Търсене

Перла в мидата - Алесандро Д'Авения

20 Август, 2012 - 12:27
0 Коментари

Първият роман на Алесандро д’Авения „Бяла като мляко, червена като кръв” му донесе световна слава и се превърна в култова книга за младите читатели. По него е заснет филм, чиято премиера предстои.

Маргарита е на четиринайсет и все още се радва на безгрижното си детство. Очаква я съвършено нов свят за проучване и завладяване и тя знае, че може да разчита на хората, които я обичат. Но един ден, когато се прибира у дома, чува съобщение на телефонния секретар: баща й, идеалният съпруг и родител, е напуснал семейството си и вече няма да се завърне. 

Чувствам се като падналия самолет. Унищожена.
Чувствам се като слона, изяден от змията. Погълната.
Чувствам се като вулкана, който ще изригне. Нетърпелива.
Но аз съм и Малкият принц, който иска да опитоми лисицата. Аз съм лисицата, която успява да се довери на някого независимо от цената.
Но ужасно се боя от ухапването на змията.

Маргарита все още не знае, че в борбата с тази болка ще срещне много хора, които страдат от нейните страхове. Всички те искат да обичат и да бъдат обичани, но не знаят как. Сред тях е озлобеният от живота Джулио, с когото тя предприема едно пътешествие, завършило с жестока катастрофа. А също и един млад учител, търсещ себе си. Той ще посочи на Маргарита пътя, по който да тръгне, за да промени съдбата си. 

Красива и мъдра история за съзряването, любовта и приятелството. И за смелостта да преследваш мечтите си. 

Откъс от книгата:


– Мита е в гардероба – каза детето на майка си. 

Преди малко Маргарита и Андреа се бяха прибрали у дома. Наближаваше началото на учебната година и тази сияйна септемврийска неделя сякаш не искаше да се примири с факта, че до края на ваканцията остават двайсет и четири часа. Бяха гостували на баба Тереза както всяка неделя. 

Маргарита усещаше морето в сърцето и кожата си; имаше чувството, че през тия месеци то е заляло тялото и душата ѝ, оставяйки по линията на прибоя една от онези спираловидни раковини, съхраняващи неговите звуци и тайни. Маргарита обичаше да притиска до ухото си раковината, която красеше малката стъклена масичка в бабината къща, за да съживи спомена за ваканцията и да чуе шепота за изгубени светове, от които остава само неразгадаемо ехо, защото никой не знае азбуката му. 

Ваканцията след осми клас. Искаше ѝ се тя да продължи до безкрай – никакви домашни, никакви книги за четене. Само страхът от гимназията: ново училище, нови приятели, нови учители. Предстоеше ѝ да навлезе в нов живот, чиито очертания бяха неясни като на акварелна рисунка. Но Маргарита се чувстваше уверена и готова да довърши тази картина. Септември ѝ предлагаше цветовете. 

Баба Тереза беше червена рибка, или поне такаказваше Андреа. Впрочем тя самата обичаше да повтаря с грубоватия си сицилиански акцент: Ако искаш да знаеш истината, питай малчуганите. Живееше сама. Съпругът ѝ, дядо Пиетро, беше починал преди петнайсет години. Сега ѝ правеха компания само внуците и Ариел, червената рибка в кръглия аквариум. Андреа можеше да я гледа часове наред. Рибката имаше бяла ивица в основата на перките, която с известно усилие можеше да се нарече красива, и две големи безизразни очи. Въртеше се из стъкленото кълбо в компанията на едно раздърпано водорасло и парче червен корал – с това се изчерпваше цялата картина на рибешкия живот. 

– Бабо, не ѝ ли е скучно на Ариел да стои вечно затворена в една и съща стая? 

– Не, Андреа, червените рибки имат съвсем къса памет, само три секунди – обясни му баба Тереза. – На четвъртата забравят всичко, правят завой и започват отново. На всеки три секунди Ариел вижда водораслото си за пръв път, отърква се в корала за пръв път. Всичко му е за пръв път, никога не скучае. 

Андреа не отговори – той често се укриваше в убежището на детското си мълчание, създадено от неразделна смес между фантазия и реалност. 

След време баба Тереза започна да повтаря едни и същи неща при всяко тяхно посещение, кой знае дали за да ги запомнят добре, или защото тя ги забравяше твърде бързо, и веднъж Андреа каза на Маргарита: 

– Баба е като червените рибки. 

Маргарита го изгледа с любопитство, спирайки за момент да пише поредния есемес от три-четири думи, и се ограничи с мисълта, че в ДНК-то на брат ѝ има нещо гениално. Всъщност това бе природната гениалност на децата, които описват нещата такива, каквито са: Ако искаш да знаеш истината, питай малчуганите. С времето баба им заприличваше на Ариел – питаше дали са сложили яйца в каймата, когато тя самата ги бе добавила преди малко. Понякога това дразнеше Маргарита, но Андреа не се притесняваше, защото за децата повторението е най-нормалното нещо на света – и той искаше преди сън да слуша една и съща приказка с едни и същи подробности. 

За старците и децата думите не са средство за обяснение, оправдание или осъждане, а също като възли върху връвчица помагат да се увериш, че светът съхранява онзи невидим ред, който внася красота в хаоса на живите същества: Който не прави възел на конеца, го изпуща от иглата. Тъй казваше баба им, но никой не разбираше, че тя утвърждава една истина, простичка като готварските ѝ рецепти: не правиш ли възли, губиш нишката. Дори и в живота. 

Прибраха се у дома с тортата, опакована грижливо в хартия с лешников цвят и вързана с червена панделка от кутията, за която баба им вече не си спомняше. Маргарита влезе в стаята си и се отпусна в прегръдката на септемврийската светлина, нахлуваща през отворения прозорец. Пусна радиото, а огледалото отрази лицето ѝ, все по-асиметрично от няколко седмици насам, обзето от някакво странно преобразяване, което удължаваше бузите, подчертаваше скулите и присвиваше прекалено кръглите до неотдавна зелени очи. Невидими ръце месеха тялото ѝ като тесто за торта и тя би искала да пъхне пръсти в огледалото, за да се включи в този тайнствен ритуал. Тялото ѝ излъчваше и ехо – древния и вечно нов дъх на живота. 

Маргарита въртеше лице ту наляво, ту надясно, за да огледа тялото си, което се преобразяваше, и търсеше утеха в дългата и гъвкава черна коса – нея и очите си харесваше най-много. Ушите обаче ѝ се струваха все още твърде малки и тя ги подръпваше, сякаштака можешеда ги удължи. Зъбите ѝ бяха бели и равни, устните – тънки, но податливи на най-различни чувства; гърдите ѝ едва се очертаваха. 

Радиото изпълваше стаята с думи, слънцето със светлина, вятърът с контрастиращи аромати. 

Може би лежа във мрака, може би съм повалена, или шеметно се нося над блестящата арена. 

Очите на Маргарита се зареяха в пустотата. Спомняше си какво бе казал баща ѝ на лодката, спомняше си го като популярна песничка, която не можеш да прогониш от главата си: Всичко ще е наред. 

Навън светът напомняше сцена, очакваща нейния танц, и макар публиката да ѝ вдъхваше страх, тя знаеше, че зад кулисите има хора, които я обичат и ѝ дават сила: татко, мама, брат ѝ, баба, приятелките. 

Андреа влезе в светилището на Маргарита, без да чука, и тя не го забеляза. Хвана я за ръката, опитвайки се да я изтръгне от нейния юношески транс. 

– Пук-калки! – каза детето, изпъвайки леко напред долната устна, както правеше, когато държеше да убеди в нещо сестра си. Тя просто не можеше да устои пред тази жална муцунка на коте, изоставено под дъжда. 

Беше петгодишен, имаше прозрачно лице, руса коса и пъстри кафяво-зеленикави очи. Често си говореше сам, следвайки нишката на въображаеми сюжети и образи. Мислеше си, че вече знае да чете, но в действителност разпознаваше само няколко букви, без да може да ги свърже. Маргарита го бе научила на това, както правят в началното училище – разпечатваше на големи листове огромни и изящни букви, съчетани с пъстри картинки: пеперуди и череши, джуджета и дракони. Но подложен на това изпитание, принтерът остана без тонер и Андреа трябваше да се задоволи само с половината от азбуката, а следователно и от света. На него обаче му стигаше да си измисля приказки с тезиобрази, коитопосред нощ се отделяха от хартията: лакомото джудже изяждаше всички череши, а огненият дракон се влюбваше до уши в пеперудата. 

При всеки удобен случай Андреа я молеше да му направи „пук-калки“ не толкова за да ги яде, колкото за да слуша как пукат. Като истинска малка женичка Маргарита отказа. Харесваше ѝ да я моли с издадена устна и жални очи. После тя се усмихна и каза: 

– Чакай ме в кухнята. Идвам. 

Искаше да чуе края на песента. Не понасяше да ѝ прекъсват песните; имаше чувството, че така нещо продължава да виси недовършено във въздуха и в света, а тя не искаше да оставя нещата разхвърляни. Песента заглъхна. 

Всяка сълза, всяка сълза, всяка сълза е водопад. 

Думите бяха на английски и тя не разбираше всичко, но ѝ допадаше мисълта, че всяка сълза се превръща във водопад. 

В кухнята Андреа вече бе надянал готварската престилка, която му подариха за рождения ден. Всъщност не беше престилка, а грамаден лигавник с надпис „Дежурен дегустатор“. Стоеше неподвижно с вдигнати ръце, както го бе научила баба Тереза, която забраняваше каквито и да било кулинарни операции, ако ръцете не бъдат представени в измит и избърсан вид. Чакаше Маргарита да му даде инструкции и приличаше на хирург, готов за сложна операция. 

Маргарита забеляза примигващата лампичка на телефонния секретар. Не си спомняше да е чула телефона – или усилената докрай музика я бе откъснала от света и неговите привидно спешни задачи, или обаждането бе още отпреди да се приберат от баба си. Имаше две съобщения. Първото бе от Ана, приятелка на майка ѝ, която държеше да я осведоми за някаква рокля, изложена на витрина в центъра и идеално подхождаща на фигурата и очите ѝ. „Елеонора, обади ми се при първа възможност.“ 

Второто съобщение беше от баща ѝ. 

Изслуша го три пъти, онемяла от смайване. 

Маргарита застина. Нежната кожа на нейните четиринайсет години се втвърди, готова всеки момент да се сцепи. Неделният ден и морето тутакси излетяха навън през порите ѝ. Зелените ѝ очи се притвориха и пред тях плъзнаха ръждивите петна на страха. Ръцете ѝ трепереха върху кухненската маса, зъбите хапеха потрепващите устни. Лицето ѝ угасна като строшена крушка. 

Тя тръгна към спалнята на родителите си мълчаливо, със ситни крачки, сякаш четиринайсетгодишните ѝ крака запазваха с усилие равновесие върху изпънатата нишка на живота. Животът е нишка. 

– Къде отиваш, Мита? – попита Андреа. Така произнасяше всички по-дълги думи, премахвайки средната част. 

Маргарита не отговори. Отвори гардероба, където като малка се криеше в неделните утрини, за да стресне родителите си, когато се събудят. Те знаеха правилата на играта и повтаряха ритуално обичайната фраза „Хайде да събудим Маргарита, кой знае как е заспала тая мързеланка“. И тогава тя изскачаше от гардероба. Обичта и щастието бяха синоними на живота, а страхът не съществуваше. Родителите ѝ я прегръщаха, вдигаха я на леглото и тя започваше да подскача. Неделната прегръдка отпращаше в небитието мрака на гардероба. 

Сега тя отвори гардероба и ѝ се стори,че гледа дървена пустиня. Беше наполовина празен – с онази отчайващо тъжна празнота на нещата, които сме свикнали да обичаме само пълни: басейни, чанти, детски площадки. 

Хищната пустота на самотата погълна светлината на Маргарита. Оставаше единствено мирисът на изчезналите бащини дрехи и свежият сух аромат на неговия афтършейв. Точно в този миг носталгията стана доминиращото чувство на живота ѝ, кристализирало в душевните кухини като корал – скъпоценен, защото е недостъпен. 

Тя се сгуши в ъгъла като котка върху автомобилен двигател. Широко разтворените очи на братчето ѝ я следваха и се мъчеха да разберат каква игра му е приготвила, каква непозната дума би описала тази новост. На пет години всяка загадка, дори най-болезнената, е само игра – той очакваше всеки момент Маргарита да го нападне, както тигърът Хобс нападаше Калвин в комиксите на татко му. 

– Затвори вратата – хладно изрече Маргарита. 

Андреа се подчини и присви очи в очакване на инструкции. 

– До колко да броя? – попита той иззад дървената преграда, превърната изведнъж в бетонна стена. Детето се мъчеше да преобрази в игра непоносимата болка. Ала болката поначало няма правила, ред и канони – тя е неправилна, асиметрична, незаконна. 

– До безкрай. 

– Какво число е това? Не го знам. – Брой – каза Маргарита. 

Търсейки помощ от късите си пухкави пръстчета, Андреа отстъпи назад и започна да брои гръмогласно откъм коридора, но още на четиринайсет взе да си измисля. 

В тъмнината Маргарита се чувстваше беззащитна като мида, изненадващо нападната от хищник. Тя се мъчи да прихлупи ръбовете идеално, като врата на сейф,та да устои на огромния натиск, но не е подготвена за назъбените и остри клещи на врага. Хищникът се мъчеше да я изтръгне от сигурността на стените, да я остави празна, опустошена, като разтворена мида, подмятана от теченията. Баща ѝ я наричаше „моята перла в мидата“. Хиляди пъти повтаряше, че значението на името Маргарита е перла. И хиляди пъти лъжеше заедно с аромата си. 

Маргарита усети как сърцето ѝ отново се разтуптява лудешки, както когато баща ѝ я прегръщаше. То тласкаше кръвта с всичка сила, подгонено от смъртната заплаха, от болката, от отровата. 

– Мита е в гардероба – повтори детето. 

– Андреа, престани с тези шеги – каза вяло Елеонора. 

– Къде е татко? 

Елеонора не отговори. 

Андреа изтича пред нея в спалнята. 

– Кое число е след четиринайсет? 

– Петнайсет. 

– А после? 

– Шестнайсет. 

– А добезкрай кога идва? 

Елеонора отвори гардероба и пустотата се изля навън. Дъщеря ѝ седеше сгушена в празния ъгъл, усукала тялото си около болката – спираловидна раковина, наутилус, изграден от мъдростта на времето в съвършена геометрична пропорция около центъра. Който веднъж опознае болката, повтаря цял живот нейното ехо, както правят раковините с шума на морето. 

Главата на Маргарита бе скрита между ръцете, подаваха се само кичури черна коса. Нямаше нито очи, нито лице. 

Майка ѝ седна до нея и се опита да я прегърне, но раковината не може да бъде прегърната без риск да я изкъртиш от каменната опора и да я оставиш на волята на течението. И няма значение кой го е сторил – хищник или приятел. 

Андреа затвори гардероба и почна пак да брои, доволен, че вече в играта се включва и мама. Липсваше само татко. 

– И ти ли играеш на добезкрай, мамо? – попита той, превръщайки тази тайна в игра. 

Майката отвърна с посърнала, безпомощна усмивка. 

В сянката се чуваше само дишането на момичето и жената. 

– Къде отиде светът, който ми обеща? – Това бе единственото, което чу Елеонора от дъщеря си, а тонът принадлежеше на една съвсем непозната Маргарита. 

– Не знам – отговори Елеонора. 

Маргарита не каза нищо повече. Не желаеше да говори с майка си. 

Андреа се опитваше безуспешно да брои добезкрай, търсейки грамадни числа по връхчетата на пръстите си. Но каква криеница беше това, щом ги знаеше къде са се скрили? Може би трябваше да търси татко си. Той къде ли се беше скрил? 

Застана пред затворения гардероб. 

– Не ми харесва тази игра! Броя, броя, а никой не печели! 

Беше привечер. Учителят караше по миланските улици своя черен велосипед, осеян с ръждиви петна. Веригата се откачаше от време на време, а фарът светеше на пресекулки. Приличаше на съвременен Дон Кихот върху своя железен Росинант, но в очите му нямаше лудост, а ясенвзор на човек, способенда вижда гледки,недостъпни за онези, които стигат само до повърхността на нещата. 

Велосипедът му се движеше с идеалната скорост, позволяваща почти напосоки и без бързане да се вглежда в хората и фактите. Само на велосипед можеш да улавяш нещата, без да те забелязват, както умеят поетите. А той имаше очи на поет, при които не е важен цветът, а фактът, че са лъчезарни и едва удържат скрития в тях плам, както са вярвали в древността. Движиш ли се с кола, не забелязваш нищо, вървиш ли пеш – забелязват те непрекъснато. Велосипедът предлагаше идеалната позиция – да вижда, без да го виждат, докато вятърът развяваше черната му коса, освободена от задължителната за мотоциклетистите каска, и проникваше в гънките на бялата риза. Сините платнени обувки въртяха равномерно педалите. 

Спря на двора, без да заключва старото колело, което никой не би си направил труда да открадне. Предпазливо пристъпи към входа, да не би госпожа Елвира – портиерката с неизменната метла в ръцете – да го чуе и да застане на пътя му. Освен портиерка, тя беше и собственичка на неговата гарсониера, а тия дни книгите – неговата неизлечима страст – бяха глътнали парите за наема. 

Той събу обувките си и с котешки стъпки се прокрадна до първия етаж, прескачайки всяко второ стъпало. Завъртя ключа съвсем бавно, за да не щрака, отвори вратата и се вмъкна в квартирата. Беше едностайна, с кухненски кът – общо трийсет квадратни метра. Трийсет квадратни метра, натъпкани с книги, затрупани с книги, завладени от книги. 

Една книга може да съдържа целия световен хаос, но страниците ѝ са съшити и номерирани, така че хаосът не излиза оттам. Да поръчва подходящите книги, задоволяващи интересите и изискванията му, бе рядко срещано удоволствие, на което той се отдаваше всекидневно, за да не скучае. Вярваше в книгите катов религия, намираше между редовете им повече реалност, отколкото навън по улиците, или може би просто се боеше да докосне реалността, без да използва книгата като щит. 

Само едно място върху стените оставаше свободно от рафтове и на него пишеше: Timeo hominem unius libri. Боя се от човека, за когото съществува само една книга. Напълно вярно. Беше го изписала Стела с изящен почерк, но госпожа Елвира не хареса хрумването и му вдигна наема с десет евро. Дори онова, което уж трябваше да е легло, всъщност представляваше дървена плоскост, подпряна върху четири купчини книги – по три-четири във всеки ъгъл, подменяни периодично като стражи на съня и будните часове, на заспиването и събуждането. Напоследък спеше върху купчина от творби на Толстой – „Ана Каренина“, „Война и мир“ (в два тома) и „Кройцерова соната“ (с която бе заменил „Смъртта на Иван Илич“, за да отстрани едва забележимия, но досаден наклон). В другия ъгъл от същата страна бяха „Моби Дик“, „Дон Кихот“ и няколко Шекспирови трагедии. Един от двата ъгъла откъм краката – този срещу Толстой – се крепеше върху „Престъпление и наказание“, „Братя Карамазови“, „Идиот“ и „Бели нощи“. Другият лежеше върху антични класици: том с трагедии на Софокъл, „Енеида“ на Вергилий, „Метаморфози“ на Овидий и една антология с древногръцка лирика. 

За добър сън бе необходимо солидно четиво и прегръдката на книгите го успокояваше по някакъв странен начин. На поставка върху писалището лежеше томче на „Одисея“, разгърнато на шеста книга, тази за Навзикая – най-нежното влюбване, описвано някога в историята на литературата. 

Оставаха няколко часа до първия учебен ден. Тази година му предстоеше да поеме паралелка с природонаучен профил – осем часа италиански и латински. Припомни си сцената, излязла сякаш от чистилището на Данте: кандидатите за учителски места, струпани като животни на заколение в канцеларията на Миланския инспекторат, където безплътни гласове обявяваха назначенията като трагични и неизбежни поличби. Трябваше да приеме и в крайна сметка не можеше да се оплаче. Списъците на утвърдените напомняха струйки бюрократична влага, попиващи в пясъците на човешкото нещастие. Училищата бяха задръстени с апатични учители, в чиито гърди отдавна бе изсъхнала и последната капка страст, и това осуетяваше притока на млади хора. Временното едногодишно назначение щеше да го спаси ако не от мизерията, то поне от депресията. Трябваше да се бори, за да стане учител. Преди всичко с родителите си, които непрестанно натякваха: „Ще гладуваш.“ 

Беше му се наложило да се премести в Ломбардия, защото тук имаше повече свободни места; вече не можеше да се справя само с частни уроци, макар че бяха много по-доходни от оскъдните часове в училището, които щяха да му носят чисто около петстотин евро на месец. Тия пари щяха да потънат в хищните джобове на госпожа Елвира, но поне му оставаше удоволствието от работата, способна да храни не само тялото, но и душата, както и от общуването с неопитните млади умове, които му бяха поверени. 

Докато си приготвяше сандвич от някакви остатъци в хладилника и се наслаждаваше на дрезгавия глас на Паоло Конте, той си спомни деня, когато реши да стане преподавател. Учителят по литература му бе дал любимата си книга с поезия – стар сборник стихове на Хьолдерлин, изпъстрен с ръкописни бележки. 

– Хвърли му едно око, може би ще успееш да го разбереш – каза учителят. 

Както става с всеки жест, породен от специално внимание, тази книга даде богат плод – разбуди скритите му способности. Плешивият и късоглед учител бе съумял да забележи едва доловимите сигнали, предсказващи неговото бъдеще. Харесваше го и виждаше какъв ще стане, като порасне, без да набляга върху риска от безработица. Оказа се прав. 

През последната гимназиална година тази книга се превърна за него в своеобразно нощно убежище. А през думите и ръкописните бележки видя за пръв път нощта: „Искряща, пъстроцветна е нощта, градът почива в ласката на мрака, над уличката пада тишина“. Без подходящи думи нещата остават невидими. Нощта, която мълчеше вън зад прозореца, за пръв път изникна жива пред него. Благодарение на думите. Не разбираше много добре тия стихове, но те събудиха в него копнеж по тайнственото. Очарова го фактът, че този странен поет боготвореше природата и бе посветил първата част от живота си единствено на стихове за сезоните. Но найстранно му се стори, че някои текстове разказваха за събития от миналия или бъдещия век и бяха подписани с италиански псевдоним. Казано с две думи, този поет бе луд. Или пък – което го очарова още повече – беше се освободил от времето и пространството и поезията му позволяваше да усеща ритмите на света във всички времена и всички хора. Чувството за свобода и вдъхновението на тихи вечери, в които покълваше непредвидимото бъдеще, го убедиха да стане учител. Или луд, което бе същото. 

За щастие можеше да дава частни уроци, иначе наистина щеше да гладува. Пазарът на невежеството е като погребалния занаят – клиентите никога не свършват. 

Опитваше се да си представи лицата на момчетата и момичетата, все още деца, които щеше да срещне тази година и които искаше да зарази със своето увлечение по човешката фантазия, особено тази на древните гърци. Възнамеряваше да зареже програмата и да ги накара да изчетат цялата „Одисея“. Никой и нищо не запазва живия аромат,ако го разделиш на части, и той отказваше да разкъсва Омир.Това би го превърнало в труп. Искаше неговите ученици да надникнат в онзи свят, където той влизаше всеки път когато четеше „Одисея“; да усетят горчивия дъх на морето, острия мирис на кръв, майчините сълзи, потта на бащата, който се завръща у дома. Искаше да ги отведе там, където достига само литературата: до сърцето на света, до същината на нещата. Изкуството бе шифърът, чрез който да се разчетат всички тези неща, станали невидими тъкмо защото се докосваме до тях всеки ден. Искаше да предаде всичко това в сърцата и умовете на трийсетте четиринайсетгодишни младежи, които за петте гимназиални години щяха да съзреят и да се превърнат в мъже и жени. Също като своя някогашен учител искаше да им даде още една възможност да успеят и да останат верни на себе си. 

Той отхапа парче ябълка, зареди диска с Петата симфония на Бетховен, просна се на леглото и зачете на висок глас думите, с които утре щеше да започне първия час. Те трябваше да съдържат първите тактове на симфонията. Щеше да ги зашемети с гръмотевичните ноти на съдбата: „Та-та-та-та!“ Той размахваше ръка като диригент, унесен в мистично единение с оркестъра, и декламираше думите, които щеше да изрече пред децата като „програма за училищния живот“. 

Ти си тъй млад, тъй далече от всяко едно начало, че искам да те помоля да имаш търпение към всичко, което още не е решено в сърцето ти, да се опиташ да обикнеш самите въпроси като стегнати и свободни строфи, написани на съвсем непознат език. Не търси днес отговори, които няма как да ти бъдат дадени, защото не можеш да ги изживееш. Точно за това става дума: да изживееш всичко. Сега живей с въпросите. И може би тъй малко по малко, неусетно, ще се приближиш към онзи далечен ден, когато ще изживееш отговора. 

Р. М. Рилке, „Писма до един млад поет“ 

Беше напълно увлечен в речта си, когато някой заблъска с юмрук по стената и му викна да намали звука. Той се подчини, защото си представи бицепсите на Санчо. Така го бяха нарекли двамата със Стела. Съседът Санчо – бира, футбол и лотарийни билети. Съдбовното „та-та-та-та!“ заглъхна и както винаги Стела навлезе в мислите му, за да ги стопли като слънчев лъч, пронизал облаците през мрачен ден. 

Изми си зъбите и плъзна език по тях, за да усети повърхността им. Прочете няколко стиха на Рембо, после изгаси лампата и вече се унасяше, когато старият му мобилен телефон оживя. Върху зеления фон на пукнатия дисплей се нижеха черни букви: „Утре на същото място. Трябва да ти кажа нещо важно. Моля те, чуй го не само с разума, но и със сърцето си. Обичам те. С.“ 

„Добре“, отговори той, но никой не можеше да види тревогата, пробягваща по пръстите му. От устата на жена „нещо важно“ означава обявяване на война. Страхът го накара неволно да премине в отбрана – не написа „и аз“ както обикновено (дори не му мина през ум да напише „обичам те“, това би било като да купи котка в чувал). Трудно заспа. Питаше се защо обичта, тъй проста в поезията, е толкова рискована и трудна в истинския живот. Сред мрака на нощта и собствените си мисли отправяше този въпрос към писателите, но не получи никакъв отговор и се почувства като Балзак, който към края на живота си потърсил помощ от единствения лекар, комуто вярвал – един от неговите литературни герои. И така умрял. 

Същата нощ обгръщаше мислите на Маргарита като паяк, който тъче мрежа около жертвата си. Оставаха няколко часа до началото на учебната година. Чувстваше се като въжеиграч, увиснал на милион метри от земята. 

Без никаква предпазна мрежа.



Коментари