Търсене

Нашата зима

21 Декември, 2012 - 23:55
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 140

Намръщени хора, затрупани от сняг и мисли. В бялото на зимата.

Като изолатор, в който се лутат по пътя към…Покрай пътя към…

На пътя.

Храсти, натежали от врабчета, се покланят пред чистотата на летящите снежинки. И поглеждат тъжно към крехките им телца, които се стапят в калта.

До корените.

Светофари светят зелено. Коледната украса ги заслепява и те стихват в своята злободневност.

Пепел се сипе от кихащите комини. Кашлят гаргите, топлещи черни крака по ръбовете им. И отлитат.

Безкрайна тишина се разлива по грубите сгради и поглъща стъпките. И крясъците.

Зимата е красива. Необичайна.

Обичам я.

Но повече от зимата обичам него.

В студа на зимата неговата топлина се разгаря като огнище, в което се сгушвам утешена.

Ласките му блещукат по тънките извивки на душата ми. Неговата тишина е съгласие, в което намирам себе си.

Дланите му – въглени, изпепеляват всичко зло. Дъхът му – полъх морски вятър. Отнася ме далеко.

Клепачите му – копринени нишки, съшиват ме към него с нежен конец.

Искам да го виждам винаги до себе си.

Този, когото обичам, повече от зимата…

Защото е красив. Необичаен.

Споделя стъпките ми…и преглъща крясъците ми.

Нека е студено и намръщено. Да умират снежинки, да притихват светофари, да отлитат гарги и хора да се губят в бялото.

Щом той е до мен…

…обичам нашата зима.

последна редакция на 23 Декември, 2012 - 01:30
снимка на La cumparsita

Коментари