Търсене

Нежно тържество проза

8 Ноември, 2016 - 18:40
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 151

 

Настя Байрактарова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нежно тържество

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


©

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

©Настя Байрактарова, 2015

 

ISBN978-619-7180-40-4

 

 

 

 

 

 


*

 

Път, огрянот огнено, червено слънце. Величествен хоризонт.Юлската трева поклаща разноцветните си, пролетни плитки. Вятърът я погалва като снопчета жито, преминавайки с пръсти през цялата поляна. Отново поникват мечтите от младостта.Крилете на птици и пеперуди – разнасят благоухания, откраднати от цвета на божурите и орхидеите.Спуща се лунна светлина от небесата, прониква през клоните на дървесата. Глас на чинка – пронизва девствената тишина.

Какъв великолепен ден изпратиха нашите сърца! Щом вдигнем очи – безкрайни бадемови поля, разцъфнали в бяло, хвърлящи синкави сенки върху прозрачната река – попиват чудната утринна светлина. Притихнала, съзерцавам отминаващите като облаци отражения и форми, изплетени от слънчевите лъчи върху младата, зелена трева. Какво са те на фона на ослепителната красота?

Така пролетни, радващи се на слънцето, на щастието, с усмихнат дъх – не са ли брегове, които ограничават сърцето ми да се радва на небето, слънцето, горичките, сияещата от слънце трева? И във веселото странничество на живота – да усети допира на нечии ръце, да почувства като в зарята на истинската пролет – близостта между хората. В сините вълни на небето, отразило морето и зелените ливади, пробягващи в тюловете на изгрева – да осъзнае в тази тиха, неизразима радост, че във възсъздаденото царство на живота, по образ и подобие на безкрайността – кръгът на живота ни свързва в неизменно приятелство – там, дето корабът на чистото безсмъртие, в сърдечните ми мисли –акостира във вечността.

Собственото съзнание е природата.Ако се захващаме за формите, възникват границите. Животът е спонтанен, бликащ извор от естественост и простота.Съзнанието е просветлението и няма друго в цялата вселена, освен непреходна светлина.

Спуща се прекрасна и искряща звездна нощ, на чиято хубост – сърцето трудно може в своята възхита да устои, понеже като негов господар – тя разлюлява спомени и напоява с прелестен покой белите брезички на лъчиста тишина. Извисена в небесата, млада, чиста и прекрасна – напъпил розов цвят – нощта навлиза в снагата на съзвездията златни и сърцето й запалва свобода.

С кристални очи, универсален отклик на мъдростта на вселената – дъгата поглежда света, започва да свири на своята арфа и покорява слънца и птици, пленява радост и неземна светлина. Топлият летен вятър – оставя в шепите ми нежност, донася нещо мило, родно, лицето на безкрая – радостно, щастливо, събрало безбрежни океани светлина. И няма предели добротата, нито песента на косовете и скорците, която споделила любовта – достига върха на планините, рисува очите чисти на живота и като поклонник – извайва рай, дървета от безгрешни мисли, чувства, игра на светлината и полъх на благоуханна синева.

 

*

Невени, по средата на пътя –като късчета обич украсяват нежната, златисто-алена зора.Тази сутрин, лятото приижда чрез безименните улици и полети на гълъбовите ята, зелени върхове, събудили се в слънчева мъгла.Славеят вдъхва аромати от розите, останали по лицата на облаците като картини нарисувани от златната ръка на естествената красота и светостта.Мирисите, полепнали по крилете на щурци, пеперуди и авлиги – преминават като лъх на млада, свежа пролет през полята и през лунната мъгла – планините изглеждат пълни с тайни.Реката като път за птиците –се извива пъстроока, лекокрила, чуруликаща, облечена в цветовете на деня.Слънчогледи се целуват със слънцето.Светлината се разпростира, сякаш песен на чучулига, през стройните тела на дръвчетата в брезовата гора.

Като че ли цялата трева е изпълнена с хиляди пътища, които ще открият – някъде при хълмовете, изпъстрени със цветя – сърцето на поета в лятната привечер. Притихнало, по-меко от водата, попилоцелия небесен мир, който цветовете бели, целомъдрени на хризантемите – вливат в кръвта.

При такава тишина и благодат, сякаш се усилва усещането на всички сетива. И като водопад, събрал всички води на живота –душата достига до дълбокото разбиране и сякаш птица, се възкачва на такава висота, където тишината – като бездънна светлина и радост, далеч от всички бури – няма начало, край, предели и петно от тъмнина. Завладяла всичко живо с райската си, ангелски прозрачна, чиста, обновена нежност ивеликолепна красота. Трептят, сияят нежните елици, помахвайки с ръце, окъпани целите от дъжда, събирайки в длани, като еликсир небесен – живата вода, която ръмейки върху душата – ще я засипе със светлина.И всичко прелива от живот, вълнува се, като дете на майката природа, което току-що е дошло на белия свят. Небето синьо, чисто – искри и в тюркоазените воали на морските вълни,слънцето изпраща лъчи, от които се ражда нова, по-изваяна и съвършена, цялата земя.Отдалечила всяко страдание, потопила го в бялата, изгубила се под нападалия цвятрека.

И в света, това, което води до разделение и алчност и противоречи на естественото състояние на нещата – изчезва. А те изгряват такива, каквито са – в пълнота и съвършенство, без следите на вина.Обикновени и просветлени –стопяват стената помежду си, нали всички притежават същия фундаментален ум, окъпан от съзвездия рубинени, пронизани от вечността?!

Под белоснежната покривка от вишнев, сливов и черешов цвят – бреговете в миг се заличават. Всичко стихва и по защитените от ветрове и бури,потънали в мир поля – се разлистват прекрасни, бели орхидеи, трептят в блаженство. И вкоренени в свободата възхитителна на сетивата – вдишваме душата на света.

Сезонните догарят в светлината и в морето вливат се прекрасни ручеи от цвят и икебани от опадали пъстри листа; поезия, запалила дърветата, звездите огнени в бездънни небеса. В дълбините на душата ми – сезонният свят с неговите временни любови, някога подобно свещ ще се стопи под пламъка на нещо свято и велико, при допира с чистата земя. Пътят на живота – преминава през реки и планини и певци вълшебни – следват нашата пътека, под чадъра от цветя и прелестни звезди – изплели люлки огнени, отнесли душите ни във вечността. Лицето на сезоните е озарено, светло, нежно и в самотата – рисува обич и възхита, със златни прежди – изплита милост, доброта. Планинският вятър – разтваря цветята, червените листа, потрепват от нежните му ласки, а камбаните от облаци – звънят с ятата птици, с дъжд от благодат, залели цялата земя.

 

*

Оризови поля – зелени като младост, дъхащи на свежест и пробуден смисъл – ухаят прелестно на мента, лавандула и сияещи слънца. През летните утрини – мраморните върхове на планините, се отразяват в морската вода – изгубвайки се в мъглата от криле на лебеди и ароматни цветове на люляци, оградили благоуханната зора.Листата трептят, докоснати от пръстите на слънцето и хвърлят сенките си върху моята коса.Птичка, като малка червеназвезда –огрява есеннияден. Вятърът свири радостно нейната песен, оставя в душата – носталгия по нежните лета.Преминавайки през този свят, наистина в душата и сърцето на земята – с величието на природата – времето изтрива лицата преходни на всяко зло иостава само песента. Слънчевата дъга се отразява в морския бряг, който през нощта е приютявал Млечния път.Колко малко е разстоянието между моето сърце и звездите – като между моята любов и полъха от райските градини, дошъл от брегове, окъпани от ручеитенежнина най-лъчистите и светли небеса!Славата на пътя е отразена в звездите, в мислите, които като бели облаци, изпълнени с пяна от криле на пеперуди – плават върху гребените на вълните към усамотени острови – оазиси на чистота.

Стоиш ли до сърцето на природата, си близо до човешката душа. Просветлените остават докрай със страдащите – протягайкиръце като цветя, готови да разпръснат свойте златни семена, докато и последното същество не се просветли и не заживее свободно и блажено в царството на вечността.

Както когато се отдалечаваш в гората, като прозрачни облачета – изчезват силуетите на всичко земно и небесно и сякаш през сребристо стъкло –светът е ясен, свил гнездо някъде дълбоко в себе си, в сърцевината на собствената същина – така природата те предизвиква да заживееш като птица в нейната вълшебна приказка, там, дето няма нито смесване, нито отделяне на качестватаи двете противоположности –изчезват в безсмъртните поля.

Когато слънцето свети в четирите посоки – светът става светъл, но безграничността няма светлина. Щом слънцето залязва, светът става тъмен, но безкраят – не. Тъмно и светло се разрушават едно-друго, живеят само в двойствения свят, но природата на безкрая – вечността –остава неразрушима, пронизана от пълнота.

В тази дълбока пролет, моите съседи, кокичетата – оживяват. Звуци от потоците вода – разтърсват нежната и блага тишина.Преминават ята – шанс за прекрасен лунен пейзаж, в който сърцето е без жажда, изпълнено със смирение и доброта.От копнеж по теб – тези бели калии, са свели главици и мислят с надежда за прииждащата красота.Ще бъда ли за някого всичко? Безсмъртието ще докосне ли нашите сърца?

 

*

Пътят през тази пролетна вечер е изпълнен с пътници-странници – цветя, птици, пеперуди, щурци и брезички – затрептели с листата си, като младенци, лъчисти в радостта. Утрото се сипе със ситния дъждец, ромолящ по сребърните струни на слънчеви лъчи – родил със зората мелодията на всички влюбени сърца.Млада девойка – завърта чадъра сии като виенско колело –вали безгрижие и детство, сутрин и вечер – проблясва приказна Венера с бялата си свила, отразила във водата, невинна – младостта. Някой чака любовта.Ята скорци и множество синигери, канари, органели, чинки – огласят равнината.Песните на розите и танците на птиците, там нейде, на разсъмване –сякаш художници – обагрят щастливите мигове, бликащи подобно извор топъл в пламенните ни сърца. Безумно смели – чайките пътуват по зелените гребени на вълните – радостни като в детството, подобно бели параклиси сред къдравите облаци от пухкава като поля глухарчета – мъгла.Огромни царевични и слънчогледови поля –ограждат пътя, налети от слънцето с масло от святост и елей от чистота.

Лястовиците, нанизани на жицата като огърлици, сякаш облечени във фракове – танцуват валс, изпращайки деня. Далеч от багрите на черното и бялото, от царството на разделението – просветлените и обикновените същества – се радват на една и съща природа.Ако сърцата ни чувстват, че просветлените са чисти, разширени, а останалите – запленени в кръга на раждането и умирането – се създава преграда, непреодолима стена. А в святата и чиста свобода – всички форми по природа са без брегове и безпределни – посланици на вечността.

Мелодиите на безброй звезди, на слънцето, луната,  се сливат в потока на песента на нежната вселена и светлоликата луна. До устните ми – идва вятърът, целува аромат на рози и налива нектар от светлина.

Пространството около всеки е изваяно от белите     младенческиръце на ангел. Озарени от небесносияние, от звездите, които като вълна преливат и отливат рубинената светлина, в тази синя шир на небесата –птиците долавят движението на устните, ръцете, на душата ми. Всеки танц на Духа, върху коприната на тишината – потъва и се слива с танца на дърветата, на птиците над бистрата река. И в безкрая, от най-финия, нищожен полъх обич – изгряват хиляди слънца. В паметта на красотата, сътворила святите легенди –умивам този свят от себе си – окъпана в майската роса, паднала по бреговете на топлата река.Рожденият ден на моето просветление – утринта –разцъфва такава, каквато е – без пяната от падащи звезди и листа.Песента на птиците е молитва.Само една звездичка на небето, но най-ярката – блести в космическата, уединена тъмнина.Свещена самота обгръща онези бели ризи на пространството, с които наметнати – душите ще се върнат у дома.

 

*

По меките брегове се спуща слънчевата светлина, а аз вървя със скъп на сърцето ми приятел, наслаждавайки се на градините от цветя.Каручка с коне покрай реката – навява спомен за нещо близко, топло, което е като вода, която излиза от своите брегове и достига океана на вселенската любов, обгръщаща целия свят и пълнотата на обичта. Стадо овце, накацали по тревата –белеят, сякаш преспи от сняг. Навред струи някаква кротост и естествена, природна простота.Ято лястовици – танцуват над слънчогледите, радват се на летния ден –черно- жълти пейзажни ивици – рисуват сякашпъстър килим – свежите поля.Слънцето ме гали по главата. Обещава ми живот.Пара от аромат на чай – се вдига над свещените поля. Лунната като бял храм – блести над цветните градини, окъпани в резедава залезна заря.Ръцете ти сякаш рози, блестящи като в молитвен сън – докосват моята коса. Звуци от собственото съзнание – поглъщат вълните свежи на реката.С топли сълзи – лятото вали над цялата земя. Блестящо червено слънце се прокрадва между капките.Кончета пасат върху зелените хълмове. Моите мечти продължават с отдръпващата се мъгла.

Гледам лунната светлина, спущаща се през косите на вечерта. Децата, прегръщайки се – съзерцават звездното небе.В морето се появява луната, после образът й изчезва. И цялото настояще е в този миг, през тази нощ – протегнала своите ръце за целувка и топлина.Върху небето – облаците се появяват и изчезват, като мислите и чувствата. Остава само наблюдаващият слънчевата светлина.

Всички потоци и бързеи – текат в една и съща великолепна посока – към океана. А които не познават вечността – се захващат за формата и търсят нещата извън себе си – във временните творения, в ограниченията, правейки разлика между вътрешно-външно, разделяйки на две света.Далеч от заблудите – природата е без пречки, неизчерпаема инезависимият ум е оттатъквсички граници, тленна пръст и тъмнина. Нека с отлитащите на юг ята от птици – да напуснем зависимия ум –когато не се захващаме за формите, не се въртим в кръга на раждането и смъртта.А природата, вечността, която сме в сърцевината си нетленна – е чистия източник, в който потопили своите нозе – достигаме до райската врата.

Дори най-малкият жест, движението на ръцете и душата ми, танцът на екстаза –като камбана се чувстват от всеки атом, от цялата вселена и рисуватв безкрая –картини цветна красота. Градините от макове са чиста радост, без противоречие. Отвъд съня на цялата вселена – под клепачите чаровни на цветя, дървета, пеперуди, чучулиги – чисто злато, разпръсва свойте струи в медената тишина.

Вътре във всяко сърце – вали дъждът на Благодат Божествена, която реалността извайва като картини на вълшебни небеса. Шапка от звезди  –облича вечерта и в мъглата – разстила тънки аромати на цветове черешови, рисуващи с обич мойта самота. А аз се радвам на дръвчетата и през тези дълги летни дни и нощи, в които планините се обръщат с лице към слънцето, звездите, към моя дом – портрет на „себе си“ рисуват птиците, а вятърът отнася нозете ми в белите горещници на цъфнали цветя – залели полята през вълните прелестни на пролетта.

 

*

Лилави цветя, прелели в ивици от кантарион – ограждат вирчетата, пълни с минзухари, кокичета, и сини диви перуники, теменужени поля. Жълта птица се окъпва с плясък в прозрачната вода.Сладкопойни чучулиги, по две накацали на оградата около безкрайните ливади от златокосо жито – сенаслаждават на изобилие, покой и тишина.Всички пространства поддържат радостта.Спейки върху младите поля – звездите ни са покривало, а месечината – свещта, която огрява пътя ни в нощта.Гледам звездите –това са мислите, които остават на небето.Луната е толкова ярка, че топлината й свива гнездо в моите коси – по коприната на роклята ми – нарисувала градини от цветя.Месецът прилича на разцъфнало дърво.Песента на славеите – ми връща обратно морето, луната, звездите, рубинените брегове и тази дъхава и нежна люлякова долина.С къдрави коси – слънчевите лъчи в тази ранни часове на вечерта – падат върху коленете на борчетата и аз се чувствам различно – съзерцавайки очите на грациозна светлина.

Светлината на човек е шанс слънцето да се роди отново, без своите отражения.Заради разделението в мислите ни – се създават раждането и смъртта.Да се пробудим за единното съзнание. Виждайки в себе си – без граници живота.Достигнали върховно просветление, в чиято прегръдка – природата е универсална и безстрастна, без край обхванала всички същества, планини, реки, форми, безформеност, безкрайността.Понеже в равенството на чистия ум, който е универсално проникващ и светещ – ние сме всичко. Подобно свещ горяща, запалена във формите на цялата земя.

Когатообвивката падне – тъгата и страданието си отиват, тялото на мъкатасе стапя и остава душата – топла като лятна привечер, отразена в очите на луна. Смелост, освободен дух, мир и покой, без никакво движение и смут – рисуват хармонията гладка на безветреното езеро, потънало в съзерцание на себе си, открило рифове коралови в цъфтящата си глъбина. Пространството на радост, ме обвива като роза. Земята е напоена от веселие. Като мълния – сърцето ми проблясва в глъбта. Дивни градини, върху дъгата, напоени със слънчев вятър – извайват грациозните си очертания. Владеещи с вълшебни струни радостта.

 

*

Слънчогледи край езеро. Навели главици –мълвят топло, нежно – като ромон на звезди – шепнат си тайни. А лозите слушат приказки от магични светове.Борова горичка – усамотила се около ябълковите дръвчета – като кошница свежест блести. Синчец край пътя е обсипал цяла гора – донесъл на земятакъсчета от небесата – нежен, изваян като вълните на син морски залив, изгубен в залезните брегове на слънцето – оранжево, покрило с балдахини нежни, очите на света.Аз отварям портата към храма на бялата луна и моите желания – като влюбена и млада песен – плисват в зелените оризови поля.Погледът ми изпраща птицата, която се изгубва в хоризонта, може би достигнала първа – други, мечтани брегове – лъчезарни, озарени от безброй слънца.Сърцата на синявиците – туптят в тъмнината. От вътрешността на черешовия цвят – извира безкраен аромат. Аз чувам гласовете, които идват към моето сърце и пролетният вятър – разрошва косите на лешниците, напълнени с луна.Всички цветове на дъгата са паднали върху пъпките. Вятърът разпръсва благоухания от моето тяло. Чисти капки роса падат върху зелените борчета и поля.В света вътре в мен – времето спира, зелената трева на моята младост –пуска своите филизии гали сърцето.Морето е като силно вино, опивайки ме с блясъка на синята повърхност, ухаеща на рози, тамян и чистота.Мъгла от цветя се спуща с пролетта и сълзите на лястовиците, завърнали се у дома – капят върху моята веранда, безкрайни утрини се сплитат с хубостта си в плитките на тази ангелска зора.

Нима животът ще ми стигне, за да изпея всички песни за красотата – скрита в клоните и косите на тази розова мъгла? Дълги летни дни, само мои – отекват като прекрасна музика, сякаш огледало на хубостта на нежната вселена, без привързване – прегърната от слънчевата светлина.

Чучулига, кацнала върху дъгата над планинския път – пее, непривързана към света. В мен сърцето бие с всеки звук.Аз наблюдавам кръговете от слънчеви лъчи, водещи ни в непознатото – при върховете, до които се достига без пътища, далеч от робството на временната суета.Обхванати от нещата, които навлизат в нас чрез сетивата – зрение, слух, докосване, мислене – човек не може да види яркостта на оригиналния ум, блестящ подобно огнена звезда. Природният ум няма пречки, той не е отделен от сетивата, но не се захваща за тях и техните представи.А навсякъде, във всяка посока, в която се движим – природата е просветление и свобода.

Светлината, смълчана, взираща се във вятъра – рисува писма до слънцето, преживени легенди изплита животът в безкрайния простор, които искри със собствена, неотразена светлина.Цветята алени, подарени от моята ръка, от градините на любовта – продължават нежната мечта, покълнала в душата ми. Птицататанцува, а листата тръпнат – младенци върху дървото, в чиито корени се вливат песни, разпилени от прекрасни ветрове на младостта.Една по една – планините се здрависват с мен, реката полита в небето, а синевата –се спуща чрез твоите очи в моята душа.

Върху клончетата – жълти цветове блестят като жасмини и греят – сякаш огнените фарове в морето, които украсяват вълните, бреговете и тези млади заливи на нашата душа. В които корабът ни устремяваше се към хубавите светове, към дните ни невинни, в чиито мигове в гората свиреха тържествени цигулки, рояли, възпяващи мечтите, а в гласовете на пробудените птици – отекваше звънът на любовта. Щурците пееха и със свойте флейти сребърни – следваха картините на поетичните души и светлата и радостна вълна, покрила завинаги света. А дивите цветя – беседваха с облаците есенни, които отминаващи – помахваха с ръка – поспрели се, за да послушат песните на младите скорци, които в колесницата на слънчеви лъчи – прославяха деня.

 

*

Три щъркела – вечни, безименни, заедно, споени от обич и мъдрост – пътуват към слънчеви нежности – в ръцете на изгрева – три фини капки на надеждата и любовта.От сърцето на полята – израстват малките борчета, от сърцето на небето – симетричните криле на жълтите канари, които дори и самотни – пеят през дългите дни на пролетта.Песните на чучулигите са по-любими на гората от всички поеми на цветята, дръвчетата, пеперудите и облаците. Те всеки ден се раждат като росата – винаги свежи и различни, отекващи в светлата зора.Аромат на сливи, в пролетния въздух – като вълна достига чак до луната. Вдъхновението се ражда с всички цветове –взривили въздуха,сякаш приливи на младостта.Този миг е като пълна с живот пролет. Нека с него се върнат свежите потоци, мощните зелени планини – устоели на вятъра, полята и улиците без име, белите камъчета на детството, среднощната мъгла от бели сливи и ябълкова пяна в морето звездно на нощта.Ято лястовици, сплотено, сякашизпълнявайкивисш пилотаж в небето – се вие симетрично, образувайки геометрични фигури, скриващи се зад утринния хоризонт на синята, вълниста зора. Дъбовите гори дъхат на свежест. Просека прегръща оазис от безкрайно много дървета – като собствен свят в равнината – красив, могъщ, призрачен, пъстър, разпръсващ елмазите на будна топлина. Бяла прелестразлива своите реки над гората,небето – ухае на кремове и ягодова роса.Ароматът на градината е същият, като розовия цвят, чието отражение – със слънчеви сандали, се разхожда по пясъка на целите брегове и после попива в душата ми – загърната от пурпурни сияния и красота.Дъбът, син от небе – не се различава от останалите дъбове, нито от цветаили от плода. Нима възхитена, душата не трепти от цялата природа, а формите, подобно очи на младенци – потъват в глъбината на безшумна тишина? Но тази тишина е изпълнена с музика, в нея звучат поздравите на еличките, на които кимам радостно с глава, капките на дъжда, отмерващ с валсов ритъм безсмъртие, багрите на малиновата светлина – плиснала със залеза, на фона на която – върбите като срамежливи девойки, танцуващи с белите брези – изглеждат като живи, трептят, вълнуват се, облени от небесни цветове на гаснеща заря.

Сладкопойните скорци и дроздове – тъчат хармония със свойте влюбени сигнали и целият свят е изпълнен с прямота. Семето е плодът, плодът е семето, а използването на ограничените идеи, за да се търси безкраят – задвижва кръга и не можем да достигнем до просветлението, свята свобода.Ние, нашият ум е природата. Просветлявайки ума си, чрез отпадане на границите –откриваме в златната сърцевина на живота –същността.

Денят сменя своите дрехи – от златно, до лилаво- розово и резедаво. Безкраят бди над нас – светлик в нашата душа. Съзрява обич и живот с вълшебства истински, висок като звезда и огнен с чудесата в неукротената, неопитомената земя. Пейзажът като дете израства и изгрява първопричината за вечното Блаженство, за розите на радостта.Слънчев път се стели. Бадемови дръвчета са цъфнали великолепно, без да забелязват недостатъците на света.Между дръвчетата в градината – се прокрадва цвят на ябълка, вишня, череша и дюля. От ръка на ръка – дърветата си предават нежното ухание на пролетта.

Красотата на първичната природа – нека поведе ни през бедността на този свят човешки и да ни върне към извора на светлината, енергията чиста, събрала усмивки и слънца. В прекрасния дизайн на планините – птиците от разцъфналите брегове край морските вълни – са очертали нанизи от сладкопойни песни, симфонии тържествени, сонати, които с лице на съвършенство – са дарили нацъфтелите била – вълшебни, разпилели семена сребристи от роса, любов и топлина. През своето пътуване с ветровете – те са събрали мигове на детство и върху розовата кожа на изящни изгреви – са отразили полярните сияния, покълнали в светли ореоли, които с аура от светлина обгръщат този свят, в прегръдката на вечно греещата със свойта страст съдбовна, огнена луна. Нека просто погледаме небето, да приседнем върху тази слънчева трева и в тишина да съзерцаваме дърветата, цветята, птиците и пеперудите, звездите и в пъпките на розите – оставим блян и обич – вдигнала наздравица със слънцето и тази мъдра самота.

 

*

Поля от щъркели. Прегърнати. Любят се с житата, наслаждавайки се на живота. В меките отблясъци на житните класове – изглеждат като бели хълмове цветя.Радостта ми расте без причина – от пъпките на сливовото дърво. С благоуханен дъх – слънцето внезапно огрява всички планински върхове и светулките натази утринната роса. От всички страни – в реката се събира цъфнал цвят, донесен от вятъра, паднал в бистрата река.Бели гълъби –възлизат на огромни ята. Отглеждани, за да ги наблюдават как се издигат в небесата. Без егоистични подбуди. Във всяка душа, дори и белязаната с най-черни краски, има някаква красота.Тези планини ми разказаха за своята радост. Морето и полята са потънали в еднакъв изумруден цвят, приближил по пладне стълбовете на тези зелено-златни, жизнени и извисени небеса. Заспиват вишните – пътници между живота и смъртта. Искаш ли заедно да се върнем към най- любимите неща в тази пролетна вечер,вътре в самите нас, към вечния рубин на младостта?Облаци от цъфнали сливи, далеч, понесени към небето – ме връщат към корените, към природата, непристъпната и свята тишина. Каква сила има споделянето! С дъх на люляци, приятелство и чистота.Какво ми остана да измина от пътя – една градина с черешови аромати, в която чувствам самата себе си като изкуснатаигра на мощна светлина?

Светът не е ли мозайка от цветове и разнообразни форми, които примигват с усмивка, сякаш питат слънцето: „Не сме ли стволовете златни на дървото на Живота, споени, рамо до рамо, пристъпващи във вечността?“

Оригиналният ум, който сме ние, в океана на душата – не е зависим, действащ или бездействащ, а ясен и широк, отлят в пълнота.И свободен от алчност, от захващане – човек се чувства истински щастлив – с независимосъзнание, познаващ вечността без граници, безкрайността. Запявайкис нежен глас – твори великолепна свобода. Аз бродя с лекота край изворите вечни. И припламва фина,лунната, велика, изтъкана от възторг, възхита –красота. Висини, дихание изящно струи над нас. Усмивка – прониква в телата и душите ни. През прозорците на добротата, пейзажът – като ласка на божествена реалност – дъха на любов и детство, благост, доброта.Смях и удивена прелестна зора се сипят като дъжд от мелодии и звуците на арфа. Близостта със светлината – ражда цветето на мъдростта. Развълнувани цветя – затварят блясъка си в перлата на чашката, разливат аромат на чистота. Частица от очакване полита в небесата. И цялата невидима и жива нежност на морския, благоуханен бряг – попива в моите нозе, танцуващи в гъвкавата, пенеста вода.Дори когато песента на птицата изстине, свърши – звукът й се разнася от цветята и дърветата в младата гора.Пролетта пристига. Пулсират всички огнени мечти, прекрасни, неродени – в ароматите на нашите сърца.

 

*

Бели маргарити край пътя – цяла пътека, разляла се успоредно в покрайнините. Докъдето ти поглед стига –тичат в светлината –жълти поля от слънчогледи жита.Тъмнозелена трева, изрисувала фигури върху долините от златни, преминали снопчета трева и макове, безкрайни поля макове – изплитат цвят на нежни симфонии, които вещаят любовта.Колко много пролети и лета ще изживея по пътя, докато достигна дома! До моята собствена градина – ще прекося безброй градини и душата ми няма да бъде самотна, стотици пролетни утрини и вечери – ще дойдат при мен, донасяйки ми светлина.Каквото се опитваме да задържим в ръцете си, всичко ще изчезне, само топлината на вътрешната свобода ще остане, за да ни сгрява и само бисерните сълзи – ухаещи на рози от ръцете на Божественото – ще връщат на душата песента.Жълтите жасмини – къпят стройните си тела в потока,а лунната светлина като буря – преминава през тях, събуждайки нощта – греейки като свещ в нейните обятия, препълнени с люлякова роса.Планините са така красиви, сякаш изваяни, за да бъдат съзерцавани!В тишината – самотна птица пее през нощта и вдъхва на душата покой и обич, музика, излята в сладостта. Всички потоци, небеса, цветни градини, сякаш се раждат заедно и се вливат в общия океан, в съвършенството на младостта.

Нека сърцата ни са изпълнени със спокойствие, далеч от раждането и смъртта. Да се просветлим за единството във всички посоки, пространства и времена, понеже съществата са неразрушимата, вечна природа. Нейното тяло е светло и пълно, широко и безгранично, ухаещо на младост и цветя.Тъй като е покрита с облаците на сетивата – съществата не я виждат, слепи за душата – пътуваща през безпределна синева.По летните дръвчета – пълзи перфектна тишина, дори листата на потрепват. Единствено мечтите остават като древна тайна и в мекотата на залеза – раждат безброй форми, изтъкани в светлина.Ти вървиш с мен, ръка за ръка. И някаква игра, в пламъците на очите ти, заедно с утрото –пронизва слънчевите отражения, дъгите бляскави от цветовете на деня. Удивителни проблясъци. Величие отвъд сетиватазаухава и в тях – усмивка, разпръсваща слънце и навлизаща в мен – събаря стени, разтваря в реката всякаква тъга. Дворци от птици – красиви и изпълнени с песни и богатството на любовта – покриват златните поля.Повелите на красотата – ти разпръсваш, а аз от радост онемяла – като звездаизбухвам в дланите на нов живот и светлина.

 

*

Полегати хълмовесе извисяват като планина, нарисувана симетрично, съвършено от детска ръка.Островче от птици, сред пейзаж от трева и жита – пъстрее. Играят си с вятъра, гонейки се с младостта.По пътя – вървя през тази пролетна утрин.От време на време – облаците спират своя танци в сладка почивка – съзерцават топлата луна.Бял равнец, по крайбрежието на попътно изворче – краси водата. Бели цъфнали картофени поля – като панделки, вързани върху слънчеви лъчи – невидимо сияят, погледнати срещу слънцето – нижат с пръсти капките на тази трептяща, развълнувана роса.Кокичетата, сякаш църковни камбани – звънят с капчука, танцуватв пазвите на утринта.В гората – слънцето, елите и птиците ме пазят, когато в усамотение – съзерцавам градините от синчец, жълта млечка, маслодайна роза и дива лоза.Гледам лицето на прасковата – като млада девойка, на която луната се възхищава. През цялата лятна нощ – чучулигите пеят зад хълмовете, които ги слушат – леят се чисти звуци, чието ехо остава в моята ръка.Цветята са причина да си спомня стар приятел и да почувствам неговия лик в златната зора.Храмът на звездите има най-прекрасното небесно лице. Влизайки нощем с отраженията си в моята стая – аз притежавам цялата небесна и земна красота.

Когато капчиците падат от длан на длан върху клоните на борчетата – те целуватземята, докосвайки реката, сливайки се с нея, с езерото, което като велик празник – претопява всяко злов жива вода, чиито глътки отпивам, в премените най-съвършени на живота – открила неговата простота.

Какво са всички преживени лета, в които душата ми се радва и в извори бълбукащи – умива месеца, звездите, кръщава ги, излюпила вълшебни струи нежност, възкресила живота, неговия полет –не са ли капки от блаженството на вечността?!

И аз съм огън и вода, земя и въздух – всички късчета от сложната мозайка, която в единен организъм – вплита цветя и птици, хора и звезди, потрепващи от бялата, сияйна лунна светлина.

Формата е физическия свят и материалното тяло, изваяно от сетивата. Усещането,докосвайки се до формата я рисува, определя като приятна, неприятна, неутрална. Умът изтъкава концепция, разделение, умствени навици, мисли, идеи, мнения, предразсъдъци, суета. Това е разделящият кръг на съзнанието. И когато се вкопчва в ограничения – човек страда.

Далеч от привързаността – цветето на луната разцъфва, преливащо от белота, съвършенство и мекота.Хребетите – симетрични, под сините отблясъци – довяват дъх на топлота в стихналата шир;Сватбен пир на птици и земя. Във виното на алените макове-рубини и коне, препускащи на свобода – потъва цялата земя.

Оставайки високо в небесата – авлигите пеят, долу – минават облаците и върховете на планините, осветени от сетните лъчи – приличат на криле на златна птица, занемяла от възхита.В небето – славеева песен блика, гали нашите сърца. И няма сълзи в настоящето, нито белег от вина.

Златото на природата, не е като човешкото – не обвързва, не пленява душата, а с аромати от амбра, мускус, кремове, тамян, миро, липа и приказна лоза, с дъх на сандалово дърво – полята танцуват в кръга на слънцето, планетите и в сферите на безгранични небеса.Слънчевата светлина блести, пробива тунел през тъмнината, моето пробуждане,с очите просветлени – съзерцаваморе и чува гласоветедиви на коне и крясъци на бели чайки, стопени в пяната на морската мъгла.Пролетта се преоблича и аз усещам земята като нещо различно, сякаш е друга планета. Крилете на пролетта са като отворени врати. А аз през тях политам – млада птица, закопняла вечността.

 

*

Лятна гора.Всичко, което остава, са нашите мечти. Дори върху сухите дървета – птички пеят под лунните лъчи, а нотите им са вярата в доброто, силната любов, жизнеутвърждаващите ласки на младите, зелени клони на върбите и тяхната победна красота.Пълнолуние, мощна светлина се ражда през зимните вечери, скрита зад аромати на разцъфналите зимни рози.Цялото семейство от дърветае потънало в бяло – от косите, до одеждите и нозете. И сякаш във фестивал от цветове –блестят само звездите, чиито отражения – се издигат нагоре като дим, политат с вяра към последните лъчи на слънцето, затопляйки снега.Като дете – напускам крилете на снежинките и птиците и танцувам на лунна светлина.Пътешествие без край в моето сърце – прави зимната нощ бляскава, романтична, разговаряща с луната. Между черешите – красиви графики без листа – се прокрадват разцъфналите зимни рози, чиито млади пъпки и аромат – преливат кръвта на юношествотои младите лета.

Утрото е топло и обещава настъпването на пролетта.Облакът като птичка прелита през искрящото синьо небе, а полята са осеяни с кокичета и минзухари.Царевични стебла блестят на слънцето със зелена свежест, очакват освобождението си – през тази нова, магическа, пленила духа им пролет, преливаща от кленова красота.Огромни гори от диви тополи, светещи на светлината, с канещи трепети – плуват в нежността.Малко язовирче и китни къщички – синеят в далечината. Ленти от светлозелена трева – като рисунка с най-пъстрите цветни бои и кадифена дреха на райе – донасят веселие, бликащо от младостта.Ято от щъркели –понася пролетния лъх на криле.

Виковете на планинските птици ме изпълват със спомени за детството, за нещо близко и родно, голо, чисто, с аромат на небеса.Когато слоевете облаци паднат – просветлената природа е ясна, ярка, блестяща. Голяма колкото вселената.Слънчевата светлина не изчезва, просто е обвита в облаци и роса. Чистата природа, мъдростта е скрита зад ограничени мисли и захващането за обектите.Ако изчезнат тунелите от тесни мисли –целите сме светли и невинни – като тънките стебълца, които се изправят, за да вдишат птичи полет, завладявайки сред пухените възглавници от топящия се сняг – отново света. Земята е млада, пропитас радост, градина ангелска, вълшебен рай, сияние полярно сред пълна горска тишина.Светът запълва с нов животкартините, нарисувани от четката на природата. И облечена с плаща златен на мечтите – събирам във венец от слънце – пламенен, блестящ –рози, хризантеми, орхидеи, късчета от красота в букет на младостта. И животът, изпълнен с широта – предтеча на безсмъртна свобода –ми връща всичките богатства и в чистите фонтани на мира, луната и звездите, крилете на душата детска – с вечността обгръща цялата земя.

Така чаровно пристъпва пролетта – през дърветата и билките оставила дъха си, връщайки с всеки лист и всяко цвете цъфнало – мечтите и надеждите, а с вятъра – благоуханията на сезоните, пробудената нежност на лъчите слънчеви и пръстите, които приказно докосват моята лъчиста синева; Пълното със сила, омагьосващото вино на душата, която заръмява с капчици от красота над този свят – запалвайки по пътя прелестен на всичките копнежи – черешови дръвчета, огньове на цъфтеж, невинност, чистота.

И пролетта разцъфва, украсила празниците на природата – с декора на класическата музика на птиците, с картини, така прекрасни, сякаш изваяни от други светове, с поезията на свещените води в младата река. И композициите на безкрая – вселил се в сладкопойни гласове на ангели, прославили живота в цялата му красота. В портретите на себе си – с талантите си нежни – нарисувала цветя, прегръдки розови на прасковените корони, пъпките на виолетовите рози, напомнящи за любовта, за мокрите клепачи на очите ти – отронващи сълзи на радост, за една усмивка, с която корабът ни отлетя към брегове сребристо- бели, оставил зад платната си мечтателни – и минало, и цикъла на раждане и смърт и всякаква нетленна мъдрост, която лебедите в океана – скриха под крилете си, изваяли в танците си любовта, накитена с виолетки-свобода.

 

*

Лозя под сините планини и хребети от жълта пшеница – разливат сока на своята благост.Слънчеви лъчи, паднали отвесно върху планините –блестят ярко, като новородени звезди и белите облаци- снежно бели агънца – се движат на стада – там, където планинските върхове се докосват с небето.Кордони от орехи, синчец и жълти слънчогледи, бели реки от равнец – ограждатравнините и след дъжда –сякаш цялата дъга – обвива вятърните мелници по пътя към морето и бреговете, погълнати от дъх на свежи, бели пръски, на сол, вълни, парфюми, стичащи се от дланите на нежността.Ухаят ябълките от дръвчетата, заслушвайки се в нощта. Вали тъй дълго лятото,пада от дърветата, попива в майката-земя.Дори когато ароматът на праскови, плисне в полята – в този ден се забелязват сливовите и черешови цветове, които под дъждовните капки – затварят своите ръчици, благоухаещи в нощта.Лешниковите  телца на врабчетата блестят. Сякаш лятото разлива от ръцете си искрящи, прелестниподаръци –летен дъжд, изящнопада на ситни капки и вали от всички клони топлина. Листата блестят като играчки. Над пръстена от плодове – боровите шишарки стоят изправени като запалени свещи в полската шир, изпъстрена с борови горички, заблестяла от красота.Прави и стройни стебла на борчета – пресичат равнината. В тяхната сянка – корабът на мечтите пътува и аз чувствам отдалеч – уханието на дома.С което стаилите се перли в душата, останали непокътнати – раждат Любов, вечнозелена като дърво на Живота, която рисува разцъфнала градина или поток, вливащ се в океана, чиито вълни кипят в свобода.

Океанът на съзнанието е чист, независимо от временните неща – те са сякаштленни дрехи, които обвиват чисто тяло. Безбройните съзнателни същества са като един съвършен човек, обединявайки се в общата природа, в безсмъртната глъбина.Да отглеждаме чистота и добродетел, за да разчистим пътя си към просветление и разширение, към онова, което е неназовимо, непокътнато на тази пленница-земя.Понеже езикът може да говори само за форма, априродата е светла като слънцето, вътре и вън – перфектно чиста, безгранична и безкрайна, скрила съкровището на безсмъртни тайни, чудеса.

Бистри потоци ромолят. Дръвчетата, искрящи в цветове, подобно стъклопис, отронващи копнежи за любов и младост –разнасят с дъжда приятни, свежи мириси и светлина.Прострели огнени цветя – полята, отпуснати в някакъв покой, безсмъртие, безкрайност – скрилете си загръщат небето и майката-земя.Птиците – прегръдки ангелски, небесни –са обятия, разтворени към моята душа. Звездите, величаво, приказно блестят и песни – тези звездни хорове от младенци и девствени принцеси, подобни на луната – разстилат из разкошните поля. Гората звучи навред като мелодия неземна, а езерата й пригласят с чудна отразена, златна светлина. Пленена от водата, от белите дантели на пяната вълшебна, от топлината, залюляна от люляците – спуснати над виолетовия бряг –душата пламенее, а аз се радвам на мига, съзерцавайки картините небесни, погалени от твоята ръка.

 

*

Шатри на полето – клончетата на борчетата се залюляват и сред горската тишина – се раздвижват очите на цветята, потрепват с мигли, отпускат се в нежния плен на вятъра и в миг оживяват целите поля. Конче пасе кротко, къпестройни гриви в косите на вятъра, който омекнал – засиява от слънцето и отразява блясъка си в падналата над полята със щурци роса. Хълмове от пухкави паламиди, глухарчета – разливат белота, въздъхват с радост и навсякъде между тях са пръснати жребчета, в спасената от красота долина – потънали в слънчевата светлина. Детски хвърчила по дърветата и вятърни мелници, извисили ръст, дървени мостчета в реката, обрасли със цветя –ми връщат мириса на пролетта.Лозови поля, чак до подножието на планината, оградени от розови храсти – разнасят божествен аромат и от затоплената пръст – се вдига тънка пара, която оцветена от ягодовите мириси – отнасят птиците с възхита в копнеещата синева. Като букети топлота и отражение в малиновото, нежно небе –блести реката. Зелена прелест и снопчета синчец –рисуват младите поля, с аромат на праскови – угасва денят.Свеж въздух – пробужда в полунощ звуци и ухания, езерото като водна чаша – събира прозрачна чистота, а аз отпивам на глътки младостта. Жребчета – майка с малкото – стоят прегърнати край магистралния път. Отвред се спущат висящи рози – червени, жълти, бели, градини от нарциси украсяват селските къщи и навред, любвеобилни трепети –отнася вечерта от влюбените ни сърца. Щъркел прекосява небето над нас – знак за щастие – изненадващо, като живота прекрасно.Купчинки макове, един върху друг – изглеждат като катерещи се деца.Земята е необичайно тиха в полунощ, а щурците сякаш искат да възпеят целия живот и радостта.Вятърът играе с косите на върбите, с блестящите листа на брезите и битието, отдадено на играта – забравя да докосне всичко с естествените си и голи пръсти, под които пролет, лято, есен, зима – са само миг от вечността. Когато се махне покривалото, булата, шлаката – златото на същността ни остава невредимо, сияйно като слънцето и в нея всички творения, сякаш оживели, сплотени от една цел – да достигнат океана – се разтварят в алените небеса. Щом формите на съществата и раждането и смъртта, се разрушат – природата е непоклатима и безсмъртна –внезапна радост, възвисена, със стройните гори – докоснала в устрема към съвършенство – онези вечно сини небеса.

Прямотата, смелостта, надеждата, с която дишам и живея – извайват моя танц, с който се рея в настоящето, без да оставям граница между мен и другите, време и пространство, решение и действие, а чезнеща в мамещите тайни на битието –смъквам от себе си ярема и влизам и излизам щастлива от валса на вечността, наречен живот, подобно пленница на радостта. Свободата на думи не е достатъчна, за да ми дари щастието, волността. Нека си отидат навиците от миналото,защото на фона на безграничността на тази свята реалност – мъдрите остават безмълвни, но казват всичко – в червените пространства над хълмовете като дървета-стожери, застанали достолепно на едно място, докато слънцето придвижва техните очертания на фона на искрящата синева. И изгрява вечност, неописуема с думи, пропита от леко дихание, здрава природа, девствена, най-хубавата – натежала с мириси на ягоди, малини, на свежа трева и ароматна липа.Бреговете, окичени със цвят на люляци и пищни аронии, искрящи в пастелните цветове на светлината – се отразяват в прозрачната вода. Фина, изкусна красота залива небесата. Залезът свети като жарава, а горичките, разполовени от слънцето – потапят нозете си в златната река. Сводът небесен пада върху тях, подобно купол от звезди, политнали в безкрайността.

 

*

Юлските облаци с лекота пресичат най-високите върхове, а лунните мечти, в съзвучие с песните на щурците – ни отнасят на великите брегове на лъчезарната земя. Самото лято – плува върху вълните на езерото. Цветен дъжд, мек, чист – оставя в прозореца, блестящ като огледало – дъх на цвят, лимонови листа и разцъфнала млада лоза. В черешовите градини – диви птици са свили гнезда.Небето е толкова чисто и синьо, мечтаейки като млада девойка, разхождайки облаците и птиците си по пясъкана морските кейове, в който потъват нозете ми, допирайки водата, чувствайки насладата на любовта. Дървото, израсло на самотна скала – изглежда нарисувано с край от изгряваща луна, която като градина от памук – разцъфва в слънчевите клони на лятната привечер. Лятото пред моята порта ражда безброй цветове, стопени в слънчевата заря. Кипарисови гори блестяткрай пътя –сякаш храм, изпълнен с мирис на тамян и чистота.Сенки под дърветата и гостоприемни цветя, наслада за окото, приютяват пътници-странници.Вирчета – като очи на пътя – приласкават пъстроцветната дъга. Птиците си отдъхват в прохладните сенки. Гласове на жерави ме канят при морето в слънчевата утрин с мощни крикове, свивайки гнезда за моите мечти върху вълните, плиснали в утринта. И от пенливите им струи – лъха свежест, младост и надежда.Утрото облича розова рокля с жълто наметало и в пъпката на розата – едно сърце тупти, преляло от небето обичта. Купи сено, край тях почиват кончета и стада.Жълти слънчогледи – парят очите със слънце и ярки, цветни окраски.По лятната трева – лъчите плетат сънища и мечти, всяка от които докосва с пръсти, с обич мойта съвършена и свещена самота.

На залез слънце, сенките на цветята, боровите гори, крилете на птиците – се движат върху тревата и пътуващите отражения, като някаква магия, игра на светлината – рисуват света.

Потапям се във вътрешната дълбока природа, в истината за света.Когато се изпразним от граници и натрупвания, от ограничени представи, се ражда като цвете бяло в миг реалността. Душитени, сякаш камбана, долавят всеки звук на състрадание към тези, които се въртят в кръга и са подчинени на двойствеността.И тялото, и умът ни са просветлената природа.Впечатленията от сетивата, представите и мислите на съзнанието, концепции – всичко се стопява в безграничността.

Звездите и планетите се привличат, световете се преплитат, а в безкрайността се разпознават като единосъщни. Извисяват се и засияли – образите ни под лампата на вечността – се сливат в разсеяната светлина на ярките звезди.И в градините на чувствата, в дворчето на детството – падат думите, звънят, по дланите ми като бисери се стича радостта. Безмълвно разцъфтява песен. Птицата на свободата е неуязвима, защото е простила всичко, с непокътнато сърце, със съзнание, което кръжи около върховете и достига райската дъга.Откривам с поглед белези от обичвърху сърцата на цветята, в пейзажа – сила, мощ, безсмъртие и вечността, изтрила дребното, се бори в нас за вечност, изваяла от нишки-светлина света.

Лицето на земята, се пробужда в някаква невинност. Светлината рисува древните картини, в които празникът на радостта – извайва дух на святост и сърцето ми се връща към нежността на твоя дом, към влюбените ружи, които покриват светлия прозорец и напояват със сладост цялата земя. През планините – преминават сладкогласните авлиги и сякаш в стихове на източна поезия – спояват крилете си в едно сърце, което изгрява на небето, за да залее таз земя с любов, с изгрева на нежността. Така спонтанно се ражда красотата. И във времето за съзерцание, възхита – изплита думи, с които вали над моята душа. Твоят дух, животът ти е песен, която в календара – с любовта разгръща ден след ден и с истинска човечност – напоява акациите, люляците и цветята, първите вълшебни утрини, в които вали онази неродена светлина.

 

*

Ябълкови градини, жадни за червена сладост и зелени, свежи дъждове, със златисто-пурпурни ореоли – валят над лъчезарните млади поля.Дъбови гори, бели цветя и макове, цвят и звук – всичко се слива и в осветените горички от върби – донася обич, струи доброта. Коя ръка ги храни и топли? Не е ли природата –величие и магия, млада светлина.Коя красота по-напред да съзерцават очите ми? Онази вътре в мен, в която пеят скорци, небесни птици или цветната заря на света от пеещи багри, преливащи мелодии, потоците в природата, от които се ражда радостта. Наклонени хълмчета с бели цветя, изпъстрени с жълтурчета – като пролетни ручеи – напояват златната земя. Лястовиците си играят, подскачайки от цвят на цвят, канарите припяват – жълти пламъци, лумнали в ръцете на брезовата и светлата от бисерни слънчеви лъчи – елова гора.Розови цветя и божури, в средата на пътя – самотни, израсли по магистралата – навяват спомен за победата на живота над пустинята, безнадеждността. На ручеи сестичат свежите цветя, без звук слушайки ромона на звездите, плясъка от криле на птици, струйките от брезови горици със целунали се и преплетени стройни бели стебла.

Иглолистни храсти, цъфтящи в жълто – прекрасни, единствени, оригинални, необикновени – играят цяла пролет и лято с вятъра, отдавайки се на ласките и обичта. Спущайки сресани, гладки, копринени коси с жълти кичури – очите ми ги виждат само тук, за пръв път през животаи уникалната гледка –трепти вътре в мен, сияе, вълнува сърцето и духа.

И всичко в природата има вкуса на вселената, отразена в моята душа. Пъстра птица ме поздравява и ме приканва да общуваме и няколко секунди – разменяме погледи, препълнени с обич,скрита нежност, споделена красота в горската самота.Тя е другото ми „аз“, на което се любувам, защото в природата едно тяло има безброй тела и безброй тела са едно тяло,естеството се разпростира в целия свят, асъщността на всичкие всезнаеща, вездесъща, вечна, безкрайна и е крайните форми – цялата златиста дъга.В чиято утроба се ражда животът – перла във вечността. А същността ни е неразделена, не двойствена, безначална, неописуема,проникваща през необятните пространства безпределна светлина.

Летят ятата, стремят се към висините, не спират, безшумно стичат се авлигите към капките от слънчевата светлина. Времето, без възраст във всемира –безсмъртно, приказноблести, вселената в миг отразява вечността.Безименни или със собствен звук и аромат, глас или печат – сме вечни, окъпани в слава, във величие, осияни с белота на ангели, сърдечни по природа, облечени с чистота. И ръката ти извайва ме, през бурите, които моят кораб среща в синьото мореи гали с топлотатанежните и предани сърца на орхидеите, които през прозореца – носят полъх от твоята ръка. В житата –слънцето расте,струят мъглите лунни в океан от тишина. И по дългите алеи – аз не оставям стъпки, нито облясъци на цветове. Постигайки „това, което е“. Потъвайки във вечността.

Колко зелени са полята! Цветът на прасковеното дърво – пада във водите на реката. Ароматът му лекува моята душа. А аз съм в мир със себе си. В огледалото – цъфнало бадемово дърво – разпръсва прозрачни мириси.Цветята капят върху земята като свети сълзи. Пред образа на рая – моето сърце е лист от неповторимото дърво на вечния живот, разпръсващо с кристалите си нежни – свята свобода.

Червените листа младеят. С всяка година – моите желания се доближават до твоето сърце, оставят в него светлина, наслада, удоволствие, пълна със съкровища душа, която пролетният вятър – разпилява на късчета от топли думи, незабравими песни – в черешовите, белите дръвчета, спотаили в цветовете – гроздове от обич, вяра, красота. Билкови поля – разстилат свойте свили, гори луната като свещ – запалена, за да догаря постепенно в моята душа. Неродена младост ме загръща и в лодката прекрасна на мечтите – разлива море, вълни и лебеди, които сякаш от оазиси зелени на бъдеще свещено – долитат в светлооката зора.

 

*

Лястовици прелитат през огромен язовир – галят сините води.Лехи от цветя –прегръщат пъстрия вятър.Череши –милват клоните си в кафявата пръст. Прокрадват се сенки на ята. И мирис на села и нещо детско, познато – пронизва кожата, очите, издигнатата във възторг душа.Цветя, поникнали върху камък – ухаят на лято.Отпивам от луната, цъфналата череша, от нектара на звездите, събрали в чашата с вино – радостта.Кайсията имитира прасковата, раждайки тази година по-пищни цветове. Влюбена пролетна нощ – разпилява звездите от своята коса. Внезапен дъх на люляци – събужда светлината.Тази година – пролетта пристига твърде рано. Лястовици заобграждат дворовете, оживени с деца. Цъфналото в бяло, сливово дърво, като сцена на велики певци и музиканти – е огласено от птици и украсено със сияние на луна.

Искам да приличам на пролетта – изящна, преливаща от независима красота! Подобно бял сняг, изпод който бликат потоци – душата ми да е чиста,не зависеща от това какво правят и говорят другите, събрала струите от водопада пролетен на цялата вселена – отразена в моите очи, в мойта кожа, в сърцето ми оставила следа.Щом тя е вечна и аз нивга няма да умра. От всички посоки – приижда вишнев цвят. Върху повърхността на езерото – пътешестват светлините на лъчи, изплели люлка от звезди и тишина. Утринните камбани – възвестяват влюбения странник, който минава по пътеката – душата на поета – отнасят някъде високо нежните лястовичи ята.Като склад за парфюми в стаята на природата, цъфналите бадеми, лози и дюли – разнасят с вятъра своя аромат, сладката си мечта.Лилави перуники, жълти, белицветя, осеяни с локвички от макове – щом срещнат очите ни –се усмихват, събрали багрите на звездната зора.Червени азалии под балконите – искрят с лачените си облекла, миро капе от покривите на къщите. Какво иска да ми каже с този топъл глас летният вятър?Всичко, което виждам в аромата на приказните цветя, в слънчевата градина с блестящите върби, в белите камъчета на реката – е лице на една Божествена реалност, която, ако разбера – ще вникна в самата себе си, откривайки цял свят от чудеса. Далеч от тук, може би има други форми на организация на живота, подчинени на други принципи, матрица – с необикновена хармония, симетрия и красота.

Всичко на тази земя е по две, възприема се в двойки, относително ипри взаимозависимото му възникване – едната противоположност, зависи от другата и животът разцъфва между брегове, без да е разширен до пълната свобода.Ограниченият свят е плод на сетивата и представите, които се раждат в съзнаниетои постоянно се променят, зависими от всичко на тази земя. Те възникват и отминават, нямат стабилна природа и вечно съществуване. Раждане, промяна и изчезване – това са признаците на временните, непостоянните, относителните неща.

А животът може да е истински, спонтанен, както във времето, когато звездите бяха толкова близо, че си мислех, че ще ги откъсна с ръка. В миговете, в които се връща екстазът на безгрижните и святи детски дни – сърцето ми докосва вечността.

Видях падаща звезда, пожелах си неща, красиви като детство. Спрях да наливам вода в реката на злото, неприятното – да мисля за белези от безчестия – отвеждащи душата ми в ямата на горестта. Забравих този свят – алчността да притежаваш, негативното, съденето, глупостта, общуването с низки страсти и мрачнидуши, които ни завъртат във вихъра на мъката и в изворите на тъга. Жаравата просветна. А после в свойта неизменност – се усмихнах на вътрешния път, в който намерих любимия и любовта. Отвъд воалите на ден и нощ, на светлина и тъмнина – изгря зората, изпълнена с вечна радост.Разпръсна свобода.

 

*

Солници и гларуси, в златистата зора – даряват утрото със световъртеж, лекота, дух свободен и лъчиста хубост, която устремена към висините – гали птичите сърца. Те се радват се на водата, покриват я с бели криле, със сапфирите на младостта.Градини от палмички, окичени с празнични лампи от слънчева роса,свечно зелената си младост –се любуват на утринта.Навред мирише на ванилови курабийки, медена роса се носи във въздуха.И като канелен аромат – цял месец вдишваме благоухание на прасковен и вишнев цвят, после се наслаждаваме на багрите на блестящите плодове, на дръвчетата, които като на маскен бал – танцуват в сватбените валсове на пъстроликите поля. Двамата съзерцаваме заедно славата на природата, попиваме в кръвта си топлите лета.Пояс от дръвчета и сенчеста прохлада –искри в средата на града – диворастящи, пълни с първична красота. И на места – бликат реки от кипариси, акации и върби между тях, засадени от човешка ръка.Пъстър ангел – птица с червено- бяла окраска,крайморския път приютила в очите си – полита над морските статуи, с накацали, почиващи си ята.Танцуващи цветя – споделят с врабчетата и конете върху зелените ливади – аромата, който като игра със слънцето – се спуща над свежите поля. Толкова благоуханен, че попива в одеждите на елите и вечерта. Звуците, мелодиите на чучулигите са така омайващи, че чак витаят като видения по хълмовете, потънали в красотата на пролетната утрин, пъстра като дъга.По летните дръвчета – пълзи перфектна тишина, дори листата не потрепват. Единствено мечтите остават като древна тайна и в мекотата на залеза – раждат безброй форми на една и съща светлина.От двете страни на пътя – цъфтящи великолепни рози, щом ме видяха – отрониха любовни думи, които очите ми разбраха, пълни със сока на младите ели, устремени към ярко синята висина. Аз блестя с вътрешна светлина. Събирам монети хубост и през всички дни под дъгата – следвам невидимата пътека, вътре в мен, рисувана от моята душа.Дивите патици и кормораните – заспиват върху бреговете на нощта. Душата ми също притихва в мир, наблюдавайки златните от залязващото слънце планини, прощаващи се със света.

Толкова красиви неща срещнах в живота – като тези трептящи парички на брезите, обсипани с червена слънчева светлина и в душата ми хармонията и равновесието, кристалните дни – в които нито едно цвете не потрепва от вятъра и бурите – свиха гнезда!

Някакъв недоловим поток ни свързва и ни кара да се вглъбим в себе си и във вцепенението от собствената си природа – по-силно да усетим хубостта на всичко и да обикнем света. Биологично, човекът е един вид – затова всички човешки същества са равнопоставени по националност, раса, пол – издигайки се като житни класове, протегнали ръце към светлината, призвани да се докосват с любов, съчувствие, щедрост, намерение да се прави добро и вътрешно чувство за отговорност, прониквайки в своята свещена глъбина. Ние създаваме удоволствието и болката – те се раждат в ума ни. Ние сме извършителя и потърпевшия във вътрешния ни свят. Светът е единствено в нас.Сенките върху екрана на двойствеността, красиво- грозно, здраво и нездраво изчезват. Потоци от сияния, усмивка и любов, се вливат в океана на блаженство, пропит от топлина. Прозрение и смирение – бликат от звездните извори. Събуденото чувство за Божественото, в клоните на подсъзнанието –разцъфвасякаш роза, подарена ми от вечността. И по-красива от магия – реалността, забравен сън – нахлува като мълния в мига. В космическото съвършенство – сенките увяхват сякашорхидеи и разлистили се цветове в кръговрата – отново се завръщат с мирис на дома.

Птиците се удивляват на хубостта на нежните корали в океана, която сравнена с твоята е само капчица в неспирната река на огнения, пурпурен цъфтеж на розите, чиито пъпки в безкрайните градини – творят скулптурите на радостта. Аз съм дете и тези жерави, които с лодките си плуват към брегове далечни – отнасят душата ми, там дето топлината слънчева дарява вечно щастие и неизплъзващи се детелини радост – запалили в сърцето огънчето на надеждата, пронизали я с меда на нежността. Силата на моя полет е в съживените и възкресените мечти – те на раменете ми оставят орхидея, която гори с най-великата си белота. Отваряйки сърцето си за рая, там, дето в храма на живота – дърветата се връщат със цялата си хубост, покорили с красотата – зелените поля.

 

*

Камбаните звънят и възвестяват изгрева на деня. Подемат го гласовете на канари и синигери. Залезът е нарисуван от щурци – в техните гласове – бликва позабравена обичта. Зимната луна е огромна. Децата протягат ръце, за да я хванат. Небето е запалено като необятното море, огряно от своите фарове – звездите-пламъци в нощта. Зимата, с бялото си лице – изпълва с желания земята. В моята стая – градини и планини – бавно се разхождат в паметта ми, по златния ръб на хоризонта – там, дето не замлъква на птицитепесента.Пада първият сняг. Назависимо, че отронва всички листа – стройните дървета, заедно, покрити със сладка бяла роса – блестят вълшебно и сякаш в мрака – образуват река.Борът тръсва снега си върху малките кончета и те, окъпани в бяло – заблестяват на утринното слънце, искрящо като усмивка – разсъмваща се в младата леса.Утрото е покрито с ослепителни лотоси, от снега не се вижда дори и въженият мост. Първите снежинкиса като мечтана светлина в мрака, изгряла нависоко,сякашзвездна жарава след всички бури – танцуваща в моята душа.Върху полираното огледало на зимата – вятърът рисува летните цветя. Земята прилича на божествена и дивна чаша. А по южните долини и била на планината – се разнася все още аромат на диви хризантеми, преливащи от белота и топлина.Солници и чeмширени храсти – ограждат пътищата.Облаци от сняг – падат над полята. Върху тях се спуща дъгата, обещавайки сбъдната мечта. В очакване на пролетта, далеч от самотата на вечно бялото, заляло зимата – пъстрите цветове на света – изведнъж извикват светлината и тя се изпълва с благоухания, звуци, картини, изящни слова. Дъжд от форми, имена, цветен като сезоните – ръми, попива в пазвите на цялата земя.

В природата има баланс и не- залитане в крайности, в противен случай ще ни намигне с ирония. Следвайки златния път – душата ми не жадува нито много, нито малко благословии в живота, оросен навсякъде от възхитителна небесна роса. Всичко наоколо, всяко творение ми изглежда родно, близко, озарено, като лъч от единна, свята  светлина. Синявицата и синигерите – стоят замислено на клона – навярно мечтаят за своето пътуване в топлите страни, вглеждайки се в пролетните ручеи, пълни със слънце и листенца златни на бреза.

Като ябълки – чувствата ми узряват, а небесните звезди – заблестели сякаш покров на душата ми – ме водят през отдръпващата се мъгла.

Орион така ме вълнува от детинство, Голямата и Малката Мечка проблясват с усмивка, сякаш в дома на сърцетоми – са създали собствено небе, на което са изгрели, рисувайки поезия и светлина.

Къде е началото и краят на природата и къде са човекът, животните, растенията, звездите, благата луна? Не са ли във всеки атом, във всяка струна на моята душа?

Ситен снежец – покрива косата ми, плаващите, розови от слънцето ледове в реката – приютяват птици, пазещи радостта. И моетосърце, под своята тъй фина и изящна снежна покривка – крие пролет, млади филизи, щастие в полета си вечен, за да улови райската птица.И заспала под своите дълги, черни мигли – отстъпва от сърцето ми нощта.

 

*

Облаци от прасковени аромати на нашата веранда – облъхват вечерта. Познати птици и разноцветни пеперуди – отнасят мирисите на цветята в слънчевите небеса.Покривка от ухания – разпръсват вълните на реката. Дори в росата – падат ароматите на роза, обвити в перлена мъгла.Звуци в потока – цветята навеждат главици.

Утринната роса върху прасковите и кайсиите – е изпълнена с медена сладост, свежест,благодат и чистота.Върху стената – сенки от разцъфналата слива – канят спомени от младостта.

За пръв път видях морето. Небесносиня, блестяща шир – извая десетки, преплитащи танците сията. Щъркел прелетя успоредно и ме поздрави в утринта.Малко гларусче, новородено –оставибяла диря в безкрая. Всеки живот е значим –от атома до вечността. Блестящо море, бяло от слънце – искри на светлината. Докъдето поглед стига – величие и мистични тайни –докоснат с пръсти моята душа. Магия и прелестна синя шир –даряват вървежа побрега с очарование, младост и сила.Когато гледаш морето, си мислиш какво богатство притежава земята, колко е синя, пъстра, изпълнена с многообразен живот – извор на красота. Не можем да търсим живот на Марс, започващ еволюцията си от бактерии, а да не опазим богатството на същата тази, дарена ни, за да я обогатяваме земя.

Утринта е като молитва на птица – светла, слънчева, колко много борчета са събрали длани, отправяйки своите своите желания към бликналите небеса! Безкрайността сега е толкова ниско, слязла на земята.

Както морето е самотно без вълните, така и безграничността и формата – преливат едно в друго и раждат безкрайните светове – бели като стебло на бреза. Будност или сън, минало и бъдеще или безвремие, пронизани от лъчите на всепроникващата Светлина – едно сме с галактики, звезди, планети – река на нежното творение, разлята във висините – от стръкчето трева до цялата вселена, обвита в балдахините на вечността. Падение, възторг –двойствените потоци се сливат в безбрежен океан блаженство, в единно Същество, в извори на радостта.

Аз съм ти и ти си аз и погълнати едно в друго – телата ни сияят, в неизменния екстаз и в трепета на самоподдъжащия се покой, на вечно подновяващата се вода, която винаги остава чиста, под прозрачността си съхранила – потоци на свещена светлина, водопадите на чистотата и невинността.

Нека синигерите и пеперудите – вървят с мен по пътя – за тях пътеките по продължение на планината или Млечния път в небето са на един полет разстояние – те са толкова близо до звездите, слънцето, луната, моята мечтана висина.

И нека сърцето ми почувства трепета на вечността испаси завинаги и музиката, и поезията в душата, младите лета –открило ключа към щастието, неизменната и свята свобода. Изгубено в безсъзнателност, която разширява завинаги съзнанието.Оттатък смъртното лице, на хоризонта, където корабът ни стига най-дълбоките води на вечността и аз съм огромния, космическия океан на радостта, Духа и съвършенството, в който плува лодката на мойта форма – достигнала безкрайността.

Прегръщам цялата вселена, която се съдържа в мен. И всичко цветята, долините се разтопяват в светлината на пространството, което прониква и моята душа.Радост отвъд думи, блаженство, волна синева блести оттатък.В капчиците от индигова роса – виолетките, събрани в букет се усмихват.Сърцето ми бие –хризантема, със сватбена рокля, самотна на пътя. Върху нея, пеперуда бяла помахва с криле – канеща в душата рая, вечността.

*

Звездите падат като мъгли в морето. Над главата ми – безброй чайки, огромни ята – новородени и величествени екземпляри, събрани в една длан – танцувайки – се вливат в общата симфония на младостта. Поздравяват ме, приветстват нежния ден с танците, откраднати от морските вълни и музиката, плиснала над бреговете от цигулките на радостта.Росата е алена от божури и отразява звездната дъга. Великолепно е сърцето на този, който мисли: „Животът си струва”, нали той вижда в душата на непресъхващата светлина?!Перуники – огромни редове и лехи – разпръсват живителен аромат. Диви ружи, висящи, с пъстри поли –се усмихват на слънцето и утринта.И саксии от прегърнали се борчета, израснали от един корен – възвръщат спомена за любовта.

Птиче, пъстрокрило, се спира до мен – дава ми знак – да се радвам със свободно сърце на цветята, обвити в златно-синята, искряща изгревна мъгла. Всичко е пропито с дъх на море, дори тревата. Ружисе накланят до главата ми и ухаят. Пеят скорците – слели гласовете си с песнопойните птици. Пеперуди – сякаш отронен цвят от божур – се сливат с венчетата от цветове, кръжат, наслаждават се на морския въздух и свежата зора. Зелени иглолистни дръвчета, изпъстрени със сладки шишарки-камбани и огромни розови цветове – изпъстрят пропитата от музика гора. Диви сливи, накичени с диадеми от калинки, потънали на гнезда между сладките плодове – с шепи разливат светлина.И цветни градини – ароматни, пуснали млади филизи и деца-зокуми – пръскат радост и хубост чрез огромни, благоуханни съцветия, изплитайки слънца от светлина. Рибарски мрежи, хванали цветове, вместо риба –пълни с нежност, натежали от пъпки и цвят – разтварят пазвите на огнена, незабравима красота.

Природата е вечна, тя не е живот и смърт – те съществуват само за ограничената форма, в която без начало и край – тя живее – брилянтна във вътъка на златната си, огнена сърцевина. Ако избягваме формите или се прилепваме към тях –изгубваме от очи просветлението. Щом търсим свободата външно –възникват раждането и смъртта, засенчвайки безкрайното блаженство и млада свобода.

Заглеждайки се внимателно в уханните кремове, в бялата им чистота – цветът остава по лицето ми.Мистичната мъгла – разпръсва алени лъчи, откъснати от сърцето на звездите, смеещи се като деца. Денят в душата ми е слънчев и безгрешен. Аз търся просветление в ослепителната светлина. И в пространството на абсолютното мълчание – се раждат звуци, хвойневи и цъфнали шипкови храсти, аромати, облаци и разговаряйки с благоухания – розите окъпват залеза в златни лъчи и после – потъват в океана, загубили очертания, преобразили се в чиста вода.

Нека с теб, мое сърце, моя душа – захвърлим настрана дрехата на ограниченията на тялото и ума, да се освободим от възникване и изчезване. И щом се въздържаме от действия, мисли, чувства, в които живеят раждането и смъртта –да бликнесъстрадание към всички същества. Без да изключваме или желаем нещо, да се вкопчваме в него, нито да проектираме ограничени мисли, тревоги и вина. Близо до сърцето на просветлението – безсмъртието и безкрайността – ликуват в пролетната здрачина.

И аз разпръсвам воалите в мисълта си и всичко танцува в сияние прекрасно танц на вечността. Всепроникващо блаженство, като слънчеви лъчи попива в кожата ми. Аз съм частица от извора на щастие и отново се вливам в него, попитвайки от вечната роса на сладостта. Живеейки в потоци на свещена радост, защо търся радостта?В океан от разум притихва цялото творение и вълните- форми, се разтварят в него, реката се влива в океана и навлизам в глъбината, в свойта същност обвита в слава, в бяла светлина.Изчезват тези сенки-облаци и бистро, небето на Духа, на вечността сияе. Аз съм слънцето и всеки негов малък лъч, стопен в хоризонта на свещената далечина;Море от нежност и детелината на щастие в ръката на отделното творение.Дълбоко блаженство и вечно нова радост – напъпват в неизчерпаемото творчество, в пъпката зелена на цялата земя. Незаменимо щастие – разтваря своите крила.Моите мисли и чувства, далеч от бурята – разцъфват и стъпка по стъпка – алената планина изпълва се с рози. Звук на вода. Очите ми се веселят – навсякъде подаръци от рая –донася  цветето, разлистено в благословената зора.

 

*

Ято гларусиразговаря с мен, белите птици прошепват: „Обичам, обичам, обичам!“. Между тях – лястовици и песнопойки –сгушват малките си грижливо, под своите крила. Общуването с природата  е безценно.Пролетният вятър – разнася моята нежна песен. Мечтите, изгрели по пътя ми – отново политат нависоко, с белите ветрове – достигнали олтарите на звездни небеса.Върху златисто-жълтите рози – бръмбар изпълнява своята майска симфония, потънала в мекия глас на пролетниязефир, пробудила утринта. Ах, тези поля в паметта ми! Дълга беседа с птиците – връща поезията в сърцата на хризантемите и перуниките, огрели цялата ограда със сияйните си лица.Вечер, морето се изпълва с белота – чайките си устройват бал, искрящ от светлините на изящно танго, валс и буйни танци, бликнали от сърцето на ярко сини небеса, после полягат върху водата, за да си починат, общуват помежду си на непознат език, сгушени една в друга, в целувката на вечерта. Величествени, тържествени, като лебеди, прегърнали морската самота, за да разцъфнат лотоси и в слънцето прекрасно – да се разлисти блага топлота.

Децата се разхождат с пони, което прилича на герой от приказка – кротко, сговорчиво, с пъстра украса, радващо се на детските усмивки и прегръдките на топлия вятър – плиснал в гривите и нозете му, препускащи през брега. Морето набраздява синевата и безброй светлини, огрели влюбената ми душа.

Ирисите разцъфват. От небето вали радост, а пътят, изпълнен с диви карамфили, в дълбоката си същност е такъв, какъвто е – без ограничени качества и мерки, без брегове – огрян от слънцето на безпределна свобода. Тъй като милиардите неща са без граници като природа – няма пробудени, обикновени същества, раждане и смърт. А преживяването на себе си, чрез безбройните неща, е просветление и райска красота.

Както славеят, след дълго търсене, най- после открива розата, така и очите ми, окъпани от майския дъжд – съзират само чистота. Когато виждаме форми, се захващаме в тялото и ума. Да съзерцаваме света директно – не като съществата и техните отражения в огледалото, луната и нейните сенки във водата. А всичко като едно цяло – ангелска и свята длан, събрала Любовта.

Ела приятелю, хвани ме за ръце и отведи ме някъде далеч оттук! Застани с мен върху скалите бели, където ще прозрем зад облаците и заблудите, бурите, светкавиците под нозете си –вкуса на свободата и ще блаженстваме отвъд воалите на горест, тъмнина!

Красотата на любовта ми, се излъчва като ухание от цветята пролетни, сърцето ми запява.Ти си навсякъде в милувките на вятъра, в косите на житата, в благоуханните градини с юлски птици, в шепотите на листата и в гласа на славея – разлял душата си на роза в алеите, покрити с роса. Очите ти се сливат с небесата, а целувките ти със сладкия нектар на пеперудите, събран от най-отбрани и прекрасни цветове от всички краища на плодородната земя.Аз имам власт над себе си, сладнее в мен уханието звездно на морето, лятото. А Любовта мипокрива дланите на цялата вселена и се отразява в красивата луна.

 

*

Песнопойка се спира, завърта се в кръг около мен, нашепва ми тайни.Ято врабчета прелита и всички чуруликат, захласнати в морето – като чаровен, детски оркестър, залял света.Бели сестрици мои, гларуси, колко е хубаво небето, изпълнено с белоснежни птици – като възкресение и сватба със светлината!Вие сте невести на слънцето, брошки в звездния купол, украсен с ярка, огромна луна! Чучулига прославя утрото. Крилете на пеперудите – облъхват въздуха с прекрасни аромати. В капките роса се отразява майската дъга, синевата, контурите на дръвчетата, потънали в оазиси от зелена приказка, в елмазите на млечнобялата мъгла.През стръмния планински път – единствените пътници са сини и лилави теменужки. Бачково и „Клувията“ – приличат на планина от теменуги – обвили всеки хълм и бреговете речни, тази дъхаща на сладост, топла, майчина земя. Сърцето ми спира от възхитителната гледка – оставила перли на обич в дланта ми, погалила в мислите – твоята ръка.

Двойка лястовици се издига високо над облаците и една, която ги следва,с крилете – очертава сърце, родено във вечността. Влюбени, те са искали да ми кажат, че животът е стремеж към небесата, както сокът на дърветата – храни листата, плодовете и пъпките, които като капчици, отразили багрите на земята – висят върху зелените обички на дърветата, ухаещи на пролетни цветя.Всяко дръвче – изпуска ухания, които се сливат в река от аромати – завладяла въздуха на вечерта. Разпукалата се пъпка на зората – като запалена свещ, позлатена корона на стройна, бяла бреза – през тази утрин – е знак съдбовен за красотата и вълшебството на света, за да се усмихна и да повярвам в мечтите, чудесата –като рубини скъпоценни, подарени от великата съдба!

Срещата ми с морето е усещане за свобода и безсмъртен живот. Може би преди смъртта, всеки мечтае да се затича срещу морето и да го прегърне, да прелее в него радостта си – избухнала като вулкан, сълзи от щастие, събрани в цветето на любовта.

И както вишните си подават ръце-клони, така нашите гласове и аромати – се сливат с тези на хора, животни, растения и от всяка пъпка – се раждат различни, прекрасни цветя. Те светят в тъмнината и разтворили устните си, за да целунат всеки като близък приятел, късче от една и съща светлина – премахват всички прегради и стени по пътя, превръщат в прах негативизма с разума си и великолепната си красота.

Ние сме безбройните неща и оригиналната природа –независими от минало и бъдеще ивсичко в нас е безбрежността на вечността. Да се върнем към това, което сме по природа – глас от вечността.

Луната и цялото небе са отразени в росата на тревата, дори в една дъждовна капка.Вечността оглежда се във формата, събрала всичките лъчи на радостта. Просветлението не ни разделя, както луната не се разтваря във водата.Всяка мисъл има необятността на капката роса и осъзнава безграничността на тази златна лунната светлина в бездънните, велики небеса.

През милиарди форми съм обичала все теб, излят в различни силуети, образи и чувства. Венец от розиптиците поднасят на нозете ти, а на сърцето ти неземно, аз дарявамбукет от песни и романтична, предана луна. Ти сияеш във вечността, като звезда, облечена в съвършенство, разпръсваща лъчите си в цялостта. Всички ручеи на обичта сродяват се и вливат се в една река. И в пазвите на кроткото море се съединяват в безсмъртие безбрежно,в съюз на битието, в Блаженство, необятна хубост, в острова на блаженството, разпростряло свойта светлина. И неизменна във вечността и вечно свежа във формата, любовтатъй древна, легендарна, съкровена, нежна, изпълнена с възторг се обновява и достига замъците на милиард слънца. Нестихваща, безспирна реката на вечното блаженство като кръв потича в тялото и непреходна и нетленна огрявапаметната тишина. Всички песни и поеми, танци и картини, копнежи и мечти, екстази и блаженство от всички краища и временасъбират се в океана от любов на твоето сърце дърво великолепно на Живота, с корони, осияни от безсмъртна светлина.

 

*

Чайки и гларуси се разминават, танцуват и пеят и телата им – огрени от залязващото слънце – ослепително блестят – като делфините в океана, които сякаш перли, накацали по бреговете – нижат огърлиците на нежните утра.Върху младото лице на утринта – изгрява разцъфнал цвят, детелини, чиято роса пада в шепата ми и оставя слънчев лъч, пронизал сякаш – тялото на бялата бреза.Цветята като че ли пътуват върху короната на слънцето – алена, оключена със сини оттенъци,изплетена от странници пеперуди и птици, които достигат жаравата на дома – привлечени от висините на някаква ангелската топлота.

Море, ти сигурно знаеш тайните на всеки човек, чуваш всяка мисъл и откликваш с вълненията на прибоя. Но моля те, отнеси със себе си само мислите от сърцата на влюбените, благоухаещи като азалия през пролетта!Чайка и сърце на влюбен – припяват в единство.Корабчетата донасят вълнението на морето, а в моята душа – като опали валят звездите, оставяйкипо една мечта. Приливи и отливи –разнасят бялата дантелена пяна от сапфиритена непозната красота. Зелени топли вълни – безкрай прегръдки и мирис на мама – загръщат мига.

В слънчевите поля – летят безброй пеперуди, учудвайки се на красотата на това пътешествие – като набъбнали пъпки, отразили райската дъга. Колко дълга е тази пролетна привечер, която сякаш първия ден от годината – обещава хиляди надежди и пръстени от звездни сияния, уловили всяка мечта!Неочаквана млечно-сребърна мъгла – обвива планините. Цялата борова гора е бяла, пронизана от мистична светлина, разпръсваща тъмнината и превръщаща в деннощта. Какво е тя? Пространство, достигащо за един миг до другия край на вселената. Вибриращи атоми, танцуващи в омаята вълшебна на прекрасна музика от извора на вечността.

Океанът няма форма, той е безкраен, без ограничени качества и характеристики.Светът се разгръща отвъд условията, зависимостта. Останалите създания ни изглеждат като форми, но те са безкрайни в основата си – сякаш птици, кацнали в короната на светостта. Фундаменталната гл.т не е нито низка, нито възвишена, нито наша, нито на другите.Безкрайното е извън знанията и схващанията на нашето съзнание и ний го съзерцаваме като птички – учудени, разтворили крилцата си, устремени към златистата, прозрачно- зелена, млада светлина.Природата на ума е постоянна, безсмъртна. Няма място, което да не може да бъде достигнато от просветлената душа.Дълбоко в недрата на чистата земякипи изначален мир, безкрай и се раждат кълнове на нови цветове, нова зора. Душите ни се къпят в ласките на слънцето.Звездите като пръсти на ръка, са прикрепени към небето. А майката-земя събира в корените си цветята и дърветата, тревата, хълмовете и ги вплита в хармония, в равноденствие и ритъм на покой и мяра, на прекрасна чистота. Душите разцъфтяват близки, като с брат и сестра, окъпани в морето на живота, разединени, но и свързани със златни нишкина любов и топлота. Ръмят пера на бели гълъби и късчета луна, криле на пеперуди.И като незнаен пътник, дошъл, за да превърне този свят в музика и песен избухваш в дъха на лятото със словото си-светлина.И благодарение на твоя духчовекът, паднал, за да извиси душата си, досам звездите ликува обединен в този свят, пречистен, съзерцаващ недокоснато единство, живеещ в мига. И лумва в душата танцът на екстаза.Въстанал срещу тлението, уловил в шепите на светлината небето и безкрайността.

Как да изразят очите и сърцето, цялата любов, потрепваща в тях като в стебла от брезови горици, влюбени в благоуханен вятър, преминаващ през нежните им, женствени тела? Нали си хубост непреходна и лястовица бяла, която в планините е оставила нетленна и безсмъртна, Божествена следа.

 

*

Бледорозовият тен на слънчевия залез ме погълна. Петна от слънце върху скалите, огрели километри скални ивици, на гъсти корони – потъват в канелената тишина. Върху тях са накацали слънчеви птици – огромни ята от чайки, хванати за ръка. Заедно, оцелели в съпротивата на живота и в шоколадовия тен на утрото – възпяващи тънките клончета, с пъпки-светлина.

Очите ми не могат да отдъхнат от съзерцаването на звездите. Облаци от звездни купове, окъпани в цветната феерия – не дават покой на душата ми – сякаш с алени крилца са се закрепили върху съзвездия- брезички, които трептят и проблясват със звездици-листа.Врабче с мокри крачета – пръска косата ми със свежи морски струи и бърза да похапне от сладките лакомства, паднали върху пясъка на кея и прозрачните сенки на бриза.Тъй мили, майчински, скъпи като живота –миговете донасят първата любов на пролетта –пеперудите, които изпълняват валс, носени от вятъра на нежността.Срещнали бели, оранжеви и сини криле, сливащи се като неръкотворни ангели, които връщат с радостта си всички пропуснати вълшебства на радостта. Разноцветни мечти се целуват под хвърчилото на пъстрата дъга.

Море, нека да попеем заедно и да забравим дребните неща, да подсладим живота със свобода! И отровата на низкото, потъвайки в забрава – да се отмие от очите ни и с крясъци магически на гларусите – да възкресим живота в Божествената му наслада и да изгрее миг, като избухване на песен – изтънчено прекрасен, женствен – знак, оставен от вълшебна длан, изваяна в светлина! Да бъдем заедно в бели дрехи, ръка в ръка, потапяйки нозете във водата, единствени на кея – аз и ти – две прелестни цигулки на победилия смъртта живот – изгрял в райските градини, прегърнал радостта.

Както липата, окъпана, пречистена от зимни сънища –прекрасна, изпъстрена със златни обици от птици, пронизани от слънце – изведнъж пробужда своите благоухания –като мълния, копнея да се събуди в душата –мисълта за просветлението – повикът за вечна младост и безсмъртни небеса.

Мисълта за свободата, за безкрайната природа има много имена, дадени от формите, но всички те се са свързани с една перфектна вечност, без граници, огряна от космическото съвършенство, пълнота.В света на раждане и смърт, тя се нарича мисъл за просветление. А когато се изтрие ограничената представа за себе си – идеята за име и печалба не възниква, остава единствено насладата от вечното блаженство, събрало струите на радостта.

Хора с ограничени възгледи, падат в ямата на славата и ползата, печалбата и напускат просветления и безграничен живот. Но кажи ми, о, земя – с какво може да бъде заменено това да си цялата вселена, извора на светлината, великолепна чистота?

Само месецът грее в безграничното небе. Като храм, чиято камбана възвестява живота. Тънкият аромат на цъфнал цвят – остава и след смъртта. Денят е съвършен, пронизан от сиянията слънчеви, искрящи в прозрачното, преливащо от цветовете бели – езеро, сгушено в корони на върба.

Луната блести като черупка на рапан, на бисерна мида – застинала сякаш усмивка. Безброй звезди- детелини – ограждат синята река. Лунните потоци текат и оставят след себе си златиста светлина.

Върху клепачите на времето пада росата слънчева на неизменна свобода. Величие, възторг и неизмерима сила, мощ, струи любими, от твоите ръце.Сърцето ти събира в едно древно и ново, легендарно и обикновено;младостподобно розовите прасковени клони, които цъфтят на изгрев слънце и мъдрост, древна като тези планини плаващи в топлото море на пролетта.

И сякаш майка, която е притиснала децата си в своите прегръдки, обятията на природатани сгушват в един букет от прелестни цветя.

Белите облаци на мъглата се стапят във вишневия цвят. Белотата се смесва с ухания. Планините споделят с мистичната си хубост – любовта.

Фонтан на радост блика и блести, вечността ни освещава и пречиства. С бистрите като сълза очи виждаме красив и обновенсвета. Природата безсмъртна, неизменна майка покълва живот подир живот. И никой не може да отнеме от детето, от паметта му спомена за тази първа майчинска прегръдка,вълшебната сребриста нишка, която свързва живота му с топлотата на неизменната, първичната любов, невинността.Под черешовите дръвчета – всички сезони минават през моето сърце.Цветята изплитат пътища, така учудващо млади, сякаш от тази земя е изчезнала смъртта.Облаци от вишнев цвят, като огромни бели камбани –обкичват храма на гората.

И музика неземна заплита в танц вълните. А силата на светлината, неведома и тайна остава да тупти в мойта гръд, чак до смъртта.Ручеите бликат жизнерадостно. Всички птици, погълнати от нежния екстаз на любовта се смеят. От очите на земята – капят топли сълзи, стопили всяка тлен, пристрастията на плътта.Вечерната камбана е призив да се простя със залеза и деня. Цветовете на азалията – падат в тишината. Водата е като съкровище, събрало всички перли на света.

 

*

Лилии, нежен синчец и малки, розови цветя – украсяват росата. За този, който вярва в чудеса – дърветата растат неусетно, като деца. Дават щедър, сладък плод и цялата земя е покрита с люляков цвят и дантели блестяща роса. Луната, окъпана в своята слава, пътува. И през целия ден, играта на слънцето – ражда милиард причудливи форми, картини, изтъкани от полярни сияния и рубинена светлина;танцуващи птици, зарадвани от вълшебството на непознатата небесна красота.

Ята от лястовици се движат, рисуват геометрични фигури и в правите редици на живота – се раздават докрай в радостта си, напълнени с разум от Божествена ръка – талантливи актьори на сцената на морето, в любовни отблясъци – нежно усмихващи се на облаците, които очертават бели гларуси и свята самота.Повярвайте ми, вълни от бели дантели, гонейки се до брега като в романтична любовна игра – моят любим е най-красивия във всички вселени! А сърцето му единствено на таз земя е напоено с благоуханна пролетна лоза.

Далматинец се вглежда в морето в захлас. Попитах го какво прави, а той ми отвърна с поглед: „Рисувам море и се любя със сърцето му”. Размишлява в изящен унес. Сякаш за миг душата му отрова чувство на разбиращо, интелигентно Божие подобие – затаило дъх пред бляскавата, непреходна красота.

Сърцето ми почива, когато птиците замлъкнат. Техните викове са знак за божествен екстаз и хубост, от която аз – дете на поезията, под моята звезда, растяща от лунната светлина – съзерцавам света с възхищение и самотата си отива завинаги, а всичко заблестява – съвършено, непритежавано, изпълнено с мистична и сърдечна топлота.

Лист по лист – падат листата на виолетките и като разцъфтели пъпки върху тюркоазените от разлялото се небе поля – донасят свежест, младост, обличат битието, глъбините на душата, синьото сърце на безсмъртния живот и радостта.

Каква ли тайна крият моето сърце и ум, понеже не съм ни пленница, ни роб примирен на святата природа, а възсъздавам този свят по образ и подобие на вечността?! Нима резерватите на чистата и девствена природа не са в моето съзнание, което като една велика сила, бореща се за лице в живота – опазва в кораба на светлината – непокътнато безсмъртието и в пътя си Божествен, чрез мистичните проблясъци – разбира себе си, за да закопнее завинаги да спре мигът?!

И на златните везни на майката-природа, космическата, творческа, неръкотворна сила, се преплита със самосъзнанието, претворяването на вселената, безкрай и форма – като криле на птица, в своя път – извайват творческата същност на човека, с която постига лична и глобална вселенска свобода.

Идеята за просветление, е съзнанието за влизане в царството на просветлената природа.Ако отразим върху оригиналния ум, мисълта за печалба, полза – ограничаваме себе си, подменяме непреходната си същност с временна наслада, несъвършена красота. Нима тази мисъл ще доведе до минаване през портата на нероденото и неумиращото, до екстазите на вечността? Ограниченият мисли за алчност, име и слава, но в интимните пейзажи на света, дори прекрасното се губи и остава онзи дъх на истината, който в празничния ден – долита с първите магически красиви птици и с пролетта. А мъдрият – дори не се привързва към просветлението, няма ограничени представи за него, тече като река през този свят – възродила се тъй близо до рождената земя. Как може цялостният, перфектният, да се вкопчи в разделения свят на форми и вина?Пробуденият вижда непостоянството на нещата въввселената и таланта, непрероден в „аз“ и собственост, скрит в святата сърцевина. Всяка мисъл ни води към свобода или заробване. А Любовта ти разчупва всичките окови, изтрива белезите на тъга. Животът ми расте в твоята утроба, завинаги облъхнат с майчина прегръдка и благословията на съвършенството, безкрайността.

Очите ни се срещат и като лодки, разлюлени от морския прибой ръцете ни тъй трепетно погалват разцъфналите утринни цветя. Думите потъват в изгрева. Светулките на моето сърце огряват пътя на надеждата, прелитат в благословената зора. Това са искали очите ти вълшебни да ми кажат – да не изгубвам най-ярката звезда на вярата, надеждата и Любовта.

Песните ти плават в душата ми. И върху бистрата река, върху двата бряга на сърцето ми израстват орхидеи, ангелски цветя. Всичко живо, с озарени, пламенниочи прославя слънцето и небесата погледа повдигнало към някакви далечни и небесни светове, към ярката луна.Танцуват планините, сладка дълбина пронизва космоса. Хълмовете като рози разцъфтяват на високото и пада цвят, тъй топъл сякаш музика, вечно цъфтящ и непопарен нивга от слана.

Прозорец е сърцето ми и аз се взирам с очи тъй жадни и добри, и верни към сърцето на света. И виждам морето на великите неща. В което ти си перла във вечността.

 

*

Да съхраним мига с радост – ято гларуси, политнали в страстно, прелестно танго минават – нека шепнем в мисълта си само нежни, сладки думи и неща.Утрин край морето, залезът разпалва. Гларусът долита и ми открива завесата на морския, бял, лунен изгрев, сякаш нает от моята природа, за да покаже красотата на това дъхаво, пясъчно утро, носещо в длани подаръци-чудеса. Лястовици кръжат около мен и слънцето рано сутрин, скачат по вълните на къдравото море, потапят се в топлия въздух и с черно-белите си одежди – блестят, викайки ме към лъчите от светлина. Сякаш ми казват, че богат е този, който успее да види хубостта и мъдростта на морето,подготвят ме за полет в някакви лъчисти небеса.

Облаци от тишина – обгръщат звездите. Морето тази вечер е великолепно, жълто-розово от светлина. Нека почувстваме с теб южняка в косите си, полъха на радостта и тази изпълнена с достойнство и безгрижие, пленителна и нежна свобода. Да премахнем представите за себе си и за света, да паднат всички прегради, граници. Мъглата от съзвездия,в миг да се устреми към приказната и природната любов, понеже всичко жадува своя корен и се връща към безсмъртен извор, бликнал в извечната, непоклатимата земя.

Когато мисълта рисува понятието, представата за себе си – да наблюдаваме с теб тихо, има ли реалноплатно, върху което да се роди нещо ограничено в безкрайната природа – вътре и извън тялото ни?!Или през цялото време, без да го осъзнаваме, сме блаженство и свобода?

Нека звездите дойдат при нас, за да си починат в косите ни. И нека на границата между живота и смъртта, доброто и злото – нарисуваме една земя на блага, свята тишина. В която щурците пеят, алястовиците, приятели на моето сърце – кръжат, почиват с разперени криле между цветята и се радват на звездите, вечерта.

Блещукат телата на канарите и синявиците. Пъстри сякаш дъгата – изгряла в ярко синьото небе, паднала върху малките им телца. Няма път помежду ни. Разлиства се зора на състрадание, тишината на града е пропита с мирис на цветя, плаващи по вълните на свежата река.Отначало до край всичко е без граници – умът и мисълта текат подобно океан, в който вливат се тъй чисти водопадите, потекли от дървото на Живота, от райската земя. Мислите идват и си отиват, а хората, които не познават оригиналния си ум – се закрепват за тях, извайват пристрастия,несвободни от ограничените неща.Привързваме се към раждане и смърт, там, където те не съществуват – във вечността, в която сме изваяни и нарисувани – всички творения на живота, всички същества.

Светлината блести по повърхността на водата. Мощ и сила тайнствена поражда приливи и отливи и вдъхва музика и танци в движението на ятата чайки валс, вълшебен, лек, играещ с тази бяла пяна, на залез слънце под погледа на светлооката луна. А ти, със сияйни стъпки в танго се спущаш с тишината на сърцето ми. И красив и романтичен, като месеца през лятна нощ диханието ти залива градините с благоухания и нежна светлина. Ти извиси сърцето ми, от ямата на този свят издигна го до приказна, небесна висина. Ти напои, тъй грациозни розите на моята душа с щастие и извори на радостта. В миговете на блаженство ти събра в дланите ми диаманти-красота и в наниза на любовта навеки вписа мойто име, украси го с достойнство далеч от мирската, преходна суета. Ти ме приюти в дома и топлото гнездо на обичта си, за да не тропам никога на чужди порти, от които лъха студ, отчуждение и самота. Ти ми раздаде цялото богатство, без да се щадиш от дъгата приказна, възторжена на мислите и от вълшебното ти, ангелско сърце – остави скришом тайните на най-щастливите, безсмъртните деца. И ти опази копнежа и мечтата, любовта и нежните и свети ласки на блаженство, танците прекрасни на младата, непохабена в тлен душа.

Бели гълъби потръпват в клоните, в гнездата си и дъжд пороен от твоите целувки в миг залива очите, устните, ръцете ми и синия воал на моето сърце, облечено в радостта. И този полет свят на лястовичите ята потрепва под клепачите ми като спомен подарък от мечтите на звезда.

 

*

В сребърния дъжд, брилянтните орхидеи, погалени от слънчев лъч – ухаят вълшебно.Парфюмът на чучулига – облъхва всички небеса. Пеперудите го отнасят върху пяната от цветя.Въженият мост помни нашата поезия и песни, сякаш през хиляди животи, сърцата ни са събирали полъха на младостта.Гларус и чайка – потапят крачетата си в морето от двете ми страни.Аз се къпя с тях и очите ми сияят от това приятелство, а крилете им разнасят ухание на песен – безгрижни пленници на щастието, детството и младостта.Небето, изпълнено със запалени летящи фенери, балони на желанията –блести, сякаш дъжд от падащи метеори. Романтично лято, закръглено от приказки и песни, разказани от гларуси –като магическо кълбо поражда вълшебни спомени, разцъфнали в спонтанността.Гласът на белите лебеди, съчетан с танците – разнася дъх на юношество. Вгледани в светлината – душите им ликуват в радостта.Корони от цъфтящите череши между двата бряга, отразени в преминаваща река – това е битието ми- представа, което в този миг покълва като малко късче от мойта свобода.Между две мисли – птиците политат в небесата, цветето цъфти, а земята вдишвайки и издишвайки – съзерцава собствената си красота.Аз вървя и след мен пристъпват всички пролети, лета. Ти си част от мен, а аз – от цялата вселена. Езерото, скрито в своята черупка – прелива от вълните сини на приближаващата свобода.Нека заедно политнем, за да видим истинските птици в този великолепен свят. Където може да пееш, притихнал без глас, цветето да цъфти безшумно, без видима красота, но вътре, в себе си;Да вървим по земята, без да оставяме следа, ненамесвайки се в света и потопени в бездействието – да почувстваме екстаза на вечната река.

През цъфтежите на първата пролет – моите мечти се раждат отново. В освободената от граници земя. Децата живеят като безсмъртни, далеч от бремето на възрастните, осъзнавайки играта на живота и танцувайки в ритъма на природата, без да очакват нещо повече от самия живот – като това ято бели гълъби, което върху покрива – съзерцава в покой, далеч от огледалото на човека – света. Някъде дълбоко, в интимните пейзажи на душата – се чувства неудържимото движение на неоткрито щастие, далеч от „доброто“, което се променя и угасва в дланите ни като звезда. Във всяка душа някакво живо Слово, сила, безсмъртие – живее, гори в нас, свети като свещ, чиито пламък – осветява дните и при нас долита, през хиляди години и съзвездия – неизтляваща и свята вечността. Да отсечем ограничените разбирания и да не бъдем обвързани с думи.Тялото и умът трябва да са спокойни, за да не създават пречки по пътя към безкрая и дома.Ум, който нито се захваща, нито отхвърля е ум, независим от име и печалба. Вечността не се постига за слава, полза, лична изгода, а само в името на просветлението – за да докоснем извора на вечна свобода и да усетим как вятърът, развявайки косите ни – ни милва, не оставяйки следа.

Разплела свойте плитки вечерта настъпва руса, преливаща от багри, пълна със звезди и като дете се втурва диво тази бяла, огнена луна. Всяка частица от света се ражда с послание за обич и за свобода. Дъждът барабани по венчелистчетата на ярко обагрените ружи, нарциси, жасмини и по клончетата млади, разцъфтели на черешата, приютила славеите през нощта.Лятната, зелена, юношески свежа, пламенна трева – остава в моите мечти, огряващи красивия и звезден залез на вечерта. Аз гледам дълго градините със цветя, гладкото, прозрачно езеро и сякаш поглеждам в очите на Бог.Щурците свирят, душата ми танцува в песента на нежните жита. Реката мие бреговете, изпъстрени със цветя. Взирам се в очите на земята, хващам ръцете изящни на звездите и прегръщам в обятия и долините, и дърветата и галя с музиката на сърцето топлите, усмихнати полянки жълта млечка, изпъстрени с макове, синчец и слънчогледи, със сияйните звезди, които падат на земята, с раждането на една мечта. Твоето лице е като тази утринна зора разсъмва любовта и свободата на младата небесна шир и възкресява радостта. Нозете ти докосват всяко цвете. Щедростта и обичта ти разлива в морето пяната елмазена на залезната светлина. И в кораба, прекрасен, бял на рая си оставил своето сърце и милостта ти да изгрява във всичко, в пътешествието на душите към острови блажени, към райските оазиси, в които никне само красота. В пролетните, пъстрите градини – щурците пеят, а луната, затворена,вълшебна между клоните – свети като свещ, огрявайки тържествената, празничната литургия, изваяна от гласовебезброй и сладка самота. Черешите узрели падат в ръцете ми. Аз пея за младостта с незамлъкващите огнени авлиги. Нали ти премахна бремената от сърцето и дари му любовта?!

 

*

Бял гларус, възхитен от чистотата на утринното море – кръжи в кръг около час, освещавайки водата и щом се приближи до мен – потапя крачета, погалва вълните, обърнат към слънцето – като неръкотворно бижу – стараейки се да не пропусне вълшебните мигове на живота и радостта. Очите му си говорят с моето сърце, а пъпките на цветята, проблясващи като разтворени пеперуди, които съзерцават учудено света, са набъбнали от пастелни краски. В ранната утрин – подарък от душата на морето за моята душа. В свещената литургия на гларусите, хората стоят отстрани сякаш поклонници и се възхищават, коленичат пред могъществото на магическата красота. Изопват сърцата си като струни на китара и запяват, в един акордс радостта.Гларусите си разговарят с отчетливи крясъци. Когато се разминават – извиват главици един към друг и се поздравяват, благославяйки деня. Морето открива своите тайни и привлича учудените погледи на минувачите със свещените ритуали на чистотата, подготвяйки водата за олтара на пречистването и любовта. Великолепна и мистична красота!В едно поле на светлината – растем аз, жълтите рози, сърцето на зората, птичките, които обещават лято и младите елови горички, пълни с музика и дъх на юли, пропит с топлина.

Състрадание и съчувствие като полъх и тръпка преминават през душата ми – нито заради другите, нито заради себе си, но понеже това е същността на просветлената природа, нейната сърцевина. Както майките на хората и животните страдат за потомството си и се грижат, без да търсят печалба, така и просветлените милеят за съзнателните същества.Състраданието е основата на вселената, вътъка на чистотата и невинността.

Аз живея в това пространство между розите, далеч от празния ек на света. Моята любов е щастие без край – като тази песен на славея, която сбъдва своята мечта, потопена в извора от светлина. И нека в нежната и безусловна обич и даряваща ни всичко слава – с теб не се стремим към вечността, безкрая – нито за име и изгода, нито, за да постигнем чудотворни, магически неща.А единствено в името на просветлената природа – за да живеем в светлината, усетили безкрайно свежите и обновяващите се потоци на вътрешна, безсмъртна и непоклатима свобода.

Да съберем лъчите слънчеви и струите вода в един единствен източник, изваял пълнотата. И нека в този миг умра в потока на реката – така бистър, чист, отнесъл на душата застоялата вода. Под короните на цъфналите дървета, живеещи през дългите години на юношеството и младостта, в моето сърце – да бликне извор, жив и напоен с Божественото, с нектар безсмъртен, с виното на сладостта. В молитвата ми, нека птиците и ангелите нежни – опазят радостта. Само свободен от страсти, далеч от тъгата – човек чува звука на водата, без страдание, прегръдката на любовта.

Аз изпращам своето сърце на слънцето, то на цветята, те на сърните и елените, на тревата. И цялата земя започва да ухае на парфюма на моето сърце – отвъд пределите на планините, хоризонта и брега, там, дето пътят ме извайва в съвършенство – разпиляно в атомите светлина.

Ти стоиш в сърцевината на всяко цвете, близо до душите, твойто слово препълва чашата на любовта и красота, втъкана в цялата природапозлатена, нарисувана от вечността. И вървиш по пътя бял с всеки, пристъпвайки до него, ти чрез обичта към всички същества влизаш в сърцата и издигаш дом в замъка на мойте чувства чрез радостта, която осезавам при допира с всичко на света.

Птиците гледат в очите на цветята, луната ги пази. Обожавам тишината, като гладка черупка на мида – така наситена и млада – в нея се отразява морето и Млечният път, синеоката луна.С милостта, с която галя твоите творения ти прекосяваш портите на моята душа и рая. Оставаш там завинаги, посял в нея любовта и доблестта.

Песента на растящите борчета – отбива от пътя всеки поет-скитник, защото обкичени с безброй птици – те възвестяват победата на живота над смъртта. Навсякъде е пълно с моя дом. Нощта прелива в дъга от спомени. И бавно животът ми дочаква славата на новото, потънало в звездните прегръдки на гората, окъпана от нежните лъчи в утринта.

*

Ранните пролетни ручеи от цветя – текат през цялата алея и се струпват на моя праг, под прозорците ухаят розите на слънцето и дъжда. Птиците летят в кръг, техните ръце, протегнати сблагодарност към сърцето на май за неговата красота – прегръщат душата ми с аромати от вечността.

Лицето на лятната луна е румено. В огромната стая на космоса – тя осветява всяко кътче и като усмивка – огрява всички съзвездия, птици, горички, цветя. Какво ли е усещането да летиш? Може би прилича на екстаза в любовта.

Дълбоко от сърцето на светлината, започва пролетта с мъгла от пеещи щурци и багри от цветя.Светулките пият от сребристата роса, пълна с топази и светлина, канейки новия ден.Танцувайки със зората – моята пролет се скрива в бледожълтите клони на дюлята. Заради звездите – нощта не иска да си тръгва, съзерцавайки с възхита куповете от блестящи цветя и падналата почти върху полята – огромна, алена луна.

Летен дъжд –полазва по младата кожа на борчетата и цветята и оставя картини нежност, красота и чистота. Мъглата взема в шепи луната и се слива с нейната белота.Звездите ми посочват с пръст морето, поздравявайки ме с празничните отражения.Вълните ме прегръщат, играят си с мен. Морските игли се закачат. А моят ден е спасен! Донасящ на душата мелодиите ангелски и песента.

Водата обожава музиката и танците. Аз й разказвам за красотата на ритмите, танца и медитацията на фона на звуците, канещи светлина. За кръга, в който танцуват хората и шевиците, чиито форми изписват с телата си танцьорите. А водата –беседва с мен за трона на своето царство и прекрасните си обитатели – частици светлина от вечността. Споделяме си тайни. Които в клоните на трептящата и мила брезичка – подхващат птиците, изпявайки химните си за възхвала на пролетта.

В сянката на земята, слънцето, звездите, какво е човекът? Както цъфналите праскови, загубват очертанията си под буйния цвят – така съшит от дъгата – светът трае от ден до пладне и после се изгубва във вечната роса.

Водата лекува, водата пречиства, водата е майка на цяла планета от деца. Водата е приятел и любвеобилен довереник. Духовен ритуал. Тя е магическо привидение, свидетелство за безсмъртието и величието на Бога, за Неговата творческа ръка. Водата е принцеса със сини очи, вълшебна красавица. Водата е Слово и разум безкрай и светлина. Водата е песен и нежна мелодия. Картина неземна на слънце, чудеса, белота и пъстър морски свят. Скулптура е водата, изваяна от ръка, пълна със съвършенство и въображение, пълнота. И всичко – от пъстри корали до риби, делфини и птици, които живеят в нейните оазиси или й идват нагости от далечни океани, е цветна картина с безброй оттенъци чистота. Водата е танц и гларусите-балерини го владеят, както и страстните лястовици, които изпълняват латино пируети в залезната златна светлина, делфините извайват вълшебството на модерен балет, а рибите – фигурно пързаляне.  И всички заедно, дарени с безброй космически таланти – прославят живота, мъдростта и радостта. Водата е като дете – чиста, невинна, прекрасна. Тя е аристократичен разум и свръхсъвършенство. И синя дантелена рокля на света, облякла най-красивата планета – синята, женствената, нежната, изпълнена с топлота. Водата е страстна жена и вълшебна любовница. Водата е ангел с криле от бяла чистота. Водата е Бог и величието на съвършенството. Водата е бели ята от безброй гларуси, които чуват моите мисли и отвръщат с мощна енергия и вибрация на любовта. Водата е всичко и всичко е вода –безсмъртие и свобода, в които вселенататанцува, попила любовта от нашите сърца.

 

*

Първият сняг се сипе, лицата на елите блестят от светлина. В очакване на фойерверките от нежни снежинки – небето с пъстроцветната дъга – падат в мойта длан, рисуват юлска топлота. Сърцето ми потъва в размисли за свободата на Духа, за планините на безкрайността. В живота, дори нощта е повод да прогледна. Отварят се завесите на вечерта. Сега аз виждам звездната светлина и планините, окъпани от лунните сияния. Дъгата е най-високото отражение на пъстроцветните диви карамфили върху купола на сините и нежни небеса. Там, те блестят като играчки. И редици от цветя, аранжирани от слънцето – се отразяват в облачната белота.Този сняг е откраднал аромата на зимните рози. Оцеляло, слънцето пада върху снежинките и ги облича в блестящи рокли и звездици-светлина. Като пламъчета върху бели свещи, те примамливо блестят, разнасят някаква романтика из тези влюбени поля.Луната е моя фенер в нощта. Снежната утрин е толкова прекрасна.Първият сняг пада. През него гледат последните учудени листа. През кубетата на храма – зимата изглежда златна. В пещерата на сърцето – вали пролетен дъжд и навява сладка тъга. В реката на зимните дни, целият свят е покрит с един цвят – белият.В звука на вятъра е скрита поезияи светлина.

Какво тюркоазено небе, върху което снежинките като кокичета – разцъфват и после се стопяват в лъчите слънчеви, рожби на мига. Да преодолеем раждане, старост и смърт и да бъдем оттатък тях.Качеството на природата е извън всякаква рамка и духът й свободно прониква през вечността.Който помага на другите да отворят очите си какво е да живееш без граници, не се закрепва за свои възгледи и при него няма застой в емоционалните чувства и в мислите – в никакви рамки и ограничени неща.Всички същества са природата, вечността, встрани от тях няма природа и вечност. Просветление като слънчев лъч – погалва всяка душа.Да се освободим от началото и края, от сетивата, да открием това богатство, което природата ни е дарила, като деца на дом богат, свидетели на истинска, безсмъртна красота. Защото тези, които слушат истините с благородно сърце, съчувствие, топлота – получават благословия.Милостта и достойнството в нас, доблестта – разпалват светлината, Божествена искра. Аз вярвам, прекрасната ти воля гравира надеждата върху сърцата ни и отваря портите на тайните и чудесата, на невъзможното, за да спаси света.

В напъпилата младост и в красотата ти живот си вдъхнал в пъпките на рози и гардении, в които, вложил сока на живота реализираш блаженството и безкрая, съвършената и ослепителната светлина. В нов свят живеем с теб. Свят с бели одежди, простота, смирение и вяра, волност на духа. Короната на тези планини, в божествения ден на лятото изгрява над птичите ята. Великите неща са вечни. И пътувайки между звездите, всяка утрин от лъчите им се ражда новата любов в безпределните, безкрайни светове лъчиста, рисуваща и нова пролет, и творения безбройни, картини-цялост, съвършенство, пълнота. Като поля безсмъртни прииждат светлината, радостта. Храмове на любовта и свободата са твойте светове, в които вечно ще пътувам с чистотата на дете, усетила в душата вятъра на безгранична красота.

Ти амброзия разливаш от делва златна, събрала любовта и волните пространства, прекрасна и изящна обич, и безброй слънца. Облял душата ми с вода свещена очисти моя дом, в който мечти достойни в жаравата на твоето огнище запламтяха в нощта. Такава сладост и венец на чистота и щастие, на топлота, подслон струи от твоите очи. Навярно нежните сияния на бриза, са спрели там и някакво докосване, тръпно и щастливо усещат сетивата ми в тишината, далече от нощта. Поръси ме с тамян и спомени, препълвай чашата ми с белота и обич! Разпилявай радост и косите на прекрасна свобода! В службата свещена на липите вдъхвай свойте аромати, за да галят устните, изгрявай винаги отново и отново с нежната зора! Аз съм блажена, че се родих в твоята земя на светлината, обикнах я без злато и без слава, без маските, заблудите, игрите на живота, защото жива, любовта ти, като безценна перла цялото богатство на вселената остави на олтара на Доброто и взриви навеки звездата на безсмъртна Светлина.

*

Два пеликана, стоят върху палубата на корба и си почиват, наблюдават света с любопитство. Очакват да срещнат топло сърце и мила ръка. Три гларуса – рисуват бял триъгълник в далечината.Прекрасна песнопойна птица, черно-бяла, корморан, бъбрива, приветлива, дружелюбна, необикновено пъстра, прелестна – ме вдъхновява да композирам мелодии от стихове и чистота. Божествена, кралица на любовта и красотата – с фин жест ми дарява радост, въплътена в песента. Птиците копнеят да общуват с хората. Лястовиците, тъй предани и нежни, непрестанно ме подтикват към поезия и лъчезарно насърчават моя дух в кошницата на живота – да събирам най-достойните и чистите цветя и плодове на радостта.

Луната, която копнея да взема в шепи, с нощта, дойде при мен, в моята стая. Всички съзвездия, са събрани на клоните на бялата бреза.Събуждат се пеперудите, изминават дълги разстояния до върха, заедно с мен, по пътя –пазители в гората. Какъв баланс! Цветът на орхидеите пада на земята, а колибрите се вдигат във въздуха. Великолепна музика остава след тях и на небето, и на земята.Какво са търсили всички във вселената? Пътищата са много, но единствената цел е светлината, радостта.
Пътуването към себе си е златната нишка на моето сърце.Всяка минута, моята мисъл пътува в други пространства. И накрая ме отвежда у дома.Нашата собствена природа е природата.Без идване и отиване.С мисъл, която не е ограничена.Безгранично и свободно е небето.Като пълнолуние, съвършенство на мъдростта.Просветлението е тук, това тяло, това съзнание е природата, просветлението и няма далечни цели, изваяни представи за перфектна свобода.

Най-хубавият дар е благостта на твоето сърце, живителните струи на душата ти, които вливат цялото богатство на света в кръвта. Благоволението на духа ти, на твойта свобода и святото ти чувство, което израства в цвете и в изкуството на белотатакато луна изгрява блестящо, с дивна прелест, изпълващо с вълшебство цялото ми същество, с небе и светлина.

Звездите, земята, планетите и аз – всички сме пътници през вечността. Светлината ме чака – да пристигна у дома. Аз качвам всичките си мечти на кораба на свободата. Нали самото пътуване е също част от пътя?!

Ти си първата и последната любов, първия лъч светлина, единственото небе, най-сладката целувка, най-нежната луна и преди да се затворят очите ми завинаги, аз искам последен да запечатам твоя образ, да чуя гласа ти и безмълвно с очи да вдъхна в тебе любовта, която ти пося в душата, но сякаш в хиляди пожари лумнала в нашите сърца. 

*

Далечните езера на планината – се отразяват в очите ти. Каква красота, изпълнена с естественост и простота – лъха от цъфналите люляци през нощта! Над морето се събира радостта на всичките лета. Птици играят танго във въздуха, пеперуди с валсови стъпки – проблясват в танци като капки сред падащия дъжд. Ръцете ни се срещат в игра на радостта. Във ветровете на май – зелените листа и пухкавият розов, ален, син цвят – сякаш пеперуди – плават в море от синева.Чадъри от облаци, слънчеви лъчи и дъга – спуща небето над искрящите градини.Белотата на цъфналите вишни и череши, през лунната нощ – връща сиянието на деня.Днес с мен е само цветът на черешите и кайсиите, окъпал косите ми, душата ми е под сянката на мека, детска светлина. Сърцето ми заспива под крилете на пеперудите. Ръцете ми – прегръщат цвета, облъхнат от песните на славеи –погълнати от любовта, споделена с най-благите същества на света.

Чайките се викат, за да потеглят на ята. Слизат до ръцете на хората, напомнят за протегната приятелска ръка, кръжат, за да покажат шарките, с които ги е изписала природата. Водачът ги вика и ги кани на танц, а те разминавайки се непрестанно – в любовни блусове се впущат две по две – пленници на младостта. Разнасят мириса на свежи пръски и чиста вода. И роклите им белеят във въздуха – като кокичета, ухаещи от пролетта.

Сърфисти се носят като пеперуди на вятъра. Чувствайки лекотата и течението на водата, движейки се по нея без съпротивление и тъга.Лодките летят и младите тела на морските обитатели –блестят на слънцето, с души, брулени от топлината на вятъра. Светлините на нощните кораби, примигват като фарове – запалени свещи в нощната тъмнина. Волност, детска – струи от лунапарка на морето – дете, изкачено от водните струи на метри от повърхността на водата – пляска с ръце и топлият бриз – понася смеха му в алената далечина. Водните колела блестят. Полъх на младост и неостаряващо сърце, оставят морските вълни. Със забавни ритми – морето ме кани за игра, разпръсва аромати, които ми напомнят цъфтежа на майските липи, гали ме с вълните и докосва с пръсти глъбините на душата, която в единното стебло на дървото на Живота – следва светия закон – на мястото на старото, приижда младостта и животът – безсмъртен, творчески, прекрасен, преливащ в пламъци зелени на неугасващата пролет, белязана от вечността.

Цялата земя златее от слънчеви лъчи, напоена с майски брезов сок, смола и млечна луна. Когато на това небе, са изгрявали първите звезди, нима като ручей в гората, всички същества, не са били един поток – набъбнали сякаш бели розови пъпки и родили общ аромат, струи прозрачна белота, мрежа от клончета, които в дървото на Живота – извайват златни обички от форми, вливащи се в океан на радостта?

Ако искаме да сме свободни от алчността – да напуснем егоизма, като прозрем непостоянството на нещата. Човешките очи виждат грешките на другите и искат да ги променят, но нека погледнем вътре в себе си, осъзнавайки реалността. Да не се ръководим от собствените емоционални възгледи и субективни мнения.Да не налагаме оценките си, считайки, че емоционалните ни решения и пристрастия – водят към свобода.Ако се влияем от позициите на хората и вършим нещо, защото мнението им за него е добро – това са светски чувства, бликнали от обикновения свят, плод на суета.Ако имаме състрадание и сме пропити с духа на свободата – има ли значение дали ще ни хвалят или хулят, нали животът ни, огряван от Божественото – ще се влее в невинността и чистотата на райската река?!

Моят глас се стели в тишината и безмълвно, щом те призова с очи ти тръгваш с мен и вятърът понася на лодката веслата, които ще отведат душите у дома. Издигнала светилника високо аз опазих твоя пламък и лумнала в него любовта ми те обагри в красотата на живота, преливащ чашата от светлина. Аз приех от теб венеца на честта и чистотата и обикнах твойто съвършенство протегнала ръка към златните безкрайно чакащи обители, в които пъпки-мигове разцъфват от изящната ти близост, топлина. Ти издигна в душата престол на свободата, любовта. И в моето сърце надеждата изгря като сапфир в короната на някаква безсмъртна музика, изляла се от приказни пространства-светлина. Запали свещите, фенерите на милостта и с твоя златен ключ душата ми отвори дверите на райската врата. Ти ми вдъхна музика и с арфата неземна облъхна моята душа със святост и вълшебства – вейчици върху дървото на Живота – като вечнозелените тела на прелестни магнолии и птици, понесли щастлив венец на Любовта. Ти си въздух и земя, вода и огън и плода на любовта и аз поставям в твоите нозе живота си, притихвам и благоухание на нежен и прекрасен, прелестен жасминов вятър разпръсва огнени цветя в утринта.

 

 

 


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Настя Байрактарова

автор

 

Нежно тържество

проза

 

Настя Байрактарова, редактор

На корицата – колаж

 

ISBN978-619-7180-40-4

 

 

 

снимка на zvezda77