Търсене

Моят изгубен свят

1 Юни, 2012 - 23:14
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 173

Когато мама ми връзваше кордели, ядях зелени сливи от уличните дървета , търсех скакалци, тогава съм била голяма. Днес светът ме смалява, притъпява сетивата ми и макар да съм пораснала съм станала сякаш по-сляпа, по-глуха и по-безумна. От безкрайните поляни, в които тичах неуморно, аз се затворих в тясното си ежедневие и нямам време и сили даже да се обърна назад. А така ми се иска.

Дълги години вярвах, че мога да омагьосвам пеперудите. Като си хванех най-красивата, затварях очи и усещах как гъделичка дланите ми. Слагах я на роклята си и важно крачех с нея, докато не литнеше нанякъде. Бях си намерила и охлюв – Юди. Щом го помолех да се покаже от черупката си, той се показваше, докато един ден не ми избяга, без да съм му казвала. Тогава плаках безутешно, но си помислих „Ще си намеря нов Юди”, усмихнах се и хукнах да го търся. Толкова бързо изгрява слънцето, когато си дете.

След всички мои неуспешни опити да покажа на мама, колко сладка е речната жабка отблизо, се заех да събирам гъсеници и да им устройвам състезания по пъплене. За мое разочарование, те винаги се разпръскваха ужасени, а да ги събираш отново и отново беше досадно. Скоро не съм виждала ни гъсеница, ни жабка. Има ли ги още?

Изтощена от дивите си приятели, които така и ме можех да опитомя, се запознах с малко грозно патенце. И станах негова майка. Кръстих го Людовик (на любимия ми Людовик Крюшо). Разхождах го из къщи със салфетка под опашчицата, защото нямаше никакви обноски. След време Людовик се оказа Фифи и когато перата й станаха повече от пуха, трябваше да отиде при една непозната жена на село. Дали е била свободна или вкусна? Съдбата й още ме тревожи.

Бях нисичка и за да видя всичко около мен трябваше да се повдигам на пръсти. Днес съм висока, но забравих да гледам надолу. Трябваше да се катеря по дърветата, за да си откъсна плод. Сега просто трябва да се протегна. А когато изкачвах планини държах дълга пръчица, по-висока и от мен. Но тя беше вълшебна и винаги ми помагаше да стигна до там, където дългите следи на големите вече ме чакаха. Забравила съм как се изкачват планини. Сега вървя по равно, асфалтът е заместил меката трева, а единственото изкачване, което ме очаква, но не е сигурно, е професионалното.

Веднъж се спуснах в тунел, може би е било едно от тайните скривалища за бедствия, беше влажно и тъмно. Въоръжена с къса свещичка, за да виждам пътя, аз пълзях към неизвестното. Беше много тясно и свещичката угасна от течението. Но аз намерих пътя обратно, опипвайки калната земя. Днес тунелите ми са още по-дълбоки, но нямам свещ и няма измъкване, а пътят назад изглежда невъзможен.

Спомням си първия учебен ден. Баба ме подстрига смешно, но за сметка на това ми уши плисирана пола, чието закрепване по талията беше почти невъзможно. Освен чрез ръчно правените от нея тиранти. Сега съзнавам, че баба винаги е била предвидлива и тази широка одежда е била проектирана с любов и сигурност към бъдещето ми. Носех карамфил. Тежката чанта ме повали докато бягах, а толкова бързах да премина двора на училището и да се наредя до моите съученици, строени отдавна. Цялото училище се смя още на първото падане, но аз се отупах и имах сили да стана и пак да се затичам, дори и след второто. Днес при мисълта за падане не ми се тръгва, пък камо ли да падна и стана.

Станах втори клас и пак на първия учебен ден едно малко момиченце рецитираше стихче, в което разказваше как учебникът ще замени куклата и докато го казваше плачеше безутешно за незаменимата си любима играчка. Тогава си помислих: „ Горкото момиченце, колко е малко и безутешно.” А след като се прибрах играх на воля с моите си кукли. Днес няма кукли, има хора. Но за тях няма учебници.

Минах втори, трети…седми клас. Средно. Висше. Влязох в коловоза на живота. Често разглеждах черно-белите снимки, на които бях снимана с усмихнати хора и съзнавах, че с все по-малко от тях ще се снимам отново. Някои си бяха тръгнали вече. Вече няма хартиени снимки, а и повечето хора си отидоха. Спомените са станали цифрови, дори и красивата буква „С” като същност, която изписвах ръчно - със старание и удоволствие, сега е бутон от клавиатура, еднакво анонимен за всички.

И днес, когато съм толкова голяма, че корделите не ми отиват, мама не ме стига, зелените сливи са кисели, а скакалците са изчезнали, днес аз съм малка. А мечтая да се върна в необятния свят на малките-големи хора, където слънцето изгрява бързо. Когато имах неочакван, но истински приятел… Когато дълбаех неизвестното, но дори и в дълбока дупка намирах пътя нагоре… и държах живота в ръцете си, точно преди да се превърне в спомен.

Дали тирантите от баба, грозното патенце, пеперудите, свещичката, куклата, избягалия охлюв, дългата пръчица …Дали поне едно от тях разкрива историята на моя изгубен свят? Макар за него да нямам достатъчно еквиваленти, думи и герои…Не. Но…

…Но ако трябва да опиша детството, бих казала „Магия”. Моята магия…Толкова вълнуваща, че не усетих как ме накара да гледам като голяма, когато бях малка, а когато неусетно пораснах ме затвори в копнежа по детинското.

В детството няма предмети. Всичко е живо и неповторимо. Необятна поляна, в която бих тичала отново - боса. Макар и да не мога. Макар и да не помня как.

 

последна редакция на 1 Юни, 2012 - 23:17
снимка на La cumparsita

Коментари