Търсене

Петя Дубарова

През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години на миналия век със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира природните стихии и човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете ѝ разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унифицирането, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и чрез отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.

Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 година в Бургас в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стайко Дубаров. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията ѝ, като в същото време я напътства в света на изкуството.

Започва да пише стихове още в най-ранна детска възраст, като първите и публикации са във вестниците „Септемврийче” и „Народна младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.

През 1978 година участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. Учи в английската езикова гимназия в Бургас, което е нейна мечта – Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България”, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите и места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.

Всяка зима ходи на планина. Там среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния”. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.

Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството.

На 3 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:

„Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА“

След изненадващата ѝ и загадъчна смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството. И до днес съществува версия, според която поетесата се е самоубила заради нескопосано комсомолско обвинение за саботаж. Обвинението е по повод повредена кръстачка на автоматизирана линия по време на средношколска бригада във фабрика. С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица наши известни поети – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев и Христо Бенковски

Петя Дубарова в откъс от филма Трампа

Цитати от този автор

Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…

Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …

Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.

Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!

Коментари