Търсене

Приспивната песен на Робърт Паркър

11 Септември, 2012 - 23:25
1 Коментари

Избран от вдовицата на Робърт Паркър да продължи популярната поредица с детектив Спенсър, носителят на множество литературни награди Ейс Аткинс се справя невероятно с огромното предизвикателство. Спенсър е в топ форма, а приключението продължава.

Когато четиринайсетгодишната Мати Съливан влиза в офиса на Спенсър, той не предполага, че ще се наложи да разследва престъпление, извършено преди четири години, за което има осъден с влязла в сила присъда. Но става дума за убийството на майка й. И за мафията в Южен Бостън. Както и за нуждата от справедливост. Спенсър ще поеме този случай – дори срещу заплащане от няколко понички, – защото твърдо вярва, че виновните трябва да бъдат наказани.

Смъртта на Джули Съливан е само върхът на айсберга. Престъпният свят има свои собствени закони. Полицията е безсилна. Спенсър се нуждае от помощ, която единствено верният Хоук може да предложи. Двамата нагазват в дълбоки води…

 

Ейс Аткинс е страхотен писател. Той пише като Паркър, звучи като Паркър, разсмива и забавлява като Паркър. Дори най-запалените фенове на Спенсър няма от какво да се оплачат. Любимият им детектив отново е с тях.

                                                                                      ~ Чикаго Сън-Таймс

Прочети откъс: 

Забелязах момичето още преди да почука на вратата ми. Стоях до прозореца на офиса и зяпах надолу към Бъркли Стрийт, докато дъвчех поничка с канела и отпивах от кафето със сметана и захар. Момичето изглеждаше някак не на място сред бизнесмените и туристите по заледените тротоари. Носеше два номера по-голямо пухено яке с кожички на яката, а на главата си имаше розова шапка на бостънските „Ред Сокс“. То оглеждаше номерата на сградите на пресечката на „Бъркли“ с „Бойлстън“.

След малко спря пред моята, сгъна листчето в ръката си и решително прекоси уличното платно. На бюрото ми лежеше отворена кутия с понички редом с чек от „Коун & Оукс“. Възнаграждение за една работа, която бях свършил за Рита Фиоре.

Зимата беше тъмна, мрачна и безкрайна, но през последния един час имах чувството, че виждам слънцето. От компютъра долиташе гласът на Хелън Форест, която пееше под акомпанимента на оркестъра на Хари Джеймс. Животът беше хубав, изпълнен с приятни обещания.

Отхапах от поничката в момента, в който на вратата се почука.

Отворих.

Ти ли си Спенсър? – попита момичето с розовата шапка на „Ред Сокс“.

Единствен и незаменим.

Хората казват, че си опасен.

А не споменаха ли красив и умен?

Не се колебаеш да използваш оръжие.

Само когато чувствата ми са наранени.

Говореше като идваща от Южен Бостън, най-вероятно от квартала около „Дорчестър“. Хенри Хигинс би могъл да определи точния ѝ адрес. Петнайсет, най-много шестнайсетгодишна. Метър и шейсет и осем, права червеникава коса, показваща се под шапката. Големи зелени очи, изглеждащи малко странно, очертани с дебела линия туш.

Наистина ли си частен детектив?

Така пише на вратата.

И не си изтеглил разрешителното си от интернет или някъде другаде?

Не съм.

Бил си ченге или нещо подобно? – Нещо подобно.

И са те изхвърлили за пиянство?

Не.

За полицейско насилие?

Не.

Тогава защо още не си ченге?

Защото хич ме няма в колективните игри – отвърнах аз и добавих: – Ще влезеш ли?

Тя надникна над рамото ми към вътрешността на офиса и огледа бюрото, двата шкафа за документи и канапето, на което спеше Пърл, когато се налагаше да я взема на работа със себе си. Махнах с ръка към стола за посетители и се настаних зад бюрото. Момичето прие поканата.

Имаше пълно лице с румени бузи и две бенки отдясно. Готино хлапе, ако седеше изправено. Но малката се сви в стола и нервно опипа медальона на свети Кристофър, който висеше на шията ѝ.

Кой ти счупи носа? – попита тя.

Джърси Джо Уолкът.

Кой е той?

Бивш шампион тежка категория – отвърнах. – Отдавна, преди още да си била родена.

Побутнах кутията с поничките към нея. Тя внимателно огледа избора ми, после вдигна отново очи към мен и поклати глава, продължавайки да си играе с медальона. Оставих мълчанието да се проточи. Ако чаках достатъчно дълго, може би щеше да ми каже коя е и защо търси услугите ми. След дълга пауза тя действително го направи.

Убиха мама.

Поех си дълбоко дъх и се приведох напред.

Кога?

Преди четири години.

Моите съболезнования.

Искам да открия мръсниците.

Добре – кимнах. – Но защо чак сега?

Защото никой не обръща внимание на хлапетата – отвърна тя. – Но сега вече съм голяма. Ти се занимаваш с подобни неща, нали?

Много ме бива да привличам вниманието.

Колко вземаш?

Съобщих нормалната си тарифа. Тя започна да рови из джобовете си, от които се появиха пет двайсетачки и една десетачка. Притисна ги с длан върху бюрото и попита:

Това стига ли като аванс?

Погледнах парите и отново побутнах кутията към нея. Този път тя прие и посегна към една поничка с шоколадова глазура. Поздравих я за избора. Надявах се да оцени жеста ми, защото за мен раздялата с цяла поничка си е чиста филантропия.

Как се казваш?

Мати Съливан.

Дошла си в центъра с метрото по Червената линия, нали, госпожице Съливан?

Откъде знаеш?

Аз съм опитен следовател.

Отпих глътка кафе и отворих чекмеджето, от което извадих химикалка и жълт адвокатски бележник. Професионалист както винаги.

Ще ми разкажеш ли какво се е случило?

Открили я горе, на Юнивърсити Драйв. Където събориха старите сгради. Сещаш ли се?

Кимнах.

Наръгана с нож.

Отново кимнах и започнах да драскам в бележника.

Била е изнасилена – добави тя. – Поне така казват.

Много съжалявам – заявих аз.

Това беше отдавна.

На колко години си сега?

На четиринайсет.

Извъртях стола си така, че да виждам сутрешния трафик по Бъркли Стрийт. Тротоарите бяха задръстени от народ. Автобус на градския транспорт пълзеше по платното, изпод колелата му хвърчеше луга.

Какво направи полицията?

Още на следващия ден арестуваха един тип – отвърна тя. – Мики Грийн се казва. В момента излежава доживотна присъда в „Сидър Джънкшън“.

Но ти мислиш, че не е той, така ли?

Аз знам, че не е той.

Защо?

Мики е боклук, но иначе е добро момче.

А сега де – промърморих аз.

Видях я с двама мъже въпросната вечер – продължи тя. – Грабнаха я от улицата и я напъхаха в някаква


кола. Не беше с Мики. Изобщо не са се виждали по онова време.

Кои са тези двамата?

Ще се заемеш ли?

Може би.

Това са много опасни хора.

Добре.

И млади.

О, младост! Прекрасни сладки години!

Ти си по-стар от тях. Просто го отбелязвам.

Опитах се да не се обиждам. Някога и аз съм бил на четиринайсет.

Не им знам имената – добави тя. – Викат им Пипера и Луната. Пълни боклуци, продават дрога в квартала.

Кой квартал?

Откакто се помня, живея в „Мери Елън Маккормък“.

Кимнах. „Маккормък“ беше един от крайните квартали на Южен Бостън, съвсем близо до „Дорчестър“. Мрачен комплекс от стари тухлени сгради, който открай време дава храна за тлъстите заглавия в „Глоуб“, отнасящи се до престрелки, обири и всякакви други криминални престъпления.

Преди шест месеца видях Пипера за последен път.

За Луната не знам нищо.

Защо не се обърна към полицията?

Направих го. Няколко пъти.

И какво ти казаха там?

Казаха, че мръсникът е Мики Грийн и че той си е получил заслуженото. После ме погалиха по главата и ми дадоха визитката на някакъв психотерапевт, с когото да говоря за травмата си. След две години изобщо престанаха да се обаждат.

А ти си сигурна, че не е Мики, така ли?

Той ѝ беше приятел – отвърна тя. – Пиеха заедно във „Фор Грийн Фийлдс“, освен това ни отпушваше канала и ходеше да ни пазарува.

Разкажи ми какво видя онази нощ.

Видях я да влиза в стаята ми. Беше след вечеря, малко след като приспах малките. Тя дойде и започна да рови за пари в чекмеджето ми. Мислеше, че съм заспала, но аз видях всичко и много се ядосах. Последвах я навън и се канех да се разкрещя. Но тогава видях Пипера и Луната, които я сграбчиха и я напъхаха в колата си. Хвърлиха я на задната седалка и крещяха нещо на висок глас. Така и не разбрах какво казваха. После единият я удари. Беше голяма бъркотия.

Съжалявам – промърморих. Нямаше какво друго да ѝ кажа.

Мати кимна, наведе глава и потърка длани. Жестоко изгризаните ѝ нокти бяха покрити с черен лак. Приличаше на дете, което е забравило да се усмихва още през първата си година в началното училище. Якето ѝ беше видяло доста зими. Китките ѝ стърчаха от почернелите ръкави, копчетата едва се държаха. Колената на джинсите ѝ бяха целите в кръпки.

Къде са малките в момента?

Живеем при баба.

Майката на твоята майка?

Тя кимна.

А баща ви?

Мати само извъртя очи.

Значи минават четири години и ти решаваш да поставиш нещата на мястото им – обобщих аз.

Така се разбрахме с Мики – отвърна тя.

Ходиш му на свиждане в затвора, нали? – попитах аз и се наведох да драсна още нещичко в бележника си.

Той започна да ми пише писма и да ми изпраща картички по празниците – отвърна Мати и плъзна пръст под зачервения си нос. – В тях непрекъснато повтаряше, че съжалявал и че никога не би причинил зло на мама. Отговорих му, че го знам, и му разказах за Пипера и Луната. Обясних му как никой не е искал да ме чуе. Бях само на десет, за бога!

Беше се втренчила в лицето ми в опит да разбере какво мисля. Надявах се, че вижда каменните черти на мъж, който вдъхва респект.

Ти не си единственият опасен тип в Бостън – промърмори най-сетне тя.

Има още един, но ние работим в екип – уточних аз.

Тя отмести длан от парите и ме погледна с тъжните си очи. Раменете ѝ увиснаха още повече. Ръцете ѝ потънаха в джобовете на протърканото яке. Розовата шапка също беше доста овехтяла. Заприлича ми на един мой бивш клиент, Пол Джакомен, при първата ни среща. Малък, оставен съвсем сам срещу лошите.

Някой друг видял ли е как тези хора отвличат майка ти? – попитах.

Не знам – отвърна Мати. – Никой не иска да говори за това. Нито пък да ми помогне. – Примигна няколко пъти и разтърка очи с малките си юмручета. – Беше тъпа идея – добави тя.

Чакай малко.

Тя се изправи и се втренчи в мен.

Имаш късмет, Мати Съливан – обявих аз и отместих парите ѝ от бюрото. – Тази седмица предлагам специална промоция.

Какво ѝ е специалното?

Детективски услуги срещу ей такива неща – отвърнах и вдигнах една от поничките в кутията.

Бъзикаш ли се с мен?

Нищо подобно.

Голям късмет имам, че те познавам, Спенсър – заяви Куърк. – Иначе нямаше да бъда наясно какво да правя със себе си.

Обичам хората да се чувстват полезни – отвърнах. – Един началник на отдел „Убийства“ може да бъде адски самотен.

Приготвил съм ти папката по делото – каза той. – Чака те в заседателната зала. Дано я харесаш.

Обслужване с усмивка? – повдигнах вежди аз.

На всичкото отгоре трябваше да принтираме документите – изръмжа Куърк. – Вероятно знаеш, че напоследък и ченгетата започнаха да използват едни джаджи, дето им викат компютри. Чувал ли си за тях?

Аха – кимнах аз. – Даже съм ги виждал на снимка.

Куърк беше едър мъжага с лапи на тухлар, но иначе винаги спретнат и изтупан. Познавахме се от десетилетия и никога не го бях виждал раздърпан и с измачкани дрехи. В момента беше облечен с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на синьо-червени ивици.

Мога ли да попитам защо си пъхаш носа в тая работа? – подхвърли той.

Имам клиент, който смята, че сте сбъркали човека.

Тая песен съм я чувал и преди.

Чел ли си доклада?

Аз бях този, който разпечата въпросната гадория.

И какво мислиш?

Мисля, че пропиляваш един наистина хубав следобед.

И нямаш никакви съмнения, така ли?

Жертвата е намушкана с нож, изнасилена и прегазена. Кръвта ѝ е навсякъде по колата на заподозрения.

А проверихте ли дали кръвната група съвпада с тази на жертвата?

Куърк ме изгледа така, сякаш бях нахлупил фокусническа шапка.

Хм... Може би трябваше да се досетим.

Имаш ли нещо против, ако си налея малко кафе?

Заповядай.

Гадно както винаги?

По-лошо.

Отдел „Убийства“ заемаше просторно общо помещение на третия етаж на новото полицейско управление на Тремонт Стрийт в „Роксбъри“. Предишната сграда беше на няколко минути пеша от офиса ми, но днес вече беше бутиков хотел, носещ наименованието „Бек Бей“. Беше солидна, облицована със сив гранит и имаше свой особен чар. За разлика от нея новото полицейско управление излъчваше неповторимата естетика на застрахователна компания.

През следващите два часа изчетох материалите по делото, включващи полицейския доклад, заключението на патолога и бележките на инспекторите. Папката съдържаше и копие от криминалното досие на Джули Съливан. Четири ареста за притежание на кокаин, пет за проституция и веднъж за интоксикация на обществено място.

Две седмици преди смъртта си Джули Съливан бе сключила споразумение с прокуратурата по обвинението за притежание на наркотици, а седмица по-късно бе настанена в специализирано заведение за лечение от наркозависимости в „Дорчестър“. Записах си името и адреса на заведението в жълтия бележник. После направих същото с датите и местата, на които е била арестувана за притежание. Горе-долу това беше всичко, което научих от докладите.

Отбелязах си и рождената дата на Джули. В деня на смъртта си била на двайсет и шест. Открили тялото ѝ на някакъв строеж на Юнивърсити Драйв. Кръвта в колата на Грийн отговаряла на нейната кръвна група, а на мястото били открити и следи от неговите гуми.

Досието на Мики Грийн беше доста обемисто. Присъда за взлом на осемнайсет, въоръжен грабеж на деветнайсет. Също и на двайсет, и на двайсет и една – при това два пъти. Откраднал няколко коли, обрал магазин за хранителни стоки, лежал в кафеза.

Час преди да го арестуват, бил засечен на автомивка на Непонсет Съркъл. Въпреки усилията му в колата били открити следи от кръвта и косми от сплъстената коса на Джули.

На пилоните зад прозореца плющяха знамена. Студеният вятър разнасяше боклуци и изсъхнали листа по изчистените от снега тротоари. Някакъв вестник литна във въздуха, а след това се плъзна под каросерията на паркиран наблизо буик.

От доста време се занимавам с тая работа. Постепенно станах много добър в нея. Знам кога да търся пропуски в дадено разследване, знам и кога няма смисъл да го правя. Това на масата пред мен беше непробиваемо, по-яко от бетон. Почуках с химикалката по жълтия бележник, от устата ми излетя въздишка. Случаят, който току-що бях приключил, ме караше да се чувствам мръсен, но в замяна на това към банковата ми сметка беше добавена една много приятна сума. На всичкото отгоре ми остана и малко свободно време.

Момичето не искаше много. Просто някой да я изслуша и да провери за какво става въпрос. Въпреки информацията, която се съдържаше в папката пред мен, тя беше убедена, че убийците на майка ѝ са на свобода, а пешкира е опрал един верен семеен приятел. Доста тежко бреме за едно 14-годишно дете и то заслужаваше няколко часа честна и безпристрастна работа.

Облегнах се назад и записах още няколко неща в бележника си. После в заседателната зала се появи Куърк и ми подаде някаква визитка. На гърба ѝ беше изписан номер на мобилен телефон.

          Боби Барет, работи в Единайсети район – поясни той. – Знае всичко за оня Мики Грийн.

Поех картичката и му благодарих.

          Докъде стигна с досието? – пожела да узнае Куърк.

          Доникъде – признах с въздишка аз.

          Нали ти казах? Разследването бе желязно.

          Клиентката ми твърди, че няколко часа преди смъртта си жертвата е била в компанията на някакви бандити.

          А какъв, по дяволите, е Мики Грийн? – учуди се Куърк. – Може би сладоледаджия? Не прочете ли досието му?

          В делото не се споменава за други заподозрени.

          За какво са ти? Той е бил зад волана на колата, използвана при убийството.

Кимнах.

          Такива жени не си стоят у дома нощно време – добави Куърк. – Вече си се запознал с досието ѝ. Би могла да е в компанията на куп народ, преди да се натъкне на Грийн в онзи бар.

          Не виждам мотив – подхвърлих аз.

          Колко убийства са подплатени с ясни мотиви? – усмихна се Куърк. – Някой се ядосва, останалото е ясно до болка.

          Ще обясня това на клиентката си.

          Не се опитвам да ти извивам ръцете – поклати глава той. – Знам, че искаш да помогнеш на детето, но според мен си губиш времето.

          Ще поговоря с Барет – рекох. – Освен това искам среща и с някой от отдел „Наркотици“.

          А не е ли по-добре да поговориш с разследващия полицай?

          Не виждам някаква полицейска работа в тази папка – отвърнах. – Искам пряк контакт с някои от играчите в квартала. Отдел „Наркотици“ със сигурност може да ми помогне.

          Слушам, сър – изпъна се Куърк. – Вашите желания са закон за мен.

          Това наистина ме кара да се чувствам специален – ухилих се аз.

А Куърк ме прати по дяволите. 



Коментари
16 Май, 2019 - 16:10

Страхотна книга

Коментари