Търсене

Играта на Ендър Мъдър – култов роман, спечелил милиони фенове по света

30 Август, 2012 - 17:56
0 Коментари

Спечелила милиони читатели в цял свят, награждавана и всепризната за един от върховете в научната фантастика, „Играта на Ендър” е сред знаковите книги на последните десетилетия. Надхвърлил рамките на жанра, романът е брилянтна, мъдра и проникновена история за общуването и човешките взаимоотношения, самотата, моралния избор и  разбирането на различния. 

 Близка по дух с „1984” и „Прекрасният нов свят”, „Играта на Ендър” е първа книга от легендарната сага на Кард. Романът и неговото продължение „Говорителя на мъртвите” са носители на наградите „Хюго” и „Небюла”, а авторът е единственият, печелил най-престижните отличия за фантастика в две поредни години. 

 На 1 ноември 2013 г. предстои филмовата премиера на „Играта на Ендър” с участието на Харисън Форд, Бен Кингсли и Ейса Бътърфилд в ролята на Ендър.

В бъдещето нашата планета е нападната от по-развита извънземна цивилизация и едва се спасява от пълно унищожение. Предстои нова атака и този път хората изглеждат обречени.  

 Отчаяно, човечеството търси лидера, който да разгроми превъзхождащия враг. Международният флот обучава свръхинтелигентни деца за войници, за да използва необременените им от възрастта способности срещу нашествениците. Суровото обучение протича под формата на игри и симулации на космически битки. 

 Едно от избраните деца е Андрю Уигин, наричан Ендър. 6-годишното гениално момче е единственото от семейството си, което е прието и изпратено във Военното училище в Космоса. Садистичният му брат Питър и човекът, когото обича повече от всичко на света – сестра му Валънтайн, също кандидатстват, но не покриват тестовете. Въпреки това те ще играят съществена роля в случващото се на Земята.

 Изключително талантлив и интуитивно разбиращ околния свят, Ендър се оказва единствената надежда на човечеството за спасение. Попаднал в изкуствено общество от невръстни войници, той е изолиран, осмиван, тормозен и преследван, но оцелява и доказва на какво е способен. Освен в Бойната зала, той се бори със собствената си психика – със самотата, със страха, че ще се превърне в жестокия си брат, и с неугасващата тъга по любимата сестра. 

 Орсън Скот Кард майсторски пресъздава атмосферата във Военното училище, като описва съперничеството между преждевременно порасналите деца-войници и ловките манипулации на техните ръководители. Светът, който Кард сътворява, е многопластов, построен с логическа прецизност и проникновена психология, наситен с дълбок смисъл, населен с ярки герои и богат на теми.  Както е намекнато в заглавието, централното място в романа заемат „игрите”: военни игри, чрез които децата се учат да бъдат бойци; нечестни задкулисни игри; игри за слава и уважение; жестоки игри, в които залогът е прекалено висок; психологически игри, които възрастните водят, за да превърнат Ендър в инструмент срещу пришълците... 

 Орсън Скот Кард представя насилието, битките и манипулациите като вид състезание само за да разобличи и внуши фино, но категорично, че войната не е игра и е престъпно да бъде представяна като такава.

 Образът на Ендър се смята за един от най-добре изградените персонажи във фантастиката. Той е лишен от детството си, принуден насила да порасне и да се превърне в това, което никога не е искал да бъде. Независимо дали ще победи или ще се провали, едно е сигурно – Ендър ще загуби невинността си. Но това, което наистина различава малкия Андрю от всички останали, е силно развитото му чувство за емпатия. Способността му да разбира и съчувства на околните е основната причина той да се превърне в толкова добър командир. Ала тук се крие и неговата единствена слабост – той не може да изпита омраза към враговете си, а породения от това душевен конфликт е огромен товар за плещите на едно дете...

 Ендър е едва 6-годишен, когато всичко започва. Но ще порасне твърде бързо...

 

Откъс от книгата:

На Джефри,
който ме накара да си припомня колко 
невръстни и колко зрели могат да бъдат децата.

Глава първа

ТРЕТАК

– Аз гледах с очите му и слушах с ушите му и те уверявам, че това е момчето, което ни трябва. Или поне се доближава най-много до онова, което търсим.

– Същото каза и за брат му.

– Изследванията показаха, че брат му е крайно неподходящ. Но по други причини. Те нямат нищо общо със способностите му.

– Такова е положението и със сестра му. Спрямо него също имаме известни колебания. Той е прекалено отстъпчив. Често е склонен да се поддава на чужда воля.

– Но не и ако насреща си има враг.

– Тогава как да постъпим? Да му осигуряваме непрекъснато вражеско обкръжение ли?

– Щом се налага.

– Останах с впечатлението, че това дете ти допада.

– Ако бъгерите го надвият, ще се погрижат да заприличам на любимия му вуйчо.

– Добре. Нали в края на краищата спасяваме света. Вземи го.

Операторката пред монитора се усмихна мило, разроши косата му и каза:

– Андрю, сигурно този противен монитор вече наистина ти е омръзнал. И така, имам добра новина за теб. Ще ти го махнем още сега и изобщо няма да боли.

Ендър кимна. Това, че изобщо няма да боли, бе, разбира се, лъжа. Но тъй като възрастните я използваха винаги, когато наистина щеше да боли, той можеше да приеме, че тези думи предсказват какво точно го очаква. Лъжите понякога бяха по-надеждни от истината. 

– И така, моля те, мини насам, Андрю, и седни ето тук, горе, върху дивана за прегледи. След секунда докторът ще дойде да те види.

Ще му махнат монитора. Ендър се опита да си представи как ще се чувства без апаратчето в тила си. „Ще се търкалям по гръб в леглото и то вече няма да ме притиска отзад. Няма да ми става ту студено, ту горещо, когато се къпя.

А и Питър ще престане да ме мрази. Ще се прибера у дома, ще му покажа, че са ми свалили монитора, и той ще се увери, че и аз не съм успял. Че вече ще си бъда нормално дете като него. И тогава всичко ще е наред. Той ще ми прости, че ми оставиха монитора цяла година повече от неговия. Ще бъдем...“

Не, приятели вероятно не. Питър беше прекалено опасен. Така страшно се гневеше. Но братя – да. Нито врагове, нито приятели, а братя, които могат да живеят под един покрив. „Той няма да ме мрази – просто ще ме остави на мира. И когато му се прииска да играе на бъгери и астронавти, може би няма да ме принуждава да участвам и ще мога да си почета някоя книжка.“

Ендър обаче знаеше със сигурност, че Питър няма да го остави на мира. Когато го обземеше бяс, в очите му се появяваше някакъв блясък и щом Ендър зърнеше този поглед, разбираше, че Питър изобщо няма да го остави на мира. „Упражнявам се на пиано, Ендър. Ела да ми обръщаш страниците. О, да не би момчето с монитора да е толкова заето, че да не може да помогне на брат си? Толкова ли е умно това момче? Да не би да се налага да убиеш някой и друг бъгер, астронавте? Не, вече не ми трябва помощ. Ще се справя и сам, малки подлецо, третак такъв!“

– Ще свършим бързо, Андрю – рече лекарят. 

Ендър кимна.

– Мониторът е направен така, че да се сваля. Без ин­фектиране и без усложнения. Ще имаш обаче сърбежи, а някои хора казват, че усещат някаква празнина. Непрекъснато ще се оглеждаш за нещо, нещо, което търсиш, но не можеш да намериш, нито пък си спомняш какво е. Ще ти кажа направо. Онова, което ще търсиш, е мониторът, но той ще е вече свален. След няколко дни това усещане ще изчезне.

Лекарят завъртя нещо в тила на Ендър. Болката вне­запно го прониза като игла от врата до слабините. Тялото му се сгърчи, после рязко се изви назад и главата му се удари в дивана. Краката му се замятаха във въздуха, а ръцете му се впиха една в друга така здраво, че му причиняваха болка.

– Сестра! – изкрещя лекарят. – Трябваш ми! – Сестрата се втурна задъхана. – Трябва да разхлабим тези мускули. Хайде, подай ми я! Какво чакаш!

Тя му подаде нещо – Ендър не успя да види какво. Той се килна настрани и падна от дивана.

– Хванете го! – извика сестрата.

– Дръж го здраво...

– Дръжте го вие, докторе, много е силен за мен...

– Полека, не изведнъж! Сърцето му може да спре... 

Ендър почувства как в тила му, точно над яката на ризата, прониква една игла. Тя пареше, но когато огънят є се разля по тялото му, мускулите постепенно се отпуснаха. Вече можеше да заплаче от страх и от болка.

– Добре ли си, Андрю? – попита сестрата. 

Той не си спомняше как се говори. Вдигнаха го отново на дивана. Провериха пулса му, последваха и други манипулации, но не всичко стигаше до съзнанието му.

Лекарят трепереше и когато заговори, гласът му прозвуча неуверено.

– Оставят тези неща в главите на децата по цели три години и какво очакват? Можеше да го съсипем, разбираш ли? Можеше да дръпнем шалтера на мозъка му завинаги.

– След колко време ще излезе от упойката?

– Дръж го тук най-малко още час. Наблюдавай го. Ако не започне да говори до петнайсет минути, повикай ме. Можеше да го извадим от строя завинаги. Аз не притежавам въображението на бъгер.

Ендър се върна в часа на госпожица Пъмфри петнайсет минути преди последния звънец. Все още стоеше неуверено върху нозете си.

– Добре ли си, Андрю? – попита госпожица Пъмфри. 

Той кимна.

– Болен ли беше? 

Той поклати глава.

– Не изглеждаш добре.

– Нищо ми няма.

– Най-добре е да седнеш, Андрю.

Той се отправи към мястото си, но се спря. „И така, какво търсех? Не мога да си спомня какво търсех“.

– Мястото ти е хей там – посочи госпожица Пъмфри. 

Той седна, но разбра, че не това бе търсил, а нещо, което беше изгубил. „Ще го намеря по-късно“.

– Мониторът ти – прошепна момичето зад него. 

Ендър вдигна рамене.

– Мониторът му – зашепна тя на другите. 

Ендър се пресегна и опипа врата си. Напипа залепен лейкопласт. Монитора го нямаше. Сега бе вече като всички останали.

– Изритаха ли те, Анди? – попита едно момче, чийто чин бе на съседната редица, малко по-назад от неговия. Не можеше да си спомни как се казва. Питър. Не, Питър бе друго момче.

– Тишина, господин Стилсън – обади се госпожица Пъмфри. 

Стилсън се ухили самодоволно.

Госпожица Пъмфри предаваше урок за умножението. Ендър започна да драска по чина си – нарисува контурите на планински острови и даде заповед на чина да ги покаже от всеки ъгъл в три измерения. Учителката сигурно се досещаше, че той не внимава, но не би започнала да му досажда. Ендър винаги отговаряше правилно, дори и когато тя си мислеше, че не внимава.

В ъгъла на чина се появи една думичка и започна да се придвижва. Първоначално буквите бяха обърнати нагоре и изписани в обратен ред, но Ендър я прочете много преди тя да слезе в долния край на чина и да се изпише правилно.

Т Р Е Т А К

Ендър се усмихна. Не друг, а той бе измислил как да се изпращат съобщения, които да се придвижват по този начин, и независимо че тайният му враг го наричаше с обидни имена, това, че бе използвал неговия метод, му подейства като похвала. Той не беше виновен, че е Трети. Това бе решение на правителството, бяха го взели неговите членове – как иначе един Трети като Ендър би могъл да тръгне на училище? А сега му бяха свалили и монитора. Екс­пе­риментът потвърди, че Андрю Уигин в края на краищата не е подходящ. Ако това беше по силите на членовете на правителството, Ендър бе сигурен, те щяха да поискат да бъдат отменени привилегиите, допуснали раждането му. Неподходящ, следователно заличете експеримента.

Звънецът удари. Всички приключиха работата с чиновете си или набързо набираха напомнителни бележки за следващия ден. Някои вкарваха уроци или данни в домашните си компютри. Неколцина се струпаха край принтерите в очакване да се напечата желаното от тях. Ендър разпери длани върху детската клавиатура по ръба на чина и се зачуди какво ли би било, ако имаш ръце, големи като на възрастните. Те сигурно бяха огромни и непохватни, с къси, дебели пръсти и тежки длани. Възрастните, разбира се, имаха по-големи клавиатури, но как можеха дебелите им пръсти да начертаят тънка линия, такава, каквато можеше Ендър, толкова точно начертана, че можеше да я извие в спирала седемдесет и девет пъти от центъра до ръба на чина, без линиите да се допрат или застъпят някъде. Това му създаваше някакво занимание, докато учителката преподаваше с монотонния си глас аритметика. Аритметика! Валънтайн му бе преподавала аритметика, когато беше тригодишен.

– Добре ли си, Андрю?

– Да, госпожице.

– Ще изтървеш автобуса.

Ендър кимна и стана. Другите деца си бяха тръгнали. Онези обаче, лошите, щяха да го чакат. Монитора вече го нямаше на тила му, вече не чуваше онова, което чуваше Ендър, и не виждаше онова, което виждаше Ендър. Сега вече можеха да си говорят каквото си искат. Можеха дори да го ударят – никой нямаше да ги види и никой нямаше да се притече да спаси Ендър. Мониторът си имаше своите предимства и те щяха да му липсват.

Чакаше го не друг, а Стилсън, разбира се. Той не бе по-едър от повечето деца, но беше по-едър от Ендър. А с него имаше и други. Както винаги.

– Ей, Третак!

Не отговаряй. Замълчи си.

– Ей, Третак, на теб говорим. Третаче, бъгеропоклон­нико, на теб говорим.

„Не мога да измисля какво да им отговоря. Каквото и да кажа, ще стане по-лошо. Значи ще си мълча“.

– Ей ти, третако-глупако, май са те изритали, а? Мислеше, че си по-умен от нас, но май птичето ти е отлетяло от тила и като че ли са ти лепнали лейкопласт на вратлето, а?

– Ще ме пропуснете ли да мина? – попита Ендър.

– Дали ще го пропуснем да мине? А да го пропуснем ли? – Всички се изсмяха. – Разбира се, че ще те пропуснем. Ще ти пропуснем първо ръчичката, после задничето, а после може и част от коленцето ти.

Останалите също се заобаждаха:

– Отлетя ти птичето, Третаче. Изгуби си птичето, Третаче.

Стилсън го блъсна с една ръка, друг отзад го тласна към Стилсън.

– Тик-так, подай ни го пак! – обади се някой.

– Да поиграем на тенис!

– На пинг-понг!

Това нямаше да свърши добре. Ето защо Ендър реши да не бъде потърпевшият накрая. Следващия път, когато ръката на Стилсън се протегна да го блъсне, той направи опит да я сграбчи. Не успя.

– О, и ще се биеш с мен, а? С мен ли ще се биеш, Третаче?

Застаналите зад Ендър го сграбчиха и уловиха здраво.

На Ендър не му беше до смях, но се засмя.

– Да не искаш да кажеш, че са нужни толкова много хора, за да надвият един Третак?

– Ние сме хора, а не третаци, лайно такова. Силен си колкото един комар.

Те обаче го пуснаха. И още щом го пуснаха, Ендър замахна високо с всичка сила и ритна Стилсън право в гръдната кост. Той се строполи. Това изненада и Ендър – той не се бе надявал да повали Стилсън само с един ритник. И през ум не му минаваше, че Стилсън не би приел подобен бой сериозно и че не бе подготвен за такъв наистина отчаян удар.

За миг другите отстъпиха назад, а Стилсън остана да лежи неподвижно. Всички се питаха дали е умрял. Ендър обаче се опитваше да измисли как да предотврати отмъщението. Как да ги възпре да го нападнат вкупом следващия ден. „Трябва да победя сега и завинаги или ще трябва да се бия всеки ден и ще става все по-лошо и по-лошо“.

Макар и шестгодишен, Ендър знаеше неписаните правила на честната борба. Не бе позволено да удряш противник, който лежи безпомощно на земята – само животно би постъпило така.

Ето защо той отиде до просналия се на земята Стилсън и ожесточено го ритна в ребрата. Стилсън простена и се претърколи. Ендър го заобиколи и го ритна отново, този път в чатала. Стилсън не пророни и звук, само се присви и от очите му рукнаха сълзи.

Ендър изгледа хладнокръвно останалите. 

– Може би си правите някакви сметки да ме нападнете вкупом. И сигурно ще успеете да ме набиете прилично. Запомнете обаче как постъпвам с хората, които се опитват да ми причинят зло. След нападението ще започнете да се питате кога ще ви докопам и колко зле ще ви подредя. – Той ритна Стилсън в лицето. Кръвта от носа му опръска земята наоколо. – Няма да е просто зле – продължи Ендър. – Ще е много по-страшно.

Обърна се и си тръгна. Никой не го последва. Той сви по уличката, която водеше към автобусната спирка. Чу момчетата да казват зад гърба му: „Бре! Вижте го тоя! Направо се е чалдисал!“.

Ендър облегна глава на една стена и плака, докато дойде автобусът. „Аз съм също като Питър. Свалиха ми монитора и съм същински Питър“.

Глава втора

ПИТЪР

– И така, мониторът е свален. Как е той сега?

– Живееш в нечие тяло в продължение на няколко години и свикваш с него. Сега го погледнах в лицето и не мога да кажа какво изпитва. Не съм свикнал да гледам изражението на лицето му. Свикнал съм да го усещам.

– Хайде, хайде, тук не става въпрос за психоанализа. Ние сме войници, а не знахари. Току-що видя как здравата наби водача на една банда.

– Беше много последователен. Не го наби, а просто го преби. Точно както Мейзър Ракъм на...

– Пожали ме. Значи според преценката на съвета той издържа успешно изпита.

– Почти да. Нека да видим как ще се държи с брат си сега, когато мониторът му е свален.

– С брат си! А не се ли страхуваш от това, което брат му може да му стори?

– Ти самият каза, че в тази работа има известен риск.

– Пак прегледах някои от записите. Нищо не мога да променя. Момчето просто ми допада. Но си мисля, че ние ще го прекършим.

– Естествено, че ще го прекършим. Нали това ни е работата. Ние сме злата вещица. Обещаваме им захарни петлета, а после изяждаме горките дечица живи.

– Съжалявам, Ендър – прошепна Валънтайн. Тя не сваляше очи от лейкопласта на врата му.

Ендър докосна стената и вратата се затвори зад гърба му.

– Не ме е грижа. Радвам се, че го махнаха.

– Какво са махнали? – Питър влезе във всекидневната с уста, пълна с хляб и фъстъчено масло.

Ендър не го погледна, за да види красивото десетгодишно момче, което възрастните виждаха – черна гъста разрошена коса и лице, което би могло да принадлежи на Александър Велики. Ендър го погледна само за да открие в очите му гняв или досада – онези опасни настроения, които почти винаги причиняваха болка. Сега, когато Питър зърна лейкопласта на врата му, в очите му проблесна издайнически искрицата на гнева.

Валънтайн също я забеляза.

– Сега той е като нас – рече тя, опитвайки се да успокои брат си, преди той да успее да нанесе удар. 

Но Питър не се успокояваше лесно.

– Като нас ли? Държаха монитора в главата на това проклето сукалче, докато стане шестгодишно. Кога ти махнаха твоя? Когато беше на три години. Аз загубих моя, когато бях петгодишен. А той почти успя, копелето му с копеле, долен бъгер.

„Така е добре, помисли си Ендър. Говори, Питър, говори. Добре е да говориш“.

– Сега твоите ангели хранители вече не те наблюдават – продължи Питър. – Не следят дали изпитваш болка, не слухтят да чуят какво говоря, нито пък дебнат какво ще ти направя. И какво ще кажеш сега? Какво ще кажеш?

Ендър сви рамене.

Най-неочаквано Питър се усмихна и плесна с ръце, преструвайки се, че се радва.

– Хайде да поиграем на бъгери и астронавти – предложи той.

– Къде е мама? – попита Валънтайн.

– Излезе – отвърна Питър. – Сега аз съм старшият.

– Мисля, че трябва да повикам татко.

– Викай го, колкото искаш – каза Питър. – Знаеш, че никога не си е у дома.

– Ще играя – рече Ендър.

– Ти ще си бъгерът – каза Питър.

– Остави го поне веднъж да е астронавт – обади се Валънтайн.

– Я си гледай работата и не се бъркай в нашата, дебелано – сряза я Питър. – Да се качим горе да си избереш оръжието.

Ендър знаеше, че играта няма да е приятна. Въпросът не беше в това, кой ще победи. Когато цели пълчища деца играеха из уличките, бъгерите никога не побеждаваха, но понякога играта ставаше нечестна. Тук обаче, в техния апартамент, играта щеше да започне нечестно и бъгерът нямаше да може да напусне битката, така както биха постъпили в едно истинско сражение бъгерите. Бъгерът щеше да участва в битката, докато астронавтът не реши, че тя е свършила.

Питър издърпа най-долното чекмедже и извади маската на бъгер. Майка му се беше ядосала, когато я бе купил, но татко му изтъкна, че войната няма да им се размине, ако крият от децата маските на бъгерите или не им позволяват да си играят с детските си лазерни пушки. По-добре е да има военни игри, за да е по-голяма вероятността да оцелеят, когато бъгерите отново дойдат.

„Ако оцелея от самите игри“, помисли си Ендър. Той си постави маската. Тя му прилепна като длан, притиснала плътно лицето му. „Но бъгерите едва ли се чувстват така, помисли си Ендър. Те не носят това лице като маска, защото то е собственото им лице. И дали в родните си светове бъгерите си поставят човешки маски, когато си играят? И как ли ни наричат? Мазници, защото сме много меки и мазни в сравнение с тях“.

– Внимавай, Мазнико! – рече Ендър.

Той едва виждаше брат си през дупките за очите.

Питър му се ухили.

– Мазник, така ли? Е, бъгер смахнат, я да видим как ще ти се смачка физиономията.

Ендър не успя да види нищо освен леко преместване на центъра на тежестта на Питър – маската пречеше на периферното му зрение. Изведнъж усети болка и удар отстрани в главата. Загуби равновесие и политна в същата посока.

– Май не виждаш много добре, а, бъгерче? – попита Питър. Ендър понечи да си свали маската. Питър опря пръстите на крака си в слабините му. – Не сваляй маската! – заповяда той.

Ендър придърпа маската обратно и свали ръце от лицето си.

Питър заби крака си в слабините му. Прониза го болка и Ендър се сви.

– Изпъни крака, бъгер такъв! Ето сега, мръснико, ще ти направим вивисекция. Най-после успяхме да пипнем един от вас жив и сега ще видим от какви чаркове сте направени.

– Питър, престани – рече Ендър.

– Питър, престани. Много добре. Значи вие, бъгерите, можете да отгатвате имената ни. Щом можете да си престорвате гласа да звучи така трогателно като гласчето на сладко детенце, ние ще ви обичаме и ще се държим добре с вас. Само че номерът няма да мине. Виждам те такъв, какъвто си в действителност. Явно, че са искали да минеш за човек, Третаче, но ти си всъщност бъгер и сега ти пролича.

Той отдръпна крака си, направи една крачка и притисна с коляното си Ендър в корема, точно под гръдната кост. Притискаше го все по-силно и по-силно. На Ендър му стана трудно да диша.

– Ето как можех да те убия – прошепна Питър. – Да натискам с коляно, докато умреш. И можех да кажа, че не съм и предполагал, че мога да ти сторя зло, че просто сме си играели. Щяха да ми повярват и всичко щеше да е наред. А ти щеше да си мъртъв. И всичко щеше да е наред.

Ендър не бе в състояние да говори, дъхът излизаше насила от дробовете му. Питър може и да говореше сериозно. Може би говореше на ужким, но имаше и вероятност да не се шегува.

– Говоря ти сериозно – рече Питър. – Всичко, което ти мине сега през главата, е самата истина. Допуснаха раждането ти само защото аз давах големи надежди. Аз обаче не се провалих. Просто ти се представи по-добре. Те те смятат за по-добрия от двама ни. Само че аз не искам по-добро братче, Ендър. Не искам някакъв си Третак.

– Ще те издам – каза Валънтайн.

– Никой няма да ти повярва.

– Ще ми повярват.

– Тогава и ти си покойница, сладка моя сестричке.

– Така ли? – рече Валънтайн. – Значи ще повярват на това: „Не съм и предполагал, че това може да убие Андрю. И когато той беше вече мъртъв, изобщо не предположих, че същото може да убие и Валънтайн“.

Натискът понамаля.

– Значи няма да е днес. Но някой ден вие двамата прос­то няма да сте заедно. И тогава ще има нещастен случай.

– Само си дрънкаш – рече Валънтайн. – Приказваш всичко на ужким.

– На ужким ли?

– И знаеш ли защо? – попита Валънтайн. – Защото искаш един ден да влезеш в правителството. Искаш да гласуват за теб. Но няма да те изберат, ако противниците ти успеят да изровят факта, че още съвсем невръстни, и сестра ти, и брат ти са загинали едновременно при подозрителни обстоятелства. И най-вече заради скритото в тайника ми, което ще бъде отворено, в случай че умра.

– Я не ми пробутвай тези глупости – рече Питър.

– В него пише, че не съм умряла от естествена смърт. Убита съм от Питър и ако той още не е убил и Андрю, скоро ще го направи. Не е достатъчно, за да те осъдят, но е достатъчно, за да не те изберат никога в правителството.

– Сега ти си неговият монитор – каза Питър. – Най-добре ще е да го наблюдаваш и денем, и нощем. Най-добре ще е да не го оставяш сам.

– Ние с Ендър не сме глупаци. Ние, както и ти, си правим за всичко сметката. За някои неща дори по-добре и от теб. Ние и тримата сме толкова умни деца! Ти не си най-умният, Питър, само си най-големият.

– Да, знам. Но ще дойде ден, когато ти няма да си с него, когато просто ще забравиш. И изведнъж ще си спомниш и ще хукнеш при него, и той ще бъде цял-целеничък. И следващия път няма да се тревожиш толкова, и няма да пристигнеш толкова бързо. И всеки път той ще е невредим. И ти ще си помислиш, че съм забравил. Дори и да си спомняш, че съм го казал някога, ще си мислиш, че съм забравил. И ще минат години. И най-неочаквано ще се случи ужасен нещастен случай, а аз ще открия трупа му и ще ридая безутешно над него, и ти ще си спомниш за този разговор, Вали, но ще се срамуваш, че го помниш, защото ще си сигурна, че съм се променил и че това наистина е било нещастен случай, и че е жестоко от твоя страна дори да си спомняш какво съм казал при една детска препирня. Само че всичко ще е както ти казвам сега. Аз ще запомня всичко, той ще умре, а ти няма да направиш нищо-нищичко. И ще продължиш да вярваш, че аз съм само най-големият.

– Най-големият глупак! – рече Валънтайн. 

Питър скочи на крака и тръгна към нея. Тя се дръпна уплашено. Ендър успя да свали маската си. Питър се пльосна отново на леглото и започна да се смее. Гръмогласно и толкова искрено, че чак сълзи бликнаха от очите му.

– Ама вие двамата сте страшни, най-големите сукалчета на планетата Земя.

– Сега ще ни съобщи, че всичко е било само една шега – каза Валънтайн.

– Не шега, а игра. Мога да накарам и двама ви да повярвате в каквото си поискам. Мога да ви накарам да затанцувате като марионетки. – И с престорено зловещ глас продължи: – Ще ви светя маслото, ще ви накълцам на парченца и ще ви напъхам в ямата за смет. – Той отново се изсмя. – Най-големите сукалчета в Слънчевата система.

Ендър стоеше, гледаше го как се смее и си мислеше за Стилсън, мислеше си, че от схватката не получи дори и драскотина. Ето кой си заслужаваше пердаха. Ето кой трябваше да го изяде.

– Не, Ендър – прошепна Валънтайн, сякаш бе прочела мислите му.

Питър внезапно се претърколи, скочи от леглото и застана готов за бой.

– О, да, Ендър – рече той. – Винаги когато поискаш, Ендър.

Ендър вдигна десния си крак, свали обувката си и му я показа.

– Виждаш ли това тук отпред? Това е кръв, Питър.

– Олеле, олеле. Ще умра. Ще загина. Ендър е убил една стоножка и сега иска да убие и мен.

Нищо не можеше да го стресне, Питър бе убиец по душа и никой не знаеше това освен Валънтайн и Ендър.

Майка им се прибра и изказа съчувствието си на Ендър във връзка с монитора. Баща им си дойде и непрекъснато повтаряше каква чудесна изненада е станалото, какви невероятни деца имат и колко е хубаво, че правителството им бе разрешило да си имат три рожби и че сега, когато правителството вече не иска да вземе нито едно от тях, им остават и тримата, че така си запазват и Третачето... А на Ендър му идваше да изкрещи: „Знам, че съм Трети, знам, и ако искате, мога да се махна, за да не притеснявам никого. Съжалявам, че изгубих монитора и че сега имате три деца без каквото и да било приемливо обяснение. Съжалявам, че ви създавам това неудобство, наистина съжалявам, съжалявам, съжалявам“.

Той лежеше в леглото, взирайки се в мрака. Чуваше как в горното легло Питър се върти неспокойно. После брат му слезе по стълбичката и излезе от стаята. Ендър чу приглушения шум от сифона в тоалетната, после силуетът на Питър се появи на прага.

„Той си мисли, че съм заспал. Ще ме убие“.

Питър стигна до леглото и както се очакваше, не се покатери горе. Вместо това приближи и застана до главата на Ендър.

Той обаче не се пресегна за възглавница, за да удуши Ендър. Нямаше и оръжие.

– Извинявай, Ендър – зашепна. – Прости ми. Знам какво е, извинявай. Аз съм ти брат и те обичам.

Много по-късно по равномерното дишане на Питър Ендър разбра, че е заспал. Отлепи лейкопласта от врата си. И за втори път през този ден заплака.



Коментари