Търсене

Откъс от книгата „Танци за влюбени”

8 Октомври, 2012 - 23:32
0 Коментари

Прочетете откъс от книгата на Уилям Тревър - "Танци за влюбени"


В неделя или в понеделник – ако не успееше в неделя, което ставаше често, тъй като тогава беше много зает – каноникът О’Конъл идваше във фермата, за да отслужи литургия пред бащата на Брайди, който не можеше вече да се движи, понеже кракът му беше ампутиран вследствие на гангрена. Едно време те имаха конче и каруца, а и майката на Брайди беше още жива: на двете жени не им беше трудно да качат баща й в каруцата, за да отиде на църква. Но две години по-късно кончето окуця и накрая трябваше да го убият; не се мина много време след това и майка й умря. „Недей да се тревожиш – беше казал каноникът О’Конъл, защото знаеше колко е трудно да се придвижи баща й до църквата. – Аз ще намина през седмицата, Брайди.“

Всеки ден колата на млекаря идваше да вземе единствения гюм с мляко, а мистър Дрискол докарваше с камиона си стоки от бакалницата и отнасяше яйцата, които Брайди беше събрала през седмицата. Откакто през 1953 година каноникът О’Конъл беше направил предложението си, бащата на Брайди не бе излизал от фермата.

Освен на църква в неделя и веднъж седмично на танци в един отдалечен салон, Брайди ходеше на пазар един път в месеца – в петък рано следобед тръгваше за града с колелото си. Купуваше разни неща за себе си – плат за рокля, прежда за плетене, чорапи, вестник, а за баща си – романи с меки корици за Дивия запад. В магазините приказваше с някои от момичетата, с които беше ходила на училище, момичета, омъжили се за продавачи или за собственици на магазини или станали самите те продавачки. Повечето от тях имаха вече собствени семейства.

„Добре си ти на спокойствие сред хълмовете, не като нас завряна в една дупка“ – казваха те на Брайди. Повечето от тях изглеждаха уморени от бременности и от усилията да подредят и да се грижат за големите си семейства.

В петъчен ден, когато се връщаше с колелото към хълмовете, Брайди често си мислеше, че те искрено й завиждат за живота, който води, и се изненадваше от това. Ако не беше баща й, тя също би искала да работи в града, може би във фабриката за месни консерви или в някой магазин. В града имаше едно кино, което се наричаше „Електрик“, и магазин за риба и пържени картофи, където хората се събираха вечер и ядяха отвън на тротоара увитите във вестник пържени картофи. Вечер, когато седеше във фермата с баща си, тя често си мислеше за града, като си представяше осветените витрини със стоки и сладкарниците, отворени до късно, за да могат хората, които отиват в кино „Електрик“, да си купят шоколад или плодове. Но градът беше на осемнадесет километра – твърде далеч, за да отиде дотам с колелото и да се върне същата вечер след филма.

„Ужасно е за теб, моето момиче, да си обвързана с еднокрак човек“ – казваше баща й, искрено загрижен. Като се прибере куцешком от полето, където се оправяше както може, той ще въздъхне тежко и ще добави: „Да не беше умряла майка ти...“ – без да довърши изречението.

Ако не беше умряла, майка й щеше да се грижи за него и за няколкото декара земя, които баща й притежаваше; майка й щеше по някакъв начин да натоварва гюма с млякото върху колата на млекаря и да наглежда малкото кокошки и крави. „Ако не беше дъщерята да ми помага, да съм умрял досега“ – чуваше тя как баща й казва на каноника О’Конъл и как каноникът О’Конъл отговаря, че баща Ӝе наистина щастлив с нея.

„Тук съм щастлива, както щях да бъда щастлива на всяко друго място“ – отвръщаше тя, но баща й знаеше, че се преструва, и му ставаше тъжно, че тежките обстоятелства са объркали живота й.

Макар че баща й още я наричаше момиче, Брайди беше вече на тридесет и шест години. Тя бе висока и яка; когато човек докоснеше кожата на пръстите и на дланите й, усещаше, че е захабена и грапава. Като че ли работата, която бе минала през ръцете й, бе проникнала вътре в тях, а соковете на зеленчуците и цветът на пръстта бяха оцветили кожата й – от малка изкореняваше жилавите бурени, които избуяваха всяка пролет сред кръмното и захарното цвекло на баща й; от малка прибираше картофите през август и ръцете й всеки божи ден ровеха из пръстта и я преобръщаха. Кожата на лицето й беше загрубяла от вятъра и бе помургавяла от слънцето; вратът и носът й бяха мършави, около

устните й се бяха появили ранни бръчки.

Но в събота вечер Брайди забравяше за жилавите бурени и за пръстта. Окуражавана от баща си, тя се качваше на колелото и отиваше на танци, всеки път облечена в различни рокли. „Не ти ли е приятно, моето момиче? – питаше я той, сякаш мислеше, че тя се лишава от удоволствието по собствено желание. – Защо да не се позабавляваш?“ Брайди му приготвяше чая и той се настаняваше до радиото или вземаше някой роман за Дивия запад. След известно време, докато тя все още танцуваше, той заравяше огъня и куцайки, се добираше до леглото си в стаята на горния етаж.

Салонът за танци, собственост на мистър Джъстин Дуайър, беше отдалечен с километри от всякакво населено място – самотна постройка край пътя, заобиколена от блатисти поляни без дървета, пред която се простираше песъчлива земя. Върху розова грапава замазка с небесносини букви, в тон с тъмния фон на сградата, но все пак открояващ се добре, се виждаше непретенциозният надпис Танци за влюбени. Над буквите четири цветни крушки – червена, зелена, оранжева и лилава – светваха една след друга, което показваше, че часът за вечерни срещи е настъпил. Розова беше само фасадата на постройката, а останалите стени бяха боядисани в обикновен сив цвят. Вътре всичко беше

синьо с изключение на розовата двукрила врата.

В събота вечер мистър Джъстин Дуайър – дребен, слаб човек – отключваше желязната решетка, която охраняваше собствеността му, и я дърпаше встрани, като по този начин отприщваше една бездна, от която по-късно щеше да се излива музика. Той помагаше на жена си да пренесе от колата касите с лимонада и пакетите бисквити и след това се настаняваше в малкото преддверие между издърпаната решетка и розовата двукрила врата.

Сядаше на една маса за карти и разполагаше върху нея парите и билетите. Хората разправяха, че е натрупал цяло състояние – той притежаваше и други салони за танци. Посетителите, селяни като Брайди, идваха от усамотените ферми по хълмовете и от селата с колела или със стари коли. Тук се срещаха хора, които не се виждаха често с други хора, срещаха се момичета и момчета, мъже и жени. Те плащаха на мистър Дуайър и влизаха в неговия салон за танци, където бледосините стени хвърляха сенки, а кристалният кръгъл полилей пръскаше бледа светлина. Оркестърът, известен като джазбанд „Романтика“, се състоеше от кларнет, барабани и пиано. Барабанистът понякога пееше.

Брайди ходеше на танци, откакто беше завършила католическото девическо училище, още преди майка й да умре. Пътят – единадесет километра на отиване и още толкова на връщане – не я плашеше; беше изминавала същото това разстояние всеки ден до училището на същото колело – старо, марка „Радж“, собственост на майка й, купено през 1936 година. В неделя тя изминаваше с колелото към десетина километра, за да отиде на църква, но и това не я смущаваше – беше свикнала.

– Как си, Брайди? – попита я мистър Джъстин Дуайър една есенна вечер през 1971 година, когато тя се появи в салона, облечена в нова аленочервена рокля. Тя каза, че е добре, а на втория въпрос на мистър Дуайър отговори, че и баща й е добре. „Ще намина тези дни“ – обеща мистър Дуайър; той обещаваше това вече от двадесет години.

Тя плати входната такса и мина през розовата двукрила врата. Джазбанд „Романтика“ свиреше позната мелодия от миналото – „Съдбовен валс“. Въпреки името си оркестърът никога не свиреше джаз в салона; мистър Дуайър не държеше много на този род музика, нито на разните танци, появили се и отшумели през годините. Джайв, рокендрол, туист и техните варианти бяха бойкотирани от мистър Дуайър, който смяташе, че един салон за танци трябва да бъде колкото е възможно по-възвишено място.

Джазбанд „Романтика“ се състоеше от мистър Малоун, мистър Суонтън и Дейно Райън на барабаните. И тримата бяха мъже на средна възраст, които идваха от града с колата на мистър Малоун; те бяха любители музиканти и работеха във фабриката за месни консерви, в електроснабдяването и в Окръжния съвет.

– Как си, Брайди? – попита я Дейно Райън, когато тя мина край него на път за гардероба. В момента той не удряше барабаните си, тъй като „Съдбовен валс“ не изискваше някакво особено участие от негова страна.

– Добре съм, Дейно – отвърна тя. – Ти здрав ли си? Очите по-добре ли са? – Предишната седмица той й бе казал, че очите му са започнали да сълзят, което сигурно се дължало на някаква простуда. Като се събудил сутринта, усетил сълзенето, което продължило и следобед; беше й казал, че за него това е нещо съвсем ново, като добави, че никога през живота си не е боледувал дори и ден, нито е изпитвал някакво неразположение.

– Вероятно ще ми трябват очила – каза й той сега и докато отиваше към гардероба, Брайди си го представи с очила да поправя пътищата, защото това му бе работата в Окръжния съвет.

„Рядко ще срещнеш работник по пътищата с очила“ – размишляваше тя и се чудеше дали прахът, с който е свързана работата му, не е замърсил очите му.

– Как си, Брайди? – попита я в гардероба едно момиче на име Ини Маки, което беше завършило католическото девическо училище само преди една година.

– Много красива рокля имаш, Ини – каза Брайди. – Найлонова ли е?

– Силонова. Не се глади.

Брайди съблече палтото си и го окачи на една кука. В гардероба имаше малък умивалник, над който висеше потъмняло елипсовидно огледало. Циментовият под беше покрит с мръсни книжни салфетки, парченца памук и угарки от цигари. Тоалетната в ъгъла беше оградена с дървени плоскости, боядисани в зелено.

– Божичко, изглеждаш страхотно, Брайди! – възкликна Мадж Даудинг, докато чакаше реда си пред огледалото. Както говореше, тя пристъпи напред и свали очилата си, за да гримира очите си. Втренчи се с късогледия си поглед в елипсовидното огледало и затананика нещо, а другите момичета започнаха да нервничат.

– Ще свършиш ли най-после, боже мой! – изкрещя Ини Маки. – Няма да стоим тук цяла нощ, Мадж!

Само Мадж Даудинг беше по-възрастна от Брайди. Беше на тридесет и девет години, но често разправяше, че е по-млада.

Момичетата й се присмиваха за това, като казваха, че Мадж Даудинг трябва да се примири с положението си – с възрастта, с късогледството и лошата си кожа – и да не се излага да тича след мъжете. Кой мъж изобщо ще тръгне с такава като нея? Мадж Даудинг ще направи по-добре, ако в събота вечер ходи в училището на монахините – нали каноникът О’Конъл и без това все си търси помощник?

– Онзи там ли е? – попита тя сега, като се дръпна от огледалото. – Онзи с дългите ръце. Виждал ли го е някой?

– Танцува с Кат Болджър – отговори едно от момичетата. – Тя се е залепила за него.

– Момче само за любов – намеси се Пати Бърн и всички се засмяха, защото онзи, за когото се отнасяха тези думи, трудно можеше да се нарече момче, тъй като беше над петдесет години – ерген, който от време на време идваше на танци.

Мадж Даудинг излезе бързо от гардероба, без да си даде труд да се престори, че връзката на Кат Болджър и мъжът с дългите ръце не я засяга. Две яркочервени петна пламнаха на бузите й и когато в бързината тя се препъна, момичетата в гардероба се разсмяха. Ако бе по-млада, тя сигурно щеше да си даде вид, че й е безразлично.

Брайди разговаряше, докато чакаше реда си пред огледалото. Някои момичета, които бързаха да не закъснеят, използваха огледалата на пудриерите си. След това по две и по три, а понякога и поотделно излизаха от гардероба и заемаха места на дървените столове с прави облегалки в единия край на салона в очакване да ги поканят на танц. Мистър Малоун, мистър Суонтън и Дейно Райън свиреха „Пълнолуние“, „Кой ли я целува сега?“ и „Аз ще бъда тук“.

Брайди танцуваше. Баща й сигурно вече заспиваше край огъня; радиото, включено на ирландска станция, тихичко свиреше в дъното на стаята. Той беше изслушал вече предаванията „Вяра и ред“ и „Открийте таланта“. Романът му за Дивия запад „Тримата яздеха бързо“ от Джейк Матол сигурно беше паднал от единственото му коляно долу на каменния под. Той щеше да се стресне в съня си като всяка вечер и забравил кой ден е, щеше да се изненада, че нея я няма, защото тя обикновено седеше на масата и кърпеше дрехи или почистваше яйцата от сламките. „Време ли е за новините?“ – щеше да попита той механично.

Прахът и цигареният дим образуваха мъгла под кристалния кръгъл полилей, краката тъпчеха по пода, момичетата пищяха и се смееха, някои от тях танцуваха по двойки поради липса на кавалери. Музиката гърмеше, музикантите бяха съблекли саката си. Те изсвириха енергично няколко мелодии от „Панаир“, а след това по-романтично песента „Само едно от тези неща“. Темпото се ускори заради едно парче на Пол Джоунс, след което Брайдисе озова с един младеж, който й каза, че пести пари, за да емигрира, тъй като според него с тази държава е свършено. „Аз живея сред хълмовете с вуйчо ми – каза той – и работя по четиринайсет часа на ден. Това живот за млад човек ли е? – Тя познаваше вуйчо му, фермер от хълмовете, чиито каменисти ниви бяха през една ферма от бащината й. – Има ли смисъл в това, Брайди?“

В десет часа настана оживление, предизвикано от пристигането на трима ергени на средна възраст, които бяха дошли с колела от кръчмата на Кери. Те викаха, свиреха с уста и поздравяваха хората в салона за танци. Миришеха на бира, пот и уиски.

Пристигаха всяка събота точно по едно и също време и след като им продадеше билетите, мистър Дуайър вдигаше масичката за карти и заключваше тенекиената кутия, в която събираше приходите от вечерта; вечеринката му имаше пълен успех.

„Как си, Брайди?“ – попита един от ергените, известен под името Баусър Игън. Вторият – Тим Дейли – попита Пати Бърн как е. „Ще танцуваме ли?“ – предложи Айс Хоргън на Мадж Даудинг, като притисна морскосиния си костюм към тюлената Ӝ рокля. Брайди започна да танцува с Баусър Игън, който Ӝ каза, че изглежда прекрасно.

„Тези ергени няма никога да се оженят“ – мислеха си момичетата в салона; те се бяха венчали вече за бирата, уискито и мързела, за старите си майки, живеещи някъде сред хълмовете.

Мъжът с дългите ръце не пиеше, но иначе беше същият: имаше типична физиономия на ерген.

– Чудесно – отбеляза Баусър Игън, като ситнеше с преплитащи се пиянски стъпки. – Ти си чудесна танцьорка, Брайди.

– Ще престанеш ли? – извика Мадж Даудинг и пискливият й глас се извиси над музиката. Айс* Хоргън беше плъзнал ръката си под гърба на роклята й и сега се преструваше, че това е станало случайно. Той се усмихваше с размътен поглед, по едрото му червено лице течеше пот, а очите му, заради които беше получил прякора си, бяха изпъкнали и кръвясали.

– С такъв като този трябва да се внимава – извика Баусър Игън и така се разсмя, че слюнката му напръска лицето на Брайди. Ини Маки, която танцуваше близо до тях, също се засмя и намигна на Брайди. Дейно Райън остави барабаните си и запя.

„О, как тъгувам за твоята нежна целувка – проточи той глас – и мечтая да те прегърна силно.“

Никой не знаеше как се казва мъжът с дългите ръце. Единствените думи, които го бяха чували да изрича в салона за Танци за влюбени, бяха отправените покани за танц. Той беше стеснителен човек и когато не се появяваше на дансинга, стоеше съвсем сам. Накрая се качваше на колелото си, без да пожелае „лека нощ“ на някого.

– Кат ще изтощи тази вечер твоя приятел – каза Тим Бейли на Пати Бърн, защото Кат Болджър явно се беше развихрила във фокстрота и валса.

„Аз мисля само за теб – пееше Дейно Райън. – Искам само да си до мен.“

„Дейно Райън е човек за мен, защото е различен от другите ергени“ – мислеше си често Брайди. Той имаше вид на самотник, който сякаш се беше уморил да бъде все сам. Всяка събота й се струваше, че той е човек точно за нея, и през седмицата редовно се връщаше към тази мисъл. Чувстваше, че Дейно Райън е човек за нея, защото той няма да има нищо против да живее в тяхната ферма, докато еднокракият й баща е все още там. Тримата с Дейно Райън можеха да живеят толкова евтино, колкото и Брайди с баща си, защото, като се откажеше от заплатата си като работник по пътищата, сумата щеше да се компенсира от онова, което плащаше за наем. Една вечер тя се престори, че задната гума на колелото й е спукана, и той се захвана да я оправи, докато мистър Малоун и мистър Суонтън го чакаха в колата на мистър Малоун. Той напомпа гумата с помпата от колата и я увери, че ще издържи.

В салона за танци беше добре известно, че тя харесва Дейно Райън. Но беше известно също така, че Дейно Райън има установен начин на живот, който води от доста години. Той живееше на квартира у една вдовица на име мисис Грифин заедно с нейния бавноразвиващ се син в една къща в покрайнините на града. Хората говореха, че се държи добре с болното дете, че му купува бонбони и го разхожда на рамката на колелото си. Всяка седмица той отделяше по един-два часа от свободното си време за църквата „Света Богородица“ и беше верен на мистър Дуайър. Свиреше в още два селски салона за танци, собственост на мистър Дуайър, и отхвърляше предложенията на по-модерните салони в града, макар че там щеше да му бъде по-удобно и щеше да получава значително повече пари, отколкото му плащаше мистър Дуайър.

Но мистър Дуайър беше открил Дейно Райън и Дейно не бе забравил това, както и мистър Малоун, и мистър Суонтън не бяха забравили, че са открити от мистър Дуайър.

– Да си вземем ли по една лимонада? И пакетче бисквити, Брайди? – предложи Баусър Игън.

В салона за Танци за влюбени не се сервираше никакъв алкохол, тъй като заведението нямаше разрешително да продава този допълнителен стимулант. Всъщност мистър Дуайър не беше пожелал да се сдобие с разрешително, понеже знаеше, че романтиката и алкохолът са две неща, които трудно вървят заедно, особено в един изискан салон за танци. Зад дървените столове, на които бяха насядали момичетата, съпругата на мистър Дуайър, дребна, пълна жена, предлагаше шишета лимонада със сламки, бисквити и пържени картофи. Едновременно с това тя водеше делови разговори – главно за пуйките, които отглеждаше. Веднъж бе споделила с Брайди, че ги има като деца.

– Благодаря – каза Брайди и Баусър Игън я поведе към дървената маса. Скоро щеше да има почивка – тримата оркестранти щяха да прекосят дансинга, за да се почерпят на бюфета. Тя започна да измисля въпроси, които да зададе на Дейно Райън.

Точно на шестнадесет години, когато дойде за първи път в салона за Танци за влюбени, Дейно Райън, четири години повъзрастен от нея, беше пак тук и както и сега свиреше на барабаните с мистър Малоун. Тогава Брайди почти не го забелязваше, защото той не беше сред танцуващите – беше част от декора на салона за танци, като дървената маса и лимонадените бутилки, като мисис Дуайър и мистър Дуайър. Младежите, които тогава танцуваха с нея, облечени в сини костюми за празничната съботна вечер, по-късно се загубиха в града, в Дъблин или в Англия, като оставиха тук другите, които по-късно се превърнаха в ергени на средна възраст и продължиха да живеят сред хълмовете.

Имаше едно момче, казваше се Патрик Грейди, което тя обичаше. Седмица след седмица си тръгваше с колелото от салона за Танци за влюбени с неговия образ в мислите си, със слабото му лице, което изглеждаше бледо под черната му коса. Когато танцуваше с Патрик Грейди, всичко беше различно; Брайди чувстваше, че и за него е различно, когато танцува с нея, макар че той никога не каза нищо. Мечтаеше за него нощем, а и денем, докато помагаше на майка си в кухнята или на баща си в краварника. Седмици наред тя ходеше в салона за танци, усмихваше се още щом зърнеше фасадата и танцуваше в прегръдките на Патрик Грейди. Често двамата заставаха един до друг и пиеха лимонада, без да говорят, без да знаят какво да си кажат. Тя знаеше, че той я обича, и тогава вярваше, че един ден ще я изведе от мрачния салон за Танци за влюбени, от този салон, боядисан в синьо-розово, където музиката гърмеше под кръглия кристален полилей. Вярваше, че той ще я поведе под слънцето към града, към църквата „Света Богородица“, към сватбено тържество и усмихнати лица. Но друго момиче й бе отнело Патрик Грейди – едно момиче от града, което никога не беше танцувало в отдалечения салон. То беше отмъкнало Патрик Грейди в момент, когато той нямаше друг избор.

Брайди плака, като разбра това. Вечер лягаше в леглото си във фермата и тихо хлипаше, а сълзите се стичаха по косата й и овлажняваха възглавницата. Когато се събудеше рано сутринта, тя отново започваше да се измъчва от същата мисъл, която не я напускаше през целия ден и прогонваше мечтите й за щастие. По-късно някой й каза, че той е отишъл в Англия, в Улвърхамптън, с момичето, за което се беше оженил, и тя си представяше как някъде там, в някакво място, което не можеше да нарисува съвсем ясно във въображението си, той работи в някаква фабрика, как децата му са се родили и вече са се научили да говорят като тамошните хора. Без него салонът за Танци за влюбени беше станал различен; годините минаваха, никой не проявяваше особени предпочитания към нея, никой не й предлагаше женитба и накрая тя започна да си мисли за Дейно Райън. Щом не можеш да имаш любим, тогава най-добре е да имаш свестен човек до себе си.

Баусър Игън трудно можеше да се вмести в тази категория, също и Тим Дейли. И за всички беше ясно, че Кат Болджър и Мадж Даудинг си губят времето с онзи мъж с дългите ръце.

Мадж Даудинг беше станала вече за посмешище в салона за танци заради това, че така преследва ергените; ако Кат Болджър не внимаваше, с нея щеше да стане същото. Така или иначе, в салона за танци не беше трудно да станеш за смях и съвсем не беше нужно да си на годините на Мадж Даудинг; едно момиче, току-що свършило католическото девическо училище, беше попитало веднъж Айс Хоргън какво има в джоба на панталона си и той бе отговорил, че има джобно ножче. След това тя беше повторила думите му в гардероба и беше разказала как го помолила да не танцува толкова плътно до нея, защото ножът му се забивал в тялото й. „Ама и ти си едно бебе!“ – беше извикала възторжено Пати Бърн. Всички се бяха изсмяли, защото знаеха, че Айс Хоргън идва в салона за танци само заради такива работи. Той не беше подходящ за никое момиче.

– Две лимонади, мисис Дуайър, и две пакетчета млечни бисквити. Искаш ли млечни бисквити, Брайди? – попита Баусър Игън.

Брайди кимна усмихната.

– Млечните бисквити са много хубави – каза тя.

– Ее, Брайди, това е най-прекрасният тоалет, който имаш! – заяви мисис Дуайър. – Нали червеният цвят й отива, Баусър? Мистър Дуайър стоеше до двукрилата врата и пушеше цигара, която държеше в шепата на лявата си ръка. Малките му очи следяха всичко. Той беше забелязал как Мадж Даудинг стана неспокойна, когато Айс Хоргън бръкна в деколтето на роклята й.

Беше извърнал поглед, без да се разтревожи от случилото се, но ако Айс Хоргън беше продължил да се държи по същия начин, той щеше да си поговори с него, както беше ставало друг път.

Някои от по-младите момчета също си позволяваха повече, отколкото бе прието, и танцуваха плътно до дамите си, които обикновено се чувстваха твърде смутени, за да направят каквото и да е, защото самите те бяха млади. Но това според мистър Дуайър беше съвсем различно нещо, тъй като младите момчета бяха свестни и много скоро щяха да тръгнат сериозно с някое момиче. Накрая щеше да стане същото, което беше станало със самия него и мисис Дуайър – да заживеят в една къща, да спят на едно легло, да се оженят законно. Ергените на средна възраст бяха тези, които трябваше да бъдат следени; те слизаха от хълмовете като планински кози, отскубнали се от майките си, от миризмата на животни и на пръст. Мистър Дуайър продължи да наблюдава Айс Хоргън, чудейки се до каква степен е пиян.

Песента на Дейно Райън свърши, мистър Суонтън остави кларнета си, мистър Малоун стана от пианото. Дейно Райън избърса потта от лицето си и тримата мъже тръгнаха бавно към дървената маса на мисис Дуайър.

– Божичко, издръжливи крака имаш – пошепна Айс Хоргън на Мадж Даудинг, но вниманието на Мадж Даудинг беше насочено към мъжа с дългите ръце, който се беше освободил от Кат Болджър и беше тръгнал към мъжката тоалетна. Той никога не си купуваше нищо за пиене. Тя също се придвижи към мъжката тоалетна, за да заеме позиция пред нея, но Айс Хоргън не я изпускаше.

– Ще пиеш ли лимонада, Мадж? – попита той. – Айс Хоргън си носеше една малка бутилка уиски; ако застанеха в някой ъгъл, можеха да прибавят по капка уиски в лимонадата. Тя му припомни, че не пие алкохол, и той я остави.

– Извинявай за малко – каза Баусър Игън, остави шишето с лимонада и се запъти към тоалетната. Брайди знаеше, че той също си е донесъл малка бутилка с уиски. Тя гледаше как Дейно Райън слуша някаква история на мистър Малоун, спрял се по средата на салона, наклонил глава, за да чува какво му разправят.

Беше едър мъж, тежко сложен, с черна, леко посивяла коса и с големи ръце. Когато мистър Малоун свърши да разказва, той се засмя и отново наклони глава, за да може да чуе и историята на мистър Суонтън.

– Сама ли си, Брайди? – попита Кат Болджър и Брайди отговори, че чака Баусър Игън. – Ще изпия една лимонада – каза Кат Болджър.

По-младите момчета и момичета, все още прегърнати, стояха на опашка пред бюфета. Други момчета, които не бяха танцували изобщо, защото се притесняваха, че не знаят никакви танци, стояха на групи, пушеха и разправяха смешки. Момичетата, които още не бяха танцували, си приказваха, а очите им шареха из салона. Някои от тях смучеха лимонадата си през сламки.

Брайди, все още наблюдавайки Дейно Райън, си представяше как той, сложил очилата, за които й беше казал, седи в кухнята на тяхната ферма и чете един от романите на баща й за Дивия запад. Представяше си как те тримата ядат яденето, което тя е приготвила – пържени яйца с тънки парченца шунка, картофени кюфтета, чай, филийки с масло и конфитюр, черен хляб, газирана вода и купешки хляб. Представяше си как Дейно Райън излиза сутрин от кухнята и отива на полето да оплеви кръмното цвекло, а баща й куцука след него и двамата мъже работят заедно. Представяше си сенокоса – Дейно Райън с коса, с която и тя се беше научила да работи, а баща й помага колкото може с вилата. Представяше си, че тя – благодарение на допълнителната помощ – ще може да се погрижи за някои неща в къщата, за които никога не й оставаше време от кравите, кокошките и нивите. Пердетата в стаите трябваше да се закърпят – на някои места мрежата се беше разкъсала, тапетите се бяха отлепили и трябваше да се залепят с лепило от брашно. Килерът имаше нужда от боядисване.

Вечерта, когато беше напомпал гумата на колелото й, тя бе помислила, че той ще я целуне. Коленичил на земята в тъмното, Дейно беше залепил ухото си до гумата, за да чуе

дали изпуска въздух. Уверил се, че нищо не се чува, той се беше изправил и бе казал, че колелото е в ред. Лицето му беше съвсем близо до нейното и тя му се беше усмихнала. За нещастие в този момент мистър Малоун беше натиснал нетърпеливо клаксона на колата си.

Баусър Игън често я целуваше – обикновено вечерите, когато настояваше да се върнат заедно. Трябваше да слизат от колелата си и да ги бутат по хълмовете. Първия път, когато я придружи, той се изхитри, че уж пада, и се подпря на нея, поставяйки ръката си на рамото й. В следващия миг тя усети влажните му устни и шума от колелото му, което издрънча по пътя. Тогава, поемайки си дъх, той предложи да отидат в някоя нива. Това стана преди девет години. Оттогава при подобни обстоятелства я бяха целували и Айс Хоргън, и Тим Дейли. Тя беше ходила с тях в нивите и им беше позволявала да я прегръщат и да дишат тежко. Понякога си представяше, че може да се омъжи за някого от тях, виждаше ги във фермата на баща й, макар че тези фантазии бяха неправдоподобни. Брайди стоеше с Кат Болджър и знаеше, че ще мине доста време, преди Баусър Игън да излезе от тоалетната. Мистър Малоун, мистър Суонтън и Дейно Райън приближиха към тях; мистър Малоун настояваше да донесе три бутилки лимонада от дървената маса.

– Изпя прекрасно последната песен – каза Брайди на Дейно Райън. – Песента е прекрасна, нали?

Мистър Суонтън отвърна, че това е най-хубавата песен, която е написана, а Кат Болджър каза, че предпочитала „Дани Бой“ – според нея това била най-хубавата песен.

– Сръбнете си от това – предложи мистър Малоун, като поднесе лимонадените шишета на Дейно Райън и на мистър Суонтън. – Как е Брайди тази вечер? Добре ли е баща ти, Брайди?

– Баща ми е добре – отвърна тя.

– Чух, че ще строят завод за цимент – каза мистър Малоун. – А вие? Открили са нещо под земята, от което става хубав цимент.

На три метра дълбочина при Килмалоу.

– Ще има нужда от работна ръка. На този край това му трябва – работа за хората – каза мистър Суонтън.

– Канън О’Конъл разправяше, че янките ще вложат капитали – продължи мистър Малоун.

– Янките тук ли ще дойдат? Те ли ще работят в завода, мистър Малоун? – попита Кат Болджър.

Мистър Малоун, съсредоточен в лимонадата си, не чу въпросите й и Кат Болджър не ги повтори.

– Има едно лекарство, което се казва „Оптрекс“ – каза тихо Брайди на Дейно Райън. – Баща ми го вземаше, когато му се възпалиха очите. Може би то ще премахне насълзява-

нето, Дейно.

– А, разбира се, аз не се тревожа толкова много...

– Ужасно е, когато очите ти не са в ред. Човек не бива да рискува. Можеш да си купиш „Оптрекс“ от аптеката, Дейно, и една малка паничка, в която да си промиваш очите.

Веднъж очите на баща й се бяха зачервили и бяха станали грозни за гледане. Тя отиде в аптеката на Райърдън в града и обясни какво е положението и мистър Райърдън й препоръча „Оптрекс“. Тя разказа това на Дейно Райън и добави, че оттогава баща Ӝ не се е оплаквал от очите си. Дейно Райън кимна.

– Чухте ли, мисис Дуайър? – извика мистър Малоун. – Завод за цимент в Килмалоу.

Мисис Дуайър заклати глава, докато подреждаше празни бутилки в една каса. Била чула за циментовия завод, отвърна тя – най-добрата новина от дълго време насам.

– Килмалоу съвсем ще се промени – намеси се съпругът й и се включи в прибирането на празните лимонадени шишета.

– Хората положително ще се замогнат – каза мистър Суонтън. – Аз точно разправях, Джъстин, че на хората им е нужна работа.

– Разбира се, ама нали янките... – започна Кат Болджър, но мистър Малоун я прекъсна.

– Янките ще командват, Кат, може и изобщо да не стоят тук, може само пари да вложат. Работната ръка ще бъде изцяло от местни хора.

– Няма да се омъжиш за янки, Кат – каза мистър Суонтън и се засмя високо. – Тях не можеш да ги хванеш.

– Нямаш ли си тук достатъчно нашенски ергени? – намеси се мистър Малоун. Той също се засмя и като захвърли сламката, през която смучеше, захапа гърлото на бутилката. Кат Болджър му каза да си гледа работата. Тя се придвижи към мъжката тоалетна и застана пред нея, без да проговори на Мадж Даудинг, която също се беше установила там.

– Внимавай с Айс Хоргън – предупреди мисис Дуайър съпруга си, както правеше всяка събота по това време, тъй като знаеше, че Айс Хоргън пие в тоалетната. Когато се напиеше, Айс Хоргън ставаше най-опасният от ергените.

– Останало ми е малко от лекарството, Дейно – каза тихо Брайди. – Мога да го донеса тук в събота. Капките за очи.

– Аа, не се тревожи, Брайди...

– Нищо няма да ми струва. Наистина...

– Мисис Грифин ми е уредила преглед при доктор Крийди.

Нищо ми няма на очите, освен когато чета вестник или гледам филм. Мисис Грифин казва, че просто ги напрягам, защото нямам очила.

Докато говореше, той гледаше встрани и тя веднага разбра, че мисис Грифин се гласи да се омъжи за него. Почувства го инстинктивно: мисис Грифин щеше да се омъжи за него, защото се страхуваше, че ако той се премести от къщата й, за да се ожени за някоя друга, на нея ще й бъде трудно да си намери нов квартирант, който да се отнася добре към болния й син. Той беше станал баща на болния син на мисис Грифин и се отнасяше добре към него. Това беше естествена последица – тя го виждаше всяка вечер и всяка сутрин, а не само веднъж седмично в салона за танци.

Брайди си помисли за Патрик Грейди и си представи бледото му, слабо лице. Можеше да бъде майка на четирите му деца сега или на седемте, или на осемте. Можеше да живее в Улвърхамптън, да ходи вечер на кино, вместо да се грижи за еднокрак мъж. Ако обстоятелствата не й бяха попречили, нямаше да стои сега в някакъв отдалечен салон за танци и да скърби, че някакъв работник по пътищата, когото тя не обича, ще се жени.

За миг си помисли, че ще се разплаче, както си стои и мисли за Патрик Грейди и неговия живот в Улвърхамптън. В живота й, във фермата и в къщата няма място за сълзи. Сълзите са лукс, какъвто биха били цветята сред нивите, където расте кръмно цвекло, или каквото би било пребоядисването на килера. Няма да е честно да плаче в кухнята, докато баща й слуша „Открийте таланта“; баща й има повече право да плаче, защото бе загубил крака си. Той страда по-дълбоко и въпреки това е мил и добър с нея.

В салона за танци тя усети, че в очите й напират сълзите, които не е прилично да пролива в присъствието на баща си. Искаше да даде воля на сълзите си, да усети как се стичат по бузите й, да получи съчувствието на Дейно Райън и на всички останали. Искаше да им разкаже за Патрик Грейди, който сега е в Улвърхамптън, и за смъртта на майка си, и за собствения си живот оттогава насам. Искаше Дейно Райън да я прегърне, а тя да склони глава на рамото му. Искаше той да я погледне със загрижени очи и да погали ръцете й с пръстите си на строителен работник. Би могла да се събуди в едно легло с него и да си представи за миг, че той е Патрик Грейди. Би могла да промива очите му и да се преструва.

– Хайде на работа – рече мистър Малоун и поведе оркестъра си през салона към инструментите.

– Кажи на баща ти, че съм питал за него – обърна се Дейно Райън към нея. Брайди се усмихна и обеща, че ще му каже, сякаш нищо не се бе случило. (…)




Коментари