Търсене

С Русия в сърцето - откъс

27 Ноември, 2012 - 11:06
0 Коментари

Една нощ в Петроград,  1916 

Притихнал, градът все още спеше под дебелата бяла пелeна, а снежинките, на едри парцали, продължаваха да се сипят над него. На площад „Александър Невски” големите колела на файтона с мъка цепеха навалелия през нощта сняг. Кочияшът свърна зад ъгъла и приближи файтона до тротоара пред триетажната къща. Вдигна поглед към прозорците – в един от тях трепна жълтеникава светлина.  Вятърът повдигна шепа снежинки от перваза на прозореца, завъртя ги за миг и ги залепи на стъклото – снежинките така си останаха залепени върху него. 

В същото време, когато кочияшът погледна към прозорците, тюленото перде на единия от тях помръдна встрани – сякаш се бяха наговорили. Видя се силуетът на мъж. Мъжът избърса запотеното стъкло, махна с ръка и се изгуби отново вътре. На светлината на газената лампа, която бе запалил преди малко, погледна джобния часовник върху нощното шкафче. Нямаше още четири. Имаше много време. Внимателно, за да не събуди спящата в леглото жена, повдигна завивката и се върна в постелята. Отпусна глава върху възглавницата. Часовникът беше в ръката му. Неочаквано, с решително движение отхвърли завивката и стана. Приглади косите си с ръка и бавно пристъпи към прозореца. Дръпна леко пердето и погледна навън. Пред очите му – от прозореца към градината, през решетките на оградата – към широкия булевард насреща, се простираше бяла тишина – като в приказка. Луната ту се скриваше, ту отново се показваше между забързаните по небето облаци и тогава снегът започваше да искри. Бялото правеше света наоколо по-величествен и красив.  Дебелите завеси на прозорците не позволяваха на света отвън да нахлуе в стаята. В полумрака миризмата на парфюм, на водка и на лавандула от чаршафите, издаваше присъствието на жена и напомняше, че нощта беше свършила само преди няколко часа.  Младият мъж застана с гръб към прозореца и погледна към леглото. Сноп лунна светлина, промъкнал през ъгълчето на прозореца, осветяваше открия чак до кръста гръб на жената. Вълнистите ѝ коси лежаха разпилели върху възглавницата. В тъмното не се виждаше, но мъжът много добре си спомняше, че бяха рижави. Една сладка ямка започваше от тила на жената и се спускаше през средата на гърба надолу, чак до покритата със завивката част на тялото. Дясното ѝ рамо, бяло и гладко като мраморно, блестеше в мрака.  Мъжът продължаваше да стои с гръб към прозореца и голото му тяло, като че не чувстваше хладината на въздуха в стаята. Споменът за отминалата нощ го накара да се усмихне. Приближи малката кръгла масичка до камината. Фруктиерата с плодове, чашите за вино, гарафата, си стояха, така както ги бяха оставили нощеска – полуизядени, полуизпити…

Колко нетърпелива беше тази Катя! А може би Лидия? Както и да е, името няма значение. Червенокосата красавица даде всичко от себе си, за да направи вечерта прекрасна.  Младият мъж взе една недопита кристална чаша и я пресуши на един дъх. Алкохолът опари небцето му и той тръсна глава. Запали газената лампа пред огледалото. Матовото розово стъкло на абажура пръсна наоколо приятна приглушена светлина. На едно от канапетата лежаха разхвърляни мъжки и дамски дрехи. Мъжът започна да прибира своите. Отвори едно от чекмеджетата на скрина, все си от там бельо и тръгна към банята. Жената в леглото се размърда и сънено рече: 

– Защо ставаш толкова рано, скъпи? 

Мъжът, без да оставя дрехите си, отиде до леглото. На светлината на лампата, лицето на жената беше ясно различимо. Виждаше се, че ѝ е студено, но въпреки това лежеше, открила рамото и закръглените си гърди. Размърда се. Протегна ръка към мъжа, а с другата прибра разпилените си върху възглавницата коси. Мъжът я погледна с желание. Сладката розова трапчинка, която отвори протегнатата ѝ ръка, възбуждаше толкова, колкото и едрите ѝ закръглени гърди.

Сънният поглед на големите черни очи под дългите ресници не беше такъв само тук и сега. С времето жената бе научила всички тънкости, с които да накара мъжа да влезе в леглото. Затвори очи и сви устни в очакване на целувка. Ръката й, протегната към мъжа, остана във въздуха. Младият мъж приседна на леглото и се усмихна на откритата покана в поведението на жената и на увереността ѝ, че няма да бъде отхвърлена. Ароматът на парфюма ѝ и топлината на чаршафите му припомниха приятните снощни преживявания. Не направи нищо, за да възпре топлите ръце, които обвиха врата му. Полуотворените очи на жената го гледаха похотливо. Не спираше да го гледа, събуждайки желания. Тя бавно издърпа чаршафите – последната пречка между тях – и долепи знойното си тяло до неговото. Завъртя си и гърдите ѝ застанаха пред лицето на мъжа. Беше дребна, но така майсторски използваше ръцете и краката си, че успя да покрие мъжа. Младият мъж я целуна страстно по устните, после леко я избута и се изправи на крака. 

– Трябва да се приготвя. Ако искаш, и ти се приготви, ще те оставя у вас.
Жената присви устни и глезено прошепна:
– Не може ли да останем още малко заедно? 
– Чака ме път.  
– Къде ще ходиш?  
– В Москва.  
– Кога ще се върнеш? Ще ми се обадиш ли отново? 

Въпросите ѝ следваха един след друг, но вече се готвеше да става от леглото. Движенията ѝ бяха бавни и грациозни – все още таеше надежда, че може да се върнат в леглото. Всичко, което успя да постигне обаче, беше една весела усмивка и пощипване по бузата. Младият мъж решително тръгна към банята.  Докато се къпеше под душа, си мислеше за отминалата нощ. Не помнеше името на жената. Но не беше и важно. Едно среднощно приключение. Излязоха заедно от приема, на което пиха и се веселиха като за последно. Ако се съдеше по бляскавите ѝ дрехи и бижута, не беше от обикновено семейство. По всяка вероятност бе дошла с някого от поканените. И също така, по всяка вероятност, този някой се грижеше за блясъка ѝ. 

Започна да се бръсне. Жената беше забравена. Мислите му бяха заети с плана за предстоящото пътуване. До час трябваше да се срещне с останалите на гарата. Движенията му станаха по-бързи. Зави хавлията около кръста си и се върна в спалнята. Жената се беше облякла. Изсипа в шепата си от одеколона на тоалетката и го разтри по лицето си.  
– Не искаш ли да се изкъпеш?  
Жената закачливо се усмихна:  
– Не обичам да се къпя сама. Не е забавно.  


Мъжът прокара гребена по косите си. Не можа да се сдържи и се усмихна. Такава жена – да му мисли мъжът ѝ или любовникът ѝ! Без да се стеснява от присъствието ѝ, започна да се облича. Приседнала върху леглото, жената го наблюдаваше с възхищение. Перчемът, паднал върху челото, кестенявите мустаци… На ръст не беше много висок, но стойката и маниерите му бяха респектиращи. Имаше мускулесто тяло, видно, умееше да си служи с него. Три неща се набиваха в очи, щом го погледнеше човек – искрящите тъмносини очи, правият нос, стиснатите устни, издаващи лек сарказъм и високомерие, а и още нещо – дълбоката трапчинка в средата на брадичката! Жената поправяше къдрите на косите си и не можеше да потисне в себе си желанието да се срещнат отново. Искаше да попита нещо, но униформата, ботушите, привичните движения, с които сновеше от шкаф до шкаф и подреждаше вещите и книгите в куфара, я възпираха. 


Жената с рижите коси не можеше да повярва. Все едно не беше мъжът, с когото споделиха нощта, а някой друг. Стана ѝ ясно, че при всичките си умения, не беше успяла да го впечатли достатъчно. Леко подразнена, въздъхна и се облегна назад. Мъжът извади от кутията върху тоалетната масичка един пръстен и го надяна на пръста си. Сложи часовника в джоба си. Жената ги беше забелязала още вечерта – толкова красиви бяха, и вече знаеше, че пръстенът с диаманти и сапфири е семейна ценност, а часовникът – подарък от цар Николай. Обичаше бижутата и бе разглеждала с възхищение и двете вещи.  След малко щяха да излязат от къщи. Откъм булеварда се чу конски тропот. Мъжът погледна през прозореца и докато вземаше шапката и палтото си, рече: 

– Добре, ако сте готова, можем да излизаме. Актем ще ви остави у дома.  Изгаси лампата и тръгна към вратата. Жената го последва. Очакваше да я целуне, да си уговорят среща, но спокойните движения на мъжа, все едно нищо не беше се случило помежду им, я изненадаха и малко – обидиха. 

Пред вратата на заснежения път ги чакаха два файтон. Кочияшите скочиха от местата си и тичешком дойдоха до тях. Мъжът се обърна и хвана ръката на жената: 

– Актем ще те откара у вас. Пази се, красавице.  Все още не можеше да си спомни името ѝ.  Жената реши да опита още веднъж:
– Ще се видим ли отново? 
– Защо не! 

Доволна, жената се наведе, за да я целуне по бузите. Личеше, че не се притеснява от кочияшите. Изведнъж набра смелост и със срамежлива усмивка, попита това, което я мъчеше от сутринта:  – Бихте ли казали отново името си?  Младият мъж се засмя весело и гласът му отекна в студената утрин. Значи и двамата не си спомняха много неща от снощи! Освен края на вечерта, разбира се! Чукна токове и бавно, все едно че се запознаваха тепърва, изрече: 

– Еминов! Поручик Сеит Еминов!  Файтоните потеглиха – всеки в своята посока. Споменът за червенокосата красавица остана назад.

Москва, 1916

С величествените си стени от розови тухли, с високите си кули, Кремълския дворец, ширнал се от единия до другия край на покрития със сняг Червен площад, изглеждаше приказно красив. Снегът, който не преставаше да се сипе от тъмносиньото небе, светлините от прозорците и входовете на сградите, засилваха усещането за приказна нереалност.  Площадът наистина заслужаваше името си – Красивия площад*(*На руски "Красная площадь", от древноруското красный – красен, прекрасен, красив, (съвр. значение: червен); бел. прев.). Подрънкването на тройките, дрезгавите гласове на звънчетата, глухият звук от копитата на конете върху заснежената улица „Московска” се сля със звъна на Кремълския часовник. Камбаната удари осем пъти.  Двете девойки, сгушени от двете страни на баща си, загърнати в кожените си шапки и маншони, очаровани от звуците и светлините наоколо, немеха пред красотата на града.  Александра извади ръка от маншона и отърси снежинките, полепнали върху русите кичури коса по челото и бузите си.

Юлиян Верженски наблюдаваше по-малката си дъщеря. Александра му се усмихна топло и той ѝ отговори със същото. Погали я по ръката. Лицето му изглеждаше уморено, но щастливо. После се извърна наляво, към другата си дъщеря – Валентина. За миг Александра откъсна поглед от гледката наоколо и скришом погледна баща си. Изглеждаше изморен и изтощен, милият ѝ татко. Те и за това дойдоха от Кисловодск в Москва. Семейният лекар препоръча да се прегледа непременно в Москва, и Юлиян Верженски тръгна, заедно с двете си дъщери. Утре му предстоеше да постъпи в болница. Александра не знаеше от какво точно е болен баща ѝ, но разбираше, че е нещо с дробовете. Думите „болница” и „операция” я плашеха. Само мисълта, че може да се случи нещо и да загуби баща си, я изпълваше с ужас. Сълзите напираха в очите ѝ. Баща ѝ разказваше за историята на Москва: – Изграждането на Кремълската стена е започнало през 1367 година, по времето на Димитър Донски. Часовникът на кулата е монтиран през 1404 от сръбски монах, дошъл от Атон… 

Прекъсна разказа си и се обърна към Александра: 

– Какво ти е, Шурочка, май виждам сълзи в очите ти? 
Близките ѝ я наричаха Шура. Засрамена, че я хванаха, девойката направи движение с ръка, уж бърше нещо от клепача си и виновно се усмихна. 

– От снежинките по миглите ми е. 
Усмихна се отново. Искаше да успокои баща си. 

Юлиян Верженски загрижено попита:  – Студено ли ти е?  – Не, не, татенце, много съм добре!  – Времето в Москва не е като при нас в Кисловодск!  – Но пак е много хубаво.  Шура отметна глава назад и с пълни гърди вдиша свежия, снежен въздух на московската вечер. Баща ѝ се усмихна и я погали по ръката.  Не след дълго пристигнаха в имението на Борински. Влязоха през огромна врата. В двора, от подредените едни след други карети и файтони, слизаха поканените на бала и спираха пред широкото мраморно стълбище. Една от друга по-елегантни дами изтупваха снежинките от кожените си палта и маншони и подкрепяни от изискани кавалери, се качваха по стълбите.  Откакто минаха под свода на портата, Шура не можеше да овладее вълнението си. За пръв път, заедно с възрастните, бе поканена на бал! Беше само на петнадесет години. Сестра ѝ Валентина беше една година по-голяма от нея и вече бе ходила заедно с родителите си на такива балове в Кисловодск. Беше ѝ разказвала, че на приемите млади, красиви благородници и офицери се надпреварвали един друг да канят младите госпожици на танц. Докато се качваха по стълбите, сърцето ѝ биеше лудо. Вълнуваше се в очакване да се случи нещо много хубаво. Не знаеше как да го нарече, но един вътрешен глас ѝ нашепваше, че „нещото” наистина ще се случи.  В преддверието прислугата учтиво пое палтата и шапките им. Изкачиха няколкото стълби, които водеха към салона. Отвътре се чуваше музика. Камерхерите, които стояха от двете страни на вратата, видно, вземаха насериозно работата си – лицата им бяха изопнати. Единият пристъпи крачка напред, потропа с бастуна си и извести имената им:  – Мосю Юлиан Верженски! Мадмоазел Валентина Юлияновна Верженская! Мадмоазел Александра Юлияновна Верженская!  Камерхерът се оттегли и баща и дъщери Верженски, бавно заслизаха по стълбите с кристални парапети от двете страни. Докато известяваха имената им, гълчавата в салона секна, гостите с любопитство погледнаха новодошлите, после се върнаха към разговорите си. Домакинът Андрей Борински, прокрадвайки се между присъстващите, дойде при тях. Борински и Юлиян Верженски притежаваха дялове в една и съща петролна компания. И макар да не се виждаха често, можеше да се каже, че са добри приятели. Двамата се ръкуваха сърдечно, после Борински с изненада и възхищение се обърна към госпожиците:  – О, Боже! Приятелю Юлиян, това не са ли твоите красиви, малки момиченца! Все още са много красиви, дори още по-красиви, но вече пораснали! Как лети времето! Заповядайте, да ви представя на гостите си!  Двете момичета последваха баща си и домакина и се смесиха с останалите. Валентина изглеждаше по-спокойна и уверена, но Шура, колкото и да се опитваше, не успяваше да потисне вълнението си. Не се решаваше да се погледне встрани и да срещне нечий поглед – боеше се, че ще разберат състоянието ѝ. Наведе се и прошепна в ухото на сестра си:  – Тиночка, скъпа, моля те, не ме оставай сама!  Валентина кокетно придържаше с ръка кърваво червената си рокля. Усмихна се на сестра си и рече:  – Не се бой, но ако знаеш колко хора те гледат, нямаше да говориш така!  Думите на сестра ѝ вдъхнаха смелост на Шура и тя плахо погледна вляво. Сред десетките хора в салона погледът ѝ срещна две очи, които я наблюдаваха. Помежду им прехвръкна искра. Бузите ѝ пламнаха още повече, сърцето ѝ – заби още по-бързо. Веднага наведе глава. Баща ѝ разговаряше с един барон, с когото току-що се беше запознал. Към тях се приближи грозничка девойка – позната на Валентина от баловете в Кисловодск. Шура дори не разбра името ѝ. Усещаше погледа на младия мъж върху себе си, но не смееше да го погледне. Стисна здраво шнурчето на теменужно-синята копринена чантичка, омотано около китката ѝ – същата като цвета на роклята ѝ. Дългите ѝ руси коси, които стигаха до кръста, тази вечер, за пръв път, бяха прибрани в кок на тила. Когато беше готова за бала, преди да тръгнат, се показа на баща си и сестра си – и двамата в един глас възкликнаха колко е хубава. Тя самата се почувства по-голяма и по-зряла от друг път. Но само докато дойдоха тук. Сега, гледайки една от друга по-елегантните госпожици, които плавно пристъпяха насам-натам в салона, се чувстваше малка и объркана.  Все още се срамуваше да погледне непознатите в очите, камо ли да танцува с тях! Вероятно цяла вечер щеше да си остане сама в някой ъгъл и да наблюдава как останалите се забавляват…  Мосю Верженски направи знак с очи на дъщеря си – Александра пресегна и взе чаша с вино от подноса, който прислужникът ѝ поднесе – после, заедно с домакина и други познати, се върна към сериозния разговор за стачките в петролната компания. Валентина оживено разговаряше с приятелката си – разказваха си отново и отново за баловете в Кисловодск и Курзал. Шура погледна чашата в ръката си и колебливо я поднесе към устните си. Отпи мъничка глътка, после още една – голяма. Изгаряше от желание да види отново младежа, който така я беше впечатлил. Надяваше се виното да пречупи свенливостта и да ѝ вдъхне смелост да погледна към мястото, където се намираше. Леко извърна поглед натам, но веднага, засрамено, сведе глава. Освен това младежът го нямаше там. Изпита разочарование. Отпи отново глътка вино. Почувства се по-отпусната. Оркестърът свиреше „Ноктюрно” на Чайковски. Поиска да слуша по-отблизо и тръгна натам. Неочаквано, погледът ѝ срещна този, за когото си мислеше. Искрата помежду им припламна отново. Дали не пиеше прекалено бързо виното? И защо ѝ се струваше, че музиката на оркестъра иде някъде отдалеч? И защо не чуваше какво говореха хората около нея? Краката ѝ омекнаха. Сърцето и блъскаше лудо в гърдите и Шура се боеше, че останалите ще го забележат. Този път не отклони поглед. Младият мъж, с чаша вино в ръка, стоеше с няколко приятели в униформи като него. От време на време се включваше в разговора, но не изпускаше от очи теменужено-синята рокля. Следващият път, когато погледите им се срещнаха, младежът леко се усмихна и кимна за поздрав с глава. Шура срамежливо се усмихна и погледна пред себе си. Уж слушаше, но не чуваше какво си говореха Валентина и приятелката ѝ. Сърцето ѝ продължаваше да препуска в галоп. Надигна чашата и изпи последната глътка вино. Валентина се наведе към нея и я предупреди:  – Шурочка, ако пиеш с такава бързина, не само че няма да можеш да танцуваш, но няма да можеше да стоиш на крака. Вечерта едва започва.  Шура смутено се усмихна на сестра си. Топли вълни, една след друга, заливаха лицето ѝ. Очите ѝ искряха – чувстваше го.  Оркестърът засвири полка. Двойките започнаха да изпълват дансинга. Стана точно така, както Валентина ѝ беше разказвала – младите господа, един по един, се надпреварваха да канят госпожиците. Боеше се, че ще дойде и нейния ред, затова ѝ се прииска да излезе, за се махне. Но не беше възможно. Видя младежа с искрящите тъмносини очи да разговаря с домакина. До него имаше още един господин.  Андрей Борински, в приповдигнато настроение, радостно усмихнат, заедно със събеседниците, се запъти си право към тях:  – Скъпа Валентина, скъпа Александра, позволете ми да ви представя двама млади господа – синът ми Пьотр Борински и неговия близък приятел Сеит Еминов! Двама млади поручици от полка на Негово Величество! И двамата с блестящо бъдеще! Офицерите с изискан реверанс се поклониха на дамите. Пьотр покани Валентина на танц. Останала сама с младежа, Шура не знаеше какво да прави.  – Госпожице, бихте ли ми подарили този танц?  Думите достигнаха до нея като на сън. От вълнение не намираше сили да отговори. Май предчувствието, с което прекрачи прага на този дом, беше на път да се изпълни. Никога не бе допускала, че един мъж може да предизвика такава буря в душата ѝ. Погледът на мъжа проникваше в нея. Почувства се гола и беззащитна. Ордените върху гърдите му, сабята на кръста, излъсканите, високи до коляното ботуши, които проскърцваха при всяка негова крачка, го караха да изглежда величествен и красив. Шура не можа да се съпротиви, когато ѝ подаде ръка да се запознаят и после, когато я поведе към дансинга. Дори не беше му отговорила. Вървеше до мъжа, когото не познаваше и който изискано, но здраво държеше ръката ѝ в своята. Ушите ѝ бучаха, лицето ѝ пламтеше, очите ѝ – искряха. Когато започнаха да се въртят на дансинга, Шура си помисли, че това е красив сън. Все още съзнателно избягваше да срещне погледа на мъжа, макар да чувстваше, че той не откъсва очи от нея. Погледът му я възбуждаше и плашеше едновременно. Не знаеше нито как да се държи, нито как да разговаря с него.  Не знаеше кога ще свърши това сладко мъчение. А и не искаше.

 Една нощ в Петроград 

1916  Притихнал, градът все още спеше под дебелата бяла пелeна, а снежинките, на едри парцали, продължаваха да се сипят над него. На площад „Александър Невски” големите колела на файтона с мъка цепеха навалелия през нощта сняг. Кочияшът свърна зад ъгъла и приближи файтона до тротоара пред триетажната къща. Вдигна поглед към прозорците – в един от тях трепна жълтеникава светлина.  Вятърът повдигна шепа снежинки от перваза на прозореца, завъртя ги за миг и ги залепи на стъклото – снежинките така си останаха залепени върху него.  В същото време, когато кочияшът погледна към прозорците, тюленото перде на единия от тях помръдна встрани – сякаш се бяха наговорили. Видя се силуетът на мъж. Мъжът избърса запотеното стъкло, махна с ръка и се изгуби отново вътре. На светлината на газената лампа, която бе запалил преди малко, погледна джобния часовник върху нощното шкафче. Нямаше още четири. Имаше много време. Внимателно, за да не събуди спящата в леглото жена, повдигна завивката и се върна в постелята. Отпусна глава върху възглавницата. Часовникът беше в ръката му. Неочаквано, с решително движение отхвърли завивката и стана. Приглади косите си с ръка и бавно пристъпи към прозореца. Дръпна леко пердето и погледна навън. Пред очите му – от прозореца към градината, през решетките на оградата – към широкия булевард насреща, се простираше бяла тишина – като в приказка. Луната ту се скриваше, ту отново се показваше между забързаните по небето облаци и тогава снегът започваше да искри. Бялото правеше света наоколо по-величествен и красив.  Дебелите завеси на прозорците не позволяваха на света отвън да нахлуе в стаята. В полумрака миризмата на парфюм, на водка и на лавандула от чаршафите, издаваше присъствието на жена и напомняше, че нощта беше свършила само преди няколко часа.  Младият мъж застана с гръб към прозореца и погледна към леглото. Сноп лунна светлина, промъкнал през ъгълчето на прозореца, осветяваше открия чак до кръста гръб на жената. Вълнистите ѝ коси лежаха разпилели върху възглавницата. В тъмното не се виждаше, но мъжът много добре си спомняше, че бяха рижави. Една сладка ямка започваше от тила на жената и се спускаше през средата на гърба надолу, чак до покритата със завивката част на тялото. Дясното ѝ рамо, бяло и гладко като мраморно, блестеше в мрака.  Мъжът продължаваше да стои с гръб към прозореца и голото му тяло, като че не чувстваше хладината на въздуха в стаята. Споменът за отминалата нощ го накара да се усмихне. Приближи малката кръгла масичка до камината. Фруктиерата с плодове, чашите за вино, гарафата, си стояха, така както ги бяха оставили нощеска – полуизядени, полуизпити… Колко нетърпелива беше тази Катя! А може би Лидия? Както и да е, името няма значение. Червенокосата красавица даде всичко от себе си, за да направи вечерта прекрасна.  Младият мъж взе една недопита кристална чаша и я пресуши на един дъх. Алкохолът опари небцето му и той тръсна глава. Запали газената лампа пред огледалото. Матовото розово стъкло на абажура пръсна наоколо приятна приглушена светлина. На едно от канапетата лежаха разхвърляни мъжки и дамски дрехи. Мъжът започна да прибира своите. Отвори едно от чекмеджетата на скрина, все си от там бельо и тръгна към банята. Жената в леглото се размърда и сънено рече:  – Защо ставаш толкова рано, скъпи?  Мъжът, без да оставя дрехите си, отиде до леглото. На светлината на лампата, лицето на жената беше ясно различимо. Виждаше се, че ѝ е студено, но въпреки това лежеше, открила рамото и закръглените си гърди. Размърда се. Протегна ръка към мъжа, а с другата прибра разпилените си върху възглавницата коси. Мъжът я погледна с желание. Сладката розова трапчинка, която отвори протегнатата ѝ ръка, възбуждаше толкова, колкото и едрите ѝ закръглени гърди. Сънният поглед на големите черни очи под дългите ресници не беше такъв само тук и сега. С времето жената бе научила всички тънкости, с които да накара мъжа да влезе в леглото. Затвори очи и сви устни в очакване на целувка. Ръката й, протегната към мъжа, остана във въздуха. Младият мъж приседна на леглото и се усмихна на откритата покана в поведението на жената и на увереността ѝ, че няма да бъде отхвърлена. Ароматът на парфюма ѝ и топлината на чаршафите му припомниха приятните снощни преживявания. Не направи нищо, за да възпре топлите ръце, които обвиха врата му. Полуотворените очи на жената го гледаха похотливо. Не спираше да го гледа, събуждайки желания. Тя бавно издърпа чаршафите – последната пречка между тях – и долепи знойното си тяло до неговото. Завъртя си и гърдите ѝ застанаха пред лицето на мъжа. Беше дребна, но така майсторски използваше ръцете и краката си, че успя да покрие мъжа. Младият мъж я целуна страстно по устните, после леко я избута и се изправи на крака.  – Трябва да се приготвя. Ако искаш, и ти се приготви, ще те оставя у вас.  Жената присви устни и глезено прошепна:  – Не може ли да останем още малко заедно?  – Чака ме път.  – Къде ще ходиш?  – В Москва.  – Кога ще се върнеш? Ще ми се обадиш ли отново?  Въпросите ѝ следваха един след друг, но вече се готвеше да става от леглото. Движенията ѝ бяха бавни и грациозни – все още таеше надежда, че може да се върнат в леглото. Всичко, което успя да постигне обаче, беше една весела усмивка и пощипване по бузата. Младият мъж решително тръгна към банята.  Докато се къпеше под душа, си мислеше за отминалата нощ. Не помнеше името на жената. Но не беше и важно. Едно среднощно приключение. Излязоха заедно от приема, на което пиха и се веселиха като за последно. Ако се съдеше по бляскавите ѝ дрехи и бижута, не беше от обикновено семейство. По всяка вероятност бе дошла с някого от поканените. И също така, по всяка вероятност, този някой се грижеше за блясъка ѝ.  Започна да се бръсне. Жената беше забравена. Мислите му бяха заети с плана за предстоящото пътуване. До час трябваше да се срещне с останалите на гарата. Движенията му станаха по-бързи. Зави хавлията около кръста си и се върна в спалнята. Жената се беше облякла. Изсипа в шепата си от одеколона на тоалетката и го разтри по лицето си.  – Не искаш ли да се изкъпеш?  Жената закачливо се усмихна:  – Не обичам да се къпя сама. Не е забавно.  Мъжът прокара гребена по косите си. Не можа да се сдържи и се усмихна. Такава жена – да му мисли мъжът ѝ или любовникът ѝ! Без да се стеснява от присъствието ѝ, започна да се облича. Приседнала върху леглото, жената го наблюдаваше с възхищение. Перчемът, паднал върху челото, кестенявите мустаци… На ръст не беше много висок, но стойката и маниерите му бяха респектиращи. Имаше мускулесто тяло, видно, умееше да си служи с него. Три неща се набиваха в очи, щом го погледнеше човек – искрящите тъмносини очи, правият нос, стиснатите устни, издаващи лек сарказъм и високомерие, а и още нещо – дълбоката трапчинка в средата на брадичката! Жената поправяше къдрите на косите си и не можеше да потисне в себе си желанието да се срещнат отново. Искаше да попита нещо, но униформата, ботушите, привичните движения, с които сновеше от шкаф до шкаф и подреждаше вещите и книгите в куфара, я възпираха. Жената с рижите коси не можеше да повярва. Все едно не беше мъжът, с когото споделиха нощта, а някой друг. Стана ѝ ясно, че при всичките си умения, не беше успяла да го впечатли достатъчно. Леко подразнена, въздъхна и се облегна назад. Мъжът извади от кутията върху тоалетната масичка един пръстен и го надяна на пръста си. Сложи часовника в джоба си. Жената ги беше забелязала още вечерта – толкова красиви бяха, и вече знаеше, че пръстенът с диаманти и сапфири е семейна ценност, а часовникът – подарък от цар Николай. Обичаше бижутата и бе разглеждала с възхищение и двете вещи.  След малко щяха да излязат от къщи. Откъм булеварда се чу конски тропот. Мъжът погледна през прозореца и докато вземаше шапката и палтото си, рече:  – Добре, ако сте готова, можем да излизаме. Актем ще ви остави у дома.  Изгаси лампата и тръгна към вратата. Жената го последва. Очакваше да я целуне, да си уговорят среща, но спокойните движения на мъжа, все едно нищо не беше се случило помежду им, я изненадаха и малко – обидиха.  Пред вратата на заснежения път ги чакаха два файтон. Кочияшите скочиха от местата си и тичешком дойдоха до тях. Мъжът се обърна и хвана ръката на жената:  – Актем ще те откара у вас. Пази се, красавице.  Все още не можеше да си спомни името ѝ.  Жената реши да опита още веднъж:  – Ще се видим ли отново?  – Защо не!  Доволна, жената се наведе, за да я целуне по бузите. Личеше, че не се притеснява от кочияшите. Изведнъж набра смелост и със срамежлива усмивка, попита това, което я мъчеше от сутринта:  – Бихте ли казали отново името си?  Младият мъж се засмя весело и гласът му отекна в студената утрин. Значи и двамата не си спомняха много неща от снощи! Освен края на вечерта, разбира се! Чукна токове и бавно, все едно че се запознаваха тепърва, изрече:  – Еминов! Поручик*(*поручик – военно звание на младши офицер в дореволюционна Русия, съответстващо на старши лейтенант – бел. прев.) Сеит Еминов!  Файтоните потеглиха – всеки в своята посока. Споменът за червенокосата красавица остана назад.

Москва 1916

С величествените си стени от розови тухли, с високите си кули, Кремълския дворец, ширнал се от единия до другия край на покрития със сняг Червен площад, изглеждаше приказно красив. Снегът, който не преставаше да се сипе от тъмносиньото небе, светлините от прозорците и входовете на сградите, засилваха усещането за приказна нереалност.  Площадът наистина заслужаваше името си – Красивия площад*(*На руски "Красная площадь", от древноруското красный – красен, прекрасен, красив, (съвр. значение: червен); бел. прев.). Подрънкването на тройките, дрезгавите гласове на звънчетата, глухият звук от копитата на конете върху заснежената улица „Московска” се сля със звъна на Кремълския часовник. Камбаната удари осем пъти.  Двете девойки, сгушени от двете страни на баща си, загърнати в кожените си шапки и маншони, очаровани от звуците и светлините наоколо, немеха пред красотата на града.  Александра извади ръка от маншона и отърси снежинките, полепнали върху русите кичури коса по челото и бузите си. Юлиян Верженски наблюдаваше по-малката си дъщеря. Александра му се усмихна топло и той ѝ отговори със същото. Погали я по ръката. Лицето му изглеждаше уморено, но щастливо. После се извърна наляво, към другата си дъщеря – Валентина. За миг Александра откъсна поглед от гледката наоколо и скришом погледна баща си. Изглеждаше изморен и изтощен, милият ѝ татко. Те и за това дойдоха от Кисловодск в Москва. Семейният лекар препоръча да се прегледа непременно в Москва, и Юлиян Верженски тръгна, заедно с двете си дъщери. Утре му предстоеше да постъпи в болница. Александра не знаеше от какво точно е болен баща ѝ, но разбираше, че е нещо с дробовете. Думите „болница” и „операция” я плашеха. Само мисълта, че може да се случи нещо и да загуби баща си, я изпълваше с ужас. Сълзите напираха в очите ѝ. Баща ѝ разказваше за историята на Москва: – Изграждането на Кремълската стена е започнало през 1367 година, по времето на Димитър Донски. Часовникът на кулата е монтиран през 1404 от сръбски монах, дошъл от Атон…  Прекъсна разказа си и се обърна към Александра:  – Какво ти е, Шурочка, май виждам сълзи в очите ти?  Близките ѝ я наричаха Шура. Засрамена, че я хванаха, девойката направи движение с ръка, уж бърше нещо от клепача си и виновно се усмихна.  – От снежинките по миглите ми е.  Усмихна се отново. Искаше да успокои баща си.  Юлиян Верженски загрижено попита:  – Студено ли ти е?  – Не, не, татенце, много съм добре!  – Времето в Москва не е като при нас в Кисловодск!  – Но пак е много хубаво.  Шура отметна глава назад и с пълни гърди вдиша свежия, снежен въздух на московската вечер. Баща ѝ се усмихна и я погали по ръката.  Не след дълго пристигнаха в имението на Борински. Влязоха през огромна врата. В двора, от подредените едни след други карети и файтони, слизаха поканените на бала и спираха пред широкото мраморно стълбище. Една от друга по-елегантни дами изтупваха снежинките от кожените си палта и маншони и подкрепяни от изискани кавалери, се качваха по стълбите.  Откакто минаха под свода на портата, Шура не можеше да овладее вълнението си. За пръв път, заедно с възрастните, бе поканена на бал! Беше само на петнадесет години. Сестра ѝ Валентина беше една година по-голяма от нея и вече бе ходила заедно с родителите си на такива балове в Кисловодск. Беше ѝ разказвала, че на приемите млади, красиви благородници и офицери се надпреварвали един друг да канят младите госпожици на танц. Докато се качваха по стълбите, сърцето ѝ биеше лудо. Вълнуваше се в очакване да се случи нещо много хубаво. Не знаеше как да го нарече, но един вътрешен глас ѝ нашепваше, че „нещото” наистина ще се случи.  В преддверието прислугата учтиво пое палтата и шапките им. Изкачиха няколкото стълби, които водеха към салона. Отвътре се чуваше музика. Камерхерите, които стояха от двете страни на вратата, видно, вземаха насериозно работата си – лицата им бяха изопнати. Единият пристъпи крачка напред, потропа с бастуна си и извести имената им:  – Мосю Юлиан Верженски! Мадмоазел Валентина Юлияновна Верженская! Мадмоазел Александра Юлияновна Верженская!  Камерхерът се оттегли и баща и дъщери Верженски, бавно заслизаха по стълбите с кристални парапети от двете страни. Докато известяваха имената им, гълчавата в салона секна, гостите с любопитство погледнаха новодошлите, после се върнаха към разговорите си. Домакинът Андрей Борински, прокрадвайки се между присъстващите, дойде при тях. Борински и Юлиян Верженски притежаваха дялове в една и съща петролна компания. И макар да не се виждаха често, можеше да се каже, че са добри приятели. Двамата се ръкуваха сърдечно, после Борински с изненада и възхищение се обърна към госпожиците:  – О, Боже! Приятелю Юлиян, това не са ли твоите красиви, малки момиченца! Все още са много красиви, дори още по-красиви, но вече пораснали! Как лети времето! Заповядайте, да ви представя на гостите си!  Двете момичета последваха баща си и домакина и се смесиха с останалите. Валентина изглеждаше по-спокойна и уверена, но Шура, колкото и да се опитваше, не успяваше да потисне вълнението си. Не се решаваше да се погледне встрани и да срещне нечий поглед – боеше се, че ще разберат състоянието ѝ. Наведе се и прошепна в ухото на сестра си:  – Тиночка, скъпа, моля те, не ме оставай сама!  Валентина кокетно придържаше с ръка кърваво червената си рокля. Усмихна се на сестра си и рече:  – Не се бой, но ако знаеш колко хора те гледат, нямаше да говориш така!  Думите на сестра ѝ вдъхнаха смелост на Шура и тя плахо погледна вляво. Сред десетките хора в салона погледът ѝ срещна две очи, които я наблюдаваха. Помежду им прехвръкна искра. Бузите ѝ пламнаха още повече, сърцето ѝ – заби още по-бързо. Веднага наведе глава. Баща ѝ разговаряше с един барон, с когото току-що се беше запознал. Към тях се приближи грозничка девойка – позната на Валентина от баловете в Кисловодск. Шура дори не разбра името ѝ. Усещаше погледа на младия мъж върху себе си, но не смееше да го погледне. Стисна здраво шнурчето на теменужно-синята копринена чантичка, омотано около китката ѝ – същата като цвета на роклята ѝ. Дългите ѝ руси коси, които стигаха до кръста, тази вечер, за пръв път, бяха прибрани в кок на тила. Когато беше готова за бала, преди да тръгнат, се показа на баща си и сестра си – и двамата в един глас възкликнаха колко е хубава. Тя самата се почувства по-голяма и по-зряла от друг път. Но само докато дойдоха тук. Сега, гледайки една от друга по-елегантните госпожици, които плавно пристъпяха насам-натам в салона, се чувстваше малка и объркана.  Все още се срамуваше да погледне непознатите в очите, камо ли да танцува с тях! Вероятно цяла вечер щеше да си остане сама в някой ъгъл и да наблюдава как останалите се забавляват…  Мосю Верженски направи знак с очи на дъщеря си – Александра пресегна и взе чаша с вино от подноса, който прислужникът ѝ поднесе – после, заедно с домакина и други познати, се върна към сериозния разговор за стачките в петролната компания. Валентина оживено разговаряше с приятелката си – разказваха си отново и отново за баловете в Кисловодск и Курзал. Шура погледна чашата в ръката си и колебливо я поднесе към устните си. Отпи мъничка глътка, после още една – голяма. Изгаряше от желание да види отново младежа, който така я беше впечатлил. Надяваше се виното да пречупи свенливостта и да ѝ вдъхне смелост да погледна към мястото, където се намираше. Леко извърна поглед натам, но веднага, засрамено, сведе глава. Освен това младежът го нямаше там. Изпита разочарование. Отпи отново глътка вино. Почувства се по-отпусната. Оркестърът свиреше „Ноктюрно” на Чайковски. Поиска да слуша по-отблизо и тръгна натам. Неочаквано, погледът ѝ срещна този, за когото си мислеше. Искрата помежду им припламна отново. Дали не пиеше прекалено бързо виното? И защо ѝ се струваше, че музиката на оркестъра иде някъде отдалеч? И защо не чуваше какво говореха хората около нея? Краката ѝ омекнаха. Сърцето и блъскаше лудо в гърдите и Шура се боеше, че останалите ще го забележат. Този път не отклони поглед. Младият мъж, с чаша вино в ръка, стоеше с няколко приятели в униформи като него. От време на време се включваше в разговора, но не изпускаше от очи теменужено-синята рокля. Следващият път, когато погледите им се срещнаха, младежът леко се усмихна и кимна за поздрав с глава. Шура срамежливо се усмихна и погледна пред себе си. Уж слушаше, но не чуваше какво си говореха Валентина и приятелката ѝ. Сърцето ѝ продължаваше да препуска в галоп. Надигна чашата и изпи последната глътка вино. Валентина се наведе към нея и я предупреди:  – Шурочка, ако пиеш с такава бързина, не само че няма да можеш да танцуваш, но няма да можеше да стоиш на крака. Вечерта едва започва.  Шура смутено се усмихна на сестра си. Топли вълни, една след друга, заливаха лицето ѝ. Очите ѝ искряха – чувстваше го.  Оркестърът засвири полка. Двойките започнаха да изпълват дансинга. Стана точно така, както Валентина ѝ беше разказвала – младите господа, един по един, се надпреварваха да канят госпожиците. Боеше се, че ще дойде и нейния ред, затова ѝ се прииска да излезе, за се махне. Но не беше възможно. Видя младежа с искрящите тъмносини очи да разговаря с домакина. До него имаше още един господин.  Андрей Борински, в приповдигнато настроение, радостно усмихнат, заедно със събеседниците, се запъти си право към тях:  – Скъпа Валентина, скъпа Александра, позволете ми да ви представя двама млади господа – синът ми Пьотр Борински и неговия близък приятел Сеит Еминов! Двама млади поручици от полка на Негово Величество! И двамата с блестящо бъдеще! Офицерите с изискан реверанс се поклониха на дамите. Пьотр покани Валентина на танц. Останала сама с младежа, Шура не знаеше какво да прави.  – Госпожице, бихте ли ми подарили този танц?  Думите достигнаха до нея като на сън. От вълнение не намираше сили да отговори. Май предчувствието, с което прекрачи прага на този дом, беше на път да се изпълни. Никога не бе допускала, че един мъж може да предизвика такава буря в душата ѝ. Погледът на мъжа проникваше в нея. Почувства се гола и беззащитна. Ордените върху гърдите му, сабята на кръста, излъсканите, високи до коляното ботуши, които проскърцваха при всяка негова крачка, го караха да изглежда величествен и красив. Шура не можа да се съпротиви, когато ѝ подаде ръка да се запознаят и после, когато я поведе към дансинга. Дори не беше му отговорила. Вървеше до мъжа, когото не познаваше и който изискано, но здраво държеше ръката ѝ в своята. Ушите ѝ бучаха, лицето ѝ пламтеше, очите ѝ – искряха. Когато започнаха да се въртят на дансинга, Шура си помисли, че това е красив сън. Все още съзнателно избягваше да срещне погледа на мъжа, макар да чувстваше, че той не откъсва очи от нея. Погледът му я възбуждаше и плашеше едновременно. Не знаеше нито как да се държи, нито как да разговаря с него.  Не знаеше кога ще свърши това сладко мъчение. А и не искаше.

 



Коментари