Търсене

Айн Ранд: Човек съществува заради самия себе си

2 Февруари, 2014 - 12:24
0 Коментари

Човек не е длъжен нито да жертва себе си заради другите, нито да иска от другите да се жертват заради него - Разговор на Алвин Тофлър с Айн Ранд публикуван в списание Плейбой през 1964г.

Плейбой: Г-жо Ранд, във вашите романи и есета, и особено в противоречивия ви бестселър „Атлас изправи рамене”вие излагате старателно промислен, вътрешно последователен възглед за живота. Всъщност вашите произведения представляват всеобхватна философска система. Какво се стремите да постигнете с тази нова философия?

Ранд: Опитвам се да дам на хората – поне на тези, които искат да мислят - цялостен, последователен и рационален възглед за живота.

Плейбой: Какви са основните положения на обективизма? С какво започва той?

Ранд: Той започва с аксиомата, че съществуващото съществува, тоест обективната истина съществува независимо от този, който я възприема, от неговите емоции, чувства, желания, надежди и страхове. Обективизмът твърди, че разумът е  единственото дадено на човека средство да възприема действителността, и единственото ръководство за действие. Под „разум” аз разбирам  способността да се определя и усвоява материала, който човек придобива чрез усещанията.

Плейбой: В "Атлас" вашият герой, Джон Голт, заявява: "Кълна се в живота  и в моята любов към нея, че никога няма да живея заради друг, и няма да поискам от друг да живее заради мен”. Как се отнася това заявление към вашите основни принципи?

Ранд: Заявлението на Голт е афористичен израз на обективистката етика. Всяка етическа система пряко или косвено се основава на метафизиката и произхожда от нея. Етиката, произтичаща от метафизическата основа на обективизма, твърди, че доколкото  разумът  е главен инструмент за оцеляването на  човека, негово главно достойнство е рационалността. Да използва своя разум, да разбира действителността, и да постъпва по подходящ начин – това е морален императив за човека. Или поне това, което природата му на разумно същество изисква, за да оживее. По същество обективистката етика твърди, че човек съществува заради самия себе си, че стремежът към собствено щастие е най- великата морална цел, че той не е длъжен да жертва себе си заради другите и да принася в жертва други заради себе си. Последното твърдение е отразено и в заявлението на Голт.

Плейбой: Какъв морал произтича от това, ако говорим за поведението на индивида?

Ранд: За това подробно се разказва в "Атлас".

Плейбой: Героинята на романа, както вие сама казвате, е "абсолютно неспособна да изпитва чувство на фундаментална вина". Може ли която и да  нравствена система да съществува без категорията „вина”?

РАНД: Ключовата дума в цитираното от вас изказване е "фундаментална". Фундаментална вина не означава способност да се отнасяш критично към собствените постъпки, ако ги извършваш. „Фундаменталната вина” е признание, че човек е зъл и виновен по своята природа.

Плейбой: Имате предвид първородния грях?

Ранд: Именно. Нито моята героиня, нито аз, нито който и да е обективист не е способен нито да приеме, нито емоционално да усети понятието „първороден грях”. Именно то отрича всяка нравственост. Ако човек е виновен по природа, значи е лишен от избор. Ако няма избор, то въпросът не се отнася до сферата на нравствеността. Нравствеността  съществува само там, където волята на човека е свободна, отнася се само към действията, открити за избор. Да смяташ човека за виновен по природа – това е противоречие в термините. Моята героиня би била способна да изпитва вина за някакви конкретни действия. Само че, бидейки високоморална и уважаваща себе си жена, тя се старае да постъпва така, че да не изпитва вина за своите постъпки. Тя постъпва абсолютно морално и затова не приема вина, която не е заслужила.

Плейбой: В "Атлас" един от главните герои е  запитан: "Какъв е най- порочният тип човек?" Отговорът му удивлява. Той не казва "садист", "убиец", "сексуален маниак" или "диктатор"; той отговаря: "Човекът, който няма цел". Все пак ми се струва, че повечето хора изживяват живота си, без ясно да са си поставили цел. Смятате ли ги за порочни?

Ранд: Да, до известна степен.

Плейбой: Защо?

Ранд: Защото тази черта на техния характер е в основата на  всяко зло, споменато във въпроса ви, тя го причинява. Садизмът, диктатурата – всеки вид зло – е следствие на бягството на човека от действителността. Следствие е на неговата неспособност да мисли. Човекът без цел – това е човек, който се носи по течението, отдава се на случайни чувства и неопределени импулси. Той е способен на всяко зло, доколкото по никакъв начин  не контролира собствения си живот. А за да  имаш контрол над живота си, е нужна цел, конструктивна цел.

Плейбой: Нима Хитлер или Сталин, ако говорим за тирани, не са имали строго поставена цел и не са контролирали живота си?

Ранд: Разбира се, че не са. Забележете, че и двамата  завършват дните си като пълни психопати. Тези хора не са имали чувство на собствено достойнство, и, следователно, са ненавиждали всичко живо. Впрочем, тяхната психология е отразена в "Атлас" в образа на Джеймс Тагарт. Човек, който няма цел, но който е принуден да  действа, насочва действията си към унищожаване на другите. Това съвсем не е конструктивна, творческа цел.

Плейбой: Ако човек организира своя живот около една, макар и ясно определена цел, няма ли опасност да стане прекалено тесногръд, да загуби широтата на възгледите си?

Ранд: Напротив. Главната цел помага да се слеят всички грижи в живота в единно цяло. Тя създава йерархия, относителна значимост на човешките ценности, спасява човека от безсмислени вътрешни конфликти, позволява му да се наслаждава на живота в цялата му пълнота, и да пренася тази наслада във всяка област, която съзнанието му открива. А човекът, който няма цел, се губи в хаоса. Той не знае какви са ценностите му. Не може да каже какво е важно за него и какво не. Такъв човек безцелно и безпомощно плува по течението, подчинявайки се на всеки случаен стимул, на всяка внезапна прищявка. Той не може на нищо да се наслади. Той прахосва живота си в търсене на някаква ценност, която никога не открива. 

Плейбой:  А нима опитът да отстраните прищевките от живота си и да действате изключително по рационални подбуди, не води към безцветно, безрадостно съществуване? 

Ранд: Откровено казано, не разбирам за какво говорите. Дайте да уточним термините. Разумът е инструмент на човешкото познание, той е способност да се разбират фактите от действителността. Да се действа разумно – това означава да се действа в съответствие с тези факти. Емоциите не са инструмент на познанието. Вашите чувства не ви дават информация за фактите, само отчасти дават представа как вие преценявате един или друг факт. Емоциите са резултат от вашите ценностни съждения; обусловени са от заложените във вас предпоставки, независимо дали осъзнавате това или не. Прищявката е емоция, причината за която не знаете, и не искате да знаете. Нека сега видим какво означава да действаш по прищявка. Това означава да действаш в състояние на временно умопомрачение. Това ли наричате „пълнокръвно”? То е пълнокръвно само в буквалния смисъл – води до кръвопролитие. Действия, несъобразени с обективните факти, могат да доведат само до разрушение.

Плейбой:  Трябва ли напълно да игнорираме емоциите, съвсем да ги отстраним от живота си?

Ранд: Разбира се, че не. Просто трябва да знаем мястото им. Емоцията е автоматична реакция, автоматично следствие от ценностната система на човека. Следствие, а не причина. Между разума и емоциите на човека няма непременно противоречие – при условие, че се спазва  правилното съотношение. Разумният човек знае, или съзнателно се стреми да узнае, източника на своите емоции, основните нагласи, от които възникват емоциите. Ако тези нагласи са неверни, той го коригира. Той никога на постъпва, воден от емоции, които не може да обясни, чието значение не разбира. При оценка на ситуацията той разбира защо реагира именно така, и разбира прав ли е или не. В него няма вътрешни конфликти, неговият разум и емоции са съединени в едно, неговото съзнание е напълно хармонично. Емоциите не са му враг, те са средство, позволяващо да се наслаждава на живота. Но той не се ръководи от емоциите, а от разума. Ако човек приема своите емоции за причина, а разума си – за пасивно следствие от тях, ако се ръководи от емоциите, а използва разума само за да оправдае емоциите си и да им придаде смисъл, тогава той постъпва аморално, обрича се на мъка, неуспех, поражение. И не постига нищо, освен разрушение – на самия себе си и на другите. 

Плейбой: Според вашата философия трудът и неговите постижения са висша цел в живота. Аморални ли са тези, които намират по-голямо удовлетворение в радостта от приятелството и семейството?

Ранд: Ако те поставят такива неща като приятелството и семейството по-високо от собствения си творчески труд, тогава са аморални. Приятелството, семейният живот, човешките взаимоотношения, не са главното в живота на човека. Човек, който поставя другите по-високо от собствения си творчески труд, е емоционален паразит; в същото време, ако за него работата е на първо място, не възниква конфликт между нея и радостта от човешките отношения.

Плейбой:  Мислите ли, че и жените, и мъжете са длъжни да градят живота си около работата – и ако да, около каква работа именно?

Ранд: Разбира се. Аз мисля, че жените са хора. И това, което е правилно за мъжете, е правилно и за тях. Основните принципи са същите. Не се опитвам да определям коя работа е „мъжка”, няма да го правя и спрямо жените. Няма някакъв особен вид работа, която да е подходяща изключително за жени. Жените могат да си избират професия в съответствие със собствените цели и нагласи, както и мъжете.

Плейбой: Според вас аморална ли е жената, която предпочита да се посвети на дома и семейството, вместо на професионалната си кариера?

Ранд: Не е аморална. Бих казала, че е непрактична, доколкото грижата за дома не може да е пълноценна работа, с изключение на времето, когато децата още не са пораснали. Обаче ако тя иска да има семейство и изцяло да му се посвети, макар и за известно време, би трябвало да подходи към това като към професионална дейност. Тоест, да изучи предмета, да установи правила и принципи, посредством които възнамерява да възпитава децата, да подходи към задачата от позицията на интелекта. Това е много отговорна задача и много важна, но само когато към нея подхождат като към наука, а не просто като към емоционална прищявка.

Плейбой: А къде според вас в живота на рационалния  човек, чиято единствена и главна страст е работата, е мястото на романтичната любов?

Ранд: Това е главната награда за такъв човек. Единственият човек, способен да изпита дълбока  романтична любов – това е човекът, движен от страстта си към работата. Любовта изразява чувството на собствено достойнство, най-дълбоките ценности в характера на мъжа и жената. Влюбваш се в човек, притежаващ същите ценности. Ако човек няма ясно определени ценности и нравствени сили, той не е способен да оцени по достойнство друг човек. В тази връзка бих искала да цитирам „Изворът”, където един от героите произнася фраза, често повтаряна от читателите: „За да кажеш „Аз те обичам”, първо трябва да се научиш да казваш „Аз”.

Плейбой: Твърдите, че личното щастие – това е висша цел, и че саможертвата е аморална. Отнася ли се това за любовта в същата степен, както за работата?

Ранд:  Към любовта в най-голяма степен в сравнение с всичко останало. Когато сте влюбени, това означава, че човекът, когото обичате, става извънредно важен за вас и вашия живот. А това е много егоистично. Ако не бяхте егоист в това отношение, това неизбежно би означавало, че присъствието и изобщо съществуването на любимия човек не ви носи никакво удоволствие или щастие, и че вие обичате този човек от съжаление, че се принасяте в жертва. Ням



Коментари