Търсене

Откъс от новата книга на Халед Хосейни - "А планините ехтяха"

20 Май, 2013 - 14:41
0 Коментари

Минали няколко години. Сушата продължила и още по-окаяна бедност налегнала Майдан Сабз. Няколко бебета умрели в люлките си от жажда. Водата в кладенците намаляла още повече за разлика от мъката на Аюб баба – тя приличала на река, чието корито се надигало с всеки изминал ден. Вече бил безполезен за семейството си. Не работел, не се молел, не хапвал нито залък. Съпругата и децата му го увещавали да се вземе в ръце, но напразно. 

Наложило се синовете му да се нагърбят с всичката работа, защото Аюб баба не похващал нищо, само седял в края на нивата – самотен и печален, загледан в планините. Престанал да разговаря със съселяните си, защото мислел, че шушукат зад гърба му, че го смятат за страхливец, задето по своя воля дал сина си. За недостоен баща. Истинският баща щял да се бори със страшилището. Щял да брани семейството си до смърт.

Една нощ споделил това с жена си.

– Нищо подобно не говорят – отвърнала тя. – Никой не те мисли за страхливец.

– Чувам ги.

– Собствения си глас чуваш, мъжо – уверила го тя. Не му казала, че селяните наистина говорят зад гърба му. 

Шушукали, че навярно е полудял. И един ден той им го доказал. Станал на зазоряване. Без да буди жена си и децата, пъхнал няколко хляба в една тор-

ба, обул се, вързал наточената си коса на кръста и потеглил. Вървял много, много дни. Крачел, докато слънцето не се превръщало в бледо червено сияние в далечината. Но-

щувал по пещери, докато навън свирел вятърът. Или спял на брега на някоя река, под дърветата и скалите. Изял хляба си и после се хранел с каквото намери – диви плодове, гъби, риба, която ловял с голи ръце в потоците, – а някои дни залък не слагал в уста. Но продължавал да върви. Когато го питали накъде се е запътил, той обяснявал и едни хора се смеели, други бързали да го подминат от страх, че е луд, а трети се молели за него, защото и на тях



Коментари