Търсене

Децата имат всичко

25 Юли, 2012 - 00:28
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 236

   Зима е. И вън сняг се сипе. Толкова много, че всичко покри. Само комините на къщичките се виждаха отдалеч. Падаше мъгла, която сякаш простираше своите ръце над града. Минаваше през улиците и вече никой нищо не виждаше, минаваше над домовете и тях покриваше като със сив воал, беше ноември и студ страната беше сковал. 
... Хорските сърца, и те бяха сковани.
    Беше по време на война, която страната губеше. Парите струваха повече като метал, отколкото стойността си. По улиците обикаляха гладът и мизерията, мръсотията, калта и локвите. Боси и одрипани деца бродеха, молещи за съжалание, хляб и вода. Нощта настъпи, както градът, потънал в мъгла, и в човешките души - на живота сивата мъгла. 
Два силуета се различаваха. Единия на момченце, другия на младеж; крачеха по улицата, навярно търсейки местенце, нейде да се скрият от студа.
    За седмица жертвите на бялата смърт се увеличаваха всеки изминал ден, докато стигнаха двадесет и една. 
    Войната поглъщаше всичко - материали, пари, ресурси и най-важното - хора; всеки трети мъж бе на фронта, от всяко семейство по една мъжка челяд. След време, завърналите се от фронта щяха да са малко, и то все куци и сакати- малка цена за това, че са останали живи. 
    Силуетите вървяха дълго, но накрая намериха къде да пренощуват - в близост до изоставената къща на "кметската" улица имаше порутена сграда, без прозорци, с три тухлени стени, всъщност .. руини. Сенките на децата се сгушиха в един ъгъл, където по-голямото се опита да запали огън.. успешно, благодарение на няколкото останали парчета дърво, я от маса или стол. Собствениците преди, са били околийският управител и лекарката на кмета - мъж и жена, преместили се сега в модерния и скъп квартал на града. 
    Студът ставаше непоносим, добре, че гореше огънят; снегът валеше, а малкото момченце зъзнеше, свивайки се до своя по-голям другар. 
    Сърцето му се свиваше от мъка, нима заслужаваха да са тук и сега, навън, сами, забравени? Докато малкия се отпусна и заспа, той гледаше малките стъклени прозорци на съседните големи и луксозни домове, приличаха на великани- горди и надути, с големи жълти светещи очи, през които се виждаха "малки" хора, но не на ръст - къде остана хрестиенското? Къде остана човешкото? Затворени вътре в своите палати, в сравнение с руините, където се скриха децата, неинтересуващи се от ставащото навън.. хората се превръщаха в егоисти, алчни същества, задоволяващи своите капризи, плащайки всяка цена за това. 
   Човекът, по-големия съблече старото си и изпокъсано палто, наметна братчето си по неволя и заспивайки си представи същата тази сурова, мрачна и мразовита зима по един далеч по-розов и красив начин. Сънят беше неговата мечтана реалност, времето и мястото, където не усещаше глад и студ, където беше такъв какъвто си поиска, неограничен от хората, беше където си поиска, въпреки че нямаше пари да пътува... беше свободен, неограничен от реалността. 
    Представи си я - като жена, дето стъпва по бялата земя, пристъпваща към него бавно и плавно, с нежни и грациозни движения тя му шепнеше нещо, но той не я чуваше.    Снежинките, танцуващи и поклащайки се наляво-надясно във въздуха, зареди полъха на вятъра приличаха на сребристи цветя.Отразяваха силната жълто-бяла светлина, която ставаше все по-силна, показваща се из-зад онзи далечен хълм. Там беше друго - зелено, светло и някак магическо...като в Рая. 
    Коя бе тя? Зимата? Ангел? .. Смъртта? 
    Огънят угасна. 
    Съмна се и без изненада противниковите войски влязоха в града. Завариха ги - и двамата, един до друг, рамо до рамо в тяхната битка - тази със съдбата. 
    Леденият дъх на нощта влизаше в дробовете на момчето, докато той изстиваше, както и огънят гаснеше - малко по малко. Лицето му беше изстинало, но на него грееше усмивка. Дали останал в своята реалност? При красивата жена? Може би тя бе смъртта, отървала го от този порочен свят, и зимата - бяла като ангел, показал му пътя отвъд онзи хълм!


                                         * * * 



Забивайки се в един сив и материален живот забравяме да мечтаем - основното средство на човешкия живот. Цял такъв учим тези след нас да го правят като нас, но всъщност ние трябва да сме техни ученици, а те наши учители, защото живеем тук и сега, но духът (душата) живее там и след.
Извод: Само децата умеят да имат най-доброто в живота.

снимка на Станислав

Коментари