Търсене

Робът и „неговите поробени”

26 Юни, 2013 - 20:50
2 Коментари

Оценка:
Общо гласували 154

Един господар притежаваше роб. Той не се срамуваше, че е притежаван. Гордееше се. Беше необходим.

Това осмисляше празното му ежедневие... Изпълваше го с измамливо усещане за пълноценност. Слепота.

Куртоазното „мерси” на неговия господар въздигаше жалкото му его. А животът му придобиваше повече унижения, отколкото признателност.

Ограбен, робът мислеше, че е богат. И заради заблудата, в която живееше, богатството му изчезваше с всеки изминал ден.

Неговата мисъл за свобода отсъстваше. Беше заместена от неистово желание да притежава свои роби. И когато му се дадеше и малко власт над нещо или някой, той подчиняваше, поне опитваше, завещаните му.

Дразнеше се, когато робите му въстават. Защото мисълта за въстанието беше също толкова непозната, колкото и за свободата. Той не можеше да разбере как те предпочитат да не го послушат. Дръзват да се опълчат, когато той заповядваше (препредаваше заповедите на своя господар). Отритваха с лекота опитите му да им придаде значимост.

Бунтуваха се. Тези нищожества...

А той беше готов да предаде и най-съкровеното си, за да вкуси прашинка отражение на себестойност…

Произнесената гласно, но фалшива „благодарност”…Или другояче казано – чакан, но неполучен отговор на потребността му да служи…

Как те отказваха тази чест.

Беше жесток с всеки дръзнал да се противопостави. И всеки противопоставил се, се оказваше жесток, когато отлиташе. Всеки напуснал службата се превръщаше в камък, макар всеки отлетял да бе по-лек от колибри. А камъкът оставаше вързан за гръкляна на робът-„господар” и той, преглъщайки собственото си разочарование, не искаше, отказваше да си представи техния свят. Както калта не можеше да докосне птиците в небето.

Не можеше да оправдае себе си, но можеше да ги обвини.

Да ги намрази. Оплюе.

Да, в това го биваше наистина. Тежестта на неговата мъка беше причинена от непокорството на жалките роби. Той вярваше, че всяко негово страдание е следствие от безотговорността на някой друг. Уви, неговият притежател не го даряваше със съчувствие, а изискваше още повече…Повече от него. Затова той желаеше свои роби. Сам, не бе достатъчен.

Но проекторобите…Те не можеха да бъдат подчинени тъй лесно. Както и той не можеше да бъде освободен.

Разликата между тях и него се състоеше в измеренията, които обитават. Въпрос на избор, който, макар и простичък, предопределяше цяла вечност радост или страдание.

Те познаваха небето, не можеха да робуват на земни господари. Той служеше на земен, и всичко небесно, необятно, му бе непознато. Нямаше как да види и скрие небесните дела или да ги пороби. Както и най-широкото небе беше нищо, защото той гледаше само в краката си, окалян от желанията на своя господар.

Невидима граница разделяше щастието от омразата, робите от свободните. Камъните от птиците. Невидими светове се управляваха от пръст или вятър.

Видимото плачеше подир невидимото. Но не признаваше падението си. Защото познаваше само заблудата и не търсеше истината…

 

Един чужд роб заповяда на свободния, да му се поклони. Свободният плесна с криле и се изгуби в небето. Уж богат, робът се почувства ограбен. Неговия господар го осъди с безразличие, което го смаляваше с всеки изминал ден. Камъните по врата му предвещаваха разочароваща агония.

„Поробените”, кръжаха отгоре и се възхищаваха на небесния безкрай, който ги приютяваше.

А докато робът чезнеше в калта, господарят му заравяше нов заложник, когото да притежава след време.

Когато престане да гледа нагоре.

 

п.с.

Робът усеща свобода, когато властва над някой друг.

Свободният владее само себе си и това му стига.

Въпрос на избор. На възможности…или невъзможности.

Въпрос за вечност.

Ключови думи: 
последна редакция на 26 Юни, 2013 - 21:41
снимка на La cumparsita

Коментари
4 Юли, 2013 - 16:00

"Свободата Санчо, е едно от най ценните блага,
с които Бог дарява хората.
С нея не могат да се сравнят нито съкровищата,
които крие земята, нито тези, които таи морето.
За свободата, както и за честта,
може и трябва да се жертва животът и обратно,
лишаването от свобода е най-голямото зло,
което може да сполети човека."
Дон Кихот

Но, свободата бих добавила аз започва от вътре на вън, това е нещо което можеш да вземеш насила но насила не можеш да дадеш.

Поздравления вие сте го описали почти библейски :
"Свободният владее само себе си и това му стига"

4 Юли, 2013 - 22:24

Karieta, много благодаря. Припомних си любими герои.
Ех, този Дон Кихот...И вярата му...Мъдростта на неговата "лудост". И Санчо, който му приглася по човешки: "По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небето", но въпреки възгледите си, служи на своя орел...
А свободата им е на върха на копието.
Щастливка е тази Дулсинея! Невидяната.

Благодаря за този цитат, прииска ми се отново да чета Сервантес. Ще го направя.
Свободата е точно както си написала - идваща отвътре. Да, насила не може да се даде.

Но свободата, колкото и да е просторна, е отговорност, която поставя морални спирачки, пред нещата, които биха я унищожили. Свободата отказва да служи, но служи на себе си. И въпреки това е свобода. Стига човек да я е познал.
Какво е свободата?
Врабче или орел Smiling

Библейски никога не бих посмяла да добавя нищо повече от това, което е казано и станало. Защото истината е една и нито може да се прибави или отнеме. А само да се усети радостта от свободата, която тя носи по благодат.

За небето няма значение дали си колибри, врабче, орел или камък, ако можеш да отлетиш, нали?
Smiling

Коментари