Търсене

Откъс от новата книга на Халед Хосейни - "А планините ехтяха"

20 Май, 2013 - 15:25
0 Коментари

Халед Хосейни е един от най-четените и обичани писатели в света. Той е пратеник на добра воля на Агенцията за бежанците на ООН и основател на фондация „Халед Хосейни”. Живее в Северна Калифорния.

Авторът на световните бестселъри „Ловецът на хвърчила” и „Хиляда сияйни слънца” е написал нов роман за това как обичаме, как се грижим за онези, с които съдбата ни е свързала, и как нашият избор отеква през поколенията.

В тази история, разказваща не само за родители и деца, но и за братя и сестри, братовчеди и приятели, Хосейни проследява начините, по които членовете на едно семейство се подкрепят, нараняват, предават, почитат и жертват едни за други. Както и безбройните случаи, в които се изненадваме от постъпките на най-близките си хора в съдбовни моменти. Докато върви с героите по завоите на техния живот и емоции в различни точки на света – Кабул, Париж, Сан Франциско и гръцкия остров Тинос, - историята постепенно се разклонява, разраства се, става по-вълнуваща и силна с всяка страница.

Незабравима книга за възможността и надеждата да намерим в някой друг изгубена частица от себе си.


Откъс от книгата:


И тъй, искате приказка. Ще ви разкажа една. Но само една. Да не сте посмели да ме молите за повече. Късно е, а утре с теб, Пари, ни чака дълъг път. Трябва хубаво да се наспиш тази нощ. И ти, Абдуллах. На теб разчитам, момче, докато ни няма със сестра ти. И майка ти на теб разчита. Добре, разбрахме се, една приказка. Отваряйте си ушите и двамата и не ме прекъсвайте.

Някога, когато по земята бродели демони, джинове и великани, имало един земеделец на име Аюб баба. Заедно със семейството си той живеел в селцето Майдан Сабз. Много гърла изхранвал Аюб баба, затуй превивал гръб от зори до мрак, орял нивата си, прекопавал я и се грижел за хилавите си дръвчета. Все на полето можело да го видиш, прегънат надве, извил гръб като косата, която размахвал по цял ден. Дланите му били мазолести и се разранявали често, а вечер заспивал още щом помиришел възглавницата.

Е, не бил само той. Всички в Майдан Сабз живеели трудно. На север, в долините, където растели овошки и цветя и въздухът бил свеж и уханен, а водата в потоците – студена и бистра, имало по-богати села. Майдан Сабз обаче било тъжно място и името му – Тучно поле – никак не му подхождало. Селото се намирало насред прашна котловина, заобиколена от високи чукари. Вечно духал горещ вятър и пълнел очите с прахоляк. Борбата за вода била постоянна, защото и най-дълбоките селски кладенци нерядко пресъхвали. Да, имало река, но пътят до там отнемал половин ден, пък и водата ѝ била мътна целогодишно. А след десетгодишната суша реката станала доста плитка. Да кажем просто, че хората от Майдан Сабз работели два пъти по-усилно за два пъти по-оскъдната си прехрана.

При все това Аюб баба се чувствал късметлия, защото имал семейство, което му било по-скъпо от всичко. Обичал съпругата си и никога не я ругаел, камо ли да ѝ посегне. Ценял съветите ѝ и разговарял с нея с истинско удоволствие. А децата... благословен бил с толкова, колкото пръста има ръката: с трима синове и две дъщери, които обичал от все сърце. Дъщерите му били кротки и вежливи, добродушни и хрисими. Синовете си бил научил да ценят честността, смелостта и приятелството и да се трудят усърдно, без да се оплакват. Те му се подчинявали, както подобава на добри синове, и помагали на баща си на нивата. Аюб баба обичал всичките си деца, но голямата му слабост бил най-малкият му син, тригодишният Кайс. 

Кайс бил с тъмносини очи. Дяволитият му смях пленявал всеки, който го срещнел. Освен това кипял от енергия и изсмуквал силите на околните. Когато проходил, новото умение толкова му харесало, че не спирал да щъка наоколо денем, а после, за беда – дори нощем, докато спял. Невръстният сомнамбул излизал от кирпичената къща и бродел в озарената от луната нощ. Не ще и дума, родителите му се тревожели. Ами ако падне в кладенец, ако се изгуби или, още по-лошо, ако го връхлети някоя твар, спотаила се в мрака? Опитали много церове, но нищо не помогнало. Накрая Аюб баба намерил простичко решение, каквито нерядко са най-добрите решения: свалил звънчето от шията на една коза и го вързал на вратлето на Кайс. Дрънченето му щяло да събуди някого, ако детето се надигнело посред нощ. След време то престанало да ходи насън, но свикнало със звънчето и отказвало да се раздели с него. И така, макар да не изпълнило първоначалното си предназначение, звънчето останало да виси на връвчица на врата на момчето. Когато Аюб баба се връщал у дома след цял ден работа, Кайс се втурвал и притискал лице към корема на баща си, а звънчето подрънквало при всяка негова стъпка. Аюб баба го вдигал и го внасял в къщата, а Кайс го наблюдавал внимателно, докато се миел, и после сядал до него на вечеря. След като се нахранели, Аюб баба пиел чай, гледал семейството си и си представял как някой ден всичките му деца ще се задомят и ще си имат свои деца, а той ще стане горд патриарх с още по-многолюдна челяд.

За зла беда, Абдуллах и Пари, настъпил краят на щастливите дни на Аюб баба.

Не щеш ли, един ден в Майдан Сабз дошъл великан. Докато се приближавал към селото откъм планината, земята се тресяла от всяка негова стъпка. Селяните захвърлили лопатите, мотиките и брадвите и се разбягали. Залостили се в домовете си и се сгушили боязливо. Когато грохотът от стъпките на великана утихнал, сянката му затъмнила небето над Майдан Сабз. Говорело се, че от главата му стърчат извити рога и че плещите и здравата му опашка са покрити с черна четина. Говорело се, че очите му пламтят с алени отблясъци. Нали разбирате, никой не бил сигурен как изглежда той, поне никое живо същество, защото великанът тутакси изяждал всекиго, дръзнал да стрелне към него дори един поглед. Селяните си знаели, затова стояли с благоразумно сведени очи.

Всички в селото се досещали защо е дошъл великанът. Чували били разкази за набезите му в други села и се чудели как тяхното вече толкова време е пощадено. Може би, казвали си те, бедността се е оказала в тяхна полза, защото децата им били недохранени и нямали много мръвка по кокалите. Но ето че накрая късметът им изневерил.

„Не мога да го направя – поклатила глава. – Не мога аз да избера. Това ще ме съсипе.“

„И аз не мога“, понечил да отвърне Аюб баба, ала видял през прозореца, че слънцето всеки миг ще се покаже над източните възвишения. Не оставало време. Погледнал печално към петте си деца. Налагало се да отреже единия пръст, за да спаси ръката. Стиснал очи и извадил един камък от торбата.

Сигурно се досещате и кой камък извадил Аюб баба. Като прочел написаното име, извърнал лице към небето и изкрещял. Със съкрушено сърце вдигнал най-малкия си син и Кайс, който сляпо вярвал на баща си, радостно обвил ръце около шията му. Едва когато той го изнесъл пред къщата и захлопнал вратата зад него, момченцето усетило, че нещо не е наред. Със затворени очи Аюб баба се облегнал на вратата и по бузите му потекли сълзи, докато малкият Кайс блъскал отвън с юмруци. Умолявал татко си да го пусне вътре, но той не помръдвал, само стоял и шепнел: „Прости ми, прости ми“. Земята се разтресла 

под стъпките на великана, момченцето се разпищяло, а тътенът продължил, докато страшилището се отдалечавало от Майдан Сабз. Най-сетне си отишъл и земята се успокоила. Всичко притихнало, само Аюб баба продължавал да плаче и да моли Кайс за прошка.

Абдуллах, сестра ти заспа. Завий краката ѝ с одеялото. А така, добре. Да спра ли вече? Не? Искаш да продължа? Хубаво.

Докъде бях стигнал? А, да. Четирийсет дни били в траур. Всеки ден съседите им приготвяли храна и оплаквали с тях детето. Хората носели каквото могат – чай, сладкиши, хляб, бадеми – и поднасяли съболезнованията си. Аюб баба едва успявал да отрони по някоя признателна дума. Седял в ъгъла, хлипал и от очите му се леели сълзи, сякаш бил решил с тия потоци да сложи край на сушата в селото. Дори на най-големия злодей не пожелавам неговото страдание. [още]



Коментари