Търсене

„Жестокото присъствие на времето” излезе на български език

18 Ноември, 2012 - 15:04
0 Коментари

Бени Салазар е прочут музикален продуцент, а Саша е неговата секретарка. На пръв поглед това е единствената връзка между тях, но двамата са оплетени в мрежа от чужди съдби – на хора, които са недоволни от себе си и това, което им се е случило. Всяка глава в романа „Жестокото присъствие на времето” разказва за различен човек, в различна държава и в различен отрязък от времето. Внимателният читател обаче ще открие всеки от героите в разказа за следващия. Това, което обединява персонажите най-вече, е динамиката на живота, която може да се окаже смазваща.

Романът, носител на последната награда “Пулицър”, излиза в България само година след като неговата авторка Дженифър Игън грабна най-престижния американски литературен приз. Преводач е Гриша Атанасов. “Жестокото присъствие на времето” безапелационно бе избран за книга на годината заради “сърцатото й белетристично любопитство към културната промяна на висока скорост” на авторката. И наистина действието в романа е толкова динамично, че читателят забравя да диша - сякаш е качен на скоростно влакче. Според Дженифър книгата й разказва за това колко шокираща е промяната. Тя е била вдъхновена от легендарния роман на Марсел Пруст “По следите на изгубеното време”, но при Игън “сюжетът е главоломен и стряскащ“.

През 2012 г. нито един от романите, номинирани за „Пулицър”, не беше одобрен от журито за носител на приза. Така на този етап „Жестокото присъствие на времето” остава последната художествена книга, получила това отличие. През май Игън пусна последния си разказ „Черна кутия” на части в профила на сп. „Нюйоркър” в Туитър. Тя искала произведението й да стигне до читателите както творбите на нейните колеги преди век. Главният герой в произведението е персонаж от романа й „Жестокото присъствие на времето”.

Дженифър Игън е родена през 1962 г. в Бруклин. Има четири романа и сборник с разкази, за които е отличена с Наградата на Американското общество на критиците, Пен/Фокнър за художествена литература и Наградата на нюйоркската обществена библиотека.

Откъс от книгата:

„Жестокото присъствие на времето”, Дженифър Игън, откъс от 12 глава

„Бикс!”, провиква се Дрю. Хуква по Авеню „Б”, ботинките му тропат по тротоара. Бикс е сам, с ръце в джобовете на зеленото си армейско яке. „Ау”, казва той със смях, когато вижда по очите на Дрю колко високо на черешата е. Твоята собствена възбуда тъкмо е започнала да спада. Планирал си да глътнеш последното хапче, но вместо това го предлагаш на Бикс. „Вече не съм по тия неща, наистина - казва той, - но правилата са, за да се нарушават, нали?” Пазачът го е изгонил от лабораторията и той се мотае наоколо от два часа. „А Лизи си спи - казваш - във вашия апартамент.” Бикс ти хвърля студен поглед, който попарва добро ти настроение. „Хайде да не започваме пак.” Вървите заедно, чакате Бикс да го хване екстазито. Минава два, час, в който (оказва се) нормалните хора се прибират вкъщи в леглото, а пияните, откачени, прецакани типове остават навън. Не искаш да бъдеш от тези хора. Искаш да се върнеш в апартамента и да почукаш на вратата на Саша, която тя оставя отключена, когато Дрю не нощува там. „Земята до Роб”, казва Бикс. Лицето му е меко, а очите му са лъскави и замаяни. „Май ще се прибирам”, казваш. „Не можеш! - извиква Бикс. Любовта към близките му същества извира от него като аура, можете да почувствате блясъка й по кожата му. - Ти си в центъра на действието.”

„Да, бе”, промърморваш.

Дрю премята ръка през рамото ти. Мирише като Уисконсин... на гори, огньове, езера... въпреки че никога не си ходил там. „Вярно е, Роб - казва напълно искрено. - Ти си нашето чувствително, туптящо сърце.” Бикс ви завежда в някакъв нощен клуб на „Лъдлоу”, пълен с хора, които са прекалено надрусани, за да се приберат вкъщи. Танцувате всички заедно, разделяте пространството между сега и утре в някаква точка, където времето сякаш върви назад. Поделяш си силен джойнт с едно момиче, чийто бретон е много къс и оставя блестящото й чело открито. Танцува долепена до теб, с ръце около врата ти, а Дрю крещи в ухото ти през музиката: „Тя иска да се прибере с тебе, Роб”. Но в крайна сметка момичето се отказва или забравя... или ти забравяш... и тя изчезва. Небето вече просветлява, когато тримата напускате клуба. Тръгвате заедно пеш на север към „Лешко’с”, на Авеню „А”, за бъркани яйца и пържени картофи, после, преяли, отново залитате по неравната улица. Бикс е между теб и Дрю, прегърнал с по една ръка всеки от вас. Аварийните стълби дрънчат по стените на сградите. Дрезгава църковна камбана бие някъде и се досещаш: неделя е. Сякаш някой ви води към надлеза от Шеста улица над Ийст ривър, но всъщност се движите в синхрон като на масичка за спиритически сеанс. Слънцето пламва пред вас, блести ярко и метално в очите ви, йонизира повърхността на водата, така че не можете да видите много от мръсотията и тинята в нея. Изглежда мистично, библейско. Някаква бучка засяда в гърлото ти. Бикс стиска рамото ти. „Господа - казва той, - добро утро.” Стоите един до друг на брега на реката и гледате - последните кръпки стар сняг са пръснати в краката ви. „Вижте тази прекрасна вода - казва Дрю. - Иска ми се да поплувам в нея.” След минута той казва: „Нека да помним този ден дори когато вече няма да се познаваме помежду си”. Поглеждаш към Дрю, примижал от слънцето, и за миг се отваря тунел към бъдещето и някаква твоя версия гледа към теб от края му. И точно тогава го усещаш... онова, което си видял в лицата на хората на улицата... полъх на движение, някакво мъртво вълнение те тегли към нещо, което не можеш да различиш ясно. „Ще се познаваме завинаги - казва Бикс. - Дните, в които можехме да загубим връзка, са почти отминали.” „Какво значи това?”, пита Дрю. „Ще се срещнем отново на друго място - казва Бикс. - Всички, които сме загубили, ще ги намерим. Или те ще ни намерят.”

„Къде? Как?”, пита Дрю. Бикс се колебае, сякаш е пазил тази тайна толкова дълго, че сега го е страх какво ще се случи, ако я пусне на свобода. „Представям си го като ден на Страшния съд - казва той най-накрая, загледан във водата. - Ще се издигнем от телата си и ще се намерим отново един друг в духовната си форма. Ще се срещнем на това ново място, всички заедно, и отначало ще ни изглежда странно, но съвсем скоро ще започне да ни се струва странно, че бихме могли да загубим някого или да се изгубим.” Бикс знае, мислиш... той винаги знае, пред оня компютър, а сега предава знанието. Но казваш: „Няма ли да се запознаеш най-после с родителите на Лизи?”. Изненадата се приземява гладко на лицето на Бикс, той се засмива със силен гърлен смях. „Не знам, Роб - казва и клати глава. - Може би не... може би това никога няма да се промени. Но ми харесва да мисля така. - Разтърква очите си, които внезапно изглеждат уморени, и казва: - Като говорим за това. Време е да се прибираме у дома.” Тръгва си, с ръце в джобовете на армейското си яке, но минава време, докато се почувстваш така, сякаш наистина го няма. Изваждаш последния си джойнт от портфейла и го изпушвате с Дрю, докато вървите на юг. Реката е спокойна, не се виждат съдове, няколко беззъби откачалки ловят риба под моста на Уилямсбърг. „Дрю”, казваш. Той гледа към водата с някаква вцепенена разсеяност, сякаш всичко там си заслужава да се проучи. Ти се засмиваш нервно и той се обръща. „Какво?” „Иска ми се да можехме да живеем в онази колиба. Ти и аз.” „Каква колиба?” „Онази, която си построил. В Уисконсин. - Виждаш объркването на лицето на Дрю и добавяш: - Ако има колиба.” „Разбира се, че има колиба.” Твоята замаяност раздробява въздуха, а после и лицето на Дрю; то се сглобява наново с някаква нова предпазливост на него, която те плаши. „Щеше да ми липсва Саша - казва той бавно. - А на тебе?” „Не я познаваш истински - казваш, останал без дъх, малко отчаян. - Не знаеш кой ще ти липсва.” Стигнали сте до масивен хангар между пътеката и реката и вървите покрай него. „Какво не знам за Саша?”, пита Дрю с обичайния си приятелски тон, но сега е различно – вече се отдръпва настрана и започваш да изпадаш в паника. „Била е курва - казваш. - Курва и крадла, така е оцеляла в Неапол.” Докато произнасяш тези думи, в ушите ти писва вой. Дрю се спира. Сигурен си, че ще те удари, и го очакваш. „Това е безумие - казва той. - И майната ти, задето го казваш.” „Попитай я - крещиш, за да надвикаш воя. - Питай я за шведа Ларс, който свирел на флейта.” Дрю тръгва пак с наведена глава. Ти вървиш редом с него, стъпките ти разказват твоята паника: Какво направи? Какво направи? Какво направи? Какво направи? „Франклин Рузвелт” е над главите ви, рев на гуми, бензин в дробовете ви. Дрю спира пак. Гледа те през задимения, мазен въздух, сякаш не те е виждал никога преди. „Гледай ти, Роб - казва. - Ти вярно си бил истински задник.” „Научаваш го последен.” „Не аз. Саша.” Обръща се и се отдалечава бързо, оставя те сам. Хукваш след него, обзет от безумното убеждение, че ако задържиш Дрю, ще изолираш вредата, която си причинил. Тя не знае, си казваш, все още не знае. Докато виждаш Дрю, тя няма да знае. Следваш го покрай брега на реката, на седем-осем метра зад него, подтичваш, за да не изоставаш. Той се обръща веднъж: „Махай се! Не те искам близо до мен!”, но ти усещаш объркването му къде да отиде, какво да прави, и това ти вдъхва увереност по някакъв начин. Още нищо не е станало. Между Манхатънския и Бруклинския мост Дрю спира на място, което може да се нарече плаж. Покрито е цялото с боклуци, чиято ивица постепенно изтънява към Ийст ривър: стари гуми, смет, натрошени дървесина и стъкло, мръсни хартии и стари найлонови торбички. Дрю стои сред тези отломки и гледа напред, а ти чакаш няколко метра зад него. Тогава той започва да се съблича. Отначало не вярваш, че това се случва; сваля якето си, пуловера си, двете си тениски и долната фланелка. И ето го голия му торс, силен и стегнат, както си си го представял, макар и по-слаб; ето ги тъмните косми на гърдите му във формата на спатия. По дънки и кубинки Дрю тръгва към линията, където боклукът и водата се срещат. Стърчи ъгъл на бетонна плоча, пропаднала основа на нещо отдавна забравено, и той се покатерва върху нея. Развързва кубинките си и ги събува, после изритва настрана дънките и боксерките си. Дори и през страха си чувстваш слаба признателност за красотата и липсата на изящество у събличащия се мъж. Поглежда назад към теб, а ти плъзгаш очи по голите му слабини, тъмния пубис и силни крака. „Винаги съм искал да го направя”, казва той с безизразен глас и се гмурка с дълъг и нисък скок напред, блъсва се в повърхността на Ийст ривър и издава нещо средно между писък и въздишка. Изскача над водата и го чуваш как опитва да си поеме дъх. Едва ли е повече от седем градуса. Качваш се на бетонната плоча и започваш да се събличаш, скован от страх, но подтикван от трептящото усещане, че ако успееш да овладееш този страх, това ще означава нещо, ще докаже нещо за теб. Белезите ти туптят от студа. Пишката ти се е спаружила колкото орех, футболният ти корем е започнал да се отпуска, но Дрю дори не те поглежда. Той плува: замахва силно и рязко като плувец. Правиш тромав скок, тялото ти се стоварва върху водата, коляното ти удря нещо твърдо под повърхността. Студът се сключва около теб, изкарва ти въздуха. Загребваш трескаво, за да се отдалечиш от гадостите, които си представяш под повърхността, ръждясали куки и зъбци, протегнати, за да раздерат гениталиите и краката ти. Коляното те боли от удара. Вдигаш глава и виждаш Дрю да се носи по гръб. „Можем да излезем оттук, нали?”, крещиш. „Да, Роб - отговаря с онзи нов безизразен глас. - По същия начин, по който влязохме.” Не казваш нищо друго. Отнема ти всички сили да загребваш във водата и да си поемаш дъх. В крайна сметка, без да забележиш, си започнал да усещаш студа като тропическа жега върху кожата си. Писъкът в ушите ти стихва и отново можеш да дишаш. Оглеждаш се, поразен от митичната красота на онова, което те заобикаля: вода, опасала остров. Далечен влекач е вирнал гумения си нос. Статуята на свободата. Трясъкът на автомобилите по Бруклинския мост, който изглежда като вътрешността на арфа. Църковни камбани дрънчат хаотично, като звънчетата, които майка ти закача на верандата. Движиш се бързо и когато се оглеждаш за Дрю, не успяваш да го зърнеш в първия момент. Брегът е далече. Някакъв човек плува към теб, но е на такова разстояние, че когато плувецът спира и размахва неистово ръце, не можеш да видиш кой е. Чуваш слаб вик... „Роб!”... и осъзнаваш, че слушаш този глас от известно време. Паниката те прерязва и ти донася кристална яснота за физическия факт: ти си повлечен от течение... в тази река има течения... знаеш го... чувал си го някъде и си забравил... викаш, но усещаш слабостта на гласа си, огромното безразличие на водата около теб... всичко това в един миг. „Помощ! Дрю!” Докато пляскаш, макар да знаеш, че не би трябвало да изпадаш в паника... паниката ще изцеди силите ти... умът ти се отделя, както умее да го прави толкова лесно, че дори не забелязваш понякога, и оставя Робърт Фрийман-младши да се оправя сам с течението, докато ти се издигаш към по-широка панорама, с водата, сградите, улиците, булевардите като безкрайни коридори, общежитието, пълно със спящи студенти, с въздух, сгъстен от общото им дишане. Плъзваш се през отворения прозорец на Саша, плуваш над лавиците с подредени сувенири от пътуванията й: бяла мида, малка златна пагода, чифт червени зарове. В единия ъгъл е нейната арфа с малкото си дървено столче. Тя спи в тясното си легло, буйната й червена коса тъмнее между завивките. Коленичиш до нея, вдишваш познатата миризма на спящата Саша и шепнеш в ухото й някаква смесица от Съжалявам и Вярвам в теб, и Винаги ще бъда близо до теб и ще те пазя, и Никога няма да те оставя, и Ще се обвия около сърцето ти за останалата част от живота ти, докато водата, която притиска раменете и гърдите ти, те смазва и те събужда и чуваш Саша да крещи в лицето ти: бори се! Бори се! Бори се!

 



Коментари