Търсене

„Конрад или Детето от консервената кутия” - неповторимо забавните приключения на едно фабрично произведено момче

25 Май, 2013 - 13:13
0 Коментари

Един ден госпожа Берти Бартолоти, жена в най-добрата възраст без какъвто и да било опит в отглеждането на деца, получава необикновена пощенска пратка. Син на седем години, херметически затворен в огромна консервена кутия – Конрад. Появата на малчугана поставя госпожа Бартолоти в най-необичайни и комични ситуации и я изважда напълно от нейния спокоен и регулиран начин на живот.

Въпреки това тя обиква детето и когато се оказва, че колетът е бил изпратен погрешно и трябва да го върне, новоизлюпената майка е готова на всякакви рискове, за да го запази. И всичко това, разказано с размаха на въображението и чувството за хумор, типични за Кристине Ньостлингер.

Книгата е отличена с националната награда на Германия за детско-юношеска литература.


За Кристине Ньостлингер

Родена през 1936 г. във Виена в семейството на часовникар и детска учителка (впрочем по онова време тези професии спадали към „работническите”), завършила гимназия, после висше образование – приложна графика, омъжила се млада, родила две деца и останала вкъщи да ги гледа, станала примерна майка и домакиня. И все в един и същи град. Това е с няколко думи животът на Кристине Ньостлингер.  Е, това ако не е скучна биография. Няма непослушно детство, няма бурна младост, няма изключвания от училище… няма и материал човек да пише за нея. Равно, та равно.

      Но в един момент и на самата Кристине явно й е станало твърде равно и за да си разнообразява живота – прописала. Книги за деца, които сама илюстрирала. Така през 1970 г., значи когато била на 34 г., излязла първата й книжка – „Огненочервената Фредерике”.

      Още в тази първа книжка проличал интересът на младата авторка към децата, които се различават от другите, към децата, които не влизат в общата схема. И които биват осмивани и отритнати. Тя застава зад тях, за да покаже колко нещастно се чувства едно такова дете и колко незаслужено е да се отнасят така с него.

       В тази книжка проличал и друг важен елемент в писането на Кристине Ньостлингер – действително и фантастично се преплитат така, че се възприемат като нещо напълно естествено. Фантастичното не служи за бягство в друг, въображаем свят, а като средство авторката да покаже своето несъгласие със съществуващите порядки. И да докаже, че този, нашият свят може и трябва да стане по-добър.

      Кристине Ньостлингер илюстрирала книжката сама, но текстът се харесал на читателите повече от картинките. Затова тя решила да наблегне на писането, а не на рисуването, за което по-късно казала, че е станала писателка, защото не била добра илюстраторка. Благодарение на това съдбоносно прозрение обаче днес детската литература е обогатена с над 100 прекрасни, голяма част от тях – уникални книги.

       Оттук нататък в живота на Кристине Ньостлингер – за добро или за зло – не се случило нищо, което би предизвикало интерес. Интересното се случвало в книгите. Съпруга и майка, тя се потопила в живота и необикновените преживелици на своите герои, книгите излизали изпод ръцете й една подир друга, за да стигнат и задминат днес внушителната цифра 100.

       Сред тях била и книжката, която сме подбрали за българските деца – „Конрад или Детето от консервената кутия”. Написана през 1975 г., тя е най-превежданото и най -издаваното произведение на Кристине Ньостлингер в цял свят. В тази книга са събрани всички характерни черти на творчеството на писателката – тя подлага на съмнение всички авторитети, въстава срещу диктата на възрастните над  децата, като набляга обаче, че и децата носят отговорност за постъпките си и имат своя принос в отношенията вкъщи, преплита истина и фантазия и разказва всичко това с неповторим хумор. И така, заливайки се от смях, читателят не може да остави книгата, докато не я прочете.

       Завалели и наградите за Кристине Ньостлингер – Националната на Австрия, Националната на Германия, най-голямата в света на детската литература – Медалът „Ханс Кристиян Андерсен”, десетки на брой, а през 2002 г. авторката стана първата носителка на изключително престижната награда в памет на Астрид Линдгрен („АЛМА”). Най-добре да завършим нашия разказ за голямата авторка на книги за деца с обосновката на журито, присъдило й тази награда:

       „Кристине Ньостлингер е истинска невъзпитателка в смисъла на Астрид Линдгрен. Нейното многостранно и изключително ангажирано творчество се характеризира с хумор, незачитащ фалшиви авторитети, строга проницателност и тиха топлина, като тя застава безрезервно на страната на децата и на тези, които не се вписват в рамките на общоприетото.”


Откъс от книгата:

Господин Егон беше в черен костюм със светлосива вратовръзка. В ръката си държеше букет от виолетки.

  • Имам два чудесни билета за опера – каза той.

  • А аз имам едно чудесно дете – контрира госпожа Бартолоти.

  • Втори ред, първи балкон, по средата – продължи господин Егон, но изведнъж

прекъсна думите си, втренчи се в госпожа Бартолоти и попита:

  • Моля? Моля?

    В този момент в антрето влезе Конрад. Той отиде до господин Егон, поклони се леко, подаде му ръка и поздрави:

    - Добър вечер, господине!

    - Това е синът ми – обясни госпожа Бартолоти. – На седем години е и се казва Конрад!

    Господин Егон пребледня. Повече отколкото Конрад при неприличните песни. Госпожа Бартолоти почувства, че дължи на господин Егон някакво обяснение. Но не искаше да се обяснява с него пред момчето, затова каза:

  • Конрад, сърце мое, мисля, че по телевизията има детско предаване!

  • Чудесно – каза Конрад и послушно се отправи към дневната.

    Госпожа Бартолоти извика подире му:

  • Първо дръпни най-горното копче, после натисни третото отдолу нагоре, а

после...

  • Благодаря, зная – извика Конрад от дневната, - учили са ни да работим с телевизори!

    Госпожа Бартолоти заведе господин Егон в кухнята, подаде му пура, взе си и тя, сложи на котлона вода за кафе и заразказва. Когато водата завря, тя вече бе разказала всичко на господин Егон, а когато цялата вода се изцеди през филтъра, той все още не можеше да повярва на тази история. Убеди се едва когато госпожа Бартолоти му показа празната консервена кутия и празната торбичка от хранителния разтвор, и документите, и писмото.

  • Фатално – успя да каже господин Егон, - изключително фатално!

    Госпожа Бартолоти кимна в знак на съгласие. Господин Егон беше се съсредоточил върху лъснатите върхове на гарвановочерните си лачени обувки.

  • Тук ли сте? – прозвуча гласът на телевизионния палячо откъм дневната.

  • Да-а-а – колебливо отвърна гласът на Конрад и най-малко сто деца ревнаха от

студиото: - Даааааа!

    Господин Егон все още наблюдаваше върховете на лачените си обувки.

  • Кажи нещо, Егилайн – помоли госпожа Бартолоти.

  • Върни го – тихо каза господин Егон.

  • Засрами се – каза госпожа Бартолоти още по-тихо, след което хвана господин

Егон за ръката, вдигна го от фотьойла и го замъкна през кухнята и коридора към вратата на дневната. – Погледни го само – прошепна тя.

    Господин Егон погледна и видя на екрана пластмасов крокодил, който имаше зелени люспи и виолетова опашка, и червени очи като копчета и се промъкваше към един безобиден, нищо неподозиращ палячо с червена шапка. Главата на палячото беше от дърво.

    Пред телевизора седеше Конрад. Носеше светлосинята шапка със златната камбанка. Очите му бяха широко отворени, както и устата му, а десният показалец натискаше върха на носа. Ушите му бяха огненочервени, а русите коси стърчаха на всички посоки изпод шапката. С други думи, Конрад изглеждаше като едно извънредно хубаво, мило, беззащитно, малко дете.

  • Е? – прошепна госпожа Бартолоти.

  • Не – измърмори господин Егон и  със съжаление поклати глава, - не можеш да

върнеш малкия!

  • Това казвам и аз! – успокои се госпожа Бартолоти.

    В този момент палячото с дървена глава и червена шапка, който съвсем не беше толкова беззащитен, пречука пластмасовия крокодил и над стоте деца в студиото креснаха като маймуни. Конрад свали показалеца си от носа, стана и като каза:

    - Горкият крокодил, горкият! – отиде до телевизора и натисна копчето. Картината изчезна, преди крокодилът да успее да изпружи четирите си лапи.

    - Не ти ли харесва кукленият театър – попита господин Егон. (Навремето, като дете, той не понасяше куклен театър.)

    Конрад отвърна:

  • Трябва да се отнасяме към животните със съчувствие!

  • Ама, Конрад, това беше крокодил! – извика госпожа Бартолоти. – Крокодилът е

лошо животно, яде хората с костите даже!

  • На този крокодил – обясни Конрад – просто му се спеше. Оня с червената шапка

го събуди, че ръмжал силно и невъзпитано.

  • Да, ама крокодилът дойде най-коварно изотзад – извика пак госпожа Бартолоти.

(Навремето, като дете, тя много обичаше куклен театър.)

  • Според мен – контрира Конрад – животните не знаят, че да дойдеш изотзад е

коварно!

  • Да, ама... - взе да заеква госпожа Бартолоти.

  • Мъжът с червената шапка изобщо не би трябвало да минава с открита кола през

местност с хищни животни – отбеляза Конрад. – По-сигурно е и за крокодила, и за него.

  • Да, ама... – заекваше госпожа Бартолоти.

  • Никакво ама! – провикна се господин Егон и в гласа му прозвуча буйна радост. –

Съвсем никакво ама! Момчето има право! За възрастта си е необикновено умно!

    Господин Егон гледаше Конрад с изключително одобрение. Обикновено той не гледаше децата с изключително одобрение, дори не с нормално одобрение.

    Одобрението на господин Егон нарасна в истинско възхищение, когато Конрад попита:

  • Време ли е за лягане, моля?

  • Уморен ли си вече? – попита госпожа Бартолоти.

  • Това няма значение – отвърна Конрад. – Повечето деца не са уморени, когато

трябва да си лягат.

    Госпожа Бартолоти нямаше никаква представа кога трябва да си лягат децата, както и кога трябва да ядат децата. Само си спомняше как ревеше, сякаш я бодат на кол, когато я пращаха в леглото, и как, вече в леглото, продължаваше да хленчи още дълго време. Тя каза на Конрад:

  • Можеш да не си лягаш, докогато искаш. Сам ще усетиш кога ти се спи! – и в

същия миг се сети, че детското легло още не е доставено. Затова обясни: - Случаят с лягането е ясен. Ще си легнеш, щом донесат леглото.

    И Конрад се съгласи.

                  ****************************************************

    Всъщност Конрад все още не беше истински гладен.

  • Искаш ли бонбон? – попита госпожа Бартолоти.

  • Сладко вечер, преди лягане, това е много, много вредно – отказа Конрад.

    Въпреки това госпожа Бартолоти му опря до устата един шоколадов бонбон. С пълнеж от малинов марципан и с бадем отгоре. Държа го на устата му, докато той я отвори, след което моментално го пъхна вътре.

  • Бертилайн, имаш ли ум в главата! – изруга господин Егон. – Детето е по-разумно от теб! Радвай се, че имаш дете, което разбира колко е вредна захарта за зъбите!

    Госпожа Бартолоти изломоти нещо от сорта на дрън-дрън-ярина, като не откъсваше поглед от лицето на Конрад. Чакаше да види как върху него ще се изпише щастие, като изяде такъв вкусен бонбон. Но Конрад, тъкмо напротив, изглеждаше тъжен. Глътна бонбона и каза:

  • Благодаря, много беше хубав, но ми тежи.

  • Хайде, хайде – каза госпожа Бартолоти и се засмя, - от такъв малък бонбон не

може да ти стане тежко на стомаха, трябва да изядеш цяло пликче!

    Конрад поклати глава и обясни, че му било тежко не на стомаха, а на душата, защото било забранено да се ядат бонбони преди лягане. Тежало му всичко забранено. Така го били учили. После добави много натъжен, че досега винаги се е гордеел с чувството за тежест при забранени неща. Това бил един от най-важните предмети и ако някое инстантно дете не го овладеело до съвършенство, не можело да излезе от фабриката!

    И Конрад млъкна уплашено, защото не му беше позволено да говори за фабриката; само в краен случай.

    - Ужасно – измърмори госпожа Бартолоти.

    А господин Егон възкликна:

    - Такова разкошно момче не съм виждал! Ако всички деца бяха такива, отдавна да имам и аз! Такова възпитано, любезно, порядъчно, учтиво седемгодишно същество е истинска наслада!

    - Егилайн, ти си кретен – възмути се госпожа Бартолоти.

    Ала господин Егон не я чу, защото не спираше да изразява възхищението си от Конрад.

    Той говори още дълго и не даде да го прекъснат дори когато най-сетне донесоха детското легло. Говореше, докато госпожа Бартолоти обличаше в калъф възглавницата от канапето, говореше, докато тя опъваше чаршаф върху дюшечето, и говореше, докато тя чаршафосваше най-меката и най-хубавата завивка, която имаше. Господин Егон говореше каква рядкост било да имаш такова послушно, възпитано дете като Конрад и че такова дете се нуждаело от стимулиране, по-добро стимулиране, отколкото можела да предостави госпожа Бартолоти.

    Госпожа Бартолоти закима в знак на съгласие – сигурно защото изобщо не го слушаше – и нагласи възглавницата и завивката. Но след като три пъти едно след друго долови думата „баща” сред безкрайната му реч, тя спря да кима. Вкара детското легло в спалнята, извика:

  • Момент, Егилайн! – върна се, седна в люлеещия се стол срещу господин Егон и

попита: - Я, кажи, Егилайн, какви ги говориш за някакъв баща?

  • Детето се нуждае спешно от такъв – отговори господин Егон.

  • Че то си има! – подскочи госпожа Бартолоти. – Записан е в кръщелното му!

Конрад Аугуст Бартолоти! Той му е баща!

  • Щом той му е баща – извика господин Егон и напреко на челото му се врязаха

четири дълбоки бръчки от грижи, - да бъде така добър да се върне и да поеме отглеждането на това прекрасно дете! Защото това е негово задължение!

    И тогава стана страшно. Госпожа Бартолоти се разбесня и разкрещя, че изобщо не й бил притрябвал Конрад Аугуст. Навремето го пратила по дяволите и явно бил още там и там трябвало да си стои.

    - Тогава има нужда от втори баща и аз...- поде господин Егон, но не можа да продължи, понеже Конрад се появи гол на вратата на дневната и попита къде можел, моля, да се измие и дали имало за него четка за зъби вкъщи.

    В къщата на госпожа Бартолоти нямаше четка за зъби за Конрад. Но тя поне се реши с въздишка да извади дънките и пуловерите от мивката, за да може момчето да се измие.

    - Почакай – каза му тя, - ей сега ще почистя банята! – и въздъхна три пъти. Чувстваше се достойна за съжаление, защото чистенето й беше най-омразната работа на света.

    Когато се върна в дневната, господин Егон и Конрад седяха един до друг и се усмихваха.

  • Аз съм му вече баща – заяви господин Егон. – Конрад е съгласен.

    Момчето кимна. Госпожа Бартолоти погледна Егон, после Конрад, въздъхна и каза:

  • Е, добре, нямам нищо против.

    В действителност обаче тя имаше нещо против. Първо, не вярваше, че едно седемгодишно момче се нуждае непременно от баща. „И второ, ако ще е баща, защо трябва да е някой скучен, безцветен досадник като Егон – мислеше си госпожа Бартолоти. – За мене Егон е приятел два пъти седмично, но не и баща!”

    Ала Конрад се усмихваше толкова доволно, че тя повтори думите си:

  • Е, добре, нямам нищо против!

    По-късно, когато момчето отдавна беше заспало в леглото си – уж, а и според господин Егон, като ангелче – господин Егон и госпожа Бартолоти седяха в дневната. Той пиеше малко уиски с много сода, а тя – много водка с една череша в чашата.

  • Утре трябва да заведеш Конрад на училище и да го запишеш – каза господин

Егон.

  • Утре е неделя – възрази госпожа Бартолоти – и училищата почиват!

  • Значи, вдругиден – реши господин Егон и добави, че вече очаквал със

страшна радост бащинските радости, когато Конрад щял  да носи вкъщи една след друга тлъсти шестици. Госпожа Бартолоти не усещаше радостно предчувствие за майчинските радости, свързани с бъдещите бележки на Конрад. На нея й се гледаше криминалето по телевизията, но господин Егон не й даде:

  • Я, остави тия глупости, имам да ти кажа нещо сериозно!

    И така госпожа Бартолоти не натисна копчето на телевизора, ами седна да слуша господин Егон. Той обаче не каза нещо сериозно, а сто хиляди сериозни неща, и когато приключи, вече минаваше полунощ. Госпожа Бартолоти се прозя и каза:

    - Чао, Егилайн – след което му даде ключа от жилището и се промъкна в леглото си тихо, за да не събуди Конрад. Макар че беше толкова уморена, не можеше да заспи. Сериозните неща, които й бе наговорил господин Егон, не й излизаха от ума:

    „Трябва да се промениш из основи и да станеш по-подредена и по-грижовна, и по-учтива!

    Трябва да имаш солиден вид и да не ходиш в такива чудати дрехи!

    Трябва още от днес да прибираш къщата и да готвиш редовно и да внимаваш какво говориш – да не казваш неща, които не са добри и полезни за седемгодишните момчета!

    Трябва, трябва, трябва...”

    След като прекара през ума си тази проповед околко две хиляди пъти, госпожа Бартолоти схвана всичките сто хиляди сериозни неща на господин Егон и заспа. Но дори насън, в най-дълбокия си сън, тя изстенваше високо и прошепваше: ”Трябва, трябва, трябва...”.

    На сутринта госпожа Бартолоти се събуди доста по-рано от обикновено. Разтърка очи и погледна към леглото на Конрад. Беше празно. Тя се стресна. Скочи от кревата – за миг повярва, че Конрад е бил само сън – и се завтече към дневната. Момчето седеше в ъгъла за игра. Беше измито и сресано. И редеше един върху друг елементите на строителя, като си говореше под носа:

  • Това са единиците, това са десетките, това са стотиците.

  • Конрад, какво правиш?

  • Упражнявам се по смятане – отвърна момчето. – Нали от утре тръгвам на

училище, няма да е зле да съм прилично подготвен.

  • Прилично, прилично – мърмореше си госпожа Бартолоти по пътя към кухнята и

когато се отдалечи на сигурно разстояние, за да не я чуе Конрад, каза тихо: - Не понасям тая дума. Гадна е също като солиден, редовен или благовъзпитан! По дяволите!

    Госпожа Бартолоти знаеше редица думи, които изобщо не понасяше. Освен приличен и благовъзпитан, и солиден, и редовен тя не обичаше: цел, смисъл, ежедневен, поучителен, порядъчен, благоприличие, обичай, домакиня и подходящ, и благопристоен.

    И така госпожа Бартолоти се въртеше из кухнята, правеше кафе и вареше яйца, пържеше – специално за Конрад – омлет с малини и през цялото време си мислеше за гадните и неприятни думи. Мислеше си и за стоте хиляди сериозни неща на господин Егон и прибираше кухненската маса. Застла я с покривка на зелени и розови цветчета и донесе от шкафа в дневната пластмасовия сервиз за двайсет и четири души (естествено донесе една дванайсета част). В средата на кухненската маса постави водна чаша с връзка пера от сибирски лук и връзка магданоз – понеже нямаше цветя вкъщи. Огледа подредената за закуска маса и си каза: ”Сега ще ме похвали дори Егон. Никой не може да подреди закуската по-прилично и по-майчински.”

    Конрад си изпи кафето и изяде омлета и сандвича, и хлебчето с шунка.

  • Май си много гладен – вметна госпожа Бартолоти.

  • О, не – каза Конрад, - вече съм сит, не мога да сложа почти нищо повече в устата

си.

  • Ами спри, де!

  • Моля, нали човек трябва да изяде всичко, което се сложи на масата, особено в

чинията – обясни Конрад.

    Госпожа Бартолоти прибра последните три хлебчета и голямото парче шунка, и сиренето и ги остави на бюфета. На масата не остана нищо за ядене и Конрад въздъхна с облекчение.

    Обикновено госпожа Бартолоти работеше в неделя. Но днес си каза: ”На едно седемгодишно момче сигурно му се ходи в неделя на излет. На разходка или да рита топка. А може би в увеселителния парк или в зоологическата градина!”

    Но Конрад не искаше. Нито в зоологическата градина, нито в увеселителния парк, нито на излет.

  • Днес искам да се подготвя за училище. Учил съм вече смятане и писане, и

четене. Имахме добра предучилищна подготовка. Но, естествено, не зная докъде са стигнали децата на моята възраст в това училище – обясни той и помоли госпожа Бартолоти да бъде така мила да отиде до някое седемгодишно дете и да вземе назаем учебниците му, за да може той да ги прегледа.

  • Добре, ама не искаш ли да тръгнеш в първи клас? – попита госпожа Бартолоти и

настоя: - Първи клас сигурно не е напреднал толкова, от един месец ходят на училище! Не са научили кой знае какво!

    Конрад поклати глава. Изобщо не мислел да тръгва в първи клас. Все пак не бил само инстантно дете, но и елитно дете. Смятал да тръгне поне във втори клас, защото превъзхождал по интелигентност половината от децата и щяло да бъде истински позор, ако не използвал подобаващо умствените си способности.

    Госпожа Бартолоти отново въздъхна. Слезе на първия етаж – самата тя живееше на втория – и звънна на вратата точно под нейната. Там живееше семейство Рузика, а Кити Рузика беше точно на седем години и ходеше във втори клас. Господин Рузика отвори, а зад него любопитно надничаше Кити. Зад нея още по-любопитно надничаше госпожа Рузика. Дотогава госпожа Бартолоти не бе разговаряла с Рузикови, макар че живееха в сградата повече от пет години. Изобщо госпожа Бартолоти не разговаряше особено много със съседите си, защото те не желаеха да разговарят особено много с нея. Смятаха я за „странна птица”. Заради особените й дрехи. И заради многото бои по лицето. И защото често си говореше сама по стълбите.

    Госпожа Бартолоти нямаше представа, че съседите й я смятат за „странна птица”, но като видя как любопитно я зяпат Рузикови, й хрумна, че молбата й ще прозвучи доста странно. Коя голяма жена ще иска назаем учебници?

  • Моля, какво желаете? – попита господин Рузика.

    Мислите се стрелкаха във всички посоки в главата на госпожа Бартолоти и се мъчеха да измислят някоя лъжа. Хрумнаха й следните обяснения: ”Племенникът ми е дошъл на гости и иска да чете нещо! Тъка килим и трябва да направя шарка от учебник! На страница двайсет и трета от учебника по смятане има такава хубава картинка!”

  • Моля, какво желаете? – повтори въпроса си господин Рузика.

    Всички лъжи, които измислиха мислите на госпожа Бартолоти, й се сториха глупави. Затова тя каза истината:

  • Моля ви, утре синът ми тръгва на училище и иска да прегледа преди това

учебниците, и тъй като дъщеря ви също е във втори клас, си казах, че може да сте така добри да му заемете учебниците за днес следобяд. Довечера ще ви ги върна.

    Господин и госпожа Рузика бяха добре възпитани хора и както подобава на добре възпитани хора, не разпитваха много. Страшно се смутиха наистина, но отговориха в хор:

  • Да, да, с удоволствие!

    Кити Рузика беше добре възпитано дете, но не беше, разбира се, толкова добре възпитано като голям човек. През седемте години, прекарани на този свят, тя още не бе схванала всички форми на доброто възпитание, затова попита:

  • Вие имате син, госпожо Бартолоти?

  • Шшт! – изшътка тихо господин Рузика и й прошепна още по-тихо. – Такива неща не се питат?

    Кити кимна, изтича до стаята си и се върна с читанката и учебника по смятане. Госпожа Бартолоти взе книгите, благодари и тръгна нагоре по стълбите. Господин Рузика затвори вратата.

  • Изобщо не се учудиха – каза си госпожа Бартолоти, докато отключваше вратата

на жилището си. – И какво има за чудене. В края на краищата е съвсем нормално една жена да си има син.

    Ако можеше да гледа през пода, госпожа Бартолоти щеше да види, че явно имаше доста неща за чудене около нейния син. Защото семейство Рузика все още стоеше в коридора зад затворената врата.

    И тримата Рузикови зяпаха вратата и шепнеха:

    - Имала син! Седемгодишен син! Ще се побъркам! Син имала!

    Госпожа Рузика изпуфтя възмутено през носа си и каза:

  • Трамвай да стана, ако тая има син!

А господин Рузика добави:

- И да има син, как така детето няма учебници, и да е на седем, как така ще тръгва на

училище едва утре?

А Кити Рузика попита:

- Може ли после да се кача и да видя сина й.

- Не можеш да се качиш просто ей така, не те е поканила – смъмри я госпожа Рузика.

- Да, ама нали мога да си взема учебниците – възрази Кити Рузика.

- Да, това е вариант – заключи господин Рузика, - но не бързай. Ще изглежда като

проява на любопитство. Можеш да се качиш следобед.

    Кити много се зарадва и зачака с нетърпение кога най-сетне ще стане следобед.




Коментари