Търсене

Крадецът на книги - нестандартна история за думите

24 Юни, 2012 - 23:59
2 Коментари

Когато погледнах любопитното резюме на „Крадецът на книги” очаквах книга с лек, неангажиращ хумор. Впуснах се в прочита на книгата без особени очаквания. Исках да се отпусна по един различен и сърцат начин. И успях.

Книгата разказва историята на малката Лизел, която попада при приемно семейство след смъртта на брат си. Новото й семейство, макар и бедно, я приема с цялата любов, на която е способно, като новият й баща я научава да чете и разбере красотата и силата на думите. Момичето се сдобива с много приятели, като симпатичния Руди, с когото заедно делят и лошо, и хубаво. Животът на малкото момиченце претърпява много катаклизми, а един от тях несъмнено е, когато родителите й започват да прикриват евреин в мазето си от хищните ръце на Хитлер и огньовете на Втората световна война.

Евреин, в когото тя намира поредния незаменим приятел. Насред шиповете на войната и беднота, това е историята на Крадецът на книги и неговото израстване, разказани от най-мрачният разказвач - Смъртта.

Труда на Зюсак е една от онези истории, които няма как да не останат задълго в съзнанието ти. Една от онези истории, които съжаляваш, че са свършили след като затвориш последната страница и не минава дълго преди да препрочетеш любим пасаж. В романа се разкрива не само каква е истинската стойност на думите, а й ужасът от Втората световна война. Интересното е, че тук той е представен не само от гледната точка на евреите, а и от страната на невръстните немски деца и техните родители, осъдени да бъдат далеч, без да знаят дали ще се върнат или ще останат завинаги по бойните полета на смъртта.

Впуснете се в света на Лизел - малкият крадец на книги. Нейната история ще ви бъде разказана по необикновен начин, от един необикновен, но сладкодумен разказвач.

Цитати от книгата:

„Единственото по-лошо нещо от момче, което те мрази, е момче, което те обича.”

„В тишината на нощта отварянето на книгата предизвика порив на вятъра.”

„Седейки във водата, тя си представяше миризмата, която идваше от дрехите на татко. Повече от всичко това беше уханието на приятелството и Лизел го усещаше и по себе си. Тя обичаше това ухание. Затова поднасяше ръка към носа си и се усмихваше, докато водата във ваната изстиваше.”

„А сега Руди и Лизел вървяха по улица „Химел” под дъжда.
Той беше лудият, който се беше боядисал в черно, нанасяйки поражение на света.
Тя беше крадецът на книги без думи.

Но доверете ми се, думите бяха на път и когато пристигнеха, Лизел щеше да ги държи в ръцете си като облаци и щеше да ги изстисква като дъжд.”

„Лизел, наполовина завита с одеалото, изучаваше черната книга в ръката му с нейните сребърни букви. Тя кимна с пресъхнала уста и гладна в ранната утрин. Това беше един от онези мигове на съвършена умора, когато не само си свършил работата си, но си победил и нощта.”

„Трудно е да не харесваш човек, който не само забелязва цветовете, но и говори за тях.”

„Предполагам, че хората донякъде обичат да гледат как нещо се унищожава. Започват с пясъчни замъци, къщи от карти и така нататък. И интересите им в това отношение действително ескалират с годините.”

Имаше книги с гръбчета в черни, червени, сиви и всякакви други цветове, а буквите върху тях бяха с всевъзможни стилове и размери. Това бе едно от най-красивите неща, които Лизел Мемингер бе виждала.”

„Тя прокара опакото на ръката си по първата лавица, слушайки шумоленето на ноктите си, които се плъзгаха по гръбначния мозък на всяка една от книгите. Звукът наподобяваше музикален инструмент или нотите на бягащи крака.”

„Колко книги бе докоснала?
Колко бе почувствала?
Лизел пристъпи напред и го направи отново, този път много по-бавно и без да обръща ръката си, позволявайки на дланта си да усети всяко едно от гръбчетата на книгите. Беше като магия, като нещо прелестно, като ярки лъчи, проблеснали от полилей. На няколко пъти беше почти готова да извади някое заглавие от мястото му, но все пак  не се осмели. Бяха твърде съвършени.”

„Минутите бяха жестоки.
Часовете бяха изтощителни.
През цялото време, докато беше буден, над него стоеше ръката на времето и не се колебаеше да го изтезава. Тя тържествуваше, стягаше се около него и го оставяше да живее. Колко много злост може да има в това да оставиш някого да живее.”

„Но цигарите и храната бяха последните неща, за които си мислеше. Тя беше у дома, в библиотеката на кмета, сред книги от всякакъв род и цвят, със златни и сребърни заглавия. Усещаше миризмата на страниците. Почти долавяше вкуса на думите, които бяха струпани на купчини около нея.”

„Често се опитвам да си спомня и разпилените късчета красота. Тършувам из моите библиотеки с различни истории.
Всъщност в момента протягам ръка към една от тях.”

„Тя носи сняг долу в мазето, което е избрала от всички други възможни места.
Няколко шепи замръзнала вода могат да накарат всекиго да се усмихне, но не могат да го накарат да забрави. Ето тя идва.”

„От прозореца зад нея се вмъкна още мрак. Във въздуха се носеше уханието на прах и кражба, когато тя я видя.”

„ПОСЛЕДНИЯТ НЕПОЗНАТ”, СТРАНИЦА 38
Градската улица гъмжеше от народ, но непознатият не можеше да бъде по-самотен, дори да беше съвършено пуста.”

„Скоро навсякъде около нея се търкаляха късове от думи. Думите. Защо трябваше да ги има. Без тях нямаше да се случи всичко това. Без думите фюрерът  беше нищо. Без тях нямаше да има куцащи затворници. Нямаше да се нуждаем от утеха или словесни трикове, за да се почувстваме по-добре.
Каква полза имаше от думите.”

Още 5 вдъхновяващи причини да я прочетете

Автор: Иван Русланов



Коментари
25 Юни, 2012 - 19:37

В waiting листата е Laughing out loud

28 Ноември, 2012 - 21:09

Страхотна книга! Случвало ли ви се е да четете книга бавно, умишлено бавно, защото ви е страх, че ще свърши, а и защото авторът така ви омагьосва, че ви се иска да препрочитате някои части отново понеже ви е харесало адски много как са описани...

Коментари