Люти чушки. Народни епиграми – Радой Ралин

Posted on 27/12/2023

by book

„Люти чушки“ е дело на двама големи майстори. Радой Ралин вади от кладенеца на фолклора мъдрости, които са вечни. С козметични перифрази ги вгражда в тогавашната действителност. Борис Димовски със сатирични рисунки дописва внушенията. Ражда се една уникална книга!
Преди първото издание на „Люти чушките”, Ралин издава две книжки с епиграми и сатирични стихотворения, които също са покосени от цензурата, спрени и инкриминирани. В голямата си част сборника с народни епиграми е изваден от томовете с народни умотворения, които Петко Р. Славейков събира през целия си живот. По този начин Ралин решава да покаже, че сатирата към властта се създава от народа.
Карикатурите в книжката са на Борис Димовски и точно една от тях става причина да се забрани книгата. Недоброжелатели угоднически успяват да внушат, че опашката на нарисуваното от художника прасе е всъщност подписа на тогавашния държавен ръководител Тодор Живков. Книгата е подложена на унищожителна критика, вестник „Литературен фронт” публикува тежка статия на Богомил Райнов, и реакцията не закъснява. Сатирикът е реабилитиран след 6 години. Той бе пословичен в отказа си да получава незаслужено отличия и винаги е бил на страната на народа.
“Люти чушки” е един от многото примери за цензурата в България по времето на социализма. Книгата излиза в годината на Пражката пролет, в чието потушаване участват и български войски. В по-голяма част от твърде “лютите” епиграми се разпознават лесно символите на тогавашния управляващ елит, включително и на Тодор Живков. Комитетът за наука и изкуство свиква разширено съвещание с всички директори, партийни секретари, главни редактори на издателствата в София и провинцията, както и на вестници, списания, на радиото, телевизията и др. На това съвещание говори Павел Матев. Той се чуди как са се намерили хора, които да допускат такова отношение към Тодор Живков. След съвещанието вестта за “опасната” книга тръгва по цялата страна. Цената й на черно се увеличава. По нареждане “от горе” тиражът е иззет от книжарници и библиотеки, а останалите 20 000 книги се изгарят още в печатницата. Поради силата на огъня в пещта из околността на града хвърчат полуизгорелите страници на книгите. Учениците от съседното училище ги събират, а на другия ден прекопират част от илюстрациите и масово ги разпространяват. Същото става и в Университета. В София е можело да се видят рисунки на прасе с опашка, изобразена като подписа на Тодор Живков. Незабавно и без предизвестие са уволнени Радой Ралин, Борис Димовски и тогавашния директор на издателство “Български художник” Борис Ташев, всички свързани с изданието биват глобени (със заплати) и “строго мъмрени”.

„Хайде, наште! Яжте люти чушки! Стига сме си правили оглушки… Люти чушки няма и за семе! Нищо… и това ще понесеме!” – това пише на последна страница на сборника с народни епиграми „Люти чушки” на Радой Ралин. Книжката включва и известни български епиграми, познати от народното творчество. Това дава основание на някои критици на Ралин да твърдят, че е плагиатствал. Това, обаче, е смешно. Сборникът е обявен от него като „народни епиграмки в рамки“. Епиграмите са със заглавия, насочващи към нещо актуално, поставени от Ралин. Нещо като реплика или допълнение. А някои епиграми са преиначени или направо измислени от него. И представляват остра сатира към непоклатимата тогавашна власт, което сега може би изглежда невинно, но тогава…
Тогава, през 1968 г., Ралин и Димовски са изключени от партията – най-тежкото наказание. Забранени са за публикуване няколко години наред.

Радой разказваше понякога за патилата си след скандала с книжката. Викали ги един по един по партийни бюра и градски комитет да ги разпитват. Радой се нервираше като си спомня – „И все питаха – ама кой ви внуши? Кой ви накара?”. Познато звучи за всеки журналист и днес. Каквото и да напишеш, все някой ще те обвини, че служиш на някого, че някой ти е платил…
Борис Димовски беше дребен човек с голяма сила. Имаше слаб слух, използваше слухово апаратче, и когато съм го питат директно в ония години, вече към края на комунизма, дали е искал да наподоби подписа, клатеше глава отрицателно и отговаряше уклончиво, сякаш не е чул съвсем въпроса.

„Що ти сбере задница,
туй ще ти е надница…“

През 1968 година Радой Ралин вече е обект на разработка от ДС – ДОП „Злобния“. След като „Люти чушки“ е оценена като „вредно произведение“, Радой е в опасност да бъде изпратен в лагер. От притеснения получава стомашни кръвоизливи и започва да се лекува в ИСУЛ. По негови думи единствено медицинската бележка на д-р Васил Янев го предпазва от въдворяване.
След тези събития, над творчеството му се спуска желязна цензорна завеса. В архива си той подрежда всичко печатано през годините в папки. За 1969, 70, 71, 72 и 73 има само една тънка папка. Бидейки безработен и забранен за печат, той е принуден на продаде бащината си къща в Сливен, за да може да се издържа.
През 1973 година ДС завежда срещу него доживотната форма на следене ДОН „Козел“ (Дело за оперативно наблюдение). Делото е съпроводено с продължение на поредицата от откази за публикации на всички жанрове творби, които Радой изпраща до всевъзможни редакции. Той описва тази ситуация, апострофирайки Вазов:

Колко сълзи всяка песен струва…
Не да се напише! Да се публикува.

Творческият дух на Радой Ралин се оказва по-силен от наблюденията и разработките на ДС и по-ловък от знайните и незнайни агенти. Репресиите не го спират да порицава режима. И до ден днешен сатирата му разсмива хората, защото е честна. Многобройните откази за публикации не му пречат да продължава да твори. Между 1989 и 2004 той успява да отпечата голяма част от неизлезлите дотогава творби. За тези 15 години има 27 издания. С опитно око, той отсява агентите от честните хора и увлича по делото си много представители на българската интелигенция. Създава общонационална мрежа от дисиденти, както Васил Левски е създавал революционни комитети.
Той всеки ден замесва, изпича и споделя своята свобода!

Изминали са три години от началото на изпадането му в немилост заради “Люти чушки”, когато той получава възможност да напише сценария за двусериен широкоекранен игрален филм за живота и делото на Апостола.
Страшна радост, която в крайна сметка ще се превърне в голямата неизпълнена мечта на сатирика.
Свобода Бъчварова стои зад този подвиг – да му издейства поръчката за сценария, като успява да убеди правилните хора. За режисьор на филма е посочен Дучо Мундров, негов приятел от Сливен, който е полуглух заради някогашни тежки “разпити” от полицията. Мундров имал сериозни забележки по сценария, уплашил се, че няма да му стигнат силите да го реализира. Проектът се оказва клин в отношенията на двамата приятели, които си вдигали жестоки спорове и скандали. Нищо не става и камерата не заработва.
През 1979 г. сценарият е публикуван в списание “Киноизкуство”.
За режисьор е поканен Асен Шопов, известен с постановките си на пиеси, анатемосани от режима. С Радой се захващат здраво за работа и дори обикалят по местата за снимките. Само че… Идеологическите фактори решават, че сценарият не представя в добра светлина българския народ.
Ралин отказва да пренапише част от епизодите, неспособен да прави компромиси с виждането си за Апостола на свободата. Все пак самият той е кръстен на дядо си, брат на последния войвода от Априлското въстание – Таньо, който е бил пълномощник на Левски за Сливенския революционен окръг. Той е и герой в сценария. Радой за нищо на света няма да предаде родовата си памет.
Навършвайки 60 години, от пловдивското издателство “Христо Г. Данов” проявяват интерес към труда му. Тогава той предлага сценарият да излезе като кинороман. “После ръкописът потъва в издателските дебри…” – пише синът му Кин Стоянов.
През 1994 г. от “Аз съм Левски” се заинтересоват от Общобългарския комитет “Васил Левски”. Техният председател – историкът проф. Дойно Дойнов, дава високата си професионална оценка. Тогавашният директор на “Христо Г. Данов” Начо Христосков най-сетне издава киноромана. Трескаво се събират пари за заснемането на филм, но… Такава лента никога не се реализира. Поне засега.

КАЧЕСТВЕНА ОБРАБОТКА
Кой излезе прав,
не излиза здрав.

ГЛУХ, НО ПОСЛУШЕН!
Сит търбух
за наука глух.

АХ, ТЕЗИ СЛАБОСТИ!
Ръцете му слаби,
ала знай да граби.

ПОСТОЯННО-ОСНОВЕН КАПИТАЛ
Кой душа не продава,
той имотен не става.

БЕДНОСТТА НЕ Е ПОРОК, А УРОК!
Кой постъпва честно,
не живее лесно.

САМО БДЕШЕ…
Човек беше,
кога спеше.

КАКТО ЩЕ ДА СЕ ДОКЛАДВА:
Дето брадва заповядва,
там народът се не радва.

КНИГИТЕ СА ПАМЕТТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
Един чете,
за да бъде свободен.
Друг чете,
за да бъде угоден.

НЕИЗЧЕРПАЕМА ЛИЧНОСТ
Той говори с екзалтация
за широка демокрация,
но другарят уважаем
управлява несменяем.

СЪРДИТИ МЛАДИ ХОРА
Бе ще сте сърдити,
докато се наредите.

НЯМА СРЕДЕН ПЪТ
Или в ръководството,
или в производството.

БЛАГОВРЕМИЕ
Ставаш личност легендарна
при среда елементарна…

ЩОМ СЕ ДИПЛОМИРА
По е лоша простотията
и от лошотията.

НОВОДОМЦИ
Смениха си Идеите адресите,
на служба са у Интересите.

КЪСЕН ЕНТУСИАЗЪМ
Той храбро брани свободата,
но само че със задна дата.

УДОВЛЕТВОРЕНИЕ
Вярно, господар,
ама наш другар.

ВЪНШНОТЪРГОВСКА СПОГОДБА
Отишел за круши,
върнал се без уши.

ОТЪРСВАНЕ ОТ МИНАЛОТО
Щом се сиромах замогне,
никому не ще помогне.

СОЦИАЛЕН ЕФЕКТ
Той протестира,
като обира.

СТРАТЕГИЯ
Хатър, хатър,
после – сатър.

КАДРОВА ПОЛИТИКА
Който дрънка,
е за вънка.

НАДЕЖДА ВСЯКА ОСТАВЕТЕ
Господ види
кой отде иде.

УТЕХА ЗА БЕДНИТЕ
Безплатен оцет
по-сладък от мед.

НАУЧЕН КОМПРОМИС
Запали и на дявола свещ,
да не дойде каквото не щеш.

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Тъжно е, когато хората не пеят.
Лошо е, когато хората немеят.
Страшно е, когато хората не смеят
да се смеят.

Откъс от непубликуваната литературна анкета с Радой Ралин на Вихрен Чернокожев. Текстът ни е предоставен от съпругата на литературния историк.

Р. Ралин: Изобщо, почнаха още по-тежки години. Дойде паметната 1968! Стачкуваха и във Франция, и навсякъде… Аз давах и в „Стършел“, и другаде… Дам пет неща – едно отпечатат, дам осем неща – две отпечатат. Изобщо с голяма мъка успявах. Работата ми в издателството минаваше доста конфликтно. От „Стършел“ бяха дали един сатиричен сборник, който аз изцяло преработих, включих нови автори. Направихме го „Будилник“ по името на Ботевия „Будилник“. Стана хубав, но Султанов го спря заради чешките събития.Помолих да ми направи Невена Коканова илюстрациите. Имах от нея подарявани картини. Макар в тях да личеше несръчност, неовладяна форма, пърхаше настроение, точна психологическа обосновка. Спомняш ли си как е нарисувала онова момиче, макар с идеални рамена, но с изхабени устни и очи на 50-годишна жена. Всичко сочеше, че Невена Коканова е един мислещ художник. Иван Давидков не ги хареса, искаше да ги маха. Трябваше дълго и упорито да се боря.
Книжката [„Късни свидетели“] тъкмо беше под печат, ето че ме удариха за „Люти чушки“. В края на 1968 г. През това време с Милчо, с Васил Чертовенски, с други доста говорехме за фолклора. Занимавах се с народните поговорки, издирвах ги. Исках да ги актуализирам.

Тази обработка на фолклора не носи ли рискове?
Защо? Да постигне П. Р. Славейковото съвършенство, както „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“. Най-идеално да бъде като алитерация, като звучене. Да стигне най-стегнатия си вид.

Все пак не се ли губеше автентичността на фолклора?
Не, не се загубваше нищо. Мога да ти дам примери. Някои пословици и поговорки, които са доведени до съвършенство, ги оставях същите, но им давах друго заглавие, което да влезе в спор, да влезе в полемика с техния подтекст. Всички знаят, че „хитрата сврака – с двата крака“ е една насмешка срещу хитреците, които рано или късно попадат в капана. А пък ние го направихме обратно. На Димовски аз не съм му казвал какво да нарисува. И той е човек с ужасно богати идеи. „Хитрата сврака – с двата крака“ – взела две власти, стъпила върху две бюра, не само съвместител, нали! Така то става вече друго.

Рисунката тука помага много категорично.
С това заглавие и с тази рисунка то става нещо съвсем ново! Някои ги направих по-ритмични. Или: „Дето брада заповядва – там народа се не радва“. Това „брада“ го тълкували или като цар, или като поп. Ама римата я нямаше. Аз го направих с рима, като поправих „дето брадва заповядва“. Ясно е, че става дума тук за насилието.

Как възникна тази идея у вас да обновите стари фолклорни традиции?
Исках да разбера откъде са дошли нашите поговорки. Мисля, че не чрез Франция, не чрез Русия, а са дошли чрез Турция. За себе си бях убеден, че в народното творчество, както има народна лирическа песен, народна балада, юнашки епос, така има и епиграма. Епиграмата не е римувана поговорка, защото има римувани поговорки без виц. Те не са епиграма. Но където има критично отношение, подигравка, смях – това е фолклорната епиграма. Исках да покажа, че епиграмата не е нещо, внесено отвънка. Васил Иванов, директор на радиото, писа, че епиграмата получила развитие, несъвместимо с ръста ѝ.

Не се е чак толкова развила. От епиграма до епиграма има разлика.
Е, да. Но искам да кажа, че народната поговорка, народният афоризъм – то е едно, но друго е „Брада сива, глава дива“. То е друго вече, има оценъчен момент.

Скандално известната епиграма „Сит търбух за наука глух“ наистина за Живков ли беше, както се говореше?
Тя беше за Тодор Павлов, а те го изкараха, че е за Живков. Но всички бяха народни поговорки. И понеже вече те са били народни поговорки, народът ги знае, вижда тук-там само някоя поправка, той му се радва, както когато чуе в някоя чужда музика нещо национално. Редакторите с мъка, с нежелание ги приемаха. Книжката, която приготвих и занесох на Милтенов, тя цялата беше вече публикувана.
Покрай чешките събития почна и у нас стягане и кого ще ударят – естествено моя милост! Пуснаха книгата в 40000 тираж. След това я изземаха от книжарниците и се стигна до там, че я изгориха.

Целия тираж ли изгориха?
Не, не успяха. Доста хора си бяха взели вече книжката. Едната половина от тиража продадоха, а другата половина по пряко нареждане на Павел Матев изгориха в пещите на комбината. После приятели ми дадоха листчета с обгорени краища, отхвърчали от тягата. Сега да спрем.
Мнозина приятели ми казваха, че голяма част от епиграмите ми се превръщали вече във фолклор. Чували ги и хора, които никога не отварят книга. Какви ли недоизкусурени опити не ми приписваха.

На какво смятате, че се дължи това фолклоризиране?
Сигурно са съвпаднали с настроенията на народа. И поради тяхната краткост и звучност, схванали са ги лесно. Тогава си казах, че трябва сериозно да се задълбоча във фолклора. Прочетох всички пословици и поговорки от нашите „Сборници за народни умотворения“, Славейковите пословици и сборниците „Народно творчество“ на „Български писател“. Забелязах, че някои от поговорките са римувани, вероятно влияние от турските, които почти всички са римувани. Но в „Лика прилика като два стръка иглика“ имаме сравнение, имаме олицетворение, може и метафора да имаме, но сатира няма. (Па може и да има, ако им вложиш сатирична интонация. Например, ако имаш карикатура, двама мошеници.)

Почнах да подбирам поговорките по смисъл още в 1963 г. Ставах рано, ходех да пазарувам. Трябваше да нахраня децата. Ох, ще бъдеш и ти жив и здрав да имаш деца, да видиш как се хранят малки деца от мъж… Плюят, всички стени наоколо бяха ги напръскали, с лъжичката замахват. Отивах до стола, взимах храна. Все така ме бяха запомнили – в тъмнокафяв шлифер, един слаб, да мъкна котелките и мрежите. Вечер, след като ги навечерям, майка ми ги слагаше рано да спят. Към осем и половина те вече са заспали. Тогава изчиствам печката (нямаше още парно), измитам цялата къща. Запалвам печката, то стане вече 10-11 часа. И тогава се занимавах с пословиците и поговорките.
Сменях думи, за да станат по-двусмислени епиграмите. Исках да докажа, че един и същи израз може с друго заглавие да придобие коренно различно съдържание. Петко Тотев още тогава писа статия, която извадиха от сборника и го претопиха.

Става дума за сборника „Фолклор и литература“.
Да, след като извършиха погрома върху „Люти чушки“ и махнаха статията.
В 1968 г. главните усилия на властта бяха да не се предизвикат чешки събития и у нас. Не могат да разберат, че когато съдбоносните събития назреят, никой не може да ги спре. Най-малкото някакви си епиграми и литературни творбици могат да бъдат в състояние да завъртят колелото на историята. Книгата беше предадена на издателството и илюстрирана, готова, още в 1964 г. Все я чаках да излезе. Мина една година. Случаят като че ли взе да позатихва. Само никъде не ми пускаха да печатам. Вкъщи си слагам всичко, печатано през годините, в папки. За 1969, 70, 71, 72 и 73 има една-единствена папка. И то – тънка! За пет години!

На 27 Април 2023 г. София Стоянова, внучка на Радой Ралин представя книгата “Късно Откритие” Това е първата книга, която излиза под съставителството на София Стоянова-Донева. Съдържа 94 поетични творби на Радой Ралин, от които 5 не са издавани до този момент. Книгата е съставена по повод 100 години от рождението на Радой, но излиза точно навреме за 101-годишнината… – През 1955 г. Радой променя фамилията си от Димитров на Стоянов и рождената си дата от 23 април 1922 г. на 22 април 1923. Датата 22 април 1923 фигурира във всички по-нататъшни негови документи и в документите от ДС, където е споменат. Въпреки това, неговото ЕГН остава 220423.
“Дядо ми е бил гласът на истината по столичните улици.”

Измисля чисто нови думи за да осмее различни пороци в обществото:
За хората, които се изхранват от това да набеждават останалите: Бедител
За подкупните чиновници: Бюрокрад
За алчните: Великогушие
За продаващите себе си за власт: Властитутка
За тези, които си променят мнението според обстановката: Езиколеблив
Други по-интересни думи, с които представя някои хорски характери са:
Жлъчезарен, злостолюдие, изгодописец, изнудист, интригангстер, клюкартечница, кретенциозен, самодоносник, събременник, човекояздец, чревомислец и др.

В края на 2022 г. се организира благотворителна кампания за набиране на средства за построяване на паметник на Радой Ралин в Сливен. Избрано е мястото пешеходната зона в Сливен, където ще бъде поставена бронзовата фигура на сатирика в естествен цял ръст – с мека шапка, дълго палто, с куфар в ръка – така, както е напуснал родния си Сливен на младини. Неговият син – журналистът и сценарист Кин Стоянов успява да осигури сумата от 5 000 лв. със своето участие в “Стани богат”. За жалост крайния срок на кампанията е 30.12.2023г., а има дарения само от една дузина хора. Вярваме че въпреки това средства ще се съберат.
Сред членовете на инициативния комитет се оформя мнението първото четиристишие от стихотворението на Радой „Молитва“ да бъде изписано като завет-послание към хората днес:

„Свободата е като хляба.
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.“

Също така вероятно през 2024 г. Ким Стоянов работи върху сборник с преследваните сатири на Радой Ралин и Борис Димовски. Това са 4-те книги: “Безопасни игли“, “Личен контакт“, “Люти чушки“ и “Епиграмки в рамки“. Ще се оформят в едно общо издание, което ще има фототипен характер, и което ще се нарича “От кладата до килията“. Понеже има книги, които като ги изземват от книжарската мрежа ги затварят заедно с други инкриминирани книги в старата сграда на Сливенския затвор в килиите. Преди 1989 година бе превърнато в помещение, където складират инкриминираните книги. Дори Блага Димитрова има великолепно стихотворение на тази тема как книгите от килия на килия като политзатворници си подвикват, и си говорят и си водят своите диалози …

„Аз нямам шеметни дела;
животът ми бе тих, затворен…
И мисълта ми беше не стрела,
а корен…”.

Радой Ралин остава един от най-големите български мъдреци. Уникален, неповторим и незабравим. Будната съвест на своята епоха. Всяка негова мисъл е повод за размисъл за всички нас. За него Недялко Йорданов казва:”Един Радой – така ще се казва мярката за честност и неподкупност във всяко време на корупция, на мошеничество, на лъжа и лицемерие.”

Съдържание

Анотация
Безплатно приложение
Из уводната статия „Сатирата – партийното оръжие“ (Богомил Райнов)
Из предговора „Книгата гори, но не изгаря…“ към второто парижко издание на „Люти чушки“ – 1983 г. (Румяна Узунова)
Вместо предговор (Борис Ташев)
ЛЮТИ ЧУШКИ. Народни епиграми

За Авторите

Радой Ралин е литературен псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов (1923 – 2004) – български хуморист и сатирик. Ралин е смятан от мнозина за антипод на Живков и главен негов критик. Радой Ралин е роден на 22 април 1923 г. в Сливен. Големият сатирик е правнук на Таньо войвода, който е сподвижник на Васил Левски и приятел на Стефан Караджа.
Сатиричните творби на Ралин са изключително популярни. Те бранят народното чувство за справедливост, предусещат взривоопасните зони в социалното пространство. Неговите епиграми активизират и обновяват чисто фолклорни формотворчески традиции. Сатиричното творчество на Радой Ралин преосмисля и актуализира традициите на притчата, пословицата, поговорката, баснята, народната приказка. От фейлетонно-злободневното, анекдотичното (в ранния си хумор) сатирикът стига до философски вглъбената сатира, до сатиричния роман-есе („Кадровикът Теофраст“).
Радой Ралин възражда нетрадиционните за българската сатира кратки жанрови форми – апострофа, афоризма, сатиричната парабола; разширява жанровата територия на съвременната сатира, вътрешновидовото богатство с уникалните си думи-хибриди. Ралин работи активно във всички жанрове на сатиричното изкуство. Превеждан е на 27 езика.

Борис Илиев Димовски (1925 – 2007) е български художник – майстор на акварела, графиката, карикатурата и илюстрацията. Изключителен карикатурист с огромен принос към развитието на българската карикатура през втората половина на XX век. Многократно награждаван за високи постижения в областта на карикатурата. Роден е в родопското село Яврово, където изостря сетивата си за селския човек, неговия бит и душевност. Не е случайно, че именно той пръв илюстрира „Диви разкази“ на Николай Хайтов, който родом е от същото село.
Съавтор на Радой Ралин в епиграмите и рисунките в „Безопасни игли“ през 1960 г. и в книгата „Люти чушки“, която предизвиква скандал през 1968 г.
Животът и творчеството на художника са особено свързани с града на хумора Габрово. Още през 60-те години той илюстрира сборника „Габровски шеги“, преведен на няколко езика. Участва в оформянето на идейната концепция на Музея на хумора и сатирата, в който няколко стенописа са дело на неговата талантлива ръка. Автор е на барелефа с девиза на габровския фестивал „Светът е оцелял, защото се е смял“, както и на серия тъкани гоблени и мозайки с местни символи и мотиви. В колекциите на Музея се съхраняват много негови карикатури, живописни платна и пластични творби.
Неговият молив е многопластов и колоритен, такъв какъвто е и животът в съзерцаващите очи на Димовски. „Аз не бягам от никоя тема – споделя той – от жените и секса до Бога и смисъла на живота. Човек не бива да се обляга само на едно бастунче. Винаги съм заявявал, че гледам и с лявото, и с дясното око, ритам и с десния, и с левия крак. Толерантност и вяра в Бога – това са моите житейски постулати.“
Колко талантлив е бил Борис Димовски може да се съди по факта, че той спечели огромната си слава на рисувач само с един процент от таланта си. Останалите 99 използвал, за да се бори с живота. Поне така казваше. А той никак не е бил лек.
Борис Димовски живя достоен живот и остави такова богато наследство, което ще помага на българските историци, социолози, народопсихолози и политолози да осмислят близкото минало и да открият, че много прогнози на карикатуриста, за наше нещастие, са се сбъднали. В една своя книга се пита: “Трябва ли да бъда наречен художник, щом не мога да превърна калта в цветя, а ябълката в усмивка?” Явно такава е орисията на сатирика – да задава най-трудните въпроси.”
Борис Димовски илюстрира над 200 книги за деца и възрастни, сред които „Моля заповядайте“ – епиграми от Радой Ралин (1966), „Невчесани мисли“ от Станислав Йежи Лец (1968), „Мигове в кибритена кутийка“ от Олга Кръстева (1970), „Весели народни приказки“ (1974) от Ангел Каралийчев. Оформя театрални постановки като „Импровизация“ от Валери Петров и Радой Ралин (1961), „Божествена комедия“ от Исидор Щок (1967), през 1960-те илюстрира и сборника „Габровски шеги“, преведен на няколко езика. Създава хиляди карикатури и много стенописи.