Търсене

Celestial

23 Март, 2019 - 16:49
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 2

Глава 1

 Гт. {Емджей}


Малко главоболие, в предната част на главата, вероятно от недостиг на сън. Дали мога да се измъкна, по болест от училище, или ако може поне от часа по биология, с тези симптоми? Хмм, но тогава ще се наложи да остана с мама цял ден и да се преструвам на болна - не много добра опция - даже бих казала ужасна. Значи остава само един вариант - след теста по биология и получаването на несраведливата оценка, получена при твърде малко наложеното ми време за изучаване на материала - след това да протестирам за несправедливите норми за оценяване, които  образователната система изисква от нас. Всички вече са свикнали с протестите ми, така че няма какво да губя. Освен срочната ми оценка по биология, но това честно не ме интересува кой знае колко много в момента. Пък и съм права, така де, както винаги. Пример за това е че, в Британия се получава най ниската оценка след минаване на по-малко от 20 процента от теста, а как е тук? Да - трябва да имам повече от половината тест едва и едва за три. Напълно нечестно е...

Легнах ядосано на леглото ми и пъхнах главата си под възглавницата, като извиках.

Не се тревожи - според мен ще минеш теста - чу се отговор от слушалката на телефона ми, това беше Адам. Личеше си че се опитва да придаде горе долу приличен загрижен глас.

Изпъшках още веднъж, за да му покажа,че не съм се хванала на въдицата.

Добре де, но ти винаги казваш така и после имаш най много точки от целия клас .

Що за приятел си по дяволите, трябва да ме успокоиш, а не да ме вбесяваш дори повече. И, знаеш ли, можеше да успееш, ако беше възможно да съм по-бясна. - отговорих с обичайния 100думи/в минута тон. - Голям късметлия си че няма да идваш днес. Болен? Лъжеш!

Хей, имам задачи вкъщи, пък и повече се притеснявам за теб, отколкото за някакъв глупав тест по биология. Внимавай - да не избухнеш като миналия път!

Кой? Аз? Не правя подобни неща?

Изправих се и започнах да подреждам чантата си за училище.

А така ли? Миналата сряда.. - с Адам наистина трябва да поговорим за това негово свойство да бъде злопаметен.

Завъртях очи и се обърнах, за да взема листче да запиша темата за потенциален по нататъшен разговор.

Не бях виновна аз, че в стола целенасочено ни хранят с развалено кисело мляко.

Ти обвини готвачката за таен заговор с правителството и спец частите за мисия срещу  нарастващото население!!

Тя си го просеше!

Да - и сега кой няма да може да обядва във стола?

Не задавай реторични въпроси - не си остроумен. Пък и не ме ли слушаш - все едно ще позволя на тази стара извратенячка да ми сложи отрова за плъхове в сандвича! Не мисля така! - Увеличих тона на гласа си и вече бях готова да споря.

Ами лобараторното миналата седмица и.. дисекцията. - типично за него, когато усети че ще загуби да смени темата.

Беше ми писнало от това - но не бях в настроение да продължавам този разговор.

Госпожа Монгомъри получи това, което заслужаше! Оо чакай какъв е този шум - да извънземните най накрая са дошли за мен и за да продължат екпериментите си. Идвам - готова съм! Дано ми носите подаръци отново!!

Ии затворих телефона. Почти можех да го чуя как се засмива до слушалката. Зачудих се как въобще може да ме издъжа такава. И беше загрижен, колко сладко. Усмихнах се на мисълта за него.

Емджей, закуска! - чух как мама ме вика на долния етаж, от кухнята.

Беше последната ми учебна година. Ще се справя - казах си го сякаш като ехо на разговора ни.

Мога да се справя.

Сложих чантата си на рамо и слязох към кухнята.

Може  би трябваше да обясня на майка ми,че не желая да уча в Йейл.  Не, по добре да пусна бомбата същевременно с някоя друга лоша за родителите ми новина. Както миналия път като се разминах леко след като писах на татко:

- Тате, бременна съм.

- Какво??!!  Кой е тоя???

- А не шегувам се, имам двойка по история.

- Аа добре че Smiling.

Беше ясно че днес също не е момента за споделяне на информация от такова голямо значение.

Мама изглеждаше напрегната, седеше да един от столовете до бар плота и съсредоточено работеше на компютъра си. Или общо взето казано - най-обикновен седмичен ден.

Добро утро. - казах и взех плика с обяда си, заедно с една ябълка - Но бързам. Ще се видим довечера. Чао.

Майка ми не ме погледна, а само махна разсеяно с ръка и продължи работата на лаптопа.

***


Както винаги, прекарването на повече от 7 часа затворен в сграда, или още известна като "затворът" беше едно от най неприятните неща, които може да се случат.

И още по ужасно като винаги те наказваха с допълнителни към тези часове само защото си закъснял и няма и пет минути.

Така че, мотивацията ми беше на лице. Тичах с бясна скорост на там, крещейки "Извинявайте"! Имах чувството че играя боулинг - и аз съм топката! Хубаво, че не ме бива.

От тук се виждаше входа - може би един ден нямаше да закъснея. Но това няма да е този ден. Повтарях си го всеки ден.

Чак когато бях на накъде към 50 метра пред училище забавих скоростта си. Спрях пред портиерката, за да мога да си поема дъх. Подпрях се на колене, но чантата ми падна и се изправих като я преметнах през рамо. Чак тогава видях как портиерката и момиче, някъде на към моята възраст ме гледат учудени.

Какво има? Знам че тези джинси ми стоят супер, но чак пък толкова. - засмях, за да разведря ситуацията поне малко.

Неуспешен опит. Те продължиха да се взират в мен, леко притеснени, смея да кажа.

Добре съм. Сериозно. Само задъхана. - опитах се да ги уверя.

Портиерката реши да проговори. Най накрая.

Емджей, не е нужно цялото това тичане. - тя го казва -но не на нея и се налага да остава след часовете всеки ден.

Да, пък и нямаше нужда и без това при всеки случай си закъсняла. - каза момичето и се усмихна.

Добре, имаме си оптимистка. Най накрая успях да се успокоя и да овладея дишането си.

Емджей. - заявих и подадох ръка към все още непознатото за мен момиче.

Касандра Никълс.

Хвана ръката ми и ме погледна окуражително.

Касандра е нова, и така сега като си тук ще можеш ли да я разведеш около училището? - попита учтиво. Съжалих, защото така и така не запомних името на портиерката.

Или може би, не е много добра идея.. - разколеба се тя.

Естествено, че ще се притеснява, нали тя ме познаваше и винаги беше тук и и се налагаше да поправя бъркотиите ми след като сгафех за пореден път.

Не не. Всичко е наред! - отговорих бързо, за да не проваля шанса си да не присъствам в настоящия час.

Не че кой знае колко ми се искаше да развеждам новото момиче. Загледах се в Касанданра. Съвсем очевидно беше че е нова. Нямаше този отегчен съм от живота поглед. Или просто се занимаваше с доста интересни занимания след училище. Изведнъж ми се прииска да узная дали съм права. Имаше дълга коса, много дълга,  наистина дълга, която падаше на големи къдрици над суичъра й. Беше облечена с черни джинси, скъсани на места, и сив съичър с котенце на него. Изглеждаше като напълно невинна ученичка, но според мен не може да е само това. Всеки си има история. Помислих си че ще ми е интересно да науча нейната.

Ох добре - отвърна портиерката - само да ти напиша извинителна бележка за сегашните часове.

Извади листче,  драсна две думи на него и ми го подаде.

Взех го и го прибрах в задния джоб на дънките си.

Ще тръгваме ли? - казах и хванах Касандра под ръка. Запътихме се навътре към новото за нея училище. Исках да се отдалеча колкото се може повече от портиерката най-бързо за да не може да си промени решението.

Запътихме се към  най-спокойното и приятно място за мен в това мизерно място за душевно болни - моето училище. Всички казват че щом е престижно училище, значи трябва да има поне малко класа - но според мен такова нещо няма в нито едно училище за което съм чувала до сега. Обратно към темата - Библиотеката - спокойно място освен когато има ученици там.  Хубаво че това е рядкост тук.

Но по-средата на коридора, който водеше към библиотеката спрях внезапно. Касандра спря едновременно с мен, като ме погледна с въпросителен поглед.

    - Знаеш ли? - започнах - Не ми се разхожда из училище, и на теб най-вероятно? - завърших изречението с въпросителен тон.

Тя кимна.

Беше напълно ясно, по походката и изморения тон на Каси - все пак на никой не му се ходи на училище в понеделник сутрин.

    - Искаш ли - започнах да мисля за предложение относно следващата ни стъпка.

Бях отговорна за Каси, портиерката възложи на мен тази задача. Не биваше да обърквам нещата. Не исках да се забърквам в неприятности повече - все пак още важеше наказанието ми за случката в часа по математика. Очевидно когато госпожата стигне до твоя чин и те попита "Къде ти е домашното?" не трябва да се отговаря с "АМИ КЪДЕ Е ЩАСТИЕТО НА Сам и Дийн?". Ее поне ще го знам за следващия път, когато попадна в подобно ситуация. И междудругото, най-кофти в случилото се беше, че наистина имах домашна работа. Просто бях полу заспала и не можах пълно да асимилирам въпроса ѝ за относителното кратко време, което тя ми остави. Беше ситуация - говориш преди да мислиш. И всеки път когато се опитвах да се опровергая, че наистина съм написала нужното, госпожата по математика ме отрязваше и не ме оставяше да говоря. В края се отказах, и реших, че продължителното противоречене с нея ще ми довлече още повече неприятности от количеството, което мога да понеса. Така че се измъкнах само с един месец наказание, оставане след часовете. Да - само.

Така че наистина беше най-подходящо да прекараме поне един спокоен ден, по-възможно най-далече от това ужасяващо място, предназначено за така нареченото "учене".

    - Хайде за начало да излезем от тук. Съгласна? - попитах, за да се подсигуря, че с Касандра сме на едно и също мнение.

    - Не мога да съм по-съгласна. - отвърна тя с усмивка.

Познавахме се от  15 минути и вече започвах да я харесвам. Изглеждаше като приятен човек. Не искам да звуча субективно, но това е рядкост тук, в това снобско училище!

    - Но не можем да минем през входната врата - портиерката е още там. - продължи тя.

    - Значи ще направим така, че тя да не е още там..

Сложих ръка до брадичката си, замислена. Щракнах с пръсти, като знак че ми е хрумнала идея. Хванах припряно Каси за ръка и я придърпах нагоре към втория етаж.

Тряваше по някакъв начин да отвлечем вниманието на портиерката. Нямаше да е трудно, като се има предвид досегашния ми опит от минали събития. Бяхме спрели на втория етаж, защото там се намираше учителската стая. А всички ученици знаеха, че там се намират най-важните принадлежности за учителите. Пробвах вратата, като опитах с дръжката. Естествено с моят късмет, беше заключено. Поклатих глава отрицателно. Каси веднага беше разбрала намека ми. Тя не се опита да отвори вратата след мен. Приех това за странно понеже обикновено когато някой ученик каже, че някоя врата е заключена, после всички останали ученици трябва да се пробват, независимо че са чули предупреждението. Най-накрая някой разумен, помислих си.

Бриюнетката индикира щтракане с пръсти, както аз бях направила преди малко. Най-вероятно само се закачаше с мен, заради начина, по който действах. Но не се обидих. Даже може би го намерих за комично, как Каси беше способна да разбере методите ми за отрицателно кратко време без абсолютно никакви обяснения от моя страна.  Тя се усмихна с нейната дяволита усмивка, след което се обърна към третата врата на ученическа стая от ляво надясно и погледна програмата закачена на нея. Не ѝ трябваха повече от пет секунди да обмисли действията си и почука на вратата, слабо, но достатъчно силно за да бъде забелязано от учениците, настанили се в съответната стая в този момент. Отвори бавно вратата с миловидно изражение.  Доколкото чух от положението на което бях застанала беше, че Касандра се извини за прекъсването на часа им. След това продължи като им каза, че тя е от клас "Б" и че класната ѝ и казала да помоли за ключа за учителската, защото се нуждаели от дневник. Всички от стаятата с удоволствие представиха ключа на красивото къдраво момиче, без капка съмнение.

Каси прие ключа с благодарности и с обещание, че ще бъде върнат. Затвори вратата и тръгна в моята посока. За пореден път се обърна към мен с усмивка и въпросителен поглед. Кимнах насърчаващо за находчивостта на новопристигналата ученичка и вдигнах палец нагоре.

Отключихме учителската стая и влязохме. Излишно е да казвам, че не бяхме заинтересувани от дневниците на класовете. Започнахме да ровим из документите, разположени на бюрото до компютъра. Един от първите листове, които претърсих беше точно това, което търсех. А именно номера на портиерката. Госпожа Смит. Хубаво беше най-накрая успях да науча името ѝ. И точно до него беше разположен телефонния ѝ номер. Записах номера ѝ на моя телефон. Върнахме всичко каквото беше оставено преди да влезем и излязохме. Изгубихме по-малко от минута, за да може Каси да има време да върне ключа на оригиналния му притежател.

След това слязохме отново на първия етаж и се скрихме в разклона до кафетарията.

Оттук всичко мина в рамките на две минути. Звъннах на госпожа Смит, портиерката, преправих си гласа и ѝ казах, че имат нужда от нея на друг етаж. Тя се качи нагоре, докато ние открихме шанса си да избягаме от, добре, този път ще се сдържа, да казвам нещо не чак толкова подходящо относно това заведение, което се отнася до това, което едва може да бъде оприличено на образователна система.

В крайна сметка излязохме без никакви притеснения. Не беше трудно. Следващата стъпка, която предприехме беше решението да обиколим малко града. Все пак Касанда беше нова и не познаваше улиците така добре като мен.

Минахме покрай едно кафене и спряхме за торти, почивахме и разговаряхме. С нея разговарянето беше лесно, приятно. Имахме много общи и различни теми за разговор, но никоя от тях не беше съществена.

Последната тема през която минахме преди да свършим с храната представена пред нас беше училище. Обясних ѝ, че любимия ми предмент, този от който бях най-заинтересувана и намирах за най-интересен беше психологията. Синеокото момиче ме наблюдаваше с искрен интерес. Каза ми че е заинтересувана от темата и поиска да и обясня още.

Като последна спирка за деня решихме да отидем вкъщи. Щях да дам някой стари учебници на Касандра за нейно удобство.

По пътя за натам минахме през един мъж, на около средна възраст, който ни заговори. Показа ни флайер и ни попита дали сме срещали момчето, чиято снимка е показана.

Казах че аз не съм, и честно казано абсолютно нищо не можеше да се различи от снимката. На нея имаше момче в черен суичър, с качулка на главата, дори се беше обърнало с гръб. Не можех да свържа човека с никой от мойте познати.

    - Много се извинявам за безпокойствието деца, - заяви мъжа - Провеждаме разследване и имаме следа, че престъпника може да се намира в този град...

    - И какво е направил, ако мога да попитам - знам че беше грубо, но любопитството ми надделя в този момент.

Мъжът нарочно игнорира въпросът ми. Вместо това се обърна към чисто новата ми приятелка и продължи.

    - Ами Вие, млада госпожице, виждала ли сте този човек - отново посочи снимката, като ни остави да я разгледаме обстойно.

Отново можеше да бъде абсолютно всеки.

    - Хмм - отвърна Касандра, малко подигравателно - Питате ни дали сме виждали това момче? Най-обикновенно изглеждащо момче? С черен суичър, който всеки втори човек притежава? Без да се виждат никакви отличителни белези, защото снимката е твърде размазана?

Мъжът я прекъсна преди да е продължила. Явно беше чувал това доста често днес.

    - Извинете... знаем това.. но нямаме по-обективен материал - остави малка пауза да си отдъхне и продължи със загрижен тон - Просто искам да ви предопредя, че ако видите това момче, моля Ви да се обадите при нас. Важно е. Може да сте в опасност.

    - Сякаш можем да различим някой определен човек от тази снимка.. - отвърна Каси и продължи напред без да се обръща.

Аз смъмрих едно "извинявайте" и продължих след Касандра.

Повече не говорехме за това. Нямаше и смисъл - бях сигурна че никой не можеше да се разпознае от показаната ни снимка.

последна редакция на 23 Март, 2019 - 21:37
снимка на Емджей