Търсене

За "обикновения" човек, с любов......

6 Декември, 2011 - 13:43
0 Коментари

Оценка:
Общо гласували 137

Изкушена съм от една тема - за обикновеността и т.нар. "обикновени" хора. Всъщност, кой е тоя, дето ни е нарекъл обикновени? И кои негови "необикновени" качества, позиция, (или apriori достойнства, пол, възраст и занятие...), са го поставили в положение, снизходително да титлува различините, "обикновени"? 

Към мен непрекъснато, най-често от медийни страници , сини (и не толкова) екрани, и от къде ли не, се обръщат (явно мислейки си, че ме ласкаят), с "обикновени човеко"! Политиците все ми говорят като на "обикновен" човек, журналистите често ме "поставят в центъра", на кога по-успешните, кога по-неуспешните си анализи и коментари, а сърцето ми направо се къса, когато и хората на изкуството и интелектуалците изобщо, (ако и доколкото са останали недоубити тук и сега; б.а. България, 2010), започнат да ми играят пиеса за "обикновената" публика, или ми представят поредната, насочена към "обикновения" читател, история....

Това обаче, което е в състояние направо да ме изкара от равновесие, е когато и хигиенистката в службата, а не някаква си обикновена чистачка, (или кварталния продавач, или който и да е представител на споменатата социална група), започнат и те да се "необикновеят", говорейки ми на, според тях любезното, "тая обисковена женица".

Какво ви става, бе хора! Все допусках, че садизма (като квинтесенция на съвременно общуване), и съответстващия му мазохизъм, (като еманация на доброто възпитание), са превзели душите ни, но чак пък толкова ли?

ОК, приемам че съм обикновен човек, да, прави сте, протеста ми намирисва на комплекси, но все пак, я да видим, "кой кой е" в тая игра.

Да, обикновена съм: обикновено се усмихвам (на познати и непознати); отстъпвам най-обикновено мястото си на бременни и пенсионери; съвсем по обикновеному обожавам семейството и приятелите си, и още по-обикновено протягам, ако не ръка, то поне сълза, всекиму....Обикновено се претрепвам от работа, без никой нито да ме кара, (все пак съм учен), нито да ми плаща за това (а тук е България), и както обикновено, съм потънала в дългове и неплатени сметки, а децата ми, съвсем обикновени, рано порасли млади хора, обикновено ме потупват по рамото с думите: "Спокойно Майче, (щото съм и майка и Мая, то пък май беше едно и също при индийците), нещата могат да станат и по-лоши!", от което пък, обикновено ме заболява сърцето.......

Хм, така като поглеждам написаното, аз наистина съм един съвсем обикновен човек. Защо тогава,  все по-необикновено тъжна се чуствам напоследък? Дали защото всеки прозира обикновената ми същност, или защото никой не е споделя необикновената ми любов?

 

Друго от същия автор:

снимка на mamata66

Коментари