Търсене

Екологична др(а)ямка

2 Април, 2012 - 22:46
3 Коментари

Оценка:
Общо гласували 75

„Как да убия отсечения орех?” К.

Пред къщи отсякоха едно високо дърво. Дърво от детството ми. Осакатиха и мен. Пречело.

Последвах ги. Исках да ги попитам „Защо?” Почуках на първата врата.

 „Тревата в чуждата градинка е по-изсъхнала!”  Каза човекът, невинно затръшна вратата и потъна в безразличие. Нямаше време за повече оправдания и аргументи. Даваха сериал. Погледнах към съседния двор. И наистина, тревата там бе по – грозновата и някак по-изсъхнала.

Веднага разбрах, че по – големият проблем е чужд!

Почуках и там. Почаках няколко минути. Вратата се открехна едвам. Показа се красива млада дама, едното й око още не беше гримирано (чакаше подходяща светлина). Набързо й обясних за дървото, а тя набързо отговори „За двора ли питате, че той до преди 3 години беше на дядо...” И затръшна вратата. Заради светлината. И наистина, тревата там бе по-сива и някак по-стара.

Веднага разбрах, че по – големият проблем е наследен!

Изпратих телеграма на дядото, пак за дървото. Не отговори. Отговори ми бабата (бабите живеят по-дълго)  ”Пуста да остани и тревата, и градината на пущинак замяза, хем я пръсках и търгах!”  И наистина, тревата там бе по – отровна и някак по - проскубана!

Веднага разбрах, че по-големият проблем не е изкоренен!

Но кой въобще питаше за тревата.  Съзнавах единствено, че дърветата умират твърде лесно, а с тревата е много по-трудно да се пребориш.

И тръгнах по историята на тревата, с надеждата да разбера „защо дърветата умират”.

Израснах сред дървета и ми е трудно да повярвам, че тревата е проблем.

В ниското нещата били още по-сериозни, отколкото очаквах. Макар и на високо, моят свят е бил прекалено мъничък, за да обхване огромните неща на другите. Защото съм ограничена. Няма как да преживея утре в чуждо тяло. Да окося съседната градина, да се развълнувам от непозната трева и да заспя, прегърнала бокал от отрови. Няма как да опозная света на тревата, защото разбирам единствено дърветата.

Знам, че греша, но не го чувствам.  Разбирам, че чуждата, наследената, оскубаната, но все още жива трева, е много по-важна и вредна от моето нарочно посадено и нарочно отсечено дърво.

Защото тревата не може да се контролира (за разлика от дърветата).

Просто има неща, с които ни е трудно да се справим. Наричаме ги проблеми. Когато ни докоснат, се ядосваме. Наистина. Нашата неспособност да  управляваме света ни присяда. Кашляме от неудобство, но не признаваме истината. Изглеждаме отчаяни и безсилни. Посрещаме проблемите с жестока ненавист. Сляпо и трескаво желаем да убием всичко, което ни се изпречи и не ни се подчини. За да победим някак. За да бъдем някак по-значими на място, което е самодостатъчно и значимо. Без нас.

Крием се зад ритуали. Но не се жертваме. Имаме избор. Но бягаме от отговорност. Грешим, но толкова обичаме да съдим. Да контролираме. Да тъпчем непокорната трева.

Имаме власт да рушим и бавно режем клони. Клоните на които строим детски къщички. Режем стръкчетата, които ни гъделичкат и гушкат. Тихо садим станиолени семена и гледаме с презрение  далечните градини. Ограждаме парцели. Така сме свикнали. Разчертаваме полета и реки. Купуваме и кръщаваме звезди. Трупаме камъни, бетон. Зазимяваме, зидаме, броим...Унищожаваме видове, създаваме нови. Не планираме. Не предвиждаме. Не търсим. Печелим време. Но губим себе си. И...

...и винаги имаме толкова по-важни проблеми, че никога не чуваме птиците. Не виждаме росата. Не гоним вятъра.

Жадуваме за тях. Но как?

Как да ги почувстваме, щом на нашата полянка няма място за съчувствие.

Как да видим короните, когато рием пръст над главите си.

Как да докоснем небето, щом презираме стъпките си към него.

Как само миг спокойствие да ни дари надежда завинаги.

Завинаги в този умиращ свят?

От тези сериали, гримове и отровни роднини вече нямаме сили да легнем на тревата и да забравим за всичко. Нямаме шанс. Имаме само...

Имам само...усещането за „чуждата трева”...и за една висока пропаст.

Написах няколко думи. Как  да запълня с думи празнотата от едно отсечено дърво.

Ще замълча.

Всеки познава това дърво. Откъснал си е ябълка, заръбал я е и веднага е разбрал, че по-големият проблем предстои.

Защото съм „Човек”.

Защо „човек”?

П.С.

Защо  когато нещо умира има по-важни неща, които просто не умират? Особено орехите.

снимка на La cumparsita

Коментари
4 Април, 2012 - 15:43

Искаме още! Smiling

4 Април, 2012 - 18:41

любопитно четиво.!

4 Април, 2012 - 22:58

p4ela, благодаря, с удоволствие Smiling
Lebovski - нямам търпение за следващите тикви Smiling

Коментари