Търсене

Недокоснатата есен

10 Декември, 2012 - 23:48
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 121

Вятърът  галеше остротата на клоните и се спускаше по извивките на дебелите стъбла. Дърветата го обичаха и го даряваха с милувки от листа, които той отнасяше със себе си. Но заради непостоянния си характер, той бързо се насищаше на въздушния им танц и ги захвърляше по голата земя. Дърветата прощаваха безмълвно капризите му и задрямваха в очакване на любимия полъх. Защото той винаги се връщаше.

Сгушена в килими от умиращи листа, дългата алея се вглеждаше с досада в уморените хора. Тъгуваше за усмивката на цветята, които доскоро я изпълваха с ароматни, нежни цветове. Тя въздишаше под тежестта на изкривените си пейки. Лъскави гарвани я утешаваха с песните си, но дълбоко в себе си, алеята копнееше за усамотението, което поднасяше есента.

Едно листо лежеше върху прашна, овехтяла обувка. Обувката на старец.

Той седеше на една от пейките и също се вглеждаше в хората. Не тъгуваше. Изпълнен от спомени, не му оставаше и миг време за да усети отминаващото „днес”.

Вкопчен в крехкия си бастун, старецът пътуваше към своето неизбежно утре. Топлотата на миналото  го правеше апатичен за новия свят и също толкова безучастен. Дори непоправим.

Той така и не беше почувствал как едно красиво листо беше попаднало на обувката му. Не усещаше как то умира там, незабелязано…Както и есента не усещаше, че e последна за някой самотник, настъпила прашните му обувки.

Есента гонеше вятъра.

Старецът не гонеше есента. Не беше узрял за нея. Той се луташе в своята загубена пролет. И изчезваше заедно с повяхващото си листо.

Ако вятърът бе художник би нарисувал това оранжево листо – положено като мимолетен символ в нозете на някой. Би помилвал с четката си тази безмълвна присъда. И осъдените. Само ако вятърът беше постоянен. Но не беше. Не беше и художник, а пътешественик в свят на умиращи, при които винаги се връщаше, но малцина дочакваха. Нищо не можеше да вземе със себе си или да им остави, освен своята милувка.

Алеята приютяваше гарваните, изсъхналите листа, вятъра, пейките и старците, които мечтаеха в усамотението й.

Уморените хора тъпчеха килимите й по пътя за някъде и угрижено отминаваха празните градини.

Дърветата безмълвно ронеха листа.

Една есен си отиваше. Недокосната.

За вятъра – сезонна, за друг –

прощална.

последна редакция на 11 Декември, 2012 - 21:58
снимка на La cumparsita