Търсене

Дъщерите, които не заплакаха

20 Февруари, 2014 - 00:30
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 113

Покривът се подпираше на стар еврейски гардероб. Стаичката - уютна, но тясна, едва побираше него и тримата обитатели-малко момиченце, жена и мъж.

Нямаше достатъчно въздух за всички. Но имаше място за цветя. И за една умираща майка.

Родила пет дъщери, в залеза на своя живот тя се озова в малката стаичка с гардероба, а не както би трябвало – в просторната приемна с пиано на голямата си дъщеря…Не в подредената къща на центъра на втората си дъщеря, не в жилището до парка на третата си дъщеря, не в една от празните стаи на четвъртата си…А там, където и да нямаше пространство за нищо, имаше кътче, приютяващо с безкрайна човечност – при петата й дъщеря.

Ирина си отиваше (така се казваше майката).

Тежка болест я осъди на телесни мъки. Но по-мъчно й беше в душата. Нелечимо.

Цял живот тя беше живяла на село. В огромни дворове, в безкрайни ниви, под слънцето. Беше тъкала под месечината. Беше пекла самуни в голямата пещ. Къпеше се е в реката като самодива. Дните й бяха преминали в любов и грижа за дома и за своите най-ценни големи дъщери. Следващите - пусти, все се раждаха момичета и даже ги наричаха с мъжки имена. Ползваха ги като ратаи – нахранени с каквото има, но напъдени за любовта на близките си.

Беше сама и болна. Трябваше да дойде в града.

Ирина се чувстваше като диво животно в клетка, която сама бе изградила, с решетки от прогарящи спомени. Затворена и умираща в стаята с гардероба, Ирина си спомняше как никога не бе помилвала петата си дъщеря, единствената, която сега я прибра. Как я е пропъждала с говедата и никога не бе разбрала, а и сега не би повярвала, че кравичката с благия поглед е била по-майка и от нея.

Тя гледаше грубите си ръце, които вече трепереха, и броеше браздите на времето …Чудеше се това същите ръце ли бяха, които са давали на едни и са отнемали от други. Браздите от взетото бяха много по-болезнени, защото се бяха вкопали дълбоко отвъд дланите. Чак в душата.

Ирина наблюдаваше скромната стаичка, малкото момиченце, сприхавия мъж и търпеливата си малка дъщеря и не можеше да понесе, че продължава да е тежест на някого, когото бе смачкала с апатията си.

Когато настъпи момента да освободи своята пленница и себе си от тесния затвор на този живот, тя изстена:

-Боне, прости ми.

Беше й простено отдавна.

Ирина си отиде.

Тогава дойдоха другите дъщери. Раздадоха им както бяха свикнали. Нахраниха се и си тръгнаха.

Бяха взели каквото могат. Бяха грабили цял живот.

Не заплакаха, защото сълзите са присъщи на ратаите. Всеки сит ще се съгласи, че на пълен стомах е вредно да се плаче.

Малката дъщеря набързо помете трохите след тях. Забърса масичката. Отвори прозорчето. Поля цветята със сълзите си и погледна еврейския гардероб.

Въпреки всичко, той продължаваше да подпира покрива.

последна редакция на 20 Февруари, 2014 - 01:04
снимка на La cumparsita