Търсене

За държавите и страните......

6 Ноември, 2011 - 15:46
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 123

Уважаема Държаво,

В това писмо ще се опитам да ти обясня защо неистово те мразя.

Мразя те отдавна – още от времето, когато беше комунистическа любовница и си лягаше с всеки: от СИВ до Червен!

Тогава бях малко дете, но усещах с душата си грозните погледи на хората, които съпътстваха децата на разведени млади жени, каквато бе майка ми...Поотраснах, за да разбера, че няма да са само погледите. В трети клас, когато съучениците ми ме предложиха за техния отряден председател, дъщерята на едни от местните селски големци (с баща развратник и неотказваща никому майка), се изправи и убедено заяви, че не ставам за отряден, защото нямам баща. Същото се повтори и в десети клас, само че ставаше дума за секретар на Учком-а, а този път съперник ми беше детето на градския партиен велможа. Толкова за пионерския ми и комсомолски живот, и за началото на ненавистта ми.

Тя избуяваше, подхранвана от влажните квартири, където се свирахме с нещастната ми майка, от вечния полуглад и недоимък, когато гладни и нямащи “нямаше”; натрупваше се по вехтите дрехи и обувки на братовчедка ми – софиянката, които неизменно носех до единайсти клас, и ми прилепваше все повече и повече, както и купеното ми, на десетгодишна възраст, за да го нося, дакато съм жива, дълго до петите синьо ученическо палто...

Аз не й се подадох лесно: безапелационно бях най-знаещата, най-можещата и умната в класовете и училищата си, пишех стихове и печелех всички конкурси, рисувах картини, гледах всеки излязъл по кината филм и четях ли, четях...Наивно се убеждавах, подтиквана от омразата към теб, че ще успея, ще изпъкна на фона на зализаната и доволна посредственост наоколо, а междувременно това все не ставаше и не ставаше. До младостта и невинността ми се домогваха, от застаряващи даскали, до местни комсомолски и партийни величия, но аз непреклонно не им се давах и се борех, докато омразата се трупаше и трупаше...

Когато ме приеха в мечтания университет и специалност, с измамната надежда, че вече ми идва времето, за един семестър разбрах, че няма място за такива като мен сред избранниците ти. А те бяха децата на твоите главни редактори, военни и дипломати, на твоите летци и замминистри, на твоите дипломати и посланници. Нямах пари да споделя делниците, нито дрехи, за празниците им; не можех да си купя учебници, камо ли отпечатаните свитъци с темите, по които на изпитите изчервено мълчах, свършила своето тълкуване на материята. Страдах и те намразвах още повече.

Междувременно, за да съществувам, преподавах по почти всички предмети в едно селско училище, където любимите ми ученици бяха не набедените за можещи, а най-бедните и нещастни, но най-любвеобилните и благодарни същества на света.

Там, в това село, срещнах любовта. И надеждата, че омразата ще се стопи. Прогоних я със собствените си две рожби, давайки им толкова обич, колкото не мислех, че си ми оставила. За кратко повярвах, че любовта е по-силна, но ти някак си успя да разбиеш и тази ми илюзия. Превърна любимият ми във вечно пиян, ограничен невежа, споделящ с колегите и средата си своето безсилие да отвърне на чувствата и копнежите ми. Обикновените селски хорица-мои роднини, превърна в неразбиращи и нехаресващи ме чужди хора, отблъснали грижите и всеотдайността ми. Ти превърна и дните с децата ми, в тягостен кошмар, пълен с неплатени сметки, липсващи елементарни предмети, и черен битовизъм, който надвисна над тях, както над мен някога.

Полудях от омраза и подмених нощите си с усилия, които за пет нечовешки трудни години ме направиха по-образована, но и стократно по-нещастна. Защото познанието, което не бях преставала да трупам, ми носеше още по-дълбоко неудовлетворение.

По същото това време, влачейки близките си по улиците и площадите и скачайки до премала, отново успях да се залъжа, допуснайки, че ти се променяш, а с това и съдбата ми. Оставила чедата си в кварталната забавачница, заловена като удавник в поредната надежда, с два чифта пробити ботуши (с едните ходех до центъра, докато натежаваха от кал, а с другите, да си търся работа), примиряла от неудобство в  “дизайнерските” си, на ръка ушита пола и отрязано на блуза поло, безуспешно се опитвах да впечатля поредния работодател с премерено самочувствие и познания. Наивната аз.

И все пак, накрая, съвсем случайно, чукайки на поредната учрежденска врата, попаднах на състрадателна директорска секретарка, която ме вписа в последния миг, в поредния конкурс. Зачетох на живот и смърт и го спечелих, но отново подтиквана от омразата си към теб, защото и той висеше на косъм – просто твоят предизвестен победител, разглезен кандидат, когото по-късно ти все пак успя да намърдаш в едно министерство, в последния момент бе решил, че конкурса не си заслужава вниманието му.

И така, мразейки те с цялата си жажда да ти докажа, че искам и мога да ти се опра, заизграждах новото си, бедно, но достойно битие на български учен, за да установя скоро, че всичко случващо се е просто поредното “дежа вю”. И тук връзките, посредствеността, завистта и злобата на галениците ти вгорчаваха дните ми, но полека-лека, ден след ден аз израствах, подхранвана от безсилието им да се съизмерят с мен, или от напразните им напъни да ме спрат. Опитаха всичко, а аз растях ли растях, порастваха и децата ми, и надеждите ми. Печелех конкурс след конкурс, сбъдвах мечтата си и те напусках, макар и за малко, но връщах вярата си, че някъде, а навярно някога, и за мен има и ще има един по-справедлив, по-добър свят, в който бих живяла в мир с теб и със себе си...

Ти обаче отново не ме остави задълго и в това заблуждение. Твоите безотказни механизми за смачкване на различието и съзиданието, за потъпкване на човешкия порив и жажда за красота и добро впиха в мен цялата си мощ и ден след ден, година след година, ме натискаха надолу и надолу...

Междувременно те поеха хора, към които протегнах сърцето си със сетна надежда, че ще се окажат нови, различни, можещи. Отрезвяването беше болезнено, но поне стана бързо, и не мисли, че не те намразих още повече, макар и с последните си сили. И че не се опитах, макар и полупремазана, да се боря, за кой ли път, с тебе.

Само че ти и за това беше помислила. Познавайки добре всеотдайността към семейството ми, ти ми бе давала кредити, (с тях заживяхме почти човешки), и продължи да ми даваш дотогава, докато, както бе предвидила, се оказах безсилна да ги връщам. Паралелно с това измисли правила и полузакони, които да спрат социалното ми развитие и израстване, отне ми възможността да работя допълнително, обяви се в криза, каквато даже и аз не си спомнях.

Аз те мразех, а ти ме убиваше.    

Държаво, навярно очакваш да си призная, че безсилната ми омраза те направи победител в двубоя ни? Груба грешка. Сгреши, че не ме доуби, но аз не сгреших, трупайки в себе си цялата тая омраза. Защото натрупах сила. И сега, когато доволно потриваш ръце, погубила хиляди мои събратя по участ и съмишленици по разум, аз гордо се изправям пред теб и заявявам в лицето ти и на всеослушание: Мразя те, Българийо!

Мразя държавата която беше, си, и която, вече съм сигурна, още дълго ще продължаваш да бъдеш.

Мразя те и затова те напускам.

Вземам последните остатъци от себе си и заминавам далече. Там, където отивам, ще разделям боклуците на една чужда държава, върху една сепарираща боклук линия. Ще ровя в боклука, Българийо, но няма да живея с боклуци.

А на тръгване, ще те прокълна. Защото отдавна е казано: изгубеното доверие ражда омраза, а възстановеното и наново загубено, я превръща в ненавист! Сега разбра ли, държаво моя, колко те ненавиждам? А толкова те обичам, моя страна....

Друго от същия автор:

последна редакция на 6 Ноември, 2011 - 19:03
снимка на mamata66

Коментари