Търсене

"Необикновеният случай на Бенджамин Бътън" на Ф. Скот Фицджералд

16 Януари, 2013 - 11:53
0 Коментари

През далечната 1860 година ражданията обикновено ставали в домашна обстановка.

А сега ми казват, че божествата на медицината са постановили първият писък на новороденото да прокънти в анестезирания въздух на болница, за предпочитане в модерна такава. И така, младите мистър и мисис Роджър Бътън се оказали цели петдесет години преди това модерно изискване, когато един ден през лятото на 1860 година решили първата им рожба да се роди в болница. Дали тази отживелица има някакво отношение към удивителната история, която ще разкажа, няма никога да узнаем.

Аз ще ви опиша какво се случи, а вие отсъдете сами.

Преди Първата световна война семейство Роджър Бътън се радваше на завидно обществено и финансово положение в Балтимор. Бяха сродени с Тази или Онази фамилия, нещо, което, както всеки южняк знаеше, им даваше право да се числят към огромната група благородници, която населяваше масово Конфедерацията. Това беше първото им преживяване на прекрасния стар обичай да имат деца – мистър Бътън, съвсем естествено, беше нетърпелив. Надяваше се да е момче, за да има възможност да го изпрати в колежа "Йейл" в Кънектикът, в който самият той беше известен в продължение на четири години с очевидния прякор "Ръкавелата".

В септемврийската утрин, посветена на необикновеното събитие, той се събуди силно развълнуван в шест часа, облече се, сложи си изрядна вратовръзка и хукна по улиците на Балтимор към болницата, за да узнае дали в нощния мрак се е появил нов живот.

Когато наближи на стотина метра от Мерилeндската частна болница за дами и господа, той зърна техния семеен лекар, доктор Кийн, който тъкмо слизаше по предните стълбища и потриваше ръце така, сякаш ги миеше – както са длъжни да постъпват всички лекари по неписаните закони на тяхната професия.

Мистър Роджър Бътън, президент на компанията "Бътън и Сие" за продажба на железария на едро, се втурна към доктор Кийн с много по-малко достойнство, отколкото се очакваше от един южняшки джентълмен от този любопитен период.

– Доктор Кийн! – извика той. – О, доктор Кийн!

Лекарят го чу, обърна се с лице към него и изчака приближаването му със странен израз на суровото лице на медик.

– Какво стана? – запита мистър Бътън, когато пристигна запъхтян при него. – Какво е? Как е тя? Кой е? Какво…

– Говорете смислено! – отвърна рязко доктор Кийн. Явно беше ядосан!

– Детето роди ли се? – обърна се с молба към него мистър Бътън.

Доктор Кийн се навъси.

– Ами да, предполагам… донякъде. – Той отново хвърли странен поглед към мистър Бътън.

– Жена ми добре ли е?

– Да.

– Момче ли е или момиче?

– Вижте какво! – извика доктор Кийн в явен изблик на силно раздразнение. – Моля идете и се уверете сам! Възмутително! – Той изрече троснато и почти на един дъх последната дума, после се обърна и промърмори: – Можете ли да си представите, че подобен случай ще се отрази добре на професионалното ми име? Той направо ще ме съсипе – ще съсипе и всеки друг лекар.

– Но какво се е случило? – запита ужасен мистър Бътън. – Тризнаци ли?

– Не, не са тризнаци – отвърна язвително лекарят. – Нещо повече, идете и сам ще се уверите. И си намерете друг лекар. Аз ви доведох на този свят, аз от дълги години съм лекар на вашето семейство, но вече край. Не желая повече да виждам нито вас, нито който и да е друг ваш родственик! Сбогом!

После се обърна рязко, метна се мълчешком във файтона си, който го чакаше до бордюра на тротоара, и потегли без да му обръща повече никакво внимание.

Мистър Бътън стоеше като изумял на тротоара и тялото му се тресеше от главата до петите. Какво ли ужасно нещастие се беше случило? Желанието да отиде в Мерилендската болница за дами и господа внезапно го напусна – но след малко, той си наложи с невероятна трудност да изкачи стъпалата на болницата и да влезе през главния вход.

Някаква медицинска сестра седеше зад бюро в не добре осветения коридор. Мистър Бътън преглътна обзелия го срам и пристъпи към нея.

– Добро утро – поздрави тя и вдигна любезно глава към него.

– Добро утро. Аз… аз съм мистър Бътън.

При тези думи върху лицето на младата жена се изписа безумен ужас. Тя скочи на крака и сякаш искаше да излети от коридора, задържа я единствено очевидната трудност да го направи.

– Искам да видя детето си – каза мистър Бътън.

Медицинската сестра леко изхлипа.

– О… разбира се ! – възкликна истерично тя. – Качете се по стълбите. Направо по стълбите. Вървете… нагоре!

Тя му посочи накъде да върви и мистър Бътън, целият облян в студена пот, се обърна неуверено и после започна да се изкачва към втория етаж. В горния коридор се обърна към друга медицинска сестра, която приближи към него с леген в ръце.

– Аз съм мистър Бътън – едва успя да промълви той. – Искам да видя моето…

Дръннн! Легенът издрънча на пода и се търкулна по посока на стълбите. Дръннн! Дръннн! Затъркаля се устремно надолу, сякаш споделяше ужаса, предизвикан от този джентълмен.

– Искам да видя детето си! – почти изкрещя мистър Бътън, който всеки момент можеше да припадне.

Дрънн! Легенът стигна до първия етаж. Сестрата се окопити и погледна мистър Бътън с явно презрение.

– Добре, мистър Бътън – съгласи се тя със сподавен глас. – Много добре! Но нямате представа в какво ужасно положение ни постави той тази сутрин. Пълно безобразие! Болницата вече няма да се слави с…

– Не се бавете! – извика той с пресипнал глас. – Не издържам повече.

– Тогава, мистър Бътън, елате насам.

Той повлече крака след нея. В дъното на коридора стигнаха до някакво помещение, от което се носеха различни ревове – помещение, което по-нататък ще бъде наричано "ревящото помещение". Влязоха в него. Край стените бяха наредени няколко бели метални детски креватчета с колелца, с прикачен номер на всяко едно от тях.

– Е, кое е моето? – запита задъхан мистър Бътън.

– Ето го! – отвърна сестрата.

Мистър Бътън проследи с поглед насочения пръст на сестрата и ето какво видя: Увит в огромно бяло одеяло и едва натъпкан в едно от креватчетата, седеше някакъв старец, очевидно на около седемдесетгодишна възраст. Рядката му коса беше почти побеляла, а от лицето му се спускаше дълга, жълтеникава брада, която се полюшваше смешно напред-назад, раздвижвана от бриза, който подухваше в помещението през отворения прозорец. Старецът вдигна към мистър Бътън размътения си и повехнал поглед, в който се таеше озадачен въпрос.

– Сигурно полудявам? – изгърмя гласът на мистър Бътън, след като ужасът му премина в гняв. – Да не би това да е някаква отвратителна шега на болницата?

– На всички нас никак не ни е до шеги – отвърна сурово сестрата. – А самата не зная дали сте луд или не, но това със сигурност е вашият син.

Студената пот по челото на мистър Бътън стана още по-обилна. Той затвори очи, после ги отвори и отново погледна. Нямаше грешка – към него беше впит погледът на седемдесетгодишен човек – седемдесетгодишно бебе, чиито крака висяха извън детското креватче, в което си почиваше.

Бебето огледа спокойно за миг ту единия, ту другия, след което неочаквано заговори бързо със старчески глас:

– Вие моят баща ли сте? – запита то.

Господин Бътън и сестрата изтръпнаха от ужас.

– Защото, ако е вярно – продължи раздразнително старецът, – бих желал да ме измъкнете от това място… или поне да донесат тук някой удобен люлеещ се стол.

– Но ти откъде се пръкна, за бога? Кой си ти? – избухна неистово мистър Бътън.

– Не мога да ви кажа точно, кой съм аз – отвърна недоволно той, – защото се родих едва преди няколко часа… но фамилното ми име със сигурност е Бътън.

– Лъжеш! Мошеник такъв!

Старецът се обърна отегчено към сестрата.

– Прекрасен начин за посрещане на новородено – оплака се той с изнемощял глас. –Защо не му обясните, че греши?

– Грешите вие, мистър Бътън – каза сурово сестрата. – Това е вашето дете и трябва да се примирите. Умоляваме ви да го отведете колкото се може по-скоро у дома си… дори по някое време още днес.

– У дома ли? – повтори мистър Бътън без да вярва на ушите си.

– Точно така, не можем повече да го задържаме тук. Наистина не можем, нали разбирате?

– Много ми е приятно, че го казахте – изхленчи старецът. – Това място не е удобно за човек, който обича тишината. Цялото това врякане и кряскане. Досега не съм имал възможност да мигна дори за миг. Помолих да ми донесат нещо за хапване – каза той с писклив глас, изпълнен с негодувание, – а те ми носят бутилка с мляко!

Мистър Бътън се отпусна тежко на поставен до сина му стол и се хвана за главата.

– Боже господи! – промълви той обзет от ужас. – Какво ли ще си кажат хората? Какво да правя?

– Заведете го у дома – настоя сестрата – без никакво отлагане.

Пред очите на измъчения човек с ужасна яснота се очерта нелепа картина… картина, в която той крачи през препълнените с хора градски улици, придружен от това ужасно чудовище. "Не мога. Не мога!", стенеше той.

Хората щяха да го спират и да разговарят с него, а какво щеше да им каже той? Трябваше да представи това – този седемдесетгодишен старец: " Това е синът ми, роди се тази сутрин." После, старецът щеше да се загърне с одеялото си и те щяха да продължат пътя си край оживените магазини, пазара на роби… в един ужасен момент мистър Бътън изпита желанието неговият син да беше чернокож… край луксозните домове в квартала на богаташите, край дома на възрастните…

– Хайде! Съвземете се – каза със заповеднически глас сестрата.

– Вижте! – обади се неочаквано старецът. – Ако мислите, че ще се прибера у дома с това одеяло, допускате голяма грешка.

– Бебетата винаги са увити в одеяла.

Старецът показа с язвителна гримаса малката бяла бебешка пелена:

– Погледнете! – каза с разтреперан глас. – Ето какво сте ми приготвили.

– Бебетата винаги носят това – каза строго сестрата.

– Добре тогава –отвърна старецът, – само след две минути това бебе няма да има какво да облече. Това одеяло ме боде. Поне можеха да ми дадат чаршаф.

– Не го махай от себе си! Недей! – каза бързо мистър Бътън и се обърна към сестрата. – Какво да правя?

– Слезте долу и купете дрехи на сина си.

– И един бастун, татко. Искам и бастун – долетя по коридора след мистър Бътън гласът на неговия син.

Мистър Бътън тръшна яростно външната врата след себе си…



Коментари