудобство от създалата се ситуация.
Гласът му, стойката, това, че не се притесняваше ни най-малко от голотата си, спотаената в ъгълчетата на устните му леко ехидна усмивка, демонстративната му самоувереност, по женски фините движения на ръцете, нотките на превъзходство в гласа, погледът като на хищник, дразнеха, но в същото време бяха съчетани с премерена изтънченост и любезност.
Спокойната му самоувереност, подсказваща егоизъм и високомерие, караше хората да се чувстват неловко и да се дразнят от поведението му; изглеждаше неприятен и отблъскващ, без нито една симпатична страна, но той се държеше така, сякаш знаеше, че арогантността е чертата от характера му, която най-много се харесва на хората, и го правеше с маниер все едно, че му е вродено и че си е такъв още от люлката.
Непукизмът и безцеремонността на непознатия я накараха да се почувства неудобно. Засрами се. Нищо и никаква случка, а предизвика у нея главозамайване и причерняване пред очите както при голямо нещастие. Всъщност дори не виждаше напълно мъжа срещу себе си, но подобно на животните, които усещаха с обонянието си донесените от вятъра миризми и аромати, и тя усети отблъскващата миризма на пренебрежение и превъзходство в поведението му. През мъгла пред очите ѝ се мяркаше тялото му като на плувец – широки рамене, тънък кръст. Подразни се, че тялото ѝ, готово да се люби с друг, изпита интерес към голотата насреща.
Чувстваше се виновна – поради вечната си прибързаност посети един непознат, без да го уведоми предварително, обезпокои го по никое време, изкара го от банята. Срамуваше се и се гневеше на себе си. И възпитанието, което беше получила като дете, и присъщите ѝ подреденост и планираност я караха да се срамува, да се чувства виновна, че е нарушила правилата. Ядосваше се на себе си, но и на мъжа – също.
Мъжът пред нея стоеше полугол, с хавлията около кръста. Айдан не знаеше как и накъде да гледа, а това още повече я объркваше и ядосваше. По нищо не личеше непознатият да е обезпокоен или притеснен от ситуацията, но Айдан се чувстваше виновна, че поради припряността си направи нещо нередно, и се срамуваше от това.
Всичките тези чувства – срам, обърканост, яд – на вълни, на вълни се надигаха в нея и връхлитаха лицето ѝ. Погледът ѝ се местеше от точка на точка, миглите ѝ неспокойно се спускаха и повдигаха и подобно на перде, с което си играе вятърът, по лицето и потрепваха и се сменяха различни изражения.
Душевното състояние на Айдан не остана скрито за мъжа. Гледайки потрепващите мускулчета на лицето ѝ, си помисли дали може да завладее тази жена? Просто ей така – с голотата си, с тялото си, с мъжкото си излъчване да ѝ завърти главата? И не толкова от лошотия, колкото да поглези мъжката си гордост, да докаже неотразимото въздействие на голото мъжко тяло върху женската психика. Ако в този момент някой му кажеше: „недей, това, което правиш, е лошо и неморално”, навярно щеше да се изненада. И през ум не му мина да прави лошотии. До ден днешен на никого не беше причинил зло. Не беше такъв човек. Що се отнасяше до неморалното, с него не беше много наясно. Много отдавна по категоричен начин беше отделил себе си от околните. Отдавна не го вълнуваше какво говореха за него. Нито се опитваше да постъпва според моралните норми на обществото, нито пък се опитваше да извърши нещо неморално.
Всъщност не само любопитството беше причина да се впусне в тази игра. Под маската на любопитството се размърдваше и надигаше едно друго, по-просто, но много по-страшно чувство: желанието да открие нещо ново. От малък си беше такъв, все търсеше нещо ново. Не знаеше какво именно, но го правеше и в този си стремеж беше готов да опропасти както своя, така и живота на останалите.
Айдан с мъка се овладя и измърмори нещо като:
– Извинете ме за безпокойството. Дойдох в неподходящо време.
Джем се опря с рамо о рамката на вратата, леко изнесе единия си крак напред, присви го в коляното и набързо завитата около кръста хавлия се разтвори леко и откри вътрешната част на бедрото, нагоре към слабините. Това не убягна от погледа на жената. Разбра го, защото тя рязко вдигна глава и го погледна в лицето.
– Нее, не сте ме притеснили – за миг направи пауза и продължи – приличам ли ви на човек, който се притеснява?
От наглостта на мъжа на Айдан ѝ се погади. Търсеше думи, с които да му отговори:
– Мисълта, че съм ви притеснила, ме кара аз самата да се притеснявам.
– Не вижда нищо притеснително… Моля, заповядайте вътре, тъкмо и аз ще се облека.
– Няма нужда. Ще ви се обадя по-късно по телефона.
– Казах ви, че не сте ме притеснили.
– Аз пък ви казах, че аз се притеснявам… Няма значение, по-късно ще се чуем.
Айдан бързо се обърна и вървейки към асансьора, чу гласа на мъжа:
– А за какво всъщност дойдохте, какво щяхте да ми кажете?
Натисна бутона на асансьора и без да се обръща, отговори:
– Във връзка с детската площадка ви потърсих.
Мъжът не успя да прикрие изненадата си:
– За детската площадка ли?
Чувайки това, за пръв път, откакто беше тук, Айдан се почувства спокойна.



Коментари
28 Август, 2015 - 10:53

Може ли книгата на mariq_qn4eva1@abv.bg

Коментари