Търсене

Пътни знаци

6 Декември, 2011 - 10:01
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 272

 

Иво стисна устни и забързано напусна стаята. Докато слушаше поредната злобна размяна на реплики на тема безпаричие, безотговорност и всякакви други «без», пред очите му натрапчиво изникваше, познатия му от шофьорския курс в училище знак, «Път без изход».

Излезе ядосан от хола, където вечер след вечер, година след година, още откакто беше осъзнал значението на изстрелваните от майка му и баща му реплики, се водеше войната на семейство Адамс, която мразеше до смърт.

Нямаше къде да избяга, нито можеше да се намеси. Не искаше да взема страна, защото, по дяволите, обичаше и двамата. И само той си знаеше какво му костваше тоя неутралитет. Ето ги, отново започваха: баща му, след първите, за минути изпити 50-100 грама, и майка му, категорично права, въпреки изпитите в пъти повече водка. Все същите думи, пози, движения, все същата болка!

Отатък, в бившата му детска стая, доскоро споделяна с Буба – сестра му, вече бе пристигнал за поредното наяждане и преспиване Симо – приятелят й, и колкото и да опитваше, Иво така и не  успяваше да установи нормални отношения с тази, странна за разбиранията му двойка, особено със собствената си сестра, която отгоре на всичкото беше и по-голяма от него с цели три години. Майка му се изприказва, мъчейки се да й обясни колко полезно ще е да се отделят и поживеят самостоятелно, даже изгодна  квартира им намери, но в последния момент се оказа, че господинът не може да си позволи подобен разход. И сестра му, нали си е наивна, измисли да го прибере: акцията започна с изхвърлянето му от детската, последва прелъгване на баща им да живеят у тях, продължи с пренареждането на хола и като резултат, сега всяка вечер трябваше да чака компанията да си легне, та и той накрая. «На цялата мизерия и те се тропнаха като капак, ама карай», продължи да си мисли Иво, обувайки маратонките си, които одавна плачеха за нови. Да й се не начуди човек, откъде ги измъкваше подобни екземпляри – предишният, Васко, беше що-годе поносим, въпреки непрекъснатото си дърдорене и нафукано каране, завършващо винаги с поне 2-3 спукани гуми. Майка му си изгуби ума от притеснения, а ако и той, (беше се возил при него), й кажеше какъв е недоносен, щеше съвсем да лудне. Преди него имаше и един Тошко, който да му прости Бог, ама за нищо не ставаше, освен да държи кака му за ръчичка и да се усмихва, а отгоре на всичкото беше и полуоплешивял. «Да се оправя както знае», тръсна глава Иво, и откачи якето си, от затрупаната с какините му дрехи, закачалка в коридора. Явно вариантът с оттегляне в детската отпадаше.

Оставаше родителската спалня, но гердероб, легло и икона не са най-добрата компания за един вече пълнолетен мъж, усмихна се на себе си Иво. Е, понякога докато баща му си допиваше в хола, а майка му, изпитала до краен предел търпението си, се оттегляше за спасение в спалнята, при вечните си книги, той обичаше да влиза при нея.  Шегувайки се със задължителното условие – отделните одеала, лягаше на мястото на баща си, и колкото можеше, се преструваше на малко дете, за да почуства топлината на прегръдката й. Разбира се, за да не усети тя заливащата го любов и съчуствие, винаги се обръщаше с гръб към нея, използвайки за предлог старата им закачка, за миришещите уста, защото тя добре го познаваше и знаеше колко, и той като нея, е чувствителен на всякакви миризми. После се унасяха в разговори за всичко и нищо, щастливи от поредното доказателства за еднаквите вътрешни демони, които и двамата носеха. Но винаги, сякаш ревнувайки от връзката им, в тези все по-редки моменти на радост, баща му приключваше вечерята бързо, както никога, и се появяваше, за да развали мига им.

Реши да излезе, въпреки ужасния студ навън, и с неохота се пресегна за шапката си, защото го чакаше мръзнене по входовете, заедно с кварталната им компания, докато бдителни обитатели не ги прогонеха навън, на студа, и така поне един-два часа и обиколка на поне два-три блока време. И защо ли изобщо се срещаше с тях – Пилето вечно предлагаше някакви незаконни акции, от чупене на стъкла, до кражба на камери за видеонаблюдение в близкото училище. Пацо основно мълчеше и безропотно изпълняваше всяко негово желание, което изключително го дразнеше, защото имаше нужда да спори и налага мнението си като тренировка за мечтания миг,  в който щеше да се изправи пред родителското тяло и ще им каже всичко, което му се бе насъбрало с годините. Маца само се хилеше и го гледаше с овчи поглед, повтаряйки до втръсване, че баща й също е полицай и трябва да запознаят семействата си, а всъщност искаше неистово да се навре в леглото му, и той едва я удържаше. Не че му беше безинтересно какво всъщност представляваше толкова прехваленият секс, по който всички така се губеха. Понякога долавяше в себе си странни копнежи и усещания, но стоеше настрани от непрекъснато влачещите се след него момичета – нямаше нито място, където да заведе гадже, нито лев, да го почерпи, а и не понясяше, още от малък, да му се налагат, нещо, което момичетата около него непрекъснато правеха. Искаше той да разпределя ролите в тоя скапан живот, особено в собствения си.

Затова умираше и за майка си – единствено тя го познаваше и двамата само с поглед си казваха купища думи, за които баща му, сестра му или случайно въвлечените в разговора им с очи познати, даже не предполагаха. Боже, колко я обичаше – със всичките й натрупани постепенно килограми и героичните й, но жалки усилия да ги свали; с безкрайните й познания за всичко и по всякъкви теми, включително и по правилникът за движение, въпреки, че отказваше да шофира и никога не бе го правила; с предусетените от нея и сбъднати, въпреки скромните й възможности, негови желания; със съпричастните погледи и кратки фрази на англиийски, езика, който само те двамата говореха; с всичките й кусури и цялата й всеотдайност; с всичките й грешки и стремежи, амбиции и опити да изплува от нищото, до един споделени с него. Тя не беше като другите майки, наистина бе специална – много знаеща и можеща, но без никаква помощ, горката, от край време никой си нямаше, самотна, но и до днес останала си идеалист, блъскащ с глава стената на неосъществените си планове за издигане, и най-после оправяне на семейните им бакии.

”Милата мама”, за кой ли път се усмихна Иво. Обичаше и баща си, само дето понякога си мислеше, че това е просто израз на мъжка подкрепа, от мъж на мъж, защото виждаше всичките му слабости и качества – пълна противоположност на майчините му, виждаше ги, но пак го обичаше. И му беше жал. Защото баща му бе добър, макар и слаб човек, и той най-добре знаеше колко мъжка сила имаше в коравите му, мускулести ръце, годни да направят и поправят почти всичко. От бебе се въртеше около него и одавна правеха всичко заедно, макар че напоследък той вършеше всичко, а баща му само се помайваше наоколо. Иво одавна беше наясно, че той нямаше характер и хъс, които да го движат да успява на всяка цена: отрано приключил с образованието, баща му беше простоват и груб и само вечната му готовност да тръгне, накъдето го поведат приятелите му и да услужи на всеки, но не и на семейството им, разбира се, го правеше желан член на всяка компания, в която попадаше. Около него вечно беше пълно с тълпи, кой от където минеше се отбиваше да го види или помоли за услуга. Целият му живот беше прекаран по маси, реки и гори, с работата си се справяше, но нищо повече, а всичко в къщи лежеше на плещите на майка му, защото баща му нехаеше за всичко важно. Иво недоумяваише защо майка му го е избрала и често я караше да му разправя как са се запознали и станали гаджета, а после семейство, търсейки в пълния със себеирония разказ на майка си, своите отговори. При всеки следващ вариант на отминалите събития, той виждаше променените чувства, с които майка му описваше случилото се и това го караше да се тревожи дали не идва края на търпението й. В това отношение беше категоричен, особено като по-малък, след поредния скандал, готов за намеса, за да защити майка си, (баща му често се напиваше до загуба на расъдък), многократно бе заявявал, че ако се разведат, отива да живее с баща си. Даже помнеше как навремето твърдеше, че е роден от него, гордо размахвайки снимката от родилния дом, където пашкулът, явно той, току-що роден, се намираше в бащините, а не в майчините ръце - абе истински кошмар. От друга страна, майка му, изоставена от собствения си баща едва четири-пет годишна, бе категорична, че никога не би позволила такава съдба за тях със сестра му, но знае ли човек, баща му беше наистина непоносим, въпреки че тя май продължаваше да го обича, както в началото, което, макар и все по-рядко, му споделяше с лека усмивка. Пълна каша.

Докато размишляваше, за кой ли път по едни и същи теми, той се облече и звънна на Пацо, инструктира го да чака пред входа, после хвърли сърдитото си «Аз излизам» на масата, между пълните чаши, пепелниците и леденото мълчание на родителите си и ядно захлопна входната врата. «Дано тате се напие по-бързо и мама успее да го прелъже да си легне, и дано не реши този път да му отговаря, защото лошо....» – мислеше докато чакаше Пацката да се появи в мрака, сковаван от студ. Това излизане по никое време не беше спасение, но беше изход – така щеше да издържи четирите делнични вечери, а в петък си отиваше на село. Там отскоро имаше за приятели бащините му другари по чашка и оръжие (ловът беше другата силна връзка с баща му, и двамата носеха тръпката), чието уважение към него често беше по-силно от това към баща му. Това го и потискаше, и ласкаеше, защото хем му беше приятно да го признаят за мъж, едва ли не по-печен от баща му, хем му ставаше болно за него. При всички случаи, обаче, в тая многобройна група се чустваше свободен и дишаше леко, а две вечери в подобно състояние си бяха лукс, както и до го погледнеш. Това лято, покрай работата му с дървосекачите си беше завъдил и собствен приятел, който макар и по-голям от него, Нико беше на 28, чудесно го разбираше без много приказки. Разбираше се и с гаджето му – Дани, която засега бе благосклонна към оформилата се тяхна тройка, но Иво подозираше, че това няма да продължи дълго,  затова гледаше да не им досажда прекалено с присъствието си.

Пацо се показа запъхтян и го изтръгна от нерадостните мисли и двамата безмълвно поеха в мрака към съседния блок, където ги чакаше тайфата. Поредната безцелна вечер, поредният смразяващ студ, поредните загубени часове и изпушени тайно цигари.

А така му се искаше да има нещо истинско и вълнуващо, което да го грабне и отнесе нанякъде.....засега посоката не беше много ясна, но той работеше по въпроса.

Докато другите около него се хилеха на поредната глупост на Пилето, Иво се отнесе в мечтания – най-любимата му представа беше да се види как успял и богат, спасява родителите си от кредитите и мизерията, убиващата ги злоба и отчуждение, но бързо се сепна: беше само на осемнайсет, оставаше му още поне година безсилие. Не знаеше нито как, нито къде ще изпълни плановете си, въртеше му се в главата идеята за заминаване в чужбина, но тая тъпа криза обърка плановете му, та сега даже работа не можеше да си намери за два лева в джоба. Със сигурност знаеше, обаче, че няма да учи повече – майка му беше живото доказателство за «успеха» на знаещите и можещите в тая пуста България! Нямаше да се върже, на макар и тактичните й, но непрестанни опити, да му внуши колко е важно образованието и да го превърне в поредната жертва на скапаната родна действителност. Пред себе си признаваше, че тя има право и особено наблюдавайки и сравнявайки нея и баща му: два полюса на интелект и способности. За съжаление, той не искаше да извърви нейния път и борба, на които и сега не им се виждаше края. Въпреки усилията й, оценявани в чужбина, където с много лишения по време на кратките си специализации, тя успяваше за спести по някое евро, за да се почустват и те за малко бели хора, тя все още чакаше успеха и добрия живот тук и сега, а той нямаше време. Сигурно щеше един ден да се върне към образованието, но сега имаше друта мисия, той трябваше да завърши това скапано училище, да вземе безплатната книжка, заради която се беше записал в него, и да се хвърля в печеленето на пари.

Нямаше да тръгне и по лесните пътища, по които вече, унесени от инерцията, се хлъзгаха много от неговите познати. Не че не се бяха опитали да повлекат и него. Той ясно си спомняше и отвратителния вкус на ракията, от първото му зверско напиване, и изгарящия срам от чакането пред кварталното полицейско управление, пред безмълвните, сведени очи на майка си. Сега, когато си припомняха опита му на ветеран в неприятностите, тогавашната му глупост беше само източник на смях и шеги с нея, през който заедно бяха преминали. Беше опитал, беше го направил от детинска глупост, нетърпение и незнание как да владее себе си и с кого да движи. Бяха говорили и разнищили всичко, като майка му мъдро бе го изчакала да изживее бунта си, и чак после бе намерила верните думи, та той сам сега да може спокойно и с насмешка да говори за станалото.  Беше минало, към което нямаше да се върне, знаеше го със сигурност.

И в друго беше сигурен: предстоеше му бъдеще – време на избор и посока, време на можене и правене – за себе си, за Буба, за майка му и баща му. Трябваше да намери пътя си, и тогава щеше да ги научи отново да се обичат и да бъдат щастливи, щеше да им даде всичко онова, което частица по частица бе събирал от тях: от добрите им дни и ласките им, от усмивките и обичта им. А междувременно, вместо да стои в студения вход, можеше да бди над крехкия мир в дома им, да е нащрек срещу идващия скандал, да разведрява тегнещото мълчание с шегите си. Защото безкрайно ги обичаше и тримата. С обичта на осемнадесетгодишите – чиста, всеотдайна и завинаги, той крепеше тяхната цялост. Неговата обич караше напоследък баща му да следи изпитите чашки, майка му, да прави все по-успешни проект след проект, сестра му, да сравнява с ранната му зрялост всеки свой следващ приятел. Той беше разбрал, че обичайки ги, ги прави по-добри и по-силни и не жалеше опитите си, нито пестеше любовта си. И изоставяйки без обяснения компанията, привел глава срещу режещия вятър, Иво бавно пое към къщи. А знакът, който сега виждаше пред себе си вече не беше «Внимание! Път без изход». Беше любимият му, «Път с предимство пред всички останали пътища»... И изпълнен с нова решимост, той закрачи по него. 

 

Друго от същия автор:

последна редакция на 6 Декември, 2011 - 13:35
снимка на mamata66

Коментари